Innuendo

В

ечерта бе в разгара си, но забавата тепърва започваше. Стените тепърва щяха да се разтресат от музиката, телата тепърва щяха да пръскат необузданите си хормони. Домът му накрая щеше да се превърне в безбожен храм на сетивата, а всички в него – безочливи грешници.
Планът му за пълна самозабрава вървеше страхотно, с едно изключение. Дори да го прикриваше много добре, гостуването на онзи тип не му даваш мира. Фреди отлично знаеше колко е опасен и го покани въпреки всичко. Сякаш сам се саботираше. Сякаш искаше да се самонакаже, но предпочиташе да си изпроси наказанието от един определен индивид.
Погледите им се бяха срещнали случайно няколко пъти. Какво по-сладко от тази приятно гъделичкаща случайност? Меркюри имаше разни умения, като това да привлича само с очи, да отправя послания, да предизвиква, да изразява онези своя увереност, която всъщност замаскираше емоционалната му същност. И той като всеки човек си имаше защитна стена. Не само защото си беше патил без такава. Дълбоко в себе си бе романтична душа, но бе наясно, че любовта убива, така че вече бе почти невъзможно да допусне някого чак толкова близо до себе си. До истинското си Аз, притежаващо душата на ранена птица, вечно търсеща своето убежище. Сценичната му харизма вече се бе просмукала във всяка негова клетка и сега играеше новата функция да го пази от прекалено опасната мисъл да се сближи прекалено с някого. Трябваше ти все някакъв щит, ако не притежаваш оръжие. Особено, когато си падаш по задници. Защо ли бяха толкова привлекателни? Защото не бяха безопасни, разбира се. За Фреди всичко безопасно беше скучно. Особено в любовната игра. Пък и кой би възпял безопасната любов? Онази, част от сивото скучно ежедневие на всеки човек.
Меркюри не си падаше традиционалист във вършенето на почти нищо. Той бе по-скоро заклет иноватор, обичаше да прави нещата по нестандартни начини, обичаше да изследва нови територии, а навярно най-новото му хоби бе да си играе с огъня отблизо.
Когато някой го качи върху раменете си отново, той се възползва да открие къде беше най-нестандартния му гост. Нищо, че въпросния Леонид изпъкваше отдалеч сред шарената изтрещяла тълпа. Почти без нужни насоки, Фреди накара човешкия си превоз да върви с зададена посока и накрая тялото му бавно като гладен ястреб кацна пред „Мистър Мокра фланелка“. Някой вече бе започнал нова традиция и Меркюри реши да влезе в крак с нея. Затова метна и своята чаша уиски с черешов привкус към торса на не особено щастливия Леон. Тъкмо последното не подгизнало местенце се намокри достатъчно, за да накара другия направо да махне от себе си лепкавата от алкохола тениска.
Едно беше обаче само да съзерцаваш очертанията на тялото му под нея, а съвсем друго нещо голата мокра плът отдолу. Не че се оплакваше. Никак не му пречеше онова, което вижда. Дори напротив, харесваше му. По силните подсвирквания, идващи от тълпата, на всички тук им харесваше какво виждат. Досега не се бе замислял особено колко секси престъпници имаше по света. Навярно вече беше полудял, а може би просто алкохолът в кръвта му говореше вместо него, но искаше да яхне този жребец. Прокара език през бляскавия си черен мустак и прехапа леко устна, за да издържи на близостта, която отново си позволи.
- Защо ми е да изгасям пожара, след като е далеч по-забавно да наливам още масло в огъня... – отвърна му почти на уше, за да го чуе, а когато отново се намери на безопасно разстояние, погледът му бе далеч по-престъпен от този на Леон. Нищо че навярно неговите престъпни мисли се въртяха около нещо тотално различно. Ако ситуацията беше различна и двамата се бяха срещнали в някой долнопробен бар, направо щеше да пропусне тези неща, но в момента му допадаше играта. Зарядът, който му пращаше, бе по-силен от всеки опиат, който би могъл да намери на пазара. Дори от този на сестра му. Сякаш на този „Мистър Мокра фланелка“ му липсваше единствено предупредителната табелка „Внимание: Високо напрежение“. Мамка му, ако имаше такава табелка, бей да му мисли би я изритал и би се оставил на електричеството да го изпържи.

К

ато всяка рок звезда, Фреди бе най-известен само с ексцентричното си държание, директен и често хаплив език и разбира се, чиста доза талант. Да, всички знаеха името му. Но колко от хората знаеха историята му? Колко познаваха човека зад името? Отговорът на това беше по-сложен от всеки друг. Той самият изпадаше с доста крайности, което бяха забелязали приятелите му. Но дори те, най-приближените му хора, тези в редовното му обкръжение, дори те не го познаваха. А можеше ли въобще да опознаеш този човек? Може би, ако те допусне до себе си. Неосъзнато дори за самия Меркюри, колкото и да беше винаги себе си, всъщност си оставаше великия позьор. Целият му живот беше да застане в позата,която харесваше и която му беше най-удобна. Но истински жив се чувстваше само тогава, когато някой някак си го предизвика да излезе извън зоната си на комфорт. Извън обичайните преструвки и дори извън присъщата си роля на душата на компанията. Инициаторът на тази провокация сега стоеше пред него, втренчен в очите му. Никой досега не бе задържал толкова дълго погледа си срещу неговия. Фреди се почувства като в луда надпревара, а сърцето му препускаше като кон, прескачащ двуметрови летви. Усещаше, че пръв ще загуби и ще наруши очния контакт между него и Леон. Предусещането му не го подведе. Дългите му мигли се спуснаха над дълбоките му кафеви очи, клепачите за секунда покриха панорамата пред него. Загуби. За първи път.
Загуби на пръв поглед толкова фасулско и дори неофициално предизвикателство. Но това като че още повече разпали кръвта във вените му, които изпъкнаха по ръката му, щом безцеремонно сграбчи тази на дългокосия.
- Ела с мен. – изрече подканващо, но другия повдигна вежда, като че искаше да попита „Това заповед ли е?“ Не че Меркюри му бе задал въпрос. Нищо подобно. Дори не дочака реакцията му и го издърпа встрани от всичката потна тълпа в разгара на купона. Любопитни очи ги проследиха, докато двамата не се скриха зад извитите стълби на коридора. Фреди го повлече в една от скритите стаи зад стълбището, която не бе показвал на никой друг. Имаше навика да се крие там, когато бе в творческа криза и имаше нужда да се откъсне то всичко друго и да прочисти ума си. Творецът е странна птица, както и настроенията му.
Приятелите му в този момент биха се заклели, че на Фреди му има нещо сериозно. Тончо поради простата причина, че той никога не зарязваше купона точно в разгара на нощта. Та той бе неговата душа, той раздаваше от нестихващата си енергия на всички останали, той бе вечният двигател... Сега обаче бе взел друго решение. Веднъж, само за няколко минути, или дори секунди, щеше да бъде егоист. Купонът все някак трябваше да продължи и без него. Поне за малко.
- В долното чекмедже има тениски, избери си. – каза, почти шепнейки поради някаква причина. Може би губеше гласа си и за да провери това, прочисти гърло. Когато Леонид тъкмо се канеше да го заобиколи обаче, Меркюри своеволно му попречи, блокирайки пътя му с ръка. Беше наясно, че тук бяха сами и никой нямаше да ги открие. Изкушението бе на предела. Но не затова го бе довел тук всъщност. Не бе убеден за точната причина все още. Но искаше да разбере...
С какво толкова го привлича този мъж? Какво му беше специалното? Не беше, защото си пада лошо момче, камо ли заради мръсните пари, които вадеше. Не беше и просто перфектната му физика. Фреди бе вкарал много мъже в леглото си, за да не различи обикновена страст от силно магнетично привличане. Можеше да се закълне, че по време на онова тяхно втренчено гледане между погледите им прехвърчаха искри. Също както сега. Докато опитваше да узнае отговорите, стоейки толкова близо до Леон. Можеше да усети как въздухът помежду им се нажежава точно там, където дъхът и на двамата се сблъскваше с буен копнеж.
- Ако си дошъл заради Кристина Даймънд, само си губиш времето... – каза без да откъсва очи от тези на Леон, въпреки че кълбетата тежък въздух, нахлуващи в тялото му затрудняваха всяко вдишване и издишване. – Тя не знае нищо, което си струва. – продължи, но този път капка провокация не се четеше в тембъра му. Беше искрен. Може и да го смятаха на отвеяна рок звезда, но той имаше професионално изкривяване. Мания към детайлите, която го караше да забелязва всичко и всеки. Неговата дарба и проклятие. Затова познаваше всеки един от гостите на партитата си, но освен всичко знаеше повече за тях от самите тях. Единственото притеснение на тази жена, която Леонид наблюдаваше, бе дали ревнивият й влиятелен мъж ще я убие заради тайната й връзка с брат му. Горката бе дошла поне за малко да удави ужаса си в алкохол, но Фреди се съмняваше това да е убегнало на тъмнокосия. – Истинската ти мишена е съпругът й, Уолтър Даймънд. Той крие много интересни неща в дома си, но ти знаеш всичко това, нали... – думите му накрая бавно се стопиха в тишината. Усещаше как отново другия го надвива с погледа си. Но този път защото се усети хванат на тясно. Дали сам бе осъзнал, че е на грешното място и не преследва правилната цел? Не изглеждаше толкова глупав, със сигурност бе проучил Кристина и бе осъзнал, че тя не играе никаква съществена роля, освен тази на нещастно омъжена и невярна съпруга. Освен всичко това в елита неизбежно се носеха слухове за нейния мъж, Уолтър. Той бе сред най-влиятелните хора, можеше да се каже, че притежава почти целия град. Но цената за това беше бегло известна. Някои дори разправяха, че в сейфът му се крие една от реликвите, които сега беше модерно да се търсят по света и у нас. Но... Фреди можеше да прочете дълбоко в очите на Леон, че той вече знаеше тези работи. И ако беше така... то значи нямаше истинска работа тук. Нямаше какво ново да научи, каква цел да преследва заради още от мръсните пари на шефа си.
- Кажи ми, Леон... Наистина ли причината да си тук, е онази жена? – почти прошепна на сантиметри от устните му. Не се страхуваше от отговора. Не той бе онзи, който се боеше от истината. Беше му интересно защо на другия му трябваше хипотетична работа, за да приеме поканата му да дойде. Нали беше просто покана? Или пък Леон виждаше нещата по-различно. Без значение, тази игра му харесваше, но щеше да следва собствените си правила. За момента бележеше точка. – Ако е така, ще те оставя спокойно да си тичаш подир нея.
Но нещо все повече му подсказваше, че не това е правилният отговор. И двамата го знаеха. Леонид нямаше да оцелее в работата, която вършеше, ако нямаше достатъчно добър нюх за нея. Следователно сега би трябвало да е в дома на Уолтър Даймънд и да тършува за скрития му сейф... Защото отлично знаеше, че това е истинската му мишена. Но ето че все пак той дойде тук, на това парти, усърдно заел се с нещо безполезно. Фреди не вярваше да е в негов стил. Изглежда, че времето му бе достатъчно ценно, за да го пилее с някаква задънена уличка. Единственото заключение, до което беше стигнал, е че всъщност Леонид бе дошъл заради него. Дори да се окажеше, че греши в преценката си, Меркюри нямаше да го пусне, докато не чуе заветния отговор от първо лице.
- Леонид...! – изрече цялото му име, когато за първи път другия извърна поглед от него и опита да го отмести от пътя си. Не знаеше дали го дразни или му харесва, че другия упорито отказваше да си признае заблудата. Но ръката му отново блокира чуждия път за бягство, а другата длан на Фреди се стовари върху чуждите гърди, почти блъскайки беглеца към стената. Не се сещаше да кой ли път нарушаваше личното пространство на мургавелкото, но за първи път си позволи да играе по-грубо. В кафявите му очи се четеше рядко срещана неотстъпчивост, рядко срещана жажда за власт. В този момент трудно би отрекъл колко желае да покори територията на чуждите устни. Усещаше дробовете си като олово и дишането му се учести болезнено заради близостта, която си бе позволил. – Отговори ми и после върви където щеш!
Наистина ли това значеха думите му..? Сам осъзна настоятелната подкана зад тях.
„Целуни ме, по дяволите! Целуни ме , сякаш всеки миг светът ще бъде погълнат от червени пламъци и няма да има утре“!