КАПКА ЖИВОТ

***

Тя го викаше като сирена моряк. Макар да беше много по-различна като същество от него гибелната й красота и това, което носеше в себе си неудържимо го привличаха. Знаеше, че трябва да я следва, защото тя чертаеше пътя интуитивно. Не спазваше норми и най-важното беше свободна.


От няколко дена сънуваше. Сънищата не бяха присъщи за русалките. Явно обаче под въздействието на камъните съзнанието му се променяше. Спеше неспокойно. Често се сепваше, но не можеше да си спомни с точност причината. Тази нощ не беше сън. 


Събуди се и знаеше, че е реалност. Отмести внимателно ръката на Ланс просната върху гърдите му и се надигна. Виждаше не толкова образа, колкото енергията. Вратата се отвори тежко в нощта. Следваше бледите следи на аура дълго из владенията на Валин. Не искаше да предизвиква внимание от обекта, нито от стражите. Всичко се обърка само за едно мигване. Силуетът изгуби за миг невидимата нишка и се материализира. Борбата със стражата беше кратка. Това същество имаше предимства в пъти над човешките. Вдигналият се шум явно го разколеба и то реши да прекрати търсенето си.
Приближи едно от все още гърчещите се тела. Човекът умираше, а Блес не можеше да му помогне. Връщането към пълноценен живот все още не беше във възможностите му. Валин също приемаше спокойно нещата в покоите си. За пореден път се замисли, защо тогава господарят го беше върнал обратно към живота, но отказваше да стори същото сега. Взаимнозаменяеми ли бяха всички? Тогава, защо Блес беше все още жив? Милостив жест? Наведе се и повдигна врата на умиращия, за да се опита да успокои конвулсиите.
- Шшшш, всичко ще бъде наред - човекът се задушаваше в течността пълнеща дробовете му. Главата му кървеше в ръцете на Блес. Щрак! Отпусна неподвижното тяло обратно. - Ето, сега вече всичко е наред. Вече няма болка. - Потръпна изправяйки се. Точно сега имаше нужда от водата като убежище. Искаше да измие от себе си този свой грях.


Притича навън и се шмугна в хладината на езерото. Гмурка се докато остана без дъх. Показа се на повърхността и мигом усети полъха на стрелата разпорила водната повърхност до него.
- Не мърдай. Следващия път няма да пропусна. - Гласът долиташе от тъмнината, но притежателят оставаше извън видимостта на русалката. - Ти си ли Блестилиус Лимски?
- Да - отговори уверено. Не харесваше тона, с който му говореха и изискващата нотка. Може и да не обичаше смъртта, но умееше да се бие, ако се наложи и въпреки че не познаваше опонента си, ако не по-силен то поне би бил равностоен противник. - Магия за привличане ли ми направи, вещице? - Усети прашеца и как очите му натежават.
- Да, от днес ще се чувстваш неудържимо привлечен от мен до степен да не можеш да мислиш трезво, освен ако аз не реша друго. Време е да тръгваме. Морз ни очаква. - Фигурата се показа. Беше мускулеста и висока със стройни бедра и стегнат корем. Облечена в зеленината на чудни растения. Някои от тях разцъфваха, а други повяхваха. Беше горска фея.
- Мислех, че сте изчезнали - констатира с изненада. - Ти си последната, нали? Правили са експерименти с вас. Позната история - той се усмихна горчиво на приличната на амазонка войствено стояща фигура. - Кога трябва да тръгнем?
- След като росата изчезне. Чакай ме тук на същото място. Ако не дойдеш, родителите ти ще умрат.
Тя изчезна преди Блес да беше успял да запомни очите й.


***


В много отношения Блес приличаше на дете. Беше наивен в представите си за земния живот. Правеше някакви неща, които не бяха в природата му и му беше толкова трудно да се подчини на този чужд за него свят. Гледаше Валин, който излъчваше гордост и ненакърнимост и съжаляваше, че не може да постигне връзка с едно от малкото останали същества извън човешкия свят. Изпита тъга, разочарование, но се усмихна. По детски, наивно.


Стана му мъчно за Ланс. Натъжи се колко безцеремонно и безчувствено изглеждаше всичко и също като малко дете се ядоса на неразбирането, което срещна отсреща. С Валин имаха твърде подобни разбирания за цялото, но много различен подход към постигането му. Жалко.
''Тръгвам си - прочете Валин в мислите му. - Когато решиш да ти върна услугата убеден съм, че ще намериш начин как да ме известиш. Не знам, защо реши да ме задържиш, но явно целите ни не се припокриват. Няма полза от красиви, но безполезни неща. Надявам се бъдещето ти да е такова, каквото пожелаеш. Ще се постарая Морз да стои далеч от владенията ти. Благодаря за гостоприемството''
Не сне поглед от съвършенството пред себе си нито за миг. Не видя нито едно премигване, нито едно потрепване. Нищо. Както и очакваше. Валин не си позволяваше да мори тялото си с подобни глезотии.

***

За миг сякаш светът около тях се завъртя. Завъртя се бавно и направи пълен кръг. Лицата им излъчваха смес от всяка възможна вибрация - добра или лоша. Изглеждаха толкова малки и неподготвени. Приличаха на деца изоставени в света на възрастните. Сякаш току-що се бяха пуснали от полата на майка си и единственото, което имаха беше опората на другия. Тази подкрепа обаче имаше цена и Блес не беше сигурен, дали искаше да изпитва лоялността на Ланс до тези предели. Гледаше го и не можеше да се насити на малките точици изпълващи ирисите му и техните пъстри потрепвания. Ръцете му обхванаха лицето му, за да усетят топлината. Мълчеше. Можеше единствено да мълчи и да слуша. Щом остана сам устните му изрекоха бавно, но без колебание:
- Ще ми липсваш. От всичко тук ти ще ми липсваш най-много. Сбогом, Ланс.

Взе със себе си сопата за тренировки, която Ланс му беше подарил и завърза бледосинята панделка от косата си върху тази, която ползваше Ланс. Неведнъж бяха тренирали с тях. Огледа малката стая, която делиха в разбирателство и излезе тихо, за да срещне света на хората по-жесток от всякога.


***

Отдъхна си, когато най-после всичко беше в ред, новите стражи получиха инструкциите си, и неугледните трупове вече ги нямаше. Чувстваше се гузно, че е реагирал така остро пред Блес, но тогава беше под влиянието на страха и очакваше да види и неговият труп в спалнята на Валин, което Слава Богу не се случи. Запъти се обратно към спалнята, репетирайки наум всичко, което искаше да каже на русалката, този път на далеч по-трезва глава. Съдбата на тези думи обаче не беше да срещнат собственика си.
-          Блес...
Името увисна в празната стая, изречено по-тихо и от нежния сутрешен бриз, проникващ през леко открехнатия прозорец. Сърцето на Ланс отново заби лудешки, и възможностите запреминаваха през съзнанието му като бърз влак. Едва отърсил се от предишното, момчето се впусна в ново издирване на бившата русалка, и нови молби нищо с него да не се е случило.
„Заръчах му да стои там, по дяволите!”  

***

Валин така и не успя да заспи повече, а ефирните лъчи на слънцето се бяха спуснали над леглото му. Мразеше да се събужда нервен. Това несъмнено хвърляше сянка върху останалата част от деня му. Усетил напиращо леко главоболие, красивият мъж се изправи от леглото с въздишка. Затвори очи и се съсредоточи върху образа на русалката, но колкото и да се опитваше, съзнанието му се удряше в невидима стена, прикривайки напълно следите и местоположението му. Притвори отново гарвановочерните очи.
-          Значи все пак си е тръгнал оттук, макар и не по собствена воля. Това обърква плановете ми.
В този момент Ланс влетя в обширното помещение.
-          Господарю...аз...извинявам се....
-          Поеми си въздух.
-          Да...да...разбира се...
Момчето го послуша, и когато най-после почувства, че може да говори нормално, довърши мъчителното изречение.
-          Блес е изчезнал! Не го намирам никъде! Обиколих целия замък. 
-          Не е изчезнал.
-          Какво...Как така?
-          Тръгнал си е.
-          Но...защо...
В очите на Ланс се четеше смес от шок, тревога и прозираше лошо прикрита болка.
-          Нямам отговор на това. Не мога да проникна в съзнанието му.
-          Аз...не мога...Не мога просто да стоя така! Господарю, позволете ми да го потърся!
-          Ланс.
-          Да, Господарю.
-          Какво изпитваш към тази русалка?
-          Какво имате предвид, Господарю?
-          Въпросът ми беше достатъчно ясен.
-          Аз...не съм сигурен.
Това беше и самата истина. Бе крайно объркан от самия себе си, а в настоящия момент съзнанието му бе оплетено повече и от голямо кълбо прежда. Валин лесно би могъл да проникне в него, и да му даде отговор на собствения си въпрос, но се въздържа, най-вече защото дори не се налагаше да стига да такива действия. Всичко се четеше ясно като бял ден в приятно зелените очи на прекалено младото и неопитно все още същество. Не е лесно да прикриваш чувствата си, още повече когато си крайно невинен.
-          Разбирам. Вземи със себе си войници, колкото ти трябват. Давам ти ден време.
-          Разбрано! Благодаря ви, Господарю!
Ланс се изгуби отново зад масивните врати.
-          Кога смяташ най-после да се покажеш?
Тишината в привидно празната спалня бе нарушена от висок, мускулест мъж.
-          Никога нищо не пропускаш, както в доброто старо време.
-          Отново се срещаме.
-          Удоволствието е мое, Валин.
Два чифта черни очи се гледаха съсредоточено, без никой да сваля поглед от другия. В техния безмълвен разговор се заплетоха истории от миналото, отдавна заровени за един от тях, и все още ярки образи за другия, сякаш се бяха случили едва вчера. Двама мъже, които никога не трябваше да се срещат отново.

-          Блеееес, Блеееес...
Ланс изтри капките от челото си. Излишен жест, като се има предвид, че потта бе завладяла всяко възможно кътче от тялото му. Слънцето щеше скоро да залезе, а момчето не бе и на сантиметър по-близо до целта си. От русалката нямаше дори и люспа. Който е опитвал да търси игла в копа сено, може да си отдъхне, че търсенето на русалка в обширната гора около владенията на Валин не е дори една идея по-лесно. Ако не друго, иглата поне ще те убоде, за да съобщи за съществуването си. За разлика от нея, гласът на Блес не отговаряше на виковете на Ланс. Момчето нямаше намерение да се отказва. Срокът, даден му от Валин, изтичаше безпощадно бързо, и Ланс нямаше никакво намерение да го похабява излишно. Прехвърляше всички въпроси, които му се искаше да зададе на Блес, когато най-после го открие. Налагаше се да мисли позитивно, за да може да задържи в себе си тази решителност.
-          Който е уморен, нека остане и си почине. Аз продължавам напред. Който желае, е добре дошъл да ме придружи. – съобщи на бърза ръка на групичката стражи, и потегли напред, без дори да дочака отговора им.
Нямаше значение дали ще е със сто от тях, или съвсем сам. Нищо не можеше да го отдели от мисията му.


***


-          Виждам, че не си загубил безпогрешните си инстинкти.
-          Жалко е, че би си помислил обратното. На какво дължа непоканеното ти нахлуване?
-          А аз си мислех, че ще се радваш да ме видиш.
-          Сгрешил си.
-          Студен, както винаги.
-          Нахален, както винаги.
От едрата мъжка фигура се разнесе силен смях.
-          Не отговори на въпроса ми...Ейдън.
-          Предположих, че вече си нахлул в съзнанието ми.
-          Нямам намерение да се лутам в мислите на един перверзник.
-          Ласкаеш ме. Бях в замъка. Видях как си наредил царското семейство.
-          Безграничното нахалство рано или късно се наказва.
-          Ти и твоите принципи.
-          Аз поне мога да се похваля с такива.
-          Мина много време...Защо продължаваш да живееш по този начин?
Тъмнокосият се приближи бавно, но Валин отстъпи назад.  
-          Аз сам определям начина си на живот. Ако си дошъл да си разказваме истории от миналото, по-добре си върви....Сър Ейдън.
В дълбоките сини очи запламтя огън.
-          Да не би да нараних егото ти?  
-          Казах ти да не ме наричаш така...
Този път Ейдън стопи разстоянието между тях далеч по-бързо, поваляйки красивия мъж на хладните плочки. Валин дори не трепна, притиснат от тежестта върху себе си. Дългите му коси се разляха като коприна. По устните му трепна вяло подобие на усмивка.
-          Отдавна желаеш да ме видиш в тази поза. Какъв ще е следващият ти ход?
-          Ненавиждам хладнокръвието ти...Ненавиждам студенината, която лъха от всяка твоя клетка...Ненавиждам нечовешкото ти спокойствие...Мразя те, задето знаеш всяка моя мисъл, а не споделяш и една своя...
Дори да нямаше способността да го прочита като отворена книга, в този момент Валин лесно можеше да разпознае всички емоции, които преминаваха като експресни влакове през кристалносините ириси. Гняв, болка, копнеж, и лека нотка на разочарование. Безмислени емоции, никому нужна емоционална тежест.
-          Кажи ми, Ейдън, с какво си по-различен от всеки друг, който е поискал да ме притежава като красив трофей?
Нека добавим и обида към вече преливащата чаша от чувства.
-          Аз не желая да те притежавам...
-          И смяташ, че ще повярвам на това? Искаш да ми кажеш, че ако сега ти се отдам, ще ме отблъснеш, така ли?
Ейдън стисна ръце в юмруци, белегът над лявото му око се изви над присвитата вежда.
-          Само най-големият глупак би те отблъснал.
-          Така си и помислих. А сега стани от мен. Маниерите ти са все още като на пещерен човек...
-          Забравих да спомена – прекъсна го Ейдън - че аз съм най-големият глупак.
По чертите на Валин премина сянка.
-          Махни се от покоите ми, преди да съм те изгонил.
-          Не и преди да изпълня това, за което съм дошъл.
Изпод гърба на Валин започнаха да се подават чифт бели крила. Ейдън отскочи назад, преди да бъде хванат в капана им. Приличаше на ангел, леко носещ се във въздуха. Дългите бели коси обграждаха нежните черти на лицето му като ореол. Ако Валин бе ангел, то определено не беше пратен от Бог. Никое толкова греховно красиво създание, което убиваше без да му трепне окото, не принадлежеше към Рая, или поне такъв, какъвто го познаваме.
На места снежнобелите пера пробляснаха. Малки остриета полетяха към Ейдън. Той ги отблъсна с двойка ками, които измъкна от досегашното им скривалище. Въпреки по-масивната си физика, винаги си беше падал по изящни оръжия с много детайли. Такива, които са леки и удобни за използване. Сред любимите му бяха най-различните видове остриета и пистолети. Можеше да борави еднакво добре и с двата типа оръжие.  
Дръжките и на двете му ками бяха украсени със заплетени детайли, и изработени от бял метал с черен емайл. Една от най-любимите му придобивки, която рядко използваше за самозащита.
Металните пера продължаваха да летят към него, но нито едно от тях не достигаше целта си. Отблъскваше ги чевръсто, и всяко едно политаше към различен ъгъл на обширните покои. Злощастен пазач, който бе дочул случващото се и реши да провери положението, се намери жертва на смъртоносния „дъжд”. Останалите побягнаха панически.
-          Защо въобще се занимаваш с тези страхливци? Не могат да опазят и муха.
-          Кое те кара да мислиш, че очаквам да ме защитават? Ролята им е съвсем различна.
Покрай лицето на Ейдън прелетя самотно перо, оставяйки тънка кървава линия на дясната буза.
-          Не се разсейвай с маловажни неща, освен ако не искаш да станеш на решето.
Ейдън разходи пръст по порязаната си буза и се усмихна. Да, тези мъже никога не трябваше да се срещат отново.

Косата й беше като пърхкав облак. Къдриците леко полягаха на тесните рамене. Затворената догоре бяла риза трябваше да вдъхне спокойствие и професионализъм. Фибата в косата - доза невинност. Синият, моден гащеризон - свежест и новаторство. Кафявите очи - буден ум. Нищо нямаше да подейства. Не и когато му залагаха капан. Колкото и красива да беше мрежата, пак си оставаше мрежа за улов.
***
Затвори за миг очи, подразнен от факта, че долови парфюма й. Ароматът, създаден от козметиците, примесен с този на кожата й. Въздъхна с досада. Той и проклетото му въображение. В съзнанието му ясно изплува представата как тя нанася сместа от китката по шията си, чак до сгъвката на рамото. Погледна я. Стоеше все така пред него, извисявайки се на седем-сантиметровите си токове, създадена сякаш, за да го предизвиква. Не са ли я учили, че възрастните хора нямат време за глупости? И смееше все още да го гледа право в очите. Колко много ненавиждаше енергията на младостта. Тогава, когато не подбираш все още битките си. Реши да отговори на въпроса й:
- Оцелях по време на тормоза в училище, защото не отвърнах на удара. Научих се на търпение. Оставих ги да мислят, че са по-добри от мен. Ако бях отвърнал в сляпата си ярост, щях да ги пребия и да се превърна в насилника, от когото се опитвах да избягам. Търпението ми се превърна в сила. Изучих насилниците си. Сега съм стожер. Знам как да защитя себе си и мога да защитавам другите, когато се наложи.
- А защо си сам сега? Огледай се. Замисли се. Толкова високи стени си изградил, за да се опазиш, че и слънцето не достига отвъд. А онези, които казваш, че защитаваш, не са ли по-скоро твои затворници? Понякога трябва да отвърнеш на удара. Един-единствен път, за да помниш ти, за да помнят и те.
***
Дентън беше опрял двете си ръце, обрамчвайки цялото бюро. Тази жена се опитваше да рови в миналото му и да разклати основите му. Да го извади от зоната му на комфорт, но не знаеше, че той вече беше минал по цялата стълбичка. Беше насилник, когато се почувства несигурен и уплашен. Удари в незнанието си и после всичко се завъртя пред очите му и рефлектира обратно върху него, карайки гърба му да изпука изпод напора на вината. Очите му се усмихнаха.
- Ще говорим пак, когато поживеете още десет години, госпожице Нийл. Хората не се раждат отшелници. Животът ги прави такива. Когато си давал и давал, но отсреща никога не проявят разбиране, в един момент се уморяваш да даваш. Защо светът очаква аз да играя по правилата му? Защо той не играе по моите? Накрая печели по-силният, нали? Защо е проблем този път това да съм аз? И когато реша да се оттегля хората ще ме нарекат страхливец, егоист и хахав, нали? В моя свят, там където съм само аз, мога да правя за другите, което сам реша за редно. И няма нужда да ги питам и да търся разрешение или одобрение. Жертвата накрая съм единствено аз, защото решавам да жертвам времето и старанието си да защитя някой, който се опитва да живее отново с белезите си. Да, те са мои затворници, докато не намерят силата в себе си да скъсат оковите и да живеят свободно. Сами за себе си.

***
***
***

Наклони се, за да го разгледа по-добре. Пламъците хвърляха игриви светлосенки по кожата му. Устните му потрепваха едва при всяко вдишване. Белоснежната коса, сега с леки синкави оттенъци, падаше по двете му рамена, а едната му ръка лежеше кротко на гърдите му. Докато Блес беше при Валин не бе имала възможност да стои наблизо. Господарят там беше твърде чувствителен и щеше лесно да забележи. Нямаше да остане никак доволен от Фрея и желанието й да отведе Блес. Още повече, че Блес трябваше да вземе нещо от Валин, за което последният не беше дал гласно съгласие.

Погледна нагоре и сякаш се взря в тъмносиньо езеро с милиарди блещукащи светулки. Дъхът й излезе на облаче пара и стана едно с простора. Нощта беше режещо студена тук, в дебрите на майката природа. Растенията по тялото й бяха станали по-плътни, за да я предпазят от метеорологичните условия. Седеше скръстила под себе си нозе и дочуваше пукота на каменното, импровизирано огнище.

Блес спеше, облегнат на причудливо дърво, изкривено от малки и големи чукари, приличащо на огромен гигант с дълги, костеливи ръце, отправящи молитва към боговете. Фрея се приближи още. Дотолкова, че усети мириса на океан, запечатал се в кожата му. Още само милиметър-два и щеше да го докосне интимно. Нещо изщрака и се изтегли нагоре. Остриетата пробягаха рязко и завихриха дращещо въздуха по устните й в същия миг, в който щеше да го целуне. Тя докосна едва-едва стоманената твърдост на ноктите му, които разделяха лицата им. Видя тъмнината на очите му, която като кладенци попиваше топлината на нейните, превръщайки ги в черни дупки. Само за миг и това усещане изчезна, заедно с ноктите, присъщи само на русалското му тяло. Защитна реакция, за да опази себе си или нея?

- Започваш да ставаш досадна. Няма нужда да се опитваш постоянно да подсилваш любовната магия. Аз не съм в сексуално пробудена форма, така че това е максимумът, който ще постигнеш с мен - Нима тя не знаеше? Тя, която бе горска фея и познаваше цялата природа. Наивно беше Блес да си го мисли. Фрея искаше да види реакцията му, ако се опита да си открадне милувка от отровните му устни. Той не я разочарова. Значи вече беше убивал някого с тази целувка. Ноктите се появяваха винаги в подобни случаи, за да не събудят желание за съвокупление. Русалките имаха строга йерархия със само една Алфа двойка, грижеща се за продължението на рода. Затова можеш да обичаш, мислите ти можеха да изгарят от похот, но тялото ти можеше да елиминира всеки потенциален обект, който прояви интерес. Да съумее да контролира смъртта на другите беше изумително умение за неговата крехка възраст. За русалките да убиват натрапници беше като да вдишат и да издишат. Просто и елегантно решение. Така не се появяваха интриги и разногласия сред вида им, нямаше кавги за власт и от сласт. Затова и русалките бяха останали като същества, привличащи неудържимо моряците с фаталния си чар. Те омагьосваха с красотата си, но и фатално погубваха с телата си. Така те воюваха и срещу набезите на хората в ареала им. Хората от векове нахлуваха безжалостно в океаните и заловяха ли морско създание, не прощаваха. - Бих те защитил с цената на живота си, дори и да не използваш магия върху мен. Опитай се да поспиш. Аз ще бъда нащрек за останалото. - Придърпа и настани жилавото тяло до себе си, без да пита за съгласие. Облегна главата й на рамото си и затананика водна мелодия. Напоследък го правеше постоянно. Развиваше нов начин на мислите си, по който да общува едновременно със събратята си. Свързваше се с всеки един и го молеше за помощ. Дори и когато даваше признаци, че почива, камъните в него горяха ярко. Бавно започваше да се превръща в безмилостно чудовище. Скоро щеше да може само да отмъщава. Последният червен камък, който беше взел от Валин, камъкът на унищожението, можеше да бъде използван само от Алфа мъжкаря на групата т.е. баща му. Блес беше само преносител.

Усещаше вибрациите от Ланс и приближаващата група. Усещаше ордите сенки, които също бяха тръгнали подире му. А Валин имаше други занимания, но определено щеше да проследи какво се случва. Трябваше да напасне толкова детайли в съзнанието си, че главата му щеше да се пръсне. Получаваше постоянно потоци от познанията на вида си. Начини за справяне с хората и най-подлите техники, с които да убива, не докато се защитава, а докато атакува изненадващо. Защото, ако не удареше първи, нямаше да има бъдеще за рода му.

***

Нито единият от двамата не показваше признаци на умора. Със завидна лекота и скорост Валин прелиташе през голямото помещение, принуждавайки Ейдън постоянно да променя позицията си, и да пази упорито гърба си. Всеки друг на негово място щеше отдавна да се е предал на съдбата си. Някой, достатъчно смел да ги наблюдава отстрани, би се възхитил на грацията, с която двамата отвръщаха  на предизвикателството на другия. Атака и защита, преплетени в съвършен танц. Дансинг на живот и смърт.
Останали напълно сами в този малък свят зад четири стени, където никой друг не принадлежи, всички натрупани в тях чувства избухваха с пълна сила. Нямаше място за слабост, за почивка, за излишни мисли, които да замъгляват съзнанието. Двама воини водеха битката на живота си – както един с друг, така и със самите себе си, и никой от тях не бе готов да загуби. Но, както във всеки друг двубой, и в този трябваше да има победител, някой който да поеме юздите на надмощието.
Валин рязко промени тактиката си. Въздухът в стаята стана нетърпимо горещ. Завесите по големите прозорци се запалиха. Камите, които държеше Ейдън, изгаряха кожата на ръцете му. Капки пот избиха по цялото му тяло. Той стисна силно зъби, в опит да издържи на болката, но здравият му разум надделя. По-добре да остане обезоръжен за момент, пред далеч по-сериозните последици, ако остави горещия метал да свърши работата си. Валин само това и чакаше, за да прикове тялото на противника си в свой плен. Главата на Ейдън се удари силно в мраморния под, а Валин се надвеси заплашително над него. Крилата му се бяха разкъсали подобно на паяжина, напълно безполезни в това си състояние. В момента служеха единствено, за да придават още по-мистичен вид на и без това чудовищното създание , истинската същност на Валин. Нежните му черти, плод на изкусен трик, се изгубваха изпод низ от белези, покриващи изцяло тялото му.  
-            Защо би рискувал толкова много, само за да ме победиш? Толкова важно ли е за теб да ме унищожиш?
Ейдън говореше спокойно, погледът му прикован в очите на Валин, единственото останало от предишната му красота. 
-          Самовлюбен идиот.  Не се мисли за по-специален от останалите!

***

Специален. Интересна дума. Какво всъщност прави хората специални? Валин не знаеше това. За него хората не означаваха нищо. По-низши същества, чиято единствена цел в живота е да потъпчат останалите, за да се наредят на по-челни места в йерархията. Всички бяха така. Дори неговият, другият свят, светът на по-различните, на съществата, от които хората се бояха, съществуваше по същите правила.  Силният винаги властва над по-слабия. Кръговратът на живота. Законът на джунглата. Болезненият факт, с който му се наложи да се сблъска на още крехка възраст. Стани по-силен, възползвай се от другите, преди те да се възползват от теб. Покажи кой си, накарай ги да се страхуват, преди те да те подложат на волята си. Не скланяй глава пред никого, дори да си изправен срещу най-силните противници. Съдбата обича силните, или нещо си там, измислено като оправдание за действията на коварните, бездушни същества, които стояха начело на света.
В малката вселена на Валин съществуваше само и единствено той. Не допускаше никой друг да прекрачва границите на това свято кътче, където можеше сам да бъде господар на себе си.  Пътеката на живота му бе погълната от смърт, болка и гореща ненавист към всяко грозно същество, решено да го окове в коварната си примка, да открадне същността му, да я затвори зад дебели решетки.
Тялото пареше от раните, страдаше от тежестта на новите белези, изпъстрили нежната кожа като грозен пъзел на жестокостта. Оставените следи, които щяха вечно да му напомнят какъв не трябва да бъде. Роден като чудовище, той винаги щеше да си остане такова. Винаги щеше да бъде един от тези, от които бяга, тези, чиято същност ненавижда. Как му викат? Ирония на съдбата?

***

Кръвта кипеше в ушите му, сърцето му биеше безпощадно бързо. Бе изгубил контрол, сетивата му се бяха напрегнали до скъсване. В лицето на Ейдън виждаше миналото си, животът, който бе изоставил да изгори в пламъците на откраднатото детство. Инстинктът за оцеляване взе надмощие над него. Маската се пръсна на милион парченца.
-          Предател! Всички сте предатели!
Гневът, с който нападаше Ейдън, разкъсваше всичко по пътя си и оставяше големи кървави следи. Ако някога бе съществувала и частица човещина в него, то сега тя бе заровена под чисто животинското. Бе придобил образа си на русалка, неговата най-първа същност, началото на безкрайния кошмар. Острите като бръснач нокти се забиваха безпощадно в кожата на гърдите и корема на мъжа под него.
С всяка секунда загубата на кръв замъгляваше все повече съзнанието на Ейдън. Вече дори не усещаше парещата болка. Пламъците, започнали от завесите, се разпростираха между двамата, затваряйки ги в огнен капан. Правото да съществува, за което така упорито се бе преборил, му се изплъзваше неимоверно бързо, и то от ръцете на единствения, когото някога бе смятал за най-скъпото нещо в живота си. Но, както неведнъж преди това, и този път отказа да постави съдбата си в чужди ръце, дори тези на Валин. Тези двама мъже, толкова различни на пръв поглед, притежаваха една и съща енергия, еднакво силна воля и жажда за оцеляване, напук на всички и всичко останало.
Ейдън напрегна мускулите си и протегна ръце към Валин, сграбчвайки неговите в силната си хватка.
-          Пусни ме!
Виковете му отекваха от всички стени. Тялото му се гърчеше в ръцете на Ейдън, очите му бяха възвърнали естествения си цвят. Черен като дълбините на безкрайния океан. Кимоното се бе свлякло от крехкото тяло. Пламъците хвърляха отражението си върху всяка люспа.
„Дори така е красив”, помисли си Ейдън.  
Нищо не бе в състояние да промени омагьосващонежния образ, който виждаше всеки път, щом погледне към Валин. Онзи от първата им среща.   

***

Ден като всеки друг. Изгревът на слънцето не носеше нищо по-различно. Не и за децата със злощастния късмет да бъдат родени във време на нестихваща човешка съпротива и нескончаема жажда за власт. Наричаха ги чудовища, това бе единственото название, което човешката логика бе готова да даде на непознатите за тях същества, без да се налага да прескача принципите си. Да заклеймиш някого и да го подложиш на безпощадна  смърт, какво по-лесно от това? Нима съществува по-добро решение? Никой не би могъл да отговори, тъй като никой не би се хванал да го търси. Не поставяй под съмнение. Не задавай излишни въпроси.
-          Хей, добре ли си?
Отговор не последва. Момчето не му обърна и капчица внимание. Беше навел глава и се взираше продължително в кръвта, стичаща се на локва в краката му. Белите му кожа и коса контрастираха стряскащо с червената субстанция.
Вместо да се откаже, Ейдън се приближи до слабата фигура на момчето, убеден че не може да го остави просто така. Още една крачка, и би могъл да го докосне...Не бе сигурен защо точно желае това, но не посмя да си зададе този въпрос. Подскочи стреснато, щом момчето се размърда и премести очи в неговата посока. За части от секундата го изгуби от погледа си, преди да се окаже в клопка на нападението му. Пред лицето му пробляснаха остри дълги нокти, опрени заплашително близо до гърлото му. Ейдън искаше да каже нещо, да опита да се защити, но успяваше единствено да стои като вцепенен, с поглед, вперен в дълбоките черни очи пред него. Те казваха толкова много, и в същото време издаваха прекалено малко. На кого принадлежеше кръвта? Дали неговата съдба щеше да е същата? Какво точно го подтикна да реши, че помощта му е нужна тук? Тези въпроси щяха да си останат все така висящи.   
-          Не си като тях.
Присъдата му напусна чуждите устни. Ейдън си отдъхна, щом вече бе вън от опасност. Момчето се обърна, и потегли по тихата уличка.
-          Почакай! – понечи да го възпре Ейдън, но опитът му завърши с провал.
Дори да се бе опитал да забрави непознатия, шансът това да се случи бе почти нищожен. Всеки ден се връщаше отново в онази уличка, където го бе открил първия път, но без успех. Улавяше се как опитва да си представи външния му вид, чертите на слабото му лице без кръвта, която ги бе маскирала тогава.  Първата им среща бе осеяна с хиляди въпроси, като всеки следващ падаше като водопад, и заливаше останалите. Това далеч не бе първият път, в който Ейдън се среща с едно от толкова обсъжданите и издирвани из цялото кралство същества, но никога не бе виждал някое толкова крехко и мистично, подобно на горски дух, което в същото време да притежава спокойствие и умения на хладнокръвен убиец. Баща му все повтаряше, че си търси белята, и някой ден здравата ще си изпати. Ейдън започваше да разбира защо, но тези мисли го напуснаха на секундата, щом най-после, след множество опити, успя отново да попадне на мистериозната си цел. Това, на което стана свидетел, обаче, го остави без дъх. Без да се замисли се втурна към треперещата фигура, цялата в рани и подутини. Не се замисли дори за секунда за своята безопасност. Пое непознатия в ръцете си, вдигайки го със завидна лекота, което не беше чудно, имайки предвид колко по-слаб бе той. Познал яростта в очите му, той побърза да отхвърли помощта.
-          Всичко ще изчезне...Просто трябва да мине малко време...Остави ме.
-          В никакъв случай! – отговори му Ейдън, с присъщия за семейството му магарешки инат. – Ще се погрижа за раните ти. Живея наблизо.
С това разговорът беше приключен. Ейдън изпълни заръката си, а след това цяла нощ стоя буден, бдейки над новия си познайник. Преди да заспи, го бе попитал за името му. Валин. Име, присъщо на крал.

-          Страхуваш ли се от смъртта?
Част от спокойствието се бе завърнало в гласа на русалката.
-          Страх ли те е да загубиш контрол над съществуването си? Тъй мимолетно като балон, издухан от вятъра в момента, в който разхлабиш хватката си. Колкото и да се опитваш да го задържиш по-дълго при себе си, обърнеш ли поглед на другата страна, ще го загубиш. Бурите на живота не спират и за миг. Ако не стъпиш здраво на краката си, нямаш и нищожен шанс срещу тях. Колко хора, мислиш, оцеляват достатъчно дълго, за да не се счита жизненият им път за пропилян? Малцина. А колко са загубили тази битка? Безчет.
-          Защо ми казваш всичко това?
-          Не е ли очевидно? Дойде време да си кажем „Сбогом”.
 
***
 
Щом Ейдън повдигна сънено глава от постелята, където предишната вечер се бе приютил Валин, откри че него вече го няма. Потърси го с поглед из малката стая, но от него нямаше и следа.
-          Защо ли се надявах, че ще приеме помощта ми?
 
След няколко дни двамата отново се срещнаха, но Валин го отблъсна студено.
-          За твое добро ще е да стоиш далеч от мен.
Дълбоките черни очи го пронизваха болезнено, но Ейдън не желаеше да се откаже толкова лесно.
-          Защо не можем да бъдем приятели? Каквато и да е причината за това, което ми казваш, готов съм да поема риска!
Увереността в гласа му накара Валин да се огледа продължително в изразителните кестенови орбити. За миг, за малка част от секундата бе готов да се предаде, да го допусне по-близо, но осъзнаваше прекалено добре защо не трябва да позволява това да се случи.
Приближи се до Ейдън бавно, с отмерени стъпки. В далечината полетя гарван и изпълни тишината с шумното си грачене. Лицето на Ейдън потръпна. Ръцете му инстинктивно потрепериха, чак до върха на пръстите. Сърцето му заподскача. Устните му запариха болезнено. Главата му се изпразни от всякакви мисли. Не смееше да помръдне и мускул. Чертите на Валин се оцветиха с едва доловима усмивка.
-          Никога няма да те забравя. – пророни тихо, едва-едва, и се отдръпна от Ейдън.
-          Сбогом...приятелю...
 
***
 
Ланс едва се стърпя да не си изповръща вътрешностите. Тези, които все още го придружаваха, обаче не успяха да се сдържат. Гледката смразяваше кръвта. Усети как сърцето му се стяга болезнено. От очите му неволно потекоха сълзи.
-          Блес...
Панически започна да обикаля около висящите от дървото трупове на русалки и да разглежда всеки един поотделно. Не че беше останало кой знае какво за гледане, но Ланс не мислеше за това. Съзнанието му бе изпълнено изцяло с неговата русалка, с безмълвната молба, която отправяше отново, и отново.
„Нека не го открия тук...нека не го открия тук...”
За момент спря и се заслуша. Наостри уши, но не долови нищо. Би могъл да се закълне, че чу името си. Отдръпна се от дебелия ствол на дървото. Усещаше нечие присъствие, но не можеше да обясни чувството. Сякаш беше там, но всъщност не беше. Протегна неволно ръка, като че ли да достигне някого. Пръстите му затърсиха несъществуващото, нереалното, илюзията, родена от липсата, от чувството на празнота и болката от загубеното.
-          Моля те, ако ме чуваш, върни се при мен...Не можеш да си тръгнеш просто така...Исках да те защитя...Аз...
Коленете на Ланс се удариха в сухата земя. Отново се почувства безсилен. Само ако притежаваше силите на Валин...Осени го идея.
-          Точно така!
Погледна нагоре към небето. Беше време да се връща обратно. Нареди на пазачите да го последват и потегли към замъка с нови сили, решен да открие Блес по един или друг начин.
 
***
 
-          Откажи се, Ейдън!
Огънят достигаше до всяко ъгълче на стаята, унищожавайки безпощадно всичко по пътя си. Благодарение на контрола на Валин, нито едно пламъче не пристъпваше към тях.
-          Трябва да платиш за това, което си направил! – на свой ред извика Ейдън.  
-          Не ти отива да си кученце на каишка на някой алчен за власт дебелак. Винаги си бил прекалено наивен, прекалено...
Думите заседнаха в гърлото на Валин. Не можеше повече да се върне назад, маската на безразличието я нямаше. С всеки миг, който прекарваше с Ейдън, миналото му се прокрадваше зловещо. Опитваше да го достигне, да го задуши с грозните си пипала. Не, никога отново! Не беше вече малко момче, щеше да се пребори с всичко, което се изпречи на пътя му. Не биваше, не искаше, не можеше да се върне там. Моментът, в който си позволи мимолетно щастие. Моментът, в който завинаги се промени. Моментът, в който заключи пътищата към себе си с тежки вериги.
Не му оставаше дълго, преди да загуби напълно контрол над сенките на всички свои жертви. Всеки, който бе умрял от ръката на Валин, се приютяваше в тялото му. Бе отнел способностите на не един велик воин и тиранин, както сред хората, така и сред чудовищата. С последни сили сграбчи ръката на Ейдън.

***

Всеки друг, който го доближеше не му носеше утеха. Искаше отново да може да заспива като бебе. Да се буди посред нощ от това, че Ланс е издърпал схваната си ръка изпод главата му. Че се е завъртял в съня си и е завзел цялата завивка. Искаше да усеща пулса и енергията му, които го упояваха така както и мириса му. Защо момчето все му напомняше на океан? Затова ли толкова се беше привързал към него? Беше толкова познат и обичан аромат запечатан в кожата му. Искаше да потъне в ръцете му така както искаше да се гмурне в океана. И да продължи да го гледа с широко отворени очи, защото не можеше да се насити. За съжаление беше тук на майната си в пустошта и се чудеше как да не избие и малкото приятели, които му помагаха в битката на живота му. Ставаше все по-свиреп и по-малко съзнателен. Дори сънят му се превръщаше в състояние, в което беше постоянно нащрек. Страхуваше се, че ако заспи, ще забрави всичко. Ще забрави него.

Замисли се. Кое беше мястото, което на него носеше най-голямо удоволствие, когато се докосне? Първият път откри това случайно. Събуди се и усети как бельото го стяга. Как изпитва нуждата да се освободи от лепкавото чувство. Изправи се до седнало положение набирайки се леко нагоре в постелята. Вгледа се в дълбокоспящия Ланс. Чертите му бяха толкова омиротворени. Косата му падаше разбъркано на снопове по челото. Главата му беше потънала дълбоко във възглавницата. Преди да се усети Блес вече държеше ръката му в своята. Винаги, когато имаше нужда от помощ, за да се справи в тази човешка форма той се обръщаше към Ланс. Дотолкова беше свикнал момчето да е насреща и да откликва на молбите му, че дори и не се замисляше колко точно го правеше зависим. Зависимият не беше Блес. Караше Ланс да се чувства длъжен и винаги да бъде на разположение. Знаеше, че Ланс снощи си е легнал късно. Че е бил зает с организирането на разпоредбите дадени от Валин. От седмици страдаше от недоспиване, защото освен обичайните си задължения трябваше да се грижи и за една русалка, на която й беше по-лесно да направи муцунка и да поиска, вместо да застане твърдо и да си постигне своето. Блес беше завършено целенасочено чудовище, но начинът да не плаши Ланс беше този. Не знаеше друг, при който накрая не би оголил зъбите си или не би извадил ноктите си, за да разкъса. От толкова поколения хората биваха възприемани за врагове, че просто беше закодирано в ДНК-то му. 

Преди да се усети беше положил пръстите на Ланс върху бузата си. Те един по един бяха направили контакт с лицето на русалката и то започна да гори нескончаемо. Осъзнаваше кристално, че тази топлина, която винаги усещаше да идва от чернокосия сега изгаря него. Напрежението изригна и ситуацията в гащите му заплашваше да го побърка. Членът му напълно еректирал изискваше някакви действия от него напълно непонятни за съзнанието му. Не разбра мислите за Ланс помагаха ли в тази ситуация или не? Погледна още веднъж момчето. Не искаше да го буди. Той наистина спеше дълбоко.

Голите крака стъпиха леко на пода. Влезе в банята. Застана пред умивалника и се вгледа в напрегнатите черти на лицето си. И друг път беше изпитвал нещо да гъделичка слабините му. Или пък вълнението, когато пикае и уцели правилно тоалетната, но сега търсеше освобождение. Възбудата не спадаше, както ставаше обикновено. Болеше го и мястото пулсираше. Внимателно смъкна препаската надолу разкривайки нещото, което русалките нямаха. Парчето плът вибрираше нагорещено до червено. Щом се осмели да го докосне, той наддаде стон, който се процеди през полуоткрехнатата врата. Членът му изпълни ръката му напълно готов. Готов за какво? Какво трябваше да прави с него? Мислите му отново го отнесоха при Ланс. Само, ако можеше да попита. Какво би направил Ланс? Образът изплува. Най-често обичаше да докосва момчето. Това го успокояваше и го караше да се чувства комфортно. Какво би станало, ако Ланс можеше да го докосне сега? Ако на мястото на ръката на Блес беше тази на Ланс? Ако тя правеше тези леки движения напред-назад по тази стегната дължина? И ако тя усещаше трептенията на най-живата част от него в момента? Ако тя можеше да усети тази твърдост и мощ, щеше ли да е способна да извади още ниски, тътнещи стонове от гърлото на Блес? Щеше ли да може да му причини тези черни петна, които избиваха пред погледа му? Или омекването на нозете му, които странно не искаха да го държат изправен?
- А-ах - процеди измежду зъбите си Блес докато се опитваше да не си прехапе езика. Главата му се килна на една страна и мокри кичури залепнаха по морното му чело. Огнената жар се събираше само там в това конкретно място и диктуваше, че чака залп. Пръстите вече се плъзгаха уверено придобивайки всички характеристики на Ланс, които Блес беше познал. На тях можеше да се разчита. Те винаги знаеха какво да правят. Движеха се все по-бързо научили някаква инстинктивна завера. Ставаше все по-горещо в съзнанието му. Не само Блес желаеше Ланс да го докосва. Представата как Блес иска да докосва Ланс заглуши всичко друго. Проправи си път бясно през съзнанието на русалката и осъзнаването, че Ланс е само на 2-3 метра от тук довърши започнатото. Капчиците влага от преякулацията бистри и жежки изригнаха в нещо доста по-плътно. То се пръсна по огледалото и насмешливо загледа физиономията на екстаз на свлеклия се в банята Блес, който за първи път бе изпитал оргазъм в живота си. Зъбите му бяха намерили начин да избият и бяха разранили устните му в дивотата на емоцията. Миг по-късно се активираха и ноктите. Ето затова на русалките не им беше позволено да се влюбват.

Тогава беше времето, когато разбра, че да бъде русалка не му е достатъчно. Че да не може да целува Ланс не беше хубаво. Че Валин и лоялността на Ланс правеха Блес едновременно да се радва и страхува. Изборът на Блес беше ясен. Щеше да напусне рано или късно крилото на Ланс. Щеше да спре измамно да разчита на неговата защита. Да престане да го товари с присъствието си. И това щеше много да му липсва. Да бъде егоист беше единственият начин да си открадне още време от Ланс. За да може да запомни това време. За да може да запази образа му, за по-дълго пред очите си. Не го беше попитал за чувствата му, защото това щеше да направи нещата още по-трудни. Времето, в което Ланс се грижеше за Блес свършваше. Беше време Блес да се погрижи Ланс да не пострада от тайните пазени толкова дълго.

***

 
-          Не мога повече да ги възпирам. Искам да ме изслушаш много внимателно, без да ме прекъсваш.
Ейдън кимна разбиращо. Очите му – те бяха очи на човек, на когото можеш да се довериш. Въпреки болката, която му се налагаше да изтърпи, чертите на Валин се отпуснаха видимо. Дори в такъв момент този мъж си оставаше неговата слабост. Единствената такава.
-          Никога не ти разкрих миналото си, но не съжалявам за това. Дори когато ме видя за пръв път, не ме погледна така, сякаш съм чудовище. Нито веднъж. Въплъщението на невинността.
Валин се засмя. За пръв път през живота си. Ейдън не можеше да повярва на ушите си. Сякаш привлечен от магнит, силното му тяло обгърна това на Валин, подслонявайки го в топла прегръдка. Винаги бе искал да направи този, на пръв поглед, толкова простичък жест. Още тогава изпита желанието да го защитава – нещо, което така и не му бе позволено. В противен случай, кой знае, може би нещата щяха да се развият другояче.
-          Какво правиш, глупако? – възпротиви се Валин, но само на думи.
Затвори за момент очи. За един, едничък кратък момент. Нищо повече. Както тогава. Както в онова далечно минало, което никога не забрави. Въпреки себе си. Въпреки убежденията си. Въпреки здравия си разум. Напук на целия свят. Само той. Единствено той беше важен. Единствено той изпъкна. Единствено той беше истински. Нежен. Грижовен. Човек. Точно така. Това бе точната дума. Той беше човек в свят на чудовища. Единствен по себе си. Неповторим. И сега беше до него, същият като в онзи първи ден. Животът не бе успял да го опорочи. Валин винаги щеше да завижда на волята му. Тази, която на него му се изплъзна още в началото.
Позволи си да протегне ръка и да попие с пръсти белега над лявото око. Ейдън трепна от неочакваното усещане. Не познаваше този Валин, който не би могъл да си представи и в най-смелите си мечти. Въпреки че някъде, дълбоко в себе си, бе вярвал, че има нещо много повече отвъд фасадата, отвъд усъвършенстваната студенина, отвъд високата мраморна стена.
-          Единственото, което удържаше тях, сенките, вече го няма. Знаех, че един ден ще се стигне до тук, че един ден няма да мога повече да ги държа под контрола си. Сега е твой ред. Убеден съм, че от теб ще излезе съвършен крал. Погрижи се за Ланс.
Доближи устни до тези на Ейдън както в онзи ден, когато го напусна и му остави сърцето си. Сенките започнаха да напускат убежището си, една по една, намерили нов подслон в тялото на Ейдън. Походът им му причиняваше адска болка, но той просто стисна юмруци до бяло и се зарови дълбоко в целувката, толкова сладка, колкото и първия път.
Щом Валин отдели устни от неговите, едва се възпря да не изрази на глас протеста си. Красивите люспи започнаха да потъмняват Всяка една като че ли отброяваше секундите останал живот, които се нижеха безпощадно бързо.
-          Вече не чувам гласовете им... – въздъхна русалката – Свободен съм...
В очите му като че ли проблесна...щастие. За един-единствен миг. Почувства се истински жив. Един единствен път. Преди да затвори завинаги очи.
Ейдън, който до този момент въздържаше сълзите си, сега ги остави да се спуснат свободно по бузите му. Крехкото тяло в ръцете му ставаше все по-леко, докато накрая не изчезна напълно, сякаш никога не бе съществувало. Пламъците затихнаха и постепенно изгаснаха.
-          Жесток с мен до самия край...Типично за теб... – през пелената от сълзи се прокрадна самотна усмивка, която си отиде толкова бързо, колкото и бе дошла.
Чуваше неумолимите им викове там, вътре в съзнанието си. Но сред тях долавяше и друго. Нежен шепот, който се опитваше да му каже нещо. Прогони останалите и се заслуша внимателно, докато най-накрая различи думите. Само две. Напълно достатъчни.
-          И аз, Валин...И аз... – прошепна не толкова на себе си, колкото на него.
Вече можеха да бъдат едно цяло. Две частици от пъзела, събрани в една. Перфектно олицетворение на израза „Заедно завинаги”.
 
***
 
-          Госпо...дарю...
Ланс стоеше пред отворените врати.
-          Как посмя?!? ЩЕ ТЕ УБИЯ!
Викът му се изгуби в покоите, сега сякаш по-просторни и от преди в празнотата си. Всяка следа от Валин си бе отишла заедно с него.
Ланс нападаше безпощадно непознатия пред себе си, напълно заслепен в яростта си. Той, от своя страна, отблъскаше безпограшно всяка насочена към него атака. Раните на гърдите и корема му бяха заздравяли напълно. През разкъсаните дрехи се виждаше единствено леко загорялата кожа.  Избегна поредната атака, сграбчи противника си, събори го по корем и заключи ръцете му така, че да блокира напълно всяко възможно движение. Въпреки това, тялото под него не престана в опитите си да се измъкне.
-          Ти ли си Ланс? – попита го съвсем спокойно.
-          Не те интересува кой съм! Ще те накарам да съжаляваш за това, което си направил!!  
-          Късно е...Вече съжалявам повече от достатъчно...
-          Какво...
-          Валин ми заръча да се погрижа за теб.
Изправи се и подаде ръка на Ланс.
-          Казвам се Ейдън. С Валин...се срещнахме преди много време.
Ланс пое подадената му ръка. Внимателно изслуша разказа на Ейдън, от началото до края.
-          Той единствен ме подслони... – младото момче поде своята история, сякаш беше най-логичното продължение на казаното от Ейдън – Никой друг не пожела да ми подаде ръка. Той ми даде място, което да мога да наричам свое собствено. Там, където можех да се върна винаги. Сега...къде ще отида сега...?
Следващите думи се удавиха в неизбежно последвалите сълзи.  Ейдън постави ръка на рамото на Ланс. Това бе единственото, което можеше да стори в този момент.
Още повече усети липсата на Блес. Сега, когато и последната капчица надежда бе погубена безвъзвратно. Изгуби и двамата наведнъж.  Нима съществуваше по-жестока съдба? Ланс се отдръпна от Ейдън и побягна навън. Какво се очакваше да прави сега? Каква беше следващата стъпка? Нима някой можеше да му каже това? Почувства се по-изгубен отвсякога. Отново се бе върнал на стартова позиция. Кой ли въобще го питаше някога какво желае той самият? Животът му се носеше на чужди вълни, които сега отново го бяха изхвърлили на самотен остров, оставен на произвола на суровата съдба. Искаше да крещи, да проклина виновниците за достигналата го орис. Но най-вече проклинаше себе си за това, че не можа да направи нищо, за да избегне такъв развой на събитията.  
Просна се по дупе на зелената трева. Загледа се в празното сега езеро, в което неотдавна за кратко се приютяваше Блес.
-          Ще ти помогна да го намериш.
Дори не усети приближаването на Ейдън, който бе по-тих и от сянка.
-          Как разбра....А, да...Стой далеч от мислите ми! Не искам помощта ти!
Ейдън се засмя.
-          Ще ти помогна, независимо дали го желаеш или не. Ще изпълня молбата на Валин. Не мислиш ли, че и ти би трябвало да я уважиш? – зададе му въпроса с поучителния тон на баща.
-          Както и да е...Прави, каквото искаш!
Ланс му обърна гръб и се запъти към стаята си, за да си събере багажа. Ейдън го последва с усмивка.