КАПКА ЖИВОТ

***

Скиташе се посреднощ и малкото, китно селище изглеждаше зловещо. Силуетите на дърветата падаха по покривите на постройките, а шарените им сенки приличаха на ята животинки промъкващи се и потъващи в мрака. Щеше му се да го хванат. Искаше от някъде да наизлязат онези зли хорица, които го преследваха вече не знаеше кога точно, защото изобщо не можеше да се ориентира в проклетата паяжина на времето. Но желаеше някой да го спре. Не искаше да бъде лош повече. Искаше да престане да си задава непрестанно въпроси, но не можеше, защото никога не знаеше какво се случва. И колкото повече се стараеше да спазва правилата, толкова по-грешен ставаше. Кого трябваше да следва? Кой трябваше да му бъде пример сега, когато наоколо нямаше никого? Селото беше напълно обезлюдено. Цялото му същество затрептя и той се сепна. Инстинктивно знаеше какво ще предстои.
- Успя ли да вземеш кристала? - зазвуча в главата му.
- Чичо умря.
- Взе ли го, или не? Нямам време за излишни приказки. - Блес се опитваше да задържи връзката, но скоро онези пратени подире му щяха да го обградят тотално.
- Той умря, тъп куч... сине! Умря, защото ти го уби.
- Не, умря защото ти не взе кристала, когато ти казах. Освен това умря от твоите ръце. Както и взех още пет години от живота ти, защото се наложи да заема отново тялото ти. Не се справям много добре ходейки на два крака. - Усещаше как тялото на Такано се тресе от ридания, а ноздрите му са така запушени, че дишаше като риба оставена на сухо. Детето в него се бореше да приеме тежестта на реалността.
- От тук насетне си сам. Не ми пука, че ще ме убиеш. Така или иначе ще го сториш, защото аз не ставам за задачите ти. Не съм нинджа или каквото там търсиш. Знаеш ли, че този кристал... - Блес усети, че Такано държи въпросния камък в ръце - ...е много крехък. Когато отчупя парче от него, то угасва. - Сърцето на Блес прескочи удар с представата колко много от събратята му са загинали в този миг. Невинността струваше толкова скъпо, само защото той беше виновен. Прехапа устни, но не каза нищо. Усещаше, че Такано беше настроен саботьорски в момента.
- Не е сега времето да го казвам, но чичо ти държеше много животи в ръцете си и намеренията му не бяха добри. Нямаше да му сторя нищо, ако беше предал кристала веднага. Замисли се, защо не го стори? Виждаш камъка. Според теб той има ли някаква парична стойност в твоя свят? Става на прах щом угасне, а хората като теб, които могат да го държат жив, са малко. Чичо ти беше един от тях. Но реши, че иска да има власт над тези животи. Искаше да ги подчини и накара да страдат. Беше заблуден, а незнанието му щеше да донесе много болка. Да имаш власт е опасно явление. Привлича нездравия интерес на околните, и алчността ти рано или късно те застига.

Такано подсмръкна отново и забърза бясно ход. Стисна камъка в ръката си и Блес зажьомя по средата на битката с тъмнокосия и неговите омагьосващи очи. Не желаеше да бъде прекъсван точно в този толкова крехък миг, когато се решаваха съдби. Пое си дълбоко дъх и изпрати призива си:
- Оттук насетне можеш да разчиташ на мен. Ще бъда какъвто пожелаеш. Син, баща, брат. Няма да те излъжа и подведа, Такано. Не мога да върна живота ти назад, но успях да те спася онази вечер от масовото жертвоприношение на сенките. Те ще продължат да те издирват. Ти си опасен за тях. Освен това търсят и камъка. Ще те науча как да се опазиш. В замяна искам просто да ми помогнеш да запазим света такъв, какъвто всички го познаваме.

***

- Сляпото подчинение води до гибел - тонът му беше спокоен, гласът лек и плавен. Сякаш беше лебедово перо движещо се по повърхността на водата. Премигна и снежно белите му мигли докоснаха неизбежно страните му. - Какво още искаш да притежаваш, Валин? Какво не е успял да ти даде народът ми през всички тези години? Дал си им дума? Променила ли се е позицията ти от тогава? Има ли тя все още стойност? - Въздъхна. Не желаеше да се поддава на умората. Напротив. Искаше да остане в съзнание, но беше толкова трудно. Пред погледа му падаха мъгляви снежинки и правеха нещата сложни. - Да, утре ще говорим пак. Аз също искам да чуя още по темата, но съм прекалено изтощен, за да мога да съм ти добра компания в момента. Моля да ме извиниш.. - Блес премигна отново и се ощипа силно по гърба, за да се пребори с ефекта на отровата, която сигурно можеше да приспи и слон.

Колкото и да се опитваше да изглежда себе си, нямаше как да го постигне и осъзнаваше, че Валин знае това. Вероятно домакинът му доста се забавляване на недотам адекватното държание на госта си. - ''Ти печелиш в този рунд'' - премина през съзнанието на русалката. - ''Водиш по точки. Но, ако имаме философски разговори занапред, ще видиш, че там не съм лесен противник, дори и ти да си живял по-дълго''. - Кимна по посока на Валин и и двамата знаеха, че разговорът е приключил за днес.

***

Докосна ръката му бавно. За първи път не се опасяваше, че ще нарани някого с ноктите си. Силите му ги нямаше и не се налагаше да се контролира. За първи път не беше нужно да мисли за хората като за заплаха, защото ако искаха това, вече щяха да са го убили. Значи сега беше възможно да се приближи. Можеше да изследва, и да си позволи да чувства каквото чувстваха и те.

Вдигна очи и преплете поглед с този на Ланс. Почувства топлина, която го залива. Сънят бавно го преборваше, но не беше само той. Усети колко мека е кожата под неговата. Усети пулса, лекото потрепване.
- Добре ли си? - промълвиха устните му. Имаше предвид дали ръката е напълно възстановена, но не можа да дообясни. Как му се искаше да вярва на думите отсреща. Първоначално се беше опитал да избегне допира на Ланс. Не го очакваше. Отдръпна се, но действието му завърши вяло. Сега в разрез с това, което щеше да изрече, Блес задържа отдръпващия се досег на Ланс. Искаше да продължи да усеща тази топлина. Още малко. Само още малко, помисли си той. - Не се привързвай прекалено. Няма да живея достатъчно дълго, за да е нужно да ти липсвам после - Блес се усмихна и покри раменете си, потапяйки ги още малко във водата. Някак тук, в огромното открито пространство, се чувстваше прекалено на показ. Правеше го единствено в присъствието на Ланс и беше неосъзнато. Имаше нещо в тези негови особени очи. Беше различно усещане. Когато Валин го гледаше, виждаше красивото и полезното. Предмет, средство. Когато Ланс го гледаше, не можеше да прецени какво точно откриваше той. Но усещаше, че е над възложената му задача от този на когото служеше. Нима имаше и друго отвъд роболепието му? Това момче имаше сърце. Разбра го още при Мрачното езеро. Беше запазило някаква чистота и покоряваща лоялност, и точно затова Валин го държеше до себе си. Но щеше ли да изгуби целта си на съществуване, ако нямаше на кого да служи? Блес не знаеше. Но между Валин и Ланс не биваше да застава нищо, иначе ревността на господаря щеше да погуби момчето.

Нямаше нищо, което да желае повече от това светът да съществува мирно и щастливо.
- Виж в библиотеката на Господаря си и после ще говорим пак, ако още имаш желание. Може би ще успееш да опознаеш и него по-добре така. Наистина съм уморен. Съжалявам. - На лунната светлина очите му изглеждаха искрящо лилави с привлекателна сянка спускаща се от миглите на полупритворените клепки. Странна беше насладата му от живота на фона на тъжните му мисли. Можеше да види красивото, но никога не беше успявал да го опази. Искаше поне веднъж да постъпи правилно, макар и да знаеше че правилата бяха сбъркани още от началото. Затова просто отпусна глава изпод пръстите на Ланс и притвори очи, позволявайки на съня да го завладее.

***

„Щом изглеждам по този начин в очите му, така да бъде. Още по-добре. Нека ме мисли за зъл и коравосърдечен. Това не ми пречи. А истината не е ли точно такава? Съдбите на човечеството, съдбите на русалките, те не ме интересуват. Не са моя грижа. Отдавна живея единствено, и само за себе си. Взимам от живота това, от което се нуждая. Щом ме мисли за предател, нека е така. Не изпитвам нужда да се харесвам на никого. Аз съм си самодостатъчен.”

Голямата градина бе окъпана в лунна светлина. Всяко отделно цветче сякаш се беше сгушило в съседа си, образувайки красив килим от багри. Това място бе голямата гордост на Валин. Благодарение на него, там винаги цареше пролет и красивите растения можеха да виреят съвсем спокойно. Лесно би наранил или убил човек, без дори да му мигне окото, но не и цвете. Не, за него те бяха нещо ценно и красиво, което заслужава грижи и уважение. Един човек винаги може да те предаде и да ти обърне гръб, но едно цвете – никога. Пръстите му се плъзнаха по уникалната бяла чашка на една кала. Независимо от безкрайната му любов към всички цветя, които отглеждаше, не можеше да се отрече кое от тях стои на върха. Бялата кала. Винаги я беше харесвал, точно заради нетипичната и’ форма и простичката и’, но в същото време ненадмината елегантност. На пръв поглед някой би оприличил цветето с този, който го отглежда, и в този случай примерът щеше да е доста подходящ.
С крайчеца на окото си Валин долови човешка сянка. Падаше се от лявата му страна, и той веднага се обърна натам. На пръв поглед около него нямаше жива душа, но Валин не беше толкова наивен, за да вярва в това. Усещаше присъствието на скрития човек, сякаш беше на сантиметри от него.
- Хм. – лека усмивка се разлисти по устните му, и той се отправи обратно по пътя към покоите си.

***

На Ланс също му се спеше страшно много, но не очакваше че Блес ще се почувства до такава степен спокоен в присъствието му, че да потъне в сън. Можеше да се закълне, че никога през живота си не е виждал по-красиво създание. В този момент дори красотата на собствения му господар бледнееше пред тази на Блес.
„Не се привързвай прекалено”, бяха думите на русалката, но Ланс не беше съвсем сигурен, че ще го послуша. Досега не бе чувствал нуждата да е свързан с друг човек, камо ли с водно същество. Никога не бе позволявал на каквито и да е емоции да се прокрадват в живота му. Стремеше се да прилича на Валин по това. Но сега, наблюдавайки спящият Блес, го бе обхванало такова дълбоко спокойствие, че се замисли дали философията му за живота е най-правилната възможна. Спеше му се прекалено много, за да разсъждава над такива сложни въпроси, затова се излегна на хладката трева, затвори очи и се остави на съня да го покори. Ситуацията беше доста забавна, ако се замисли човек. Двама врагове, ако можеха да се нарекат така, които по-рано се биеха един с друг за живота си, се озовават заедно в тази тиха градина, и заспиват един до друг като дългогодишни приятели.  

***

- Господарю, принцесата е тук! – се чу от другата страна на  вратите, водещи към покоите на Валин. Той се изправи от леглото си с раздразнение, и се зае да избере подходящо облекло за себе си. Мразеше безкрайно тези посещения, но от друга страна бяха важни, за да поддържа имиджа си пред кралското семейство. Което далеч не означаваше, че ако някой ден му писне от тях няма да ги убие, без дори да се замисли. Но засега те бяха удобни пионки, и той държеше да ги използва по предназначение. Като всяко друго кралство, и Пу 'Укал се нуждаеше от владетел, но не можеше да се каже че Валин е особено впечатлен от избора на хората. Кралят беше далеч от представата му за интелигентна кралска особа, а кралицата беше от онези властните жени, които си мислят че въртят света на малкия си пръст, и техните желания са ултиматум. Което беше и главната причина постоянно да „навира” дъщеря си в лицето на Валин, под предлог че такъв съюз би бил печеливш и за двете страни. Принцеса Елетра беше същинско копие на неприятната си майка, както по външен вид, така и по характер. Кожата на Валин настръхваше само при мисълта, че отново ще му се наложи да влезе в ролята си на джентълмен пред тази досадна особа.
Съвсем спокойно приключи с всички свои сутрешни ритуали. Все пак, щом беше решила да идва в безбожно ранни часове, щеше да почака. Отвори вратите, и се усмихна галантно на новодошлата.
- Валин, скъпи! Мина страшно много време от последната ни среща!
Едва не се хвърли на врата му, но с идеално тренирани движения Валин избегна атаката, и вместо това я подкани да отидат заедно на закуска. Принцесата беше облечена с една от онези дразнещо огромни рокли, целите покрити с пандели и в отвратително крещящи цветове. Облеклото и’ беше в пълно противоречие с бледосиньото кимоно, което нежно обгръщаше красивите извивки на тялото на собственика си. Благодарение на приятната закуска, Валин успяваше да понесе по-леко постоянните коментари и хилядите въпроси на Елетра. С всяка своя отренирана фалшива усмивка си представяше как разкъсва роклята и’ на парчета, и я изгаря в огъня, последвана от самата принцеса. Елетра остави за момент приборите си, и заговори с по-сериозен глас.
- Валин, дойдох по един доста важен въпрос.
Дългокосият мъж продължи да се храни все така спокойно, поклащайки леко глава, за да я подкани да продължи.
- Майка ми е вече много нетърпелива да разбере кога най-после ще се сгодим.
Валин едва не се задави. Прочисти гърло, почисти внимателно устните си със салфетка, и премести поглед към принцесата.
- Мислех, че вече сме се разбрали по този въпрос. Бях достатъчно ясен, когато казах и на майка ви, че не желая да...
- Знам това! Но майка ми настоява, и честно казано вече ми писна. Нека просто го направим, и да се свършва с това. Още повече, че нито един от нас не губи нищо в един такъв съюз. Все пак, нека бъдем честни – Елетра се заигра кокетно с косите си – да се ожените за красива принцеса като мен би трябвало да е голяма чест.
На Валин му беше нужно много усилие, за да не се отърве от това нагло момиче тук и сега. Замисли се за изящните бели покривки, и реши че не си струва да ги съсипва заради нея.
- Решението ми е окончателно, и не подлежи на никакви уговорки.  Ако това е единствената причина да сте тук, ще се наложи да ви изпратя да си вървите. Все пак, и двамата сме заети личности, а мен ме чака дълъг ден. Благодаря ви за компанията. ПАЗЕТЕ СЕ по пътя обратно към кралството.
Студените пламъчета в очите на Валин не търпяха възражения, и Елетра побърза да повика слугите си, които я изпроводиха вън от замъка.
- Хората са толкова досадни същества. – Валин въздъхна отегчено.
С нетърпение чакаше деня, когато щеше да се отърве от кралското семейство веднъж и завинаги.

***

Първата му реакция беше да избърше сълзите си, които го свариха неподготвен. Мислеше, че ще му е по-трудно да плаче, когато е пораснал. Така беше. Сълзите идваха по-мъчно, пареха повече и оставяха дупка в гърдите ти. Продължи да стиска мястото с ръце, сякаш се убеждаваше, че сърцето му е все още там. В камъка беше заложено толкова много и той можеше да го ''прочете''. Можеше да види чичо си и по-лошото беше, че можеше да осъзнае, какъв точно беше той. Някак познанията му за света станаха обширни, но с това дойде и отговорността по опазването им. Тежестта с управлението им. И липсата на сън докато не изпълниш живота със смисъл.

Блес-името му подхождаше. Беше му оставил цялата нужна информация преди да изчезне. Складирана в съзнанието му. Картината придобиваше все по-ясни очертания. Такано беше просто човек, но пък изобретателна и научена да оцелява натура. Вече повече от половин година успешно се укриваше от ''сенките'', а сега трябваше да ги надиграе още един път при положение, че знаеха къде отива. ''Сенките'' бяха секта. Това беше най-правилното определение за тях. Вярваха в техен си бог-Морз. Макар и смъртен за тях той беше божествен и биха умрели или убили, за да му угодят. Животът им нямаше смисъл, ако не можеха да са му полезни. Те знаеха за съществуването на русалките. Русалките бяха един от последните останали видове, които не бяха успели да изтребят все още. Приключиха с драконите, еднорозите, заличиха белия носорог наскоро. Единични бройки на голямата стъпка все още можеха да бъдат засечени тук-таме, но беше въпрос на време. За чудовището от Лох Нес не се знаеше дали са успели да го достигнат или не. Всеки ден десетки видове животни биваха заличавани от силата на най-големия звяр съществувал на планетата-човекът. Смъртен и крехък, но с вярата, че всичко наоколо му принадлежи и трябва да бъде подчинено на волята му. Всичко, което му се стореше красиво, можеше да бъде поробено, осакатено, обичано от клетката, дресирано, опитомено, приучено да изпълнява номера. И най-важното, човекът беше тъп и упорит. Не желаеше да следва законите на природата. Него го блазнеше да се намеси навсякъде и ако се провалеше опитваше отново. Това беше най-страшното.

***

Сълзите бликнаха в съня му. Макар и да беше далече, можеше да усети емоциите му. Събуди се именно от внезапната им поява и страните му потрепнаха изненадани да срещнат тази студена влага. Не знаеше, че може да плаче. Не плачеха ли само малките деца? Беше виждал човешките деца да плачат. В неговия свят нямаше сълзи. Дори когато Морз залови родителите му и ги отведе за научни изследвания някъде далеч в лабораториите си, Блес не можа да усети сълзите си. Когато не бяха принудени да търсят кристали от сушата, те не се показваха на повърхността. Затова сълзите му останаха в океана и той стана още по-солен попивайки тъгата му. Но сега беше на сушата. Усети, че Ланс все още го докосва. Беше заспал в същата поза, в която го помнеше Блес за последно. Внимателно подхвана ръката му. Искрено се надяваше, че отсрещният организъм можеше да усети, че не е заплаха. Положи дланта на Ланс върху лицето си и остави топлината за миг да попие сълзите му. Сам по себе си всеки човек можеше да бъде добър и ценен. Защо, когато се обединяха под думата човечество, те завършваха като коравосърдечни изроди борещи се за власт и пари? Бавно върна ръката обратно на притежателя й, изпълнен с благодарност.

Още вчера забеляза отрупаното с плод дърво в другия край. Стрелна се към брега, опря се на ръце за да се оттласне по-ефективно, а опашката му замахна и запрати набелязаната съчка право към целта. Блес хвана ябълката ловко издавайки тих звук подобен на смеха на делфин. С доволство се зае да предаде плячката си. Беше виждал хората да ги ядат. Дали бяха вкусни? Съдейки по доволните изражения, които имаха хората тогава, може би ги правеше щастливи по някакъв начин. Остави плода в ръцете положени в скута на все още спящия Ланс, който се предполагаше, че трябваше да го пази. Предположи, че умората от битката наистина си е казала думата. Според начинът му на дишане спеше спокойно. Но Блес беше убеден, че Ланс има избирателно възприятие за звуците около себе си в този момент. Той игноришаше определени дразнители, които не смяташе за опасни за него или мисията му. Блес също използваше този скитнически похват. Когато дълго си живял на негостоприемни места, това е нужно умение, за да оцелееш. Разбираше го.

Закашля се покривайки устата си с длан, за да не обезпокои Ланс. Когато после инстинктивно погледна надолу, забеляза течността. Кашлицата напираше все по-силно, задавяйки го, затова той загреба мощно с ръце за да достигне средата на езерото. Изкашля се още два пъти, след което се гмурна в дълбините на езерото. Опасяваше се, че неприятният звук ще събуди Ланс, но още по-малко искаше да стане видимо, че храчеше кръв и думите му от снощи бавно започваха да се превръщат в реалност.

***

Дори в заспалото си съзнание, Ланс все още можеше да усети движенията и шумовете около себе си, но отказваше да се надигне. Поглъщаше всяка частица топлина, която размени с Блес. Отвори очи едва когато загуби допира му. Не се помръдна известно време, наблюдавайки действията на русалката. Изпълни го чувство на спокойствие и ведрина. Сякаш сблъсъкът им никога не се бе случвал. Сякаш се познаваха от дълги години. Прииска му се точно това, но Блес държеше на защитите си, и едва ли щеше толкова лесно да се довери на Ланс. Нямаше и причина да го прави, не и след това, което му причини момчето. Въпреки това, Ланс се надяваше че един ден ще му  бъде простено, па макар и само това.
Всичко стана страшно бързо. Успя да обмисли случващото се, едва когато Блес се скри под водата, в опит да прикрие силната кашлица и кръвта. Опита се да го извика по име, но русалката упорито отказваше да се покаже извън водата. Огледалните води на езерото бавно се оцветяваха в червено, и Ланс усети как го обхваща паника. Бързо скочи на крака, и побягна през градината право към замъка.  
Усети сълзите, заливащи лицето му, едва когато зрението му се замъгли. Побърза да ги изтрие с ръкав, като не спираше своя бяг. Моментната загуба на координация доведе до препъване в едно от стъпалата водещи нагоре към замъка, но това не спря Ланс. Започна да бяга още по-бързо, прескачайки по няколко  стъпала наведнъж. Нито един от стражите по пътя му не успя да го възпре. Инстинктите на момчето действаха с пълна сила, дори в това му състояние.  За първи път в живота си се страхуваше от смъртта, която бе надвиснала над това красиво същество. Разкъсваше го чувство за вина, но щеше да се разправя с него в по-подходящ момент. Озова се пред покоите на Валин, където стражите веднага го наобиколиха.
- Спри! Не можеш да влизаш тук!
- Махнете се от пътя ми, не искам да ви нараня!
- Много добре знаеш правилата, момче! Напусни, преди...
В този момент високата дървена врата се отвори, и оттам се показа Валин.
- Отдръпнете се, и го оставете да мине. – Нареди спокойно на стражите си.
- Да, Господарю...
Момчето бързо се шмугна покрай тях, и последва Валин в покоите му. Затвори вратата след себе си, и побърза да се поклони. Въпреки ситуацията, нямаше намерение да забравя обноските си.
- Извинявам се за внезапното си нахлуване, Господарю, но случаят е спешен.
- Слушам те.
Валин седна на един стол до прозореца, кръстосвайки крака. Ланс бе прекъснал сутрешните му ритуали, и това никак не му се нравеше, но знаеше че това едва ли би се случило без основателна причина. Зачака следващите думи на момчето търпеливо.
- Става въпрос...за Блес... – Ланс се принуди да успокои неравномерното си дишане - Той е зле. Отровата му е подействала по-силно, отколкото трябваше. Господарю...вие казахте, че тя е фатална единствено за хората...Защо...Блес е в това състояние...
Ланс се протегна, и изтри нова доза сълзи. Почувства се страшно неудобно, че показва слабост пред Валин, но не можеше да се спре. Никога преди не се беше чувствал по този начин, и не успяваше да контролира добре напиращите емоции. Валин го разглеждаше наполовина умислено, наполовина преценяващо. Въздъхна едва доловимо.
- Наивно момче...
- К-какво...
Изправи се от стола, и се приближи до Ланс.
- Тези чувства, не бива да ги оставяш да те контролират. Човешките усещания и емоции са прекалено нестабилни. Ако ги следваш сляпо, единственият изход за теб ще е смърт. И то не от моите ръце, а от човешката раса, от собствената ти плът и кръв. Имаш голям потенциал, не го пропилявай.
Ланс не можеше да повярва на ушите си. Никога не беше чувал Валин да говори по този начин. Стоеше като изтукан, и не смееше да помръдне. Наблюдаваше господаря си с леко разтворени от изненада устни. Усетил глупавото изражение на лицето си, Ланс преглътна и се поклони още веднъж.
- Да, Господарю! Ще запомня думите ви.
Валин единствено кимна леко в отговор.
- Заведи ме при Блес.

***

При вида на кървавото езеро стомахът на Ланс се преобърна. Валин се приближи до водата, и  затърси русалката с поглед. Все още усещаше присъствието му, макар и слабо, което означаваше че все пак е жив, но не задълго.
- Това е в разрез с уговорката ни, Блес. Трябваш ми жив.  – отрони Валин, загледан в леко помръдващата повърхност на водата.
Обърна се към Ланс.
- Помогни ми да го изкараме от водата.
Момчето само това и чакаше. Клекна на тревата до Валин, и с общи усилия двамата мъже завлякоха тежката русалка на брега. Кожата на Блес беше бледа, а люспите му нямаха предишния си блясък. Дишаше тежко, като продължаваше да кашля едва-едва, изплювайки допълнително кръв. Нямаше сили дори да се съпротивлява.
- Как смяташ да се изправиш срещу Морз в това състояние? Нима ще умреш, и ще го оставиш да прави каквото пожелае? Очаквам много повече от теб.  Стой мирен.
Последните думи на Валин дори нямаха значение, защото Блес така или иначе се чувстваше прекалено изнемощял, за да предприеме каквото и да било. Не желаеше да бъде докосван от красивия мъж, но присъствието на Ланс донякъде облекчаваше нещата.
Валин прокара пръсти през раните по опашката на Блес, като всеки негов допир причиняваше на русалката силно болезнено чувство, сякаш мястото бе разкъсвано на две. Но това бе резултат от регенерирането на всеки наранен мускул и тъкан. На Валин му се наложи да използва доста от жизнената си енергия, за да спре въздействието на отровата, и да възстанови тялото на Блес до предишното му здраво състояние. Но резултатът бе налице.
Отдръпна се от русалката, чувствайки се леко замаян.
- Ще наредя да почистят водата на езерото. Когато това стане, се погрижи добре за госта ни.
Очите на Ланс преливаха от щастливи сълзи. Не беше сигурен как точно да реагира. Валин му обърна гръб, и потегли обратно през градината. Ланс не се стърпя, и извика след него.
- Благодаря ви, Господарю! Ще направя всичко, за да ви се отплатя за стореното!
Валин се спря, и обърна глава към момчето. Беше виждал това изражение и преди, много отдавна.
- Ако наистина желаеш да защитаваш тази русалка, трябва да станеш още по-силен, и да не позволяваш на нищо да застава на пътя ти. ~Дори на мен.~
Последните думи бяха лек шепот, предназначен единствено за ушите на Валин.

***

Такано беше настанен в изисканото заведение. Въведоха го, сякаш беше кралска особа. Нямаше да се учуди, ако наоколо имаше и такива. Кое му даваше този достъп ли? Камъка. Знаеше, че е той. Можеше да прави каквото пожелае. Трябваше да намери и другия. Усещаше, че е някъде наоколо. Ресторантът беше строго специализиран и достъпен за ограничен брой посетители. Всички те вярваха, че изтънченото им небце е достойно само за подобен тип продоволствия и даваха купища пари, за да сбъднат извратените си вкусове.

Не можеше да се насили да възприеме, че съществата, които виждаше около себе си са хора. За него те нямаха лица. Не искаше да имат, защото това би значило, че той е подобен на тях. Затвори менюто с треперещи пръсти и се насили да не повърне стомашните си сокове. Спомни си нощта, в която Блес го беше спасил. Сенките са идвали за него, насочени от чичо му. Чичо му се е опасявал, че скоро Такано ще се сдобие с камък и ще стане по-силен и опасен за него. Сенките щяха да го отведат в някоя удобна лаборатория, където гласът и животът му нямаше да имат стойност. Припомни си десетките осакатени и разлагащи се тела, оглозганите кости. Това не бяха човешки останки. Бяха на русалки.

Да не уважаваш нищо извън своите разбирания. Не е лесно да си фанатик. Да мислиш, че всичко ти е позволено и чуждият живот няма стойност. Дали човек може да яде други животни? Русалките заличаваха единиците хора, които ги разкриеха, защото се опитваха да оцелеят. Дори акулите не атакуваха нарочно хората, за да ги ядат. Но се случваха смъртни случаи понякога. Това бяха косвени жертви, за да опазят русалките вида си далеч от очите на хората. Но от страна на хората, нещата не стояха по същия начин. За тях русалките бяха... вкусни. Голяма част от човечеството влияеше на планетата Земя, но малко бяха онези от тях, които искрено и упорито желаеха да унищожават и разрушават. Морз и последователите му бяха от тях. За масата русалките бяха бляскав мит. Приказка разказвана в детството. Но на отбрана група хора им се предоставяше шанс да ги видят и притежават. Организираха се специални търгове. Русалките като всички други океански или морски същества не можеха да виреят за дълго в изкуствени условия. Те живееха в дълбините на океана. В онези все още неизследвани от другиго кътчета на Земята. Ето затова компанията на Морз влагаше милиарди за изследването на морското дъно. Преследваше с ожесточеност достойна само за книга.

Такано затвори менюто със специалитетите за деня: супа от опашката на русалка, ризото със сърце от русалка и сашими. Нека се опита да познае-от жива русалка? Знаеше, защото го виждаше на съседната маса. От носещия се наоколо звук буквално го втресе. Защото знаеше какво е. Повечето хора го възприемаха като неземно красива мелодия. Звукът, който издаваха русалките докато биваха спускани живи и цели в огромен котел с вряща вода. Никога не беше предполагал, че кътчетата на човешкото съзнание можеха да бъдат толкова отвратително изкривени.

***

Хората воюват от незапомнени времена. Защо? Защото искат да нагмогнат някого. Да му се наложат. Да го подчинят или унищожат. И не виждат нищо нередно в това. Естествен подбор, оцеляване или постигане на просперитет посредством поробването на другия. Но хората също така са способни да съчувстват, да си помагат, да спасяват животи, да обичат, да подкрепят, да са хуманни. Така че, беше раздвоен. Защо бяха толкова крайни. Да ги обичаше ли трябваше или да ги мразеше? Защо постоянно го караха да се колебае?

Валин беше другото му терзание. Чувстваше вина заради него. Дойде и обърка тотално света му. Колкото и време да беше устоял, не можеше да избяга от самотата си. Сега Блес го притискаше да я усеща повече от всякога. Русалката не можеше да си позволи слабост, защото се бореше за целия си вид. Въпреки това не успя да се справи с радиацията, която остана в него след като беше пазил камъните толкова дълго. Но Валин отговаряше само пред себе си. Вземаше това, което искаше и го добавяше в света си изпълнен със самота. Красотата на мислите му беше впечатляваща. Даваше ти един покой, който сякаш спираше времето, но Блес знаеше, че усещането е измамно, а цената накрая щеше да се окаже твърде солена.

- Ти си същински Whalien 52 - задъха се от усилието. Колкото и беззвучно да го беше оформил с устни, знаеше, че Валин го е разбрал, защото си го беше помислил. И мислите му продължиха да излъчват удивително дразнеща благодарност към Валин. Дразнещо беше и чувството му за хумор в този миг. - Появи ти се бръчка на челото. Заслужавам ли си чак толкова? - Откровен и досаден, каква кофти комбинация. - Знаеш, че не само отровата, която използвахте е причината за състоянието ми, нали? След време това ще се повтори, а ти не обичаш да се бориш за губещи каузи. След намесата ти силите ми отново ще се върнат и тогава ще бъда насреща да върна жеста, който ти направи сега. Но времето е ограничено.

***

***

***

"The Most Lonely Creature in the World"

//Whalien 52//

I swim towards my future
In the clear sea
I believe in
My mother told me the sea was clear and blue
Told me to be loud so that others can hear it
But what do I do?
It’s so dark here...

...I’ll sing today, too

***

Беше завит в голямо платнище овлажнено, за да не изсъхва кожата му. Блес сякаш беше попил част от красотата на Господаря на замъка. И преди имаха нещо подобно в образите си, но сега това се беше засилило. Мекотата от гласа на русалката се примесваше с един особен трел докарващ тръпки.
- Някога чувал ли си кое е най-самотното същество на земята? - в ъгъла от ляво на устните му се появи зачатък на гънка. Обичаше тези моменти, в които осъзнаваше, че го слуша с цялото възможно внимание. Че можеше да притежава отдадеността и част от времето му само за себе си, но не от егоизъм, а защото самият Ланс беше решил така. И това толкова стопляше нещо в него, че не знаеше как да дефинира усещането. Харесваше му. Обожаваше да си открадва Ланс от задълженията му и да проследява реакцията в очите му. Единствено нея си позволяваше да променя в тези моменти, в които потъваше навътре в себе си. Надяваше се някой ден да види онези стандартни реакции, които имаха хората във всекидневието си. От толкова дълго време живееше в този свят лишен от правото да чувства. Тук чувствата се приемаха за слабост. За света на Блес важеше същото. Но сега се намираха в мехур между двата свята. Крехко въздушно мехурче, но докато го имаше, можеха да си позволят на емоцията да ги завладее и да видят, че въпреки различията си, са еднакви. - Кит излъчващ на честотата от 52 херца. Понеже останалите китове общуват на друга честота, те не могат да го чуят и не могат да се открият едни други, затова той е орисан да обикаля океаните без някой да му отговори, без някой да го разбере и без да срещне някого, който ще го припознае като един от тях. Китовете чуват в диапазона на 10-40 херца. За тях неговите тонове са твърде високи и те не ги долавят. Тъжно, нали? Но когато Господ създава живот, той никога не го създава напразно. Изминаха много години откакто народът ми наравно с хората следеше тази изтерзана душа. И имаше миг, в който в морето зазвуча друг зов излъчващ на честота от 52 херца. Тогава цялата самота беше забравена само за миг. И можеха да се оглеждат единствено в очите на другия. Светът престана да съществува. - Направи пауза. Изглеждаше изненадан от нещо. - Всички сме еднакви в същността си. Еднакви... - Блес разтвори платнището леко и размърда пръстите на краката си. Беше трудно да се опитва да контролира тези странни дребни израстъци. Когато се наведе косата му ги погъделичка и това го разсмя. Смехът му беше гърлен и учудващо дълбок. От този ъгъл платнището разкри още от белотата на кожата му. По тънките, дълги прасци все още проблясваха ситни капчици вода, а на мястото на масивната част от опашката разполагаше с не по-малко впечатляващи бедра бели като планинско мляко. Размърда се и загуби баланс от тежината на платнището. Завъртя се по корем и се оплете тотално в плата. Това усили още повече смеха му. - Опс, не очаквах, че ще стане толкова бързо. Май плуването ще почака малко. Имам нужда от уроци как се използват тези. Някакви предложения? - Погледна Ланс, сякаш това беше най-нормалният разговор воден някога.

***

- За мен е чест, Ваше Величество.
Валин се поклони на Крал Едмунд. Усещаше как погледа на кралица Корделия се разхожда по цялото му тяло. Не я удостои и с капка внимание. Беше тук, чисто и просто за да зачеркне тази досадна задача от дневния си ред. Правеше такива посещения почти всеки месец, с малки изключения. Очакваше отново да бъде затрупан с въпроси за женитба с дъщеря им. Това би било съвсем естествено продължение на появата и’ предишния ден.  
- За мен е удоволствие, че пак си ни на гости, Валин.
Крал Едмунд стисна ръката му, и го покани да си поговорят в личния му кабинет. Подкани госта си да седне срещу него, и му предложи питие, но Валин отказа.
- Възхищавам се на въздържаността ти, Валин. Никога не съм те виждал да пиеш, а съм ти отправял безброй покани.
- Не харесвам алкохола, Ваше Величество. Той замъглява преценката на човека, правейки го крайно непредпазлив. Само глупак би се поставил съвсем сам в такава ситуация.
Фалшивата усмивка напусна лицето на Крал Едмунд. Той се покашля, и остави настрана чашата с червено вино.
- Нека говорим за нещо далеч по-приятно.  Сигурно си наясно, че напоследък царството се разраства. Късметът ни се усмихна, и печелим война след война. Нека ти покажа нещо.
Кралят се изправи, и се отправи към писалището от тежко махагоново дърво. Отвори едно от чекмеджетата и извади малка кутийка, украсена със скъпоценни камъни. Седна отново срещу Валин, и му я подаде.
- Сувенир, който поданиците ми ми донесоха след поредната победа. Отвори го.
Валин разгледа внимателно дървената кутийка. Не го интересуваше особено какво има вътре, но въпреки това я отвори. Това, което видя, далеч не му се понрави.
- Как ти се струва? Хората ми попаднали на група русалки. Съществата отказали да се подчинят, и избили доста от мъжете, но в крайна сметка численото преимущество си казало думата. Запазих тази люспа като сувенир от победата ни. Русалките са много скъпа стока в момента. Не само хората са готови да дадат голяма сума, за да се докоснат до този рядък специалитет. Морз беше доста щедър в предложението си.
Кралят се подсмихна доволно. Валин едва не строши кутийката на две при споменаването на това противно име. Затвори я, и я бутна грубо в ръцете на краля.
- Нямам интерес към такива трофеи, Ваше Величество. Сега, ако ме извините, се налага да се върна в замъка си.
Валин понечи да стане.
- Това не е единственото, за което исках да говорим! – спря го краля. – Разказах ти всичко това, защото предложението ми все още важи. Ожени се за дъщеря ни, и ще получиш половината от владенията ми, които се увеличават с всеки ден.
- Вече ви казах многократно, че не желая този брак.
Валин стана от мястото си, и се запъти към вратата.
- Само глупак би отказал такова добро предложение!
Ръката на Валин, която бе протегнал към дръжката на вратата, застина на мястото си.
- Или може би си на страната на онези грозни същества. Нищо чудно. И ти си един от тях, нали? Арогантен глупак.
Лицето на краля се беше изкривило в отблъскваща гримаса, от която с всяка дума пръскаше слюнка навсякъде. Валин се обърна бавно, погледът му все така непроницаем. Единственото, което Крал Едмунд успя да види беше проблясване в очите на красивия мъж, преди тялото му да бъде разкъсано на малки частици. Килимът в средата на стаята заприлича на витрина в месарница. Всред гротескната картина от плът, кости и вътрешни органи лежеше окървавената кралска корона. Валин обърна гръб на „домакина си”, и напусна кабинета. Стражите отпред дори не посмяха да помръднат. Едва ли им пукаше за това, което се случи вътре, стига те самите да спасят задниците си. Валин всяваше страх навсякъде около себе си, дори единствено с присъствието си. Не казаха нищо, дори когато кралицата се приближи с бързи стъпки.
- Валин, скъпи, тръгваш ли си вече? Явно мъжът ми те е отегчил с глупавите си приказки за войни и политика.
- Нищо подобно. Страхувам се, че имам спешна работа, която не търпи отлагане.
- Стига глупости. Нима ще откажеш поканата ми? Хайде, ела, нека те почерпя. Главният ни готвач прави страхотни десерти от марципан.
Кралица Корделия  подхвана Валин под ръка, и буквално го завлече към спалнята си. След като се увери, че никой няма да ги притеснява, заключи след себе си. Погледна към младият мъж лукаво, и захвърли ветрилото, което винаги държеше кокетно в ръка.
- Най-после сме сами. Чух, че отново си отказал на дъщеря ми.
Пристъпи към него със съблазнителни движения.
- Тя и без това е още млада и глупава, и не разбира от какво се нуждае един мъж. Позволи ми да ти покажа какви удоволствия може да ти предложи жена като мен.
Кралица Корделия се спря на сантиметри от Валин, и ръката и’ се намести между краката му.
- Поисках да те имам още в момента, в който те срещнах за пръв път.
На Валин едва не му прилоша от допира на тази противна жена. Сграбчи тялото и’, и я хвърли върху голямото балдахиново легло. Кралицата се сепна за момент, но на лицето и’ се появи самодоволна усмивка.
- Значи си падаш по грубите игрички, това ми харесва.
Усмивката и’ бързо изчезна когато Валин я стисна за гърлото, и я притисна към леглото.
- Никога не бих омърсил тялото си с такова жалко подобие на жена. Повдига ми се от теб.
Звукът от счупване на кости потъна в тишината на стаята. Валин пусна безжизненото тяло, и се изправи от леглото. Оправи кимоното си, което се беше смъкнало леко. Искаше най-после да се махне от това място. За негово разочарование точно в този момент някой почука на вратата, и опита да я отвори.
- Майко, там ли си? Защо си заключила? Отвори ми, майко!
Принцеса Елетра заблъска нястоятелно по дървената повърхност. Валин въздъхна с досада, и отключи. Принцесата едва не падна върху него, при нов опит да привлече вниманието на майка си.
- Валин! Какво правиш ти тук...
Погледът и’ се премести към трупа на майка и’, и дори под тоновете грим лицето и’ смени цвета си.
- Ти...Какво си направил?!?
Валин само повдигна вежда.
- Ако не искаш нейната съдба, махни се от пътя ми.
- За кого се мислиш?!? Гаден убиец! Долен мръсник! Животно!
Тирадата  от думи набързо бе заглушена от нещо остро, което прободе сърцето на принцесата, и се показа от гърба и’. На лицето и’ се изписа пълен ужас. Предната част на роклята и’ се оцвети в алено червено. Валин измъкна ноктите си с едно бързо движение, и Елетра се строполи на земята в краката му.
- Колко неприятно.
Валин изкара красива кърпичка, и се зае да почиства ръката си от кръвта. Захвърли окървавения плат върху трупа на принцесата, и се отправи по пътя си. Минавайки отново покрай стражите, той се обърна към тях.
- Съветвам ви, следващият път когато си избирате владетел, направете по-умен избор.
Никой от тях не посмя да отговори нищо, само кимнаха с глави и побягнаха надалеч.

***

Ланс наблюдаваше с почуда как Блес от русалка се бе превърнал в човек като него. Успя да откъсне очи от красивата кожа на бедрата му, едва когато чу отправената към него молба.
- А, да, разбира се!
Помогна на Блес да стане, и сложи ръката му на рамото си, държейки го здраво, за да не изгуби равновесие.
- Лесно е. Просто прави бавни крачки, като поставяш единия крак пред другия. Точно така, добре се справяш!
Лекото поклащане на бедрата на Блес му действаше като заклинание, и Ланс преглътна шумно. Тогава се усети, че Блес е напълно гол, и по лицето му изби явна червенина.
- П-почакай тук, ще ти донеса нещо за обличане!
Сложи момчето да седне на тревата, и побягна бързо към замъка. По пътя едва не се блъсна във Валин.
- Г-господарю, много се извинявам.
Побърза да се поклони, но Валин дори не го погледна, а продължи към покоите си. Ланс се загледа учудено след него, но после се сети за какво всъщност е дошъл, и се запъти отново към стаята си.

***

Прозорецът към кабинета на краля се отвори шумно, изпълвайки стаята с крайно необходим свеж въздух. Млад мъж пристъпи вътре, и се загледа в кървавото произведение на изкуството. Подритна короната, и излезе от стаята. В двореца не се виждаше жива душа. Не му отне дълго да открие кралицата и дъщеря и’. Разгледа труповете им, и се почеса зад врата.
- Какво си направил пак, Валин?

***

Седеше пред яркия монитор в старомодното си огромно кресло и това правеше изпитото му тяло да изглежда още по-мъничко. Кислородът достигаше до него посредством две тръби вкарани дълбоко с ноздрите му. Постоянното свистене би изнервило всяко живо същество на земята. Живееше мъчително, но не се отказваше от своето си. Не и когато можеше да причини още толкова много болка. Нямаше да умре преди да вземе колкото се може повече други със себе си. Загърна се по-добре в бялото, памучно одеяло. Изключи камерите за наблюдение и с глас стържещ като пирон по чиста стомана извъртя глава и изстреля:
- Хванете го!
Мъжът в костюм досега останал незабележим в тъмнината на стаята, кимна и побърза да изпълни заповедта.

***

***

***

Екипът по почистването на езерото енергично и мълчаливо се беше заел със задачата си. Наблюдаваше как залезът се отразява в повърхността на водата. Поредният ден отиваше към своя край. Още една въздишка се изтръгна от него. Напоследък беше особено нащрек за Такано. Ясно му беше показал, че отново може да се свързват и е насреща в случай на нужда. Догаждаше вълнението му, напрежението, но и как той не го допуска близо. Опасяваше се Блес да не отнеме нови пет години от живота му. И имаше право на това.

***

Всеки път в който залитнеше усещаше устойчивoтo присъствие на Ланс и пръстите му на лакътната си кост. Колко много време и отдаденост му подаряваше той. Не разбираше с какво беше заслужил вниманието и отзивчивостта му, но това го радваше. Радваше го дотолкова, че дори и когато се понаучи да ходи, продължаваше да греши, за да не загуби близостта си с него.

*
Вдиша и две от копчетата излетяха веднагически разкривайки част от гърдите му. Още едно копче издаде багажа и хвръкна след леко забавяне, а следващото стабилно се зачуди дали не е куршум канещ се да се изстреля нанякъде, но към момента учудващо се задържа. Нещо му подпираше и вдигна ръце нагоре. Платът от подмишниците и надолу просто се разцепи по шевовете. Когато се опита да отпусне ръцете си обратно, платът отново изскимтя и се процепи и на гърба. Блес се наведе за да оправи подгъва на панталона си и се чу още едно стратегическо цепване. Изправи се с възможно най-обезкуражаващата усмивка, разкривайки забележителни два реда бисерни перли и продума с ниския си тембър:
- Сигурен ли си, че дрехите се носят по този начин? Не можах да закопчея това - посочи панталона си и се придвижи напред, търсещ още насоки. Естествено се спъна в себе си и проклетите си дълги крака. Ръцете му се насочиха към раменете на Ланс и го повлякоха надолу. Инстинктивно се опита да намали щетите. Подобно падане би могло да изкара въздуха на без вина виновния тъмнокоско. Коленете му тежко изтрополяха върху дъските. Едната му ръка се подпря в повърхността на кея за да понесе тежестта на тялото му, а другата побърза да подложи тила на Ланс за да го предпази от удар. Всички хора ли бяха такива недодялани като него, когато се учеха да ходят? Ланс също се беше опитал да реагира, в резултат на което тялото му се надигна нагоре. Всичко завърши с мазна, сочна целувка. Да, точно така. Устните на Блес бяха залепнали за челото на Ланс, сякаш то беше медовина, а той някой древногръцки бог. Боговете боляха ли ги капачките на коленете в тези моменти? Отдръпна леко лицето си встрани. Устните му с нежелание пуснаха това разкошно чувство да си отиде. Виждаше само до нивото на къдриците разпилени наоколо, но пък можеше да усети дишането му там където телата им се допираха. Ако трябваше да опише какво е Ланс за него, би използвал единствено думата топлина. Бавно отпусна главата на Ланс надолу, но не измъкна ръката си изпод него, за да не му убива. Не знаеше, защо забавя този миг. Защо не искаше да го пусне. Това ли значеше да споделяш моменти с някого? Отсреща си поеха дъх, а това предизвика тръпки в неговото тяло. Ланс заговори тихо пращайки дъха си по врата на Блес:
- Опитах да говоря с Валин за случилото се с теб, но той ме отпъди с думите "няма значение". Държи се доста странно... - замисли се за момент, преди отново да върне вниманието си на Блес. - Явно нещо се е случило. Както и да е. Засега можеш да останеш при мен. Искам да кажа, ако ти нямаш против, разбира се. - Ланс усети как се изчервява чак до връхчетата на ушите си.
Блес го гледаше с цялата нужна отдаденост от много, много близо и много, много внимателно.

*
- Ляво, дясно, ляво, дясно... - повтаряше си преди да забие нос в главата на Ланс, когато последният от изброените спря за да отвори вратата. - Това ли е стаята ти? Интересно. Какво правиш, когато имаш свободно време? - Разгледа трите книги на лавицата в близост, след което се лепна за фруктиерата и чепката с грозде на масата. Сега можеше да опита от човешката храна. Когато притисна зрънцето с език към небцето си и то се пръсна в устата му, той издаде изненадан звук. Клепачите му развълнувано потрепнаха от разлялата се сладост. - О, това е много хубаво! - Знаеш ли, приятно е, че ноктите ми вече не са така дълги и опасни. Вече не се налага да се сдържам. Преди се опасявах да не нараня теб... някого, но сега е по-лесно. Със зъбите е същото. При нас те са нашето оръжие при лов, за самозащита, а вие ги използвате за това, нали? - Разкри двете бели редици в ослепителна усмивка. Откъсна още няколко зрънца и се доразмаза от доволството, което продължи да се повтаря, но сякаш с всеки следващ път по-ярко и по-силно от преди.

*
- Лягаме ли си? Така ли спят хората? - Беше се завил до носа и приличаше на голяма пухена топка. Косата му лишена от водата беше бухнала и се носеше около лицето му на пухкави облачета. Очите му бяха мъгляви и подпухнали. В резултат от мекотата на завивката бързо му се доспиваше. - Приятно е. Не е като движението на водата. Липсва ми това усещане. Не мога да свикна, че го няма, но топлината тук също е приятна. Все повече свързвам хората с думата топлина. Сърцата ви са топли, домовете ви също. Прегръдките ви са топли, сълзите също.  

От открехнатия прозорец сноп отразена светлина играеше с нощния вятър. Луната даваше своето хладно присъствие на света. Поредният полъх и дробовете му се изпълниха с този приказен аромат. Вдъхна дълбоко и се наслади на тази превъзходна завършваща нотка от провал. Очарованието на живота беше странно нещо. Дори, когато си най-долу, може да ти се живее. Дори, когато всичко ти подсказва, че не остава много, искаш да останеш. Не желаеш да ти липсва някого.

Завъртя се настрани и главата му се отпусна на бедрото на момчето. От този ъгъл чертите на Ланс изглеждаха още по-екзотични и притегателни. Можеше да забележи гъстите ресници в долната част на очите му и заобления край на брадичката му. Хората бяха красиви и в силата, и в слабостта си. Но Блес все още не можеше да разчита правилно реакциите на Ланс. Той му помагаше да опознава различните чувства и емоции на хората, но моментната не му беше позната.
- Има ли нещо, което трябва да знам за човешкото ходене по нужда? Пишка ми се - Да, Блес беше способен да разклати всякаква нервна система и спокойствие, а невинността и безпомощността с която гледаше, не правеше ситуацията ни на йота по-лека.

***

Ланс не можеше да се начуди както на себе си, така и на Блес. Сам не успяваше да си обясни какво точно изпитва към красивата русалка. Едно беше сигурно – Блес събуждаше в него неразкрити досега емоции, които Ланс дори не предполагаше, че може да преживее. Сякаш някой му беше връчил ключ за един нов свят, в средата на който стоеше красивият му събеседник. Новосъздалата се ситуация поставяше и двамата пред съвсем нови преживявания, което беше както доста забавно за Ланс, така и отчасти го плашеше. Никога не се беше сближавал толкова с друго човешко същество, макар че Блес дефакто не спадаше към тази категория, въпреки сегашния му външен вид. Усещаше пориви да го прегърне, копнежи да го докосне, все неща които се страхуваше да направи от притеснение как би реагирала бившата русалка. Да страни от тези свои желания изискваше целия самоконтрол на Ланс, който той упорито бе тренирал още от първия ден, в който пристъпи във владенията на Валин. Тогава беше едва на 6 години, но дори тогавашното му Аз можеше да усети пълния обрат, който предстоеше в живота му. Дотогава сирак, загубил родителите си малко след раждането си, Ланс като по чудо оцеляваше въпреки тежките условия, пред които беше поставен ден след ден. Някои хора бяха милостиви, други напълно го игнорираха, а трети дори правеха опити да се оттърват от дразнещото за тях съществуване на малкото борещо се за живот момче. Благодарение на първите Ланс неведнъж бе спасяван от това да умре от глад, а благодарение на последните се научи да се защитава от честите нападки. На тях отмъщаваше като крадеше парите и скъпоценностите им.
Някои хора твърдят, че са виждали ангели, но Ланс можеше да го потвърди, тъй като неговият ангел в лицето на Валин го вдигна от мръсната кал на досегашния му живот, и го издигна до неподозирани за него висоти. Върна му усещането, че има някакъв контрол над живота си и му даде смисъл и идея, далеч по-висши от всекидневната борба за оцеляване. Много хора не биха могли да разберат привързаността и лоялността на Ланс към Валин, но за младото момче това беше смисълът на съществуването му. Поне до срещата с Блес.
Горепосоченият за пореден път шокира съквартиранта си с нова серия от въпроси. Ланс не беше сигурен какъв точно би бил най-добрият начин да обясни на Блес естествените нужди на човешкото тяло, без самият той да бъде поставен в неудобна ситуация. Разбира се, това беше напълно невинен въпрос, който много лесно би могъл да бъде зададен и от малко дете, но това никак не улесняваше Ланс като възрастен със съвсем различни и далеч не толкова морални възприятия. Той прокара пръсти през косата  си, очевидно несигурен в следващите думи и действия.
- Блес, ела с мен.
Ланс подаде ръка, която веднага бе поета, и съпроводи госта си до тоалетната. Отвори вратата и го побутна да влезе вътре. Прочисти гърло нервно.
- Събуй панталона и бельото си, и застани с лице към тоалетната чиния. Да, точно така. След това с ръка се хвани – Ланс се прокашля – между краката и когато от тялото ти излезе струя течност се постарай да я насочваш така, че да влиза само в тоалетната чиния. Разбра ли?
Блес изпълни дадените му инструкции и след секунди издаде звук на облекчение. Ланс го остави насаме и се върна обратно в леглото. Отдъхна си, че все пак е успял да преодолее тази странно защо толкова трудна задача. Едно е да водиш този разговор с малко дете, което също не се беше случвало на Ланс, а съвсем различно с пораснал мъж, особено притежаващ красотата на Блес. Младото момче си заповяда да се окопити.
„За какви, по дяволите, неща си мисля?! Ако Блес научи, сигурно съвсем ще ме намрази, а това не бих си го простил...”
Въпросният се завърна в стаята, видимо доволен от себе си, и отново се сгуши в скута на Ланс, който най-после успя да пропъди неприятните мисли и се потопи в топлината, която двамата мъже споделяха.

***

Валин седеше подпрян на парапета на големия прозорец в покоите му. Слабите му млечнобели бедра се подаваха едва от кимоното с цвят на лавандула. Дългите му пръсти придържаха лист хартия, очевидно от наскоро отворено писмо, но Валин не му обръщаше внимание. Погледът му бе зареян в спокойно сипещия се дъжд, който украсяваше с малки капчици прозореца. Прокара свободната си ръка през дългите бели кичури, които днес бе вързал на отпусната/хлабава опашка. Не бе излизал от покоите си през последните два дни. Желаеше да остане сам и можеше да го постигне без проблем, но колкото и да му се искаше в момента не можеше да си го позволи. Усещаше, че съвсем скоро ще му се наложи да се изправи лице в лице с миналото си. Едно упорито, своенравно и далеч не безопасно минало. Листът хартия се изплъзна от пръстите му и тупна беззвучно върху мраморния под. Под нежните лъчи на изгрева се разчитаха ясно написаните слова.

„Скъпи Валин,

Ние, поданиците на покойния крал Едмунд, се обръщаме към вас с молба да заемете неговото място като владетел на нашата страна. Единодушни сме в обещанието си да ви служим най-вярно, и да следваме неотклонно всяка ваша заповед.”

С най-голямо уважение,

Народът на Пу 'Укал”

***

Ресторантът приличаше на претърпяла пълен погром развалина. Не беше останала необърната маса или непотрошен стол. Много от клиентите се бяха разбягали с писъци. Хората и без това не биваше да стават свидетели на битките, които засягаха сенките.
- Направи го! Направи го сега! - Русалката крещеше с честоти способни да спукат тъпанчетата на околните. Това беше нейният отчаян опит да държи настрани прииждащата охрана. Капан ли беше? Можеше да се очаква. Знаеше го, дори разчиташе на това. Колко сенки би могъл да унищожи в един замах? Имаха ли стойност техните животи? Не. Сенките бяха много особен вид същества. Те се бяха родили русалки и бяха предали своя род, за да могат да живеят като хора. Те не ценяха нито едните, нито другите. Обичаха единствено себе си и се грижеха единствено за своето си добруване. Това, което не им допадаше в живота им като хора беше, че старееха доста по-бързо отколкото, ако живееха във водата. Бяха открили, че консумацията на месо от русалки забавяше този процес. Човешкият род беше последното стъпало от еволюцията. Тогава, когато еволюцията се беше изродила в нещо по-скоро уродливо отколкото съвършено. Въпреки това мнозина искаха да бъдат хора, да работят сами за себе си, за да мачкат и подчиняват. Слабостта на тленните им човешки тела ги озлобяваше още повече. Затова те се бяха групирали в едно кълбо образуващо огромно зло и всички заедно така осигуряваха вечната си младост и живот. Понеже русалките заплашително бяха намалели в последните години сенките започнаха да ги залавят и развъждат в плен в лабораториите на Морз.

***

***

***

Разглеждаше полицата бавно и внимателно, за да си избере жертва. Вещите бяха грижливо подредени. Възрастта им не можеше да се определи. Бяха почистени с търпение и старание. Синкавият мрак хвърляше отблясъци подпомогнат от отразената далечна светлина на луната. Пръстите му хищно и леко се спуснаха по гъвкавото тяло на изобразената нимфа. Не можеше да различи изражението върху лицето й, но може би й предаваше от своята застинала тъга. Млечнобялата й порцеланова кожа посрещна хладно парещия му допир и за миг той се стресна, но не от съприкосновението, а от разиграващите се спомени в главата му. Улови с другата си ръка полетялата към пода нимфа и за да се извини й се усмихна прелъстително. Премести се на съседната фигурка. Малка и изящна много красива синя почти прозрачна фигурка на кон. Протегна се. Искаше да я докосне едва-едва без да я премести и на милиметър. Беше тромав извън водата и трябваше да оттренира това. За съжаление не можеше да оцени, че вещите бяха ценни за притежателите им. След като изпочупи цялата мебелировка на и без това скромното обзавеждане в стаята на Ланс, трябваше да обещае да внимава занапред.

Заблуждаваше ли се, че ако обърне достатъчно внимание на полицата, ще успее да се разсее? Че пръстите му ще забравят за кръвта по ръцете му и за изтичащата течност от разбития череп? Че така ще съумее да разбере по-добре този свят? Виждаше красиви неща, красиви вещи, красива материалност, но това нямаше стойност за сърцето му. Единственото, което го правеше щастлив беше да пори свободен водите на океана. Нещо, което отчаяно му липсваше. Тази сълза. Откъде дойде тя? Не разбираше тези капчици, които се появяваха така внезапно и пареха очите му. Бе убивал и преди. Бе убивал ползвайки тялото на момчето, бе убивал като войн, бе убивал риба, за да се храни. Днес уби от милост. Но не беше помолен за тази милост. Взе решението сам. Уби същество, чието съзнание бе способно да обича и сега го заболя от стореното. Изпълни го една празнина и плашещо спокойствие. Откри, че е способен да притъпи стореното и да продължи да живее. Откри, че е лесно да си позволи да не чувства вина. И това го уплаши още повече.

Пръстите му леко погъделичкаха плюшката по реда. Нямаше да е проблем дори и досегът му този път да беше по-усърден, но той не желаеше. Искаше да постигне милувка, а не съкрушаване. Съприкосновението приличаше на битката, която водеше в живота си. Не желаеше да става на всяка цена. Въпреки това всеки път, когато му кажеха сума, той плащаше без да се пазари. Показалецът му бавно се приближи отново. Този път успя да акумулира точната енергия, за да обхване главата на плюшеното кученце, без да го нарани, ако то беше истинско. Откакто ноктите му не растяха така големи и дълги, а с човешка скорост откри, че те всъщност бяха способни да докосват нежно, но той все още не можеше да преценява разстоянията добре и не му беше удобно. Кученцето сякаш откликваше на нощната му тъга. Мекотата на козинката му му действаше добре. От устните на Блес искаше да се отрони стон, но той се оплете в паяжината на обърканите му емоции. Остави плюшката и се извърна.

Направи няколко крачки в противоположна посока. Вземаше разстоянието плавно и с финес. Мантото му леко се плъзгаше около босите му нозе. Приседна на тюркоазеното кресло и се загледа в равномерното дишане насреща си. Тялото плуваше в завивките. Вероятно в това съзнание сънищата бяха също толкова красиви колкото и тази стая. Лицето беше така спокойно. Устните полуотворени. Косата леко обрамчваше меките черти. Всяка клетка, всяка фибра рисуваше съвършенство. Загледа ръцете подаващи се над завивките. Фината кожа, изкусните пръсти със заоблените като опал нокътни плочки. Давали смърт, носили живот. Познали тежки пръстени, знаещи и фината червена нишка на съдбата ръце. Не можеше да се насити на гледката. Това определено го разсейваше по-добре от полицата с дрънкулки. Дишането му се ускори и той си пое дъх с ряз. Не знаеше кога се беше заиграл с облегалките, но усещаше, че ги стиска до степен да усеща дървото вътре в тях под повърхността на дебелия плат. Обмисляше нещо. Не спираше да проследява извивките на фигурата в леглото. Премигна за миг, защото пред погледа му отново се разпиля кръв като фонтан. Кръвожаден ли ставаше? В реалността тялото облечено в бледосин халат помръдна. Кръвта въображаемо плисна в лицето му, карайки го да зажьоми, предпазвайки се от топлата й лепкавост. В реала видя подаващия се срамежливо крак изпод завивката, който несъзнателно го бе докоснал. Дългите пръсти приличащи на собственика си. Имаха собствено мнение и не приемаха възражения. В главата си чу щракването от чупенето на врат. Пръстите на Блес бяха извършили подобно фино движение. И мъките на страдащия бяха секнали. Блес премигна за да прочисти погледа си и в полезрението му се фокусира приятно оголената ключица отсреща. Поиска да сложи край на терзанията си. Беше от ляво на леглото, но посегна към дясната страна на лицето долу. Пръстите му бавно и настоятелно докоснаха кичур коса. Навън вече се развиделяваше. Бяха минали часове откакто беше тук. Приседна на ръба на леглото. Вдигна дългия кичур и го поднесе към устните си. По това отношение тези двамата си приличаха. Умееха да ценят красивото. Блес ценеше рода си. Какво друго ценеше Валин все още не му беше съвсем ясно.
- Чудя се, кога точно ще ме спреш - гласът му прозвуча ниско и разряза тишината. Вдъхна аромата на билки и пусна живата коса да се изплъзне като змия измежду пръстите му. Досегът му мина по дясното ухо. Надяваше се сега да успява да премерва движенията си. Влагаше много старание. Плъзна палец по бузата, завъртя се по брадичката обхващайки я с пръсти и завърши гъделичкайки с нокът под долната устна. Приближи лицето си учуден от свободата, която му се предлага. - Добро утро. - Гледаше го право в очите. - Смяташ ли да приемеш предложението пратено от двореца?

В покоите на Валин тишината можеше да се реже с нож.

***

Валин усети присъствието на Блес, още преди отварянето на тежките дървени врати, но не го показа с нищо. Никога не допускаше неканени гости в покоите си, но му бе любопитно да разбере какво толкова е накарало русалката да стигне до такива крайности, и да го безпокои късно през нощта. Стройното тяло не помръдна и мускул, и продължи да лежи все така в пълен покой. Валин не се нуждаеше от очите или ушите си, за да види и чуе какво се случва около него. Той усещаше и най-малката промяна в обкръжението си чрез силата на съзнанието и безпогрешната си интуиция, което го правеше смъртоносен противник за всеки, осмелил се да се изправи срещу него. Валин нямаше против да убива. Не се страхуваше от смъртта. В този живот нямаше какво да губи. Загубата на нещо толкова крехко и краткотрайно като човешкия живот бе просто природа, кръговрат на живота, съвсем естествено събитие. Затова и Валин не изпитваше вина, ако отнемеше или сложеше край на нечий жизнен път. Така или иначе, рано или късно щяха да бъдат заменени от някой друг и забравени. Незаменини хора няма, а Валин разполагаше с голям брой кандидати за ролята.
Въпреки, че дефакто присъствието на Блес в стаята му не представляваше кой знае какъв проблем, точно тази нощ на Валин му се искаше да остане сам. Не успя да се наслади на типичния за него сладък сън, а това никак не му се нравеше. Безсънните вечери, изпълнени с безкрайни кошмари, отдавна вече нямаха място в живота му, но понякога все още си спомняше за тях. Само при мисълта бледорусите косъмчета по тялото му настръхваха.
Съзнанието на красивия мъж започна да се пълни с нежелани мисли и картини. Играта им на жмичка взе да му идва в повече, и Валин реши да сложи край.
- Ако си приключил с огледа, съветвам те да се върнеш в собствената си спалня.
Снежнобелите клепки се разтвориха бавно и дадоха път на видимо спокойният, но въпреки това строг поглед на Валин. Блес не се отдръпна, а ръката му все още почиваше върху брадичката на красивия мъж.
- Добро утро. - Гледаше го право в очите. - Смяташ ли да приемеш предложението пратено от двореца?
Валин отдръпна ръката на Блес от лицето си, и се изправи в седнало положение.
- Това дали ще приема, или не, не е твоя работа, освен ако не искаш ти да управляваш Пу'Укал. В такъв случай, с радост ще ти отстъпя титлата. Сега, ако ме извиниш, искам да се върна към спокойната си дрямка.

***

Ланс се раздвижи неспокойно в съня си. Ръката му инстинктивно се плъзна по белите чаршафи, но пространството до него беше празно. Веднага отвори очи, и затърси Блес с поглед, но от него нямаше и следа.
„Може пак да е отишъл до тоалетната.", помисли си Ланс и почука на вратата, но не получи отговор. Отвори бавно. Помещението беше празно. Притесни се сериозно.
- Къде може да е отишъл по това време на нощта??
Тръгна да го издирва из замъка. Не му отне дълго да усети миризмата от свежа кръв.
„О, не, не, не!"
Откри труповете на двамата пазачи пред покоите на Валин.
- Блес, какво си направил...
Приготви се психически за гледката, която можеше да го очаква вътре, и отвори вратите. Отдъхна си, когато видя че и Блес и Валин са невредими, но близостта им го смути.
- Ланс!
- Да, господарю!
- Отведи Блес оттук, оттърви се от труповете навън, доведи нови пазачи и се погрижи Блес да не стъпва повече в покоите ми, освен ако не му го позволя изрично. Ако този инцидент се повтори отново, ще има сериозни последствия. Ясен ли съм?
- Да, господарю...
Ланс хвана Блес за ръката, както ядосан, така и силно объркан и притеснен от ситуацията.
- Хайде, Блес, да се връщаме в спалнята.
Усети лека съпротива от негова страна, но въпреки това надделя и го заведе обратно във въпросната стая. Затвори вратата след тях, и въздъхна тежко.
- Какво, по дяволите си мислеше, че правиш, Блес?? Имаш късмет, че се оттърва толкова лесно. За какво въобще ти трябваше да ходиш там по средата на нощта?? Ами ако нещо ти се беше случило... – Ланс постави ръце от двете страни на лицето на русалката и го принуди да го погледне право в очите – Моля те, не го прави отново. Не мога да те спася от Валин, дори да искам. Никога преди не си срещал такъв като него, и едва ли някога пак ще срещнеш. Той е по-опасен, отколкото дори можеш да си представиш. В него има сила, която нито ти, нито аз можем да разберем напълно. Затова...моля те...не прави това никога повече...
Ланс зарови лице в гърдите на Блес, за да скрие сълзите, промъкнали се в очите му. След миг поклати глава, за да си върне самоконтрола.
- Трябва да отида да се погрижа за охраната. Ще се върна възможно най-скоро. Изчакай ме тук!
С тези думи, Ланс потегли обратно към покоите на Валин.