Индекс
Последни снимки
Търсене
Регистрирайте се
ВходСтраница 4 от 4 • 
1, 2, 3, 4
1, 2, 3, 4
ИнThe Mistress
Re: КАПКА ЖИВОТ
Пон Авг 17, 2020 3:12 pm
***
- Имаш ли предсмъртно желание? Сядай там, мизерна торба с кокали! - сритан от Фрея, изквича като кученце и набързо си налегна парцалите до огъня, послушно пощейки рибата си. Настроението в този лагер не беше розово и всичко идваше от градоносния облак, наречен Блес. Беше тук едва от час и вече напълно можеше да усети в каква дисхармония беше сянката на русалката. Такано се примъкна до едрото женско тяло и понечи да я докосне по лакътя, но бързо се сети, че това се равнява на да получи мигновен ъперкът. Бавно смъкна ръчица надолу.
- Хей, ти, едрогабаритната - погледът, който срещна, предвещаваше болка, извадена от дверите на ада. - Срещали ли сте русалки наскоро? Или такива като него, които са преобразени за сушата? Наричат се ''сенки''.
- Да, вчера.
- Мъртви са, нали?
- Да - Фрея не разбираше защо е всичкото това любопитство. И отговаряше кратко като войник.
- Той - посочи с глава към Блес - яде ли от тях? - Фрея поклати отрицателно глава. - Това е лошо. Много, много лошо - заключи старчето.
***
Проникна в незащитеното съзнание с лекота. Всичко там беше подредено, издържано и изчистено в изискан дизайн. Всяко нещо на мястото си, без нищо излишно. Чистота на мислите прилична на притежателя си. Не събуди съзнанието веднага. Вмъкна се в спящия ум и го подложи на същото, което изгаряше и него самия от известно време насам. Визуализира и за двамата как повдига торса и придърпва раменете към себе си, за да усети топлината от съненото тяло. Тихото помрънкване на съпротивляващото се да се събуди същество. Положи брадичка на рамото и отпусна глава, позволявайки на косата си да погъделичка тила на Ланс. После плъзна ръце по мускулите на гърба надолу-надолу, попивайки потрепването им. Вдиша дълбоко от аромата му, преди да впие устни в кожата на врата му. Усещаше пулсиращата вена отдолу, докато с лекота оставяше смучка. Промени едва-едва ъгъла, удължавайки тръпката от атаката над сетивата. Тялото отсреща се стегна и сподави стон, но Блес го приласка обратно към себе си, настанявайки го в скута си. Тежестта беше толкова приятна, а вече имаше свободата да опознае извивките на таза и бедрата на дългожадуваното изкушение насреща си. Можеше да го наблюдава малко изотдолу и с удоволствие виждаше луната, хвърляща сенки по красивите скули отсреща. Малко ли време бе изучавал Ланс, докато той спеше. И малко ли се бе борил с желанието да докосне, доближи, слее себе си с него. Никой не го беше учил как да обича с любов, защото това не беше важно в неговия свят. Беше дори нередно и забранено. Но ето че се случваше и го караше да говори на непознат за него език. Сега Блес осъзна, че не е възможно да слее двата свята. Единият винаги щеше да надделява и от това щеше да страда другият. Болеше го, че се наложи да изостави Ланс, за да спази дълга към рода си. Но и не успяваше да го пусне докрай, въпреки че осъзнаваше, че може би така го наранява още повече. Дали Ланс умееше да чете тези пориви?
Все още полусъненото съзнание на Ланс се мяташе между сън и реалност, и затова чертите бяха отпуснати и податливи на насоки и предложения. Блес се бореше между крайностите да вземе това, от което има нужда или да спре, преди да е направил нещо непростимо. Сега, когато той водеше битката на живота си, знаеше че беше единственият, който трябваше да поеме напред. Замесеше ли и другиго, би било нечестно и жестоко. Но усещайки присъствието на Ланс все по-близо и по-близо осъзнаваше, че няма да има смелостта да го срещне очи в очи. Защото сегашното му аз би го наранило, без да желае това. Да усеща, че Ланс все още го търси, му даваше утеха и вяра в бъдещето. И когато започна да разбира как това присъствие започва бавно да отдалечава километрите помежду им, в него загорча. Блес не желаеше да губи Ланс. Знаеше, че той би бил единственият, на когото можеше да се довери да запази разсъдъка му още малко. Да успее да го укроти за още малко, докато стигне до целта си. Да, използваше го. Като свой идеал, но и като някой, който му даваше смисъл. Защото ''дом'' не беше място, а човек. Искаше да дойде ден, в който просто ще може да го обича, без да му причинява повече болка. Но щеше ли Ланс да му прости някога? Защото днес щеше да го изостави точно, когато е взел всичко от него и е бил най-щастлив.
Изпусна въздишка и се устреми с ясното желание да ухапе рамото. След което погали доста грубичко дясното ухо на Ланс. Гризвайки набързо, прошепвайки нещо разбираемо само за русалка явно. Беше като вихрушка, която нанасяше поражения, припираше се и после се връщаше, за да заличи щетите. Не успяваше добре да се контролира до момента, в който Ланс не се протегна, за да го целуне. Блес прибра устните си като срамежливо момиче и отвори очи едва след края на милувката. Гледаше тъмнината в погледа на Ланс и можеше да усети онова, което винаги бе търсил. Своето място до него. Без усилие и тревоги. Случващо се съвсем естествено. Винаги, когато бяха двамата, светът изчезваше. Дори сега, насред всичкия хаос наоколо, съществуваха само те двамата. Две деца на природата, много по-различни от света, но откриващи света един в друг.
Целуна носа, брадичката, шията и плавно приплъзна Ланс обратно в платнището. Усещаше бедрата му сключени около себе си, за да го задържат възможно най-дълго. Може ли завинаги, питаше се Блес, докато пръстите му надипляха нетърпеливо ризата на Ланс нагоре, за да открият още от прекрасната му гладка кожа. Още от този омагьосващ досег и тази топлина, която замъгляваше разсъдъка му. Ланс се надигна и с едно движение се отърва от досадната материя. Всичко можеше да бъде много просто и много сложно. Зависеше от това как самите те щяха да изберат да бъде.
Тогава, когато усещане за изминало време и място нямаха значение, а стоновете на удоволствие и споделен копнеж биваха разкривани само в умовете на тези двамата, всичко останало губеше смисъл. Блес не разбираше войните, породени от страст. В този миг всичко, което усещаше и искаше, беше Ланс. Той му даваше вдъхновение, смисъл и го караше да завръща блудната си мисъл, за да създадат двамата нещо красиво и възвишено с преплетените си тела.
Усети пронизващата болка, още преди да затихне екстазът в душата му. Усети капките кръв, капещи в скута му. В съзнанието си щеше да нарани Ланс, затова точно в този върховен миг той напусна и отвори очи, за да се озове отново в лагера, придружен от звучно хъркащия Такано и изриталата постелката за хиляден път Фрея. Ръката на Блес кървеше, прободена от ноктите на другата ръка. Издърпа бавно остриетата и се наслади на цялата болка, разпращаща ледени тръпки по все още запотената му кожа. Бе заложил спусък в тялото си. Ако умът му станеше прекалено отдаден на страстта, да прекъсне контакта, за да не нарани Ланс.
- Чудя се, дали ще дочакам деня, в който ще мога да гледам в очите ти без страх и колебание - довърши той полугласно, докато притискаше ръката си в близост до пукащия лагерен огън.
***
- Ако Блес продължи да живее на сушата като сянка, без да консумира месо от русалки, камъните, които са вътре в него, ще го убият - Такано говореше тихо и всяка хапка от проклетата риба засядаше в гърлото му.
- Имаш ли предсмъртно желание? Сядай там, мизерна торба с кокали! - сритан от Фрея, изквича като кученце и набързо си налегна парцалите до огъня, послушно пощейки рибата си. Настроението в този лагер не беше розово и всичко идваше от градоносния облак, наречен Блес. Беше тук едва от час и вече напълно можеше да усети в каква дисхармония беше сянката на русалката. Такано се примъкна до едрото женско тяло и понечи да я докосне по лакътя, но бързо се сети, че това се равнява на да получи мигновен ъперкът. Бавно смъкна ръчица надолу.
- Хей, ти, едрогабаритната - погледът, който срещна, предвещаваше болка, извадена от дверите на ада. - Срещали ли сте русалки наскоро? Или такива като него, които са преобразени за сушата? Наричат се ''сенки''.
- Да, вчера.
- Мъртви са, нали?
- Да - Фрея не разбираше защо е всичкото това любопитство. И отговаряше кратко като войник.
- Той - посочи с глава към Блес - яде ли от тях? - Фрея поклати отрицателно глава. - Това е лошо. Много, много лошо - заключи старчето.
***
Проникна в незащитеното съзнание с лекота. Всичко там беше подредено, издържано и изчистено в изискан дизайн. Всяко нещо на мястото си, без нищо излишно. Чистота на мислите прилична на притежателя си. Не събуди съзнанието веднага. Вмъкна се в спящия ум и го подложи на същото, което изгаряше и него самия от известно време насам. Визуализира и за двамата как повдига торса и придърпва раменете към себе си, за да усети топлината от съненото тяло. Тихото помрънкване на съпротивляващото се да се събуди същество. Положи брадичка на рамото и отпусна глава, позволявайки на косата си да погъделичка тила на Ланс. После плъзна ръце по мускулите на гърба надолу-надолу, попивайки потрепването им. Вдиша дълбоко от аромата му, преди да впие устни в кожата на врата му. Усещаше пулсиращата вена отдолу, докато с лекота оставяше смучка. Промени едва-едва ъгъла, удължавайки тръпката от атаката над сетивата. Тялото отсреща се стегна и сподави стон, но Блес го приласка обратно към себе си, настанявайки го в скута си. Тежестта беше толкова приятна, а вече имаше свободата да опознае извивките на таза и бедрата на дългожадуваното изкушение насреща си. Можеше да го наблюдава малко изотдолу и с удоволствие виждаше луната, хвърляща сенки по красивите скули отсреща. Малко ли време бе изучавал Ланс, докато той спеше. И малко ли се бе борил с желанието да докосне, доближи, слее себе си с него. Никой не го беше учил как да обича с любов, защото това не беше важно в неговия свят. Беше дори нередно и забранено. Но ето че се случваше и го караше да говори на непознат за него език. Сега Блес осъзна, че не е възможно да слее двата свята. Единият винаги щеше да надделява и от това щеше да страда другият. Болеше го, че се наложи да изостави Ланс, за да спази дълга към рода си. Но и не успяваше да го пусне докрай, въпреки че осъзнаваше, че може би така го наранява още повече. Дали Ланс умееше да чете тези пориви?
Все още полусъненото съзнание на Ланс се мяташе между сън и реалност, и затова чертите бяха отпуснати и податливи на насоки и предложения. Блес се бореше между крайностите да вземе това, от което има нужда или да спре, преди да е направил нещо непростимо. Сега, когато той водеше битката на живота си, знаеше че беше единственият, който трябваше да поеме напред. Замесеше ли и другиго, би било нечестно и жестоко. Но усещайки присъствието на Ланс все по-близо и по-близо осъзнаваше, че няма да има смелостта да го срещне очи в очи. Защото сегашното му аз би го наранило, без да желае това. Да усеща, че Ланс все още го търси, му даваше утеха и вяра в бъдещето. И когато започна да разбира как това присъствие започва бавно да отдалечава километрите помежду им, в него загорча. Блес не желаеше да губи Ланс. Знаеше, че той би бил единственият, на когото можеше да се довери да запази разсъдъка му още малко. Да успее да го укроти за още малко, докато стигне до целта си. Да, използваше го. Като свой идеал, но и като някой, който му даваше смисъл. Защото ''дом'' не беше място, а човек. Искаше да дойде ден, в който просто ще може да го обича, без да му причинява повече болка. Но щеше ли Ланс да му прости някога? Защото днес щеше да го изостави точно, когато е взел всичко от него и е бил най-щастлив.
Изпусна въздишка и се устреми с ясното желание да ухапе рамото. След което погали доста грубичко дясното ухо на Ланс. Гризвайки набързо, прошепвайки нещо разбираемо само за русалка явно. Беше като вихрушка, която нанасяше поражения, припираше се и после се връщаше, за да заличи щетите. Не успяваше добре да се контролира до момента, в който Ланс не се протегна, за да го целуне. Блес прибра устните си като срамежливо момиче и отвори очи едва след края на милувката. Гледаше тъмнината в погледа на Ланс и можеше да усети онова, което винаги бе търсил. Своето място до него. Без усилие и тревоги. Случващо се съвсем естествено. Винаги, когато бяха двамата, светът изчезваше. Дори сега, насред всичкия хаос наоколо, съществуваха само те двамата. Две деца на природата, много по-различни от света, но откриващи света един в друг.
Целуна носа, брадичката, шията и плавно приплъзна Ланс обратно в платнището. Усещаше бедрата му сключени около себе си, за да го задържат възможно най-дълго. Може ли завинаги, питаше се Блес, докато пръстите му надипляха нетърпеливо ризата на Ланс нагоре, за да открият още от прекрасната му гладка кожа. Още от този омагьосващ досег и тази топлина, която замъгляваше разсъдъка му. Ланс се надигна и с едно движение се отърва от досадната материя. Всичко можеше да бъде много просто и много сложно. Зависеше от това как самите те щяха да изберат да бъде.
Тогава, когато усещане за изминало време и място нямаха значение, а стоновете на удоволствие и споделен копнеж биваха разкривани само в умовете на тези двамата, всичко останало губеше смисъл. Блес не разбираше войните, породени от страст. В този миг всичко, което усещаше и искаше, беше Ланс. Той му даваше вдъхновение, смисъл и го караше да завръща блудната си мисъл, за да създадат двамата нещо красиво и възвишено с преплетените си тела.
Усети пронизващата болка, още преди да затихне екстазът в душата му. Усети капките кръв, капещи в скута му. В съзнанието си щеше да нарани Ланс, затова точно в този върховен миг той напусна и отвори очи, за да се озове отново в лагера, придружен от звучно хъркащия Такано и изриталата постелката за хиляден път Фрея. Ръката на Блес кървеше, прободена от ноктите на другата ръка. Издърпа бавно остриетата и се наслади на цялата болка, разпращаща ледени тръпки по все още запотената му кожа. Бе заложил спусък в тялото си. Ако умът му станеше прекалено отдаден на страстта, да прекъсне контакта, за да не нарани Ланс.
- Чудя се, дали ще дочакам деня, в който ще мога да гледам в очите ти без страх и колебание - довърши той полугласно, докато притискаше ръката си в близост до пукащия лагерен огън.
***
- Ако Блес продължи да живее на сушата като сянка, без да консумира месо от русалки, камъните, които са вътре в него, ще го убият - Такано говореше тихо и всяка хапка от проклетата риба засядаше в гърлото му.
DesiSkorm- Местожителство : Град "Фантазия"
Re: КАПКА ЖИВОТ
Нед Авг 22, 2021 6:41 pm
- Валин...оценявам, че държиш останалите гласове възможно най-тихи, но това е прекалено...
Присъствието на русалката в тялото му беше както благословия, така и ужасно неудобство. Последното, което би очаквал от любимото си същество, толкова студено и дръпнато през цялото им познанство, бе да нашепва не особено безопасни слова на и без това изтормозеното сърце на Ейдън. Тези закачки и безскрупулен флирт щяха да го довършат. Дали Валин ги приемаше насериозно, или, чисто и просто, целеше да дразни едрия мъж, бе въпрос с повишена трудност. Можеше да очаква всичко от него – дори неочакваното.
Когато не беше зает с персоната на Ейдън, Валин изпращаше послания до Ланс, който, макар и таящ огромна доза недоверие към новия мъж, се радваше неистово на все още присъстващия в живота му господар – първият му и последен такъв.
Ейдън и Ланс напуснаха замъка – в него витаеха прекалено много спомени, които никой от тях двамата не желаеше да посещава отново. Тръгнаха на поход из кралството, целта на който беше както да изпълнят волята на Валин Ейдън да бъде провъзгласен за крал, така и да разширят обсега на издирването за Блес. Което, по между другото, за момента даваше по-лоши и от отрицателни резултати. На Ейдън щеше да му отнеме известно време да се научи да борави правилно със силите, предадени му от красивия мъж, да не говорим да ги усъвършенства. Всяко нещо с времето си – такова, с което Ланс не разполагаше в изобилие. Всеки ден без Блес прогаряше все по-дълбока дупка в сърцето му. Копнееше да си го върне обратно. Преди това дори не бе осъзнавал доколко зависим и привлечен е бил от красивата русалка. За рекордно време Блес се превърна в незаменима част от него и живота му, почти колкото Валин. Как да живее без него сега? Не би могъл. Отказа категорично – пред себе си и пред Блес. Възнамеряваше да му го каже и лично, веднага щом му се отдаде такава възможност.
Често се връщаше мислено към онова прокълнато дърво - гледката, която завари, но най-вече усещането което го обзе след това. Едва ли не призрачното присъствие, което, без съмнение, усети. Неговото собствено име, което достигна до ушите му, сякаш донесено от вятъра. Но той бе убеден, че не си въобразява. За доброто на психиката си се бе вкопчил в надеждата, че устните на Блес бяха изрекли четирите букви. От някъде далеч, място, до което Ланс нямаше достъп в момента. Какво точно се бе случило с русалката? Защо го напусна така изведнъж? Нима това е било единственото решение на проблема, който явно е съществувал без Ланс да го знае? Тези и много други въпроси чакаха отговора си, но първо щеше да прегърне Блес. Точно така. Прегръдката бе по-важна. Да го усети отново близо до себе си, да знае, че не сънува. Това искаше най-много. Останалото щеше да дойде само.
- Ланс, какво ще кажеш за тук?
- Моля?
Ейдън го гледаше с очакване. Кой знае колко време е прекарал, потопен дълбоко в собствените си мисли. Каквото и да бе казал странникът, си беше останало някъде там в пространството.
- Имаш ли против да пренощуваме тук? – Попита за втори път Ейдън.
Ланс огледа тишината на малката горичка.
- Разбира се, че не. Защо бих имал против?
- Длъжен съм да попитам. Още повече, че нито една част от теб дори не се постара да чуе какво ти говорех последните двадесет минути.
Ейдън се почеса по наболата брада и изпусна лека въздишка.
- Съжалявам...
Извинението дойде неохотно, но искрено.
- Притесняваш се за него, нали?
Нямаше нужда от имена. И двамата знаеха за кого става въпрос, независимо, че Ланс отказа да сподели с Ейдън името на Блес. Разказа за проблема си отгоре, отгоре, колкото да получи нужната помощ. Това, че все още не вярваше на този мъж, бе съвсем отделен въпрос и момчето нямаше намерение да се задълбочава в неизясненитe им отношения точно в този момент. Имаше си други далеч по-неотложни грижи.
Малко по-късно Ланс се намести удобно на хладната трева и подобно на котка, увита на кравай, заспа почти моментално, огряван от надникналия изпод клоните на дърветата лунен сърп. Ейдън остана буден, за да го пази, докато дойдѐ неговият ред да дремне. Не че Валин му остави друга възможност. Неуморно преплиташе чувствата му на голяма пандела, а след това започваше работа над следващата. Събуждаше както нежното му сърце, така и здравото мъжко тяло, което и без това не се нуждаеше от много, освен красивото привидение, споменът за неземното същество в ръцете му на мраморния под.
- По дяволите... – Една от многото последвали ругатни.
Вечерта щеше да е ужасно дълга.
----
- Какво...Къде съм? – Ланс се огледа объркано.
Нима беше отново в замъка? Но, как така? Последното, което си спомняше...Пук! Балонът на спомените му се спука при гледката пред очите му.
- Бле...Блес!! – Затича се към него след миг на огромно объркване и внушително количество придошъл адреналин.
Зарови къдрици в силната прегръдка, която споделиха. Щеше да си умре от щастие, просто го знаеше. Сърцето му също, докато препускаше по полянката на щастието.
- Блес, Блес...Блес... – Името, макар и приглушено, не спря да напуска треперещите от емоция устни на Ланс.
Цялото му същество ликуваше. Русалката не бе по-малко щастлива, усещаше по ритъма на сърцата им, които биеха в синхрон.
- Блес, аз толкова те търсех... – Погледна накрая към него, но тогава се случи нещо неочаквано.
Нещо, от което лицето на Ланс стана толкова червено, сякаш бе чаша, в която са наляли вино до самия ръб. Дори не успя да се съвземе достатъчно, за да отговори на целувката. Едва когато езикът на Блес си поиска да му се отвори, къдрокоското помръдна устни едва-едва. Красивото лице пред него се бе замазало от неусетно пролятите сълзи от щастие. Ланс затвори очи и отговори на молбата на русалката. Допусна го вътре и се притисна още по-близо до топлината на толкова добре познатото тяло. Поне до този момент, в който бе на път да разтвори врати, за които преди не бе имал ключ. Докато той бе зает с такива мисли, ръцета на Блес се бяха заели да съборят всяка преграда между тях, плат по плат. Ланс трепереше от вълнение и висша доза притеснение. Опита да отблъсне русалката за момент, за да се осъзнае, но съпротивата му бе толкова слаба, че дори не бе отразена.
- Блес...Блес...Почакай...Моля те...
Щом се озова притиснат между леглото и русалката, като мръвка в сандвич, къдрокоското се паникьоса още повече.
- Спри...Почакай...Умолявам те... – Думите се отронваха глухо, погълнати изцяло от омаята на случващото се.
Щом телата им се сглобиха в едно, от очите на Ланс се отрони едничка сълза, която попи в чаршафите, заедно със стоновете на двамата.
----
Ланс отвори уморено очи. Стана с бавно движение. Потръпна, усетил студ. Огледа се. Пред него се ширеше единствено тъмната гора. Ейдън похъркваше тихо, облегнат на едно дърво.
- Знаех си...
Обви ръце около тялото си, но не толкова от студ. По тревата се посипаха болезнено горчиви капчици.
Присъствието на русалката в тялото му беше както благословия, така и ужасно неудобство. Последното, което би очаквал от любимото си същество, толкова студено и дръпнато през цялото им познанство, бе да нашепва не особено безопасни слова на и без това изтормозеното сърце на Ейдън. Тези закачки и безскрупулен флирт щяха да го довършат. Дали Валин ги приемаше насериозно, или, чисто и просто, целеше да дразни едрия мъж, бе въпрос с повишена трудност. Можеше да очаква всичко от него – дори неочакваното.
Когато не беше зает с персоната на Ейдън, Валин изпращаше послания до Ланс, който, макар и таящ огромна доза недоверие към новия мъж, се радваше неистово на все още присъстващия в живота му господар – първият му и последен такъв.
Ейдън и Ланс напуснаха замъка – в него витаеха прекалено много спомени, които никой от тях двамата не желаеше да посещава отново. Тръгнаха на поход из кралството, целта на който беше както да изпълнят волята на Валин Ейдън да бъде провъзгласен за крал, така и да разширят обсега на издирването за Блес. Което, по между другото, за момента даваше по-лоши и от отрицателни резултати. На Ейдън щеше да му отнеме известно време да се научи да борави правилно със силите, предадени му от красивия мъж, да не говорим да ги усъвършенства. Всяко нещо с времето си – такова, с което Ланс не разполагаше в изобилие. Всеки ден без Блес прогаряше все по-дълбока дупка в сърцето му. Копнееше да си го върне обратно. Преди това дори не бе осъзнавал доколко зависим и привлечен е бил от красивата русалка. За рекордно време Блес се превърна в незаменима част от него и живота му, почти колкото Валин. Как да живее без него сега? Не би могъл. Отказа категорично – пред себе си и пред Блес. Възнамеряваше да му го каже и лично, веднага щом му се отдаде такава възможност.
Често се връщаше мислено към онова прокълнато дърво - гледката, която завари, но най-вече усещането което го обзе след това. Едва ли не призрачното присъствие, което, без съмнение, усети. Неговото собствено име, което достигна до ушите му, сякаш донесено от вятъра. Но той бе убеден, че не си въобразява. За доброто на психиката си се бе вкопчил в надеждата, че устните на Блес бяха изрекли четирите букви. От някъде далеч, място, до което Ланс нямаше достъп в момента. Какво точно се бе случило с русалката? Защо го напусна така изведнъж? Нима това е било единственото решение на проблема, който явно е съществувал без Ланс да го знае? Тези и много други въпроси чакаха отговора си, но първо щеше да прегърне Блес. Точно така. Прегръдката бе по-важна. Да го усети отново близо до себе си, да знае, че не сънува. Това искаше най-много. Останалото щеше да дойде само.
- Ланс, какво ще кажеш за тук?
- Моля?
Ейдън го гледаше с очакване. Кой знае колко време е прекарал, потопен дълбоко в собствените си мисли. Каквото и да бе казал странникът, си беше останало някъде там в пространството.
- Имаш ли против да пренощуваме тук? – Попита за втори път Ейдън.
Ланс огледа тишината на малката горичка.
- Разбира се, че не. Защо бих имал против?
- Длъжен съм да попитам. Още повече, че нито една част от теб дори не се постара да чуе какво ти говорех последните двадесет минути.
Ейдън се почеса по наболата брада и изпусна лека въздишка.
- Съжалявам...
Извинението дойде неохотно, но искрено.
- Притесняваш се за него, нали?
Нямаше нужда от имена. И двамата знаеха за кого става въпрос, независимо, че Ланс отказа да сподели с Ейдън името на Блес. Разказа за проблема си отгоре, отгоре, колкото да получи нужната помощ. Това, че все още не вярваше на този мъж, бе съвсем отделен въпрос и момчето нямаше намерение да се задълбочава в неизясненитe им отношения точно в този момент. Имаше си други далеч по-неотложни грижи.
Малко по-късно Ланс се намести удобно на хладната трева и подобно на котка, увита на кравай, заспа почти моментално, огряван от надникналия изпод клоните на дърветата лунен сърп. Ейдън остана буден, за да го пази, докато дойдѐ неговият ред да дремне. Не че Валин му остави друга възможност. Неуморно преплиташе чувствата му на голяма пандела, а след това започваше работа над следващата. Събуждаше както нежното му сърце, така и здравото мъжко тяло, което и без това не се нуждаеше от много, освен красивото привидение, споменът за неземното същество в ръцете му на мраморния под.
- По дяволите... – Една от многото последвали ругатни.
Вечерта щеше да е ужасно дълга.
----
- Какво...Къде съм? – Ланс се огледа объркано.
Нима беше отново в замъка? Но, как така? Последното, което си спомняше...Пук! Балонът на спомените му се спука при гледката пред очите му.
- Бле...Блес!! – Затича се към него след миг на огромно объркване и внушително количество придошъл адреналин.
Зарови къдрици в силната прегръдка, която споделиха. Щеше да си умре от щастие, просто го знаеше. Сърцето му също, докато препускаше по полянката на щастието.
- Блес, Блес...Блес... – Името, макар и приглушено, не спря да напуска треперещите от емоция устни на Ланс.
Цялото му същество ликуваше. Русалката не бе по-малко щастлива, усещаше по ритъма на сърцата им, които биеха в синхрон.
- Блес, аз толкова те търсех... – Погледна накрая към него, но тогава се случи нещо неочаквано.
Нещо, от което лицето на Ланс стана толкова червено, сякаш бе чаша, в която са наляли вино до самия ръб. Дори не успя да се съвземе достатъчно, за да отговори на целувката. Едва когато езикът на Блес си поиска да му се отвори, къдрокоското помръдна устни едва-едва. Красивото лице пред него се бе замазало от неусетно пролятите сълзи от щастие. Ланс затвори очи и отговори на молбата на русалката. Допусна го вътре и се притисна още по-близо до топлината на толкова добре познатото тяло. Поне до този момент, в който бе на път да разтвори врати, за които преди не бе имал ключ. Докато той бе зает с такива мисли, ръцета на Блес се бяха заели да съборят всяка преграда между тях, плат по плат. Ланс трепереше от вълнение и висша доза притеснение. Опита да отблъсне русалката за момент, за да се осъзнае, но съпротивата му бе толкова слаба, че дори не бе отразена.
- Блес...Блес...Почакай...Моля те...
Щом се озова притиснат между леглото и русалката, като мръвка в сандвич, къдрокоското се паникьоса още повече.
- Спри...Почакай...Умолявам те... – Думите се отронваха глухо, погълнати изцяло от омаята на случващото се.
Щом телата им се сглобиха в едно, от очите на Ланс се отрони едничка сълза, която попи в чаршафите, заедно със стоновете на двамата.
----
Ланс отвори уморено очи. Стана с бавно движение. Потръпна, усетил студ. Огледа се. Пред него се ширеше единствено тъмната гора. Ейдън похъркваше тихо, облегнат на едно дърво.
- Знаех си...
Обви ръце около тялото си, но не толкова от студ. По тревата се посипаха болезнено горчиви капчици.
- ИнThe Mistress
Re: КАПКА ЖИВОТ
Пет Ное 19, 2021 9:58 pm
Вървеше и все още впиваше ноктите в ръката си, а после бавно ги изтегляше. Ставаше все по-безчувствен към болката, а съзнанието му блуждаеше за все по-големи периоди от време. Отделяйки се от океана за толкова дълго, умът му започваше да изтрива миналото му, домът, събратята му. Мислите му се пресушаваха, залиняваха, губеха се в жаждата му за спасение. Устните му шептяха неразбираеми слова в търсене на себе си. Моментно загуби всичко. Себе си и тях. Вървеше, но не знаеше накъде. Следваше Фрея и Такано, но за него те бяха непознати тази нощ. Ступор, после лутане. Суфокиране. Самота.
Премигна. Убоде се за пореден път. В съзнанието му мъгляво премина образ. Премигна отново. Прииска му се да затвори очи за по-дълго, а знаеше, че не бива. Камъните щяха да го погубят. Ала когато затвореше очи, това носеше покой на душата му. Тогава усещаше мекотата на тъмните къдри измежду пръстите си. Тогава смарагдовите очи му се усмихваха. Тогава можеше да покаже себе си, без да се страхува. Да прегърне и да бъде прегърнат в пълнотата на щастието. Можеше да мечтае да бъде свободен.
Харесване. Не, той не харесваше Ланс. Обожание, пристрастие, сладка зависимост. Беше отвъд това, отвъд физическото. Ланс запали някаква искра. Даде на Блес нова философия за живот. Нов начин на съществуване. Позволи му да е свободен. Даде му подкрепа, обич, грижа и не поиска нищо в замяна. Ето в това се беше влюбил. Безкористна отдаденост. Бе му подарил себе си, същността си, дори и когато не знаеше накъде го води Блес. Въпреки, че беше притеснен и несигурен, му бе подарил онези мигове, в които Блес също бе най-несигурен. И двамата създадоха себе си наново като едно цяло. И той искаше това цяло.
/припомняне/
Събуди се и приседна сънено в леглото. Очите му бяха подпухнали, а косата заливаше раменете му. Погледна разфокусирано цветето в саксия, за което Ланс се грижеше. И му се усмихна.
- Хубаво е той да се грижи за теб, нали? Вече знам. Вече разбирам.
Пижамата му бе копринена и със сини хризантеми. Харесваше му, че е лъскава и с цвета на океана, но не можеше да я търпи за дълго. Нощем я изритваше. Уви, Ланс държеше всеки да носи спално бельо докато спят. Блес пък обожаваше да усеща кожата и аромата на тъмнокосия. За Ланс подобно държание бе неудобна свободия. С времето русалката разбра, че нощта и леглото наостряха чувствително сетивата на Ланс. И че за комфорта му е нужно Блес да стои на дистанция. Все пак, когато Ланс заспеше, той се сгушваше в него, докато не усетеше къдриците. И упоен от сладкия му аромат, заспиваше неусетно сънувайки цветно и пищно. А Ланс тогава не беше против. Добродушно позволяваше тези волности потънал в дълбок сън, изморен от многото отговорности на изминалия ден. Късните доби бяха времето на Блес да го обича. Без да се пита позволено ли е или не. Без да чувства, че е сгрешил. Без да изпитва угризения. Нарисува с пръсти символа на своя език за 'живот' на тила на Ланс, преди клепките му неумолимо да дотежат.
Дочу се приглушена дандания идваща от коридора на резиденцията. След малко един запъхтян, омазан по лицето с млечен крем и с брашнени отпечатъци от ръка на задника Ланс, се промъкна хлопвайки вратата, сякаш дяволът беше по петите му. Стори ли му се или когато очите им се срещнаха Ланс се изчерви? Сега припомняйки си, би казал засрами от погледа на Блес. Русалката както винаги буквално сканираше и измерваше всичко с поглед, затова и обстойно преценяващо се бавеше в огледа си. Но невинността му не можеше да направи връзка между детайлите, които за другиго биха били очеизвадни.
- Готвачката, тя... тя - опита се да изясни тъмнокосият. Сякаш хем искаше да даде обяснение на Блес, хем се опасяваше от реакцията му. Ланс изпухтя и остави палачинките на масичката.
Тогава все още Блес не знаеше за похотта вирееща в хората, и че готвачката нагло и упорито се бе насладила на прелестните задни части на Ланс. Горкият тъмнокоско се беше жертвал, за да достави закуската. - Хапвай докато са още топли - Ланс приближи приборите нож и вилица, всеки увит старателно. Знаеше, че Ланс го е направил собственоръчно. Станал е по-рано, спал е по-малко, застлал е покривката, бързал е и се е припирал само, за да не нарушава комфорта на Блес. Ланс изцяло неподготвен и шокиран не знаеше, дали готвачката просто си беше такава или той й беше фаворит. Блес знаеше своя фаворит.
- Ти си по-сладък от тях. - пресегна се, подхвана Ланс и го завлече в леглото. Последва борба за надмощие. Бедрото и ръката му затиснаха съпротивляващия се младеж.
- Не, трябва да побързаме. Валин и... - мълчание, защото Ланс отново бе попаднал в плен на омагьосващия поглед на Блес. Лилавият му взор сега пропускаше розово-златисти нюанси карайки те да попиваш топлина и отнемайки всичкия стрес и тревоги. Не че Ланс не можеше. В един момент той просто отказа да се бори за себе си. Нещо, което обаче беше сторил с готвачката преди малко.
Ланс лежеше по гръб останал без дъх. Блес го наблюдаваше излегнал се до него на една страна. Посегна и взе с пръст от крема по лицето на Ланс. Поднесе го към устните си и опитвайки вкуса, в него се разля непозната нега. Без да прекъсва контакта си с очи, той понижи глас и довърши мисълта си:
- Много, много по-сладък.
Ето тези моменти държаха все още откъслечно съзнанието на Блес от това да се изключи напълно.
Треската го изгаряше. Докосна тялото си малко под ребрата. Камъните горяха вътрешностите му. Ноктите му се издължаваха. Вече бе толкова див и кръвожаден, че спътниците му боязливо стояха настрана. Лудостта препускаше скорострелно към него. Скоро щеше да е съвсем неконтролируем. Трябваше час по-скоро да стигнат до лабораторията. Блес бе машина за убиване, но самата машина се саморазрушаваше и нямаше да успее да изпълни целта си, ако времето не достигнеше.
***
Фрея размяташе като камшик лианите. Прииждаше яздейки ги като огромна вълна зеленина. Помиташе безспир. Яките й, мощни бедра се напрягаха. Тя оголваше зъби и извиваше гръб. Току отсичаше някоя глава или крайник. Червените цветове от плета оживяваха, отваряха паст и поглъщаха останките още топли и гърчещи се.
Такано добил за краткото си съществуване много опит в оцеляването, пъргаво размяташе дългата изрисувана сопа, която сам бе гравирал на неразбираем и за него самия все още език. Опираше я в земята, оттласкваше се и с мощен ритник разбиваше нечия челюст, вадеше нечие око, чупеше врат или гръбнак.
Дочу се страховит тътен и громолене. Намираха се в дълбоко ждрело насред планините. Ехотът кънтеше като камбана в главата ти. Снаряди електричество прорязваха нощното небе. Ставаха на огромни лилавеещи кълба и вилнееха без умора и пощада. Орди и орди Сенки се устремяваха напред и в рамките на мигване, ставаха на пепел.
Блес бе толкова окъпан в кръв, че не можеше да се разбере нищо от предишната му красота или излъчване. Облиза напуканите си устни и усети вкуса на кръвта. Следващото, което помнеше е как впива нокти в най-близката Сянка и разкъсва врата й. Сокове от плътта се разляха в устата му. Топлината й го изпълни. Но това беше различна топлина. Такава, която щеше само да му отнеме, а не да му даде. Сдъвка. После още веднъж и още веднъж. Видя безформеното тяло в ръцете си. Пихтията разкапваща се в нозете му. И кому бе нужна всичката тази смърт? Бяха части на едно едничко цяло. Бяха част от народа, който той се опитваше да спаси, а те да унищожат. Не разбираше. Къде логиката беше счупена? Тялото му го предаде и опашката започна отново да расте. Без Валин процесът беше необратим. Битката продължаваше. Скоро електричеството опърли перките и краищата на чувствителната тъкан, но той продължи да я използва. Накрая беше толкова обгоряла, че нямаше как да се спаси. Адреналинът отстъпи и болката го завладя. Фрея и Такано изпитаха зверска трудност да пренесат тежкото му тяло до водата. Не тежаха месата му, а камъните и страничните ефекти, които нанасяха.
Щом плътта му докосна водната повърхност, започна да се издига пара на талази. Реката почти пресъхна и наоколо безпомощно започнаха да подскачат риби. Блес завладян от прогарящото чувство така беше вклинчил зъби в челюстта си, че заплашваше да отхапе долната си устна. Съзнанието му виеше. Сянката, тази която опита-нейното тяло също като Фрея бе генно модифицирано. Този, които го беше сторил, бе предвидил, че Блес ще поддаде. Умът настойчиво желаеше да се изключи, за да може болката да стихне. Но Блес знаеше, че нямаше лечение и затвореше ли очи, нямаше да ги отвори повече като себе си. Щеше да се превърне в Сянка. В един срещу онези, с които досега се беше борил.
- Такано, - изхриптя той. - вие с Фрея трябва да ме държите буден. Има начин да удължа времето, което ми остава. За тази цел ще се наложи да продължите да поддържате адреналина в тялото ми висок. Знаеш какво имам предвид, нали?
Старчето се усмихна с най-зловещо разбиращата усмивка, преди така да го фрасне със сопата в ребрата, че свят да му се завие. Блес даваше шанс за мъст. Нима не го бе превърнал от малко невинно момче, в покварен дядка накрая на силите си само за броени дни? Подобна възможност не се отказваше. Блес започна да прехвърля възможните конфигурации, търсейки онези, които биха го довели до спасяването на родителите му възможно най-скоро.
В далечината забулени в мъгла, се виждаха огромни сиви здания. Грамадни като застинали титани и също толкова ужасяващо грозно извисяващи присъствието си. Обграждаше ги гигантска бетонна стена. Тонове бетон. Какво ли имаше отвъд стената?
***
Премигна. Убоде се за пореден път. В съзнанието му мъгляво премина образ. Премигна отново. Прииска му се да затвори очи за по-дълго, а знаеше, че не бива. Камъните щяха да го погубят. Ала когато затвореше очи, това носеше покой на душата му. Тогава усещаше мекотата на тъмните къдри измежду пръстите си. Тогава смарагдовите очи му се усмихваха. Тогава можеше да покаже себе си, без да се страхува. Да прегърне и да бъде прегърнат в пълнотата на щастието. Можеше да мечтае да бъде свободен.
Харесване. Не, той не харесваше Ланс. Обожание, пристрастие, сладка зависимост. Беше отвъд това, отвъд физическото. Ланс запали някаква искра. Даде на Блес нова философия за живот. Нов начин на съществуване. Позволи му да е свободен. Даде му подкрепа, обич, грижа и не поиска нищо в замяна. Ето в това се беше влюбил. Безкористна отдаденост. Бе му подарил себе си, същността си, дори и когато не знаеше накъде го води Блес. Въпреки, че беше притеснен и несигурен, му бе подарил онези мигове, в които Блес също бе най-несигурен. И двамата създадоха себе си наново като едно цяло. И той искаше това цяло.
/припомняне/
Събуди се и приседна сънено в леглото. Очите му бяха подпухнали, а косата заливаше раменете му. Погледна разфокусирано цветето в саксия, за което Ланс се грижеше. И му се усмихна.
- Хубаво е той да се грижи за теб, нали? Вече знам. Вече разбирам.
Пижамата му бе копринена и със сини хризантеми. Харесваше му, че е лъскава и с цвета на океана, но не можеше да я търпи за дълго. Нощем я изритваше. Уви, Ланс държеше всеки да носи спално бельо докато спят. Блес пък обожаваше да усеща кожата и аромата на тъмнокосия. За Ланс подобно държание бе неудобна свободия. С времето русалката разбра, че нощта и леглото наостряха чувствително сетивата на Ланс. И че за комфорта му е нужно Блес да стои на дистанция. Все пак, когато Ланс заспеше, той се сгушваше в него, докато не усетеше къдриците. И упоен от сладкия му аромат, заспиваше неусетно сънувайки цветно и пищно. А Ланс тогава не беше против. Добродушно позволяваше тези волности потънал в дълбок сън, изморен от многото отговорности на изминалия ден. Късните доби бяха времето на Блес да го обича. Без да се пита позволено ли е или не. Без да чувства, че е сгрешил. Без да изпитва угризения. Нарисува с пръсти символа на своя език за 'живот' на тила на Ланс, преди клепките му неумолимо да дотежат.
Дочу се приглушена дандания идваща от коридора на резиденцията. След малко един запъхтян, омазан по лицето с млечен крем и с брашнени отпечатъци от ръка на задника Ланс, се промъкна хлопвайки вратата, сякаш дяволът беше по петите му. Стори ли му се или когато очите им се срещнаха Ланс се изчерви? Сега припомняйки си, би казал засрами от погледа на Блес. Русалката както винаги буквално сканираше и измерваше всичко с поглед, затова и обстойно преценяващо се бавеше в огледа си. Но невинността му не можеше да направи връзка между детайлите, които за другиго биха били очеизвадни.
- Готвачката, тя... тя - опита се да изясни тъмнокосият. Сякаш хем искаше да даде обяснение на Блес, хем се опасяваше от реакцията му. Ланс изпухтя и остави палачинките на масичката.
Тогава все още Блес не знаеше за похотта вирееща в хората, и че готвачката нагло и упорито се бе насладила на прелестните задни части на Ланс. Горкият тъмнокоско се беше жертвал, за да достави закуската. - Хапвай докато са още топли - Ланс приближи приборите нож и вилица, всеки увит старателно. Знаеше, че Ланс го е направил собственоръчно. Станал е по-рано, спал е по-малко, застлал е покривката, бързал е и се е припирал само, за да не нарушава комфорта на Блес. Ланс изцяло неподготвен и шокиран не знаеше, дали готвачката просто си беше такава или той й беше фаворит. Блес знаеше своя фаворит.
- Ти си по-сладък от тях. - пресегна се, подхвана Ланс и го завлече в леглото. Последва борба за надмощие. Бедрото и ръката му затиснаха съпротивляващия се младеж.
- Не, трябва да побързаме. Валин и... - мълчание, защото Ланс отново бе попаднал в плен на омагьосващия поглед на Блес. Лилавият му взор сега пропускаше розово-златисти нюанси карайки те да попиваш топлина и отнемайки всичкия стрес и тревоги. Не че Ланс не можеше. В един момент той просто отказа да се бори за себе си. Нещо, което обаче беше сторил с готвачката преди малко.
Ланс лежеше по гръб останал без дъх. Блес го наблюдаваше излегнал се до него на една страна. Посегна и взе с пръст от крема по лицето на Ланс. Поднесе го към устните си и опитвайки вкуса, в него се разля непозната нега. Без да прекъсва контакта си с очи, той понижи глас и довърши мисълта си:
- Много, много по-сладък.
Ето тези моменти държаха все още откъслечно съзнанието на Блес от това да се изключи напълно.
Треската го изгаряше. Докосна тялото си малко под ребрата. Камъните горяха вътрешностите му. Ноктите му се издължаваха. Вече бе толкова див и кръвожаден, че спътниците му боязливо стояха настрана. Лудостта препускаше скорострелно към него. Скоро щеше да е съвсем неконтролируем. Трябваше час по-скоро да стигнат до лабораторията. Блес бе машина за убиване, но самата машина се саморазрушаваше и нямаше да успее да изпълни целта си, ако времето не достигнеше.
***
Фрея размяташе като камшик лианите. Прииждаше яздейки ги като огромна вълна зеленина. Помиташе безспир. Яките й, мощни бедра се напрягаха. Тя оголваше зъби и извиваше гръб. Току отсичаше някоя глава или крайник. Червените цветове от плета оживяваха, отваряха паст и поглъщаха останките още топли и гърчещи се.
Такано добил за краткото си съществуване много опит в оцеляването, пъргаво размяташе дългата изрисувана сопа, която сам бе гравирал на неразбираем и за него самия все още език. Опираше я в земята, оттласкваше се и с мощен ритник разбиваше нечия челюст, вадеше нечие око, чупеше врат или гръбнак.
Дочу се страховит тътен и громолене. Намираха се в дълбоко ждрело насред планините. Ехотът кънтеше като камбана в главата ти. Снаряди електричество прорязваха нощното небе. Ставаха на огромни лилавеещи кълба и вилнееха без умора и пощада. Орди и орди Сенки се устремяваха напред и в рамките на мигване, ставаха на пепел.
Блес бе толкова окъпан в кръв, че не можеше да се разбере нищо от предишната му красота или излъчване. Облиза напуканите си устни и усети вкуса на кръвта. Следващото, което помнеше е как впива нокти в най-близката Сянка и разкъсва врата й. Сокове от плътта се разляха в устата му. Топлината й го изпълни. Но това беше различна топлина. Такава, която щеше само да му отнеме, а не да му даде. Сдъвка. После още веднъж и още веднъж. Видя безформеното тяло в ръцете си. Пихтията разкапваща се в нозете му. И кому бе нужна всичката тази смърт? Бяха части на едно едничко цяло. Бяха част от народа, който той се опитваше да спаси, а те да унищожат. Не разбираше. Къде логиката беше счупена? Тялото му го предаде и опашката започна отново да расте. Без Валин процесът беше необратим. Битката продължаваше. Скоро електричеството опърли перките и краищата на чувствителната тъкан, но той продължи да я използва. Накрая беше толкова обгоряла, че нямаше как да се спаси. Адреналинът отстъпи и болката го завладя. Фрея и Такано изпитаха зверска трудност да пренесат тежкото му тяло до водата. Не тежаха месата му, а камъните и страничните ефекти, които нанасяха.
Щом плътта му докосна водната повърхност, започна да се издига пара на талази. Реката почти пресъхна и наоколо безпомощно започнаха да подскачат риби. Блес завладян от прогарящото чувство така беше вклинчил зъби в челюстта си, че заплашваше да отхапе долната си устна. Съзнанието му виеше. Сянката, тази която опита-нейното тяло също като Фрея бе генно модифицирано. Този, които го беше сторил, бе предвидил, че Блес ще поддаде. Умът настойчиво желаеше да се изключи, за да може болката да стихне. Но Блес знаеше, че нямаше лечение и затвореше ли очи, нямаше да ги отвори повече като себе си. Щеше да се превърне в Сянка. В един срещу онези, с които досега се беше борил.
- Такано, - изхриптя той. - вие с Фрея трябва да ме държите буден. Има начин да удължа времето, което ми остава. За тази цел ще се наложи да продължите да поддържате адреналина в тялото ми висок. Знаеш какво имам предвид, нали?
Старчето се усмихна с най-зловещо разбиращата усмивка, преди така да го фрасне със сопата в ребрата, че свят да му се завие. Блес даваше шанс за мъст. Нима не го бе превърнал от малко невинно момче, в покварен дядка накрая на силите си само за броени дни? Подобна възможност не се отказваше. Блес започна да прехвърля възможните конфигурации, търсейки онези, които биха го довели до спасяването на родителите му възможно най-скоро.
В далечината забулени в мъгла, се виждаха огромни сиви здания. Грамадни като застинали титани и също толкова ужасяващо грозно извисяващи присъствието си. Обграждаше ги гигантска бетонна стена. Тонове бетон. Какво ли имаше отвъд стената?
***
- ИнThe Mistress
Re: КАПКА ЖИВОТ
Пет Ное 19, 2021 10:22 pm
*Пост от DesiSkorm
От гледната точка на Ейдън това бе най-нелепана коронация в историята на Пу 'Укал и света като цяло. Хората се нуждаеха единствено от фигуративен крал, от сянката му, титла, която да означава, че са покровителствани. Чадър от илюзии, където да се скрият щом бурята ги открие. А тя се простираше навсякъде, вмъкваше се между всяка цепнатина. Кралството погиваше, а един фалшив крал щеше да потъне заедно с него в плаващите пясъци на злото.
Това ли наистина желаеше Валин? Това ли му беше завещал съвсем съзнателно? Да бъде крал на един Титаник? Да бъде лъжа в една жестока истина? Питаше се мислено и се чудеше дали любимият му разчита тези мисли. Беше тих, прекалено тих, прекалено сдържан последните дни. Ейдън бе насаме с гласовете – хиляди, милиони, не знаеше бройката, но усещаше бремето. Оплакванията, виковете, молбите, гневните изблици, жаленията им – призляваше му от тях. Искаше му се да ги изскубне от тялото си до корен. Нима русалката наистина вярваше, че е достатъчно силен да се пребори с тях? Какво му е коствало на него самия да живее дълги години по този начин?
Все по-често му се налагаше да моли Ланс да го остави насаме, да отклонява въпросите на момчето, да игнорира несъзнателно нуждата на другия да открие своето собствено спасение. Искаше му се да помогне, но как би могъл, когато дори една фибра от съществото му не предлагаше подслон? Когато, подобно на изкусни майстори, гласовете запълваха всяка пукнатина в съзнанието му с плашеща скорост.
Ако не можеше да намери спокойствие, то трябваше да го създаде сам. Така би казал Валин – бе убеден в това. Разполагаше с всички способности. Все някоя от тях би могла да му е полезна. Да разсъждава така – това единствено му помагаше. Съсредоточи се в идентифицирането на всяко умение поотделно, в откриването на силните и слабите му страни, в това по какъв начин би могъл да ги приложи най-ефикасно. С всяка заложба, ако би могъл да ги нарече така, му ставаше все по-ясно през какво е преминал Валин, колко от тях е срещнал по дългия, трънлив път, разнообразието и разликите помежду им. Прочиташе спомените – както техните, така и на Валин. При цялата палитра от различия всички споделяха един общ знаменател – искаха да притежават Валин. Затова сега бяха тук под тази форма, или по-скоро безформеност. Алчност, лакомия, похот, горделивост – четири от седемте смъртни гряха и толкова много душѝ, покварени от тях. Стряскаща реалност.
Не ще им позволи да го превърнат в тяхно копие, не ще допусне пипалата им да се обвият около сърцето му, да покварят същността му из основи. Щеше да ги подложи на контрола си, на властта си. Той беше жив, не те, той бе обикнал Валин по начин, на който те не бяха способни, той бе избран от русалката за негов последен пристан. Не би отстъпил тази чест на никого другиго и не би предал отправеното доверие.
---
Обиколил цялото кралство до последното камъче и трънка, Ланс бе на върха на отчаянието. Крепеше се единствено от едничката воля, крехката надежда, че е пропуснал нещо, някой детайл му се е измъкнал, не е погледнал добре там, откъдето истината му се присмива тайничко. Да, не би могло да бъде инак. Не беше дори по силите на Валин да се скрие толкова умело за толкова кратко време. Не и от изострените инстинкти и придобитите ловни умения на къдрокоското. Прилагаше ги максимално, проучваше и най-малката възможна следа. Но резултат липсваше. Беше едва на старта, не бе помръднал и с милиметър.
Цопна дупе на песъчливата земя и кръстоса крака – поза, която често заемаше в момент на дълбок размисъл. Нещо не се вписваше, мозайката бе недовършена, пъзелът – със сгрешени части.
- Мисли Ланс, мисли. Никой не се изпарява в пространството ей така! Още повече русалка, която би изпъквала в човешкия свят като вълк сред стадо овце, па макар и с човешка външност.
Любопитно, че точно това сравнение изникна в съзнанието му – неосъзната истина, с която Блес бе принуден да се бори прекалено далеч от него.
- Все нещо...Все трябва да съществува нещо, което ми се изплъзва...Нещо...Нещо малко и на пръв поглед...незначително...но все пак...
Една мисъл се процѐди през него, като лъч светлина през море от облаци. Свали раницата от гърба си и затършува припряно в нея. Всичко, помещавано вътре – храна, вода, дрехи се намери на земята. Измежду тях заблестя искрица надежда. Ланс повдигна люспата с треперещи пръсти.
„Това е за теб, в случай че някога се почувстваш самотен. Нека винаги носиш частица от мен в себе си." – Тогава не бе разбрал, не се бе замислил над възможното значение на такива думи. Тогава Блес беше до него, не му се налагаше да си представя подобен сценарий, но сега...Сега му стана ясно, сега разбра защо и му благодари от цялото си сърце. Още едно нещо, което щеше да му каже щом се срещнат отново.
Не можеше да нахули себе си достатъчно, че е пренебрегнал това, което буквално е било под носа му през цялото време. Погали нежно люспата, загледа се в светлината, която играеше по гладката повърхност. Представи си образа на Блес и затвори очи.
- Моля те, където и да си в момента, дори да е само в съня ми, дори да ме посетиш отново там, просто ела. Завърни се при мен. Имаме толкова много да си кажем...Не, аз имам толкова много да ти кажа. Ти ще слушаш, ще слушаш много внимателно. Ще изслушаш всичко, защото...Защото съм ти много ядосан, знаеш ли? Бесен съм ти, че те няма. Дотолкова съм извън кожата си, че се чувствам като пълен глупак. Но всичко това е без значение...Всичко това е временно...То няма да е вечно с мен, защото аз...Аз ще те намеря...Ще те намеря, дори да си се скрил в неизвестното, дори да ми се наложи да бъда в компанията на друг мъж през цялото време, само и само той да ми покаже правилната посока. Нима ще позволиш това, Блес? Нима ще ме оставиш на някой, който не е теб? Ела...Ела и ме вземи обратно...Ще отидем където поискаме, ще прекарваме времето си така, както ние пожелаем. Ще ти направя палачинки отново, за да можеш да ми кажеш колко по-сладък съм от тях...
Ланс се засмя на тази глупава мисъл, но и тя за него бе благ спомен, както всички останали. Притисна люспата до себе си и се примоли посланието му да е стигнало целта си.
От гледната точка на Ейдън това бе най-нелепана коронация в историята на Пу 'Укал и света като цяло. Хората се нуждаеха единствено от фигуративен крал, от сянката му, титла, която да означава, че са покровителствани. Чадър от илюзии, където да се скрият щом бурята ги открие. А тя се простираше навсякъде, вмъкваше се между всяка цепнатина. Кралството погиваше, а един фалшив крал щеше да потъне заедно с него в плаващите пясъци на злото.
Това ли наистина желаеше Валин? Това ли му беше завещал съвсем съзнателно? Да бъде крал на един Титаник? Да бъде лъжа в една жестока истина? Питаше се мислено и се чудеше дали любимият му разчита тези мисли. Беше тих, прекалено тих, прекалено сдържан последните дни. Ейдън бе насаме с гласовете – хиляди, милиони, не знаеше бройката, но усещаше бремето. Оплакванията, виковете, молбите, гневните изблици, жаленията им – призляваше му от тях. Искаше му се да ги изскубне от тялото си до корен. Нима русалката наистина вярваше, че е достатъчно силен да се пребори с тях? Какво му е коствало на него самия да живее дълги години по този начин?
Все по-често му се налагаше да моли Ланс да го остави насаме, да отклонява въпросите на момчето, да игнорира несъзнателно нуждата на другия да открие своето собствено спасение. Искаше му се да помогне, но как би могъл, когато дори една фибра от съществото му не предлагаше подслон? Когато, подобно на изкусни майстори, гласовете запълваха всяка пукнатина в съзнанието му с плашеща скорост.
Ако не можеше да намери спокойствие, то трябваше да го създаде сам. Така би казал Валин – бе убеден в това. Разполагаше с всички способности. Все някоя от тях би могла да му е полезна. Да разсъждава така – това единствено му помагаше. Съсредоточи се в идентифицирането на всяко умение поотделно, в откриването на силните и слабите му страни, в това по какъв начин би могъл да ги приложи най-ефикасно. С всяка заложба, ако би могъл да ги нарече така, му ставаше все по-ясно през какво е преминал Валин, колко от тях е срещнал по дългия, трънлив път, разнообразието и разликите помежду им. Прочиташе спомените – както техните, така и на Валин. При цялата палитра от различия всички споделяха един общ знаменател – искаха да притежават Валин. Затова сега бяха тук под тази форма, или по-скоро безформеност. Алчност, лакомия, похот, горделивост – четири от седемте смъртни гряха и толкова много душѝ, покварени от тях. Стряскаща реалност.
Не ще им позволи да го превърнат в тяхно копие, не ще допусне пипалата им да се обвият около сърцето му, да покварят същността му из основи. Щеше да ги подложи на контрола си, на властта си. Той беше жив, не те, той бе обикнал Валин по начин, на който те не бяха способни, той бе избран от русалката за негов последен пристан. Не би отстъпил тази чест на никого другиго и не би предал отправеното доверие.
---
Обиколил цялото кралство до последното камъче и трънка, Ланс бе на върха на отчаянието. Крепеше се единствено от едничката воля, крехката надежда, че е пропуснал нещо, някой детайл му се е измъкнал, не е погледнал добре там, откъдето истината му се присмива тайничко. Да, не би могло да бъде инак. Не беше дори по силите на Валин да се скрие толкова умело за толкова кратко време. Не и от изострените инстинкти и придобитите ловни умения на къдрокоското. Прилагаше ги максимално, проучваше и най-малката възможна следа. Но резултат липсваше. Беше едва на старта, не бе помръднал и с милиметър.
Цопна дупе на песъчливата земя и кръстоса крака – поза, която често заемаше в момент на дълбок размисъл. Нещо не се вписваше, мозайката бе недовършена, пъзелът – със сгрешени части.
- Мисли Ланс, мисли. Никой не се изпарява в пространството ей така! Още повече русалка, която би изпъквала в човешкия свят като вълк сред стадо овце, па макар и с човешка външност.
Любопитно, че точно това сравнение изникна в съзнанието му – неосъзната истина, с която Блес бе принуден да се бори прекалено далеч от него.
- Все нещо...Все трябва да съществува нещо, което ми се изплъзва...Нещо...Нещо малко и на пръв поглед...незначително...но все пак...
Една мисъл се процѐди през него, като лъч светлина през море от облаци. Свали раницата от гърба си и затършува припряно в нея. Всичко, помещавано вътре – храна, вода, дрехи се намери на земята. Измежду тях заблестя искрица надежда. Ланс повдигна люспата с треперещи пръсти.
„Това е за теб, в случай че някога се почувстваш самотен. Нека винаги носиш частица от мен в себе си." – Тогава не бе разбрал, не се бе замислил над възможното значение на такива думи. Тогава Блес беше до него, не му се налагаше да си представя подобен сценарий, но сега...Сега му стана ясно, сега разбра защо и му благодари от цялото си сърце. Още едно нещо, което щеше да му каже щом се срещнат отново.
Не можеше да нахули себе си достатъчно, че е пренебрегнал това, което буквално е било под носа му през цялото време. Погали нежно люспата, загледа се в светлината, която играеше по гладката повърхност. Представи си образа на Блес и затвори очи.
- Моля те, където и да си в момента, дори да е само в съня ми, дори да ме посетиш отново там, просто ела. Завърни се при мен. Имаме толкова много да си кажем...Не, аз имам толкова много да ти кажа. Ти ще слушаш, ще слушаш много внимателно. Ще изслушаш всичко, защото...Защото съм ти много ядосан, знаеш ли? Бесен съм ти, че те няма. Дотолкова съм извън кожата си, че се чувствам като пълен глупак. Но всичко това е без значение...Всичко това е временно...То няма да е вечно с мен, защото аз...Аз ще те намеря...Ще те намеря, дори да си се скрил в неизвестното, дори да ми се наложи да бъда в компанията на друг мъж през цялото време, само и само той да ми покаже правилната посока. Нима ще позволиш това, Блес? Нима ще ме оставиш на някой, който не е теб? Ела...Ела и ме вземи обратно...Ще отидем където поискаме, ще прекарваме времето си така, както ние пожелаем. Ще ти направя палачинки отново, за да можеш да ми кажеш колко по-сладък съм от тях...
Ланс се засмя на тази глупава мисъл, но и тя за него бе благ спомен, както всички останали. Притисна люспата до себе си и се примоли посланието му да е стигнало целта си.
- ИнThe Mistress
Re: КАПКА ЖИВОТ
Съб Ное 20, 2021 2:15 pm
'Изследователски център за див живот-Етаниъл Морз', мястото откъдето старецът беше разпрострял пипалата си и ръководеше половината свят. И мястото, където полумумифицираното му тяло все още дишаше и го правеше зъл и могъщ, дори и в това си полувегетативно състояние. Нищо неподозиращи съдби, на далечни разстояния все още ставаха жертви. Така и никога не разбираха името на своя палач.
Приближи го леко. Заобиколи леглото. Докосна материята на чаршафите. Вдиша болничния въздух и се подготви да издаде присъдата си. Гласът й бе кадифен, намеренията-не:
- Хората казват, че съм пресметлива. Че постоянно изпитвам човека насреща си. Не е вярно. Хората се опитват да ми вменят вина. Да направят мен лошата и грешната - усмихна се. - От самото начало аз съм откровена и директна. Показвам силните и слабите страни в характера си. И те избират сами, дали да вървят до мен в силата ми, или да се опитат да ме наранят, за да ме изпреварят. И когато аз покажа ноктите си и ги забия в меката им плът, те започват да мрънкат и да се опитват да се измъкнат. Значи, ако те бяха успели да наранят и унищожат мен, нямаше да е проблем. Но ако аз правя същото с тях, е проблем. Защо? Не разбирам. Това че имам нокти ли е проблемът? Това, че съм реално чудовище, хищник? Хищниците нападат само, за да се нахранят и в отбрана за живота си. Човекът от друга страна е всеядно, което винаги иска нещо повече. Никога нищо не му е достатъчно. Ако му предложиш още храна, дори и вече да има, той ще вземе и тази. Ако му предложиш още пари, още от времето си-той ще ги вземе. - Изпъна ръка и острите стоманени струни се показаха от пръстите й. - Ще умреш бързо. Няма смисъл да шаваш и да упорстваш. Молех се да не опитваш да лакомееш за още, но ти видя възможност в моя слабост и се опита да я използваш. Някога играл ли си шах? Ако в партията видиш лесна плячка, обикновено има и уловка. Нещата са навързани. Едното води до другото. На полето фигурата бива пазена от друга фигура. Но хората виждат само възможността за единичен успех, не и последствията. Някога помисли ли, че ще нараниш мен? - Ноктите се показаха и от другата й ръка. Тя направи гримаса. Кръвта потече от пръстите й. Металът беше раздрал плътта й. - Виждаш ли, на, сега мен ме боли заради теб. Освен това ще трябва и да чистя след като те убия. Отваряш ми твърде много работа. Не, не, не. Няма нужда да се опитваш да говориш. Дискусиите приключиха. Сега ще говоря само аз. - Зъбите й пробляснаха попадайки в снопа светлина на лампата. - Трябва да внимаваш с тайните. Хората споделят тайните си с някого, когато му имат доверие. Но много рядко ги споделят, ако не са се подсигурили преди това. Да ти споделят тайна е ценно и опасно нещо, защото загубят ли доверие в теб, усъмнят ли се, ще те унищожат. И всичката слава и пари, за които си се трудил, ще изгубят смисъл. При подходящия стимул става ясно, че всеки е чудовище. Може би не на външен вид или по сила, но в съзнанието и действията си. Някои предпочитат да се подчиняват, а други да управляват, за да спазват привиден мир. Приеми го като естествен подбор. Оказа се, че този път аз съм по-голямата риба - замахна и пръските кръв облизаха пода придружени с мъгляв стон. - Глупаво чувство за всесилност и неуязвимост. Никога няма да разбера човеците. Умират толкова лесно, а се имат за велики. - Повдигна рамене в почуда.
- Хората казват, че съм пресметлива. Че постоянно изпитвам човека насреща си. Не е вярно. Хората се опитват да ми вменят вина. Да направят мен лошата и грешната - усмихна се. - От самото начало аз съм откровена и директна. Показвам силните и слабите страни в характера си. И те избират сами, дали да вървят до мен в силата ми, или да се опитат да ме наранят, за да ме изпреварят. И когато аз покажа ноктите си и ги забия в меката им плът, те започват да мрънкат и да се опитват да се измъкнат. Значи, ако те бяха успели да наранят и унищожат мен, нямаше да е проблем. Но ако аз правя същото с тях, е проблем. Защо? Не разбирам. Това че имам нокти ли е проблемът? Това, че съм реално чудовище, хищник? Хищниците нападат само, за да се нахранят и в отбрана за живота си. Човекът от друга страна е всеядно, което винаги иска нещо повече. Никога нищо не му е достатъчно. Ако му предложиш още храна, дори и вече да има, той ще вземе и тази. Ако му предложиш още пари, още от времето си-той ще ги вземе. - Изпъна ръка и острите стоманени струни се показаха от пръстите й. - Ще умреш бързо. Няма смисъл да шаваш и да упорстваш. Молех се да не опитваш да лакомееш за още, но ти видя възможност в моя слабост и се опита да я използваш. Някога играл ли си шах? Ако в партията видиш лесна плячка, обикновено има и уловка. Нещата са навързани. Едното води до другото. На полето фигурата бива пазена от друга фигура. Но хората виждат само възможността за единичен успех, не и последствията. Някога помисли ли, че ще нараниш мен? - Ноктите се показаха и от другата й ръка. Тя направи гримаса. Кръвта потече от пръстите й. Металът беше раздрал плътта й. - Виждаш ли, на, сега мен ме боли заради теб. Освен това ще трябва и да чистя след като те убия. Отваряш ми твърде много работа. Не, не, не. Няма нужда да се опитваш да говориш. Дискусиите приключиха. Сега ще говоря само аз. - Зъбите й пробляснаха попадайки в снопа светлина на лампата. - Трябва да внимаваш с тайните. Хората споделят тайните си с някого, когато му имат доверие. Но много рядко ги споделят, ако не са се подсигурили преди това. Да ти споделят тайна е ценно и опасно нещо, защото загубят ли доверие в теб, усъмнят ли се, ще те унищожат. И всичката слава и пари, за които си се трудил, ще изгубят смисъл. При подходящия стимул става ясно, че всеки е чудовище. Може би не на външен вид или по сила, но в съзнанието и действията си. Някои предпочитат да се подчиняват, а други да управляват, за да спазват привиден мир. Приеми го като естествен подбор. Оказа се, че този път аз съм по-голямата риба - замахна и пръските кръв облизаха пода придружени с мъгляв стон. - Глупаво чувство за всесилност и неуязвимост. Никога няма да разбера човеците. Умират толкова лесно, а се имат за велики. - Повдигна рамене в почуда.
Морз беше мъртъв. Убит от собствената си глупост и самочувствие, че е нещо повече от другите. Отвъд стената се проведе революция. Имаше нов власимащ, който още не знаеше, че тя е тръгнала, за да ловува и него. Своя някогашен 'спасител', оставил в нея рана, която можеше да се затвори само с неговата смърт, поднесена от нейната крехка ръка и несломимата й воля.
Не беше проблем да убива. Уби информаторите си. Връзките, които я вкараха тук. Част от екипа, който отговаряше за сигурността на Морз този ден. След като на него не му пукаше да убива, защо на нея да й пукаше от смъртта. Така или иначе всички умираха един ден. Всеки от тези хора беше направил избора си и поел риска.
Женският гняв нямаше нужда от причина, за да поразява. Но когато беше и основателен, беше по-добре да си прочетеш молитвата. Пощада нямаше да има. Следваща спирка - 'Лабораторни разработки', д-р Дентън Морз.
Амалия Нийл - експеримент на човешката жажда да притежава и погубва.
***
Всеки път, в който усетеше, че се дави в себе си, се връщаше при него. Всеки отрязък бе вселена от обич и уют. Времето, което бяха споделили заедно.
Неусетно бе изместил неудобната реалност на лагера с представата за стаята на Ланс. Предположи, че там той би се чувствал най-комфортно. Любиха се сякаш нямаше да има утре. Вземаха огромни дози един от друг, а все оставаха жадни. Телата им така топли и отъркващи се едно в друго попиваха от аромата на другия. Бяха неспособни да определят щастието си в една величина. Беше като щастливо да полудееш. Да ходиш по облаците.
Целувката, ах. Нещото, за което винаги се бе опасявал. Отровните му устни. Ланс ги беше обуздал без проблем. Пи от тях до омая. Ненаситно и безпаметно, докато не изтръпнаха раздразнени от копнеж. Първоначалната срамежливост и неопитност отстъпи място на зашеметяващ плам и жар. Пиещ от вкуса с дълбочина, за която Блес не бе вярвал, че съществува.
Всичко това се случваше само в съзнанията им, затова и страхът на Блес от отровата се бе оказал неоснователен. Щом езикът му срещна този на Ланс, в устата му се разляха безброй нови усещания. Никога не бе предполагал, че нещо подобно е възможно. В неговия свят това бе табу. Но не преодоляването на табуто го бе зашеметило, а осъзнаването, че това беше Ланс. Че иска да го докосва и усеща безспир. Че иска да познава с устни всяка фибра от съвършенството на сътворението му. Тогава когато щеше да може да го държи наистина в ръцете си и да попива всяко негово примигване и вдишване. Щеше ли да се случи някога реално...
- 'Ще мога ли, Ланс, да изпълня молбата ти?'
Болката отново преряза ума му, разсичайки този скъпоценен спомен.
- 'Ще мога ли, Ланс, да изпълня молбата ти?'
Болката отново преряза ума му, разсичайки този скъпоценен спомен.
- Вътре сме - обяви Такано отдръпвайки сопата си от ребрата на русалката. Блес се усмихна измъчено. Бяха преодолели още орди от Сенки. Коства много усилия на Блес да се въздържи от това, да се нахрани с тях. Така смъртта му би се ускорила.
- Лабораторията е насам - Фрея посочи към източния коридор. Като експериментален субект тя беше наясно с разпределението в сградата. - Морз е мъртъв. От вентилационната шахта успях да видя, че в стаята му е пълно с медицински екип и охрана. Умрял е насилствено.
- Знам - Блес уморено примигна. - Усетих кога секна последното му дихание. Но още нищо не е свършило. - Протегна ръце, за да могат двамата му спътници да го довлекат до лабораторията. Ожулванията от изминалия път бяха направили опашката му висяща, разкъсана и кървяща плът. Сега той изглеждаше далеч по-дребен от спътниците си, но все така тежеше прекалено. По някое време Такано вече не можеше да продължи, затова Фрея взе старчето на гръб, а Блес в ръце и се затича по коридора стиснала здраво устни. Решимостта й не знаеше предел. Право към залата, където в огромни епруветки с течност бяха поддържани или умъртвявани стотици русалки.
- Лабораторията е насам - Фрея посочи към източния коридор. Като експериментален субект тя беше наясно с разпределението в сградата. - Морз е мъртъв. От вентилационната шахта успях да видя, че в стаята му е пълно с медицински екип и охрана. Умрял е насилствено.
- Знам - Блес уморено примигна. - Усетих кога секна последното му дихание. Но още нищо не е свършило. - Протегна ръце, за да могат двамата му спътници да го довлекат до лабораторията. Ожулванията от изминалия път бяха направили опашката му висяща, разкъсана и кървяща плът. Сега той изглеждаше далеч по-дребен от спътниците си, но все така тежеше прекалено. По някое време Такано вече не можеше да продължи, затова Фрея взе старчето на гръб, а Блес в ръце и се затича по коридора стиснала здраво устни. Решимостта й не знаеше предел. Право към залата, където в огромни епруветки с течност бяха поддържани или умъртвявани стотици русалки.
- ИнThe Mistress
Re: КАПКА ЖИВОТ
Пет Дек 10, 2021 5:59 pm
*Пост от DesiSkorm
Капка живот 36
Ейдън го откри, изтощен и изтормозен, на едно от нависоко лъкатушещите се каменни стъпала към предишната Валинова крепост, напълно изоставена в настоящия момент. Пое момчето в ръце и го занесе вътре. Докато Ланс бе обикалял като отшелник покрайнините и околностите, които познаваше като опакото на ръката си, с помощта на Валин Ейдън се беше заел да разучи силите, които биха му били най-полезни сега, а именно тези, с които да е в помощ на младока.
- Този, когото търсиш, е много далеч от тук. Ти си страшно смел, момчето ми, но, страхувам се, това не ще е достатъчно да го достигнеш. – Говореше нежно и тихо на спящата фигура в ръцете си.
Дори не се учуди защо Ланс се бе върнал точно тук. Ненапразно хората казват, че където и да си по света, винаги ще милееш за дома си. Ейдън осъзна, че не всички в това студено здание са живели под командването и властта на Валин. Един от тях се е ползвал с любовта и закрилата на русалката и е получавал топлината и уюта, присъщи на загрижен родител. Разбра, че все още има какво да учи за Валин, а чувствата му, подобно на математическо уравнение, се умножаваха непрестанно.
Постави Ланс на леглото и дори не се учуди когато чернокоското избълнува много добре познато име.
- Обещавам ти, ще направя всичко възможно да намерим любимия ти. – Каза му Ейдън тихичко и напусна стаята.
- Трябва да призная, от теб ще излезе изненадващо добър баща.
Коментарът на Валин го хвана неподготвен, но вместо да реагира първосигнално, както се канеше, Ейдън се усмихна на пакостливата нотка в гласа на Валин. Малко по малко си изграждаше имунитет срещу закачките му, което не ги правеше по-малко симпатични.
- Това далеч не се отнася само за мен. – Отговори спокойно и остави русалката да си разсъждава на спокойствие над думите му.
***
- Страхувам се, че Блес не е в идеално състояние в момента. – Опита да обясни на вкопчилия се в него Ланс. Момчето като че ли го обладаха демони, веднага щом чу, че Ейдън е наясно с местоположението на Блес. Не че не разбираше реакцията му, даже напротив. Разбираше я прекалено добре.
- Това е без значение! Искам да го видя веднага! – Настоя Ланс с поглед на побесняло зверче. Във видението на Ейдън Блес изглеждаше по абсолютно същия начин, макар и по доста по-различни причини.
- Пътят до там е дълъг и тежък. Ще се наложи да потърпиш. – Изглежда бе събудил котешкото у Ланс, съдейки по оголените кътници и светналите в опасно жълто-зелено зеници. Не можеше да се отрече, че решителността му беше повече от похвална, но той си оставаше младо и зелено момче, водено главно от инстинктите си, а този за самосъхранение се изпаряваше в мига, в който нещата се завъртаха около Блес, а по-различни от това мигове нямаше в последно време. Запознат добре със силните чувства и емоции в сърцето на младока, да му откаже помощ не бе по силите на Ейдън. Съмняваше се, че е по силите на когото и да било. Нищо чудно, че дори сърцето на Валин се е разтопило пред това хищно, пръскащо се по шевовете от буйна пламенност, създание. Дали Блес осъзнаваше късмета си?
Ейдън протегна ръка и, въпреки очевадната опасност от такъв тип жестове, разроши къдриците на чернокоското. Ръката му бе отблъсната почти веднага.
- Не се дръж с мен като с малко дете! – Ланс се озъби, въпреки милувката да не му бе напълно безразлична. Липсващата напълно в живота му бащинска обич той бе заменил с опеката на Валин, но едва ли има същество на земята, което да не копнее за родителска ласка. А това, че този все още до голяма степен непознат за него мъж, на когото нямаше пълно доверие, се държеше толкова грижовно с него, го изнервяше по необясними причини. Да се адаптираш към непознатото е винаги нелека задача.
- Прав си, не си дете. Ти си буен младеж, който буди огромно възхищение в мен. Малко по малко разбирам защо Валин те повери на мен. – Заговори му напълно открито и честно Ейдън. – Точно защото ти се възхищавам, съм готов да ти предложа безрезервната си помощ до момента, в който се събереш отново с този, за когото копнееш. Ядосваш се на себе си, знам. – Погледна го сериозно. – Безсилието те изяжда отвътре, като смъртоносна отрова. Целта ти, чувствата ти са те обсебили напълно. Нищо друго няма значение.
Ланс отново го изгледа свирепо. Ейдън прочете неизреченото „Какво ли пък знаеш ти?!“ в погледа му.
- Знам повече от достатъчно. – Продължи, сякаш въпросът все пак беше зададен. – Познавам усещането до най-опасните му дълбини. Изпитах го веднъж, но бе повече от достатъчно, за да завладее същността ми и да бележи напълно целия ми живот. Миналото, настоящето, бъдещето ми, всичко това принадлежи на този, който го открадна с размах и непоправима грация.
- Ако се опитваш да спечелиш доверието ми с красиви приказки, откажи се. – Въпреки изречените думи, изражението на Ланс омекна видимо. – Ще се успокоя единствено когато намеря Блес. Нито минута по-рано.
На устните на Ейдън се появи широка усмивка.
- Не съм си и помислял обратното. Има ли смисъл да те питам дали си готов?
- Никакъв. – Ланс отговори кратко и решително, вече заел се да провери провизиите в раницата си.
- Така си и помислих. Тръгваме след половин час. – Понечи да излезе от стаята.
- Петнадесет минути. – Обади се Ланс зад него и Ейдън едва се сдържа да напусне помещението, преди да се отдаде на тих сърдечен смях.
- На истинските крале не им е присъщо да са толкова мекушави. – Подразни го Валин с обвинителна нотка в гласа.
- Аз не съм истински крал. – Контрира го Ейдън. – Ти си този, който ме избра за такава длъжност.
- Точно поради тази причина се налага да те държа изкъсо и наблюдавам зорко, за да не кривнеш от правия път.
- Прав път за мен никога не е съществувал.
И двамата потънаха в собствените си, но и споделени, мисли, изследвайки малкото, но повече от значителни, спомени, които обвързаха животите им заедно. Петнадесет минути далеч не им стигнаха за това начинание. Плуването в спомени можеше да изчака по-удобен момент.
Страница 4 от 4 • 1, 2, 3, 4
1, 2, 3, 4Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|