JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
» Let me be your hero~
Пет Ное 16, 2018 5:44 pm by Ин

» ~between two dimensions
Чет Ное 15, 2018 4:24 pm by Zenn

» Шизеншики и Земята
Пет Ное 09, 2018 8:22 pm by Адам Фолкфлиър

» You are you are, my favorite medicine~
Нед Окт 28, 2018 7:26 pm by Ян

» Родени в хаоса
Съб Авг 06, 2016 3:43 pm by Ян

» Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.
Съб Юли 30, 2016 2:41 pm by Ahn Seun Jae

» Зимната градина
Сря Яну 20, 2016 2:54 am by Ин Стефани

» Конферентната зала
Съб Дек 26, 2015 2:18 pm by Ahn Seun Jae

» Сделка със Сянката
Пон Дек 14, 2015 12:50 pm by Grim

АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm

Share | 
 

 Let me be your hero~

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5
АвторСъобщение
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Вто Ное 06, 2018 12:29 pm

Влязоха в сравнително малкото общо помещение с малко балконче. От едната им страна се откриваше красивата снежна приказка, която планината не се изморяваше да разказва през безкрайните зимни дни и нощи. На север нямаха особени церемонии за посрещане на гости, поради факта, че тук трудно стъпваше някой велможа. Повечето знаеха, че ще умрат от студ по пътя или ще ги убият бандити, а дори да пристигнат невредими, ще са обрани до шушка. Тук, отвъд голямата стена на Китай,  единствено столицата бе защитена от северните племена, които не зачитаха законите. Фактът, че Тиен Мин е стигнал невредим, при това с дрехите на гърба си, говореше много за него. Независимо дали беше роден с късмет или талант да оцелява, в него имаше потенциал за много неща и Лиу Пи го знаеше. Имаше много неща,които можеше да кажеш за човек, само щом го зърнеш. Предполагаше, че и скришно играещите по него очи на Тиен Мин вече бяха загатнали доста. Лиу Пи беше от хората, които не се обръщаха назад и рядко извъртаха глава. Устременият му напред поглед  и категоричността му напомняха на всички за грубата грация на орела. Оттам малцината, получили честта да се сближат с него, го наричаха Уей Ин; Уей като сила и влияние, Ин като орел. Това бе уважителното му име.
- Какво правиш? – изстреля от нищото както гледаше право към току-що пристигналия младеж, а дълбокият му глас се понесе напред в пространството като носен от вятъра. Попи тържествуващо объркания му поглед и съвсем лекото разтваряне на устните му, малко преди реалния адресат да отговори.
- Това е чай, приготвен от нашите планински билки, господарю! Някои се срещат само тук! – отвърна леко приведения слуга, в чиято ръка бе застинал красив порцеланов чайник.
- А какво ви заръчах аз?
- Наредихте да изберем най-доброто питие за посрещане на госта.
- На юг може и да посрещат с чай,... -  направи кратка пауза, почуквайки на скъпия порцелан като че подлагаше на въпрос стойността му - ...но в Сянбей се пие вино! - завърши с типичната си категоричност и махна с ръка като я задържа две секунди във въздуха, отпращайки всички навън. Слугата отдръпна чая и замени гладката копринена покривка на ниската масичка с малка ленена такава, след което заотстъпва назад към изхода не смеейки да вдигне поглед. Това беше редовното забавление на Лиу Пи, когато не бе затрупан с дела за вършене. Обичаше да се шегува с всички в резиденцията, макар и единствен той да бе наясно, че се шегува. Разбира се, че нямаше да екзекутира никой от лоялните си подчинени, само защото не мислят като него. Уважаваше всичко, казано от предците си, дори съветът им да се пие само вечер или след победа в битка. За него обаче нямаше неподходящо време за няколко глътки вино от фурми и диви круши, каквото се правеше единствено на север.
Подкани с жест госта си да седне на възглавничката с изрисуван жерав и четири жълти пискюлчета. Наблюдавайки го съвсем открито, Лиу Пи свали меча си и на свой ред приседна по турски на другата свободна възглавница срещу Тиен Мин. Не го интересуваше особено дали другия ще се смути от погледа му, но очният контакт му допадаше, а и беше признак на уважение и равенство. Ако обаче беше битка кой ще мигне пръв, то гостът му щеше да я загуби. Владетелят на Сянбей внимателно подпря оръжието си на ръба на дървената маса, а пръстите му пробягаха по гравираната ножница като по кожата на екзотична танцьорка. Остави очите си само да загатват на другия, но не и да разкрият мислите му. Отпуснатите в права линия устни издаваха спокойствието на бог, притежаващ вечността и непобедим в своето кралство. Искаше да види докъде точно може да стигне дързостта на новата му компания. Провокацията му го разведряваше. Изумително, че не му изглеждаше изтощен след дългото пътуване, или поне добре го прикриваше.
Дори когато слугите отново нарушиха скромно тишината, за да им налеят вино, погледът му не промени позицията си. Нито, когато отпиваше от течността, нежно прогаряща гърлото и шептяща еротични стихове на сетивата. Някои от тях бяха на самия Лиу Пи, но никой не знаеше за това му занимание. Пишеше ги в пълно уединение и се подписваше с инициалите на Уей Ин. Тайно мечтаеше един ден да заживее именно като незнайния поет Уей Ин, докосващ най-дълбоките и нечисти, но най-прекрасни копнежи на душата и тялото.




Последната промяна е направена от Ян на Вто Ное 13, 2018 9:51 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Ин
The Mistress
The Mistress
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Сря Ное 07, 2018 9:51 pm

Защо ли наистина предпочиташе да действа с отрова вместо да убива директно? Отровата беше повече дамски метод, за да не си цапаш ръцете, да не прилагаш сила, да е индиректно, но също и беше емоционален метод за убийство, премислен доста предварително с избрана целенасочено жертва. Но Тиен Мин нямаше нужда да убива с отрова или било то по друг начин. За тази цел той имаше Цайен.
***
Ех, искаше да се изкъпе, да махне скрибуцащия пясък измежду зъбите си, да хапне нещо различно от сушено месо, да му направят масаж и да положи изтормозеното си от дългите дни езда тяло под някоя дебела завивка, но къде ти! Принцът го развеждаше сякаш щеше да му продава дворец.
Жалко, че трябваше да прекъсне прекрасното си споделено занимание на ''дръпни-пусни'', което разиграваха с принца. Определено нямаше да му бъде скучно тук. Сега обаче трябваше да отнесе мислите си другаде, а не да продължава да зяпа онези тънки устни думащи му скучни неща, а той чуващ само избирателно единствено думата ''горещ'' пропускайки думата ''въздух'' и чуващ неща от типа на: ''зноен, влажен, твърд, бръснещ, проникващ'' и т. н. Я-я, това темата за климата никога не му беше звучала толкова интригуващо.
Внезапно главата го зацепи зверски и кръвното му падна толкова ниско, че поканата за вино му се стори примамлива и още как. Знаеше, че тези симптоми вещаеха неприятности. Кръвното му беше на границата с припадък и затова устните му придобиха син цвят, а лицето пребледня като на мъртвец. Пиеше жадно от течността, без да обръща внимание на потрепкващия си ръкав. Вибрацията се усилваше. Намеренията се избистряха. При други обстоятелства щеше да сметне, че принцът го предразполага с това вино да се чувства комфортно или пък се опитва да разбере колко точно носи на пиене Тиен Мин. Може пък да иска и да го напие, знае ли човек. Той обаче пиеше третата си чаша като истински професионалист и чак в средата й съумя да обърне поглед отново към домакина си. Другият сигурно го мислеше за заклет пияница.
- Не е нужно да се държиш с мен така както би се държал с баща ми. Прекалено млад съм за тази чест, Лиу Да Уан - усмихна се плахо, сякаш за да затвърди лека неувереност, която в действителност не притежаваше. Просто с тази си кроткост изразяваше своето уважение. - Навярно имаш куп дела и си зает. Гузно ми е да ти отнемам повече от времето. И двамата знаем какво съм аз-птичка в клетка. Ако баща ми не изпълни договорката, просто ще ми скършиш врата. - Тиен Мин затвори за миг очи и вдигна брадичка нагоре заголвайки точно онази част, за която говореше. Кожата му бе красива. От пясъка на вихрушките по нея бяха полепнали люспички слюда и я караха примамливо да блещука. Той обаче нямаше за цел да съблазнява, а просто се приготвяше да посрещне гостите. - Тук би трябвало да е обезопасено, нали? - прошептя превъзбудено - Интересно ми е, дали си наясно на кого можеш да се довериш между тези стени от дялан камък?
Нещо прошумулка из ръкава му и със светкавична скорост прегриза врата на връхлитащия нападател. Сочна пръска от кръвта му се вля в чашата на Тиен Мин. Той погледна отново окървавеното вино и отпи смело. Дори облиза непослушната капчица не попила в устата му от устните си. Оръжията издрънчаха на пода изпуснати ненавременно. Тялото падна обезглавено и започна да локви с кръв.
- Цайен, искам сърцето на втория - изрече с такова спокойствие, сякаш си поръчваше ядене в селски хан. След по-малко от две секунди сърцето вече подскачаше на малката масичка пред Тиен Мин. - И ми дай очите на третия - донади той. Преди още да си беше допил питието в него цопнаха двете очни ябълки и се събраха на дъното на чашата. И тримата нападатели бяха мъртви. - Това твоето посрещане за добре дошъл към мен ли беше или и ти си толкова изненадан от станалото? Чудя се. Не обичам да се съмнявам - Тиен Мин междувременно се беше сдобил с острието на първия убиец. Беше минал някак, така сякаш имаше три слепи секунди, през които да се придвижи зад принца. В гърдите му притисна все още рипащото сърце, а на врата му приложи натиск с острието дотолкова, че да успее да го пореже. Какъв ли вкус имаше тази негова кръв? Щом я опиташе, щеше да знае, дали другия му казва истината или не. Бавно, сякаш мед се спуска по небцето той прокара език в раничката, докарвайки леко припарване. Сладостта й го опияни и обжари душата му до пепел. Господи, какво вълшебство!


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Чет Ное 08, 2018 9:14 am

Не помръдна от мястото си, само острието на меча му като че издрънча в целия няколкосекунден хаос, а изглеждаше, сякаш никога не е излизало от хладната прегръдка на тежката позлатена ножница. Мнозина в кралствата знаеха името, но малцина знаеха съдбата на Лиу Пи. Бе останал сирак още на крехката седемгодишна възраст и бе спасен от един даоист, след което отведен в свещената планина Суншан.  Там се случваше магията. Обучаваха го не просто да се бие. Да не го води гордостта и амбицията, а душата. Там се научи да използва своето чи. Единствено там, в този свещен храм, човек можеше да опознае себе си така, както никой друг не би могъл. Това беше едно от двете основни правила, за да излезеш победител. Познавай себе си. Второто беше-познай врага си.
Не бе случайно, че отказа чая. Знаеше, че е отровен и знаеше отлично, че те отново бяха проникнали тук. Скъпият му Джугъ Дзин силно го посъветва да засили охраната на двореца си, но той беше инат. След като бе изпратил повечето си хора с Джугъ Дзин на изследователска мисия, предпочете да постави останалите край каменната стена да пазят хората в столицата. Ако не друго, поне искаше да се похвали, че не е мразен от всички, както повечето владетели в останалите кралства. Затова държеше жителите информирани за ситуацията, не им даваше празни обещания и все пак те не се оплакваха от неизбежните месеци на глад. Вече си приготвяха зимнина и суровата природа не изглеждаше така жестока както преди. Лиу Пи обичаше да се разхожда из града като обикновен човек, за да анализира с очите си и слухът си. Знаеше, че хората го уважават и това му стигаше. Даде доста жертви, за да стигне обратно до родните си владения и да си ги върне, но никога не бе използвал смъртоносните движения на учителя си, за да убива. Използваше ги единствено при самозащита, както току-що. Движенията му бяха така прецизни и светкавични, че никое същество, което не е освободило своето чи като него, не би могло да ги забележи. Лиу Пи обаче долавяше много повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Веднъж усъвършенствал багуа, сетивата ти се изостряха двойно. Бе успял да улови аромата на чая и да усети една от билките, силно отровна при поглъщане. Предвиди и нападението на главорезите, но умишлено остави време на Тиен Мин да действа пръв. Различната аура на онова, което криеше в ръкава си, породи любопитството му и искаше да го види. Изключително. Беше много бързо и ловко за оскъдните си размери.
Погледът му не трепна, но Лиу Пи умишлено изви леко чертите си, излъчвайки импровизирана изненада. Зарадва го своеволието на другия и реши да го остави да вкуси кръвта му. Без позволението му никога не би могъл да се добере до него, каквито и умения още да криеше. Аурата му не бе така сияйна, което говореше, че неговото чи не бе освободено. Без да помръдне, Лиу Пи допи спокойно виното си, а в следващия момент ръката му обгръщаше талията на Тиен Мин в здрава хватка, докато острието му жалко издрънча на пода. Непроследимото движение остави след себе си единствено закачливото тихо изшумоляване на чуждата роба.
- Не свиквай с това, дори да ти е харесало. – малка дъгичка се появи в края на устната му. – Ако си все още любопитен за тези нищожества, ще ти изясня кои са те. – свободната му ръка извади демонстративно меча, на който освен перфектна линия прясна кръв, стоеше като залепен тънък слой от кожа. Върху парчето кожа имаше инициал. Лиу Пи предположи, че сега ще му просветне. Това бяха наемниците на баща му. И бяха тук, за да убият неговия съюзник. Дун Джуо не познаваше достатъчно нито врага, нито себе си, за да поведе истинска битка. Всеки триумф в живота му се постигаше от някой друг, защото можеше да си позволи достатъчно хора, които да му вършат мръсната работа. – Сега разбра ли? Това беше изначалният план на баща ти, а ти беше незначителния план Б. Подозирам, че е поискал от теб да му докладваш ходовете ми и няма да те спирам, но знай, че... – направи кратка пауза и щракна с пръсти. В помещението влязоха слугите, носещи чая отпреди малко. – баща ти бе готов да пожертва дори теб, за да не прозра плана му. Жалко, че не ме познава. – отпусна хватката около талията на Тиен Мин и се приближи до третия убиец. Той агонизираше от болката и отчаяно притискаше празните кървящи гнезда на лицето си. Лиу Пи го бе оставил жив с причина. С лекота пое малкият порцеланов чайник от подноса и изля в устата на мъжа все още горещата отровна течност. Сега щеше да се гърчи дълго време, но това не представляваше интерес за Лиу Пи. Без свян прескочи червея на пода и се спря чак пред вратата.
- Можеш да докладваш на баща си, че съм възхитен... – поде без да се извръща към Тиен Мин. – от апетита на сина му.
Избърса меча си с подадената му от слугата кърпичка и тръгна надолу по красивия дълъг коридор. Нареди да не го безпокоят до вечерята, защото беше време за дневната му тренировка. Изпълняваше я в двора, до изящната пагода, издигаща се на десет метра от ниските постройки. По пътя си натам, прокара два пръста по врата си, за да си припомни приятно парещата дързост на Тиен Мин. На устните му заигра усмивка.


Върнете се в началото Go down
Ин
The Mistress
The Mistress
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Чет Ное 08, 2018 2:16 pm

Афектиран ли беше принцът? Не му харесваше някой да се вихри на негова територия. Още повече някой новодошъл, на когото не му беше работа. Въпреки това остави Тиен Мин да се изяви. Провери го, докъде е готов да стигне и беше готов да реагира във всеки един момент, ако се наложи. Това говореше достатъчно. Уважавам те, но не пристъпвай отвъд правомощията си, загатваха думите и действията му.
- Защо трябва да ограничавам действията си? Напълно наясно съм как изглеждам в очите ти. Търся нещо и го търся открито. Животът е кратък. Веднъж щом го намеря, не мисля да се отказвам. От теб зависят моите ограничения, аз граници нямам. Мислиш ли, че щях да оцелея толкова време под ''грижите'' на баща като моя, с братя родени кръвожадни като него? Не очаквам нищо от него, нито от теб. Единствено този приятел тук ме спасяваше. Живея вече сигурно хилядния си нов шанс и все още не съм намерил смисъла да продължавам да живея, затова и не ми е ценно. Прави каквото искаш. Ето ме, тук съм, изпълних това, което се изискваше от мен. Имаш диво животно вързано на синджир. Какво ли да очакваш от него и аз самият не знам.
Репликите му вървяха една след друга в резон на думите оставени от Лиу Пи. Не знаеше защо бе нужен тук. Каква беше целта на принца отвъд очевидната. Когато имаше игра, тя се играеше минимум от двама, и ако единият не беше равностоен, не беше интересно. Проследи извития широк гръб, докато не го изгуби от погледа си.
***
Този вкус, беше го търсил толкова много време. Не беше въпрос само до това, дали ще разбере така истината, беше въпрос на съвместимост. Самият Тиен Мин беше отрова. Ако човекът, с когото беше в досег не беше достатъчно силен да издържи, тялото му го убиваше. Не искаше да е оръжие за Лиу Пи. Принцът не приемаше добре оръжията в близост до себе си, нали?
Пръските с вода го извадиха от мислите му.
- Стига-а, не се цупи - Тиен Мин се усмихна слънчево и насапуниса и от двете страни разпенвайки допълнително накукушинените нишки. Цайен беше все така в отвратително настроение. Първо той тъкмо усети вливащата се енергия в гостоприемника и беше започнал да се храни с кръвта му, когато бе пробуден инстинктът му да защити прехраната си. Нападайки той обичаше да изпълнява прищевките на Тиен Мин. Това беше неговата благодарност за комфорта, който му предоставяше тялото му. Намесата на Лиу Пи обаче силно го подразни и той понечи да отреагира. Тиен Мин от своя страна го укори и възпря с очи и този му неочакван удар, който му беше нанесен заради един непознат силно го подразни. Някой се намесваше между него и Тиен Мин във връзката им градена с години. Тиен Мин не беше господар на Цайен, но двамата взаимно си бяха полезни и се търпяха. Досеха никога не е бил спиран да действа самостоятелно. Още повече, че усещаше заплахата у принца. Той щеше да донесе смърт на Тиен Мин. Досега винаги последният се беше доверявал на преценката му да премахва по свое усмотрение заплахите. Какво беше различното този път?
Цайен приличаше на малка мастилена топка с тъмен цвят. На пипане беше полуматерия, зависи колко точно се беше нахранил. Почти през целия си живот Тиен Мин беше страдал от малокръвие именно заради този малък приятел. Заради това и постоянно приличаше на долен пияница, все наливайки се с вино и тъпчейки сладки неща. Трябваше да яде постоянно, за да изхранва тази лакомия, затова беше и така слаб и блед през повечето време. В спокойно състояние повърхността на съществото беше гладка, но когато се развълнуваше около него диво се разпиляваха мастилени камшичета, способни да те наранят, ако поискаше. Остри като пили зъби разкъсваха плът без усилие. Тиен Мин не беше виждал очите му, защото съществото никога не ги беше отваряло, дори когато се биеше. Докато се хранеше издаваше тихи гъргорещи звуци на доволство и неприкосновеност. Закачаха ли го тогава, си отмъщаваше с токов удар каращ цялата ти ръка да изтръпне. Тиен Мин беше изпитвал това много пъти в началото, опитвайки се да отмахне този паразит от себе си. - Хайде де, и преди съм опитвал кръв, която не ти харесва. Защо сега да е по-особено? - продължаваше да се чуди Тиен Мин. - Повече няма да го правя.
- Апчу-у, апчу, апчу-у - Цайен беше алергичен и започна невъобразимо да кихуца и хълцука от антителата навлезли в кръвта на Тиен Мин от принца. Това беше любимият начин на Тиен Мин да го дразни, но този път мъникът беше толкова бесен, че го ухапа за китката и не пусна успокоителните си лиги, които да намалят болката. Издаде и пронизителен пищящ звук и Тиен Мин наистина осъзна, че нещо не е наред.
- Хайде, стига - потопи го във водата, заедно с ръката си и нежно и грижовно започна да отмива пяната. Банята щеше да се отрази и на двамата добре на нервите.
***
Луната се беше показала, когато той след поредния повей на вятъра остави скицата до себе си. Навярно принцът не би бил очарован да се види с толкова малко дрехи, колкото притежаваше върху този лист, но съзнанието на Тиен Мин не можеше да си го представи по друг начин. Не се възпротиви на вятъра да роши косата му надипляйки я на шията и гърдите му. Беше излязал навън въпреки коравата зима. Искаше да кали тялото си предизвиквайки го. Затвори очи и в поза успокояваща съзнанието му потъна в себе си дълбоко, дълбоко назад отказвайки да улови дори приближаващите стъпки. Повеят отвя скицата далеч, но за това също не му пукаше. Неща като срам или съжаление не бяха в списъка му за съществуване. Така се живееше по-лесно.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Пет Ное 09, 2018 8:42 am

Отсъствията на стратегът му караха дните да се изнизват по-бавно и с повече главоболия. Лиу Пи трябваше да се оправя сам с цялата документация, да разглежда всички писма от другите кралства и да изслушва нуждите на селяните. Нямаше време да се срещне с комитета на неутралните страни и бе преустановил сбирките им до завръщането на Джугъ Дзин.  Обичаше да си играе с огъня, а в момента играеше повече от двойна игра. Истинските му цели бяха непроследими след съюзите му с кралство У и тиранина Дун Джуо. С последния по принцип човек не правеше истински съюз, а започваше смъртоносна игра, от която само единия може да се измъкне жив. Но Лиу Пи отново бе една крачка пред него. Всички търпяха твърде дълго тиранията му и данъците, събирани незаконно извън владенията му. Никой не бе посмял да му се опълчи, но Лиу Пи знаеше, че е крайно време. Щом видя отслабващата аура на това бездушно и лакомо извращение на природата, предсказа скорошния му край. Годините на Дун Джуо, прекарани в чревоугодничество и застой в двореца скоро щяха да му се отплатят зле. Дори никой да не го убиеше, щеше да умре задушен от собствените си издути меса. При всеки случай Лиу Пи нямаше какво да губи. След днес се надяваше "съюзникът" му поне да спре да изпраща главорезите си към Сянбей, защото си имаше достатъчно грижи. Последното му предупредително писмо вече пътуваше към него. То не съветваше, а открито отправяше заплахи. Лиу Пи бе наясно от какъв език разбира тираничния му „съюзник“ и макар отбран в думите си, те стреляха на болните места. Търговията между неутралните страни бе жизненоважна, а начело стоеше точно той, Лиу Пи. Определяше пътищата и разпределяше ресурсите за седемте столици, затова при нужда безпроблемно можеше да лиши някой от нещо. Не би пристъпил принципите си, но станеше ли нужда да защити своето, можеше да бъде жесток. Лиу Пи познаваше враговете си. Това бе единственият начин един владетел да спи спокойно, макар и винаги с едно отворено око.
В дългите дни си оставяше цели три часа за тренировката. Имаше особено нужда да изпразни напълно съзнанието си, защото само тогава се чувстваше истински свободен. Чувстваше се над всичко и можеше дори да се задържи повече от десет секунди във въздуха. Днес концентрацията не се оказа толкова лесно постижима. Появата на Тиен Мин премина по-динамично от очакваното и въпреки че всичко тук бе по-различно от владенията на баща му, Лиу Пи таеше известна надежда да се превърне в неговия нов дом.
Влажният студен въздух наклони листенцата на бамбука в двора. Съсредоточеното чи на Лиу Пи прецизно улови една търкулнала се капка роса и без да изменя формата ѝ я пренесе на другата му длан, сетне улови нова капка и ги сля в едно перфектно цяло. Напомняше на голяма кристална сълза. Извади меча си, разполовявайки я във въздуха. Успя да ги раздели отново така, че да станат същите като преди. Мечът му остана съвършено сух, докато се извиваше в синхрон с изящните и координирани движения на тялото, разединявайки и свързвайки отново и отново капките роса като във вечен кръговрат. Фигурата му накрая се понесе във въздуха, където изигра последните две движения „летящ феникс“ и „пронизване на пустотата“.
Луната неусетно се беше изкачила на своя престол и оттам мълчаливо хвърляше своята студена светлина. Днес сиянието ѝ бе особено силно, предвестяваше наближаващото пълнолуние. Всеки в Сянбей знаеше какъв ден е днес. На север най-важния празник бе в началото на зимата. Фестивалът за почитане на мъртвите и осемте безсмъртни даваше надежда на хората за една по-благосклонна зима и по-малко планински свлачища. Докато се приготвяше за вечеря, Лиу Пи се замисли колко отдавна не бе посещавал града. Липсваше му атмосферата и оживените прашни улички, както и аромата на любимата му храна, която тук приготвяха ужасно. В Сянбей нямаше много конкуренция и причината за това се криеше във факта, че всеки занаят и рецепта за майсторска гозба се предаваше в рамките на семейството. Имаше само една ковачница, на фамилия Сун, както и само една шивашка работилница, на фамилия Ман. Единствено бордеите се множаха като бълхи, заради търсенето от страна на градските и странстващи велможи. Всички намираха за екзотична тукашната красота. Леко порозовели и загрубели от вятъра страни, добре очертани скули и докосващи маслинови очи с ъглова форма. Различаваха се доста от изнежените южняци, за които бездействието и нехайния живот на места беше същинска философия.
В предверието го пресрещна млада жена, облечена в синьо-бяло ханфу – традиционна ученическа униформа. Тя застана пред него и го поздрави с официално обръщение, но пръстите ѝ се спуснаха към яката на дрехата му, приглажадайки я, докато устните ѝ с копнеж го питаха дали е желана в покоите му след вечеря. Снизходителната усмивка на Лиу Пи ѝ каза достатъчно и тя се оттегли със смирена тъга в очите, като много други в последните дни. Красивите и семпли сини униформи можеха да се забележат най-често в западното крило. Тази част от резиденцията си, Лиу Пи бе превърнал в нещо като училище, където да се просветлят хората с потенциал, независимо от пола и обществения статус. Той лично ги избираше, обикновено обикаляйки из Сянбей. Видеше ли необикновен интелект у някого, му предлагаше примамливата оферта да заживее в резиденцията и да изучава шестте канона. Това беше най-голямата възможна чест и донякъде се пазеше в тайна. Официалните закони, приети от всички кралства, строго забраняваха да се учат жени и обикновени селяни, но Лиу Пи бе намерил малка вратичка. Официално зад онези врати се помещаваше харема му, а Лиу Пи бе обявил, че държи всичките му любовници да изучат шестте канона, или поне Шъдзин (канонът на поезията) и  Лидзи (книгата на ритуалите). Всяко от шестте четива беше събирало с векове от всяка династия и бе изключително обемно и сложно за изучаване. Разбира се, който се провалеше на изпита след година, се връщаше там откъдето бе дошъл. Не се правеха компромиси, също както на официалните изпити за писари. Когато станеше дума за любовния живот на принца обаче, разнообразието на слуховете варираше в различни креативни форми. И все пак беше факт, че верността и постоянството в леглото не бе сред добродетелите на Лиу Пи. Имаше само един човек в живота му дотук, с който бе допуснал грешката да прелюбодейства повече от един път, но тази страница отдавна беше затворена с взаимно съгласие. Говореше се, че прищявките на господаря са твърде много, или изискванията му прекалено високи, за да се спечели благоволението му. И все пак който бе изживял макар и една-единствена нощ с него, никога не я забравяше. Може би поради тази причина всеки от учениците му си мечтаеше да се промъкне в покоите му. Принцът обаче никак не се гордееше с това, че разтърсва световете им по този начин, защото беше виждал много често какво следва. Някои се влюбваха, други полудяваха, трети дори посягаха на живота си. Беше му омръзнало, макар това да не го нараняваше, защото не бе способен да разбере и сподели чувствата им. Не смяташе, че тук имаше виновни. Човешкото сърце често бе нещо твърде крехко и лесно чупливо, но за да стане по-силно, трябва първо да превъзмогнеш съкрушението.
- Сложи си я. – промълви тихо, когато откри местонахождението на Тиен Мин. Изглеждаше сякаш другия няма нищо против да му нарушат спокойствието. Или просто имаше някакво изключение. Принц Лиу му подаде една изящна маска с нашарено лице на гуей (зъл дух) и с две малки златисти рогца, прикрепени в горните краища. В другата си ръка държеше своята – лице на псевдоусмихнат шън (добър дух), което определено щеше да придаде пародиен ефект на иначе важната му особа. – Отиваме в града. – уточни и остави другия да помисли над предложението му, въпреки че всъщност не му се предоставяше избор.


Върнете се в началото Go down
Ин
The Mistress
The Mistress
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Пет Ное 09, 2018 9:29 pm

"Има два вида приятели: едните ще ти дадат въглища като вали сняг, а другите ще добавят още едно цвете към букета ти с цветя" - китайска поговорка.
Такива бяха хората, знаеше го. Винаги попадаше на вторите. Ако зависеше само от него, то отдавна се беше предал и тези хора щяха да са взели живота му. Не умееше да се бори за нещо, в което не вярва. Искаше му се да се беше родил нечии фермерски син например. Щеше да отглежда коне. В очите му се спусна мъгла. Сякаш това беше призванието му, но някой безвъзвратно му го беше отнел. Знаеше, че рано или късно щяха да го открият дори и насред нищото. Следваше мълчаливо Лиу Пи и вървеше няколко крачки зад него свел глава. Когато забеляза, че другият го изчаква, той го погледна. Знаеше, че очите му ще издадат въхрушката от емоции в него, но не му пукаше. Изпадаше в онези си състояния, когато нещо отчаяно му липсваше, но не знаеше какво е то. Душата му плачеше и гласът й се извисяваше оглушително. Не му се говореше. Обикновено беше шутът на компанията, но в този случай остротата от произнасянето на думи щеше да го нарани. Стисна устни и се изравни с принца. Защо той продължаваше да му отделя още от времето си? Самотен ли беше? Тиен Мин разбираше самотата. Тогава, когато си нужен на всички, за да свършиш нещо за тях, но не си нужен на никое сърце. Продължи да го гледа изпод ъгъл. Студът вече не му действаше така противно, но Цайен потреперваше и затова го сгуши на гърдите си, после го смъкна малко по-надолу.
Когато днес, няколко часа след като беше пристигнал, нахранен и отпочинал любопитството го загриза стабилно отзад, той се измъкна от стаята си.
- Библиотека? Има ли тук достъп до библиотека - спря един от слугите обнадеждено. Библиотеките като цяло бяха пълни със сухи книги с аналите на историята, карти на някоя местност и предания от прародителите. Нищо интригуващо на пръв поглед. Използваха се и материали за стратегии и военни действия. За сметка на това достъпът беше ограничен строго. Тиен Мин обаче знаеше, че има шанс и на свободни библиотеки, стига управляващият тези земи да беше достатъчно цивилизован и далновиден. Слугата явно го сметна за един от обучаващите се и едва ли не го изтика в учебната стая, мъмрейки го, че е закъснял и часовете вече били започнали.
- Като съм закъснял, тогава закъде да бързам - мърмореше си Тиен Мин. Когато се обърна с гръб към трясналата се врата, застина под тъмен поглед пронизващ го като с игли. Този лао-шъ сигурно преподава древни мъчения, помисли си Тиен Мин и понечи заднишком да се измъкне.
- Къде си мислиш, че отиваш, проклетнико? Сядай си на задника и започвай да умуваш какво точно са двата основни принципа на Вселената според даоисткото учение. Не стига, че закъснява, ами и никакъв респект! - ядосваше се преподавателят. - Така е като ви вземат от кол и въже по селата - продължаваше да намила.
- ''Прилича на една моя леля'' - гърбът на Тиен Мин настръхна спомняйки си сбръчканото лице на противната жена, която постоянно го тероризираше гонейки го от масата и караща го да се чувства тъп докато беше дечко. Дали тези двамата не бяха роднини?
***
- ''В китайските традиции жената има 3 главни задължения-към баща си, към съпруга си и към сина си, когато навърши пълнолетие, и 4 морални принципи, на които да се подчинява-да не прави необмислени разходи, да бъде работна, да не бъде изкусителка и винаги да бъде готова да се жертва за другите'' - цитираше прочетеното от днес. - Ние мъжете сме надценявани. - Внезапно наруши тишината. - Или поне аз за себе си, не виждам смисъла заложен в мен все още. Тази вечер искам да почета духа на майка си. Онази жена, която ме обичаше така както никой друг никога няма да ме обича отново. - Бореше се с емоциите връхлитащи го една след друга. Беше странно как човек осъзнава какво му липсва, когато е далече от дома си. Майка му отдавна я нямаше, но дишайки един и същ въздух, който тя беше дишала, бидейки сред вещите й, вдъхвайки любимите й аромати, я усещаше близо. Тук, сега, я пазеше единствено в сърцето си, защото всичко, което остави в онзи дворец там, знаеше, че щеше да бъде унищожено. Знаеше и още, че не би се върнал отново там поради същата причина. Вече нямаше място, на което да принадлежи. - Имам въпрос - гласът му леко потреперваше, но се опитваше да се извади сам от унинието. - Преподавателят винаги ли е такъв чеп или просто съм го сварил в настроение днес? - усмихна се и устните му оформиха крепък венец от бели равни зъби с прехапан леко език между тях. Правеше го, когато се шегуваше. Тогава, когато се опитваше да скрие тъгата си. Отново погледна Лиу Пи право в очите. Затвори своите за миг, само докато премигне. Само, за да усети замръзналите си мигли по кожата си. За да има време да премисли за последно. Скъси дистанцията с две крачки и хвана ръкава му. Цайен се размърда лениво усещайки чуждата близост. - Бих искал отново да се върна там и то не само, за да го дразня. Но за целта знаеш какво е нужно. Ще позволиш ли да бъда част от мъничкия ти експеримент? - облачетата от дъха му се завихриха покрай лицето на Лиу Пи. Вероятно това щеше да го подразни. Подходът, искането, но Тиен Мин излъчваше онази своя кроткост и примиреност със съдбата и единствено очите му, които сега бяха сведени надолу биха казали истината. Защо увереността го напускаше по средата на нищото. Никога нямаше да се разбере сам със себе си.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Съб Ное 10, 2018 3:57 pm

Не знаеше какво е да се загубиш. Да не знаеш кой път е за теб и къде трябва да принадлежиш. Но знаеше какво е да се бориш за нещо. За се бориш да не изгубиш пътя си, онова, което си роден да бъдеш. През целия си живот Лиу Пи се беше борил за другите, за да не се провали в изпълнението на дълга си. Всичко, което имаше и някога беше имал бе точно дълга към народа и тяхното уважение. Винаги твърдеше, че това му стигаше. И дори го мислеше, убеждавайки себе си, че това да бъде владетелят, от когото Сянбей има нужна, е възможно най-голямата чест. Дали е чест? Разбира се. Но беше ли щастие? Това е отделен въпрос, за който нямаше правото да мисли. Щастието е нещо твърде относително и ефимерно, за да има такова значение. Имаше причина Лиу Пи да не се извръща назад към миналото. Не го признаваше пред себе си, но се боеше да се види там. Усещаше сърцето си по-изстинало от преди, по-привикнало към самотата от преди. Никога не бе обичал, а знаеше каква сила е да обичаш. Погубваща и разрушителна, казваха някои, но велика. А всеки допир на Тиен Мин раздвижваше нещо в него, пораждаше болка в закърняващото му сърце. Беше видял същата тази скрита тъга в очите му и тогава, когато го видя за първи път. Това отчаяно търсене на липсващото парченце. Всеки можеше да съществува и незавършен, но не и да открие себе си. Всеки път, в който се видиш незавършен, откриваш някой друг. Някой свой неясен силует, някой свой копнеж и въздишка.
- Имаш позволението ми. – отвърна, покривайки ледените пръсти на Тиен Мин с топлата си длан. Очите му не питаха или изискваха, а мълчаха, потънали в лицето зад маската. Меката светлина от червените фенери се отразяваше в тях, изкарвайки наяве постоянния им силен блясък. – Учител Гао си е такъв, но въпреки това му държание, има почти бащино чувство към учениците си и също се учи от тях.– добави след малко и се усмихна бегло, спомняйки си старият Гао Шън, гордо разказвайки му за всеки един ученик. Знаеше не само имената им, а и откъде бяха дошли и как точно развиваха ума си. Слонската му памет бе допълнително докосваща, но като един преподавател, той не искаше да изглежда благосклонен пред учениците си, за да не загуби респекта и концентрацията им. Този човек бе от най-много години в резиденцията на Сянбей, надживял двама крале и сега служеше вярно на просветителната кауза на Лиу Пи. Посивелите му дълги до земята коси и сиво-бялата брада, която обичаше да приглажда, му бяха докарали възвишени прякори като Конфуций и Дзъшан (Мъдреца от планината).
Тесните прашни пътечки към площада бяха изпълнени с хора. Всички носеха ръчно изработени маски на шън и гуей и от устите им се носеха гърлени песни за възхваляване на осемте безсмъртни и почитане паметта на предците. Атмосферата бе разведряваща. Коренно различна от типичната тишина в резиденцията. Лиу Пи си бе набелязал една от малките сергийки и се нареди търпеливо на опашката, чакаща за снежни рулца. Този чуден леден сладкиш се приготвяше от мляко, ориз и сладък сироп от горски плодове. Единствената храна, от която ти замръзваха зъбите, а езикът и небцето изтръпваха и сред сладката агония на близане и хрускане, сиропът внезапно и елегантно потичаше към гърлото ти. Истинско блаженство, второто любимо на Лиу Пи след виното от диви круши. Но леля Найнай отказа да сподели магическата си рецепта за това вълшебство. Тя разпозна господаря си още първия път, в който го видя да броди из града, но никога не го нарече с титлата му, казваше му просто „синко“ и това го караше да се връща отново и отново тук. Докато чакаше реда си, запя импровизирана песен и всички наоколо се заслушаха.
- Живея в пещера в една висока планина, забулена в мъгли.
Събирам капчици роса, сияещи в тревата,
късам и от пурпурните облаци, с които зората се забулва.
На седем струни славя аз сливането на планините с небесата,
безсмъртните в Небестното кралство танцуват, духовете немирни се вълнуват.
В скута ми златен тигър мърка блажено,
с гъби вълшебни храня снежните крави,
в кратунката ми отдъхват стихиите на Всемира.
Стоманен меч отпъжда демоните зли,
а каната ми отново се пълни догоре,
щом тайно слово изрека,
тогава и цветята разцъфват, и чучулигите запяват!

Насъбралата се тълпа запляска с ръце. Макар да не целеше подобно внимание, видя лицата, готови да пеят с него и направи жест към тях, разпервайки като крило дългия си ръкав.
- Живея в пещера в една висока планина.... – започнаха всички в хор, децата пуснаха дървените мечове и заподскачаха в такт с песента. Лиу Пи се усмихна под маската. Блажени бяха моментите, в които забравяш за малко кой трябва да бъдеш. Думите се надигаха красиви и мелодични от гърдите му, из площада заехтяха множество гласове. Към края ги остави да продължат песента сами и се изниза незабелязан между скупчените хора. Бе уловил бледата длан на Тиен Мин по инерция да не го отнесе прииждащата река селяни.
- Вземи. – подаде му едно снежно рулце на бамбукова пръчица, докато вървяха към езерото. Беше му споменал, че иска да почете майка си. По думите му усети колко му липсва, вероятно я бе загубил отдавна. Макар Лиу Пи да помнеше бегло родителите си, също идваше да ги почете на всеки такъв ден, както повеляваше ритуала. Усещаше ги винаги близо до себе си, дори и да бяха плод на въображението му. Когато имаше нужда от специален съвет, затваряше очи и викаше баща си. Винаги се бе идвал в съзнанието му и присядал пред него с тежката си броня и лъвски шлем. Като малък обичаше да държи шлема му, макар тогава едва да го повдигаше с мъничките си ръце. Сега го носеше гордо, когато излизаше на фронта и повеждаше войската си.
Захрупа снежното рулце и се остави на болезненото блаженство. Не знаеше дали ще се хареса на Тиен Мин, но ледът бе чарът и гордостта на Сянбей. Щом стигнаха езерото, Лиу Пи плати за лодка с красива украса и извит нагоре нос, в която гореше факла в единия край и отстрани бяха поставени два все още незапалени хартиени фенера. Едната длан на принца прибра другия ръкав навътре, за да не му пречи и той подхвана Тиен Мин със силната си ръка, предоставяйки му по-стабилна упора. Когато се седнаха в лодката, той подаде на другия единия бял фенер и когато видя, че го пое от двете страни, взе факлата да го запали.
- Как се казваше тя? – попита за името на майка му, докато приближаваше внимателно огъня към средата на фундамента. – Можеш да ѝ изпратиш посланието си. – допълни, когато жълтеникав пламък затанцува с вятъра зад полу-прозрачната защитена хартия.


Върнете се в началото Go down
Ин
The Mistress
The Mistress
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Пон Ное 12, 2018 1:39 pm

Докато принц Лиу се редеше за сладкишите Тиен Мин наблюдаваше двойките взимащи си езерни раци. Освен като афродизиак се считаше, че яденето на раци е интимно занимание, върши се на закрито и то определяше отдаденост на двойката. Или се вършеше само между близки хора в семейството. Още едно парченце от живота му, което щеше да му липсва. Никога нямаше да има някого, с когото да може да сподели тази радост така, защото щеше да поиска другият човек сам да се сети за този му копнеж. Защото щеше да поиска много по-голяма отдаденост, отколкото повечето хора бяха склонни да дадат.
Погледна Лиу Пи пеещ и още едно парченце от пъзела намери своето място. Той беше един от тях. Един от народа си. Приличаше на тях по душа, но властта го правеше различен. Онази власт, която се стараеше да контролира за благото на останалите. Беше като дракон, който с размерите си, ако не внимава къде стъпва, ще нарани някого, но озаптен нараняваше единствено себе си. Колкото и шипове да имаше, колкото и дебела кожа, пак щеше да боли.
***
- Анчъ - отговори кратко на въпроса му, но каза повече отколкото му се искаше.
Част от кръговрата на живота е хората около нас да идват и да си отиват. Колкото и да ги обичаме е невъзможно да го избегнем. Но как боли само, когато се обърнеш и любимият образ не е там. Колко пъти бе карал да му приготвят речни раци. Тогава стигаше трепетно до покоите на майка си и влизаше с подноса и топла синовна усмивка. Ъгълчетата на устните се извиха леко нагоре пренасяйки мислите му назад. Отваряше вратата и виждаше празната постеля, финия прах по тоалетката, изветрелия майчин аромат и ставаше отново студено в сърцето му. Но само портретите й бяха способни истински да го срутят. Съзнанието му беше заличило конкретните спомени за нея. Вбесяваше се, че не можеше да си спомни гласа й, вида й, но всъщност знаеше, че толкова го боли, че съзнанието му е решило така да го предпази. Единствено тъпото чувство, че много я обича отекваше глухо в цялото му тяло. Защо само това изпразнено от съдържание нещо беше останало? И после разбра. Разбра го, когато му се предостави шанс да си тръгне. Майка си, трябваше да я пусне. Винаги му беше казвала да не се отказва. Да не се отказва от какво? Някой все удължаваше принудително живота му заради целите си, някой се опитваше да му го отнеме поради същата причина. Той беше първороден т.е. наследник. Дори и един ден да откаже да заеме мястото на баща си, пак щяха да искат да го премахнат превантивно. Трябваше му ново начало. Сега беше тук. Поиска да скъса нишката от себе си, свързваща го с предишния му дом. Оставаше само да се сбогува с майка си. Щеше винаги да я носи в сърцето си, но трябваше да открие какво иска и да се бори, иначе един ден щяха да успеят да го съборят, независимо кой го защитава. Трябваше да вземе сърцето си отново обратно, да събере себе си и да реши къде иска да принадлежи. Искаше един ден, когато майката земя го приеме обратно, плътта му да я припознае и духът му да почива в мир. Жестовете му бяха гладки и лежерни. Осъзнаваше къде се намира, с кого е и точно това беше ценното.
''Красив е, нали, мамо? Но не става въпрос само за красота, знаеш. Тук ще е моето бъдеще и ако той ми позволи, при него ще завършат дните ми. Каквото и да се случи оттук насетне, пред теб днес аз давам дума да съм верен на себе си, да обичам и да вярвам на човека до мен, и ако звездите горе са благосклонни, да съумея да намеря щастието си. Колкото до него-в съзнанието му изплува образът на принца изпод затворените клепачи,- каквото и да реши за нас, аз ще го приема с усмивка, дори и да ме заболи''.
Главата му се повдигна нагоре към небето, докато ръцете му ефимерно пуснаха запаления от принца фенер.
***
Настана време Тиен Мин и принцът да се разделят. През целия път наобратно пръстите му размачкваха сбора от червени конци и възли с три кръгли плочки. Днес докато другите умуваха какво са Ин и Ян, той беше изплел този талисман. Кремъчните плочки му бяха дадени от майка му, когато беше много малък, за да го закрилят. Днес той щеше да ги дари на този, който беше решил да закриля него. Но нямаше да ги даде само заради това. Беше разбрал какъв човек е принцът. По посрещането, по реакцията му на обвинението във въпроса на Тиен Мин относно нападението, по мненията на учениците от двореца, по лицата на хората тази вечер. Той даваше шанс, шанс за бъдеще. Разпита и разбра какво мислят хората за принца и сърцето му се сгря за първи път от много време. Забиваше лудо и всеки път, когато Лиу Пи го докоснеше. Толкова диво, че Цайен се размърдваше и започваше да съска и дращи по ребрата на Тиен Мин. Толкова силно, че Тиен Мин помоли тази вечер майка си да му позволи да го обича със същата сила, както беше обичал нея самата.
- Това е талисман за късмет - разтвори бавно пръсти. - Благодаря за цивилизованото посрещане днес - нарочно обра реакцията и думите си. Никога нямаше да каже скрития смисъл на думите или действието си, но му личеше по очите. Тези проклети предатели, които отново се отклониха към земята загубили увереност. - Дано занапред нямаш повече проблеми с хора от моите земи. Ще пиша лично до баща си, въпреки, че съм убеден, че иска да ме премахне, за да каже после, че вината е твоя и да има причина да наруши примирието - беше му трудно да продължи, но щеше да забие ножа докрай. - Съжалявам, че съм допълнителен товар. Знаеш как се постъпва със свръхбагажа, нали? Още от раждането си съм готов. Ако този момент дойде, моля само да изпълниш едно мое желание-усмихни ми се. - Вече бе поставил талисмана в ръката му. - Надявам се да ти носи късмет. Лека нощ. - Пръстите му леко като пеперуди бръзнаха върховете на неговите. Защо беше така слаб, когато искаше да бъде най-силен? Ръката му затрепера и той побърза да я оттегли. Цайен започна неистово да се вълнува от промяната в гостоприемника и поради това Тиен Мин понечи да изчезне скривайки се в тъмата на коридора. Стана му много зле затова се подпря на стената и после приклекна, докато тъмнината не го погълна изцяло.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Вто Ное 13, 2018 1:45 pm

В онзи миг сърцето му мълчеше. Но не защото бе вече безполезно и не можеше да чувства, а точно напротив, кръвта от него се изпомпваше в различен такт от обикновено, разпръсквайки милиарди нюанси към всяка клетка на тялото и душата му. Често му се струваше, че Тиен Мин е изпреварил времето си, непринуденото му и открито държание го правеше безмълвен. Дори когато другия мълчеше, принцът отново можеше да види нескритите емоции в очите му. Знаеше, че във времена на хаос като тези, това можеше единствено да те направи по-уязвим. Може би затова така силно искаше да защити това момче. Искаше да може да му даде онова, което не бе успял да даде на никой друг. Да сподели света си с него беше първата крачка. Лиу Пи се усмихна в мрака и прибра талисмана в пазвата си, където още стоеше рисунката на голото му тяло.
***
- Днес пристига по море стратегът ми, Джугъ Дзин. Той е и мой близък приятел, затова ще се радвам да ме придружиш до Западното пристанище. - бе се решил на тази покана още по време на сутрешния чай. Все още не бе убеден дали е добра идея, предвид странностите на Дзин, но той все пак бе неизменна част от живота му и искаше да запознае Тиен Мин с тази експресивна персона. – Той не е никак сдържан, така че не се изненадвай, ако опита да се залепи за теб като пиявица.
Не го описа в добрата му светлина, за да е подготвен за всичко. Така и процентите да го хареса се увеличаваха. Така или иначе двамата щяха да се срещнат все някога и Лиу Пи предпочиташе да ги запознае лично.
Самият Джугъ Дзин всъщност идваше от кралство Сун У, което скоро добави Сянбей към съюзниците си. Като личност имаше доста сходни качества със самия Лиу Пи, затова му стана най-приближен в целия двор. Но имаше неща, които го отличаваха, като факта, че бе по-добър наблюдател, отколкото участник. В главата му се въртяха така забъркани схеми, които само той можеше да разплете и разработи. Нестандартното му мислеше и прозорливост го правиха невероятен стратег, равен по ум с прочутия му надлъж и нашир брат - Джугъ Лян. За да не остане завинаги в сянката му Джугъ Дзин бе избрал съвсем различен път, който накрая го отведе до величествените планини на Сянбей. Стратегът на Лиу Пи бе по-разговорлив от него, но не пилееше съвсем напразно думите си, както често изглеждаше отстрани. Усмихваше се повече от останалите и нерядко избухваше в смях, което караше мнозина да го мислят за идиот. Лиу Пи обаче знаеше, че той просто се оставяше да бъде подценяван и този глупашки вид на любопитен мухльо, който си даваше, бе само за заблуда. Когато трябва бе сериозен и показваше красотата на ума си. Принцът на Сянбей се възгордяваше, че има честта да познава отблизо такава ексцентрична личност, каквато беше той. Познанството им започна насред морето, където Джугъ Дзин се бе представил за прочут пират от южните морета, за да заблуди именно пиратските кораби и да ги накара да пренесат всичко откраднато до пристанището на кралство Сун У. Те, разбира се, си въобразяваха, че всичко е тяхна плячка и че на брега ще я поделят. Джугъ Дзин можеше да е доста убедителен, качество, за което принц Лиу го адмирираше. Понякога сам не се усещаше кога се съгласява със светите му, а когато между тях се разпали необуздана страст, нещата започнаха да излизат от контрол и Лиу Пи се чувстваше почти като манипулиран. Не можеше да си го позволи и затова прекрати тази лудост. Сега обмисляше по-дълго съветите на стратега си, преди да ги приеме. Понякога се случваше да измисли нещо по-умно и да отхвърли предложението му, но вътрешно го правеше повече, аз да му натрие носа. Двамата често мереха умствените си сили и така се учеха на нови неща. Но все още никой от двамата не беше победил на Го, а бяха започнали преди цели 6 години.
***
От най-големия кораб слезе вечно енергичната и стройна фигура Джугъ Дзин. Винаги се носеше със зелени одежди и от колана му висеше дълго нефритено украшение, което винаги се поклащаше в унисон с движенията му. Косата му и сега бе сплетена отзад в една дълга плитка, достатъчно тежка, за да прати някого в несвяст с малко засилка. Приближавайки се към своя господар, той се ухили почти до уши и размаха хартиеното си ветрило в непринуден жест.
- Уей Ин! Мина време! - макар уважителните имена да бяха нещо разпространено и въпрос на силно уважение, малцина можеха да използват това на Лиу Пи. Джугъ Дзин и стария учител Гао бяха единствените, осмелили се да го наричат така.
- Наистина. Очаквах те преди седмица, какво те задържа толкова? - не искаше да изглежда нито като че се радва на завръщането му, нито като че му е липсвал, но другия се досети сам както винаги. Лиу Пи не можеше да скрие, че дворецът не беше същия без единствения човек, способен да нарече сега „приятел“. Понякога не искаше да си го признае, но имаше нужда от него.
- Мога само да гадая колко нещастен те е направило дългото ми отсъствие. – подсмихна се нагло в тон с изказването му и шеговито потупа принца по рамото. Добре че не беше свикнал с това му пародийно амплоа колкото и да му опъваше нервите понякога. Вече бе решил да не му остава длъжен.
- И за да ти покажа радостта си от завръщането ти, ще те уведомя, че на масичката ти те чакат към 500 писма за преглед. – отвърна с мек и блажен тембър, като че сваляше от плещите си едно огромно и досадно бреме. Ако имаше доверие на някой друг, навярно би му повелил поне част от омразното му задължение. Обичаше да чете, но не и глупостите на някои хора. Да не говорим, че всяка грешка го влудяваше, а писмата на генералите гъмжаха от такива.
- Ех, а аз ти донесох толкова скъпо вино, дошло отвъд Червените скали... Щом няма да го пия с теб, тогава може би... – и с едно пъргаво движение ръката му издържа напред Тиен Мин. – Кой е този сладур тук..? Не ми казвай! – изстреля своеволно, повдигайки брадичката му със сгънатото си ветрило. - Тиен Мин от Източен Хан?! Ето с кого ще поделя виното!
Секунда по-късно ръкава на Лиу Пи застана на пътя му и отдели любопитната му мутра от Тиен Мин, връщайки му личното пространство, което не бе сред нещата, уважавани от Джугъ Дзин.
- Предположението ти е вярно, но не и заключението. – гласът му беше твърд като скала, а очите му отразяваха как убива скъпия си приятел. Защо винаги трябваше да се държи така неуместно? Навярно му пукаше прекалено, но не му бе приятно да го злепоставя пред госта му. Затова определено нямаше да ги остави да пият само двамата. Трябваше му компромисен вариант. – Ще пием тримата... след като приключиш с писмата.
Лиу Пи дискретно подкани Тиен Мин да тръгнат към резиденцията, а Дзин се възпротиви прокрадвайки се бързо зад тях.
- Стига, Уей Ин, трябва ли да разваляме хармонията помежду си?


Върнете се в началото Go down
Ин
The Mistress
The Mistress
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Пет Ное 16, 2018 5:44 pm

Цайен се клатушкаше неуверено по земята в опит да достигне отчаяно до познатия му уют на това жилаво мускулесто тяло, което познаваше. Ударите на сърцето на този принц и усещането от пулса му го успокояваха както нищо друго. Когато първата снежна топка го връхлетя той се преобърна и търкули няколко преспи назад омаламощен като след дълъг планински преход. Сигурно студът хич не му понасяше.
- Стига си преигравал. Няма да се изпаря ненадейно, я. Ето ме, тук съм - смехът на принц Тиен разведри мразовитата утрин. През нощта беше навалял тънък пухкав снежец и на него му се беше приискало да чуе хрупането изпод краката си. Костваше му зверско усилие да изнуди, да изнуди беше точната дума Цайен да се отлепи най-сетне от него, за да се поразтъпчат самостоятелно. Заплаши го, че отново ще вкуси от кръвта на Лиу Пи, ако не изпълни желанието му и малката гад поддаде. След като и втората снежна топка улучи Цайен Тиен Мин започна да си обяснява някои неща. Малкият приятел беше развил способност да защитава човека, за който се е прилепил, но не беше способен да се опази от атаките на гостоприемника си. Бързо губеше сили и отпадаше. Т.е. беше изцяло зависим от милостта на Тиен Мин. - Ела тук! - привика го той обратно. Цайен се втурна с радостен изнемощял звук и се сгуши в топлината на тялото отсреща. Мъжът го обгърна плътно с наметката си и го подкани да се храни, за да възстанови енергията си. Усети потичането на успокоителните лиги и после кръвта му потече към неутолимия стомах на създанието. Странно беше, че Цайен не се сърдеше, не се побоя и да открие слабото си място пред Тиен Мин. Доверяваше му се, защото за него те отдавна бяха минали етапа на паразит и гостоприемник. Това мъничко същество го беше спасявало в такива ситуации, в които при друг случай Тиен Мин със сигурност щеше да умре. За Цайен не беше проблем да си намери друг гостоприемник, да живее някъде кротко впит в някоя девойка дето не я дебнат никакви опасности, но той толкова се беше привързал към Тиен Мин, че не би го напуснал никога. Беше верен като куче-стоеше не само заради прехраната и грижата, а и защото го обичаше. Тиен Мин осъзна също, и че всички тези странични ефекти във връзката му с Цайен настъпваха от влюбването на първия от тях. Защо тогава той не предпочетеше своята безопасност пред това да продължи да защитава Тиен Мин? Дори и онзи отровен чай от първия им ден в този дворец Цайен щеше да се справи с него, ако гостоприемникът го беше погълнал. Той не обичаше да показва присъствието си. Можеше да изведе Тиен Мин от помещението без сблъсък, но не го направи. Той искаше Лиу Пи да го види, защото целеше да премахне всички от тази стая. Постоянно усещаше колебания в Цайен. Всеки път щом Лиу Пи беше наоколо той заставаше нащрек и чакаше знак. Знак от Тиен Мин, за да премахне опасността.
***
Тиен Мин помоли за извинение и се върна бързо обратно. Приближи се до стратега, докосна едва-едва ушната му мида и прошепна, за да не го чуят останалите от екипажа:
- Ако някога отново посмееш да се държиш с мен така все едно съм нечия любовница, ще отрежа тази ръка, с която сега ме докосна и съвсем ще заприличаш на пират - пристъпи още половин крачка и изпънатото му твърдо тяло съвсем леко се опря до отрещното. Физическият контакт имаше много измерения в техния свят на привидна учтивост и сдържаност. - Сигурен съм, че дори и с една ръка ще съумееш да даваш същите мъдри съвети - Тиен Мин се усмихна на наблюдаващия ги в далечината принц. - Дори и да съм в немилост по тези земи, все още съм наследник на баща си, с потекло и ранг, а не парче месо за твое забавление - прибра ръката си обратно и застана лице в лице с него. - И още нещо. Не ме намесвай в твоите истории. Ако още имаш чувства към принц Лиу, преодолей ги или се бори, защото аз наистина не мисля да се отказвам - отсреща човекът мръдна рязко няколко сантиметра напред и внезапно изразът на лицето му се промени. Когато Тиен Мин се огледа, забеляза изхлузилия се без предупреждение Цайен да виси войнствено захапал задника на Джугъ Дзин.
Тиен Мин не беше реагирал по време на цялата среща. Чудеше се доколко отсрещните очи го изпитваха. Подмамваха ли го те да се довери? Анализираха ли какъв бъдещ водач би излязал от него? Лесно ли се оставяше да бъде манипулиран? Доколко открито действаше? Стратегии. Стратегии. Беше израснал на място, където от сутрин до вечер подобни хора изпълваха живота му. Може да не беше сред най-умните, но когато решеше, че не му се играеше повече Тиен Мин просто даваше ясно да се разбере, че иска да бъде оставен на мира. Ако и тогава не се съобразяха с него ставаше истински забавно. В случая прозря по езика на тялото на тези двама мъже, че между тях има общо минало. Колкото и да се опитваш да скриеш нещо, ако тялото ти някога е усещало взаимно привличане то пак дори и несъзнателно ще реагира на отсрещното и ще продължи да дава сигнали, че е било едно цяло с другото. Намесеше ли се и трети човек обаче, винаги ставаше интересно.
***
- Господи - въздъхна Тиен Мин. - Цайен, колко пъти съм ти казвал да не хапеш хората - погледна надолу към ръкава си, докато приближаваше принца, а после донади усмихвайки се: - Никога не съм бил по-горд с теб. Браво, друже!


Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   

Върнете се в началото Go down
 
Let me be your hero~
Върнете се в началото 
Страница 5 от 5Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5
 Similar topics
-
» Raptile

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Роулплей терен :: Чужбина и незнайните измерения-
Идете на: