Let me be your hero~

Ветрилото на Джугъ Дзин се затвори пред лицето на принца, като направи повече вятър от очакваното и накара брадата му да подскочи. Очевидно съветника не бе в състояние да чака повече. Дори бе озадачен, че му се наложи да чака толкова дълго за едното обяснение, което дори не бе напълно убеден вътрешно, че иска да чуе. Не знаеше дали разговора с принца ще му хареса. Чувстваше, че навярно щеше да го разстрои още повече.
Тъкмо бяха изпратили принцесата до покоите ѝ, но Гуанни не мога да дочака и една минута повече крачене по коридора в мълчание.
- Съжалявам, Гуанни. – изстреля направо към слабото му място принца. Ако това бе част от плана му да омекоти удара си, беше страшно жесток. Съветникът заби края на ветрилото си в гърдите му с колкото сила имаше останала. Не искаше да се разпадне точно сега. Обеща си да не показва слабостта си към принца на самия него. Никога повече. Това сякаш само го отдалечаваше. А и последното, което търсеше, бе съжаление.
- Забрави. Не търся извинение, а обяснение. – каза с твърд тон, следейки чуждите очи, надявайки се сам да стигне до отговора пръв, за да се подготви за хладнокръвна реакция. Ала уви, не успяваше. Отново не успяваше да разгадае нищичко.
- Знам. Знам… - въздъхнаха отсрещните устни. Ароматът, който стигаше до него бе същият, който никога не би сбъркал, но тези очи… Как така имаше нещо, което не познава изведнъж? – Ще поговорим. Но не тук. – направи жест, посочвайки към края на коридора, където бе стаята му. Дългият му ръкав успя някак да се преметне през ветрилото и сега Джугъ се чувстваше като пълен глупак. Всичко, което напоследък чувстваше, че в разрез с нормалното за него. Може би всичко му идваше в повече и започваше да губи талантите си.
…
Посегна към чайника, но Уей Ин го спря. Поиграха на втренчено гледане и накрая го остави да победи, облегна се назад и се наслади на изкусните му движения. Странно, някога преди това бе начинът му да го съблазни, коронния номер на любовната му предигра. В последствие двамата все пак запазиха тази традиция. Да приготвят чай за другия. А и в повечето случаи обсъждаха твърде лични или секретни делови неща, за да допуснат прислугата да им се пречка.
- Знаеш ли как се чувствам напоследък… Безсилен. – подсмихна се саркастично сякаш на себе си. – Боях се да го кажа на глас, защото ще стане реалност, но вече е. А аз бях така глупав за мисля, че бягството ще ми помогне да намеря изход. Накрая не ми свърши никаква услуга. Оставих всички да се чувстват излъгани. – сръбна от чая си, докато съветника преплиташе пръсти около своята чаша, оставяйки се горещината от нея да го опари отново и отново.
- Глупак… - не се сдържа да го прекъсне. – Защо просто не говори с мен?!
- Там е работата, Гуанни. - рече, сякаш отново му се извиняваше. – Усещам, че това, срещу което трябва да се боря, е извън контрола и на двама ни. Знам, че не разполагаме с нищо, което да ни даде преднина. – съветника поклати глава и понечи да каже нещо, но принцът неочаквано постави пръст върху устните му. -  Недей. Знам, че мълчанието ми те нарани. Но те моля да разбереш нещо. Тази битка не е твоя, Гуанни. Затова не исках да те замесвам. Имам нужда да стоиш настрана…
- Как! – ветрилото му отвя жеста, осмелил се да му запуши устата. – Как можа да го кажеш! – изправи се като едва не събори масата. Принцът някак съумя да задържи чашите прави, но от тях все пак полетя малко от още горещата течност. – Ти..ти, ти..! – в този момент не успя да каже иначе перфектно ясното си изречение. Думите му се изплъзваха коварно, покварени от изблика на гняв и огорчение. Емоциите го бяха настъпили здраво, бяха го блъснали в клетка, която задушаваше ума му.
- Гуанни.
- Не! – хвърли се като хищна птица върху него, а скритото в косата острие се облегна у врата му. – Ако мислеше това, което току-що ми каза, не смей да ме наричаш така отново! Никога!
- Гуанни… - все пак прошепна принца, но затягащата хватка не му позволи да каже нищо по-натам.
- Не ме ли чу?! – украшението в другия край на острието издрънча предупредително. Гуанни се засмя сподавено. Ако някой се бе върнал назад във времето да му каже, че ще се намери в това положение с принца, би му се изсмял искрено. Сега всичко го доведе до искреното желание да убие единствения човек, за когото му бе пукало истински. Явно не беше толкова силен, колкото смяташе. Не и по отношение на единственото си слабо място. – „Битката не е твоя“, а? Това ли ми казваш наистина? – изсумтя през зъби, гледайки го с фалшиво презрение. Не можеше да изкара истинско отникъде, колкото и да му се искаше. – Ако нямам нищо общо с каквото и да се случва, защо постоянно бягам след теб и чистя кашите ти? Можеш ли да ми отговориш защо съм все още тук и трябва да се справям с всичко вместо теб? С всичко, което ти можеш да загърбиш толкова лесно… Кажи ми…това включва ли и мен?
Разбира се, че не искаше да чуе отговор на последния си въпрос, затова не отмести острието си, нито даде свобода на другия да мръдне. Искаше да го блъсне в подобна на своята клетка. Просто за да види какво е. И тъй като не успяваше да разгадае нищо в очите му, реши да потърси в устните му. Разбра, че е фатална грешка, още щом езика му намери този на принца. Но поне получи отговора, който търсеше. И това ако не беше достатъчна победа…
Възвърна си самоконтрола и значително отдалечи лице от отсрещното. Лиу Пи обаче протегна длан и пръстите му откраднаха един от гарвановочерните кичури. Гуанни се усмихна хладно и в миг острието му отряза същият този кичур. Косите увиснаха безжизнено, стиснати в чуждата длан. Шокираният поглед насреща бе единствената му радост днес. Беше непростим грях да отрежеш дори част от косата си, но Гуанни реши, че това ще тежи повече от всички думи в речника му.
***
Малкият прозорец се открехна тихо и през него бавно се прокрадна сянка, позволявайки на господаря си да остане незабелязан до секундата, в която фигурата на стола започва да се задушава, борейки се за живота си.  Сянката, увила се около врата му, бе внезапно отблъсната от друга, прилична на нея. Двете сенки се наежиха една на друга, докато в пространството не проблесна красивото острие на принца.  Един замах и враждебната сянка се изпари, сякаш никога не е била, а тялото на мъжа продължи да се гърчи още няколко секунди, докато кожата му не изсъхна и не се разпадна на прах. От всичко останаха само дрехите и скелета му.
- Тиен Мин! – блажена усмивка на облекчение се появи върху лицето му да го види жив. Приближи се до него и постави едната си ръка на потното му чело, а другата на китката му, за да провери как е. Не бе закъснял, за негово щастие отровата не беше стигнала мозъка, или друг важен орган. Използва бърз ба-гуа метод, натискайки дланта му, за да освободи блокираното чи, докато го заведе на сигурно място.
- Имам лечебни билки, които ще изчистят напълно организма ти от отровата. Но сега трябва да се махнем оттук. – чу как другия едва продума нещо под носа си и реши да не чака позволение. Вдигна слабото му тяло на ръце и излезе от прашното помещение. Все още бяха в двореца, при това недалеч от главното крило. Тръпки да те побият, оттук нататък сенките щяха да стават все повече. Вече никъде не беше сигурно. Път за бягство нямаше. Изходът бе само един. Война.
***
Съветникът почти проспа целия си следобед, напук на всичката бумащина, която го чакаше в офиса му. Напълно изостави работата и се замъкна в произволна посока с малко гърне оризово вино в ръка. Поразходи се из градините, поля малко вино за осемте безсмъртни в храма, а накрая стигна до конюшните и влезе вътре въпреки миризмата. Не за друго,  а защото видя познато лице.
- Я, виж ти… - каза, хлъцвайки. – И това ако не е мистър „По-добър в леглото от мен“. – разхили се между хълцуканията си, като се облегна с лакът на коня, който споменатата персона сресваше прилежно. – Мне… Я, пробвай да се прекръстиш на мистър „Глупав лъжец, който мисли, че ще заблуди Гуанни, но не може да излъже и сляпата си баба“!
- Бих казал, че се радвам да Ви срещна отново, но думите Ви ме объркват. Има ли причина да пиете толкова? – каза с някакво проникновение греховния измамник.
- Зарежи глупостите, почитаеми принце! – опита да се поклони саркастично Гуанни, но вместо това залитна и свърши в обятията му. Вече нямаше дори желанието да се бори. Достатъчно му беше един принц, а жестоката съдба реши да му се изсмее като му прати втори принц, и то в леглото. И то някой по-издръжлив от него… Край!
- Махни се от мен! – изхълцука, блъскайки негодника, но това отново взе неочакван обрат, а именно двамата да свършат един върху друг в сеното. Въпреки вонята на конски изпражнения, усещайки стегнатия торс под себе си, пийналият съветник успя да се надърви. Само това му липсваше. Понечи да се изправи някак и да се разкара от това място, преди да съжалява, но нещо притегли талията му и се заключи около нея. По-късно осъзна, че това бяха похотливите ръце на мнимия коняр.
- Разбрал си кой съм? – попита го с похотлива усмивка, срещу която Гуанни подбели очи.
- Естествено, за глупак ли ме смяташ? Трябваше да се постараеш повече, от това да пишеш с лявата си ръка. Въобще каква беше онази бележка? Искаше да ме вбесиш ли?
- Очевидно съм успял.  – подсмихна се мерзавецът, открадвайки си целувка от съветника, която му коства удар глава у глава.
- Заповядвам ти да ме пуснеш!
- Не вярвам, че искаш това наистина… - чуждата ръка се спусна под ханфуто му и попари кожата под копринената дреха. Лицето пламна, но зъбите прехапаха устни до кръв. Една гореща сълза попари лицето на принц У Сиен и той незабавно спря действията си, търсейки къде бе сгрешил.
- Не съм играчка за разглезени принцове! – процеди през зъби, а пред зачервеното му лице падна останалото от късия му наскоро отрязан кичур коса.
За първи път не му беше до игрички. Чувстваше се толкова евтин. А случаят дори не беше такъв. За жалост Гуанни бе загубил трезвата си преценка за нещата и не можеше да оцени момента. Нещо в него просто го натискаше да заридае. Усещаше само как същият този принц го изправи и взе в обятията си. Как го милваше и попиваше сълзите и сополите в дрехите си. Не му задаваше въпроси, запя му. Песен от  техните земи. Носталгията от песента го караше да ревне още повече, но и го успокои по-бързо от очакваното. Хлипанията му заглъхнаха малко след края на песента.
- Защо си тук? – попита без за чака отговор. - Нека позная… Пратили са те да ни шпионираш и докладваш на император У. – тонът му остана безразлично хладен, но главата му бе все още отпусната върху чуждата гръд. Сякаш искаше да остане завинаги така.
- Да, това бе причината на императора да ме прати тук… - призна си другия с някак открито облекчение. – Но не и моята причина да дойда.
Гуанни се поизправи, за да срещне погледа му.
- Че каква друга причина си имал да идваш?
- Хм…Вярвах, че е вече очевидно, но явно съм по-добър отколкото мислех. – засмя се тихо.
- У Сиен! – повиши му тон, защото не му се слушаха повече увъртания. – Просто изплюй камъчето…
- Дойдох заради теб.
Гуанни понечи да се разсмее, но се задави, когато видя искрената усмивка насреща си. Усмивка придружена със странен поглед. Поглед, с който бе виждал само влюбените са де гледат.
- Знам, че ще ти се стори глупаво… Но исках да те срещна от много време насам. Проблемът е, че непрекъснато се разминавахме. Виждах те, когато вече отплаваше с кораба си. Веднъж се разминахме толкова близо…Ти се връщаше с каретата си, а аз потеглях с коня си на лов. Странно как съдбата не искаше да ни срещне… Затова реших, че трябва да дойда тук. Знаех, че щеше да е неизбежно да се засечем рано или късно. Не знаеш колко чаках и се надявах да се случи… Давай, смей ми се. Но не съжалявам за нищо, което се случи между нас.
- Прав си… - закима Гуанни. – Настина е глупаво. – подсмихна се чаровно. – Най-глупавото нещо, което някога съм чувал.
– Добре, разбрах те… - понечи да освободи другия от себе си и да му върне личното пространство, ала не му бе позволено. Съветника грабна големите му длани и сам ги постави около кръста си.
- Кой ти е дал позволение да ме пускаш? – вирна брадичка, а нослето му се отърка в това на Сиен. – Длъжник си ми, заради номера, който ми спретна. Оттук нататък ще слушаш само мен!
- Значи искаш аз да съм твоята играчка?
- Нима възразяваш? – прехапа устна Гуанни.
- Хмм, предполагам знаех в какво се забърквам и е късно да се оплаквам… - пое лицето на съветника в шепите си и го целуна. Целуна челото, бузите и носа му, като най-накрая се спря пред устните му. – Твой съм както ме искаш.
Гуанни се усмихна в отговор, но не му се нахвърли, както първия път. Не криеше, че иска да го направи. Просто се въздържа, защото усещаше, че отново ще бъде изигран и изтощен първи. Особено като се има предвид факта, че си бе пийнал стабилно. Искаше следващия път той да е вампирът, изпил силичките на принц У Сиен. Това далеч не значеше, че щеше да се размине без никакъв момент на наслада. Пръстите му бавно пробягаха по широкото рамо и го потупаха настойчиво, докато езика на съветника пробяга по черешовите му устни. Посланието му беше разбрано, защото забеляза палавите огънчета отсреща, преди да се скрият от погледа му, когато принца коленичи пред него и се скри под дългата му дреха. Погледът му почти веднага се премрежи и последва дъжд от несдържани въздишки. Към края на съветника му беше вече нужно да намери онези широки рамене, за да не разчита повече на подкосените си крака.
- Какво е това? Чуваш ли го… - рече все още задъхан от греховния талант на У Сиен, който веднага се надигна, преглъщайки бялата течност с доволна усмивка.
- Кое?
- Идва отвън… - понечи да се покаже извън конюшните, но разбира се краката го предадоха и за кой ли път увисна на врата на принц У. Той го хвана през кръста и го заведе навън.  
Увери се че не му се причува. Наистина дочу препускане на кон отвътре, а сетне нервното му пъхтене и потропване с копита. Когато излязоха и го видя, веднага забеляза нещо. Протегна пръсти и улови малката плитка с висулка на гривата на коня.
- Не може да бъде! – лицето на съветника пребледня… - Това е…
Не завърши изречението си и се изтръгна от ръцете на принца. Адреналин превзе тялото му и го накара да се втурне в луд бяг, забравяйки за всичко друго.
***
Кърпата попи и последната капчица пот на Тиен Мин.
- Трябваше да го разбера по-рано, Тиен Мин… Трябваше да разбера как точно сме свързани, още преди да пристигнеш в двореца ми. – въздъхна, докато погледа му преминаваше по бледите черти на младежа отново и отново. – Подсъзнателно те взех при себе си, за да те предпазя… А всъщност те оставих сам като пълен страхливец. – остави кърпата настрана и се протегна към стара книга, лежаща отворена на шкафа до тях. – Истината е, че няма как да избягаме или да предотвратим това. Може би си го усетил и за себе си. Вече знаеш, нали? Знаеш за сенките, виждам го в очите ти. Те идват за нас, Тиен Мин. И нямаме още много време. Но този път няма да се дадем така лесно, както преди. След всичките тези пъти, в които умирахме и се раждахме… Не можем да ги победим сами, Тиен Мин. Не можем да ги победим, но можем да ги вържем,  да ги контролираме! Това е единствения начин да успеем, да ги върнем там откъдето са дошли! – принцът разгръщаше старата книга пред Тиен Мин, криеща древен ритуал как да свържеш Сянка и да я подчиниш на волята си.
- Знам, че нямаш причина да вярваш на думите ми. Не ти дадох дори достатъчно време да ми се довериш, да изградим отначало връзката си… Но както вече споменах, времето ни отново изтича. Не искам отново да умреш в обятията ми, Тиен Мин… Позволи ми да опитам да спра това!