JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
» Let me be your hero~
Пет Ное 16, 2018 5:44 pm by Ин

» ~between two dimensions
Чет Ное 15, 2018 4:24 pm by Zenn

» Шизеншики и Земята
Пет Ное 09, 2018 8:22 pm by Адам Фолкфлиър

» You are you are, my favorite medicine~
Нед Окт 28, 2018 7:26 pm by Ян

» Родени в хаоса
Съб Авг 06, 2016 3:43 pm by Ян

» Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.
Съб Юли 30, 2016 2:41 pm by Ahn Seun Jae

» Зимната градина
Сря Яну 20, 2016 2:54 am by Ин Стефани

» Конферентната зала
Съб Дек 26, 2015 2:18 pm by Ahn Seun Jae

» Сделка със Сянката
Пон Дек 14, 2015 12:50 pm by Grim

АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm

Share | 
 

 Let me be your hero~

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5  Next
АвторСъобщение
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Чет Окт 25, 2018 7:02 am

За момент му се прииска да хвърли нещо към стената, но преброи до три и му мина. Чувстваше се като някой бизнесмен, чиято репутация е била оронена или нещо такова. Ама че смешка, точно това беше. Нещо, което по-късно щеше да си припомня с гърлен смях. Когато сянката вече ще е само минало и нищо няма да пречи на щастието му. Слушайки Хан Ан, разбра, че беше време и за него да изгради живот без бягства и чужди вмешателства. Съвсем скоро щеше да е единственият притежател на това тяло.
- Днес остани тук и поработи над проекта си... – започна с тих и спокоен глас, разплитайки рошавите кичури на Хан Ан. - ...а довечера ще ти дам възможност да ми се реваншираш. Сега ще преговоря набързо лекцията си за днес и ще вървя.
Хао Мин стана от леглото и отвори куфарчето, в което държеше книгите си, за да не събират прах. Най-отдолу беше книгата на ловците. За тях пишеше че се прераждат, за да може да поддържат баланса в света и още какви ли не работи. Но не това го вълнуваше сега. Единственото, което му трябваше, че точно страница... Нямаше я?! Как бе възможно точно страница 77 да липсва... Ясно си спомняше, че всички страници си бяха налице, когато успя да открадне книгата от старинната библиотека в Дафо. Конкретна страница не падаше току-така, но тук не личеше да е откъсната. Трябваше просто да намери друг източник.
- Ще тръгвам, до довечера! – каза след светкавичното си обличане и оказа честта на Хан Ан да усети устните му върху своите за довиждане. Все още имаше нещо, което го смущаваше, но бе убеден, че ще изчезне заедно с демона, обладал тялото му.
***
- Е, Хао Мин, защо ме повика тук, ако не е заради семинара? – Джули вече от няколко минути стоеше на масата срещу него и дори бе получила капучиното си. Ръцете й обгръщаха спокойно чашата, поемайки от топлината ѝ. Въпросът ѝ рязко прекъсна мислите на Хао Мин, който едва сега забеляза присъствието ѝ. Да, беше претърсил Интернет пространството през почивката и установи, че не е добър в сърфирането. А за Джули бе запомнил, че любопитството я караше да получава информацията, която я глозга.
- Да, малко се бях отплеснал. Нали веднъж каза, че силно те интригува темата за генетичните мутации? Различните теории за съществуването на свръхчовеци и сродни истории? – реши първо да я обработи, преди да премине направо към молбата си. Още след първото му изречение, блясъкът в очите ѝ му подсказа, че ще се съгласи да участва в малкото му „проучване“.
- Казвай какво те интересува?   - изстреля живо и отпи важно от чашата си като професор, напът да говори по специалността си. Хао Мин се ухили невинно, почесвайки се където не го сърби. Не искаше да му проличи, че има определена лична цел, поради която разпитва за тези неща.
- Преди време попаднах на интересно четиво, „Книгата на Лиешоу“. – умишлено се направи, че наистина не разбира за какво точно става дума, изчаквайки предпазливо реакцията отсреща. Момичето подскочи, като чу последното.
- Имаш „Книгата на ловците“? Стига бе! – почти се изправи от вълнение, подпирайки длани на дървената масичка.Чинийката издаде предупредителен звук, който я накара да се успокои и Джули бавно седна на дупето си. – Отдавна търся тази книга... Ако си съгласен, ще ти помогна с каквото ти трябва, а ти в замяна ще ми я дадеш?
- Не съм сигурен... Намерих я в мазето на едно старо жилище преди години, може пък да е нечия и да е ценна.
- Хайде, де дори не нужно да ми я подаряваш, позволи ми само да я прочета! – направи умолителна физиономия и Хао Мин се направи, че склонява заради това.
- Добре тогава. Ще ти я дам, но първо ми кажи какво знаеш за.. Сенките?
- Хмм, интересно е, че се интересуваш от тях. И досега будят много въпроси.. -  Джули подпря брадичка на едната си ръка и се втренчи изпитателно в колегата си. Той се усмихна съвсем нормално и отпи от чая си без да й отвърне нищо. Търпеливо зачака да му бъде отговорено. – Тъй като предполагам си прочел за тях в книгата на ловците..ще ти кажа онова, което липсва там. Първо няколко интересни факта! Първоначално не са били наричани Сенки, а Пазители. Древните предци са смятали, че те съществуват, за да пазят деца, белязани като специални от Нефритения император. Тези деца наистина са растели с невиждан интелект и многостранни дарби, или както е съвременната думичка – гений. Впрочем, някои твърдят че и Лао Дзъ е бил такова дете! Както и да е... с течение на времето се оказало, че не всяко дете се справя със сянката си, имало случаи на лудост и някаква друга несъвместимост като тази сенките да звучат неразбираемо за притежателите си, и така хоп – пазителите преминали към графата на демоните и вече било лош знак, лош белег да имаш сянка. Схващаш, хората се плашат лесно и при най-малкия намек за лошо влияние.
- Разбирам. Но знаеш ли нещо за самите сенки..Например за слабостите им? – не искаше да избързва, но не му се слушаха още небивалици. Хао Мин от личен опит знаеше какви долни паразити са тези създания и все повече искаше възможно най-скоро да скъса връзката си с тях. Чувстваше, че всичко започва да се омесва в едно и това го отвращаваше. Не искаше чуждите чувства, мисли и емоции. Неговото объркано съществуване си му стигаше.
- Слабости, хмм... Знам само, че когато сянка се пробуди регенерацията на тялото става изключително бързо, но...ако тялото бъде застреляно, докато куршумът не се извади, раната не може да заздравее, но и не кърви както при обикновен човек. Някъде бях чела, че единственото слабо място на сянката е сърцето, но като че имаше още нещо...
- Не звучиш особено сигурна. – прекъсна я с хладен тембър, довършвайки напитката си.
- Съжалявам... това ми е голямо хоби, но за сенките не се знае чак толкова..
- Тогава защо не се поразровиш повече? Ако намериш още нещо интересно, може да ми се обадиш. – Хао Мин се изправи, оставяйки пари за сметката. Вече се беше смрачило и не му се занимаваше повече с това. Разбра, че днес няма да научи нужното, затова трябваше някак да се справи сам с присъствието на сянката и да не допуска и за секунда тя да превземе съзнанието му. След вчерашната случка не можеше да си го позволи. Все пак Хан Ан бе завещан на него от съдбата, нали? Нямаше да го остави в лапите на един убиец...
„杀手?我是杀手你就是被害人吗?别可笑了。“
Дълбокият като кладенец глас разтресе умът му до степен на главоболие. Този път отново не разбираше думите му, а бяха на чист китайски. Ясен и отчетлив. Просто не можеше да разбере какво му казва, долавяше само нотки на ирония и присмех, които го отвращаваха повече. Скоро, скоро щеше да се отърве.
„Залегни!“ – същият глас му изкрещя нещо, което секунди по-късно го избави от сигурна смърт. Отнякъде се разпръснаха няколко изстрела. Хао Мин настръхна и несдържано изруга наум. Само това му липсваше, като че нямаше достатъчно проблеми и врагове в лицето на този един демон.
- Покажи се, Хао Мин! - това вече не му беше никой познат, а и не беше с всичкия си ако смяташе, че по този начин ще накара Мин да се изправи пред него. Куршумите на стената отзад бяха красноречиви, а на Хао Мин му се живееше още. Винаги се вкопчваше в живота дори повече, когато той висеше на косъм.  Оглеждайки се наоколо, осъзна, че е съвсем близо до квартирата си, така че може би имаше надежда. Просто трябваше да уцели точния момент...
„Ще бягаш? Най-добре остави на мен.“
- Млъквай! – без да иска го отряза на глас и така издаде точното си местоположение. – Прекрасно!
- Хао Мин, чух че си се представял като наш приятел, а? Може да се уреди... Съдействай ни и ще си част от „13“! – периодичното изскърцване на кожени ботуши се чуваше все по-близо. - Безсмислено е да се криеш!
Подсмихна се. Знаеше, че така притиснат от обстоятелствата, Хао Мин отново ще избяга и ще му отстъпи мръсната работа. Той си беше такъв, но Хей Ин бе дал клетва и щеше да я спазва, докато съществува. Щеше да спасява този глупак отново и отново, все пак му беше в специалността. Единствено не знаеше ще може ли да го спаси от самия него, но сега не беше времето за сериозни екзистенциални размисли. Тихо запретна ръкавите на кремавата риза. Повечето копчета бяха скочили на земята, когато шевовете ги предадоха. Това тяло имаше невиждан капацитет и му позволяваше да увеличава значително мускулната си маса. Едно есенно листо полетя и се плъзна незабележимо върху втвърдената мургава кожа на едрата фигура, току-що изникнала от мрака.
- Защо не започна с това? Предполагам сега е голяма чест да си част от група смешници, които си играят на лоши момчета. – подпря се на колата, зад която допреди малко трепереше Хао Мин и впери острия си поглед в бандата. Черни кожени дрешки в пънкарски стил, цветни гребени на които и петлите ще завидят, самодоволни усмивки. И в цирка нямаше да ги вземат.
- Да се правим ли? – изсмя се водещия парада. Нямаше да се усмихва още дълго. – Всички тук треперят само като чуят името ни! Днес дори си имаме арсенал от най-новия 22 калибър, така че избирай – ще дойдеш с нас доброволно, или надупчен? Чичката каза само да те доведем жив, но другото го решаваме ние!
Значи така, откаченото старче не спираше да иска своето. Ако Хей Ин бе истински убиец, нима би го оставил жив? Наблюдавайки света, смяташе, че едно такова същество всъщност бе напълно достойно за него. Наричаха сенките паразити, а какво ли бяха хората? Те живееха в планета, от която само взимаха. Не преставаха да взимат, но докога така? Учените им отказваха да признаят неизбежната истина – след няколко десетилетия земята им нямаше да е годна за живот. От части това ги караше така отчаяно да се взират в открития космос. Може би се надяваха, че един ден ще се преселят на нова планета, на която да причинят същото. Защото всяко същество се раждаше с някакви първични наклонности, които никога не се променяха. Като жаждата за отнемаш и разрушаваш.
- Майките не са ли ви учили, че от играчка става плачка? Не знаете с кого се забърквате. – не говореше за себе си. Не изпитваше вълнение от това да отнеме живот. Знаеше колко е тънка границата между живота и смъртта, също и какво се случва след като я прекрачиш. Всяка душа изкупваше вина, или получаваше възнаграждение в следващия си живот. Понякога и двете бяха така изкривени, че можеше да не ги усетиш докато не настъпи края. Понякога си вървяха ръка за ръка. В един миг си щастлив с всичко, което някога си искал, а в следващия губиш това свое всичко с едно мигване.
- Щом няма да е доброволно, пич... Полумъртъв също става. – дулото на малкото оръжие се насочи към Хей Ин, останалите като с махване на пръчка последваха примера на лидера си. Въздъхна. Нямаше да се получи с думи. В тези няколко чифта очи виждаше само погубваща решителност и глупава младост. Трябваше да ги откаже от самоубийствената им идея, докато имаха възможност да избягат. Концентрира силите си и горещата му кръв забълбука като прясна вулканична лава. Куршумът излетя с 330 м/с, трябваха му части от секундата. Предостатъчно време за една сянка. Протегна едната си ръка напред и разпери дланта, за да приюти куршума. Виждаше как се движи устремено към него в коридорчето на въздушната струя. Успя да пробие дланта. Режещото чувство развълнува сетивата. Все пак стоеше на няма и 10 метра от въоръжените хлапаци. Подсмихна се, изпуквайки врат, а пръстите на другата му ръка демонстративно извадиха куршума. Раната започна да зараства веднага.
- Полумъртъв, казваш...Браво за ентусиазма.
- К-ка...какво си ти, по дяволите?! – заотстъпваха назад, когато закрачи към тях. Черната му грива се развяваше на свобода, почти скривайки лицето му. Острото зрение избегна няколко куршума, останалите се впиваха в торса и крайниците като пиявици. Разкъсваха скромния плат, но стигаха само до месото. Сега надушваше нарастващия страх, но това не им стигаше. Нямаше да те откажат, когато бяха заблудени, че ще получат богато възнаграждение за него. Използва мигването им, за да изчезне от сцената.
- Питаш ме какво съм... – шепотът му заехтя, когато се появи зад лидера. Отне му оръжието и го запрати чак на покрива на сградата. – но всъщност не искаш да знаеш, нали?
Усмихна се, заклещвайки врата на човека. Сега бе в подчинено положение и следваше стъпките му с треперещи колена. На челото изби пот и сянката се усмихна доволно. Сега младежката глупост отстъпваше на прозрението и хлапакът виждаше живота си дотук, всеки един пропилян момент.
- Да направим един малък тест. Сам ще се убедиш колко е несправедлив живота.  – прошепна му, след което вдигна поглед към застиналите му другари. – Ако тръгнете сега, ще го убия бързо! – вдигна го във въздуха и останалите се разбягаха без особено колебание. Когато го пусна, черна сянка пробяга по лицето на младежа. Дори не изчака Хей Ин да се отдалечи достатъчно, нито премисли последната си атака. Нападение в гръб, а? Навярно го подцени, затова не се отдръпна. Сам си даде урока, който заслужаваше. Изтръгна инжекцията приспивателно от ръката си и изпрати на момчето една похвална усмивка преди да изчезне от уличката.
Приличаше на леко пийнала, накичена с пирончета елха. Приспивателните действаха и върху него, но имаше повече време да отреагира. Човек изпадаше в безсъзнание веднага, а Хей Ин разполагаше с около 5 минути. Впрегна силите си да стигне навреме до къщата. Още на прага го посрещна гласа на Хан Ан с името на Хао Мин и това го жегна силно в гърдите. Не усещаше голяма болка от куршумите, но това му подейства истински.
- Съжалявам... Хао Мин го няма. – пръстите му ефирно погалиха бялото лице, преминавайки през гъстите кичури. След този съвсем търсен допир почувства тялото си тежко като олово. Силите му вече зачезваха под влияние на приспивателното. Едвам заобиколи Хан Ан, за да изтърбуши задника си на най-близкия стол. – Трябва да ги махна... – започна да си мърмори, отблъсквайки съня. Впи нокти в кожата и изтръгна едно топче олово, което издрънча някъде на пода. Нужна ти беше сила като за вадене на зъб. Може би с пинсета щеше да е по-лесно. – Хан Ан...
Името му замръзна на устните. Времето му свърши и масивното тяло се отпусна в опасен покой назад. Щеше да сънува отново и щеше да се наслади на този сън като за последно.


Върнете се в началото Go down
Ин
The Mistress
The Mistress
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Пет Окт 26, 2018 7:04 pm

Денят изобщо не беше преминал така както му се щеше. И хич и нямаше да завърши така както му се искаше. Напротив. Всичко се обърка генерално. Мразеше живота си. Промени се само едно нещо в уравнението и то като тайфун издуха къщичката му-буквално и преносно. Хао Мин беше ключът. Днес беше последният срок, в който Хан Ан можеше да завърши разработката си на теоретично ниво. За съжалeние появата на Хао Мин се отрази и на работата, и на живота на хазаина му. Хан Ан се беше прибрал и тъкмо беше изнамерил онзи силничък ликьорец донесен от Хао Мин. Отпиваше трета чаша, когато дочу прибирането на новонаемателя. Вместо да го чака с приготвена топла вечеря и с трепетна надежда относно предстоящата им нощ, той допи третата чаша на екс. Уви, не успя да заглуши мислите и притеснителната болка в главата си. Изправи се залитайки.
Какво завари ли? Тяло с толкова нарушена енергия, че не знаеше как да отреагира първоначално. Как можеше да помогне, когато не виждаше? Тялото не помръдваше. Енергията тихо клокочеше вътре. Повредите личаха ясно нарушавайки баланса. Нямаше да умре от тях, но и нямаше да се подобри без чужда намеса. Никоя линейка нямаше да дойде в този квартал. Опасяваха се от нападение от улична банда.
Внимателно се приближи. Вдигна пръсти, за да докосне отсрещния, но се разколеба. Застина в размисъл. Всеки път щом бе докосвал Хао Мин го беше удрял ток. Болката се превръщаше в нетърпима, ако Хао Мин не е очаквал допира. Точно сега би трябвало да го тресне най-силно. Как можеше да му помогне тогава? Дощя му се да си допие ликьора вместо да му се налага да мисли по толкова сложни въпроси. Пое дълбоко въздух и се приготви за болката. Докосна предпазливо чуждата буза, стискайки очи в очакване на неизбежното. Рязко се отдръпна като попарен. Нищо. Нямаше ток. Направи втори опит. Не само, че нямаше болка, но й грапавата кожа изпод пръстите му ставаше отново мека и гладка. Сети се, че нямаше електричество и когато тази същност го докосна при пристигането си. Усещането беше коренно различно. Познато в дълбочина. Упойващо. Изпитвано и друг път. Щом грубата кожа го жегна, нейната твърдост се стопи и Хан Ан попи единствено топлината отсреща. Това определено не беше същността на Хао Мин. Дори миризмата му беше различна. Гласът също различен. Потръпна. Защо обаче не усещаше опасност? Не се тревожеше? На подсъзнателно ниво знаеше нещо, което наяве му убягваше. Тялото беше същото, но и различно. Много по-масивно. Първата му мисъл беше за някакви генетични експерименти и потрепери от тази идея. Все още успяваше да мисли рационално, но не и в правилната подредба. Как можеше да стабилизира тялото? Очилата. Щеше да ползва трансмитерите и разумът в тялото щеше да му покаже от какъв произход и къде са нараняванията. Сложи си джаджата и се въоръжи с пинсети. Трябваше му доста време, за да съумее, да стабилизира трептенето на ръцете си. Тялото наистина беше претърпяло видоизменения. Какво се беше случило с Хао Мин междувременно? Усещаше приятна топлина изпод пръстите си. Чувстваше се комфортно и в него се разливаше някакво гъделичкащо изживяване. Защо тази същност се опитваше да му вдъхне доверие? Трик ли беше, за да го спаси Хан Ан? За момент се зачуди, дали не представляваше заплаха. Дали не беше унищожил Хао Мин, но после съумя да отдели и енергията на Хао Мин. Все още беше в това тяло. Значи трябваше да го спаси. Нагласи защитата си от натрапници на гласова команда, въпреки, че от това, което беше разбрал и винг-чун нямаше да му помогне. Не и срещу същество непринадлежащо на този свят. Примамен от приятната благост, която усещаше той продължи да докосва. Тези закърнели неща на гърба му. През очилата виждаше как изпод пръстите му започваха да растат пера. Малко по малко те променяха цвета си преминавайки през цялата дъга, докато не постигнеха катранено-черен оттенък и не завършеха в гарваново черно. Хан Ан успя да визуализира в съзнанието си колко точно масивни по размер щяха да бъдат тези криле в завършения си вид. Изведнъж той отстъпи рязко назад, загуби равновесие и падна. Обзе го толкова познато чувство. Тези криле са били в съзнанието му и друг път. Бил е в обятията им и друг път. Опипа неосъзнато китките си асоциирайки. Спомни си откъслечно за досега си до тяло с груба, напукана кожа. Връхлетя го и чувството от споделено намиране. Какво беше намерил, не знаеше, но това, което изплува го накара да ахне и да остане с отворена уста.
Зае се да вади куршумите с устойчиво упорство. През цялото време обаче устните му бяха опънати в права ядна линия.
***
Цялото око на Хан Ан беше синьо. Ама синьо, сякаш беше играл бокс срещу профи тежка категория. На веждата му имаше полузараснала аркада, окото му се беше пришило, а устната му беше сцепена и подута.
Когато отсрещното съзнание се пробуди, Хан Ан застана в поза на ф и изграчи раздразнено:
- Кой си ти, дявол те взел, и какво си? Внимавай как ще ми отговориш, от това зависи с колко точно от тези ще се сдобиеш или разделиш - Хан Ан разпери шепа и тъмните кадифени пера покапаха по пода.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Нед Окт 28, 2018 9:54 am

За първи път сънуваше. Но не беше сън, а по-скоро спомен. Спомен от преди, когато сърцето му биеше отново. Тя държеше ръката му и снежнобелите пръсти навигираха плавно четката.
- Това ли е любимото ти занимание? – беше я попитал, докато добавяха жълтата ивица към дъгата. Цветовете заблестяха ярки в съзнанието му. Никога преди не беше правил нещо толкова човешко. Никога не бе разполагал така с времето си. Може би само в някой отминал живот. В онзи момент изпита познато чувство. Сякаш и преди, преди доста животи, бе така повикан. Не защото някой има нужда, а просто така. За да сподели времето си с него.
- Обичам да рисувам. Почти не мога да излизам навън заради състоянието ми, но така мога да пътувам, да виждам и запечатвам нови места... Мога и да сътворявам нови светове. – засмя се, рязко пускайки четката. Тя мигом кривна и застина в ръката му. Объркването му я радваше и той нямаше нищо против. Рядко се случваше сянка да разсмее някой. Смущаваше се от засилващото се присъствие на Хао Мин. Беше му дал този момент, защото сестра му го помоли. Но Хей Ин не бе разбрал истинската причина, не бе очаквал да има такава. До онзи ден съзнанията ми бяха свързани и помежду им нямаше как да има тайни. Но когато в едно тяло живеят две същества, властващия определя правилата. Истинските намерения на Хао Мин останаха скрити до сетния момент.
- Знаеш ли, Цао Ю, не се боя от смъртта. Вярвам, че както съзнанието ми може да пропътува много светове, така и душата ми може. – добави червената багра към дъгата,когато изтръпналата ръка я сграбчи. Другата обви чашата с оцветената мътна вода и я счупи с незначителен натиск. Миглите премрежиха погледано, докато водеше отчаяна битка да спре това безумие. Част от него повярва, че Хао Мин не го бе обмислил добре. Че е просто момент на умопомрачение. Опита да прекрати контрола му, но той сякаш бе зададен. Като бомба със закъснител, проектирана в съзнанието му, а той можеше единствено да наблюдава безучастно как секундите до края изтичат.
- Даян...бягай! – успя едвам да прошепне, но не достатъчно, за да достигне до нея.Когато силната длан стисна стъклото и се отправи към сънната артерия на шията ѝ, тя не помръдна. Но противно на всякаква логика, не изпадна в ужас. И дори когато неравното острие проби крехката ѝ кожа, тя не го гледаше като чудовище. Видя в очите ѝ, че знае. Тя кървеше в ръцете му, а нейните се вплетоха в косата му. Всичко свърши. Стъклото се изхлузи измежду пръстите. Крилете му, призовани то неизказаната болка, обгърнаха гаснещото тяло, а гарваново черните пера попиха в себе си последните думи и последните удари на сърцата.
***
Усещаше чуждия допир в просъница. Той успя да сподави виковете и тъгата. Носеше му топлина, както в мига на първата им среща. Караше кръвта му за закипи и силата да забушува в него, вените да изпъкнат, рисувайки реки и притоци по ръцете му. Потрепваше едва забележимо при всеки куршум, издърпан от кожата му. Болката бе притъпена като след опиянение с алкохол или болкоуспокоително. Този допир бе виновен. Омекотяваше всичко, дори твърдината на кожата му се стопяваше за миг, докато гъбичките на тези пръсти се плъзваха по нея.
Когато приятното опиянение отмина и Хей Ин предусети каря на манипулацията, повдигна клепачи предпазливо. Не очакваше лицето над него да се усмихва, но въпреки това бе посрещнат по-радушно от очакваното. Все още смяташе, че онази тяхна нощ не бе напълно споделена и мисълта го караше да чувства вина. Какво се бе променило? Нали искаше да нарани най-скъпото за Хао Мин? Може би наистина го искаше, преди да разбере, че то всъщност бе неговата собствена слабост, не тази на Мин. Беше го срещнал преди 12 години, когато избяга от „санаториума“. Хао Мин сам го бе повикал, за да си върне свободата, а после използва онези думи и усмивка, които представляваха най-скъпия му спомен от Даян.
Рязко улови чуждата китка, доближавайки я до лицето си. Последното перо се хлъзна бавно по бялата длан и полетя към пода преди да успее да реагира, да го докосне, за да разбере какво е. Истина ли беше? Погледна го в опит да си отговори. Не му изглеждаше да си прави шегички.
- Какво, нима си ме забравил..? – отвърна на въпроса му с нотка на разочарование. – Вече ти се представих, Хан Ан. – придърпа го към себе си, за да произнесе името му, докато млечнобялата кожа потреперва под дъха му. Подсмихна се на раздразнението му. И миналата вечер бе прехапал така долната си устна. Пусна китката му точно преди да се оплаче и да опита да я издърпа. Трябваше да провери дали това не е някакво нелепо продължение на съня му. Изви ръка към гърба си и дългите му пръсти докоснаха израстъците. Струваше ли му се, или бяха покрити с пера... Насили се да изтръгне едно, за да го види с очите си. Не беше сбъркал. Погали го и попи кръвта от разраненото крайче. Все още не усещаше крилете си, но фактът, че там сега имаше пера му ги обещаваше. Върна очи върху Хан Ан и стъклените му очи отразиха искрената благодарност, която в момента не можеше да изрази другояче. Знаеше, че той е причината сърцето му да бие отново. Лошото бе, че не познаваше страха и това вече му бе коствало загубата на скъп човек.
- Аз съм... – тъкмо щеше да се представи отново, когато коремът му засвири нова версия на моцартовия Турски марш. Беше зверски гладен. Преди не му се беше случвало да прекарва толкова много време буден, извън мрачните кътчета на съзнанието си. Сега тялото бе изразходила солидна доза енергия за да се регенерира и Хей Ин усещаше как може да погълне целия свят. - ...гладен! – довърши накрая, тръгвайки към хладилника – първият източник на храна, който видя. Награби някаква риба и започна да я хрупа като панда - бамбук. Сбърчи нос от подправките, полепващи дразнещо по небцето му. Май не му се понасяха много. Изкиха се, тръскайки грива и сякаш стените издрънчаха, а подът се разтресе. Все трябваше да има нещо нормално за ядене в тази кухня, защото Хан Ан му изглеждаше все по-апетитен...


Върнете се в началото Go down
Ин
The Mistress
The Mistress
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Нед Окт 28, 2018 11:51 am

Защо пак бе пуснал егоизма си да излети през прозореца? Какво отново правеше в този проклет лекарски кабинет? Но разбираше, че не можеше да го избегне. Дори и в миналите си животи водеше същата тази битка. Вече не знаеше кое трябваше да промени, за да бъде крайният резултат различен. За да не бъде само вещ и някой ден да може да разполага с живота си. Тогава, когато нямаше да дължи нищо на никого.
- Осъзнаваш ли, че се наложи да приспя този глупак, за да не признае в полицията - гласът беше много нисък и съскащ. Бесен и щиклив. - Постоянно цивреше: ''липсва ми, не мога без него'' - направи крачка напред. - Какво толкова си му правил в леглото, че не успях да те заменя с никое от младите момчета, които му давах на тепсия - удари стената и от нея се посипа мазилка. - Шибаният му извратен изрод и ти плужек такъв, ме забавихте с години - изскърца гневно. - И точно сега ли тоя 15-годишен пубертет Си Пин е решил да се самоубива. - въздъхна с досада. - Оказа се, че Бао Дан има съвест, копелето проклето - Тялото беше на Бао Дан, но това не беше той. - Тс, тс, тс, на колене, Хан Ан - подкоси краката му само с един удар отзад. Беше бърз. Много бърз и ловък. Нямаше как да го победи физически, защото това срещу него не беше човек. Побоят целеше да го направи послушен. - Пред мен се седи само на колене - Смехът му обгърна света в мрак. Хан Ан отново беше негов. После отново щеше да забрави и да бъде щастлив с Бао Дан както преди. Колко ли пъти се беше повтаряло това през последните няколко години?
***
Спомни си моменти в банята, но все така не знаеше кой стоеше насреща му. Беше му болно, защото отново му бяха отнели правото на избор. В тези случаи можеше да отвърне само с усмивка. Печална такава. Всички винаги грабеха и вземаха от него, но никой никога не връщаше нищо обратно. Там, където беше вече празно, нямаше как да разцъфне цвете. Хао Мин все още беше в покой и това за сега беше по-добрият вариант. Имаше нужда от време, за да разбере с кого си има работа.
- Тези, които са те нападнали, знаят ли къде си - беше разтревожен и му личеше. Не чака втора покана, за да започне да приготвя ядене. Не искаше тази огромна като гюле мускулна маса да троши и тараши кухнята му. Обсесивно-компулсивното му разстройство щеше да се пробуди и инспектор Монк от популярния сериал щеше да му се стори песен пред побеснялото съзнание на Хан Ан. - И защо избра да дойдеш точно в къщата ми? - Хан Ан му подаде голямата купа смес от кайма подправена със сурово яйце и малко сол. Разбира се, не липсваха и останалите съставки, правейки ястието просто и забележително едновременно. Мислеше си, че щом яде рибата подготвена за вечеря сурова, значи и един стек Тартар с конско месо няма да му се стори зле. Това беше и специалитет, и подходяща храна за звяр, нали така? - Ами, ако бях отказал да ти помогна? Кой щеше да го направи - въпросите валяха един след друг, с всеки следващ по-точни към целта.
Докато режеше, се поряза. Издаде изненадан стон и пръстът потъна измежду устните му, за да попие кръвта. За съжаление вече беше късно. Ароматът й се беше разпрострял като скорострелна отрова покваряваща съзнанието. Мразеше да отпива от горчивата чаша на миналото. Печатът се събуди в резултат на неколкократни случайни съвпадения. Искаше да издрапа обратно. Да не попада в тази дупка отново. Отчаено се опитваше да се задържи. Знаеше, че е належащо. Трескаво затърси енергията отсреща. Заслона, който беше усетил преди. И го намери. Вкусът на риба не го спря, нито разранената му устна, която се пукна отново и направи целувката кървава. В съзнанието му отново отекна ослепителна светлина и след като беше иззел достатъчно от дъха отсреща, се отпусна безволево в ръцете на Хей Ин.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Нед Окт 28, 2018 11:25 pm

Те повече няма да ме доближат. – успя да отговори само на единия въпрос, потънал в заниманието да следи движенията на Хан Ан. След предупредителното побутване схвана намека. Другият очевидно беше на своя територия и мразеше който и да е натрапник да докосва и мести нещата му без позволение. Хей Ин застина на мястото си като наказано кутре и напразно опита да издуха кичурите от лицето си. Цялото това време в затишие го объркваше. Дезориентираше го. Не беше свикнал да разполага свободно с това тяло, не това бе неговата роля. Тя бе приключила още с избягването на опасността в задънената пуста уличка. Сега осъзна, че наистина бе натрапник в чуждото пространство. Не отговори нищо повече на следващите няколко въпроса. Беше ясно, че нямаше къде другаде да отиде, освен в квартирата на Хао Мин. Не бе помолил за помощ, но знаеше, че той би го спасил. Би спасил Хао Мин.
Гърбът го засърбя зверски и пръстите отново намериха мястото, пробивайки кожата както преди малко. Напипа чисто ново перо и го извади, стискайки зъби. Все още не разбираше. Навярно бе рано да си прави изводи, но ако онази нощ не бе споделена, това нямаше как да се случва. Хей Ин имаше своето доказателство. Възраждаше се от пепелта, сърцето му биеше горещо като феникс. Не му трябваше друго, за да знае, че е истинско. Затова когато другия потърси дъха му като пеперуда своята навигираща светлинка, той го остави да открадне колкото поиска. Вкусвайки кръвта от разранената устна попи почти всичко от неговата съдба. Усети могъщото тъмно влияние, държащо го в примката си. Беше ограбен. Хей Ин добре познаваше това чувство. А сега опознаваше какво е да си цял отново. Искаше да сподели и това чувство с Хан Ан. Не защото му го дължеше. Сърцето му бе избрало да забие за него много преди да се срещнат.
- Дори ти да ме забравиш отново...Аз ще те помня. Ще помня нашата нощ, Хан Ан. – понесе го на ръце към стаята му, а черните пера правеха малка пътечка след него. Енергията му не бе синхронизирана, беше ѝ нужно още, но Хей Ин нямаше да го поиска. Хан Ан му бе дал предостатъчно. Всичко, за което някога си бе мечтал – да се почувства жив отново.
Постави крехкото тяло на голямото легло, разтваряйки напуканите му, но все още влажни устни с палец. - Отпусни се...Няма да те нараня. – макар заръката и обещанието му да звучаха нелепо, не усети воля за съпротива. Знаеше какво си мисли, че пак ще бъде ограбен. Пречупен и използван. Това наистина беше най-лесното. Това беше природата на всяка сянка, така казваха. Да има, за да притежава и разрушава. Така пишеше и в книгите. Не им вярвайте, те са демони от ада... Адът, както и Раят, бяха просто убежища на човешката душа.
Разгърна ленената кърпичка и стисна вече потъмнялото стъкло. Единствената вещ, която пазеше. Не искаше да забравя колкото и болка да му костваше това. Очерта тънка ивица по дланта си и остави капките от горещата течност да обагрят перата му. Не се боеше дали щяха да изчезнат завинаги. Разбра защо има този момент и нямаше да го остави просто да отмине. Не знаеше какво ще се случи след минути, ще види ли Хан Ан отново. Затова мислеше динамично, следвайки всеки удар на сърцето си. Езикът на Хан Ан също попи няколко капки то кръвта му и ефектът се оказа моментален. Раните и синките изчезнаха като с магия от млечнобялата кожа и разкрасиха мургавата фигура насреща. Погледът на Хей Ин се замъгли светкавично, но той все пак успя да види искрите в отсрещния, преди да падне мрака. С нарушената си вътрешна енергия нямаше как да му върне зрението завинаги, но можеше да му даде всички сетива за този момент. Тук и сега. Искаше да поноси поне част от товара му, докато имаше това време. Без значение дали той щеше да го забрави отново. Хей Ин знаеше, че никой и нищо не бе способно да ти отнеме чувството. Спомените на сърцето оставаха.
Перата закапаха шумно върху леглото като есенни листа, повяни от вятъра. В тъмнината си, Ин намери чуждото лице и се усмихна.


Върнете се в началото Go down
Ин
The Mistress
The Mistress
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Пон Окт 29, 2018 9:22 pm

- Избирай, ти ще убиеш него - сянката посочи уличния търговец - или аз ще убия майка ти.
Ето така започна всичко. Изнудването, притискането, пречупването. Не му повярва първия път. Мислеше, че полудява. Че получава раздвоение на личността. Не познаваше и дарбите си, за да се защити и майка му падна жертва в боя. Сянката започваше душенето и накрая оставяше Хан Ан да осъзнае, къде се намират ръцете му в момента. Чий кислород спира. И така няколко пъти. Беше седнал на бедрата й, затискайки я с цялата си тежест. Потта се лееше от него в усилието си да спре притока на кислород. Очите й се обръщаха и животът буквално я напускаше. И тогава Пюль му връщаше контрола. Тогава го оставяше да види великолепието на започнатото. Пищността на притежанието. Опръскваше за първи път душата му с кал. Забавляваше се от настъпилия хаос, доволен от смазващото си превъзходство. Но не познаваше достатъчно добре Хан Ан. Изпусна го само за миг. Мислеше, че той ще е прекалено шокиран, за да предприеме мерки. Че сплашването му ще подейства.
- Очите ми ли са ключа, негоднико - изкрещя и бръкна с пръсти разтваряйки дясното. Тялото му защитно отскочи назад, но той се притисна смело в стената за опора. Очите му жьомяха и се опитваха да се опазят, но умът му вече беше решил. - Тогава ще ти ги дам. - Те пареха, смъдяха и горяха пръстите му пулсирайки отчаяно. Пое въздух и вкара бързо пламъка вътре. Първо в едното, после и в другото. Трябваше му невероятна воля, за да съумее да запали пламъка отново и за другото око. Ръката му трепереше неимоверно от болката, а последното, което видя неослепеното око беше приближаващият пламък. Трябваше да бърза, преди Пюль да го превземе. Болката почти го докара до колапс. Пюль се стараеше да вземе контрола обратно, но Хан Ан прехапа устна. Там беше най-нежното място, където можеше да пусне кръв най-бързо. Кръвта потече миг преди да припадне. Битката беше спечелена, но не и войната.
***
Нямаше думи, с които да опише как се чувства. Сякаш имаше всичко. Трябваше да защити Хао Мин. Знаеше това. Усещаше го, но какво трябваше да се случи с Хей Ин и Хан Ан? Разбираше, че изначално Хан Ан и Сянката са създадени от една и съща материя. Хан Ан беше нещо, което Сенките търсеха. Той ги привличаше, но не можеше да отключи правилната врата, докато не бъдеше завършен. Беше дефектен. Знаеше как да използва крилата, но не можеше да ги проектира върху себе си. Паднал ангел.
- Вероятно пак ще забравя, а не искам - очите му се изпълниха с мъгливи пътечки, подсмръкна - Знам, че нещо ни свързва и ще продължи да е така. Какво е?
Сенките искаха да са видими и в светлината. Искаха свободата си.
- Върни се скоро обратно при мен - целуна го отново, но този път отдадено, по своя собствена воля. Така, че между устните им сякаш разцъфна лотос. Така, че да погъделичка съзнанието. Така, че да не забрави сърцето нито на единия, нито на другия. Оставяше трохички и се надяваше и двамата да намерят обратния път. Размениха местата си. В мига, в който Хан Ан можеше да види този безценен жест и това лице насреща си, то точно тогава Хей Ин не можеше да го види, но можеше да усети енергията, така както я усещаше Хан Ан. Можеше да усети допира и чувствата отдавна неизпълвали сърцето на Сянката. Перата растяха устойчиво и върховете им придобиваха синкав оттенък. Сгуши се в огромната прегръдка на Хей Ин и като сърненце се сви в лоното на гърдите му.
***
Едва успя да отлепи клепачите си залепнали от сълзите. Чувстваше се като прероден. Защо беше плакал? Ръката му бе обгърнала тялото залепено до него.
''Него трябва да защитиш с цената на живота си''.
Някаква мисъл просветна за миг в съзнанието му и изгасна.
Подскочи. Не усещаше никаква енергия. Нищо. Не усещаше токовите вълни. Къде за Бога беше изчезнал Хао Мин?
- Дишай! - удари високо гръдния кош - Дишай, дявол те взел - удари отново с юмрук. Дочу шумното поемане на дъх и завръщането на живота в тялото.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Чет Ное 01, 2018 12:30 pm

Давеше ли се? Падаше ли? Кървеше ли?
Внезапният приток на кислород го удари като с камшик. Усещаше стените на тялото си все по-тесни за него. Сякаш бавно чезнеше като ненужен продукт, от който организма опитваше да се отърве. Усещаше кръвното си опасно ниско, сърцето му едва биеше. Не знаеше колко време отсъстваше, но усети, че е достатъчно дълго, за да се тревожи. Сянката набираше преднина. Очевидно нещо, или пък някой ѝ даваше повече сила да запази контрола. А досега Хао Мин бе единственият способен на това. Досега винаги той определяше правилата. Картинката се променяше стряскащо бързо и това му действаше като нажежено желязо. Процес на асимилация беше започнал. Сянката бавно, но сигурно поглъщаше органите му. Различната му енергия и ДНК се съревноваваха с това на Хао Мин и в момента, в който единия трайно отстъпеше, щеше да изчезне завинаги. Оттук насетне нищо нямаше да е същото.
Хао Мин обърса насъбралите се през нощта капчици студена пот и пръстите му затрепериха за първи път от години насам. Заблуждаваше се, че бе успял да отслаби сянката си завинаги. Нищо не траеше вечно, нито дори вечността. Навярно една вечност умираше, за да се роди друга. Чувстваше се като внезапно покосен от смъртоносен вирус. Оцеляването му бе заложено на карта и сега можеше да мисли единствено за това.
- Проклятие...! – едва успя да изругае. Така му се гадеше, че се замисли дали иска да си отвори устата. Какво в крайна сметка беше вършил този проклетник нощеска? Да не беше погълнал десет литра алкохол... – Закъснях за работа! – довърши мисълта си и побърза да стане, оглеждайки се за чисти дрехи. От тези на края на леглото го лъхна миризмата на риба и осъзна защо допълнително му се гадеше толкова. Не можеше да чака повече за отговори. Трябваха му сега. Намери контактите в захабения си телефон с бутончета и излезе от стаята с все още премрежен поглед. Когато не си боледувал цял живот и изведнъж всички възможни симптоми започнат да се изреждат, беше просто вълшебно. През цялата нощ съзнанието му драпаше безпомощно, за да намери изход навън, но сякаш наполовината път умираше и започваше от начало. Отново и отново, по различни начини. Всичко наподобяваше играта Супер Марио, но изживяването ѝ в реалистичен план не беше никак забавно.
- Ало? – почти не чуваше тънкото гласче в слушалката.
- Джули.. Джули, трябва ми отговор! Намери ли нещо за сенките? – не искаше да звучи толкова настоятелно, но бе притиснат точно, когато смяташе, че все още разполага с достатъчно време. Съвсем скоро щеше да разбере откъде идваше фаталната му заблуда.
- О, май наистина е спешно. Мисля, че открих няколко неща. Слушай... – чу поемането на дъх в слушалката и си представи колко дълги изречения предстояха. – За да се отървеш от сянка, по принцип трябва да жертваш онова, от което тя черпи сили. Обикновено хората са нужни на сенките заради сетивата им, те са един вид портал към човешкия свят. Ясно е, че сянка не може да съществува, ако няма човешко тяло за гостоприемник. Освен в легендата за Тиенмин, където сянката се сдобива със собствено сърце..но това е само легенда. Отплеснах се.
Удари го като с мокър парцал с последните си думи. Веднага разбра, че това беше всичко, което търсеше и то щеше да му даде нужните отговори. Стисна телефона с две ръце, за да не се изплъзне из треперещите му потни пръсти. Нарастващата сила, която усещаше в себе си, не беше негова и това го ужасяваше достатъчно, но впрегна всичките си мозъчни гънки в това да изтръгне належащата информация.
- Чакай, разкажи ми тази легенда!
- Не си ли я чувал? – попита с лека нотка на изненада, сякаш това чудо се учеше и в училищата. Хао Мин нямаше как да знае. Едва бе завършил в частното училище, където го записа баща му. Оттам насетне всички сертификати бяха фалшиви, но зад тях поне заставаха истински опит и знания. Преди да дойде в Ухан, му се бе наложило да обикаля из селцата и най-изостаналите градове в Китай, където никой не те питаше за диплома, стига да успееш да  излекуваш близкия му човек. – Легендата разказва за един принц от династия Хан, на име Лиу Пи, който в името да обедини нациите по времето на воюващите кралства и войните да свършат, трябвало не само да се откаже от любовта си, но и да издаде заповедта за убийството ѝ, защото въпросната персона била син на тираничния владетел Дун Джуо, който тъкмо щял да го наследи и да завърши започнатото. Всеки знае за жестокостта на Дун Джуо и принципите му да граби и коли наред, за да завладее Китай. Е, последната му воля била синът му, Тиен Мин, да отмъсти за него и да довърши делото му. Дун Джуо бил убит от конспирация, в която участвал самия Лиу Пи и първо обработил доверените хора на Дун Джуо, за да го премахне. Връзката му със Тиен Мин си остава легенда, но се говори, че любовта му била толкова силна, че той решил собственоръчно да убие Тиен Мин в пълно уединение, докато законът повелявал публична екзекуция. Легендата продължава с това, че след смъртта и на Лиу Пи душата му се превърнала в първата сянка, обречена да търси любовта си Тиенмин във всеки един живот. Душата на Тиен Мин пък била белязана да бъде преследвана от всички сенки в Поднебесната и да бъде измъчвана от тях, докато Лиу Пи не го намери... – последва някаква пауза, която само обърка повече кашата в главата на Хао Мин. Не му се вярваше тази история да има общо с неговия случай, но сякаш имаше още към нея.
- Това ли е всичко? – попита все пак, разтривайки челото си с почти отчаян поглед.
- Легендата казва, че единствено първата сянка има свое сърце. Тъй като Лиу Пи не е могъл да се отдаде на любовта си и я е захвърлил заради дълга си, е единствената сянка, обречена да живее за любовта. Само тази сянка черпи силите си от онзи, който пробуди сърцето ѝ. Но той се превръща и в единствената ѝ слабост. Според легендата първата сянка може да бъде убита единствено от човека, накарал сърцето ѝ да бие истински, или иначе казано – Тиен Мин.
- Откъде ще стане ясно, че сянката е намерила Тиен Мин? – попита, но сякаш вече знаеше отговора. Вече всичко придобиваше ясни контури. Сякаш го беше знаел от сравнително дълго време. Още от мига, в който реши да дойде точно тук, в Ухан, да се нанесе точно в този забравен от боговете квартал.
- Ако сянката на Лиу Пи намери своя Тиен Мин, тогава ще придобие огромна сила, която ще погълне гостоприемника му. Ако пък успее да спаси любовта си, ще се превърне в смъртен човек и край на търсенето. Но всичко е само легенда, разбира се. Както и глупостите, че сянката би умряла като я пронижеш с бамбуково острие в сърцето. Не вярвам първата сянка да е толкова слаба.
- Благодаря ти... – затвори без да сложи ясен край на разговора. Според изчисленията му като нищо това да е последния му ден. Оказа се, че всичко бе в ръцете на Хан Ан. Разбира се, какъв глупак беше да не го види по-рано? Гъделичкащото чувство, че трябва да се нанесе тук... Опитите на сянката да се докопа до тялото му в съня му.... всичко това не беше случайно. Едва глупава легенда за още по-глупава любов. Сега осъзнаваше, че никога не беше вярвал в любовта. За него беше винаги егоистична, дори по-егоистична от неговото чувство за самосъхранение. Проклетата сянка можеше да си избере всеки друг, абсолютно всеки..защо трябваше да е точно Хао Мин? Всеки трепет, който бе изпитал, се оказа чужд на застиналото му сърце. Не изпитваше нищо, и чия бе вината? Вече не знаеше. Но се чувстваше като марионетка и това го побъркваше. Стисна зъби и сви дланите си в юмруци. Де да можеше собственоръчно да пробие това сърце от дясно.. Щеше да го извърши без капка колебание.
- Хан Ан! – извика, докато се оглеждаше за него. Беше време да му каже истината. Неговата истина. Ако изобщо изпитваше нещо към него, може би щеше да съдейства доброволно. Имаше някакъв шанс да не си спомня сянката и да повярва на онова, което Хао Мин му каже. – Не мога да го крия повече от теб. – започна, улавяйки ръката му. Вече не можеше да се усмихне от болката. Вътрешностите му горяха. -  В мен живее същество, което ме убива бавно.. и единствено ти можеш да ме спасиш. Това е единственото, за което те моля. Ако можех да го сторя сам, нямаше да те моля за това. Но то ме превзема, превзема всяка частица то мен, Хан Ан... – постави бледите му пръсти върху мургавата си длан, за да усети двата пулса, надпреварващи се в бесен бяг. - ...и съм ужасен, че ще успее, ако не го спреш.


Върнете се в началото Go down
Ин
The Mistress
The Mistress
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Чет Ное 01, 2018 6:30 pm

Всеки живот бил ценен. Колко пъти още щяха да му предоставят да избира? Веднъж вече избра. Избра да убие майка си, пред това да убие много други вместо нея. Направи го със собствените си ръце. Направи го ослепен, за да не вижда с очите си как посяга на жената дала му живот. На жената откърмила го. Усмихвала се на всеки негов напредък. Плакала и седяла будна посред нощите заради него.
Прибираха се от болницата и тя шьофираше. Не му каза нито дума относно нападението му над нея. Не го обвини. Не зададе нито един въпрос и въпреки това знаеше за избора му. Знаеше какво се кани Хан Ан да стори. Пюль нямаше да спре да го заплашва. Като кукла на конци щеше да го кара да продължи да убива. Вече беше убил неколцина. Първоначално случайни хорица, после хора притежаващи все още непробудени сенки. Дори и сляп, сетивата му бяха силни да компенсират, а винг-чун владееше добре заради постоянния тормоз на връсниците си. Не чувстваше вина, защото нямаше сантимент към тези хора, докато майка си обичаше. Но един ден, нямаше да забрави никога този ден, Си Пин се появи на прага му, сгуши се в прегръдките му и каза, че някой е убил баща му.
***
- Него трябва да защитиш с цената на всичко. Това ми казваше дядо. Открих интересно аудио оставено от него. В него се разправя за всички нас. Дочух и разговора ти с Джули. Сянката те е защитавала цял живот Хао Мин. Защитавала те е от болката. Защо е било нужно да го прави, в случаите когато тя не е била смъртоносна за теб? Замислял ли си се за това? Не е само въпрос до нейното оцеляване. Защитавала е теб, когато аз съм бил далеч - Хао Мин се бе привел на две от болка и на шията му беше изпъкнала пулсираща вена. - От извесно време имах съмнения, че някой си играе със съзнанието ми, затова започнах да записвам. Първо записах един интригуващ момент от кабинета на Бао Дан, а после и разговора си с твоята Сянка - продължаваше да гледа падналия на четири крайника Хао Мин. - Аз имам сила, но за да я пробудя трябваше да жертвам доста от нещата, които обичам. За тази цел станах егоист. Все още не съм забравил дълга си, въпреки многото прераждания. Благодарение на теб ние продължаваме да имаме шанса да поправим грешката. Дължа ти това да те опазя и ще го направя. Ще живееш и ще бъдеш защитаван. Ще съществуваш в това тяло, а Хей Ин ще те защитава с могъществото си. - Едва сега осъзна, че помнеше името на Хей Ин. Разбра, и че наперените думи, които използва в банята бяха приготвени за Сянката на Бао Дан. Всяка една от Сенките, които срещна или щеше да срещне бяха погубени души от миналото, загинали от ръцете му. - Ти си вратата към миналото ни. Само чрез теб можем да видим тогавашните си грешки. Моите и тези на Хей Ин. Ти си част от това, което трябва да се случи. Неизбежно е. Никога не сме били по-близо от сега. Няма да изчезнеш Хао Мин, но ще бъдеш превзет за определено време. Трябва да довърша крилата. Може да се наложи да бъдеш абсорбиран за доста дълго време. Това е начинът на Хей Ин да опази смъртното ти тяло. Моля те, изтърпи на болката. Не мога да я облекча, за съжаление. Ако те докосна сега, ще те заболи много повече. Сърцето ти ще продължи да бие като гаранция. Хей Ин ми трябва, за да събудя кървавия печат. Знам, че те е страх. Знам, че мислиш, че ако ме убиеш всичко ще свърши, но няма. Ще продължим да се прераждаме аз, ти и Хей Ин. Въпросът не е, дали аз вярвам на теб, а дали ти вярваш на нас? Няма да се върнем в миналото, ако ти не дадеш достъпа. Ти си вратата, аз съм ключът. Откажеш ли, съвсем скоро ще припаднеш от болката и Хей Ин ще завърши трансформацията. Ще изживее живота ти, а ти ще изчезнеш до следващото прераждане. Избирай бързо!


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Съб Ное 03, 2018 4:23 pm

Изреченията преминаваха накъсано през съзнанието, значението на думите свистеше изкривено в ушите му. Чуждия глас сякаш пращаше невидими ръце да го душат. Белязан от съдбата. Това ли беше той? Просто средство за нечие щастие. През мизерното си съществуване, което си спомняше, бе спасявал толкова хора то сигурна смърт, че бе убеден в изплащането на греховете си, дори такива то минали животи. Не съжаляваше дори сега, стиснатите му юмруци бяха чист израз на непримиримост.
„Защо точно аз?“
Осъзна, че няма да открие отговора и ще изчезне с този въпрос върху устните си, освен ако не приеме участието си в тази лудост, което така и така му бе предопределено от съдбата.
- Проклети да сте... – изръмжа между зъбите си. Слюнката му вече се бе примесила със собствената му кръв, затова ги стискаше ядно. – Говорите ми така, сякаш имам избор... – усмихна се напук на всичката тази предопределеност, от която знаеше, че не може да избяга. Сянката винаги го беше теглила по този път и той никога не бе имал начин да извърви своя собствен. Това ли беше, така ли щеше да свърши?
„Няма да свърши, а ще започне. Дай ми шанс да поправя нещата. Ти също ще се върнеш с нас в миналото.“
Нямаше силата да се противопостави, но хиляди питанки прогаряха стените на ума. Не помнеше да е минал минали животи, но бе напът да повярва. Ако това обяснение можеше да му донесе поне малко утеха, то щеше да се моли в следващия си живот сам да изтъче пътя си. Или душата му да отиде на място, където не те занимават с чуждите проблеми.
„И кое е това минало, за което говориш?“
„Първия ни живот. Много далеч, когато започна всичко това. Времето ти изтича, затова вземи решение. Ако ме пуснеш освободиш сега, ще можем да променим съдбите си. Тримата заедно.“
Тримата заедно? Не му харесваше, че очевидно бе замесен по-дълбоко в тази каша,отколкото си мислеше. Притъмня му пред очите и когато избърса кръвта от устните си, се предаде с усмивка.
„Прави каквото искаш, но не ме ли спасиш..ще те преследвам да края на вечността!“
Кожата се втвърди и бледостта й изчезна за секунда. Възвърна нормалния си телесен цвят и топлината изригна от порите. Аурата бе напълно нестабилна и за това имаше само едно решение. Хей Ин се изправи и с две тежки стъпки достигна до Хан Ан. Поемайки ръката му в своята, той го придърпа към себе си без да продума нищо. Дъхът му търсачески се разпиля по бледото лице, а устните му се сляха с отсрещните в отдавна жадувана страстна целувка. Вече и двамата знаеха кои са всъщност. И двамата си принадлежаха. Във всеки момент и форма от съществуването си. Колкото и разстояние да ги делеше в пространството. Дори след всички 4000 години, душите им можеха да постигнат върховния баланс на ин и ян. Дрехите на Хей Ин се стопиха сами от топлината, парчетата плат покапаха по пода да догарят. Може би всичко тук щеше да изгори в пламъци, но това нямаше значение. С едно нежно движение огромната му длан свали дългата риза на Хан Ан и тя се свлече като сатен надолу по млечно бялата му кожа. Пое го върху себе си с цялата му крехкост и красота. Вече усещаше вливащата се енергия на другия. Взаимодействието бе започнало. На крилете му разцъфваха перо след перо, отразявайки цветно пламъците, които ги обграждаха. Последав нова изцеляваща целувка, пред която тези няколко хиляди години в търсен и копнежи изглеждаха като едно малко зрънце пясък. Езиците им се преплетоха в знак на пълно отдаване. Кожата ставаше все по-груба, за да издържи прехвърлянето във времето и за двамата. Болката от бързата трансформация бавно затихваше след всеки следващ допир на Хан Ан.. Неговият Тиен Мин. Разпери криле и обгърна двама им, а когато се сляха, пое цялата му енергия в себе си и се отблъсна от земята с невиждана сила. В небесната празнота душите им се допълниха взаимно, а енергиите им се преляха една в друга. Вятърът понесе няколко черни като нощна пера – единственото доказателство, че са съществували тук.
*** ***
Слугите му съобщиха, че гостът му е пристигнал и той се изправи със скрито дълбоко в себе си вълнение. Излезе бавно навън и полъха на северния вятър го освежи приятно. Изминаха около минута така. Накрая разреса с пръсти оскъдните косми по брадичката си и премести непроницаемия си поглед от Тиен Мин към обграждащите резиденцията планини. Половината му коса бе прибрана в кок, обгърнат от семпло тъмносиньо украшение, а останалата се спускаше свободно по широките му рамене. Единият от общо осемте му бели кичура бе сплетен на фина плитка, захваната с малък нефритен пръстен. Горната част на ханфуто му падаше до глезените и спазваше точните му мерки, очертавайки напълно фигурата му като се разкрояваше само при ръкавите. Отдолу носеше удобни добре подплатени потури, идеални за дългата зима на север от жълтата река. Въпреки че вече беше принц на кралство У, мястото му беше тук, в мразовития и все още неутрален Сянбей. Сърцето му оставаше вярно на тази тиха зимна приказка, дори когато дълга му го разделяше с нея. В интерес на истината бракът между него и принцесата от Сун У бе единствено за доброто на гладуващия народ. В Сянбей нямаше много плодородна земя, от твърдите скали не можеше да се изхрани семейство. Въпреки желанието му да остане неутрален до края на войната, нямаше как да обърне гръб на хората и затова избра съюза с най-малкото зло. Колкото до внезапното му „преминаване“ към страната на тираничния Дун Джуо, никой все още не го разбираше, но всички си мълчаха. Стратегът му знаеше, че си има причина и не го занимаваше с този въпрос. Ако не бе достатъчно разсъдлив, едва ли щеше да оцелее досега. Повечето от младостта му бе преминала като генерал на фронта. Беше се сблъсквал с жестоката действителност на войната и затова не желаеше да пролива ничия кръв напразно. Винаги имаше и други начини. Лиу Пи прокара леко загрубелите си пръсти по кожения колан на кожуха си и направи няколко крачки напред към младия Тиен Мин. Името му означаваше „съдба“ . Това значение му допадаше, макар и той единствен да знаеше, че не изцяло съдбата го бе довяла тук. Още при първото си посещение в мрачния и отблъскващ палат на Дун Джуо, Лиу Пи бе зърнал лицето му и така и не го забрави. През втората нощ от престоя му го гонеше типичното безсъние и тръгна да броди по широките безкрайни коридори. Сред зловещия мрак и невъздържаните стонове на пияни особи, очите му регистрираха светещ прозорец в дъното. Рядко любопитството му надделяваше, но за този път си бе простил, когато видя запалената свещ и него. Леко приведен към четивото си, с лице нежно като лотосов цвят, Тиен Мин упорито декламираше написаното на висок глас. Надниквайки през неговия прозорец, Лиу Пи видя нещо различно, което не се вписваше на фона на всичкия разврат, който цареше при Дун Джуо. Финесът на този млад мъж го докосна и реши, че ще го поиска.
- Добре дошъл в Сянбей. – проговори накрая, пресягайки се към чуждата длан. Ъгълчето на устната му се повдигна съвсем леко при обърканото отдръпване на другия. Навсякъде обичаите за посрещане бяха различни. Ответната реакция не спря Лиу Пи и той пое замръзналата длан в своята, поставяйки в нея един задължителен аксесоар – малка дървена плочка с гравираните инициали на Тиен Мин, придружена с печата на резиденцията и традиционния китайски възел. Това се явяваше пропускът му обратно в двореца, ако реши да се разхожда из града. Огледа го отново, прихващайки леко с два пръста тънкия му копринен ръкав. Никой ли не му беше казал къде отива? – Последвай ме. – повтори го и с очи преди да се скрие зад дървените врати. Можеше и да остави слугите да му покажат стаята и да му предоставят топли дрехи, но вече се бе заел сам. Зимата в Сянбей бе колкото красива, толкова и сурова за дошлите от юг.


Върнете се в началото Go down
Ин
The Mistress
The Mistress
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Нед Ное 04, 2018 9:47 pm

Нямаше да се върнат повече тук. Знаеше го от момента, в който завърши крилата на Хей Ин. Нямаше да се тревожи вече за къщата и просрочените сметки. Надяваше се, че е успял да обезвреди Бао Дан. Майка му умря в името на това Хан Ан да изчисти миналото си. Тя знаеше какво е той. Помогна му да извърви пътя. Надяваше се някой ден да успее да оправи началото и всички тези жертви, които дадоха хората около него да отпаднеха. Без Сенките хората щяха да живеят по-спокойно.
Малка победа беше, че когато за последно срещна Бао Дан говориха:
- Спри се, Бао Дан. Знаеш, че това с момчетата е грешно.
- Знам, знам, те бяха грешка. Искам само теб - проплака той и се сгуши в корема на Хан Ан, обгръщайки го през кръста.
- Не говоря за предателството ти спрямо мен, а за това, което правиш.
- Не знам кое ме накара да ти изневеря тогава. Това не бях аз. Наистина нищо не помня. Аз, аз... - изглеждаше крайно объркан.
- Разбирам - простичко отвърна. Била е безименната Сянка. Знаела е, че трябва да ме държи далеч от себе си, за да не я забавям, но не е предполагала, че ти ще ме искаш обратно в живота си. - Ами жена ти и дъщеря ти? Ш-ш-ш, не ми отговаряй - сложи пръст на разтреперените устни. Не искаше да чуе, че и те са грешка.
- Искам само теб. Само теб - продължаваше да повтаря като в транс.
И в този миг, виждайки Бао Дан коленичил на килима, разбра, че всичко онова, в което се беше влюбил навремето всъщност не съществуваше. Обичал е фалшивия събирателен образ между Бао Дан и Сянката му. И както толкова много време му трябваше, за да се откаже, сега виждайки бруталната истина, му трябваше само миг, за да го пусне.
- Чуй ме! Чуй ме! Чуй ме! - зашептя припряно и се опита да хване брадичката му, за да го погледне в очите. - От днес нататък, забрави да каниш млади момчета в кабинета си - стисна брадичката чак до костта. Тялото му беше слабо заради побоя на безименната Сянка, но все още можеше да доминира над Бао Дан. Знаеше, че Безименната го контролира, чрез похотта, давайки му тази млада плът за заблуда. - Няма да ги заговаряш, пипаш, няма да мислиш за тях. Ако все пак стане прекалено трудно, си изрежи някоя снимка от вестник, купи си младежко бельо, де да знам. Задоволи фетиша си по някакъв приличен начин. Забранявам, чуй ме добре, забранявам да имаш досег до тези младежи. Знаеш, защо се самоуби Си Пин, нали? - Бао Дан заклати виновно глава. - Всеки път щом се сетиш за някое момче, отиди и прегърни дъщеря си, целуни жена си. Те не заслужават баща и съпруг като теб, но те обичат искрено. Не искаш един ден дъщеря ти да срещне някого като теб, нали? - Бао Дан заклати усърдно глава, опитващ се да подсмръкне сополите си. - Нека те никога не разбират какъв си. Направи ги щастливи. Иначе ще сторя това с теб, което ти не се осмели да направиш в студентските си години. Ще кастрирам всяка част от теб, която те довежда до тази похот. И ще започна от тези двете - стисна толкова силно топките му, че на Бао Дан буквално му причерня.
***
Посрещаше го. Посрещаше него, Тиен Мин. Странен човек. Нямаше ли си ангажименти? Някого, с когото да воюва, проблеми на жителите, които да разрешава? Някого, чиито живот зависи от него? Защо отделяше от времето си, за да посрещне него-пленника? Защото това беше той заложник. Залог на баща му потвърждаващ думата му. Перфектно знаеше какво става, но не разбираше. Не беше рядкост при сключване на примирие между враждуващи страни едната да докаже истинността на думите си чрез уреден брак или изпращане на първороден син. Не разбираше само, защо баща му, който не беше в неизгодна позиция, не се пазари. Съмнително. Трябваше да протака и да увърта. Даде съгласието си веднага. И другото съмнително беше дружелюбното отношение на този господар. Със сигурност не беше желан тук. Беше му напомнено чрез неколкократните нападения по пътя му за насам. Баща му не държеше особено на думите си, така че Тиен Мин не знаеше точно колко му предстои да живее. Освен, ако не изпълнеше подобаващо ролята си на шпионин. Малоумно и предсказуемо. Въздъхна. Щеше да си го направи интересно. Как беше? Добрите навици удължават живота, лошите го правят по-хубав.
Чувстваше се глупаво. Беше тренирал близък бой дълги години. Беше гулял и играл хазарт. Участваше в бойни турнири редовно. Воюваше с племената в пограничните райони. С право можеше да се нарече корав, но всъщност не усещаше всичко това. Предпочиташе книгите. Или да рисува. И определено не беше корав, когато му беше студено. Оказа се удивително зиморничав. Зъбите му тракаха, създавайки своя собствена мелодия. Пръстите му се бяха вкочанили в една определена поза и носът му опасно започна да тече щом влезе вътре и взе да се размразява.
Беше равен по ръст с принца, но с тесни хълбуци и походка на ловец. Тялото му беше слабо, но мускулесто и гъвкаво. Естествено това нямаше как да се види под купищата дрехи, с които беше навлечен. Липсваше му част от комплекта, за да бъде определен като особа с потекло от пръв поглед. Липсваше му и кръвожадност. Знаеше, че може да убива без жал, но го мързеше да си цапа ръцете. Ако трябваше да убива някого по-добре беше с отрова. По държанието и вглеждайки се в очите му ти ставаше ясно, че има воля, влага сила и упорство, но излъчва море от спокойствие.
В момента беше в неизгодна позиция. Не беше приемливо да гледа в очите на този господар, затова използваше моментите, когато другият отваряше някоя врата или показваше нещо, за да го огледа. С всеки поглед на устните му разцъфваше все по-осезаема усмивка. Главата му се наклони и зеленото украшение прибрало в кок косата му почти написа глиф в съзерцанието му. Харесваше му това което вижда. Заточен не значи мъртъв, нали така? Или поне не още. Всички умираха един ден. Каквото и да му беше приготвила съдбата, той щеше да я посрещне смело, но дотогава искаше да усети вниманието на този мъж върху себе си и то не само, за да дискутират 5-тия том от правото на властимащите, каквато тематика в момента му предоставяше новият му домакин. Направи своя ход. Забранено или не улови погледа на господаря и го задържа за една цяла споделена вечност. Беше дръзко и нагло от негова страна още повече, че не бяха сами. Предизвикваше го. Искаше му се да бъде наказан като за добре дошъл. От точно тези ръце, които сега се губеха в копринените ръкави. От точно тези пръсти, които знаеше, че могат да докосват огнено. Имаше неща, които човек просто знаеше. Прехапа устна и съзнанието му започна да рисува, карайки го да пристъпи от крак на крак без да оттегля погледа си. Очите му се издължиха докарвайки нотка на съблазнителна подкана за реакция. Ако беше жена със сигурност щеше да бъде убит заради нуждата си да задоволява тези си страсти първосигнално, но той беше мъж и нямаше проблем в това да иска и да дава.


Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   

Върнете се в началото Go down
 
Let me be your hero~
Върнете се в началото 
Страница 4 от 5Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5  Next
 Similar topics
-
» Raptile

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Роулплей терен :: Чужбина и незнайните измерения-
Идете на: