Isolation is not good for me. Isolation, I don't want to sit on the lemon tree~

Диагон Али се пръскаше по шевовете от забързани занякъде магьосници. В този час дори и да ти се иска, трудно можеш да си позволиш спокойна и безцелна разходка надолу по калдъръма, без да има опасност някой да те събори. Тъй като след дългата си самоизолация от света Закъри бе развил известна фобия от тълпи, му се бе наложило да измисли заклинание, което му обещава незасегнато лично пространство където и да е намира. Затова и сега крачеше бързо с пръчка в ръка, като от време на време си прошепваше и заветното заклинание.
- Перспатиум!  - и около него се заформяше въздушен вакуум, който държеше хората, кръжащи около него, на точно половин метър разстояние. Някога преди бе срамежливо момче, но не харесваше социалната дистанция. Сега самотата бе красивото бягство от онова петно, което завинаги щеше да закрива фамилията Силвейн.
- Перспатиум!
„По дяволите, трябва да направя заклинанието по-дълго!“ изпръхтя си нервно наум, отброявайки минутите, през които му се налагаше да се повтаря. За съжаление, дългите заклинания изискваха повече време за направа. Но Закъри така и така бе започнал да затвърдява социалната си дистанция, че до ден-два заклинанието щеше да трае поне час.
За миг сне поглед към часовника си, за да види с колко закъснява за заветната среща с Кроули – регистратор магии. Поради някаква причина споменатия не спираше да упорства да се срещне на живо със Силвейн. Не го разбираше. Според Закъри даже Сова кореспонденциите им ги бяха накарали да се опознаят повече от допустимото. Струваше му се, че познава регистратора от десетилетия, може би защото във всяко писмо му разказваше за живота и преживяванията си, оставяйки само един ред място за същественото. Дори не му се искаше да си представи колко точно разговорлив е на живо.
Когато вдигна поглед от часовника си, заби толкова силно обувките си в земята, че насмалко не разби пръчката си в челото от рязкото спиране. Няколко души забавиха крачка и го изгледаха къде странно, къде стреснато. В първите секунди не осъзна колко силно бе стиснал чуждата длан между дългите си, пребледнели пръсти.
- Джейл…. – едва пророни, докато пъстрите му очи изпиваха болезнено познатите черти пред тях. Днес се навършваше поредната година от изчезването ѝ, затова част от него искаше да я зърне повече от всякога. Опита се да погребе тази част, но без успех. Този копнеж бе по-силен от него самия. На езика му, пред погледа му, в съзнанието му… Джейл изпълваше сетивата му. Толкова скъпа. Навярно отдавна забравила го, но все така скъпа. Единственият човек, който спомените му пазеха с такава яснота след всички тези години… Не, не се бъркаше. Не се припозна, защото от самото начало знаеше, че не е тя. Не е неговата скъпа Джейл. Онова любимо същество, отнело живот вместо него. Почернило своята душа, за да опази светла неговата. Предпазвайки го със саможертва, която никой герой не би извършил. Знаеше, че не е неговата Джейл. Просто защото не можеше да я сбърка. Не можеше, ала днес искаше да я види толкова силно. Толкова, че реши да се остави на илюзията да го излъже. Предаде се на скрития дълбоко копнеж ако не да говори с нея, то поне да я зърне веднъж, за секунда-две.
Няколко мигвания. Джейл отново я нямаше пред него. Странна горчивина го прониза право в сърцето. Остаряваше дори за това да продължава да пази глупавата си надежда.
- Съжалявам… - мрачна усмивка пролази по устните му. Опита да прозвучи, сякаш наистина съжалява, но в момента му бе така причерняло, че не му пукаше. Не го вълнуваше, че бе наранил непознатото момиче, далеч по-младо от него. Навярно дори още ученичка. – взех ви за някой друг. – добави очевидното, пускайки я да продължи по пътя си. Показалецът му изтри напиращата сълза от ъгълчето на миглите му.
Нямаше по-голямо и неразрушимо проклятие от надеждата. Защо не се бе отказал? След всичките тези години… Търсене под дърво и камък, наемане на сенчести магьосници, издирване от Министерството на магията… Направи всичко по и извън силите си. Не му ли бе станало ясно, че никога вече няма да я види? Просто думата „никога“ го плашеше. Беше прекалена, за да я изрече на глас. А изречеше ли я на глас, щеше да е факт. Не го ли стореше обаче, не би бил способен да продължи напред. Надеждата го преследваше навсякъде. Най-вече в ден като днешния.
- Леле, Закъри… Какво се е случило с теб, не приличаш на себе си! – посрещна го Найлс, бързайки да го приюти в магазина си за магически пръчки. Двамата често работеха заедно. Никога не се бяха запитвали дали са приятели, но се сучи така, че си паснаха не само с работата, но и за компания. Найлс изглеждаше разбран човек, а и имаше слонско търпение, което му помагаше с всякакви индивиди. Все пак опитът учеше да всичко. Човекът бе станал дядо за четвърти път, та можеше ли да е иначе?
- Благодаря за комплимента… - промърмори в същото настроение Силвейн, оставяйки Найлс да пооправи разрошените му от вятъра къдрици. През това време изкара малката си табакера от палтото и без да се усети, че е извън мъгълския свят, затърси запалка.
- Излагаш се, момче. – засмя се топло Найлс и направи лек бърз замах с пръчката си. Цигарата между треперещите му пръсти се запали и Закъри я пое жадно между устните си, признавайки се за победен. Следващите минути му се губеха. Дори не забеляза, че прословутия регистратор на магии бе тук от самото начало.
- Пенсне! – изрече ясно, насочвайки пръчката към замъглените си очи. На носа му веднага се появиха чифт антични очила без рамка от викторианската епоха. Обичаше да ползва такива очила, когато почувства зрението си натоварено. Затова и създаде простичкото и кратко заклинание за тях. Нищо че можеше просто да снижи напрежението на очите си с едно замахване на пръчката. Пенсне очилата бяха по-скоро за стил, но малко хора, освен Закъри, ги харесваха и не ги намираха за странни.
- Какво има между теб и тези пенсне?! – възкликна за кой ли път Кроули, между безспирното си дърдорене. Гласът му бе толкова монотонен, че се сливаше с фоновата тишина. Монолозите му дори не се нуждаеха от каквото и да е внимание от страна на слушателите.
- На мен пък ми допадат. – обади се Найлс, подсмихвайки се все така мистериозно под гъстия си мустак. – Придават вид от старата школа. Пенсне! – и неочаквано стария търговец на пръчки също замахна веднъж като старши диригент и се сдоби с чифт от нетипичните очила. – Казах ли ти?!
- Човек може да види, че си от старата школа и без да носиш тези нелепи очила. – отвърна Кроули, отново прекъсвайки разказа си за това колко пъти в живота си е ял яйчена салата. – Аз кога ще получа някакво наистина полезно заклинание от Закъри? Побелях от чакане!
- Алба барбатус! – замахна старецът към него, нищо че бе невъзпитано. В миг Кроули си припомни едно от заклинанията на Закъри, сдобивайки се с бяла коса, брада и вежди.
- Ха-ха-ха, много смешно. Държите се като деца. И двамата! – скръсти ръце пред гърдите си регистраторът на магии. Кой бе той, в крайна сметка? Просто записвач.
- Мисля, че съм почти готов със заклинанието за превод. Намери ли ми книгата, Найлс? – запита го превъзбудено Закъри, все така впил концентрация в дълго просрочвания си експеримент.
- Това е най-многоезичната книга, която успях да намеря. – отбеляза с известна гордост Найлс, преди да изкара видимо старото четиво из дюкяна си.
- Чакайте, чакайте, трябва да видя! – надвеси се над тях Кроули, като дете пред витрина с бонбони. Веднага усети, че иска да види това.
- Заклинанието изисква известна концентрация… - промърмори тихо тъмнокосия, преди да размърда пръчката си, накланяйки я на точно 43 градуса. – Лингуа легунт!
Изминаха няколко секунди, през които тримата възрастни бяха забравили да дишат от напрежението дали нещо аджеба щеше да се случи. Когато през мислите им премина вероятността заклинанието да не действа на точно тези произволни езици от страница 769, от пръчката на Закъри започнаха да излизат свързани изречения на чист книжовен английски.
- Боже мой… - ахна захласнато Кроули, поставил натежалата си глава върху патешките си длани.
След всяко трето изречение, най-горните думи се изпаряваха във въздуха и текстът продължаваше да се ниже като безкрайна върволица от пуканки. Защо пуканки? Поради някаква причина шрифта напомняше на пуканки. Буквите изглеждаха някак пухкави, кой знае защо. Закъри не отговаряше за въображението си. Иначе досега щеше да е в лудницата в Азкабан.
- Хей, момче, докога ще продължи това чудо? – запита Найлс, на когото всичко му доскучаваше бързо.
- Я…Не съм мислим по този въпрос, сигурно като преведе страницата. – тъкмо заключи най-вероятното и пръчката му започна да бълва още и още, подхващайки следващата страница. Очевидно заклинанието бе прекалено силно, или по-точно насилствено, защото дори накара книгата да се отлисти сама, за да открие продължението на текста.
- Май иска да стигне до края на книгата. – промърмори Кроули, почти хипнотизиран от новото заклинание.
- Значи ще си умрем тук…
Пръчката вече трепереше в ръката на Закъри, когато неочакван повей на вятъра привлече вниманието им. Найлс и Кроули рязко се обърнаха в посока вратата, където стоеше видно млад посетител. На Силвейн му отне малко повече време, докато се разконцентрирана правилно, че да прекрати заклинанието си без инциденти. Найлс му помогна като затвори книгата под носа му. Това можа да го стресне дотолкова, че най-сетне да забележи новопоявилото се момиче, втренчено в него. Сигналната лампичка веднага го светна. Това бе девойката, в която се припозна по-рано. Странно, всеки друг на мястото ѝ би побягнал ужасен в обратната посока, а тя очевидно го бе проследила дотук.
- Мога ли да ти помогна…с нещо? – опита да се държи като нормален човек, като най-първо прибра пръчката си. Беше повече от очевидно, че тя искаше да говори точно с него, затова другите двама се поотдалечиха в ъгъла и Найлс взе да показва последните си творения на Кроули. Въпреки опитите си да общува отново нормално, Закъри по-скоро напомняше на педантичен нервак, пристрастен към кофеина заради инсомнията си. Беше безнадежден случай.