Let me be your hero~

Но трябваше да предположи, че зад ъгъла винаги може да те чака засада. Не непременно в буквалния смисъл на думата. Когато човек усещаше, че е на крачка от щастието, внезапно на пътя му сякаш изникваше огромна пропаст. Заслепен от радостта на другия край, той прави последната крачка и пропастта го поглъща, изоставяйки камуфлажа си. Чува притаения ѝ дъх, преди да попадне в мрачния ѝ празен търбух. Тя всъщност го бе очаквала отдавна. Тази могъща сила можеше да те причаква вечно, зад всеки ъгъл, във всеки момент и всяка секунда, с цялото търпение на света. Защото знаеше, че притежава вечността, докато ти – не. Просто трябваше да дочака момента, в който сърцето ти ще запари от онези човешки копнежи и ще поиска да литне свободно, за да им се отдаде. О, тя най-напред щеше да подклажда този огън. Да те остави да вярваш, че можеш да имаш всичко, за което си жадувал. Ще допусне лъчите на щастието да проникнат през пролуките на съзнанието, колкото за да прогонят мравките на съмнението, пълзящи по напрегнатите мозъчни клетки. Отново ще притихне в сладко-горчиво очакване. Докато ти се размекваш бавно, като къкрещо в котле месо. Докато не повярваш, че щастието е в ръцете ти и да го задържиш там зависи единствено от теб.
***
Лиу Пи не продума нищо, когато влезе обратно в резиденцията. Знаеше, че ако зашие един зад врата на Джугъ Дзин, на извратеняка ще му хареса. Вместо това реши да го измъчи с мълчанието си, което винаги казваше много повече, отколкото думите и действията му. Принцът с раздразнение установи, че непристойното поведение на приближения му се дължеше именно на факта, че все още намираше гневните му прояви на физически контакт за приятни. Знаеше, че проклетникът е достатъчно саможив, за да изтрае и девет живота далеч от него, но миналото бе оставило своите следи в плътската памет. Най-досадното беше, че двамата не можеха да се излъжат за нищо. Всеки опит да прикрият лъжа от подобно естество пропадаше в бездната. И все пак моментните им провокации ги правеха по-търпеливи, сякаш се явяваха вид спаринг, подготовка за напрегнати срещи с далеч по–неприятни хора.
Лиу Пи мразеше преговорите повече от всичко. Тези срещи с пратеници на другите кралства, или дори самите им монарси, бяха меко казано изтощителни. Фалшивите усмивчици и още по-фалшивата проява на уважение бяха само капки в морето от отрова, която се пръскаше на подобни преговори. Със стрес като този не се свикваше, независимо колко пъти си го преживял. Разковничето, разбира се, се криеше в това да си възможно най-търпелив и непоклатим като планина по време на буря. Умение, в което всеки владетел се усъвършенстваше с времето.
- „За какво ме повика, Гуанни? Какво е толкова важно, че не търпи отлагане?“ – Джугъ се предаде пръв и наруши тишината, тялото му се раздвижи заедно с хладния утринен въздух, нахлуващ в помещението. Глупавата му покана към господаря да проговори бе почти игнорирана и от гърдите му се понесе въздишка. Вече беше късно за разчупване на леда с неговите шегички. Знаеше, че Лиу Пи му беше ядосан и скоро нямаше да го призове с уважителното му име. – Кхм... По-късно ще се извиня на госта ни. Знам, че не трябваше да те дразня така още с пристигането си, но... Не знаех, а и все още не знам, как да те подготвя за това, което имам да ти кажа. - изреченията му ставаха все по-усукани, което не беше типично за нормалното му състояние. Упоритите му опити да скрие силното си притеснение подсказаха ясно на Лиу Пи, че не го чакат никак добри новини. Какво толкова би могло да се случи за краткия му престой в кралство У?
Въздъхна на свой ред, удостоявайки го с все още нерадостен поглед. Наистина не му се искаше да го познава толкова добре. И въпреки че очевидно другия имаше нещо важно за споделяне, принцът не бе готов да му проговори. Вместо това изви леко тяло и с призрачна тишина премести леко прашния гуцин пред себе си. Прокара пръсти през дългите струни на тежкия инструмент и той на мига излезе от летаргията си. Беше кратък, но ясен в отговора си.
- Така да бъде. – засмя се Джугъ Дзин, но бързо възвърна сериозността си, сякаш за да подчертае, че не си прави майтап. След като също придърпа един гуцин пред себе си, струните му заразказваха случилото се в кралство У.  Той бе далеч по-умел с древния инструмент и успя да предаде с много отбрани мелодични звуци цялата история за това как владетел Сун Цъ ще изпраща войската си към владенията на Дун Джуо и как иска от Лиу Пи да им окаже подкрепата си. Мелодичността ставаше все по-накъсана, струните разпръскваха все по-силно напрежение във въздуха. Пръстите на Лиу Пи се включваха с въпроси, на които довереникът му бързаше да отговори още преди да е изслушал до край. И тогава последва истински страшното изясняване. Облаците се отдръпнаха от луната и ослепяващото й сияние пролази по извитите покриви.
„Значи е истина... Опасенията ни за Демонът с броеница се потвърдиха.”
След като мисълта го удари като кофа, пълна с ледена вода, струните на Лиу Пи заглъхнаха в плахо очакване да бъдат докоснати отново. Но връхчетата на пръстите все така висяха на сантиметри от тях, без дори да трепнат. Светлинката от близката свещ пращаше мъждукаща сянка върху лицето на принца. Още не вярваше. Гордостта му беше по-силна от хорските мълви и суеверия. Не искаше да се остави така лесно. Все още искаше да вярва, че може сам да направлява съдбата си.
Демонът с броеницата, както бе най-известен по тези земи, беше на пръв поглед нищо и никакъв даоист. Носеше раздърпана мръснобяла роба, оставяща го почти гол до кръста и броеница от санталово дърво, която, ако не въртеше между пръстите си, висеше на кльощавата му дълга шия. Прочу се след зверското клане в близкото селце Лончуън. Малцината успели да се усетят навреме и да напуснат селото, бяха разгласили за някакъв изперкал доистки учител, който изведнъж тръгнал да коли и пали наред, и за часове цял Сянбей притихна в сподавен ужас. Улиците умъртвяха като след апокалипсис. Всички търговци затвориха сергиите си, хората се разотиваха. Всеки гледаше да се заключи вкъщи и не смееше дори да запали свещ. Градът се престори на мъртъв, за да не го сполети съдбата на Лончуън. Групичката оцелели отчаяно търсеше подслон, блъскайки по залостените врати, но никоя не се открехна. Накрая бяха стигнали резиденцията на принц Лиу Пи, който от ужаса по лицата им се досети, че народът му е бил сполетян от голяма беда. Той нареди на слугите си да се погрижат за селяните и щом разбра за ставащото, изпрати съветника си Джугъ Дзин с малка армия да спрат безчинствата в Лончуън и да заловят злодея.
Но не съвсем така завариха всичко. Бурни пламъци и неразпознаваеми трупове наистина се стелеха по тъмните пътеки. Но там горе, пред портите на манастира не видяха демон, а даоитски монах, удрящ до кръв чело о земята. Изпаднал сякаш в умопомрачение, той едва разбираемо редеше молитви към осемте безсмъртни и богинята на сътворението. Джугъ Дзин сам се осмели да го доближи и разтърси, така че бе пряк свидетел. Отговарящият на описанието злодей нямаше капка кръв по дрехите, нито поглед на убиец. Преценката на стратегът никога не грешеше и той така и не си обясни гледката, на която попадна в онази нощ. Разбира се, монахът преживя куп разнородни мъчения и разпити, но никой не изкара самопризнание от него. Повтаряше смирено, че зъл и могъщ ашура се вселил в него и извършил тези безчинства, за да предупреди хората за по-голямото зло, тегнещо над тях. Сиен Лун, както бе рожденото му име, вярваше, че той самият е пратеник на боговете и те говорят чрез него, вселявайки се в тялото му без да се налага да извършва ритуала „изпиване на вълшебен знак”. Твърдеше, че над владетеля на Сянбей тегне проклятие, което и той не може да развали. През няколкото първи седмици, прекарани във влажните и студени подземни килии, осъденият бе наговорил толкова небивалици, че всички в резиденцията убеждаваха Лиу Пи да му приложи най-тежката присъда за държавна измяна, убийство и клевета. Всеки бе напълно убеден, че злодеят е шарлатанин, а не даоист, както и че се прави на чалнат, за да избегне по-тежка присъда. Ала Джугъ Дзин дълго време не смееше въобще да коментира затворника. За трите си срещи с него не успя да долови и капка съмнение, че човекът се преструва. Оглеждаше внимателно и още по-внимателно анализираше всеки негов жест, контури на лицето, промяната в гласа му, и накрая всичко до последната прашинка му нашепваше единствено, че той казва пълната истина в целия ѝ налудничав блясък. Бе споменал също, че предсказва бъдещето и когато стратегът бе притиснат от Лиу Пи за официално мнение, реши да подложи даоиста на изпитание. Щеше да го накара да предскаже едно важно събитие, което ще се случи в рамките на три месеца. Ако предсказанието му не се случи, той ще бъде обявен за шарлатанин и за виновен в нарочените му престъпления. Ако се окаже прав, историята му ще бъде разказана от самия принц и хората от Сянбей ще решат съдбата му.
Скромният даоист предсказва не едно страховито събитие и успя да хвърли сянката на съмнението у рационални хора като Лиу Пи и Джугъ Дзин, след което нито един от двамата повече не заговори за него, сякаш го бяха забравили...
***
Мъжки силует префуча надолу по коридора към подземията в най-северното крило, където бяха килиите. Обикновено никой не се задържаше там задълго. Нямаше присъда, която да включва престой на това противно място, обитавано само от мишки и хлебарки, затова цялото мъртво пространство бе огласяно единствено от ежедневните мантри на задържания даоист. Трите месеца почти бяха изминали. Стражарите отбелязваха стриктно всеки един ден и съвсем наскоро започнаха да се хващат на бас каква смъртна присъда ще бъде отредена на демонът с броеницата. Вариантите бяха разнообразни, от частично обезглавяване до „пръстенът на яма”.
- Оставете ме сам със затворника! – заповяда Лиу Пи, щом се доближи до килията. Стражите го изгледаха стъписано, но схванаха, че това не е молба, а заповед, та се оттеглиха с приведени глави към входа на подземието.
- Значи първото ми предсказание се е сбъднало? – от дъното на килията се понесе лежерния изтънял гласец на затворника. Той стоеше на земята в поза „лотос”, с идеално изправен гръб, обърнат към ръждясалите решетки на килията. Лицето му не се виждаше, но едната му ръка ритмично въртеше броеницата от санталово дърво. По цялото тяло на даоиста имаше дребни кървави следи от изгладнелите насекоми, които му правеха денонощна компания. По някога гладко обръснатото му теме сега стърчаха няколко измъчени кичура гарвановочерна коса и брада, която той периодично изтръгваше и събираше в единия ъгъл. Да се чудиш даоист ли бе, или китайски будист.
- Не звучиш изненадан. Трябва да призная, че и за момент не забравих за теб. Както ти знаеше, какво ще се случи, аз имах усещането, че ще застана отново пред килията ти. Също толкова гневен, колкото съм сега. – реши да бъде директен, защото този тук не беше поредния крал, принц или пратеник, затова нямаше смисъл да се надиграват. Постави картите от самото начало. Защо да крие раздразнението си? Очевидно другия не почиташе нищо, освен божествата си, тъй като продължи да му предоставя гледката на изстрадалия от камшиците си гръб.
- Независимо от всичко, ние пак щяхме да се видим отново, Лиу дауан – произнесе смирено, но все още не се помръдваше, а кокалестите му пръсти все така елегантно въртяха топчетата на броеницата. Лиу Пи намери спокойствието му за отвращаващо и му се догади. Не му се губеше време в празни приказки. Предполагаше, че щом въпросния знае толкова неща, усеща и колко неприятна бе появата му в живота на Лиу Пи и стратег Дзин.
- Ще продължа по същество, както започнах. Очаквам същото от теб. Кажи ми всичко, което знаеш и което касае бъдещето на Сянбей.
- Тоест... – поде извисявайки глас Сиен Лун, като се изправи на крака. Равновесието му леко се наруши, за миг му притъмня пред очите. Придвижи се безшумно като привидение в посока към Лиу Пи и тогава довърши – искате да знаете за проклятието, което тегне над Вас, принце на Сянбей? – хлътналите му големи очи пронизаха другия, а шията му се изпъна напред, като че ли можеше да провре глава между решетките.
***
Всичко бързо излезе от контрол. Не разбра кога се бе разстроил толкова, че една цяла несъзнателна минута ръката му душеше щраусовия врат на изрода. Дойде на себе си едва, когато усети чудовищните чужди нокти да одират бузата му. Ако сега някой се притечеше към него и му кажеше, че всичко е един глупав кошмар, щеше искрено да облекчи главоболието му. Усети дребните капчици пот, избили на челото му и ги попи преди да избърше кръвта от бузата си. Толкова бе затънал в размисли, че дори не можеше да се ядосва повече. Луташе се из собствения си дом като в лабиринт без изход. Всъщност това бе просто проявлението на вътрешното му лутане. Излезе да се разходи на чист въздух в градината. Надяваше се грубия северняк да шамароса така лицето му, че да или да стигне до някакво логично решение, или да забрави терзанията си. В този момент не искаше да вижда никого, или по-скоро не искаше никой да го вижда такъв...

Беше толкова бесен, че се усещаше, че се препъва по пътя си на връщане. Даже единия път се наложи принцът да му помогне, за да не се пребие. Мислите му ехтяха някъде в далечни посоки и всяка от тях му нашепваше да захвърли ревността си. Не обичаше да дели внимание с никого. Ако човекът, когото харесваше можеше да отдели нужното еднакво на всички добре, нека, но самата идея, че Тиен Мин знаеше, че има и другиго го побъркваше. Беше го усетил. Онази всепоглъщаща нишка, която свързваше тези двамата. Онази лъхаща неопределеност на чувствата им. Отрязъкът от време, през което са били далеч един от друг. Липсваха ли си или беше нещо още по-силно? Не знаеха как да нарекат връзката си сега, но нея все още я имаше. Бяха спали заедно и все още не се избягваха, а това значеше много. Бяха надмогнали секса, но не и дълбочината на познанството си. Т.е. тяхното никога нямаше да се изгуби. За тях винаги щеше да си остане фактор и Тиен Мин трябваше да гради бъдещето си съобразявайки се с това. Не му хареса, че днес беше далеч от принца. Лиу Пи и новозавърналият се съветник прекарваха прекалено много време заедно. Вероятно това щеше да бъде за постоянно. Те двамата бяха сами и тази тяхна близост накъде ли щеше да избие?
Спри да мислиш!
Заповяда си да не зависи от някого друг. Нито да спира себе си да бъде свободен. Нямаше да се ограничава от това, което иска, но и нямаше да го иска, ако то не му принадлежеше истински. Сърцето на Лиу Пи.
***
Знаеше какво би оправило баланса в енергията му. Правеше доста грешки, когато беше гневен. Трябваше да остане трезвен в оценката си. Щом с принца се разделиха Тиен Мин облече нещо, което беше донесъл от своя роден дом. То имаше дълги няколко метра ръкави. Въпреки че не правеше особено впечатление на много грациозен човек този танц му се отдаваше. Неведнъж го беше изпълнявал пред майка си и всеки път това беше способно отново да върне спокойствието и увереността му.
Позициите му бяха плавни, отмерени, грациозни. Всеки мускул беше стегнат, а завъртанията при движенията безупречни. Ту паун, който протяга красиво шия, ту разпъващ прелестна опашка. Колкото повече се вглъбяваше в изпълнението си, толкова по не отразяваше околното. Съществуваше единствено той. Той беше важният сега. Така е трябвало да бъде от самото начало. Всичко друго все го караше да страда. Болката го караше да бъде безразсъден, а това беше опасно.
Дългата коса падаше гальовно по раменете му. Завърши с ръце вдигнати нагоре, а очите му бяха притворени като в транс. Доста време остана така вдъхновен.
***
На колене или по гръб. На колене или по гръб...

Това си повтаряше всяка нощ преди да заспи. Всяка нощ сънят го спохождаше мъчително бавно и всъщност, ако почти не загубеше съзнание изтощен от загубата на много кръв причинена му от Цайен, нямаше и да заспи. Сънят му се отдаваше значително по-лесно, ако се озовеше в някоя от двете пози изброени по-горе в комплект с подходяща компания. За съжаление тук удряше на голям камък. Цайен най-редовно ставаше свидетел на чисто мъжките солови занимания на този принц, но на малката топчица или не й дремеше, или не осмисляше правилно видяното. На Тиен Мин не му пукаше кое от двете е. Притежаваше прекалено в повече сексуална енергия, за да може за дълго да я къта в себе си. Достатъчно време домакинът му беше успявал да му се измъкне, за да знае, че нямаше да бъде лесно. Сега, с новопоявилия се съветник нещата се усложняваха още повече. Тиен Мин беше палавник и това не беше нещо, което криеше или от което се срамуваше. Не беше тайна, че се беше събуждал с повече от един човек в постелята, нито пък имаше табута кого да обича. Да, той винаги обичаше. Проблемът с неговата обич беше, че тялото му търсеше толкова често обич, че хората я бъркаха с похот и греховност.
Заспа изтормозил самия себе си. Ръката му се отпусна до тялото изхлузвайки се от скута му изпод леката ефирна материя на дрехата му. Лицето му излъчваше измъчена утеха. Нали самата дума мастурбация на китайски значеше ''да дадеш утеха на себе си''. Е, той точно това беше направил. Страните му се бяха позачервили, челото му беше все още потно, а тялото му трептеше с една обаятелна премала. Ако сега можеше да се опише той би бил идеалната хапка. Привличаше със своята незащитена бяла кожа изложена на показ, с плиткото си дишане и потрепкващи почти прозрачни клепки. Устните полуотворени подаваха примамливи оттенъци да бъдат съблазнени. Начинът, по който извивките му бяха потънали в ложето беше изкусителен. Неволното изпъчване на задника, който оголваше смъквайки се надолу в съня си и надипляйки коприната нагоре беше капката на търпението. Изглеждаше толкова омаламощен и крехък, че в покварено съзнание би ти се приискало да го вземеш точно сега. Да видиш пределите на тялото му и да яздиш диво, докато чуваш накъсаните му високи стонове. Но никой в тази стая не беше толкова перверзен. Дали?
Измърка в просъница и ахна от последвалата атака над сетивата си. Накъде в съзнанието му се пробуди нова сексуална енергия от тези хладни ръце, които го докосваха. Хладината им шоково изпари потта по все още възбудената му кожа. Застина за миг широко отворил очи в тъмнината. Как така не беше чул вратата и къде за Бога беше изчезнал Цайен? Тези въпроси бързо изгубиха смисъл от атаката на отсрещните устни. За разлика от хладните пръсти в тези устни имаше много жар. Те засмукаха жадно. Изпиха дъха на Тиен Мин докрай, а когато той впи отчаено пръсти в раменете над себе си и стисна в призив на милост, те го пуснаха само за миг, колкото да си поеме въздух и после използвайки възможността от широко отворената му уста, го нападнаха отново този път пускайки безпощадно език във въхрушката от изненада. Този палав и пъргав нападател си проправи път безпрепятствено през зъбите на Тиен Мин и оказвайки се в нова неизследвана територия, се чувстваше крайно екзалтиран да се вихри. Тиен Мин вече силно изтощен в борбата се опитваше отново да си поеме въздух и да отблъсне настъплението. Когато ръцете отсреща стоплени бързо от разгорял се копнеж зашариха по обезораженото тяло на Тиен Мин, той рязко осъзна слабостта си. Тази нощ щеше да бъде за обичане. Човекът отсреща му даваше това, от което най-много имаше нужда в момента-лишаваше го от самотата му. Кой би устоял на подобно изкушение?
***
Навън вече беше светло. Тиен Мин се пробуди и се изтегна като котка. Сънят от снощи му се стори крайно задоволителен финал, за да бърза да отпъжда сънливостта си. Толкова приятно уморен не се беше чувствал от младежките си години. Наддигна се на лакет и усмивката се плъзна несъзнателно по лицето му. Видя по кожата си смучките. Това не беше в стила на Цайен. Малката топка изръмжа вяло и се намъкна обратно изпод завивките. На китката на Тиен Мин имаше завързана широка лента от червен плат. Това пък съвсем не беше в стила на Цайен, нали? Сънят му придобиваше все по-реални очертания.

Щом с принца се разделиха, Джугъ Дзин пожела да поостане в уютното хладно помещение. Прииждащият свеж въздух му действаше добре, доста по-добре от морския. И ако на сушата бе способен да се държи умишлено глупашки непристойно, но в морето нямаше равен. За повечето хора в трите кралства и отвъд Гуанни нарушаваше всички конфуциански канони, освен лоялност към господаря си. Но дълбоко в себе си той знаеше, че няма господар. След толкова стратегии за премятане на враговете си беше станало ясно, че наистина притежаваше духът на бялата лисица и нейната хитрост, която в Поднебесната рядко беше нещо хубаво. Да се родиш с дух на лисица означаваше, че ще се превърнеш в демон след смъртта и никога няма да се възкачиш в Небесното царство като един от поданиците на Осемте безсмъртни. Споменатата чест се даваше на всеки гениален владетел, стратег или воин в Поднебесната, изобщо за всеки отдаващ живота си в полза на другите. А за Гуанни се носеха единствено мълвите колко е жалко, че лисичият му дух нивга не ще достигне отвъд белите облаци. Суеверията го жигосваха по неприятен на никого начин, но той не им обръщаше голямо внимание. Знаеше, че е гений, а това автоматично го правеше несъвместим с обграждащия го суеверен свят, пълен с духове и техните проклятия. Той от своя страна се бе отдал на онова, което сетивата му попиваха всеки ден. Някои биха казали, че е материалист, воден изцяло то плътското, но не. В неговите очи нещата стояха различно. За него светът нямаше как да се опознае добре, ако човек не използваше дарените му божествени сетива. О, да, той ги намираше да божествени, също както и красотата, която можеха да уловят и почувстват. Всичко можеше да се превърне в божествено. И една усмивка, и една сълза. Всяко божествено нещо беше красиво. Това бе единственото, което Джугъ намираше за значимо.
Закратко се взира в изящността на снежинките, вмъкващи се през открехнатия дървен прозорец. Улавяше ги с върха на пръстите си и му се струваше, че в тях всъщност се съдържа режеща топлина. Като че носеха със себе си носталгичния топъл полъх на южните морета, където бе домът му. Избегна да си спомни колко дистанцирани бяха всички към него сега, откакто започна да служи за неутралната страна, вече бе чужд на всички. Гледаха го като потенциален враг и наостряха уши като хиени при всяка негова сладка приказка за северните планини. Това очевидно бе мотото на всеки, „Или си с нас, или си против нас.“ А понякога съществуваше двойнственост, която не бе съвсем разбираема за хората. Също както импулсите и чувствата често опонираха на съвестта и разума.
Нощес не можеше да мигне заради часовата разлика и вместо това се зае сам да разплита масивната си гарвановочерна плитка. Тъй като косите му по някаква причина често се наелектризираха и щръкваха зловещо, стратегът бе привикнал да ги прибира в плитка. Не искаше да го вземат за обладан от някой зъл дух. Обикновено привикваше някого да се занимава с това. Обичаше да го глезят красивите мъжаги от кухнята, бяха изцяло негов тип и дори да не можеше да има всички, най-малкото ги събличаше с поглед и му ставаше приятно. Опиянен от красотата и мъжествеността им, не му се налагаше да размишлява над купищата счетоводна работа на бюрото му, нито над другите проблеми на Сянбей. Задачите му бяха купища, която от коя по-отговорни, но той винаги намираше кака да убие стреса. Всъщност точно той бе научил Лиу Пи как да се отпусне истински, той го бе превърнал в качествен материал в леглото. Нямаше да отрича, че при мисълта за принца, използващ неговите златни похвати, се чувстваше доста раздвоен. От една страна кръвта му застиваше за миг, а сърцето пропускаше удар, щом си го представеше да се слива с другиго. От друга пък прехапваше устни от яд, че след обещанието повече да не се въргалят в чаршафите, пропускаше потенциалните си шансове за тройка. Тройка с принц Лиу Пи, хайде, кой би пропуснал подобно нещо! Беше пълна глупост, че сексът е нещо прекалено интимно, за да забъркваш повече от двама души. Дълбочинното сплитане на душите може би беше, но не и сексът.
Стратегът неволно прехапа устна до кръв, но езикът му с наслаждение се спусна да върне обратно алената течност. Капката попари небцето му и в унисон с фантазиите му, разбуди необузданата страст, бушуваща във вените му. На две на три отново заприбира косището си, този път не в плитка, а в нескопосан кок, от който немарливо се спускаха няколко бегълци. Набърже уви тяло в кашмирения си халат и излезе. Нямаше крайна цел, дори не вяравше, че има какво да търси навън. Може би щеше да си опита късмета с Масян, затова и се бе запътил в посока към кухнята, но спря много преди това. Нещо необяснимо до тласна към една стая за гости, през две от неговата собствена. Открехнатата само три милиметра врата го призоваваше като подло лисиче божество. Хладните, но изгарящи пръсти, безшумно стиснаха дървото и разшириха пролуката. Пред очите му се разкри божествено привидение. Конфуицанците казваха, че красотата трябва да се избягва, защото е най-погубващата и покваряваща сила. Гуанни обаче вярваше, че само тя пък си заслужава отделеното време. И само тя бе истинска, всичко друго бе илюзорно, като четирите канона.
Незабелязаното промъкване в чуждите покои изискваше своето майсторство, което Джугъ бе изучил отдавна. По принцип обаче той бе чакащия и просещия си наказанието. Сега усмивката, пробягваща по мургавите му устни говореше, че може да изиграе всяка една роля. Както всеки човек обичаше да се усамотява, така и не обичаше да заспива сам, без разтърсващ оргазъм. Тези човешки неща обаче не се обсаждаха на висок глас. Джугъ Дзин си мислеше как точно иска да разбуди божествената гледка пред себе си, докато сетивата му играеха лунния танц. Тихо привеждайки се над Тиен Мин, вдиша греховния му аромат в дробовете си и оттук нататък нямаше връщане назад, защото си представи всичко. Без покана хвана брадичката му и открадна смело дъха му. Другият не успя да се възпротиви достатъчно, за да се измъкне от похотливите му намерения. Може би нямаше да помни кой е натрапникът в сънищата му, но той щеше да му остави истинско усещане.
***
Само час след мистериозното „изчезване“ на принца, всички се бяха щурнали да го търсят. Не го търсеха за друго, освен да разреши спешните въпроси, изникнали в същия ден. Слугите не знаеха какво да приготвят за вечеря, генерал Хуо Дзи се бе завърнал от своята мисия и очакваше нови заръки, а няколко ученика се бяха разтревожили за прегракналия глас на учител Гао и трябваше да му намерят заместник поне за следващия ден, тъй като старецът едва се чуваше. В рамките на този ден в резиденцията бе настанал пълен хаос, който Джугъ Дзин едва удържа. Единствен той не бе притеснен относно липсата на Лиу Пи, защото подозираше, че си е дал почивка за размишления. Случваше се, когато нещо не му дава мира.
И действително, малко след разговора си с онзи затворник, Лиу Пи яхна жребеца си и препусна към единственото място, което му предоставяше пълно единение. Там нямаше нужда да мисли за околния свят, защото той изчезваше. Язденето на Ярка звезда му възвърна приличната увереност, че бе достатъчно силен, за да се справи с всичко на пътя си. Мощният, но ефирен тропот на копитата ѝ се отличаваше от този на останалите коне. Тя притежаваше несравнима грация и не се плашеше лесно като останалите. И въпреки че притежаваше умения, полезни за битка, принцът я тачеше прекалено, за да я направи боен кон. По време на войните с кралство Уей бе загубил Гонг и Буреносен облак, които оплакваше със седмици. Имаше навика да се привързва повече към животните, но не го показваше пред останалите. Всяко привързване представляваше слабост за един владетел.
Между планините Хубей и Сюбей имаше една гора. Тръгнеш ли по най-стръмната пътека, ще се озовеш пред голяма пропаст, където вече нямаше път. Но ако не спреш въпреки това, а продължиш да яздиш, не ще пропаднеш долу, а ще се озовеш в една магична прасковена градина. Лиу Пи случайно бе открил това място веднъж, когато конят му се подплаши. Тогава яздеше чуждестранна порода, подарък от един султан, та не беше свикнал с планинския релеф. Тази случка бе рядко доказателство за това, че не всяка катастрофа има трагичен финал. Понякога те води към нещо, неоткрито то никой друг. Може би дори съм самия теб. Прелитайки над пропастта, устните на принца се разтеглиха в усмивка. Магичната мъгла го обгърна като портал към друг свят. Никой не знаеше за прасковената градина, освен него и Ярка звезда.
***
Все още не искаше да се разбере за завръщането му, така че се намести на чаената масичка в покоите на Джугъ Дзин и си сипа от все още топлия чай от жасмин, който прислугата наскоро му бе донесла. Предположи, че съветникът му бе твърде зает заради неговото изчезване, но скоро щеше да се върне за следобедния чай. Тъмните ириси на принца сега режеха пространството с типичната увереност и обаятелна дълбочина. Съмнението отново бе отлетяло далеч. В сумрака пръстите му напипаха нещо, заклещено под чайника и го издърпаха завеяно. Щом го доближи до светлината, видя че е част от раздиплена червена лента за коса. Очевидно ненаситните страсти на приближения му отново бяха потърсили спасение в нечие чуждо легло. Когато някой като него тръгнеше да съблазнява, то често го правеше без да пита. Не че се искаше позволение за това, но взаимното съгласие за нещо такова бе проста проява на уважение.
- Знаех, че ще се върнеш преди вечерните занятия на учител Гао, затова уредих ти да го заместиш днес.
От нищото го атакува слънчевия закачлив тембър на Гуанни, който в своеволно безшумното си прокрадване бе поставил брадичка върху рамото на принца, а дъхът му пролази не особено приятно по ухото му. С едно движение Лиу Пи стисна здраво китката му и го запрати на отсрещния стол. Задникът на дразнителя се стовари шумно върху дървената мебел.
- Изглежда мозъкът ти е изветрял от толкова морска вода – рече му с досада и отпи от глупавия чай. Не беше такъв почитател на жасмина, но вкусовете на двамата винаги се бяха разминавали.
- Може и да си прав – неочаквано се съгласи Гуанни, вместо да отвърне с още някоя тъпа шега. – Но поне не изчезвам без да кажа на никого.
Лиу Пи не му отвърна нищо и другия захлупи чашката му с малкото порцеланово капаче на чайника.
- Учител Гао е болен, затова ти ще проведеш вечерните занятия в западното крило. – повтори отново със сериозен тон, но все така притискаше капачето върху малката чаена чашка. Взря се в очите на принца, като че търсеше отговора всички земни въпроси там. Лиу Пи изсумтя и разтърка слепоочията си.
- Изпитах спешна нужда от свеж въздух, а и знаех, че ти ще се досетиш, че не са ме отвлекли злите духове.
Отдели пръсти от лицето си и приглади гъстата си блестяща брада, която засилваше властния му чар. В Китай много често имаше битка на брадите и Лиу Пи я бе печелил неведнъж, въпреки че неговата не беше така дълга като на великия воин Гуан Ю.
- Ще заместя учител Гао, щом си решил, че това е добра идея. – поде отново с лека нотка на ирония. Принцът не смяташе, че ще е добър учител. Дори да всяваше у хората впечатлението на достатъчно израснал и мъдър владетел, имаше още много какво да учи. А и умелото прикриване на някои негови не-съвсем-добродетели, можеше да се пропука в западното крило. Днес обаче чувстваше невероятно сляпа смелост и дързост да изпълва съществото му, така че прие този експеримент без да се замисля. Джугъ го съгледа с открита почуда, все още очаквайки оплакването му.
- Уей Ин... къде беше? – изпусна въпроса, който уж бе решил да запази за себе си. В миг се прокле и за загрижената нотка, която зазвуча в собственото му съзнание. Дългите м усилия за непукизъм отидоха по дяволите и разбра това по беглата усмивка на принца.
Дългогодишният му господар и приятел Уей Ин постави длан върху неговата, за да я отмести. Изпи последната глътка от чая си и се изправи без да отдели поглед от неговия. Гуанни проследи със скрита жажда как масивните му рамене се изправят и дългите пръсти приглаждат тъмнолилавите ръкави, спускащи се като криле до глезените.
- Напиши писмо до Сун Цъ, че за момента няма да пращаме хора срещу Дун Джуо. Нека премисли нещата и за себе си – каза с мек делови тон, преди да напусне покоите му.
***
Приседнал на учителския стол от масивно дърво, принцът отегчено препрочиташе част от Книгата на ритуалите, облегнал лакът на едната облегалка. Докато избираше пасаж за обсъждане на тазвечерните занятия, дори не осъзна кога стаята вече се бе понапълнила с аудитория. Не забеляза нито шаващите силуети, нито тихите шушукания, докато ноздрите му не откроиха един аромат, за миг изпълнил близкото пространство. В редицата срещу него, на втората масичка стоеше Тиен Мин. Погледите им се срещнаха за няколко секунди, които се усетиха като минути.
Лиу Пи загърби книгата на ритуалите, почти захвърляйки я грубо към единия край на масата, и се изправи. Прокашля се, за да привлече вниманието на всички и аудиторията притихна в очакване. Учениците го загледаха къде с респект, къде с прикрита замечтаност, а той напусна учителското място и тръгна по редиците, поклащайки се в бавен ритъм. Бе облечен в скромно бяло ханфу съвсем по тялото с колан през кръста със синя нашивка на два дракона, увиващи се един около друг. Горния му пласт коса бе прибран в малък кок със сапфирено украшение.
- Днес аз ще водя занятията ви, но ще започнем с малко поезия – сдържа усмивката си, докато крачеше важно със скръстени зад гърба си ръце. Радваше се, че старецът не е тук, защото щеше да го скалпира за това, което предстоеше да преподава.
– Малцина от вас са се докосвали до „външната поезия“, или още наричана „забранената поезия“. За нея дори не е загатнато в Шъдзин („Канон на поезията“), тъй като тя е била „осъдена“ като непристойна от конфуцианските учени. Един човек обаче не бива да носи в себе си само едностранчиви знания, също както един владетел не може да управлява, познавайки единствено законите, но не и нуждите на народа си. Затова днес ще ви зачета малко от „забранената поезия“ - той замахна театрално с ръка, която сетне постави върху брадата си. – Ако споменете за това на учителя си, той навярно няма да ми проговори повече – след тази донякъде шеговита добавка сред аудиторията се чу едва сдържано хихикане.
- Много поети пишат от гледната точка на влюбена куртизанка, очакваща любовникът ѝ да се завърне при нея. Някои от най-добрите откровения между двама влюбени са реално поместени в Шъдзин. Но къде е женското откровение за раздялата и самотата? Както ви е известно, според конфуцианските традиции, образованата жена е опасна и непотребна за обществото, тъй като работата ѝ е единствено в рамките на семейното ложе. Е, истината всъщност е малко по-различна. Някои от вас може би са чували за куртизанката Су Сяосяо? Тя изначално използва мъжко име, но чувствеността в стиховете й я издава и така попада в „забранената поезия“. Ще зачета откровението ѝ за погубващата любов между нея и покойния владетел на източен Уей.
Лиу Пи подхваща внимателно една малка и невзрачна на вид книжка с различни по размер страници, едва закрепени с конопени възли. Гласът му се лее като медена река, а словото става все по-откровено романтично и еротично с всеки следващ ред. Стиховете излизат със съответната мелодия и плавни паузи, като ефирния полет на морските птици. Лицата на учениците се изчервяваха, повлияни от дълбокия тембър и липсата на цензура в текста.
Учителят Гао наистина би го убил за това дръзко решение.

Щом се събуди и посъбра душата обратно в тялото си, реши, че е време за заслужена баня. Имаше зверски разпищолен вид. Усмихна се. Цайен категорично отказа да му прави компания и не позволи да бъде докосван. Беше се лепнал на една от завесите и изчакваше своето време. Тиен Мин захвърли спалната си одежда някъде вляво, а червената разнищена лента се оказа метната на масичката вдясно. Тялото му все така оставаше по момчешки бледо, с добре оформено коремче с меки извивки. Прекалено нежната, тънка кожа и липсата на брада допълваха картинката. Растяха му някакви смешни мустачета, които го нервеха и скубеше в пристъп на раздразнение. И до сега не беше наясно, дали не е трябвало да се роди жена. Но пък не усещаше подобни нужди. Чувстваше се комфортно в тялото си. Беше с прекалено властен характер, за да изтърпи да е жена. Можеше да бъде смирен и кротък от време на време, но не и за постоянно. Точно затова обожаваше жилавото си тяло, мъжката сила, упорството, съревнованията и правото да има глас.
Издиша дълбоко и дъхът му размеси парата наоколо. Затвори очи и прокара пръсти по жигосаната си кожа. Толкова странно. Не помнеше всичко, но догаждаше, че е било интензивно. В умът му изплуваха отделни моменти. Летаргията и умората, които коварно го повалиха го бяха направили по-сластен и послушен в ръцете отсреща. Техният допир беше различен от вече познатото. Обигран. Изкусен. Пристрастяващ. Караха те да помниш докосванията, но самият им притежател имаше дарбата да го забравиш. Дали не беше предпазна мярка, за да можеш да понесеш случващото се?
Тъмнината. Ясно помнеше, че когато си легна имаше светилник до него. Знаеше и че не всеки би могъл да се добере до стаята му. Кой си ти? Защо се криеш? Водеше те същото, което и мен. Съжаления не са нужни.
Днес е нов ден. Нова начало. Без самота. Отново можеше да си е самодостатъчен. Нанесе върху тялото си любимото си благоуханно масло. Облече дълго ханфу в синята гама и допълни с връзка за коса в същия нюанс.
***
- Спри се, гадно изчадие такова! - бързащ по коридора Тиен Мин упорито размахваше ръка и псуваше елегантно като докер. - Сега ли точно намери да се храниш? Тялото ми е изпразнено от всякакви течности, и ако скоро не стигна аз самият до някаква храна, пиши ме умрял. Чуваш ли изобщо какво ти говоря? - принцът халоса ядно ръката си два пъти в насрещната стена. Отстрани правеше впечатление на напълно смахнат човечец. Цайен изръмжа и пусна силен токов удар. - Ах, ти, предател такъв! - приклекнал от болката Тиен Мин надникна в ръкава си гледайки на кръв. - Къде се беше покрил снощи, а? - Цайен само извъртя очи. - Ясен си ми като бял ден, проклетнико. Спри да смучеш ти казвам! Защо чака цяла нощ, а не можеш да изчакаш още малко, мамка ти! - Тиен Мин очаяно се опитваше да го махне от ръката си. Цайен явно беше пристрастен към новия начин, по който се чувстваше неговият донор и обожаваше нововъведенията. Принцът продължи да получава токови удари, докато накрая полумъртъв не се добра до ядене.
***
Триста демони! Закъсняваше като абсолютен безделник. Старият бухал пак щеше да го гледа изпод вежди все едно е ял нещо развалено и страда от киселини. При други обстоятелства Тиен Мин щеше да му подари подходящите билки за стомах, но се опасяваше, че учителят щеше да сметне, че ученикът му се подиграва и последният щеше да си изпати с купища бумащина за проверка. Наскоро поради същите съмнения от страна на учител Гао Тиен Мин се бе озовал в библиотеката, за да подрежда томчета с индивид с прекалено настоятелни наклонности и прекалено свръхтеглото на Тиен Мин, за да съумее да му се откаже, каквото и да било. Наложи се да го срита на едно много интимно място, след което коляното на принца се срещна с челюстта насреща. Трябваше да действа бързо, защото в противен случай Цайен щеше да го обезвреди доста по-осакатително. Тиен Мин не отказваше плътските сладости, но човекът отсреща трябваше да знае как да си поиска и да може да предложи съответното в замяна. Не всичко, което блести е злато.
Влезе и зае позиция. Естествено старият бухал го беше пльокнал точно под носа си, за да му е под ръка да го шибне с тънката бамбукова пръчица. Какво? Нима на човек не му беше разрешено да флиртува, когато беше в час? Как тогава се предполагаше да опознае останалите си другарчета.
Сетивата му. Беше му все още трудно да се отърси от забравата, но малко по-малко те се събуждаха наново. Познаваше това присъствие. Харесваше го. Чувстваше се уютно в компанията на този човек. Искаше и много повече от него, но не знаеше, дали ще го получи. Улови пронизващия му поглед, но както винаги не можеше да го разчете. В очите на Тиен Мин също за първи път плуваше мъгла. Но самата идея, че този човек го погледна, значеше много. Не разбра кой пръв прекъсна магията. Притвори очи и се остави гласът на Лиу Пи да го води. Този път не беше нужно да вади думите от контекста, за да му донесат те тръпки по гърба, за да изпълнят съществото му със сладост, за да докарат съзнанието му до ръба и да му се прииска да скочи в този чуден край. Възхищение. Днес принцът дописа още една дума в сърцето на Тиен Мин.

Понякога се случваше човек просто да предусеща, когато нещо е родено за него, да му принадлежи. Да внесе коренни промени в живота му, да породи копнежа да пусне корени в него като вековно дърво, и да скрие всички съмнения под сянката си. Понякога не ти бе нужно време, просто знаеш. Не. Чувстваш.
Чувствата бяха нещо твърде абстрактно, за да бъде обяснено подробно и с красноречиви факти в някой старите канони, например. Всички образовани хора избягваха да говорят за чувства, или ги заклеймяваха директно, защото този нов свят е винаги опасен. Но отново, нима всеки не се стремеше точно към опасността? Как иначе да откриеш тръпката, как иначе да се усетиш жив?
Принц Лиу Пи бе намерил своя забранен плод още в отдавна отминал живот. И никога не го бе забравил. Когато и където да съществуваше, който и да беше, каквато титла и да тежеше пред името му, душата му си оставаше същата. Винаги я съпровождаше една празна лодка, чакаща спътника си. Всеки път, щом затвори очи и се концентрира достатъчно, виждаше душата си. Едно понякога изпълнено с вълнения, а понякога огледално гладко езеро, а там, някъде по средата, стоеше празната лодка. Тя бе предназначена за един единствен човек. Но всеки път, в който той се бе добирал до нея, над небето надвисваха буреносни облаци и настъпваше неизбежното бедствие. Езерото се превръщаше в безмилостно гневен океан, лодката набърже се прекатурваше и от нея оставаха безмълвно крещящи дървени дъски. Всичко се давеше, дори вълните накрая се давеха в собствения си отчаян плач на съжаление.  
Телата не пазеха спомени, щом изстинат вовеки, ала душите, о, душите…
Връхчетата на мургавите пръсти едва докоснаха дългите ръкави на чуждата дреха, но не останаха нерегистрирани. Красивият й притежател обърна лице към принца, който дори не дочака питащите му очи да обходят лицето му.
- Чакай ме на Лунната беседка до езерото преди полунощ. – ръката се намери за секунди върху малкото рамо на Тиен Мин, а другата му подаде книгата със забранена еротична поезия. – Предполагам, би искал да я дочетеш. Пази я като очите си! – добави с вече нормален по височина тембър, преди да се прокашля и да напусне учебната зала без да удостои останалите някакви завършващи слова. Специалното му отношение и интерес към младия Тиен Мин останалите обитатели на западното крило бяха надушили още от пристигането на момчето в двореца. Принцът нямаше как напълно да скрие това, а и честно казано не искаше. Но знаеше какво може да посее завистта у хората, затова предпочиташе да е еднакво равнодушен към всички. А и преди всичко равнодушието се водеше високо изискване за всеки владетел. Единственото, към което Лиу Пи отказваше да се преструва на равнодушен, бе страданията на народа му. Не искаше да следва утъпканите пътеки и бе решен малко по малко да промени суровата реалност поне за своите събратя тук. Надяваше се да направи каквото е по силите му и то да е достатъчно.
--
Гуанни, противно на обещанието си да работи без почивка цял ден, за да навакса с бумащината, сега оплиташе в дългите си черни коси поредния любовник. Този път някакъв нов хубавец, когото бяха назначили при конюшните, но както винаги единственото, което имаше значение за ненаситния съветник, бе мъжкото сексапилно излъчване насреща. След погледа, който му хвърли и няколкото открити словесни свалки, жертвата доброволно се остави да му покажат пътя към чуждия офис. Защо офис-помещението? Защото беше по-близо. А и на кого му е нужно легло, когато си има купчина мускули, покрити с прелъстяващо стегната кожа? Джугъ не се сдържа да яхне новооткрития си жребец, без да го вълнуват разхвърчалите се около бюрото папируси. Впусна се в бясна езда, оставяйки отпечатък от зъбите си върху ухото на непознатия. Не знаеше името му, но дори и да го узнаеше, навярно би го забравил на другия ден. Беше зле с имената, затова и не питаше. Не задаваше глупави въпроси, вместо това просто вземаше каквото му се иска. Не му пречеше и когато му откажат, дори мъжкото му его да страдаше в онези редки моменти. В крайна сметка, те губеха.
През открехнатият прозорец влетя щипещия вечерен бриз и обгърна препотените тела, сливащи се в едно след всеки необуздан тласък. Ниският таван на стаичката бе перфектен, защото позволи на Гуанни да подпре пръсти там, когато вече бе на прага на силите си. Бе изминал цял неусетен час, но не се предаваше. За първи път имаше и партньор, който упорито го следваше във вихъра и по нищо не му отстъпваше. Всичката прислуга се бе насъбрала да пред вратата, иззад която идеха безсрамни викове и мръснишки думи. Чернокосият нямаше срам още от малък, когато съвсем спокойно се криеше под полите на дамите, за да си чете на спокойствие нецензурираните мемоари на любимата му куртизанка Дяо Чан. Можеше само да се радва от факта, че не носи титла, която ще го принуждава на благоприличие. Той бе прекалено волна птичка, все пак имаше душа на пират. Някои му викаха Морския дявол, но той си беше просто нормален земен човек.
Досега не му се беше случвало да попадне на мъж, който не просто е изъдржал на неговото темпо, но и е успял да го изтощи пръв. Събуждането се оказа болезнено по особен начин. Намери се в собственото си легло, без никакъв спомен как се е добрал до покоите си. Нищо, че беше близнал алкохол преди цели 6 часа. На всичкото отгоре до възглавницата си намери бележка с най-старателният почерк, който беше виждал през живота си. Но не в този смисъл. Бележката бе едва разчетима, никой не пишеше йероглифи така. Очевидно човекът се бе престарал да изглежда необразован до болка. Това бе трети страйк, а тъмнокосият още опитваше да се съвземе от първия – фактът, че се е предал първи. Така де, тялото му го е предало най-напред.
„Благодаря ти за тази вечер, беше вълшебно. Но мисля, че любимата ми част е колко сладко се предаде в обятията ми.“
Четвърти, пети, шести…Един милион страйка.
- Кучи… Какъв мерзавец! – изскърца със зъби Джугъ Дзин, смачквайки листчето хартия в ръка. За първи път от много време се чувстваше в бойна готовност. Беше бесен, истински, по мъжки му бесен. Не можеше да понесе подобна победа над себе си. Секс вампир като него? Надвит? Очевидно никой не може да е подготвен за загубата си.
Но този мерзавец наистина си бе позволил прекалено, за да бъде забравен. Това бе най-лошото от всичко. Трябваше да го издири. Намереше ли го, и осемте безсмъртни нямаше да го спасят.
- Съветник Джугъ! Извинете, буден ли сте? Трябва да се явите в главната зала! Много е важно! – чу се отначало плахият глас на една от арсенала прислужници, стаили дъх пред покоите му.
- Какво може да е по-важно от работата ви, по дяволите?! – изпусна гнева си, преди да успее да се вземе в ръце. Трябваха му още няколко минути, за да понамачка чаршафите и да се успокои. Накрая въздъхна и изтича до вратата, като я открехна. Знаеше, че са още там и търпеливо чакат гневът му да стихне. Определено заслужаваха повече. – Аз, кхъм…Съжалявам. Извинявам се за това. Ядосах се на някого…. – прочисти гърло и пусна прислугата вътре. Не му се занимаваше да се приготвя сам, а съдейки по спешността на ситуацията, трябваше да се стегне бързо за нещо навярно официално. – Слушам… Какво е станало?
- Пристигна госпожата. -  подеха всички в един глас.
- Момент.. Имам главоболие, нека говори само А-лин. – примоли им се Гуанни, разтърквайки слепоочията си. Дори не можа да регистрира новината в първия момент. Каква госпожа? Вярно, че това можеше да се отнася само до съпругата на Лиу Пи. – Чакайте малко… Госпожата е тук?! Вече? Нали следващото й посещение щеше да е след месец?
- Така е, почитаеми, но тя каза, че ни е известила за по-ранно изтегляне на посещението й.  
- И къде е това мистериозно известие? – събра вежди в недоумение, едва криейки досадата си, че тук вечно го занимават и с всичко, което не му е работа.
- Госпожата предполага, че гълъбът се е загубил по пътя.  – отговаря дословно А-лин, сплитайки внимателно черните буйни коси на господаря си. Единствена тя притежаваше нужния подход, за да облекчи гнева на всеки, обременен с висши дела.
- Или е бил улучен с вражеска стрела. – изпуснаха се театрално другите в един глас. А-лин ги стрелна с вледеняващ поглед, за да не продумат през остатъка то вечерта.
- Не е ли след полунощ? Ама че време да се появи тук… - смотолеви Джугъ, изправяйки се пред високото огледало насреща. – Каквото и да иска, работа на принца е да й прави компания. Защо търсите мен? – най-сетне успя да зададе въпросът, който го вълнуваше. Защо го занимават, след като не той е женения по сметка. В интерес на истината, колкото и да обичаше родната си страна и да уважаваше кралското семейство Сун, знаеше, че всеки брак си има и минусите. И все пак бе неизбежно за Лиу Пи да избере нечия страна. Тукашните ресурси една стигаха за столицата.
- Негово величество отсъства. – поясни А-лин, вмъквайки искрена нотка на безпокойство. Изражението й обаче остана смирено и професионално както винаги.
- Отсъс… Моля?! Отсъства???
- Да, почитаеми.
- Отсъства.. Тоест…няма го? Избягал е? Пак?!  - внезапно главоболието на Джугъ Дзин се усили стократно и съвсем не успя да си подреди мислите. – Отсъства. Ха! – странният ми смях от своя страна засили притесненията на А-лин. – Принцът го няма… Отново! – продължи да преповтаря лентата, опитвайки да не му се ядосва, но накрая го прати по дяволите наум. Откакто се завърна, господарят му бе решил, че вече има кой да го покрива и може да си кръшка където и когато му скимне. Едно, две, три… Издишай. -  А потърсихте ли го извън покоите му?
- Търсихме го в цялата резиденция. Никой не го е виждал след късната лекция. Ние го видяхме последно. Придружихме го до покоите му.
- Но сега не е там, хм….  – разтърка слепоочията си чернокосия и излезе с гръм и трясък в коридора. За първи път съжали, че се върна толкова бързо. За първи път се чувстваше толкова недооценен. Заслужаваше повече от това! Какво, за бога, му имаше на Уей Ин? Никога не бе действал толкова нелогично. Най-малкото би му казал къде отива, би му споделил какво го тревожи. Сега като че опитваше да се справи сам с нещо голямо, но накрая товареше много повече всички в обкръжението си. На Джугъ му се прииска да го намери и да си поговорят едно хубаво… Мразеше това. Никога не бе предполагал, че връзката им ще падне до подобно ниво. Че един ден като от нищото ще спрат да му се доверяват до край. Да го считат за част от ставащото, защото той беше. Знаеше всичко преживяно, всяка малка тайна на принца, който сега сякаш затръшваше вратата на дългогодишно приятелство под носа му. Знаеше, че нещо му е прещракало. Нямаше друго логично обяснение.
Молеше се да е там, през целия път се молеше на всичките осем безсмъртни. Да го намери при Лунната беседка. Мястото, което Лиу Пи ползваше за тайни срещи. Някога далеч в историята двамата се срещаха там. Беше от мъртвата страна на езерото, където никой не ходеше, защото гледката не бе така красива, поради липсата на лотоси, лебеди и други екстри.
- Уей Ин? – повика го по прозвище, но името бързо се заклещи в гърлото му. Този силует на беседката нямаше общо с този на принца. Беше друг… познат. Странно какво ли правеше той тук. И как бе намерил мястото, което малцина знаеха.
- Тиен Мин. – изрече правилното име и опита да се усмихне. В друга ситуация не би имал проблем с това. Но днес не му беше ден. - Виждал ли си принца? – изстреля направо въпросът, който бе най-наложителен. Изтри всички останали от съзнанието си. Не искаше да храни любопитството си точно сега, макар да му се искаше. Почувства се още по-предаден, странен горчив привкус се появи на езика му при вида на младия Тиен Мин тук.

Изцеденото от енергия тяло, за първи път от както се помнеше, се олюля лесно под натиска на чуждото и потъна в преспа пресен сняг. Преди му бяха давали прякора Снежната кралица, защото това пасваше на сърцето, което всички вярваха, че притежава. Че зад тези вечни несериозни закачки и усмивки се крие коварството и безочливостта на един стратег, напуснал кралството си, за да служи на друг господар. Не беше просто трудно да избягаш от хорските думи, бе невъзможно. И глупаво, ако решиш да опиташ.
Трябваше да се прекръсти на Снежен човек, след като бе превърнат в такъв, макар и не доброволно. В едната си ръка още стискаше страница от парцаливата книга, част от безценната колекция със забранена поезия на принца. За първи път си промени мнението. Не искаше да знае къде се е запилял. Всъщност, част от него изгаряше да не го види повече. Никога не би могъл да го намрази или предаде, но не помнеше и някога да го бяха ядосвали повече. Изправи се и изтръска дрехите си от снега. Вирна глава, при което раздиплената му плитка отскочи и тупна тежко върху гърба му. Гарвановочерните коси отстъпиха място на вледеняващо изпиващия поглед. Нищо чудно, че другия го заплашваше така. Навярно бе като зловещо привидение на Чиновника от легендите за зли духове.
- Може би смяташ, че ти дължа обяснение? – заговори без да помръдва от мястото си – Сред принципите ми е да не си присвоявам чужди неща без да попитам, но тъй като знам, че тази книга не е твое притежание, направих изключение. – отново се зае да изтупа робата си от вече топящия се по нея сняг. Чудно, пак трябваше да се преоблича, за да посрещне Госпожата. Защо все той? Дори не беше женен за нея. – Очевидно и ти си нямаш на представа къде е господарят, затова няма да те питам повече. – с единия си крак поразрови в преспата, за да намери обувката, която се бе изхлузила преди малко. Никак не му беше лесно да запази малките си останали нерви в присъствието на Тиен Мин, но не искаше да си го изкарва на него. Без друго след секунди той щеше да получи отговора на въпроса си. Право в лицето.
След като възстанови доколкото можа външното си състояние, което не бе особено по-разклатено от вътрешното, Джугъ Дзин пристъпи бавно към момчето, без да отделя поглед, но и без да прави намек за каквито и да е други заходи. Отсреща все още виждаше подплашена сърна, опитваща да се държи като царя на джунглата. Не, не му беше смешно. Беше му някак жално. Но и не го съжаляваше. Не знаеше какво да изпитва, но знаеше какво мисли по зададения му въпрос.
- Какво искам от теб ли? – стаеният му дъх пролази с топлината си по зачервените бузи отсреща. Бе пристъпил само на милиметри над позволеното в личното пространство. Но бе достатъчно, за да види ясно, и да предостави съвсем ясна гледка на Тиен Мин. Позволяваше му да избере. Дали да живее в страх от всеки, или да се довери. Колкото и странно да бе, Гуанни знаеше какво е да те поставят пред този избор. – Искам да се върнеш там, откъдето си дошъл. – промълви все така ясно и разделно. Години наред бе упражнявал перфектния говор, перфектните паузи на перфектните места. Това бе гласът на един стратег, на един съветник. Това му беше работата и сега я вършеше най-съвестно. В думите му нямаше нито капка преструвка или несигурност. Той винаги знаеше кое би било най-доброто решение. И предусещаше бурите. А сега се задаваше една такава. Неприлична на никоя досега. – Знам, че си специален за принца, причините не ме вълнуват. Но появата ти тук обрича всички ни на сигурна смърт. – без да примигва или отделя поглед, Джугъ Дзин приглади и сгъна страницата, която все още държеше в ръцете си. – Лиу Пи бе част от нещо по-голямо от собствените му чувства… преди да те срещне. – мушна страницата в чуждата одежда, докато завършваше с отговора си. Може би трябваше да бъде по-малко директен, или по-малко честен. Но единственото, което сметна за нужно, бе това да е обективен. Абстрахира се от своите собствени чувства. Защото сега осъзна, че онзи, който го разочароваше, не бе Тиен Мин. Всъщност хлапето не бе виновно за нищо, кой ми могъл да вини сляпата буйна младост?

***

Излъгал ли се беше? Не, не беше. Усетил бе възможностите на съветника при първата им среща. Но това тяло сега по-скоро слабо напомняше първите впечатления. Беше като куха шушулка, изтормозена и търсеща виновни. Влиянието, което съпровождаше Джугъ Дзин буквално изсмукваше енергията му и го караше да суфокира. Тиен Мин наблюдаваше промяната с нескрито учудване. За момент в него се събуди съжаление, но знаеше, че другият не би позволил да го съжаляват, затова и реши да не минава леко с него и този път. Стъпването на пръсти не го умееше. Не и в компанията на друг мъж.

- И какво се очаква да сторя, г-н Съветник? Да побягна като уплашено пале, за да спася двореца, погубвайки народа си - наведе се и започна да събира грижовно скиците си. - Нямам нищо против да ме подценяват. Или да се държат авторитарно с мен. Признавам, че понякога съм безразсъден и като малко дете настоявам на своето си. И че самочувствието ми е голямо. Да, такова е. Но не съм тук да диря приятели, съветници, любовници или противници. - Въпреки, че влагата ги беше повредила непоправимо. Въпреки, че част от тях бяха безвъзвратно загубени. Животът му беше същият. Безброй, безброй прераждания в същата скапана ситуация. Пътувания напред-назад във времето и вечни падания и падения. Но нима това го отказваше всеки ден да гледа към небето чакайки своя дракон? Риторичен въпрос. Един ден щяха да летят заедно. Какво значение имаше времето и мястото? Щеше да бъде затворник и в най-красивия палат и в най-мизерната тъмница. В Тиен Мин не всичко се изчерпваше с еротиката в буквалния й смисъл. Отвъд повърхността, която развяваше като голям червен флаг оставяйки впечатлението, че тялото му може лесно да бъде завладявано, мислите си владееше само той самият. Представите му затова кой и по какъв начин му е скъп определеше единствено той самият. И никакъв закон, съдба, пари, власт не можеха да повлияят на това. Върху папирусите имаше красиви пейзажи от светове различни от този, технологии непознати на този свят и това време. Други култури, други раси. - Моят живот отдавна е загубен. Както и да го изиграя, цената му ще е все една и съща. Не ти ли се струва, че играем тази игра Го доста отдавна? Ще се окажеш стара душа, Съветнико. Навярно го усещаш в костите си. - Оживлението в Тиен Мин беше в пълен противовес с първоначалното му предположение. - Пуловете все са си бели и черни. Трябва да се започне много пъти отначало преди краят да е задоволителен. Може би тази партия няма да е печеливша, но аз не мисля да се отказвам. Трябваше да умра много отдавна, още в люлката, задушен от подкупната детегледачка, или при десетките преврати. Може би докато бях заточен заради оргиите, в които участвах, или заради това че за баща си съм червей, който не струва нищо и не може да продължи рода му. - Беше му трудно да улавя хартията, защото пръстите му бяха премръзнали и безчувствени, но той не се отказваше. Духваше в шепите си и се втурваше след поредната скица. - Но ето ме, тук съм и съм още жив. Да бягаш не е отговор. Това отлага само неизбежното. Тук съм, за да търся отговори, а за целта трябва да задавам и точните въпроси. Което ме подсеща да попитам... - погледна го развеселено. - Някакви проблеми с паметта напоследък? Губещи се моменти, бели петна? Някакъв спомен кога и как оставих тази смучка на адамовата ти ябълка? Бих бил разочарован, ако не помниш. Наистина се постарах. - Примигна, но не пропусна да попие реакцията отсреща. - Ако си наясно, защо тялото ти те предава и си съгласен с това, няма проблем. Но, ако решиш да поговорим, знаеш къде съм. И този път бих предпочел да ме предизвестиш за идването си. Нали разбираш? Невинаги е удобно. - Остави паузата да свърши своето предназначение. - Разбира се, сега си имаш достатъчно проблеми покрай търсенето на принца, така че няма да те задържам повече. - Отдаде нужното уважение накланяйки се едва забележимо напред, кимвайки леко към мъжа насреща.

Мина плавно и рамото на дрехата му едва докосна съседната. Телата бяха като две лодки плъзващи се покрай пристан. Очите му, мислите му, цялото му внимание вече беше заето да анализира как би могъл да намали максимално щетите и да възстанови книгата. Да предизвикваш, това беше единствената емоция, която Тиен Мин познаваше за излизане от апатия. След толкова прераждания, душата на Джугъ Дзин, беше ли се уморила да се бори със сенките? Скоро щеше да разбере.

***

Ярка светлина прониза небето и за миг превърна нощта в ден. Частицата освободена чи енергия проблесна като светкавица пред очите на принца, показвайки му картина на ужас. Не беше просто малка подсказка, нито конфуцианска гатанка. Беше точно като да отвориш вратата и да видиш насреща си планината. Беше именно сцената на това, което щеше да се случи, ако се бе запътил към беседката в обещания момент. Насред белотата сенчестата стрела долетяла отникъде се открояваше прекалено ясно. Също и пронизаното от нея крехко тяло.
Не искаше това! Отказваше до го приеме! Трябваше да има и друг начин, освен да играят тази игра до края на вечността. Не можеше да бъде. Не можеше да се окаже реална игра на Го, без останали ходове, с невъзможен завършек.
Хвърли се върху коня си и запрепуска, чувайки мислите си с височината на оперна трупа, кръстосваща улиците. Чи-то му бе достатъчно тренирано, за да види и голямата картинка. Омагьосаният капан, в който нямаше жертви, но вече никой не си спомняше как е попаднал. Не, навярно те бяха създали този капан за себе си. Навярно вината не бе дори на сенките. Никой не можеше да ти причини онова, което сам си причиняваш.
Но сега знаеше единствено, че не можеше да го допусне. Никой не биваше да умира. Трябваше да намерят начин да спрат този кръговрат, в който всичко приключва така. Нямаше представа как, но отказваше да приеме това вечно наказание. Дори да предусещаше, че му е предречено. Дори и да му бе наложено от боговете… Щеше да сложи край.
***
Гуанни крачеше нервно към стаята си, помитайки всичко живо с невиждан досега вледеняващ поглед. По принцип всички в двора бяха свикнали с дяволитата му усмивка и крайно непристойно фамилиарничене, но в момента беше бесен за прекалено много неща. Не, дори не беше бяс, а твърде много неща сплетени на топка в едно. Всъщност усещаше цялата си чи енергия изцедена и това обсебваше мислите му. Защо изведнъж се чувстваше ограбен? Сякаш някой го бе превзел и източил живот от вените му. Параноя ли развиваше, или онази сянка, която започна да усеща, наистина го наблюдаваше отнякъде, дебнеше го тихо както хитър хищник – плячката си. Липсваше му само изговореното от Тиен Мин притесненията му да ескалират в нервен срив. В нормалното състояние на духа си, сега би го вълнувало как изглежда и колко души ще видят най-окаяния му вид, но и това нямаше значение. Препускаше като подгонено стадо сърни и не поглеждаше към никого, докато някой не прояви глупостта да се изпречи на пътя му.
- Джугъ, сър, добре ли сте? – притеснена А-лин се пресегна да го загърне, тъй като отдалеч забеляза, че се задава с почти подгизнало от снега ханфу. Не беше трудно, заради мократа диря която оставяше след себе си.
- Не говори с мен! – предупредителният му глас почти стресна и самия него. Мракът пред очите му бе прекалено голям, и едвам успя да се сдържи от действия, за които по-късно би съжалил.
Именно затова побърза да се скрие в покоите си и да се свлече зад вратата на прага на силите си. Трябваше му известно време така, въпреки риска от премръзване в тези няколко ката мокри дрехи.
- Кажете ми, безсмъртни… Това ли е наказанието за сластните наслади, които си позволявам? Това ли е, или има нещо друго? – засмя се тихо, духвайки част от косата премрежваща погледа му. – Знаете, че не се моля. Никога не съм искал от вас… и няма да поискам. Затова ли е всичко?
Изправи се без да се олюлява и макар с все още тромави стъпки се запъти към широкото дървено корито, в което щеше да се сбогува с напрежението от всичко случващо се в двореца. Очевидно не се отнасяше само за него, но и щеше да се окаже нещо далеч по-голямо от предвижданото.  Сви устни в гримаса, показваща „нетърпението“ му нещата да се объркат съвсем. А те щяха, усещаше го отдавна. Но какъв цвят щеше да е бурята, това някак му убягваше. Нещо препречваше ненадминатата му дарба да е винаги с един ход напред. Нещо, което някак забавяше собствените му ходове. Ароматните соли щяха да му върнат загубената енергия, но колкото и да му се искаше да е сам, странна възбуда отново разтърси тялото и хвана в клопка сетивата му. Първото, което щеше да направи, щом излезе от ваната, е да повиши А-лин в своя приближена. Знаеше, че я бе подценил. Освен, че очевидно познаваше вкуса му, знаеше какво точно да му изпрати, за да повдигне настроението му заедно с него друго. Пръстите на съветника в миг възвърнали своята пъргавост, развързаха хавлията, за да се впият като пиявици в сочното мургаво дупе отсреща. Би казал, че не е свикнал да се изненадва и изненадите му идваха предостатъчни за днес, но пък кой би върнал още някоя-друга изненада от този род?
***
Свободолюбивата коса на съветника бе все още мокра и затова той реши да събере във висок кок дългата си плитка. От една страна за да не мокри одеждите си, а от друга, за да изглежда още по-делово за срещата си с Госпожата. У Мей Хън бе всъщност по-голяма жертва в сценария на живота, отколкото който и да е друг. За разлика от майка й, онази коварна змия, която успя да отрови половината двор и да й се размине, че и отгоре на това да стане кралица на следващия ден, У Мей Хън не приличаше по нищо на нея. Не беше наследила тази жестока амбиция, за която дори не би я винил никой. Гуанни би я определил на цвете в градина от плевели. Но като си представя цвете, има предвид такова, на което можеш само да се радваш колко красиви са цветовете му, ала нищо повече. То няма с какво да ти послужи. Няма да те доведе до някакво проникновение, или да разкрие тайните на света пред теб. Би ти послужило единствено за красив накит и нищо повече. Джугъ многократно се бе опитвал да узнае дали е Мей Хън е наистина толкова глуповата, или всичко бе театър, на който майка ѝ я е научила. Ала очите, тези две искрящи от празнота очи, блуждаещи на някой нереален облак, нямаше как да лъжат. Всъщност компанията на Госпожата бе приятна именно по тази причина. Каквото и да кажеш в нейно присъствие, нямаше да има никакви последствия за теб. Затова и няма нужда да седиш на тръни и да ходиш по тънък лед в компанията ѝ. Първоначално за съветника бе леко досадна работа да пие чай с Мей Хън и да отговаря на въпросите ѝ като на малко дете, но после се осъзна. Това бе перфектната възможност да остави мозъка си да си почине. Защо му трябваше да я просветлява всъщност? Защо, когато без проблем можеше да се самоизключи и просто да релаксира на нейното ниво… Ах, блажени са глупавите. Гуанни никога нямаше да разбере как оцеляват в този суров свят, или просто се раждаха под късметлийска звезда.
- У Мей Хън! – разпери ръцете си и ги сля в почтителен поздрав, след като пристъпи в залата за банкети. По принцип не си позволяваше да фамилиарничи с хора на по-високо положение от него, но госпожата бе настояла да я нарича по име. Не за друго, ами защото никога не разбираше че говорят на нея, когато използваха официалното обръщение за принцеса.
Докато крачеше към нея, тя се обърна и го поздрави с типичната си широка усмивка. Наистина в пъти по-широка от необходимото, което винаги го стряскаше леко на бледата лунна светлина.
- Съжалявам, че идвам да Ви посрещна чак сега… Надявам се не Ви е доскучало тук сама. – сведе извинително глава, но точно в този миг и малко преди отговора на Госпожата, периферното зрение на Гуанни най-после забеляза и фигурата, седяща облегната от другата страна на дългата маса.
- О, не, не…Не съм сама. Принцът ме посрещна и ме разведе из двореца. Не знаех, че имате училище тук. Знаеше ли, че принцът позволява на жените от града да учат тук?! – приказлива както винаги, принцесата не усети нищо нередно в атмосферата след отговора си. Но на съветника му се прииска да счупи нещо, или по-конкретно нечий врат, веднага щом бавно вдигна поглед и го срещна с този на Лиу Пи. Това някаква шега ли беше? Да не би да имаше нещо, за което принцът имаше да му връща? Защото в противен случай, безсмъртните му бяха свидетели, нямаше да остави този номер да му се размине.
- О? –възкликна съветникът някак избягвайки да удари челюстта си толкова силно, че да счупи хубавите си зъбки. Не, не той беше този който трябваше да го заболи. Някак намери усмивка, която да постави на лицето си, макар и да не бе съвсем подходяща за случая. Очевидно бе непоправимо оскърбен и нямаше да остави нещата така задълго. Работата е там, че не искаше да вдигне грандиозния си скандал точно пред горката Мей Хън. – Принцът е тук. Да, за момент забравих за него. – рече Гуанни със саркастична нотка след възклицанието си. Едва след това отлепи поглед от Лиу Пи, дългогодишния си приятел и бивш любовник, когото в момента никога повече не иска да вижда. Беше твърде бесен дори да чуе обяснението му за цялото фиаско, което се случи в двора откакто се завърна в столицата. Нима си вярваше, че се бе върнал, защото още го обича? Нима вярваше, че щеше да му е верен роб независимо от всичко? Дори да стъпи върху него по най-болезнения начин? Върна се тук, за да продължи да му е подкрепа, най-добър приятел в добро и зло. Защото поне допреди няколко дни вярваше, че на това, което имаха не можеше да се сложи цена. Че е нещо по-голямо от тях и се крепи на онова дълбоко уважение към другия, което ги прави равни във всичко. Нима беше грешил за нещо през всичките тези години?
Проклятие. Той не грешеше!
- Много си забавен, Гуанни! Ела, ела. Седни при нас. Искам да ти разкажа какво се случи. Няма да повярваш! – жизнерадостният глас на принцесата бе единственото нещо, което възпираше съветника от това да прекоси масата и да удуши собственоръчно седящия отсреща индивид. Очите му се зачервиха от толкова усилия да го задържи в себе си. Но не. Нямаше да се оттегли. Нито пък да спре да мисли трезво. Щеше да се събере някак още тук, в негово присъствие... Докато го гледа право в очите.
- Разкажи ми всичко, Меймей! – подшушна сладникаво името й в неин стил и лицето й направо светна от въодушевление.
- Няма да повярваш! За малко да загубя живота си, преди да стигна дотук! Корабът срещна ледове, доста високи. Оказа се, че не сме дошли на точното пристанище и около нас навсякъде имаше лед! Но добрите хора то града ни помогнаха и принцът се появи да ме спаси!
От цялата й не особено свързана и детайлна история, Гуанни заключи, че нито корабът се бе оказал потопен, нито принцесата се бе сблъскала с ледените води на северна Яндзъ, иначе все още щеше да трепери от студ. Колкото до споменаването на принца… Все още не можеше да осмисли нищо.
- Наистина?! Какъв късмет, че принцът те е намерил и си добре! – повдигна вежди към Лиу Пи, поставяйки ръка на рамото на Госпожата. Тя от своя страна кимаше оживено, все още разтърсена от навярно пресиленото си въображение. Съветникът не искаше да задава въпросите си. Нещо му подсказваше, че отговорите сами ще дойдат при него. Вместо това се концентрира в наливането на чай, като запретна назад дългите ръкави на коприненото си зелено ханфу с красиви златисти нишки.
- После принцът ме закара първо в града, в най-добрия ресторант, за да се успокоя. Знаеше ли, че там правят някакъв снежен десерт? За първи път опитвам нещо толкова студено! Това място е наистина вълнуващо…
Знаеше, че всяка приказка на У Мей Хън е истина. Това, което Гуанни не можеше да прочете, беше принцът. За жалост това не бе първото му разочарование откакто дойде тук. Но поне имаше нужда да му се обясни от какъв дявол Уей Ин ще изчезне така за втори път, без да каже на никого къде отива? Умът не му го побираше. Да не му беше паднала ледена висулка на главата? Ако такъв беше случаят, то Гуанни с радост би му припомнил, че е не просто някой си Лиу Пи, а господар със земя и народ, който зависи от него. Имаше и друго, което го болеше, че трябва да му припомня. Вече не като негов съветник.