Превъзпитаване на опърничавия

Съб Окт 02, 2021 8:26 am

-         Мислиш, че ми харесва да върша това? Че да чистя колите на случайни хора и да им предлагам знамена, сякаш всеки втори е скапан патриот, ми е хоби?!
Поредният ден на изтощително обикаляне с бонус нечовешка, изпиваща изцяло съдържанието на потните ти жлези, жега беше докарал Томá до тих гняв. Тих, поне докато не го изля върху Алекс, който наблюдаваше цялата сценка с висшо спокойствие и, само на външен вид, учтива усмивка. С голям процент на успех би могъл да заблуди всеки друг, но не и Томá. Младите мъже познаваха номерата един на друг толкова добре, че ако, съвсем случайно, в някоя алтернативна вселена, си сменят телата, едва ли някой би могъл да усети разликата. Поне докато Томá не намери причина да избухне, а такива имаше много, особено когато в центъра на нещата стоеше Алекс. Винаги е било така и винаги ще бъде.
Щом тирадата от змийска отрова, примесена с цианкалий, най-после затихна, не за друго, ами защото Томá проверяваше наум списъка с причини, заради които да се развика на сегашния си работодател, в един предишен живот най-близък приятел, Алекс с внимателно отмерено движение се изправи от стола си зад семпло конструираното и подредено бюро. Както всичко останало в имиджа му, и то бе добре поддържано.
-         Вече обсъдихме този въпрос. Ако паметта не ме лъже, което е малко вероятно, това е... – той направи кратка пауза – двадесет и третият път, в който присъствието ти стопля атмосферата в офиса ми.
Коментарът му бе последван от саркастична усмивка – жест, който бе идеално обигран, специално за случаите, в които Томá връхлиташе като ураган на работното място.
Ураган – това бе идеалният начин да се опише младежът. Непокорният му нрав, лесно запалимият му, подобно на сухи клонки, характер и буйната му природа, неестествено съхранявани в преграда от плът и кости, можеха да се оприличат единствено на природно бедствие с висока степен на опасност.
Томá, или така нареченият ураган, удари с длани по дървената повърхност, помещаваща всички важни документи на фирмата. Поредният типичен, споделян често между тях двамата, жест.
-         Докога смяташ да се подиграваш с мен?! – Гласът му се извиси до такава степен, че през отворения прозорец човек лесно можеше да чуе всяка дума отчетливо, дори от другата страна на улицата.
-         Не смятам, че честно изкараните пари са подигравка. – Дойде спокойният отговор на Алекс.
-         Знаеш за какво говоря! Има хиляди други неща, които мога да върша за теб, които не включват да гледат на мен като пропаднал нехранимайко!
-         Обясних ти повече от ясно защо се налага...
-         Обясненията ти са пълна простотия! Такава позиция дори не съществуваше, преди да дойда да работя за теб, и ти много добре го знаеш.
Накърнената гордост на Томá си личеше от километри. Алекс заобиколи бюрото, което накара подчинения му по неволя да се отдръпне крачка назад.
-         Ти беше този, който дойде при мен с парични затруднения. - Червенокосият мъж се подпря на дървената плоскост, избутвайки неволно старателно подредена купчина писма.
-         Не съм те молил за помощ! Просто споделих проблемите си, както правят приятелите. Или, може би вече гледаш на мен отвисоко и не съм достоен за приятелството ти, старче? – Наежи се като таралеж Томá.
Той знаеше достатъчно начини да изкара Алекс извън релсите на благоприличието, а този беше особено ефикасен. Споменаването на разликата във възрастта им, колкото и да бе минимална, беше, по необясними причини, една от ахилесовите пети на червенокоското.
След известен момент на мълчание Алекс се усмихна – свръх любезна, плашещо изкуствена усмивка. Сякаш устните му бяха напът да се пръснат по шевовете. Вълна на безпокойство заля Томá, последвана от ледена тръпка по дължината на гръбнака, щом приятелят му направи крачка напред, с което скъси напълно разстоянието между тях. Грабна рамената на Томá, обърна го и го застави да легне по лице върху купчината документи на бюрото, притискайки го с тежестта на тялото си.
-         Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?!?
Опита да се отскубне от хватката без успех. Алекс бе по-висок и въпреки, че нито един от двамата не се славеше с впечатляваща мускулатура в стройните младежки тела, шефът му притежаваше нещо повече – нещо, което не изискваше физическа сила, за да се наложи над останалите.
-         Дисциплинирам свой подчинен. Какво друго би могло да бъде? – Попита той съвсем хладнокръвно, а хватката му не се отпусна и за интервал от секундата.
-         Пусни ме, мръснико!
Томá се замята като кораб в бурен ден, но позата му си остана съвсем същата. Преди да изсипе куп ругатни, бе спрян още във встъплението. Вместо това, от устните му полетя като новоизлюпено птиче стон на изненада, примесен с шок.
-         Ти...
Дланта на Алекс поглаждаше със задоволство стегнатите задни части, които току-що най-безцеремонно бе плеснал с два ритмични удара – по един за всяка бузка.
-         Махни се...Махни се от мен веднага, дърт перверзнико!
Томá направи пореден неуспешен опит да се измъкне, като гледаше приятеля си на кръв.
Вената над слепоочието на Алекс изпъкна видимо. Усмивката му стана едно ниво по-зловеща. Томá ходеше по екстремно тънък, пропукан лед. Още една погрешна стъпка и щеше да премръзне на дъното на ледените води.
-         Вербално неподчинение и обида на по-висшестоящ. Колко разочароващо. – Алекс изрецитира сухо.
С едно движение издърпа сивите дънки на Томá надолу, разкривайки гола плът. Беше негов ред да се изненада.
-         Наричаш мен перверзник, а ти си този, който не носи бельо.
Младежът с карамелено руси коси заекна, в опит едновременно да прикрие срама и да изрази гнева си.
-         Не понасям бельо в тази безбожна жега! – Извика с явен треперещ глас, сякаш това обяснение би могло да омилостиви ситуацията. За негов още по-голям ужас, из офиса се разнесе звънкият смях на Алекс.
-         Какво, по дяволите, е толкова смешно?!
След като приливът на смях най-после го напусна, червенокоското се съсредоточи отново в картината пред него.
-         Винаги си бил такъв. Колко носталгично.
-         Какво трябва да значи това?!
Зениците на Томá се разшириха от ужас, щом усети, точно там между разкритата си плът, тежестта на обвитата в черен плат, скрита зад строг костюм и излъчваща телесна топлина, подутина.
-         НЕ! Ти побърка ли се?!? Да не си посмял!
Протестите му бяха прекъснати от трите пръстта, които си проправиха път през устните му, пропътуваха по езика и докоснаха върха на небцето. Томá се задави и инстинктивно захапа нарушителите. Те, на свой ред, напълно невъзмутимо продължиха своята експедиция, като събираха значително количество слюнка по пътя си. Щом най-после напуснаха пределите на чуждото тяло, Томá се закашля силно.
-         Не предполагах, че си любител на кръвта, но щом така предпочиташ...
Алекс визираше ухапаните си пръсти, по които кръв действително липсваше, но подчиненият му нямаше как да забележи точно в момента. Един от въпросните натрапници откри ново място, което да изследва. Място, което смрази кръвта на младока.
-         Какви ги вършиш, проклет да си!
-         Ако продължаваш да се мяташ така, ще боли...много. – Алекс промърмори с равен глас.
Томá преглътна шумно и опита да успокои тялото си, което, въпреки всичко, продължаваше да потрепва.
-         Знаех, че можеш да бъдеш и послушен. – Похвали го червенокоското и с върха на пръста си описа малък кръг в горещата плът. Томá затвори очи и стисна юмруци.
Не след дълго пръстът бе последван от втори, а после и трети. Вибрациите на тялото под Алекс нарастваха с всяка изминала, прекалено дълга за Томá, секунда. Щом трите пръстта се извиха като дъга вътре в него, русокоското затрепери още по-неконтролируемо.
-         Ако ще правиш нещо... – Той прочисти пресъхналото си гърло. – прави го и да се свършва...
Предишното му недоволство изглежда се бе стопило и заменило от безразличие, което не се хареса съвсем на Алекс.
-         Няма да е кой знае какво наказание, ако провиненият не се разкайва за действията си. – Каза той леко натъртено, като обмисляше как да събуди огъня у Томá отново.
И тогава му хрумна идеалният начин.
-         Съгласен съм да ти дам друга длъжност. – Измъкна пръсти от приятната топлина. – Но ще искам нещо в замяна.
-         Разбира се... – Измърмори през зъби Томá. – Какво искаш?
Алекс се подсмихна и обърна другия по гръб.
-         Ще хванеш глезените си с ръце, ето така. – Той намести едната ръка на Томá. – Ще ми покажеш всичко, така че и най-малкият детайл от стегнатия ти задник да е идеално видим, и ще ме помолиш да те накажа за грешките ти. – Погали със собственически жест брадичката на Томá, в чието изражение се четеше пълен потрес.
-         Ти си се побъркал! Напълно си се побъркал! Извратено копеле! – Русокоското се развика наново и отблъсна ръката на Алекс, но не помръдна от бюрото.
Той просто се усмихна самодоволно, удовлетворен, че е разпалил с нова сила искрата на непокорство у Томá. Това правеше всичко далеч по-удовлетворяващо.
-         Приемаш ли условието ми? – Попита той със знаещ поглед. Поглед, убеден в победата си.
Тъмните ириси на Томá запращаха изгарящи стрели в тялото на мъжа срещу него. Стисна силно зъби, прокара ръце зад глезените си, повдигна прелестите си така, че да предизвика одобрителна усмивка от страна на Алекс, и изплю провлачено и с видимо отвращение следващите думи.
-         Заври шибания си... – Започна той, но размисли, забелязвайки промяната в изражението на Алекс. Проклетото копеле очакваше от него да изрече най-срамните думи в живота му и смееше да изпитва удоволствие от това! – Искам... – преглътна болезнено – Просто го вкарай в мен, по дяволите!
Алекс се засмя тихо.
-         Колко невъзбуждащи думи.
Противно на казаното от него, възбудата му бе все така видима и нетърпяща по-нататъшно отлагане. С добре отиграни жестове, сякаш си бе у дома на спокойствие след дългия работен ден, Алекс разкопча колана си и го остави да падне на пода със силно тракане. Стегнатата хватка на плата се отпусна и черната преграда разкри...още една черна преграда, описваща с детайли големината и формата му.
-         Можеш ли да бъдеш по-скучен от това, скапан извратеняко? – Томá не се сдържа и направи вулгарен коментар по адрес на модните предпочитания на приятеля му.
-         Аз поне не съм ексхибиционист.
Алекс му върна жеста и се намести между разтворените широко крака.
-         Казах ти, че това е заради проклетата жега! – Томá държеше на своето.
-         Разбира се.
Алекс се подсмихна иронично и скъса със зъби цветно пакетче, преди да приплъзне съдържанието му по цялата си дължина.
-         Поне вкусът ти за презервативи е по-нормален... – Измърмори с досада Томá, но изражението му бързичко се измени, щом все още чувствителното след нападението на Алекс място бе на път да изтърпи същото натрапчиво усещане, но в пъти по-силно и опасно.
-         Благодари се, че си направих труда да използвам презерватив.
Алекс проникна в него с няколко силни тласъка. Дъхът заседна в гърлото на Томá, сърцето му заби в неизмерим ритъм, по гърбът му се образуваха допълнителни капчици пот.
-         Ко...пеле... - Успя да измънка той, а дишането му ставаше все по-накъсано.
-         Ако бях на твое място, щях да се успокоя и да дишам дълбоко.
-         Но не си...на мое място! – контрира Томá с измъчено изражение – Боли...мамка му!
Алекс повдигна тениската му и разходи ръка по в момента стегнатите на възел мускули на плоския корем.
-         Ако бях на твое място – повтори отново той – бих послушал собствения си съвет.
-         Проклет да си! – Наруга го Томá, но за свое добро направи далеч от успешен опит да се успокои и да вдишва и издишва в нормален ритъм. Постепенно това даде резултат и напрежението около Алекс значително намаля, което му даде и повече свобода на движение. Той се възползва от нея без колебание.
Щом усети неизбежните тласъци, Томá закри очите си с ръка, молейки се това да приключи час по-скоро.
-         Погледни ме. – Заповяда Алекс с изявена твърдост в гласа.
Томá не се подчини.
-         Казах да ме погледнеш. – Гласът му би могъл да смрази и топящи се ледове.
Томá отдръпна ръката си, разкривайки две пълни с гняв и наченки на сълзи очи. Гледка, която удвои възбудата на Алекс. Тази промяна явно се изписа в погледа му, съдейки по последвалите думи на русокоското.
-         Садистичен задник.
Айсберг срещу ледена вихрушка, а в центъра – изгаряща топлина. Кое би взело превес? Щеше да се разбере рано или късно. Тласъците на Алекс, изпълнени до пръсване с желанието да разтресе подчинения си из основи, да го пречупи, но не прекалено, да го подчини на собствения си ритъм, без да го лишава напълно от силната му воля, ставаха все по-нетърпеливи и жадни. И, точно затова, той сплете пръсти около обиждащо незаинтересования член на Томá.
-         Махни си...ръцете от там! – Не закъсня хапливата реакция, на която получи усмивка в отговор.
-         Това е изключителна проява на неуважение към мен и методите ми за превъзпитаване на персонала.
-         Ако наказваш всички по този начин, нищо чудно, че ти се носи лоша слава...старче.
Дали несъзнателно, или не съвсем, дали някъде дълбоко изпод хилядите пластове Томá разбираше въздействието на думите си, той никога не би признал. Но, във всеки случай, получи ясно потвърждение под формата на бели петна в паметта, щом му бе нанесена двойна атака над усещанията и възприятията му, страшно изострени в създалата се ситуация. Пръстите на Алекс действаха с опитна ловкост, ръце на познаващ прекалено добре тази интимна зона. Противно на волята си, тялото на русокоското се поддаде и реагира безпогрешно. Дори нервните окончания се отпуснаха до такава степен, че напълно предадоха властта на Алекс. Удоволствието подаде глава, избутвайки болката настрана, трансформирайки я до неузнаваемост. Томá клатеше глава отрицателно, отказващ да приеме случващото се, но то вече беше факт. Изпускаше неволни стенания с непознат за него глас. Тялото му подскачаше като играчка на пружина. По пода се сипеха като листа документ след документ, оповестявайки наближаването на кулминацията. Хаосът, който цареше върху винаги изрядната мебел, хаосът в движенията на вечно въздържания Алекс, хаосът в чувствата на вечно затворения в себе си Томá, всичко това избухна в ослепителни фойерверки от потни тела и телесни течности.
Алекс излезе с нежелание от тясното пространство, отворило се гостоприемно за него като слънчоглед на слънцето, па макар и за кратко. Върза кондома на спретнат възел и го хвърли в малкото кошче до бюрото. С периферното си зрение усети, че две разфокусирани очи следват движенията му.
-         Може би предпочиташе да свърша в теб? – Подразни той, знаейки много добре какъв отговор ще последва.
-         Да ти го...начукам... – Отговори тихо Томá, все още борещ се с мисълта за случилото се.
-         С моите уважения, леко закъсня. – Червенокоското се наведе над него. – Аз вече ти го начуках.
Томá го изрита силно в корема и го избута от себе си, като се опитваше да се изправи на крака, без да изгуби равновесие. Набързо обу дънките си. Алекс го наблюдаваше с ръка на корема, но в очите му продължаваха да играят все същите весели пламъчета.
-         Не закъснявай за работа утре. – Каза му непринудено, с „невинна” усмивка.
-         Върви на... – Вместо да довърши, Томá прехапа устни и напусна офиса със силно трясване на вратата и поглед на вбесен доберман.
Алекс вкара ред в себе си и разхвърляната документация и, сякаш натиснал копче „превъртане”, преобрази всичко обратно в предишното му състояние с особено внимание и съсредоточеност. Зае мястото си зад дървената мебел и се подхилна на себе си, което постепенно прерасна в звучен смях. Не беше сигурен от колко отдавна му се бе искало да има Томá по този начин и сега, когато най-после го беше постигнал, самата мисъл, че би могъл да вкуси отново от изкушението, стига да изиграе картите си правилно и търпеливо, даваше нови сили на запълващия тишината на офиса смях. Образът на стенещия неконтролируемо русокоско се запечата в съзнанието му. Черният плат помръдна едва видимо.

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
1	2	3	4	5	6	7
8	9	10	11	12	13	14
15	16	17	18	19	20	21
22	23	24	25	26	27	28
29	30