JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 1 Регистриран, 0 Скрити и 0 Гости :: 1 Bot

Ян

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm

Share | 
 

 Let me be your hero~

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2
АвторСъобщение
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Пон Окт 08, 2018 5:10 pm

Събра няколко пожълтели листа, попаднали в косата на Хан Ан и остави вятъра да ги отнесе далеч. Усмихна се, когато пръстите му преминаха през меките кичури на другия. Известно време скришно наблюдаваше как слънчевите лъчи огряваха същите тези няколко кичура и нямаше да крие, прииска му се да ги погали отново, без причина. Собствената му коса не бе така мека заради твърдината на косъма. За момент в съзнанието му Хан Ан се превърна в плюшено животинче, което не беше добре, защото Хао Мин си умираше да ги гушка.
- Не бих отказал нищо, приготвено от теб, но хуогуо-то ми липсва. Последно ядох в Юннан.- отвърна каквото му беше наум, но не упоя да прецени дали не фамилиарничеше прекалено. Поради някаква причина имаше чувството, че двамата с хазаина му се познаваха от векове, бяха започнали да си говорят на "ти" от самото начало и вероятно нямаше проблем за никого. От друга страна, за Хао Мин беше нещо ново. Единственият му нормален досег с хора до този момент, бе единствено по работа. Всички го величаеха прекалено и  винаги му говореха с Вие форма, сякаш се намираше на някое недостижимо място като Нефритения дворец. Винаги него го стягаше в гърдите, че хората преиначават нещата, идеализират ги прекалено, никой не бе успял да види в него обикновения човек с обикновени желания. Някъде дълбоко в себе си дори той таеше мечтата да бъде обичан. Да бъде оценен като човека, а не "всезнаещия и всеможещия". Никога не бе лекувал хората, за да покаже познанията и сръчността си. Сега не бе избрал да преподава, за да се изфука с знанията си, а за да ги сподели с някого. Отдаван му беше казано, че не заслужава да бъде обичан. Но дори някой да ти втълпи подобно нещо, ти самият били се отказал тайничко да копнееш за това? За нечий малък жест, за нечия топла усмивка, за нечия близост?
Сега за първи път като че му бе дадена онази мечтана зелена светлинка. Тя проблясваше в самотата на душата му, даваше му нова глътка свеж въздух, но не обещаваше нищо. Затова и Хао Мин се чувстваше така комфортно компанията на Хан Ан. И дори когато почувства напрежение у него преди малко, не се възмути, усмивката не слезе то лицето му. Напротив, усмихна се още повече, когато усети вкопчването на чуждата длан в китката си. Усмихна се и на лекото пренебрежение, с което го погледна непознатия човек, който очевидно бе наранил Хан Ан. Младият лектор не беше толкова недосетлив, но реши да не се меси по никакъв начин в разговора им. Просто доближи тяло до това на Хан Ан и продължи да се усмихва невинно. Трябваше да признае, че за първи път нечие пренебрежение го радваше. Навярно защото не виждаше да има причина за него. След всичко преживяно в далечното минало, сега бе почти невъзможно да се почувства обиден от нещо.
***
Днес можеше да си отдъхне малко, защото в аудиторията нямаше толкова хора. Само две редици бяха пълни и това позволи на Хао Мин да се поотпусне малко и дори да подхване диалог със студентите си. Щеше му се да ги опознае по-добре. Или поне тези то тях, които биха се престрашили. Тъй като още не бяха навлезли в дълбочината на традиционната медицина, реши да ги попита по-общ въпрос.
- Колеги, дайте ми пример за традиционни методи за укрепване на духа и тялото. Не се замисляйте прекалено, просто кажете каквото ви дойде наум.
- Тичане, йога... - няколко студенти запознаха да изброяват различни спортове.
- Разнообразно хранене, избягване на транс-мазнините. - започнаха да изреждат други .
- Логично. Нещо друго? - добави очаквателно Хао Мин и се обърна към единствената студентка, която не се бе включила в дискусията.
- Секс! - изстреля и мощния й тембър накара всички да замлъкнат. Възцари се гробна тишина на фона на заглъхващото ехо. В главата на всеки присъстващ сякаш се появи образ-асоциация и погледите им станаха някак далечни, запечатани. И поради незнайно каква причина Хан Ан се появи пред очите на Мин. Това траеше само пет секунди, но бе предостатъчно за наситената сценка, в която Хао Мин попиваше с тържествуващи очи голото възбудено тяло на Ан и дочуваше отсрещните стенания "Направи ме свой, Сяо Мин! Не мога да чакам повече!".
Топлото неудобно усещане в панталона го накара машинално да прикрие слабините си папката лекции за китайските билки и техния ефект. Зачуди се дали не е объркал чайовече сутринта, но от тогава минаха поне 3 часа и нищо необичайно не се бе случило. Дори да бе доктор-аматьор, Хао Мин знаеше, че човек не можеше да получи халюцинации в рамките на един ден, ако не е приемал никакви опиати. При Мин липсваха обичайните симптоми, затова и не можеше да си обясни тази жива и цветна фантазия. Защо трябваше да е точно сега?!
- Добре ли сте, учител Шу? - попита един от студентите му.
- Да, разбира се! Всички отговори са чудесни, не бих ги оспорил! - побърза да разсее мислите си, защото имаше още поне двадесет минута до края. Беше му некомфортно заради горещите вълни, които го обливаха докато се скрие зад учителското бюро и вече не е нужно да прикрива възбудения си член. Тъкмо беше свикнал с идеята, че е асексуален индивид, а сега това се оказа истински мит. С гръм и трясък Познатата му комфортна зона около всякакви живи същества бе нарушена. Но не биваше да губи самообладание.
- Трябва да знаете, че тук говорим за традиционни методи в медицината, които едновременно лекуват различни физически проблеми и укрепват човешкия имунитет. Научихте ли вече от колежката Джули кои са "дяволите" в медицината?
- Съвременните фармацевти! - отвърнаха почти в един глас всички и Хао Мин посреща отговорът им с усмивка.
- Научили сте си домашното! Сега и производителите на лекарства се стараят да подбират вещества, които имат моментален ефект върху организма, но същевременно отслабват значително имунната система. Този тип медикаменти  пораждат неестествени процеси в тялото и в следващите няколко лекции ще разберете защо и по какъв начин от тях страда организмът.
***
Чувстваше се емоционално изтощен и физически дезориентиран. Не схващаше какво му има, да не хващаше някакъв налудничав вирус? Почти веднага отхвърли тази теория, защото с грижеше добре за здравето си и за вирусите бе като връх Еверест. След като протри изтривалката с обувките си, влезе в новата си квартира, пристъпвайки като призрак. Сещаше се поне една основателна причина да не иска да се сблъска с хазаина си точно сега. Ако имаше късмет, щеше да го види чак утре на закуска.
Но нямаше.
Тъкмо беше прекосил безопасно коридора и в неговия край се показа Хан Ан, при това осъществявайки инцидентна близост с него. Не, в случая Мин си беше виновен, че не гледаше дали хоризонтът отпред е чист. Сблъсъкът си го биваше. Мин подхвана талията на другия, за да го предпази от падане, но така събори цяла саксия. Откъде се беше взело това растение, един бог знаеше, но навсякъде се разсипа пръст.
- Аз..аз наистина съжалявам! Веднага ще почистя! - изстреля, докато шареше с поглед наоколо и последва грандиозното му изчезване от помещението в търсене на престилка и метла.
Донякъде бе благодарен на глупавата папрат.


Върнете се в началото Go down
Ин
The Mistress
The Mistress
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Пон Окт 08, 2018 8:01 pm

Щом се прибра, на секретаря имаше три бели съобщения. Нямаше нищо на тях, но бяха държани до края на записа. Знаеше от кого са. Знаеше и какво значат. ''Ела веднага''! Бао Дан не оставяше следи, но и не можеше да се стърпи. Забелязал, че Хан Ан му се изплъзва, той се опитваше да затегне хватката си. Можеше да изтърпи да се виждат рядко, но не и да го загуби завинаги. Не беше свикнал да му отказват. Същински лидер в секта. Можеше да има всички, но никой от тях не можеше да има своя воля. Не биваше Хан Ан да е щастлив по друг начин. Да е щастлив с другиго. Не и когато Бао Дан беше пробудил тази страст в него. Когато той го беше култивирал. Беше му задал стойности, честота. Беше го направил такъв какъвто му харесваше. Неговата играчка. Не пипай! Но Хан Ан нямаше да се върне. Той се отврати усещайки аурата на детето в количката и жената стояща до Бао Дан. Повече не би могъл да падне в очите му. Създал семейство за пред хората, а все още съблазняващ свои пациенти. При това Бао Дан остаряваше, а момчетата в кабинета му бяха все така тийнейджъри. Потръпна и се отказа да иска каквото и да е повече от него. Дори и обяснение. Косата му падаше на снопове. Умееше да се поддържа сам, но винаги когато работеше по проект се замърляше. Лявата му ръка все така го болеше. Искаше още от същото лекарство на Хао Мин. Макар, че самият Хао Мин беше лекарство. Обра силно косата си отстрани. Остави я въздълга само отгоре. Така му отиваше. Когато се избръснеше щеше да се открие един коренно различен човек. Не толкова във визията му, колкото в излъчването отвътре. В него се появи една увереност. Лека усмивка заигра по устните му и той за първи път реши, че ще се справи с бъдещето.
На котлона вечерята се досготвяше. Постара се да бъде поисканото. Имаше специален начин да се сдобие с нужните продукти, за да сготви така, че да си оближеш пръстите. Смътно си спомни играта на наемателя с косата му. Откри, че обича да го пипат по главата. Това неистово го успокояваше. Реши, че вече няма да ограничава съществуването си. Душата му беше започнала се самолекува. Нещо, на което стана свидетел днес. И знаеше кой беше отговорен за това. Цял ден се опитваше да се убеди, че реакцията му спрямо Хао Мин беше стандартна. Че се бе превъзбудил в резултат на дългата си изолация от хората. Че навярно и всеки друг индивид би му подействал така, но се разубеди след проба-грешка експеримента. Не усети нищо, когато докосна служителя в оптиката. Нарочно докосна и част от персонала в маркета. По рамото, за ръкава, по тила. Накрая побърза да излезе, преди да са го обявили за смахнат перверзник олигофрен. Нищо! Нямаше нищо общо с усещането, което Хао Мин оставяше да догаря в него. Онова живо въгленче, което тлееше и го изгаряше. Докато Бао Дан изпразваше тялото му от емоции, Хао Мин го пълнеше с такива ярки цветове, че бе неспособен да ги поеме на един път.
Каза си, че трябва да довърши стайлинга си като се и избръсне. Тъкмо се беше насапунисал, когато зацепи, че бръсначът му беше притрябвал за един експеримент и го беше оставил в лабораторията. Приджвапа да го вземе и тогава някой връхлетя отгоре му. Изкрещя само:
- Внимавай! - след което острието се заби някъде в стената. Позна го по аромата. Хао Мин успя да счупи любимата саксия на майка му с ръчнорисувана керамика и да избяга с половината част от крема му за бръснене върху лицето си. - И ти ли искаш да се обръснеш? - прошепна Хан Ан едва-едва с изкаран акъл и въздух. Ръцете му още бяха вдигнати стреснато над главата, а не можеше да се изправи, защото някакъв нерв страхотно го беше захапал отзад. Хич не му вървеше напоследък. Така го намери и Хао Мин, когато героично се завърна.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Вто Окт 09, 2018 8:47 am

Не беше ли същинска ирония. Като че зрението на Хао Мин го правеше в пъти по-небрежен от хазаина му. Да кажем, че днес не му беше ден, пак ще излъжем донякъде.
- Не мърдай оттам за момент! - каза донякъде извинително, макар че другия нямаше подобно намерение. Мин отказваше да погледне към него и домашната му стара, разкопчана риза. Неистово харесваше старите дрехи. Те бяха попили аромата и сякаш част от същността на собственика си. носеха негови преживявания, сътворяваха нови спомени заедно с него. Дори да бяха вече раздърпани, надупчени или разнищени, те винаги те изпълваха с някакво незаменимо чувство на комфорт. А ризата, с която бе облечен сега Хан Ан му изпращаше такова количество от неговия аромат, че едва смогваше да не мисли за него и кратката си фантазия. Чувстваше се животински възбуден за първи път откакто се помни и фактът, че едва познаваше този мъж, допълваше вътрешния му шок. Докато събираше парченцата от саксията и разсипаната пръст, познати хладни тръпки пролазиха по белезите на гърба му, напомняйки му защо не заслужаваше да бъде обичан.
"Какво си ти? Кажи го!" - баща му се бе постарал да го обучи добре. Минаха много средства, преди да признае вината си. Вина, която не чувстваше. Шу Ман бе опитал първо с колана си, но нищо. А с всеки следващ метод гърбът на Мин само заякваше. И накрая трябваше да опита с изгаряния, които да му напомнят вечно за деянията.
"Кажи го!"
"Убиец. Убих мама, убих сестра си.. Хао Мин е чудовище." - бе принуден да изпълни волята му, за да забрави за него. защото прозря, че ако вече не е в центъра на чуждото ежедневие, ще успее да избяга някъде далеч...където може би щеше да се почувства отново човек. Да, може би беше повече звяр, но с времето се убеди, че хората изначално бяха най-жестоките в йерархията на света. Най-погубващата природна сила.
Стъклените ириси пробягаха по стената и едната му ръка се стрелна да изкара бръснача. Това чудо си беше остричко. Мин въздъхна и поклати глава.
- Ела с мен. - промълви с равен и тих глас, помагайки на хазаина си да се изправи. Не можеше да го остави сам с нещо толкова остро, въпреки че се бе справил похвално с прическата си. Може би това не бе първата по важност причина. На Хао Мин му допадаше брадата на Ан. Придаваше му някак интелигентен вид и... Да речем, че с малко оформяне, щеше да подчертае чара му. Ако и на Мин му ходеше толкова брада, навярно би си пуснал, но като се замислеше върху това, трябваше да чака с години, за да му поникнат 3 косъмчета на брадичката. За компенсация на гривата на главата му бе въздълга и затова винаги си я вързваше на мъжки кок. Сега направи същото, за да може да вижда добре, докато работи върху Хан Ан.
- Довери ми се. - каза с мека усмивка, докато нанасяше крем където липсваше и визуализираше идеалната форма, която щеше да подхожда най-много. Щеше да направи изчистено игриво заоблено катинарче. Захвана се, кимайки на избора си. Знаеше, че другия ще остане доволен, дори да не може да види отражението си. Щеше да го почувства. Лекотата от намаляването и свежестта от промяната.
Езичето на Хао Мин се подаде навън и преминаваше бавно като часовникова стрелка по устните му. Това му даде по-добра концентрация, но изглеждаше странно отстрани.
- Мисля, че си готов! Да те измием. - възкликна с нескрит ентусиазъм. Обратно в Дафо имаше един дядо, който постоянно искаше да експериментира с брадата си и я поверяваше в ръцете на Мин заради прочутите му сръчни ръце. Все му повтаряше "Някой ден ще ощастливиш някого с тези ръце", което тогава звучеше непонятно на Мин, но май прозрението го осени, малко след като съдбата го стовари пред прага на Хан Ан.
- Съвършен си... - едва успя да промълви нещо, след като няколко пъти бе попита нещо от другия. За миг си загуби граматиката и можеше само да се взира в отсрещното лице. Усети въздишката на Ан, която раздвижи аромата му в пространството. Пръстите му бавно се приближиха да усетят резултата. Почувства приятното боцкане на все още леко влажното му катинарче. Как можеше да изглежда толкова добре, така съвършен със всичките си несъвършенства. Мургавите му пръсти преминаха и през устните му като в бавен валс. Палецът и показалецът му прихванаха брадичката и я придърпаха към себе си. Ментовият му дъх, останал от бонбона който схруска по-рано, сластно се разнесе върху току-що измитото лице на Ан.
- Притежаваш необикновена красота, Лао Хан. - прошепна на милиметър от устните му. - Носи я с гордост. - добави с благодарствена усмивка и се изправи. Пръстите му бавно се плъзваха по брадичката, като на забавен кадър, повдигайки я нагоре. Хао Мин излезе от банята и побърза да провери пулса си. Не му се беше сторило, че се учестява. Ставащото с него му се струваше на границата на реалността и илюзията.




Последната промяна е направена от Ян на Сря Окт 10, 2018 7:05 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Ин
The Mistress
The Mistress
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Вто Окт 09, 2018 9:17 pm

Хао Мин го поразкърши наляво-надясно докато понамести кокалаците му, но истински прероден се почувства, когато получи още от мехлема на този чудотворец за ръката си. Сега вече можеше да понесе всичко, освен присъствието на същия този чудотворец, който му действаше фрустриращо. Прехапа устна, както правеше, когато обмисля нещо. Бульонът за бъдещото хуогуо къкреше кротко и той скълца и добави шепа ароматни треви. Не само наемателят му боравеше свястно с билките. Всъщност повечето билки бяха и подправки, затова двамата можеха да обменят ценен опит кое и как. Намери начин да се сдобие с богато разнообразие от всякакви ядливи грудки, корени и треви расли високо в планините, близо до самия Буда.
Беше усетил някаква особена вибрация у Хаo Мин. Освен доза вълнение имаше и нещо негативно, което го бе накарало да застане нащрек преди малко. Не му харесваше, когато човекът до него ставаше сериозен. Това не беше неговата същина, но явно му се бе налагало да бъде силен против волята си. Това винаги пораждаше непредвидими последвия след себе си. Всеки носеше своя собствен воденичен камък, ех.
Окосмяването на Хан Ан го разсея и той успя с радост да забележи, че това носи на навонаемателя му охолно доволство. Сваляше тревогите и напрежението от него.
- Момент - Хан Аз задържа ръката на Хао Мин. Учудващо за слепец той можеше да определи с точност къде се намира тя - Мини полека от тук. Има бенка, но не се вижда заради пяната - прихвана чуждата ръка и я поведе леко напред. Синхронът в това кратко движение беше върховен, именно защото уцелиха един и същи миг, но не чрез магия, а с вещина. Показваше му мястото, но не му оказваше натиск. Остави го той да свърши работата като само му беше навигатор. Нито един от тях не трепна, въпреки че и двамата го усетиха. Единен тътен, сякаш някой бе ударил по огромен барабан някъде дълбоко в тях. За миг в телата им се разля болка, но отмина преди изобщо да произведат външна реакция. Само някакво остатъчно чувство за принадлежност се закотви. Интимност, това беше думата. Надали би позволил на някого друг да държи бръснач до изпънатото му млечно гърло, но го правеше за Хан Ан. Знаеше, просто знаеше, че можеше да му повери това. Сякаш вече го беше правил някога преди. Единият принадлежеше на другия и обратното. Съдбовност, предопределение, да вярваше ли на тези усещания, щом доказателства все още липсваха?
Когато приключиха Хао Мин видя в огледалото още една, но повдигаща се малка бенка под дясното око на Хан Ан, една широка, искряща усмивка и две също толкова лъчезарни трапчинки. Волева остра брадичка с лека вдлъбнатинка, бузи, които ставаха като две алени топчета, когато се смееше, правилен нос заемащ централното място в лицето на своя притежател, а веждите в силно изразена тригълна форма изпъкваха много и придаваха жизнерадостна почуда на лицето му. Приличаше на 15-годишен хлапак.
Думите на Хао Мин преминаваха през ушите му като страничен шум. Беше прекалено развълнуван опипвайки лицето си, за да успее да ги оцени, но времето щеше да мине и с отложена реакция, той щеше да прозре какво признание всъщност носеха те. Осъзна обаче с пълна сила близостта му още сега. Осъзна, че, ако се надигне само още милиметър-два щеше да се случи. Разбра, че другият човек изпитва същото. Беше ли привличането обаче достатъчно, за да извърви отново онзи път? Не искаше пак първо да слуша тялото, а сърцето му вечно да догонва нагона и мислите му. Искаше да помисли преди всичко за себе си и своята безопасност. Да, можеше да си позволи да бъде егоист, но дали щеше да удържи слабите си ангели дотогава?
Съществуваше само тук и сега и тъкмо сега остави шанса си да целуне тези така пулсиращи устни да му се изплъзне. Но не пропусна шанса да отърка върха на носа си в отсрещния. Не можа да се въздържи да получи поне малка награда за това, че беше добро момче днес. После с всичкото си достойнство порядъчно излезе от ситуацията:
- Искаш ли да гледаме уебтун тази вечер? Мисля, че доста ще се посмееш на приликите с действителни лица - намигна му и мъничката бенка потъна леко в една от ситните бръчици около очите му. - Дай ми минута да махна тези дрехи. Пълни са с космърляк. След малко ще дойда, за да вечеряме.
Вратата изскърца. Дочувайки заглъхването на стъпките, лицето му пламна като на ученичка. Да усеща възглавничките на тези пръсти върху цялото си лице, да подпалва този Хао Минов поглед всеки сантиметър от откритата му кожа изучавайки го. Да проследява преглъщането на адамовата му ябълка, премигването му, или да отбелязва кога Хан Ан затихва и не посмява да вдиша упоен от близостта му. Искаше да го опознае, но не така както само тялото му желае. Искаше да го опознае с душата си, но за тази цел трябваше първо да приключи със собственото си минало. Хан Ан далеч не беше цвете за мирисане, затова и не съдеше за миналото на другите, но вече повече от всичко ценеше спокойствието си, а се оказа, че имаше неприключени дела за разрешаване. Искаше да престъпи линията чист пред Хао Мин. Принадлежащ единствено на него, независимо, дали после той ще пожелае да остане или не. Лошото на помислите и делата е, че бяха две съвсем различни неща и понякога, когато си помислиш ''а'' на глас изричаш ''я''. Съвсем скоро щеше да осъзнае този факт.
***
Съблече дрехите си и се обля с поизстиналата вода. Полуоткрехната недозатворила се врата предоставяше интересни гледки. Можеше да се видят тесните рамене и ханш на гъвкавото му тяло, големия белег започващ от лявата му лопатка и преминаващ по част от ребрата, тънките прасци, дългите бели бедра завършващи в стегнат и малък глутеус максимус. Плосък корем с леко изпъкнал пъп, резултат от неправилно отзязана пъпна връв, татус на змия на десния хълбок, която при движение на тялото му сякаш пълзеше. Отворените му устни в опит да си поеме дъх и после затворените клепачи в миг на покой, възбудената част от него, която не знаеше, дали може да контролира. Можеше да се види, но само, ако поискаш.
***
Сигурно се беше бавил цяла вечност, но за него бе като миг. Затегна зеления си халат имитиращ крокодил и закрачи бодро към миникухнята. Всъщност Хан Ан беше подредил предварително блока. Само смъкна котлето и се настани срещу навярно умрелия от глад Хао Мин. Хан Ан също бе гладен за калории. Стомахът му свиреше най-тъжната си мелодия.
- Е, да ядем! - Той сръчно потопи парченце говеждо във водата, за да промени цвета си и после го придвижи до тъмния соев сос с наситнен на дребно див лук и лимонена трева. Накрая го оваля в лют червен пипер и в устата му избухна експлозия. Издиша като огнедишащ дракон и очите му се насълзиха от удоволствие. Следващата хапка на късче зелен боб с парченце маринован джинджифил и щипка кардамон направо го запрати в небесната дъга. Очите му се присвиха в неприкрит екстаз, а от затворените му устни прозвуча само едно протяжно ''ммммм''. Другата хапка беше удостоена с "ооооо'', а последвалите с "уааааа", "хммммооо", и мляскащи, съскащи и хъхкащи звуци и междуметия достойни за озвучаване на всеки самоуважаващ се порно филм. Изобщо не се усещаше. Беше потънал в своя си свят и действително наистина правеше любов с храната си. През цялото време не се чу звук от купичката или приборите на Хао Мин. Странно.
***
Беше всепомитащо. Отпусна се назад в стола издавайки мързелив мъркащ звук. Кракът му все още бос съвсем непреднамерено докосна коляното на Хао Мин леко премествайки бедрото увеличавайки едва разкрача му. Хан Ан се оказа така пиян от толкова многото днешни емоции накуп, че не можеше да се предвиди беззащитен или опасен щеше да го играе сега.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Сря Окт 10, 2018 7:02 am

За първи път му беше трудно да реши как да постъпи. Горчивият опит го бе научил на това бърза до намира изход от всяка ситуация, но сега усещаше как контролът бавно му се изплъзва, като накланяща се към пропаст кола. Въпросът в случая не бе дали е способен да се довери на Хан Ан, когото познаваше от два дена, а дали може да се довери на самия себе си. Никой друг не познаваше онази тъмнина в него, за да му даде съвет. Може би някой друг би му казал просто да се пребори с нея. Звучеше толкова лесно.
От посока банята се разнесе задушлива пара с екзотичен аромат, която обгърна лицето на Хао Мин. Изкаран от мрачната си размисъл, той се изправи и тихо закрачи по тъмния коридор. Хан Ан нямаше нужда от светлина, за да се придвижва и покрай него Хао Мин бе усвоил умението да се прокрадва безшумно в мрака като гладна пантера между дърветата. Инцидентът със саксията по-рано не се броеше. Концентрацията му бе заминала на почивка на Хаваите.
Мин знаеше, че зад открехнатата вратичка на банята се криеше гледката, която вече си бе представил. Всяка част от Хан Ан без дрехи, в цялата му прелест. Напълно естествен и непресторен, под мощта на водните струйки, стичащи се по извивките му. Често пътуващия Хао Мин веднъж бе танцувал почти гол заедно с едно африканско племе и тогава бе осъзнал излишните товари и табута, които развитата цивилизация си поставяше.
Моментът бе освобождаващ, почти като сега. Не, Мин не пристъпи към примамващата пролука, а остана на прага и се подпря на стената. Предпочиташе да си го представи сам. Докато настъпи моментът това тяло и тази душа сами да се разголят пред него. Сами да го пожелаят. Подсмихна се на мислите си и се върна обратно в кухнята, за да дочака заветната вечеря. Масата бе отдавна подредена, а Мин можеше само да се възхищава на перфектния ред в помещението. Всички носещи духа на ястието подправки сега се стопяваха в бульона. Стъклените ириси се наслаждаваха на богатия вкусов букет и сякаш устните можеха да го вкусят чрез танцуващата пара.
Щом Хан Ан се насади пред него с динозавърския си халат породи тихата усмивка на Хао Мин, която пък прерасна в изумление малко по-късно. Небрежната стойка, която другия бе заел и сладкият начин, по който поглъщаше храната, остави в него едно топло чувство. Гледаше го със зяпнала уста, но топлината в него нарастваше. Другият така се бе отпуснал в компанията му, че дори навярно не го осъзнаваше. Нямаше и как да знае какво голямо значение има това за Мин. Бе забравил дори да се храни, сякаш вкусваше същите хапки, които Хан Ан поглъщаш като лакомо мече. Едва когато другия остави пръчиците да си починат, мургавелкото се сети да опита от любимия си таханов сос. Взе едно тънко парченце телешко и го ложи в къкрещия бульон. Секунди по-късно го потопи в соса и го мушна в устата си. Издаде на свой ред звук на наслада и се облиза. В следващият момент усети чуждия допир небрежно да го закача и за малко да изпусне японските гъби, които тъкмо бе стиснал в клечиците си.
- Е, за какъв уебтун спомена по-рано? - попита с открито любопитство докато дъвчеше, без да се издава, че не бе от типа хора, които гледат сериали. Той по-скоро ги преживяваше, затова не смяташе за нужно да се товари с измислени драми. И все пак не отказваше предложението да прекара повече време в компанията на хазаина си.


Върнете се в началото Go down
Ин
The Mistress
The Mistress
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Чет Окт 11, 2018 8:29 pm

- Не знам. Утре. Сега много ми се спи. - Очите на Хан Ан се бяха пришили и той наистина приличаше на пиян до козирката. Беше му много горещо. Заметнал краищата на халата си, кракът му още почиваше на бедрото на Хао Мин. Цялото му лице беше червено, а на него грееше лениво, срамежливо ухилване до ушите. Цял ден не беше се сещал да се храни и сега рязкото поемане на толкова много храна предизвика шок в нивата му на кръвна захар. Първоначално беше еуфоричен, после опиянен, а сега поспалив и съвсем неадекватен.
Изправи се и след като няколко пъти се блъсна във все още седящия на масата Хао Мин, накрая реши да застопори главата на отсрещния, чиято аура силно се клатеше в съзнанието му. Нацели го за една мокра целувка по бузата и се оттегли безславно.
- Лека нощ, дядо. Отивам да си легна. - На зиг-заг стигна до леглото на Хао Мин, което беше по-близо и се пльосна възнак без изобщо да успее да затвори вратата. На лицето му все още имаше глуповата усмивка. Ъгълчетата на устните му потрепваха. Беше сладък като бебе и със сигурност сънуваше нещо хубаво.
***
- Добро утро - Хан Ан явно имаше навика да се събужда в зори и да дебне в кухнята нищо неподозиращия Хао Мин. Освен това притежаваше забележителната способност да не помни никоя от излагациите си. Или поне добре се правеше, че не помни. - Закуската е готова. Днес пак ще дойда с теб, ако не възразяваш. А-а, получих едни много интересни виртуални очила. - Изправи се. Спря да си играе с джаджата и я показа. - Експериментална версия са. Дзао Уо ми ги изпрати. - Подсмихна се, сещайки се за една простотия на въпросния си познат. Изобщо, колегата му и приятел беше такова недоразумение на природата, но пък с него никога не можеше да ти бъде скучно. - Та той разработва виртуален живот за хора с увреждания. В него тези като мен, които не виждат, чрез видеотрансмитери изпращащи импулси в мозъка, ще могат да виждат. Хората в инвалидни колички и страдащи от парализа, ще могат да се движат и да са пълноценни. Ще могат да споделят със семействата си същите дейности както преди. - Той се натъжи. - За съжаление е само във виртуалния свят, но мисля, че това все пак ще е от полза. Съгласих се да тествам, но за тази цел имам нужда от партньор. - Хан Ан протегна ръка във въздуха плавно и пръстите му помръднаха, сякаш се канеха да свирят на пиано. - Ще трябва да те докосна. Ще ми позволиш ли?
Нещата сега се случваха толкова бързо точно защото имаше усещането, че го познава от векове. Чувстваше се уютно в присъствието му, можеше да говорят неангажиращо и леко. Искаше да се грижи за него. Единственото, което все още го притесняваше, беше да го докосне. Прекалено силно чувство го обземаше. Пръстите му започваха да вибрират. Стисваше зъби толкова силно, че го заболяваше ченето. Не можеше да контролира дишането си, но най-притеснителното беше онова странно усещане за обвързаност. Хан Ан усещаше, че трябва да върне нещо на Хао Мин, но не знаеше какво. Искаше да го опознае още повече. Онова под черупката му, което трябваше да допълни, притежаваше ли го или трябваше да го създаде? Не знаеше, но щеше да направи всичко възможно, за да го даде на Хао Мин. Така усещаше, че е редно.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Пет Окт 12, 2018 11:07 am

Тъкмо сдъвка последната си хапка за днес и проследи с поглед накъде се залюшка Хан Ан. Последва го мълчаливо след минута в своите си мисли за изминалия шантав ден. Усети остатък от храна на бузата си и се облиза като току-що нахранено и доволно котараче. И днес не успя да благодари на време за вкусната храна, но знаеше, че Хан Ан го усещаше дори неизречено. За първи път го виждаше потънал в сладкото небитие на съня. Приличаше на новородено. Имаше смесени чувства, задето избра да пуска лиги на неговото легло. Не че имаше нещо против, просто му се искаше да се присъедини, а не можеше. За миг му завидя за способността да спи така дълбоко и спокойно. Самият Хао Мин се ужасяваше от съня. За него бе равносилно на това да изгуби съзнание, някой да се всели тялото му и да разполага с него както си поиска. Човешкото съзнание бе твърде сложно нещо. Колкото повече опитваш да избягаш от сложността му, като че повече се оплиташ и изгубваш.
Въздъхна, привеждайки се леко към Хан Ан. Внимателно подхвана одеялцето си, за да обгърне почти разголеното му тяло. Май си беше купил динозавърския халат от детския щанд, защото това чудо разкриваше твърде много от снежнобялата му плът. Сега едното ъгълче се бе подгънало своеволно и сякаш се подиграваше на Хао Мин, едва закриващо края на стройното бедро.  Очите на Мин попиваха всяка предоставяща се гледка, геройски отхвърляйки прекалено мръсните помисли. Какво ли му бе направил този нов съквартирант? Стори му се така лекомислен днес, че дори успя да събуди възхищение у него. И Хао Мин предпочиташе да живее за днес, но досега не бе заспивал в чуждо легло. Че и толкова невинно. Усмивката избухна на лицето му и Мин поклати глава, излизайки от стаята си с едно тихо „сладки сънища“. Надяваше се Хан Ан да навакса за двамата.
След няколко часа въртене на дивана в хола, Мин се отказа и скръсти ръце зад главата си. Не че не му беше удобно. Онова ново привличане, което се случваше между него и хазаина му, настояваше да тормози мислите му. Едно гласче го питаше защо не отиде да спи в стаята на Хан Ан. Надали щеше да му направи проблем. Не, разбира се. Но и онова легло бе попило аромата на Ан и това бе достатъчна причина да избере хола. Това беше най-неутралната точка в къщата и почти неизползваната стая.  Диванът също бе запазил статуса си на почти неизползван и това караше Мин да се чувства като че бе полегнал в магазин за обзавеждане. Бе работил два месеца в ИКЕА и знаеше, че хората често правят това, а някои дори се самозабравят.
***
Не успя да види колко е часът, когато чу раздвижването в къщата. Знаеше, че това е Хан Ан, но по някаква причина му трябваше време да излезе то транса на будуването си върху мекия диван. Когато се отправи към кухнята, за да направи сутрешен чай и да затвърди тази традиция, Хао Мин бе посрещнат от бодрото лице на хазаина си. Усмихна се криво, но се зарадва, че другия не можеше да види солидните кръгове под очите му. Май си бяха разменили ролите за една нощ. И все пак не се оплакваше. Безсъницата противно на очакванията му, му се отрази добре и някак отрезвяващо. Успя да изпразни съзнанието си от безсмислени въпроси и да запази място за лекционния курс, който предстоеше днес.
Докато избираше за себе си чай с повече кофеин и от кафето, Хао Мин с охота слушаше ентусиазирания Лао Хан като му се наложи да се премести, за да не бъде фраснат с любопитната джаджа, която размахваше в ръцете си.
- Наистина любопитно. По принцип не съм фен на технологиите, но одобрявам тази идея. – усмихна се вяло и остави другия да продължи. Харесваше да го вижда с такъв приповдигнат дух. Беше като малко дете, вълнуващо се да изпробва новата си играчка. Хао Мин отпиваше от чая си, когато чу отправеното към него предложение и едва попречи на горещата течност да не му влезе в кривото гърло. Щеше да е грозно , ако се задави точно сега и провали момента. Възприе го като момент, защото искаше да улови тази протегната към него ръка.
- Нямам нищо против. – отвърна сякаш бе обикновен въпрос, като „Искаш ли да се видим на кафе?“.  Не се сдържа и се прелести леко в страни, а щом ръката на Хан Ан замахна по инерция в пространството, Мин я улови с дългите си мургави пръсти и я доближи към лицето си. Накрая без да каже нещо повече, остави пръстите му сами да изследват и визуализират чертите му. Надяваше се да оправдае очакванията му. Джаджата, имаше предвид.


Върнете се в началото Go down
Ин
The Mistress
The Mistress
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Пет Окт 12, 2018 7:24 pm

Противно на всякаква логика Хан Ан беше облякъл дрехите на Хао Мин. Нагъл до безобразие, че и отгоре. Чудеше се, дали го изпитваше точно колко може да понесе или просто наистина не искаше да си признае грешката. Естествено, че се беше събудил и ароматът изпълни ноздрите му съвсем осъзнато, даже чувствено си поигра със съзнанието му. Подскочи и затърси енергията на Хао Мин. Не можеше да усеща толкова силно този мирис, а наемателят да не е наблизо. Не беше. ''Аууу'', какво по дяволите беше това, в което се спъна, оплитайки краката си? Наведе се. Белезници?! Сериозно ли? Мислите преминаващи през главата му караха веждите му оживено да потрепват. ''Палавник такъъъв!"
Тъй като не носеше бельо, а нямаше как незабелязано да се промъкне до стаята си, обу и от бельото на Хао Мин. Вярно, че искаше да се напъха в гащите на последния, но не точно по този начин си го представяше. Наистина бе отвикнал да живее с някого другиго.
***
- Днес ще подновя работата по настоящия си проект. Благодарение на теб и твоето мазило съм супер пич за нула време. Мисля, че ще успея да наваксам за конференцията. Търси ме в лабораторията довечера, ако ти трябвам за нещо. - Появи се една лудежка живинка у него, която само науката бе в състояние да пробуди.
При Хан Ан нищо не беше толкова невинно колкото го представяше на пръв поглед. Защо другите оставаха с подобно впечатление, не знаеше. Сложи очилата и активира сензорите. Хао Мин забравяше, че хазаинът му ''виждаше'' блокажите в тялото. Можеше да разбере, когато нещо в отсрещния човек не беше наред, но можеше да мълчи и като риба, докато другият не реши да сподели. Дотогава той щеше да се погрижи всичко наоколо да бъде наред.  
- Не, ще започна от ръката ти - отдръпна се. Все още не беше готов да докосне лицето му, устните, но всъщност не беше лесно нищо от това, което си беше възложил. Удари го ток, когато Хао Мин взе инициативата. Със сигурност и двамата усетиха статичеството. Прехапа долната си устна и започна да я дъвче колебаейки се. Ръцете му се спуснаха плахо по плата на дрехата отсреща и леко докоснаха ръката на Хао Мин, за да проследят продължението й надолу. Взе лявата му ръка обхващайки я в двете си шепи, обърна я с дланта нагоре, а след това я разтвори бавно и пропълзя към пръстите му. Опипа всяка една фаланга. - Красиви големи плочки на ноктите, дълги изваяни пръсти. Можело е да станеш хирург, цигулар. Имаш гъвкави пръсти и разкошни рефлекси. - Усети, че звучи странно. - Съжалявам, професионално изкривяване е да си правя изводи. - Реши да спести факта, че би го искал за свое постоянно опитно зайче. Всъщност страхът му отстъпи пред любопитството и природата му на учен. Беше толкова вълнуващо да изследва. Но вълнението му идваше най-вече от обекта му на изследване. Пръстен на показалеца. Дали му беше проличало тролското изражение или го беше оставил само на вътрешно ниво за себе си? На лявата ръка значеше, че си ерген. Свободен за флирт. Търсиш някого. Хмм, дали в университета... Пу, не може да ревнуваш все още Хан Ан! Не пуснал още питомното да гониш дивото. И все пак го жегна. Щеше да се разходи до този университет. Не всеки ден се срещаше човек, с когото да изпитваш такова допълване. Не само страст, не само духовна връзка, а Нирвана. Премести се на китката и не пропусна съвсем ненатрапливо да провери пулса му.
Езикът му облиза горните му зъби и изцъка отчетливо. Вдиша шумно, когато се приближи и пръстите му докосната шията отсреща. Усещаше леката влага там. Прищя му се да опита на вкус тази солена нотка, ммм. Стисна полека двете рамена, за да провери ширината им, да измери разликата във височината им. Опипа лопатките и се смъкна по гърба.
Най-после застана лице в лице с него. Беше достатъчно близо, за да завихрят диханията им любовен танц. В този момент му се щеше да е без очилата. Да стоят без прегради по между си и вече да е осъзнал как изглежда Хао Мин. Не че външният му вид беше нещо от екзистенциално значение. Щеше да го обича дори да беше Гърбушкото от Нотр Дам. Но представяйки си и лице, щеше да има завършващ образ към това, което вече обичаше. Искаше да го докосне. Изгарящо, нетърпеливо, пламенно. Адамовата му ябълка издайнически подскочи минавайки с пръсти по отсрещната. Опипа челюстта и се отклони към бузите. Леко премина по клепачите. Поглади веждите, челото. Пръстите му бяха като пеперуди. Пърхаха, защото буквално при всеки допир усещаше ток. Зарови пръсти в косата и едва се удържа да не издаде звук на еуфория от този досег. Прищя му се да зарови и лице там. Фетишист ли беше? Дълга и лъскава, с дебел косъм, оставяща сетивата му да искат още. Осъзна, че е на пръсти. Върна се към носа и слезе една идея по-налолу. Задържа дъха си. Палецът му опираше в брадичката на Хао Мин докато останалите пръсти се радваха на тези пухкави устни. Образът на Хао Мин се оформяше все повече в съзнанието на Хан Ан и то го рисуваше върху опакото на очилата. - Ето така те възприемам сега. - За Хан Ан да докосне някого беше признак на близост. Не харесваше да има взаимодействие с другите хора. Затова и да поиска да ''види'' Хао Мин бе с много по-дълбоко значение. За него хората бяха гласове, миризма, но никога досег. Не искаше да знае и как изглеждат, но рисувайки сега Хао Мин, той се омагьосваше.
Дъхът му потъваше в ризата на Хао Мин. Нямаше как да го избегне дори и да извъртеше главата си настрани. Така пък усещаше ребрата и корема му с лицето си и онзи познат рефлекс, когато коремът реагираше с тик заради чуждия досег. Ръцете му странично докосваха чуждата фигура. Изправи се бавно и последно положи ръка на гърдите му, за да усети най-големия издайник-сърцето. Този път изводите остави за себе си. - Добави само цвят на очите или други отличителни белези. Ето от тук - посочи му. - Странно, имам чувството, че съм те виждал някога преди - по-скоро на себе си прошепна. - Стартирам програмата - Хан Ан прехвърли очилата на Хао Мин залагайки техния най-нов общ спомен.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Нед Окт 14, 2018 10:29 pm

Устните му потрепваха донякъде умишлено при допира на чуждите пръсти. Очите му попиваха жадно всеки нов нюанс на чуждия аромат, разстилащ се по кожата му.  Чувстваше се сякаш е напът да се прероди в нов човек. Ето как го караше да се чувства близостта на Хан Ан. Забравяше всички ненужни формалности, които само го товареха. Забравяше вината, която бе приел да носи. Забравяше за тъмния насилник, който баща му оформи в съзнанието му. Онази вечна липса и пустота, които го изпълваха преди, сега не ги усещаше. Не и около него.
В няколко момента пръстите му потрепваха като в унисон, развивайки свои собствени желания. Копнежи да задържат на определени места тези на Хан Ан с дива настойчивост да ги вкопчат там и да не ги пускат до края на света. Когато напевният глас на Ан прекъсна краткия му експеримент, Хао Мин все още не успяваше да възприеме думите му и просто изпълняваше като програмиран робот заръките на изкусителя си. Въведе странно пухкавата бенка на врата си, която чуждите пръсти за малко бяха заобиколили, както и разни други детайли. Позачуди се какво да пише за очите си, защото винаги му казваха, че са странни и нетипични за китаец. Остави ги черни, както бе отметнато по подразбиране. Щеше да се радва поне един човек на планетата да го счита за нормално човешко същество. Ако двамата наистина стигнеха до края, това щеше да значи всичко за Хао Мин. Вече нямаше да се чувства сякаш не принадлежи на този свят. Защото бе бил единствено чудовището Хао Мин, или светецът Хао Мин, но никога човекът... А винаги го беше търсил. Човекът в себе си. Едва сега разбираше, че не би могъл да го открие сам. Честта се падаше само на Избрания.
- Е, ще тръгваме ли? – попита накрая, прокарвайки пръсти през косата на Хан Ан. Този път по-осезаемо от преди, но отново с желязно алиби. Кичурите се бяха разбунтували след свалянето на онези виртуални очила и сега си плачеха да подредба. Отстрани Хао Мин изглеждаше почти сякаш аранжира цветя.
***
Когато двамата стигнаха до добре познатия ъгъл на уличката им, където една жена продаваше вестници от години, внезапно заваля като из ведро. Хао Мин беше доста предвидлив човек, но не се гордееше особено с това, защото беше скучно да си подготвен за всичко. Не че човек можеше наистина да е подготвен за всичко. Например чувствата и човешкото сърце се оказваха наистина непредвидими. Младият лектор извади тъмносиния си чадър с изрисувани сърдити облачета и го разпъна над себе си и Хан Ан. Внимаваше да не наръга хазаина си, защото веднъж сам щеше да се осакати с това опасно оръжие. Мин беше сериозен в твърдението си, че и чадър би могъл да те убие и бе готов да подпише петиция, че полицията позволява на цивилни да носят оръжия. Крайно време беше да си купи дъждобран, като повечето нормални хора тук, нали? Все пак чадърите се ползваха само за слънце, освен ако не си достатъчно мургав, за да не ти пука дали ще хванеш тен и ще си развалиш призрачното амплоа на зомби-вампир. До главата на Мин лятото не припарваше дори шапка, да не говорим, че изглеждаше нелепо с всякакъв род шапки. Откакто разпъна чадъра си над двама им, едно неочаквано усещане за лудо дежавю не спираше да преследва Мин. Сякаш вече бе изживял почти същия момент със съвсем същия човек. Поразтърси глава, но обсебващото дежавю не го напусна.
Видя как жената на ъгъла опитва да покрие вестниците с капака на огромната тенджера, в която печеше картофи. Отиде до нея, държейки  Хан Ан под ръчичка, за да следна плътно стъпките му и да не се наръга с някой ръб на чадъра.
- Ще взема един. – кимна към вестника, започнал да попива дъждовните капки в себе си. Жената с поне две видими синини от системен тормоз му подаде вестника с благодарна усмивка. Хао Мин й върна жеста, оставяйки в ръката й пари за един топъл рамен. Знаеше, че не може да спаси всички от всичко, но и малките жестове често омекотяваха ударите на живота. А всеки знаеше какво значи за живееш в този квартал.
- Между другото, искаш ли да дойдеш на лекцията ми? Днес имам само един блок в университета, така че после може да обядваме заедно. – предложи Хао Мин, когато двамата с Ан се скриха в метростанцията и ги лъхна добре познатият аромат на влага и стерилна гума.


Върнете се в началото Go down
Ин
The Mistress
The Mistress
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   Yesterday at 8:10 pm

- Залезът е невероятен - очите на Хан Ан отразяваха залязващия диск и неговото сияние попиваше в тъмните му бездни. В този миг лицето му разкриваше онези две трапчинки. Вълните се разбиваха в скалите наблизо. Беше избрал виртуална разходка по плажа. Когато не можа да спи, се зае да подбере детайлите за това, което искаше. Но най се радваше на идеята с кого би могъл да сподели своето евентуално бягство. Обърна се и вятърът разроши косата му, скривайки очите му. Все пак измежду пролуките долавяше силуета на бродещия по плажната ивица Хао Мин. Хан Ан беше все още с трансмитерите и виждаше в съзнанието си проектираните образи, а Хао Мин ги възприемаше посредством очилата. Хан Ан беше изтичал напред в екзалтиращ изблик. Искаше да потопи краката си в морето, да види лазурното небе. Липсваха му. Имаше неща като небето, които не можеше да докосне, но му липсваха. - Виж - приближи се до Хао Мин и разтвори внимателно ръката си. Беше хванал малък морски краб. Красивата му черупчица помръдна леко и той срамежливо се показа. Хан Ан се усмихна и хвана ръката отсреща, за да прехвърли тази мъничка прелест. Животинката търти да бяга. Скочи изплашена от тези двама огромни титани блещещи се насреща й. И двамата избухнаха в смях. Седнаха по турски в пясъка. Виждаше. За пръв път от години виждаше. И не беше сам. Твърде много емоция. Болката в ребрата отново го проряза. Опита се да сдържи дъха си. Взря се в необикновените очи отсреща и се удави в тяхната топлина. Толкова малко ли му беше нужно? Хан Ан започна да рисува с една съчица - ''Аз бях тук с теб''. Благодаря ти за този момент и че го направи възможен. - Погледна го и очите му затрептяха, а после се появи онази негова огромна усмивка, с която прикриваше сълзите си.
***
- Ще дойда. - Значи, от една страна имаше да работи по проекта на живота си, защото конференцията наближаваше, а беше изостанал убийствено от графика си. От този му труд зависеше финансовата му издръжка в рамките на следващите шест месеца. От друга страна имаше един Хао Мин, от когото не щеше да се отделя нито за миг. Причините бяха, че всяка секунда в неговата компания го караше да се чувства жив, а също и защото нещо заплашваше този човек и той не можеше да позволи това да продължава. Ако беше около него, имаше голям шанс да успее да го опази. Усещаше тази енергия. Усещаше и придвижването на източника й. Това трябваше да престане. Пръстите му набараха в джоба му белезниците на Хао Мин. Защо ги беше взел със себе си за него остана загадка. Трябваше да му ги върне все някога.
Започна да вали. Дъжд, море, вода. Защо постоянно го следваха подобни неща? Знаеше, че е нещо свързано със спомените му, но все още му убягваше. Обичаше водата. Отварянето на чадъра на Хао Мин го стресна и го потопи в нещо отминало. И той така някога бе отворил чадъра си за някого. Сега вече знаеше за кого. Тогава това момче му беше помогнало в труден момент. Сега той щеше да върне жеста. Щеше да върви редом до него. Не беше нужно да говорят, за да си взаимодействат. Беше усетил вибрацията от тялото на наемателя си. Вестникарката. Въздъхна. Светът наистина беше мръсно място и всеки носеше своя собствен воденичен камък, ех. Най-лошото е, че хората никога не молеха за помощ, а той не се втурваше да помага без някой да го е поискал. Не и след посления път, след който ребрата му бяха счупени. Все още усещаше свистенето на дробовете си. Знаеше си мястото. Хората носеха проблеми. Неговите проблеми си му стигаха.
Влезе в оптиката и побегна от там две минути по-късно като ужилен. Работещият на щанда беше твърде любвеобилен с него и поканата да пият нещо довечера хич не му се понрави. Хан Ан и неговият проклет чар. Не трябваше да изпробва теорията си дали досегът му до непознати хора ще му въздейства както този на Хао Мин. Не и в квартал, в който малко или много се вясваше. Но и облечен в дрехите на Хао Мин той пръскаше неосъзнат потенциал да привлича погледите днес. С прилепнали дънки тип клин, бяла разгърдена риза и с якето бомбър, което наскоро беше намерил в гардероба си и много обичаше. Пасваха си идеално със сегашната му бунтарска прическа и визията спретната изпод пръстите на наемателя му. Дано продавачът не си беше въобразил, че след последния път Хан Ан се е спретнал конкретно заради него. Всичко беше по вина на Хао Мин. Дявол го взел! Стисна още по-силно лакетя на наемателя си, за да си отмъсти за всички неволи, които съзнателно или не този човек му причиняваше и се усмихна. От устата му излязоха облачета пара. - Добре, днес целия ден ще съм твой - вдигна вежди развеселено. - Води ме в царството си.


Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Let me be your hero~   

Върнете се в началото Go down
 
Let me be your hero~
Върнете се в началото 
Страница 2 от 2Иди на страница : Previous  1, 2

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Роулплей терен :: Чужбина и незнайните измерения-
Идете на: