Индекс
Последни снимки
Търсене
Регистрирайте се
Вход
Jack Benjamin Wish
The Spiderman is having you for dinner tonight~
Сря Сеп 02, 2020 2:25 pm
Jack Benjamin Wish.
*Notes:
30~Time traveller/The Council of time~90s~Jack Falahee~
К асетата изщрака отново. Лентата се завъртя за стотен път. Джак не помнеше вече колко пъти му бяха пускали същия запис. В главата му неспирно кънтеше началото, в съчетание с размазания образ на репортера.
„Шокиращи новини! Совалката Чалънджър се взриви във въздуха, само секунди след излитане. На записа виждате как совалката се превръща в облак дим пред очите на всички, събрали се да станат свидетели на този паметен ден. Президентът лично изпрати екип от експерти, за да разследва причините за тази трагедия. След цели девет успешни полета, совалката Чалънджър бе смяната за най-надеждната, до днес.“
Записът бе спрян, но Уиш продължи да се взира в замръзналия екран. Как не си беше взел поуката след хилядния път, в който го подлагаха на този кошмар? Просто трябваше да им каже каквото искаха да чуят. Нищо сложно.
- Е, Бенджамин Уиш… - започна доктор Рейнър. В самия му глас като че се прокрадваше присмех. Или това бе поредното внушение. – Помниш ли какво ми каза миналият път?
- Не помня.
- Каза ми, че записът е фалшифициран, също както взривяването на совалката.
- Вече не съм сигурен…
- Твърдеше доста убедено, че като част от екипа по поддръжката, си предупредил за неблагоприятните метеорологични условия и полетът е бил отложен не с няколко часа, а с два дена.
- Два дена?
- Да, според теб совалката успешно е излетяла в космоса на 30 Януари.
- Да, да, да… Така мислех, вярвах.. Исках да вярвам.. Но вече знам какво е станало. Ти ми каза. Совалката се взриви на 28ми, нали… Нали така? - изстреля почти на един дъх, опитвайки се да не гризе ноктите си до кръв. Никога нямаше да повярва. Не и след като бе видял с очите си…
- Винаги вярваш на глупавите си очи.. Как можеш да им вярваш, след като си тук, Джак Бенджамин Уиш? – засмя се Професорът. И без да се обръща можеше да разпознае гласът му.
- Млъквай..! – неволно излезе между устните му и това го издаде. Никога нямаше да се измъкне от този санаториум за луди, или каквото се водеше. Нямаше представа защо е тук. Знаеше само едно. Трябваше да се измъкне, за да намери истината.
- Все още ми се струва, че не правиш разлика между реалност и илюзия, момче.
- Защо ме наричаш така? На трийсет съм. И, ако не знаеш, съм уважаван авиотехник… Преди време бях най-младия тестов пилот на военновъздушните сили. Обикалял съм Земята с най-бързия изтребител... Нямате право да ме държите тук! Нямате, по дяволите!
- Ако не се успокоиш, ще се наложи да ти увелича дозата.
- Проклет да си, дори не вярвам, че си истински доктор… Всичко това е някаква проклета конспирация… Но аз ще ви разоблича, чувате ли?!! – ръцете му се намериха почит около врата на доктор Рейнър, когато той извика тревога.
- Търпението ми се изчерпа, закарайте го в Тихата стая!
- Пуснете ме, казах да ме пуснете! – знаеше, че поредната нервно криза нямаше да му помогне с нищо, но лекарствата само го подтикваха към подобни пристъпи. Нищо не можеше да го успокои. Не и когато бе свидетел с очите си как важно за него късче от историята се промени за едно негово мигване. Не искаше да забрави. Как би могъл? Познаваше всички, които в онзи ден се качиха в совалката. Бе се запознал дори с учителката, която трябваше да се превърне в първата обикновена гражданка, полетяла в космоса. Всичко с Чалънджър бе в изправност, но датата на потегляне обрече всички на борда… Джак ги предупреди. И успя, спомняше си, че докладът му бе взет под внимание и забави излитането достатъчно. Спомняше си как и той наблюдаваше зрелището от космодрума, заедно със стотици други хора. Всичко мина като по вода, аплодирането не стихваше дори след като Чалънджър се загуби някъде в небосвода.
Секунди по-късно, като че някой бе скочил във времето и променил събитията, пред очите на всички се появи облак дим. Внезапно ръкопляскането затихна, когато евакуиращи екипи започнаха да прииждат към тяхна посока. Алистър така и не разбра как бе възможно да се случи това. Докато един ден не се появи точния човек, който да му обясни, че не луд. Или поне не си бе измислял.
„Значи с две думи ми казваш, че не съм луд, а съм убиец?“
„- Не си осъзнал, че си пътешествал във времето и така си изменил събитие, централно за твоята времена линия. Тъй като престъплението ти е непредумишлено, ние от Съвета по времевите въпроси решихме да ти дадем избор. Вече знаеш от първо лице колко е опасно своеволното пътуване във времето, затова можеш да станеш част от нас. Задачата ни е именно да залавяме всеки, който е извън своята времева линия.“
Струва ви се бързо как от лудницата, нашия герой попадна в елитния Съвет по времевите въпроси, преследващо най-вече такива като него самия. Може би защото на самия Бенджамин Уиш му се стори още по-бързо и внезапно и от избухването на атомна бомба. Опитаха да го обучат как да си върши работата, но май не им бе направило достатъчно впечатление шизофренията му. Не че някакво си психическо разстройство бе оправдание да не си вършиш работата като хората, но Уиш определено слушаше повече Професора и другите въображаеми приятели в изкривеното си съзнание, отколкото шефовете си.
„Шокиращи новини! Совалката Чалънджър се взриви във въздуха, само секунди след излитане. На записа виждате как совалката се превръща в облак дим пред очите на всички, събрали се да станат свидетели на този паметен ден. Президентът лично изпрати екип от експерти, за да разследва причините за тази трагедия. След цели девет успешни полета, совалката Чалънджър бе смяната за най-надеждната, до днес.“
Записът бе спрян, но Уиш продължи да се взира в замръзналия екран. Как не си беше взел поуката след хилядния път, в който го подлагаха на този кошмар? Просто трябваше да им каже каквото искаха да чуят. Нищо сложно.
- Е, Бенджамин Уиш… - започна доктор Рейнър. В самия му глас като че се прокрадваше присмех. Или това бе поредното внушение. – Помниш ли какво ми каза миналият път?
- Не помня.
- Каза ми, че записът е фалшифициран, също както взривяването на совалката.
- Вече не съм сигурен…
- Твърдеше доста убедено, че като част от екипа по поддръжката, си предупредил за неблагоприятните метеорологични условия и полетът е бил отложен не с няколко часа, а с два дена.
- Два дена?
- Да, според теб совалката успешно е излетяла в космоса на 30 Януари.
- Да, да, да… Така мислех, вярвах.. Исках да вярвам.. Но вече знам какво е станало. Ти ми каза. Совалката се взриви на 28ми, нали… Нали така? - изстреля почти на един дъх, опитвайки се да не гризе ноктите си до кръв. Никога нямаше да повярва. Не и след като бе видял с очите си…
- Винаги вярваш на глупавите си очи.. Как можеш да им вярваш, след като си тук, Джак Бенджамин Уиш? – засмя се Професорът. И без да се обръща можеше да разпознае гласът му.
- Млъквай..! – неволно излезе между устните му и това го издаде. Никога нямаше да се измъкне от този санаториум за луди, или каквото се водеше. Нямаше представа защо е тук. Знаеше само едно. Трябваше да се измъкне, за да намери истината.
- Все още ми се струва, че не правиш разлика между реалност и илюзия, момче.
- Защо ме наричаш така? На трийсет съм. И, ако не знаеш, съм уважаван авиотехник… Преди време бях най-младия тестов пилот на военновъздушните сили. Обикалял съм Земята с най-бързия изтребител... Нямате право да ме държите тук! Нямате, по дяволите!
- Ако не се успокоиш, ще се наложи да ти увелича дозата.
- Проклет да си, дори не вярвам, че си истински доктор… Всичко това е някаква проклета конспирация… Но аз ще ви разоблича, чувате ли?!! – ръцете му се намериха почит около врата на доктор Рейнър, когато той извика тревога.
- Търпението ми се изчерпа, закарайте го в Тихата стая!
- Пуснете ме, казах да ме пуснете! – знаеше, че поредната нервно криза нямаше да му помогне с нищо, но лекарствата само го подтикваха към подобни пристъпи. Нищо не можеше да го успокои. Не и когато бе свидетел с очите си как важно за него късче от историята се промени за едно негово мигване. Не искаше да забрави. Как би могъл? Познаваше всички, които в онзи ден се качиха в совалката. Бе се запознал дори с учителката, която трябваше да се превърне в първата обикновена гражданка, полетяла в космоса. Всичко с Чалънджър бе в изправност, но датата на потегляне обрече всички на борда… Джак ги предупреди. И успя, спомняше си, че докладът му бе взет под внимание и забави излитането достатъчно. Спомняше си как и той наблюдаваше зрелището от космодрума, заедно със стотици други хора. Всичко мина като по вода, аплодирането не стихваше дори след като Чалънджър се загуби някъде в небосвода.
Секунди по-късно, като че някой бе скочил във времето и променил събитията, пред очите на всички се появи облак дим. Внезапно ръкопляскането затихна, когато евакуиращи екипи започнаха да прииждат към тяхна посока. Алистър така и не разбра как бе възможно да се случи това. Докато един ден не се появи точния човек, който да му обясни, че не луд. Или поне не си бе измислял.
„Значи с две думи ми казваш, че не съм луд, а съм убиец?“
„- Не си осъзнал, че си пътешествал във времето и така си изменил събитие, централно за твоята времена линия. Тъй като престъплението ти е непредумишлено, ние от Съвета по времевите въпроси решихме да ти дадем избор. Вече знаеш от първо лице колко е опасно своеволното пътуване във времето, затова можеш да станеш част от нас. Задачата ни е именно да залавяме всеки, който е извън своята времева линия.“
Струва ви се бързо как от лудницата, нашия герой попадна в елитния Съвет по времевите въпроси, преследващо най-вече такива като него самия. Може би защото на самия Бенджамин Уиш му се стори още по-бързо и внезапно и от избухването на атомна бомба. Опитаха да го обучат как да си върши работата, но май не им бе направило достатъчно впечатление шизофренията му. Не че някакво си психическо разстройство бе оправдание да не си вършиш работата като хората, но Уиш определено слушаше повече Професора и другите въображаеми приятели в изкривеното си съзнание, отколкото шефовете си.
- Jack Benjamin Wish
Re: The Spiderman is having you for dinner tonight~
Сря Сеп 02, 2020 2:56 pm
22nd century, New Los Angeles
Where we don't belongТрафик. Умопобъркващ трафик.
- Къде, по дяволите… - тръгна да задава реторичния си въпрос, когато забеляза целта си на около десетина метра. – Не…Чакай, чакай.. Това ли е? – усъмни се за сетен път в реалните си способности. Стори му се твърде лесно. Нищо, че от вече близо час се луташе из ужасния трафик на 22ри век.
- Това е , естествено! Очила ли ти трябват?! – обади се Професора, чийто луксозен диоптър на едното му око можеше да доближи обекта шесторно. Като аквариумите за риби.
- Какво безобразие, един аристократ не говори така! Не се казва „това“, а „той“! И „той“ дори си има име!
- Много ненавременна лекция, мадам Ле Морал. Аз не съм аристократ, нито пък Бенджамин.
- За бога, млъкнете! – внезапно заби спирачки, побягвайки в обратната посока с беглата надежда да остави и двамата досадници да бъдат погълнати от трафика около него. По принцип нямаше против Професора и помощта му, но когато Професора и Мадам Ле Морал се съберат заедно, вечно се стигаше до проглушителни спорове за всякакви глупости. Само онзи ден около час оспорваха доколко съскащо е „с“ в думата „сандвич“. Това бе умопобъркващо за Бенджамин, затова предпочете да си свърши работата сам.
- Тцтцтц, забелязала ли си, че нашия Уиш все по-често се моли на божество, в което не вярва? – обади се отново Професора и почти му изкара ангелите.
- Да, не знам какво ще правим с него.
- Хей! – рязко се извърна към тях, а показалеца му се извиси във въздуха. – Не ме обсъждайте, когато съм на крачка от вас! И как, дяволите да те вземат, вървиш толкова бързо на тези токчета?! – недоумяващия му поглед се спусна за секунда върху дамата, облечена в студено синя рокля до земята. Никой не можеше ад види токчетата ѝ, но всеки можеше да ги чуе. Техният пронизващ звук отекваше болезнено в съзнанието.
- Мога да те науча. – сви леко рамене мадам Ле Морал, след известно време мълчание. Поне ги накара да млъкнат, което естествено нямаше да продължи дълго.
- Ще го имам предвид, ако някога реша да стана драг куин! – изръси в отговор Джак, след което побърза да влезе в първия долнопробен бар в малката уличка за забавления, който видяха очите му. Сети се, че и двамата му спътници нямаше да пристъпят прага на място, което е под нивото им.
Защо трябваше да е толкова трудно всеки божи път! Точно, когато имаше работа за вършене…
- Леле…- едва пророни, когато осъзна, че в момента бе опипван от доста атлетичен секс робот, робот-жиголо, или както там му казваха местните хора. Това чудо на чудесата, за което само бе чувал в други времеви линии, сега „дишаше“ в лицето му и го придърпваше към тъмната страна на чудесата.
- Ето, хубавецо, запазих ти място. – промълви завидно реалистичната машина, когато го довлече до бара. – Ще ме черпиш ли едно?
Джак можа само да премигне, след което бавно да снижи поглед към ръката, която все още стискаше задника му. Отдавна спря да бъде секси. Какво щастие, че имаше висок праг на болката. Повече се тревожеше за този тъжен сваляч срещу него, накъсаните движения и говор го издаваха. Май скоро не беше ходил на смазка.
- Какво пиеш? – запита го със скрито любопитство. Вече си представеше как го отвлича и разглобява на чаркове, с чиято помощ завършва най-интелигентния космически кораб, някога познат на човечеството.
- Каквото пиеш и ти. – отговори робота с неуспешен опит да му намигне. Горкият, наистина се нуждаеше от поправка. Очевидно все още никой не го беше грижа за онези, продаващи телата си. Стори му се, че намери известна доза тъга в тези две очи на машина… но това не спря действията му. Желанието да майстори надделя и Джак много бързо и сръчно разглоби ръката, защипала задните му части. Можеше да се каже, че имаше правото да си я вземе, нали? Очевидно тя сама го бе избрала. Пък и… ако не действаше бързо, щеше да загуби нещо толкова функционално и естетически красиво като дупето си.
- Къде, по дяволите… - тръгна да задава реторичния си въпрос, когато забеляза целта си на около десетина метра. – Не…Чакай, чакай.. Това ли е? – усъмни се за сетен път в реалните си способности. Стори му се твърде лесно. Нищо, че от вече близо час се луташе из ужасния трафик на 22ри век.
- Това е , естествено! Очила ли ти трябват?! – обади се Професора, чийто луксозен диоптър на едното му око можеше да доближи обекта шесторно. Като аквариумите за риби.
- Какво безобразие, един аристократ не говори така! Не се казва „това“, а „той“! И „той“ дори си има име!
- Много ненавременна лекция, мадам Ле Морал. Аз не съм аристократ, нито пък Бенджамин.
- За бога, млъкнете! – внезапно заби спирачки, побягвайки в обратната посока с беглата надежда да остави и двамата досадници да бъдат погълнати от трафика около него. По принцип нямаше против Професора и помощта му, но когато Професора и Мадам Ле Морал се съберат заедно, вечно се стигаше до проглушителни спорове за всякакви глупости. Само онзи ден около час оспорваха доколко съскащо е „с“ в думата „сандвич“. Това бе умопобъркващо за Бенджамин, затова предпочете да си свърши работата сам.
- Тцтцтц, забелязала ли си, че нашия Уиш все по-често се моли на божество, в което не вярва? – обади се отново Професора и почти му изкара ангелите.
- Да, не знам какво ще правим с него.
- Хей! – рязко се извърна към тях, а показалеца му се извиси във въздуха. – Не ме обсъждайте, когато съм на крачка от вас! И как, дяволите да те вземат, вървиш толкова бързо на тези токчета?! – недоумяващия му поглед се спусна за секунда върху дамата, облечена в студено синя рокля до земята. Никой не можеше ад види токчетата ѝ, но всеки можеше да ги чуе. Техният пронизващ звук отекваше болезнено в съзнанието.
- Мога да те науча. – сви леко рамене мадам Ле Морал, след известно време мълчание. Поне ги накара да млъкнат, което естествено нямаше да продължи дълго.
- Ще го имам предвид, ако някога реша да стана драг куин! – изръси в отговор Джак, след което побърза да влезе в първия долнопробен бар в малката уличка за забавления, който видяха очите му. Сети се, че и двамата му спътници нямаше да пристъпят прага на място, което е под нивото им.
Защо трябваше да е толкова трудно всеки божи път! Точно, когато имаше работа за вършене…
- Леле…- едва пророни, когато осъзна, че в момента бе опипван от доста атлетичен секс робот, робот-жиголо, или както там му казваха местните хора. Това чудо на чудесата, за което само бе чувал в други времеви линии, сега „дишаше“ в лицето му и го придърпваше към тъмната страна на чудесата.
- Ето, хубавецо, запазих ти място. – промълви завидно реалистичната машина, когато го довлече до бара. – Ще ме черпиш ли едно?
Джак можа само да премигне, след което бавно да снижи поглед към ръката, която все още стискаше задника му. Отдавна спря да бъде секси. Какво щастие, че имаше висок праг на болката. Повече се тревожеше за този тъжен сваляч срещу него, накъсаните движения и говор го издаваха. Май скоро не беше ходил на смазка.
- Какво пиеш? – запита го със скрито любопитство. Вече си представеше как го отвлича и разглобява на чаркове, с чиято помощ завършва най-интелигентния космически кораб, някога познат на човечеството.
- Каквото пиеш и ти. – отговори робота с неуспешен опит да му намигне. Горкият, наистина се нуждаеше от поправка. Очевидно все още никой не го беше грижа за онези, продаващи телата си. Стори му се, че намери известна доза тъга в тези две очи на машина… но това не спря действията му. Желанието да майстори надделя и Джак много бързо и сръчно разглоби ръката, защипала задните му части. Можеше да се каже, че имаше правото да си я вземе, нали? Очевидно тя сама го бе избрала. Пък и… ако не действаше бързо, щеше да загуби нещо толкова функционално и естетически красиво като дупето си.
code by Silver Lungs
no name
Re: The Spiderman is having you for dinner tonight~
Съб Окт 17, 2020 11:00 am
Котаракът не беше доволен от гощавката, която успя сам самичък да си уреди. Струваше му се, че рибата щеше да бъде достатъчна за ужасно скромния му глад.
Но какъв глад!
Искаше още. Колкото повече ядеше, толкова по - гладен ставаше. В стаята беше повече от тъмно, но Котаракът лесно се беше ориентирал как да стигне до храната. Още дояждаше остатъците настървено. Искаше още, от колко време не беше ял ... дори не помнеше ... ала беше станал кожа и кости от последния път, когато го бяха затворили, май по погрешка, но Котаракът щеше за вечни времена да помни онзи негодник, който затръшна оная врата! Някой ден щеше да впие острите си зъби в артерията на онзи негодник! Но сега отмъщението не беше част от плана. Планът беше да се нахрани, а когато сдъвка умело и оная последна хапка, вратата рязко се отвори, лампата светна.
Котаракът беше на масата и изгаряше от желание да оближе чинията, ала в момента на осветяването, изсъска заплашително към новодошлите и скочи бързо от масата, с такава скорост затича, сякаш от това зависеше живота му. Премина през вратата още преди хората да са се отърсили от собственото си възмущение. Ала животното не чувстваше нищо освен глад.
Препускаше между краката на хората. Вероятно спъна някаква жена на ужасно високи токчета, защото падна така силно, че дори Котаракът се спря, изплашен от вика й, любопитен да разбере откъде идваше. Любопитен, ала не достатъчно! Сякаш разбираше, че тук не беше желан. Даже опитаха да го хванат, но той не спираше. Искаше да напусне това място, ала в този момент усети как беше уловен от някого и се размята в ръката на това непознато създание. Опитваше да дере и да хапе, но освен да съска и да прави отчаяни опити да се спаси, не успяваше да направи нищо повече.
Пусни ме, нещастнико!
Вероятно ако не беше в ръцете на оня робот, щеше да се справи и да спаси кожата си.
Но какъв глад!
Искаше още. Колкото повече ядеше, толкова по - гладен ставаше. В стаята беше повече от тъмно, но Котаракът лесно се беше ориентирал как да стигне до храната. Още дояждаше остатъците настървено. Искаше още, от колко време не беше ял ... дори не помнеше ... ала беше станал кожа и кости от последния път, когато го бяха затворили, май по погрешка, но Котаракът щеше за вечни времена да помни онзи негодник, който затръшна оная врата! Някой ден щеше да впие острите си зъби в артерията на онзи негодник! Но сега отмъщението не беше част от плана. Планът беше да се нахрани, а когато сдъвка умело и оная последна хапка, вратата рязко се отвори, лампата светна.
Котаракът беше на масата и изгаряше от желание да оближе чинията, ала в момента на осветяването, изсъска заплашително към новодошлите и скочи бързо от масата, с такава скорост затича, сякаш от това зависеше живота му. Премина през вратата още преди хората да са се отърсили от собственото си възмущение. Ала животното не чувстваше нищо освен глад.
Препускаше между краката на хората. Вероятно спъна някаква жена на ужасно високи токчета, защото падна така силно, че дори Котаракът се спря, изплашен от вика й, любопитен да разбере откъде идваше. Любопитен, ала не достатъчно! Сякаш разбираше, че тук не беше желан. Даже опитаха да го хванат, но той не спираше. Искаше да напусне това място, ала в този момент усети как беше уловен от някого и се размята в ръката на това непознато създание. Опитваше да дере и да хапе, но освен да съска и да прави отчаяни опити да се спаси, не успяваше да направи нищо повече.
Пусни ме, нещастнико!
Вероятно ако не беше в ръцете на оня робот, щеше да се справи и да спаси кожата си.
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|