Индекс
Последни снимки
Търсене
Регистрирайте се
Вход
DesiSkorm- Местожителство : Град "Фантазия"
Събуди се, Арлекин
Нед Авг 22, 2021 6:35 am
- Какво би направил, ако утре се окажем изправени пред зомби апокалипсис?
Мъжът, към когото бе отнесен въпросът, изтърва пържения картоф обратно в чинията си и погледна Хедър, сякаш имаше жълта книжка.
- Как така какво?
Този път тя го загледа с преценяваш поглед.
- Ами, така. Каква ще е първата ти реакция?
Той се замисли за момент, или поне си даде вид, че извършва мисловна дейност, макар погледът му да издаваше объркване и тотална липса на ориентация в темата.
- Предполагам ще се събудя и ще се радвам, че е било просто глупав сън.
Отвратително разочароващ опит за шега. Хедър въздъхна, без дори да се опита да прикрие досадата си.
- Сметката, моля. – Побърза да привлече вниманието на сервитьорката и ѝ благодаряи, щом момичето чевръсто изпълни молбата ѝ.
- Чакай, чакай. Къде тръгна??
Мъжът изглеждаше повече шокиран, отколкото раздразнен от развоя на събитията. Горкичкият.
- Как така къде? – Хедър изимитира въпроса му. – Отивам си вкъщи. Имам далеч по-интересни и смислени неща за правене.
Обърна му гръб и не се изненада, че, едва направила няколко крачки, можа да долови гневните му думи.
- Побъркана кучка.
Дотолкова бе свикнала с етикетите по неин адрес, че буквално все едно беше ваксинирана срещу тях.
----
- Какво му е толкова трудното на въпроса? – Запита се за пореден път, излегната на удобното си легло. – Човек никога не знае какво би могло да му се случи. Живеем в побъркан свят...
Дали светът се бе побъркал, или самата тя след толкова години съществуване в него, беше трудно да се каже, но тя отказваше да предаде принципите и разбиранията си за него. Това я правеше такава, каквато е.
За момента си мечтаеше за човек, който да разбере въпроса ѝ, да вникне наистина в него, да даде поне малко смислен отговор. Толкова ли бе невъзможно и трудно? Искаше ѝ се да вярва, че не е така.
----
- Какво би направил, ако утре се окажем изправени пред зомби апокалипсис?
По план, въпросът на Хедър винаги заемаше мястото си, когато събеседникът най-малко го очаква. Макар че, ако трябва да сме реалисти, когато и да го зададеше, едва ли някой би бил подготвен за него.
Беше наизустила всеки най-малък жест и поглед, който ѝ бяха отправяли. Сегашният не се различаваше особено.
- На колко години каза, че си? – Мъжът попита с насмешка.
Ах, една от най-любимите ѝ реакции – на изпечения задник.
- На повече от IQ-то ти. – Отговори преспокойно Хедър, грабна черно-зелената си раница и най-безцеремонно напусна кафенето, като остави на него да плати сметката.
Задникът с главно З, обаче, я последва навън и я сграбчи обезпокоително силно за ръката.
- Мислиш се за много остроумна, а? Баща ти не те ли е учил на обноски? Надута пикла.
Той стегна допълнително хватката си. Човек, който използва насилие срещу другите, смееше да говори за обноски. Каква смешка.
- За разлика от твоята особа, аз съм подготвена за зомби апокалипсис.
Ритникът в слабините не му остави време да реагира по какъвто и да е начин, освен да се свлече на земята с вид на мега страдалец. Жив да го ожалиш.
----
Ръката все още я болеше когато се прибра. Тези, които прибягваха до физическа саморазправа, бяха както малко, така и разочароващо много. Баща ѝ може и да не я беше научил на кой знае какви обноски, но на него дължеше способността да се защитава срещу такива отрепки. Родителите ѝ я бяха подготвили за много повече, отколкото някой би могъл да очаква. Бе много възможно цял живот да не ѝ стигне, за да приложи всички свои знания и умения, макар ситуации като днешната да ѝ помагаха да трупа значително количество точки.
----
Странеше от мъжете за известно време. Всеки се нуждае от почивка от отрицателните емоции в живота им. А и не беше кой знае колко забавно да се възстановява от животинските им пориви. Отдавна не се бе изкушавала да задоволи собствените си нагони поради една простичка причина – интимност с мъж, с който не може да проведе разговор по-дълъг от две минути и различен от вечните битовизми, меко казано, я ужасяваше. Не би си струвало главоболията, които неименуемо щяха да последват.
На работното място никой не знаеше повече за нея от необходимото. Затова, все пак, му викат личен живот. Не търпеше клюки по собствен адрес, особено там, където бе съсредоточена в това да си изкарва прехраната. Все някой трябваше да финансира книгохолизма ѝ, а нямаше опашка от желаещи за това.
----
- „Секс на плажа”, моля. – Хедър поръча на прекалено младата според нея барманка, но, кой знае, можеше да се окаже по-добра от очакваното.
- На твоите услуги. При мен ще намериш всичкия секс, от който се нуждаеш, маце.
Хедър удостои нахалния сваляч с един-единствен поглед, преди да използва един от добре тренираните си отговори.
- Нямаш проблеми, пич. Какво ще кажеш да се съблечем чисто голи, а аз да ти покажа необръснатите си крака?
Мъжът избяга със скоростта на куче, гонещо кокал.
- Пълна липса на вкус. – Хедър се засмя и пое с усмивка сервираното ѝ питие. Момичето я загледа неловко. Най-вероятно се чудеше дали казаното от Хедър е истина, или не. Потвърди това и с въпрос.
- Епилирам ги. Така че, дефакто, не са избръснати. – Реши да поясни тя, при което момичето зад бара се засмя тихо и пристъпи към останалите клиенти – спасителното ѝ въже.
Където и да отидеше, Хедър бе като музеен експонат. Като творение на изкуството, пред което хората биха клатили глава разбиращо, но всъщност си нямаха и на идея за какво става въпрос. То и Арлекин никой не я разбира, но пък си намери Жокера – неин верен спътник в лудостта. Кога ли и Хедър щеше да намери своя Жокер? Определено нямаше изгледи да се случи в бар в петък вечерта.
----
- Какво чакаш?
- Автобуса?
Хедър погледна непознатия с изражение, което самó по себе си питаше дали е в час с нещата. Какво друго предполагаше, че може да се чака на автобусна спирка, тя не искаше и да знае.
- Ъхъ.
Интелигентен завършек на интелигентен разговор. Поклати глава и с радост се качи в превозното средство веднага, щом това бе възможно. Зае мястото си и се помоли на всички богове, в които не вярваше, седалката до нея да си остане свободна. Ако ли не, поне човекът да е или от нейния пол, или да има благопроличието да държи личното си пространство далеч от нейното.
Най-после се бе решила да избяга за малко от типичното си ежедневие, да използва свободния уикенд за нещо повече от почистване на апартамента и план-график на менюто за предстоящата седмица. Не че нямаше да ѝ се наложи да го направи, но си е друго да се впуснеш в малко приключение, преди да се гмурнеш обратно в битовата реалност. Особено когато въпросната авантюра започва с запъхтяна от бързане възрастна жена, най-вероятно майка, съдейки по оживения разговор по телефона, която с шумна въздишка припада на мястото на Хедър.
- Извинете ме. – Обръща се към нея пет минути по-късно, когато загрялото средство за комуникация напуска ухото ѝ.
- Няма проблем. – Хедър отговаря кратко и насочва цялото си внимание към прозореца от лявата ѝ страна.
Ясен, според нея, намек, че не е особен фен на разговорите по време на пътуване. Не съвсем ясен за по-възрастната ѝ спътница, както излиза. Тя разказва ли, разказва за житието и битието си, за целия си живот от А до Я. На Хедър ѝ се приисква да можеше да лети. Тогава всякакъв вид транспорт и общуване с хората биха били напълно излишни. Докато някой не я застреля за трофей на стената си, или не я затвори в мрачна лаборатория за изследване на ДНК-то ѝ и най-различни видове експерименти от съмнителен характер. Такова нещо като пълна или безплатна свобода не съществуваше.
- ...И тогава синът ми се усмихна, ама ей такава широка усмивка, направо да го изядеш!
Хедър превключи обратно на вълна „слушател”, колкото да чуе достатъчно, за да си лепне и тя една такава, разбираща усмивка, която жената изтълкува по начина, който се очакваше от нея.
Съвсем скоро жените се разделиха и всяка тръгна по своя път. Хедър се зачуди къде ли да отиде първо. Извади списъка си и го прегледа внимателно и обстойно. Както и се очакваше, мисълта да посети голямата старовремска библиотека, някога най-голямата гордост на града, бе прекалено съблазнителна, за да отстъпи място на каквото и да е друго. А уж трябвало да оставяш най-хубавото за накрая.
Отказа категорично да се качи на какъвто и да е транспорт повече и потегли по черните пътеки, водещи към старата част на града. Цяло чудо си беше, че не бяха превърнали мястото в туристическа атракция, машина за пари. Може би не вярваха в успеха на подобна схема. Колко жалко. Малко хора истински разбираха стойността на тези места, от които лъхаше миналото. А онези, които я осъзнаваха бяха или на преклонна възраст, или вече си бяха отишли.
Хедър вдиша спокойната атмосфера, още щом стъпи пред сградата. Отпред, странно, я посрещна млад мъж, на пръв поглед на най-много двадесет и осем години. Видът и присъствието му там оставиха скептично усещане у Хедър, но, въпреки това, реши да не го съди прекалено строго, преди да е поговорила с него. Усмихваше се топло, истински, щом я поведе вътре. Мястото беше вълшебно. Съхраняваше книги на стотици години, повечето в никак лошо състояние. За магията спомагаше и младият ѝ събеседник, който говореше с такава страст, че Хедър не усети доколко се бе захласнала в това да го слуша.
Няколко часа по-късно младежът предложи да поседнат на малка каменна пейка навръх стъпалата до входа на библиотеката. Тя се съгласи, без дори да му мисли. Един въпрос човъркаше съзнанието ѝ, но тя се страхуваше да го зададе, да не би случайно да развали магията.
- Има ли нещо, което ви притеснява? – Попита загрижено момчето.
- Всъщност, да. – Призна неохотно Хедър, неспособна да се възпротиви срещу безупречните маниери и характер. – Искам да те питам нещо.
- Питайте спокойно. – Усмихна ѝ се окуражаващо.
Хедър преглътна и остави думите да се изтърколят от устните ѝ.
- Какво би направил, ако утре се окажем изправени пред зомби апокалипсис?
Момчето я погледна объркано.
- Какво е зомби?
Това бе неочакван за Хедър въпрос. Зачуди се дали въобще е възможно някой да не е наясно с това.
- Зомби е... – Тя опита да събере фактите в едно кратко изречение, което да обясни нещата възможно най-точно. – ...жив мъртвец, загубил изцяло човечността си и който действа под влияние на импулс да убива.
Момчето се замисли над думите ѝ.
- Предполагам, първото най-важно нещо би било да потърся сигурно убежище и да си набавя провизии.
Челюстта на Хедър увисна комично. Той...не се разсмя...не ѝ се подигра...нито за момент не я погледна, сякаш бе избягала от лудницата. Замисли се сериозно и даде най-добрия и логичен отговор, който можеше да се очаква от него, още повече, че дори не знаеше какво представляват зомбитата, преди тя да му даде сбито обяснение.
- Всичко наред ли е? – Попита я той и Хедър най-сетне реши да затвори уста и да се съвземе от моментния шок.
- Всичко е...всъщност е прелестно. – Отговори кратко, а лицето ѝ се озари от най-щастливата усмивка, която бе давала някога на някого.
Нейният Жокер съществуваше!
- Как...как се казваш? – Осмели се да попита Хедър.
- Жан. – Той хвана ръката ѝ. – Приятно ми е да се запознаем...Хедър.
- Откъде...знаеш името ми? – Тя го погледна с привидна уплаха, но не отдръпна ръката си.
Имаше чувството, че, ако го пусне, нещо ще се случи. Не бе сигурна какво, но силна паника се загнезди на топка в стомаха ѝ. Сключи пръсти с неговите и дълго наблюдава нереално топлата слънчева усмивка, докато чертите на лицето му не избледняха и изчезнаха, сякаш разпръснати от вятъра. Силна болка прониза сърцето на Хедър. Нима си бе въобразила всичко това? Цялото му съществуване? Но усещането за допира му, за пръстите му в нейните бе все така ясно.
Побърза обратно в библиотеката и се препъна в камара от натрошени каменни плочи. Изохка силно, когато коляното ѝ се срещна с една от тях. Щом погледна пред себе си, очите ѝ се напълниха със сълзи. Полиците с книги бяха разрушени. По пода, потънали в прах, лежаха накъсани страници и купчини разхвърляни книги. Всичко тънеше в разруха. Всичко си бе отишло заедно с него. Изведнъж нещата ѝ станаха пределно ясни.
- Значи си бил дух от миналото... – Още няколко сълзи се спуснаха по бузите ѝ. – Беше ми приятно, Жан...Скъпи мой Жокер...
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|