I GIVE YOU MY HEARTS

Ерик стоеше самичък в празната стая, погледът му зареян в ниския таван. Часовете се нижеха, но той дори не помръдваше. Споменът за топлината на Алистър се изплъзваше все повече, и тялото му потреперваше от мъчителната липса. Искаше му се да се довери на Кей и копнееше отварянето на входната врата най-после да разкъса тишината, но с всяка изминала минута, с всеки агонизиращо дълъг час надеждата му биваше ограбена. Чувстваше как сърцето бие болезнено в гърдите му, и с всеки удар му нашепваше колко много му липсва мургавият младеж. В такъв момент му се прииска все още да чува гласа на Годрик в главата си, та поне нещо да го разсейва от прелитащите мисли за Алистър. Дали магьосникът се беше отказал от Ерик? Дали все още очакваше от него да убие Кей? Какво щеше да стане със семейството му, ако не го направи? Ами ако вече ги беше наказал, заради грешките на Ерик?
- Мамка му!
Тишината в стаята се пропука от болката в гласа на блондина.  
- Какви ги върша...
За първи път от пристигането му в този свят си позволи да пророни сълзи. Всички прикривани досега тревоги, всички скрити чувства и притеснения, всички те преляха и се претърколиха по снежнобялата кожа. Усещането да се освободи от натрупаната досега болка бе толкова силно, че цялото му тяло се разтресе от ридания.
- Алистър...Алистър... – името се изплъзваше измежду риданията – Ти обеща...Върни се...Не ме оставяй сам...

*********

- Проклет да е Годрик, ако си мисли че ще стоя послушно, и ще изпълнявам заповедите му.
Ливия обикаляше стаята си, потропвайки нервно с високи си токове. Тези обиколки може би целяха да и’ помогнат да се съсредоточи, но имаха обратния ефект и вместо това повтарящият се като такт звук я изнерви допълнително. Тя захвърли досадните обувки, и вече по-спокойна започна да прелиства в главата си възможностите.
- Ако притежавам нещо, принадлежало на Ерик, това ще ми помогне да го открия по-лесно. Да се сдобия с такава вещ е повече от елементарно. Семейството му няма да има избор, освен да ми се подчини. По-трудната част е отварянето на портала към света на хората. Кучетата на Годрик пазят мястото денонощно. Дори да успея да се промъкна покрай тях, Годрик веднага ще усети присъствието ми там.
Ливия гризеше ноктите си нервно. Дори с нейните умения беше невъзможно трудно да излъже магьосник от калибъра на Годрик. Все пак той бе създал и управляваше техния свят вече дълги години. Не съществуваше никой, който да може да се мери със силите му. Въпреки, че изглеждаше невъзможно, Ливия не беше чак толкова наивна, та да повярва лесно, че Годрик няма никакви слабости. Дори за най-великият съществуващ магьосник би било предизвикателство постоянно да е нащрек за абсолютно всичко. Защо иначе би се нуждаел от толкова хора, които да го държат в течение на нещата?
Устните на Ливия се извиха в лукава усмивка. Планът беше повече от перфектен. Обу се отново, и излезе доволна от стаята си.

*********

Едри капки дъжд забарабаниха по стъклото на прозореца, стряскайки Ерик. Той разтърка объркано очи, и се огледа наоколо. Отне му известно време да осъзнае, че е заспал. Опита да се изправи от твърдия под и да раздвижи схванатото си тяло.
- Колко ли дълго съм спал...?
Светна лампите и затърси с поглед, но Алистър все още го нямаше. Защо ли се надяваше на нещо по-различно?
- Това е абсурдно...Не мога да чакам повече и да се самосъжалявам.
Отиде в банята и изми подпухналото си от сълзи лице.  Студената вода го разсъни достатъчно, и избистри мислите му. Извика образа на Алистър в съзнанието си и се съсредоточи. Сините очи и руса коса, отразени в огледалото срещу него, дадоха път на по-различен образ. Пред него Кей седеше подпрян на стената в студената мръсна килия. Сърцето на Ерик се сви от гледката. В погледа на Алистър се четеше нещо, което не беше виждал досега – безпомощност.
- Прости ми, че никога не те слушам, но не бих могъл да те оставя там.
Ерик се облече набързо и напусна таванската стаичка, заключвайки след себе си.
Не му беше трудно да стигне до полицейското управление. Поразпита наоколо, и не след дълго се озова пред високата сграда. Въпреки, че прехвърляше плана в главата си вече на няколко пъти, все още не беше на сто процента сигурен, че няма да се натъкне на непредвидени проблеми. За първи път щеше да си има работа с полицията, като се изключи злощастната му среща със Сержант Невън Джонсън.
„И този нещастник ще си получи заслуженото, веднага щом изкарам Алистър оттук.”
Пое дълбоко въздух, изкачи набързо стъпалата и влезе в сградата. Искрено се надяваше да не бъде разпознат, докато си проправяше път към мъжа в униформа на няколко крачки пред него.
- Извинете, бих искал да получа информация за един човек.
Униформеният се намръщи, че са прекъснали работата му.
- Име.
- Алистър Кей.
Полицаят защрака шумно по клавиатурата пред него.
- Лицето е престъпник. Всякаква информация за него е строго секретна.
- Но вие не разбирате. Той е единственото ми останало семейство. Беше обвинен несправедливо. Моля ви, разберете ме. Не знам какво бих правил без него.
За жалост, само част от думите на Ерик беше лъжа.
- Казах ви вече, че не можете да получите каквато и да е информация за него. Махайте се от главата ми, освен ако не искате да му правите компания.  Хайде, да ви няма, имам си достатъчно работа.
- Жалко, надявах се да не се стига до това.
Преди полицаят да има шанса да реагира, Ерик завляда съзнанието му, лишавайки го напълно от свободната му воля. Наведе се напред с прикован в ченгето поглед.  
- Заведи ме при Алистър Кей. – заповяда твърдо.
- Разбира се. Последвайте ме.
Ерик тръгна след хипнотизираният полицай, стараейки се да изглежда напълно спокоен. Всъщност, фактът че полицейското управление бе доста оживено помагаше допълнително на двамата да се придвижат най-спокойно и незабелязано. Ерик усети остра болка в слепоочията си, която несъмнено се дължеше на контрола, който управляваше върху нищо неподозиращият полицай. Отказа да се предаде, и стисна зъби упорито, прогонвайки болката в по-далечен ъгъл на съзнанието му.
С влизането на полицая разговорите в килиите затихнаха, и всички погледи се преместиха върху Ерик. Полазиха го неприятни тръпки от многото чифтове очи, които го изучаваха съсредоточено. Полицая спря пред последната килия вляво.
„Отключи вратата и съобщи на Алистър, че е свободен да си върви.”
Ерик преглътна поредната вълна на силна болка. Полицаят отключи металната врата със силно потракване.
- Алистър Кей, можеш да си вървиш.
Чак тогава въпросният вдигна поглед, и едва успя да прикрие изненадата си.
„Изкарай ни оттук.”
- Последвайте ме.  – продума униформеният машинално.
Ерик хвана Алистър под ръка, подшушвайки му че ще му обясни всичко след като се измъкнат. Полицаят ги заведе до изхода и двамата бързо напуснаха полицейското управление. За съжаление, не всичко мина толкова идеално, колкото се бе надявал Ерик. Няколко полицая, излезли по-рано на чист въздух, ги спряха пред вратата с не особено добри намерения. Блондина се принуди да използва магията си, парализирайки ги на местата им.
- Да се махаме оттук.
Събра сили и побягна заедно с Алистър, отказвайки да пусне ръката му дори за секунда. Силуетите на двамата се изгубиха в студената дъждовна нощ.
Вече на известно разстояние от сградата, Ерик едва не замъкна Алистър към малка уличка, където вече останал без сили и тотално изтощен се хвърли в обятията му.
- Радвам се, че отново си с мен. – Думи, които копнееше да му каже още щом го видя.
Но щастието му не трая дълго, защото в този момент усети силна болка в гърдите си. Закашля се силно, изплювайки голямо количество кръв. Причерня му пред очите и изгуби съзнание.

32 част (Katshi)

Особена болка го прониза в сърцето, докато здравите му ръце поемаха тежестта на чуждото тяло. Със затаен дъх провери за пулс и когато се увери, че е още там, остави емоцията да премине през цялото му същество. Свлече се на колене, придърпвайки го по-силно към себе си, давайки му цялата си топлина и загръщайки го с коженото си яке. За миг реши, че го е загубил. Сега знаеше, че би преживял всичко, освен това.
- Защо ми го причиняваш, Ерик….? – прошепна тихо, а голямата му длан погали млечнобялата кожа. От погледът му се лееше блясъкът на тихото страдание и непримиримостта на звяр. Нали уж той бе онзи, обещал да го пази! Да е винаги до него! Обещания, които никога не успяваше да изпълни. Прехапа устна до кръв. Упорито отказваше да го приеме, да приеме, че Ерик е в това състояние заради него. – Вече не мога да ти измисля наказание. – въздъхна, за миг стискайки парещи очи.
Преди всичко другия също нарушаваше устните му забрани като тази да не излиза от проклетата таванска стаичка. Ако беше почакал само още няколко часа, Алистър щеше да се върне при него. Защо винаги си знаеше своето?
- Може би аз ще помогна. – един неканен глас се обади, но не в пространството на мислите. Звучеше съвсем истински, реален, идващ някъде от мрачината в края на уличката.
- Кой е там? – попита Алистър, изправяйки се с Ерик на ръце. Нещо му подсказваше, че не го очаква приятна изненада.
- Не ме ли позна…? Аз съм Повелителя на Дракона. Аз съм Ти. – преди да успее да направи и една крачка, нещо го накара да замръзне като скован от лед. От сенките излезе призрачния образ на миналото.
- Елиът…. – почти се задави, произнасяйки това име. Като че опита да отвори средновековна книга и праха от нея се вряза болезнено в белите му дробове.
- Не съвсем. Елиът умря от ръцете ти преди години. Първата ти жертва. – бледият силует се приближаваше все повече, с нарастващата близост Кей усети как всяка фибра на тялото му се противеше срещу контрола, който другия му отнемаше бавно, но сигурно. – Аз бях този, който отключи истинския потенциал на силите ти, Алистър! Не го ли разбра досега? Трябва да се подчиняваш единствено на мен! Това е проклятието ти! Цената, която плащаш, за да си специален….
- Не, ти не си ис-тин-ски! Са-мо плод на съз-на-ни-е-то ми! Из-чез-ни от-тук! – изръмжа насечено през зъби, ала съпротивата му отслабваше с всяка секунда. Въпреки всичко ръцете му все още държаха здраво тялото на Ерик. Бяха се вкопчили него като в спасителен пояс. -
- Досега всичко вървеше чудесно… Драконът ми се подчиняваше безусловно, без ти да заподозреш нищо…И дори намери кутията на баща си. – продължи да говори, ала думите се оплитаха напълно в главата на тъмнокосия. Никога не беше чувал нещо по-абсурдно. С радост би скършил врата на това привидение, стига да можеше. Нямаше представа защо приличаше на Елиът, но вече не искаше да слуша какви ги приказва. Когато го видя да извива ръка, за да засили контрола си, Алистър отново прехапа устна до кръв, този път нарочно, а когато това го извади частично от транса, захапа до кръв и ръката си. Болката винаги беше изход.
- Нямам представа кой си, но само посмей да се покажеш отново пред мен! – загледа го на кръв, но се лиши от удоволствието да го удари, защото не можеше да остави Ерик. А и какъв смисъл имаше да напада мъртвец?
- Разбира се… Всичко се обърка, когато върна живота на тази руса кукличка тук… Любопитно, без съмнение! Алистър, когото някога познавах, не би се доверил така лесно на някой, който дори не познава.
- Елиът от миналото и мъртъв, както и онзи Алистър. Повяваш се толкова самодоволно пред мен, а не знаеш дори това. – смехът се процеди през зъби, също както думите.
- Имаш право… От сенките не може да се види всичко. За сметка на това пък си осигурих армия от немъртви, за което трябва да ти благодаря!
- Върви по дяволите с глупостите си!
- Без съмнение ще отида… - привидението се хилна и върху сенчестото лице се изписа отблъскващата усмивка на липсващия разсъдък. Косъмчетата по тялото на Алистър настръхнаха. Поразителната прилика и разлика между този пред него и Елиът беше умопобъркваща. Ужасяваше го, макар да не го показа. А не го показа, защото знаеше, че това пред него бе някакво бледо амплоа на миналото. Усещаше само пречупената, разгневена и загубила човешкото частичка от душата на момчето, което някога искаше да защити с цената на живота си. Драконът на гърба му щеше завинаги да му напомня за най-големия му провал. - Но ще отведа и него! Освен, ако не решиш да го спасиш… Ще ти дам един жокер – отвори кутията на баща си. Там ще откриеш отговора. – привидението го заобиколи, за миг отново блокирайки движенията му. – Иваш седем дни. Ако не успееш, или не го сториш… ще завлека пиленцето ти директно в Ада. Повярвай ми, не се шегувам, оттам идвам.
Изчезна с невидимия полъх на нощния вятър. Както и се бе появил пред него.
„Забрави. Това е поредната игра на съзнанието ти. Поредната прожекция от кървящата ти съвест.“
***
Ако не друго, Алистър Кей умееше да се самозалъгва. Никога нямаше да се види като чудовището, което майка му ясно виждаше всеки път, щом го погледне. Също както всеки човек, изпитал допира на мрачната му страна. Разбра се, той беше много повече. И сам вярваше, че е прекалено специален, за да принадлежи на този свят. Дори кръвта във вените му го дърпаше отвъд известното. Знаеше, е някъде там, може би там, откъдето идва Ерик, се крият всички отговори. Бяха му зверски нужни. Трябваше да разбере кой е. Трябваше да прогони демоните от себе си. Никой екзорсист на тази планета не бе успял.
- Ерик! Ерик, чуваш ли ме?! – постави ръка на челото му и я плъзва по едната му буза. Стоеше до леглото от часове с надеждата другия да се събуди. Нямаше много опит в грижите, защото не бе боледувал през живота си, но се грижеше да майка си, докато беше болна. Знаеше само как да приготвя чай и супа, и да поставя студени компреси. – Изглеждаш по-добре. – отбеляза с капка облекчение, забелязвайки завърналия се цвят по страните му. - Как се чувстваш? Гладен ли си? Ще приготвя топла супа… - наниза въпросите си един след друг, но не дочака отговори, защото не можеше да си намери място. Трябваш и да се държи зает, далеч от мислите за всичко, случило се по-рано. Далеч от призраците на миналото.

 
 
Разкъсваща болка бе обхванала цялото тяло на Ерик. Нито едно кътчо не остана неразкрито. Сякаш стопяваше силите му по-бързо и от сняг през пролетта. Алени капчици покапаха по превитото тяло, чиито викове се загубиха в пурпурната река, обградила го от всички страни.  
„Алистър...Алистър”, търсеше го сляпо.
„Той ми принадлежи. Никога няма да е твой.”
Ерик се огледа панически, стреснат от непознатия глас. Повдигна измъчено ръка, като удавник търсещ своята сламка, в опит да намери спасението си. Но такова не съществуваше. Последното, което видя бе как реката го обгръща целия, открадвайки му изцяло и последните частици въздух. Кървавата течност го задави.
„Ерик...Ерик!”, се разнесе от повърхността. Неговият спасителен пояс, неговият фар насред безкрайната шир, неговият...Алистър....Неговият...
 
***
 
Почти подскочи в леглото, все така протегнал ръка към нищото. С тази разлика, че сега тази ръка бе поета от паникьосания тъмнокоско. Чувстваше се прегракнал, и не успя да намери сили да отговори на сипещите се като водопад въпроси. Опита да прочисти гърлото си, но в резултат единствено предизвика силна кашлица. По ръката му покапаха няколко капки кръв. Пребледня пред вида им.
-          Али... – пореден прилив на кашлица – Али...стър... – очите му се напълниха със сълзи от паника.
Молбите за помощ бяха на върха на езика му, но гласът му отказа да се подчини. Не успяваше дори да разсъждава правилно. Съзнанието му бе изцяло покрито в гъстата мъгла на страха.
 
***
 
Навън дъждът не прощаваше на никого. Лееше се като из ведро, покривайки жадно всяка частичка от сивите улици. На места локвите бяха с размерите на малки езера. От едно от безбройните такива сантиметър по сантиметър се показа стройната висока фигура на млада жена. Ливия разтърси дългата си къдрава коса, вързана прилежно на висока опашка. Не удостои и с капчица внимание шокирания поглед на млад мъж, който като че ли бе забравил майчиния си език, заедно с ченето си, което висеше опасно близо до земята. Подмина го като безполезен пътен знак. След първоначалния пристъп на шок, очите на младока зашариха по красивите форми, приятно обвити в строга униформа. Хукна като подивял след Ливия, която дори не се обърна. Подви леко пръсти, преди да ги стисне в юмрук. От гърлото на момчето се изтръгна един последен зов, доказателство за живот, преди очните му ябълки да полетят нагоре и да се просне безжизнено върху мократа улица. Върху шията му се показаха синкави следи от пръсти, сякаш някой го бе удушил до смърт. Ливия затрака шумно по пустите улици. Звукът от високите и’ токове се състезаваше с този на поройния дъжд, но победител в това състезание липсваше. Всеки би описал тази опасна жена с един, единствен епитет – вихрушка. Помиташе всичко по пътя си, и нищо не можеше да я отклони от целта и’. Ако много жени биваха наричани природни бедствия, то тя преспокойно можеше да застане начело на тях, на полагащия и’ се трон.
 
***
 
В тишината на офиса си, Годрик се наслаждаваше на заслужено спокойствие. Най-после се бе отървал от тази досадна жена, а най-хубавото бе, че тя бе постъпила точно така, както се надяваше. Фигурите на шахматната маса се придвижваха в пълен синхрон с плановете му, и Годрик нямаше как да не се засмее самодоволно.