Re: I GIVE YOU MY HEARTS

Пон Авг 26, 2019 8:06 pm

DesiSkorm написа:Ерик беше попаднал в доста неудобна ситуация, меко казано. Всичко вървеше нормално до появата на тази жена, която сега стоеше на една маса с тях. Нямаше си на идея коя е, но отношението на Алистър към нея беше достатъчно, за да си направи някои изводи Напрежението между двамата сякаш се пренасяше и върху Ерик, който се чудеше дали въобще трябва да бъде тук. Честно казано, гостенката никак не му харесваше. Нещо в нея го отблъскваше, но все още не беше сигурен точно какво. Наблюдаваше начина, по който гледа Алистър, и не беше особено шокиран когато разбра коя е. Прецени, че няма работа да се меси в разговора им. Понечи да се извини, и да напусне ситуацията, когато жената реши да му се представи и протегна ръка към него. Ерик я изгледа недоверчиво. Не бе сигурен дали иска да отговаря на отправения към него въпрос. Алистър го направи вместо него, но тогава стана нещо много странно. Майка му пребледня като платно, и усмихната маска от по-рано се пропука. Последва нещо, което Ерик не очакваше, но при вида на блестящото острие, насочено към него, той просто затвори очи.
Болка не последва. Вместо това, Ерик чу виковете на Алистър, и отвори очи. Кей беше попречил на майка си, и резултатът от това се стичаше на капки от дланта му, и попиваше в покривката на масата. Ерик стисна зъби от яд. Трябваше просто да я остави да го нарани. И без това го заслужаваше. Защо му е да върши такива глупости?!
- Алистър!
Същият го игнорира, и вместо това замъкна майка си вън от апартамента. Ерик остана сам в малката стаичка, като все още не беше сигурен какво точно се беше случило. Стисна ръце в юмруци, и стана от мястото си, приближавайки се тихо до входната врата. Едва се сдържаше да не отиде при Алистър, и да го спре. Да му каже, че не е нужно да го защитава до такава степен. Че Ерик не заслужава да бъде спасяван...
„Каза, че някой ден едно русо момче... на име Ерик... ще иска да те убие!”
По тялото на Ерик полазиха тръпки. Очите му се разшириха от изненада, и за част от секундата челюстта му увисна наполовина отворена. Как така някой е знаел какво ще се случи, и то с такава точност?! Дори в свят, заобиколен от магия, никога не се беше сблъсквал с предсказания на бъдещето. Това далеч не беше единственото, което го разтревожи. Изпълни го страшната мисъл, че Алистър би могъл без проблем да повярва на това. Въпреки отношенията им, тя все пак му беше майка. Колко биха тежали думите на Ерик пред тези на собствената му майка? Не че думите и’ бяха лъжа, но все пак на Ерик не му се искаше да бъде разкриван, не и по този начин. Прехапа устни, прокарвайки нервно пръсти през русите си кичури.
„Убий го! Преди той да е убил теб!”
Точно сега ли му трябваше на Годрик да се обажда? Ерик се свлече на земята, и зачака неизбежното. Моментът, в който Алистър ще дойде да му поиска обяснение, ако въобще имаше желание да разговаря с него. Моментът, в който един от тях ще загуби живота си...Ерик не си представяше Алистър като някой, способен на убийство, но човешката психика никога не се движи само по една линия. Всеки е способен на всичко, стига обстоятелствата да го налагат. Последвалият смях го изкара от налегналата го паника, и той се заслуша отново. Нима Алистър му вярваше до такава степен? Почувства облекчение, но и болка от факта, че ще трябва да предаде доверието му рано или късно...
Ерик стана от мястото си. Изпита желание да отиде при Алистър, но когато пристъпи навън, него го нямаше. Погледна надолу по улицата, и го видя да се отдалечава с майка си. Нещо в погледа му никак не се хареса на Ерик. Притесни се, че Алистър може да причини нещо на майка си в прилив на гняв.
- Знам, че не искаш да излизам сам, но не мога просто да стоя тук. А и ако следвам теб, де факто не съм сам. – Ерик измърмори под носа си и побърза да се обуе. Присети се нещо, и грабна една от шапките на Алистър. Не му се искаше хората отново да го наблюдават и изучават като предишния път. Забърза след двойката, преди да ги е изгубил от очите си. Стараеше се да стои максимално далече от тях, за да не забележат нищо. Уличките бяха пълни с хора, и само благодарение на отличаващите се червени кичури не загубваше Алистър нито за момент. За съжаление, в момент на невнимание, се блъсна в един по-едър мъж, който сякаш само това и чакаше.
- Ти не гледаш ли къде ходиш, бе?!
Ерик го игнорира и тръгна напред, но мъжът го грабна за яката, и го издърпа обратно.
- На теб говоря, палячо! За какъв се мислиш, а?! Заслужаваш да ти хвърля един бой.
Ерик опита да се освободи, но мъжът беше прекалено силен. Хората ги подминаваха, без дори да им обръщат внимание. Някои само цъкаха с език, и продължаваха по пътя си. Ако ситуацията беше различна, Ерик би могъл да се измъкне съвсем лесно, но не искаше да рискува да използва магията си. Погледът му шареше към Алистър и майка му, които се изгубваха все повече в тълпата.
- Отговаряй, като те питат нещо! Какво, да не си ням?!
Мълчанието на Ерик изнерви мъжа дотолкова, че той заби дебелият си юмрук в бузата му, и го хвърли на земята.
- Това да ти е за урок! Да не си ми се мярнал повече!
Мъжът се отдалечи, като продължи да си мърмори нервно. Ерик изплю кръвта, натрупала се в устата му, и се изправи въпреки парещата болка. Нямаше си на идея как въобще е останал с всичките си зъби, или поне така му се струваше. Бързо затърси Алистър с очи, но нямаше следа нито от него, нито от майка му.
„По дяволите!”
Потегли с бързи крачки надолу по улицата, като се оглеждаше постоянно на всички страни. Напразно. Беше ги изгубил.
Изруга шумно. Тялото го болеше. Не постигна абсолютно нищо, пристъпвайки желанието на Алистър. Щеше да му бъде далеч по-лесно, ако усещаше присъствието на Кей, но такава по-сложна магия не му беше по силите. Не успя да стигне до тази част на книгата в малкото време, след като я открадна.
Реши да опита отново. Беше безмислено да стои тук, и да чака. Намести отново шапката, която беше паднала при разправията с мъжа, така че да прикрива добре лицето му. Резултатът и този път не беше по-различен. Ерик се принуди да спре едно младо момиче, и да я попита дали не е виждала Алистър. Опита да го опише по възможно най-добрия начин, и момичето като че ли се досети нещо. То кимна някак несигурно, и му показа път, който водеше извън града. Той и’ благодари, и потегли отново, надявайки се късметът му най-после да се усмихне.
За щастие, тук беше по-спокойно, и почти не се срещаха хора. Ерик се спря на малък мост, за да почине за секунда. Болката го изморяваше допълнително, но дори не му хрумна, че може лесно да се избави от нея. Мислите му бяха заети единствено с намирането на Алистър. Усмихна се едва. Познаваха се само от два дни, а Ерик не спираше да бяга след него. Имаше чувството, че ролите им винаги ще са такива. Но как иначе? Затвори очи, и си представи лицето му близо до неговото собствено. През тялото му отново премина същия копнеж. Прииска му се да може да го целуне, поне веднъж. Да изживее този миничък момент, преди да му се наложи да стори непоправимото.
- Алистър – името се изплъзна от устните му.
Внезапен шум го стресна, и той подскочи от мястото си. Някой се приближаваше бавно, и едва когато бе достатъчно близко, Ерик успя да го разгледа по-добре. Но това едва ли беше най-добрата идея. Лицето и дрехите на мъжа бяха пропити от кръв. В ръката си стискаше нож, който нервно размахваше на всички посоки. Накуцваше с единия крак, което бе причината да се придвижва толкова бавно. Повтаряше нещо, но единственото което излизаше от устните му, бяха нечленоразделни звуци. Дали на Ерик му се стори, или дочу някакво име измежду тях? Опита да различи чертите на лицето му, и едва тогава го забеляза. В очите му липсваше фокус, сякаш въпросният мъж беше слепец. Цветът им беше едва бледо отражение на това, което е бил някога. Защо въобще разсъждаваше над това?? Трябваше да се махне оттук, и то веднага. Но краката не го слушаха. Не можеше да откъсне поглед от странния мъж, който сякаш беше загубил връзката с всичко човешко. Мъжът го приближаваше все повече и повече, сякаш вече набелязал следващата си жертва.
- Съжалявам, че не те послушах, Алистър...Толкова съжалявам...

Вто Авг 27, 2019 3:08 pm

Вървяха дълго. Прекосиха целия квартал в мълчание. Изведнъж тя го спря и застави да седнат на една пейка, за да превърже ръката му. Веждите му трепнаха в нескрита изненада. Не си спомняше подобни прояви на грижовност в миналото. Или просто лошите неща, които го сполетяваха, бяха в пъти повече и не оставяха място в съзнанието му за дребните жестове като този. Изненада се двойно, когато чу разкъсването на плат и я видя как съсипва красивата си рокля заради него. Защо ли не правеха като нормалните хора? Имаше болници, лекари, аптеки. Но не, те нито бяха нормални хора, нито имаха нормални взаимоотношения. Никой не би ги асоциирал с думите „майка и син“. Сякаш в тях имаше някаква програма са самоунищожение, работеща на пълни обороти.
Гробищният парк се намираше до града, в непосредствена близост до релсите на старите железници, които от години не функционираха. Беше някак красиво място, може би заради мъртвешкото спокойствие, което цареше оттатък зелената ограда. Тишината се простираше навред, единственият вечен спътник на хилядите останки под мраморните плочи.
- Аз...съжалявам за по-рано. – добре позната му лъжа прониза тишината като острие. Ноктите му се впиха в плата, пристягащ раната му.
- И двамата знаем, че не така. Но този разговор вече приключи.
- Алистър...
- Имам да добавя само едно. Посмееш ли да посегнеш на Ерик отново, няма да те пощадя както направих днес.
- Алистър...!
- Все ми е едно как изглежда в твоите очи. Достатъчно е да кажеш, че си ме чула добре. – внезапно след тези думи прекъсна хода си, препречвайки пътя й. Обърна се към нея и се приведе леко, за да види предупредителните искри в очите му. – Чу ли ме?!
- Да, чух те. И разбрах посланието. –промълви въпреки буцата, заседнала в гърлото ѝ. Не можеше да се примири, че никога нямаше да ѝ се довери така, както вярваше дори на един напълно непознат и чужд човек. Действа прибързано, но вече беше късно за съжаления. А можеше да изчака и да измисли перфектния начин да убие русокосото момче... преди да е убил синът ѝ. Така или иначе никога нямаше да бъде майка за пример. Така или иначе не бе успяла да живее за себе си след смъртта на единствената си любов. Беше я оставил в такъв момент, че целият свят се срина отгоре ѝ за броени секунди. Осакати я непоправимо, отнемайки ѝ здравия разум. Тази нейна любов и омраза към Алистър бе накарала и двамата да страдат прекомерно.
И в нейните очи за всичко бе виновен той! Баща му.
-Защо идваш тук всяка година? – попита я Алистър с някак призрачно далечен глас. – Не е ли безсмислено?
- За да си припомня. – отговори тя без да се замисли. Имаше подробности, които никога не бе разказвала на сина си. Не защото нещо ѝ налагаше да ги крие, а защото бяха прекалено странни за самата нея. Бяха изминали три десетилетия, но не можеше да приеме, че е живяла в мрежа от лъжи. – Баща ти... Мисля, че не беше от този свят. Не, сега вече знам, че не беше.
- Престани с това...- едва се отрони от устните му. Веждите му се сърбаха от объркване. Нещо в него се бореше упорито и отказваше да я слуша повече. Но друга част, която винаги бе търсила отговори, имаше нужда от това повече от всичко. А и за първи път тази жена му говореше някак нормално. Усещаше, че не го лъже. Но тя бе такъв изкусен играч, че като нищо можеше да му даде това усещане.
- Той... се промени, откакто разбра, че съм бременна с теб. Сякаш се обсеби от тази мисъл. Едва сега осъзнавам, че просто е искал да те предпази от нещо, което така и не разбрах.
Неусетно, въпреки неохотата си, се заслуша в думите ѝ. Припомни си първото, което тя му каза за баща му, когато я попита.
„Какъв беше татко?“
„Обсебващ.“
- Защо ми казваш тези неща сега? – сви устни без да я поглежда. Всяка нейна дума го разкъсваше между ясното съзнание, че отново си измисля истории за баща му, и странното въодушевление, че най-сетне е напът да си отговори на някои въпроси. Не мислеше, че тези 21 години от живота му бяха наистина изживяни. Все още, дори да се бе преместил, големият кошмар го съпътстваше навсякъде. Единствената сламка, за която му остана да се хване, бе да разбере себе си. Да открие кой е той в крайна сметка. Защото усещаше, не няма правото да бъде когото си поиска. Като че съдбата му бе отредила определена роля; път, който трябваше да последва. Той бе като пионка в ръцете ѝ.
- Защото и аз като теб не повярвах на думите му. – далечният ѝ глас отново го извади от мислите му. – Но той някак знаеше дори това. И се подготви. – направи пауза, докато двамата не стигнаха до гроба му. - Виж, той ме накара да запазя нещо за теб. – тя се приведе до вековното дърво в близост до тях и пръстите ѝ докоснаха почвата. Алистър повдигна вежда.
- Заровила си го там? – изсумтя леко при въпроса си. Кой още заравяше неща в земята? Макар че, като се замислиш, гробищата са идеалното място за това. Нищо, че често ги посещаваха скитници и крадяха хапването и пийването, оставено на надгробните плочи. Тази традиция без друго му се виждаше безсмислена. На умрелите не им трябваше храна и пиене.
-Дръпни се! – хвана майка си за рамото и я избута настрани, приклякайки над малката дупка, която тя едвам изрови. Свали си горнището, за да му е по-удобно, и започва да дълбае в пръстта като куче, подушило кокал. Ако там нямаше нищо, най-сетне щеше за има твърдо доказателство за лудостта ѝ. Мургавите му пръсти обаче срещнаха преграда и той за миг застина на място. Стегна здраво мускули и изкара нещо като кутия в квадратна форма.
- Каква е тази глупост? – попита с някакво досадно разочарование, когато установи, че дори не може да се отвори. Защо всички само си играеха с него? Удари чудото в земята, но въпреки дървения му облик, то дори не получи драскотина.
- Баща ти каза, че тази пъзел кутия крие отговорите, които търсиш. И че само ти можеш да я отвориш.
Спря да умува и просто я разгледа. Пъзел кутия ли? Значи някъде бе скрит ключ, или механизъм за отваряне. Само дето не виждаше такъв. По дяволите, защо беше толкова наивен? Това най-вероятно бе поредната игричка на майка му. Нали ѝ доставяше вътрешно удоволствие да го разиграва.
- Къде отиваш? Син... Алистър! – викна след него, когато го видя да се изправя и да ѝ обръща гръб. Винаги правеше така, когато опитваше да избяга от думи и мисли, които не му се нравят. Някъде дълбоко в себе си знаеше, че този път му казваше истината. Въпреки всичко беше взел кутията със себе си.
- Алистър! Спри! – немощният ѝ глас заглъхна някъде зад него. Когато видя, че няма да се върне, просто се примири и остана на гроба, зареяна в спомени за първата си любов.
***
Бързите крачки на Алистър щяха да подскажат на всеки, че е ядосан. По-скоро му беше омръзнало. От игрички. От недомлъвки. От всички лъжи на този свят. От помията, която животът му пробутваше. Искаше да пътува по течението на бурна река и да усеща бистрата вода, плискаща лицето му, а не да се дави във вонящата и кална канализация.
Мозъкът зададе внезапна команда за „стоп“ и Алистър със закъснение фокусира сценката пред себе си. Халюцинираше ли в момента, или наистина се намираше зад онзи убиец, който сега се канеше да налети на Ерик? Първият не изглеждаше мъртъв, както би трябвало, така че оставаше другия възможен извод. Само че никога досега не бе сблъсквал с истинско зомби като това. Реши да се възползва от елемента на изненадата и да го нападне в гръб, но проклетото създание се усети и се обърна неочаквано. Повали Алистър на земята, увил една ръка около врата му. За толкова кърваво и посиняло тяло имаше твърда голяма плътност. Май зомбитата не подлежаха на научно обяснение. Кей опита да се бори, ала бързо осъзна, че чудовището имаше физическо надмощие. Чу някакво заклинание, което успя да му спечели време. Достатъчно, за да се концентрира. Знаеше, че това нещо няма как да умре. Не и ако не го подчини на волята си. Нямаше гаранция дали ще се получи, но трябваше да опита.
Усети как пламъкът в него се разбужда от летаргията си и позволява на съзнанието му да се пренесе където си поиска. Премина през всички слоеве на плътта, мускулната тъкан, пробитите органи и дебелите плътни кости. По пътя си видя милионите микроорганизми, които бяха по-живи от съществото, чието тяло обитаваха. Видя и неща, които накараха червата му да се бунтуват. Най-накрая стигна до нещо, наподобяващо съзнание, което задвижваше иначе празната, гниеща черупка. Насред руините от спомени и разпокъсани „мисли“, стоеше някаква масивна черна врата на мавзолей. Очевидно беше важна, защото се ширеше в центъра, докато руините я обграждаха. Алистър пристъпи към нея, но така и не можа да се доближи повече. Нещо го дърпаше все по-назад.
- Мръсно копеле! Не се съпротивлявай! – гласът му закънтя и изкара зомбито от влиянието на заклинанието, но Кей не бе сметнат за натрапник. От устата на съществото просто излязоха неговите думи, чу ги като далечно ехо. Щом копираше всичко, значи планът му бе успял и мисълта го успокои. Положи последни усилия да му втълпи, че хората не са му врагове и не бива да ги наранява. Нареди му също да не се показва пред никого. Все пак не искаше полицията да се сблъска с „негово“ творение. След като се увери, че заръките му са разбрани, Алистър побърза да излезе от това отвратително място. Не че му беше за първи път, но не му се оставаше тук. А и не искаше да се блъсне в чужд спомен и да попадне в неговия плен. Собствените кошмари си му бяха предостатъчни. С лопата да ги ринеш.
Щом възвърна фокуса си, забеляза, че Ерик бе избутал встрани мъртвецът, който застинал като монумент, се взираше празно в пространството с побелелите си очи. Тъкмо си помисли, че вероятно е блокирал и ще остане така завинаги, когато той изведнъж изправи гръб и се заклатушка нанякъде.
- Ма...Мав..Мав-зо-леят... – повтаряше изключително накъсано, едва му се разбираше, ала Алистър хвана думата, която излизаше като мантра между напуканите му устни.
- Какво по.. – почти изруга, когато опитът му да стане бе провален от световъртеж и вероятна липса на някой важен витамин. Трябваше да си допие чая сутринта. Наложи се Ерик да му помогне да се изправи, че и да го подпира, за да върви. Сега не само носът, ами и ушите му кървяха. Чуваше заглъхнало, като че се намираше в скафандър.
- Добре съм. – каза без да поглежда Ерик. - Трябва да разберем къде отива този! – кимна в посока към зомбито и двамата се затътриха натам. С тази скорост Алистър можеше да го проследи спокойно дори в инвалидна количка. Защо мъртвите трябваше да са така флегматични? Сигурно, защото така или иначе нямаше закъде да бързат. В това поне намери логика.
Когато стигнаха края на гробищата, на няколко метра пред тях се откри внушителен мавзолей от бял мрамор. Зомбито вече се беше скрило вътре. Алистър изостави опората на Ерик, доближавайки се до масивната врата. Беше затворена, но никъде не се виждаше решетка, катинар, нито дори дръжка или брава. Нищо. Нямаше съмнение. Това място беше същото, което видя преди малко. Какво значеше? Защо и как онзи влезе вътре? Щом нямаше брава, сигурно ставаше с бутане? Събра всичката си сила в мускулите и изстреля големите си ръце към вратата. За негова изненада те дори не успяха да я докоснат. Още преди това нещо странно, наподобяващо сияние, обля цялата порта и го отблъсна като енергиен щит. Тялото му почти полетя и се приземи на около три метра в тревата.
- По дяволите! – изохка, усещайки се изцяло потрошен. Всъщност бързо му мина, но пак му трябваше малко помощ да се изправи. Искаше да потъне в земята от срам. Първо майка му, после глупавото зомби, а сега една врата да го подреди така... Като си помисли, че денят тепърва започваше...
- Това..магия ли беше? – попита единствения магьосник, когото беше срещал през живота си и той му кимна, втренчен в черната врата на мавзолея. – Знаеш ли начин да влезем?

Сря Авг 28, 2019 5:48 am

DesiSkorm написа:Какъв ден само. За втори път някой се опитваше да убие Ерик. Защо просто опитваха? Да го направят най-после, та да се свършва с това! Въпреки дълга към семейството му, възможността да се превърне в убиец бе непосилно бреме, с което не беше съгласен да живее, и се съмняваше че това някога ще се промени.
- Ще ме убиеш ли най-после, проклето...Алистър?
В този момент и съществото забеляза Кей, и веднага забрави за Ерик. Не му трябваше много да осъзнае, че Алистър няма никакъв шанс срещу каквото и да представляваше това грозно човекоподобно чудо. В никакъв случай нямаше намерение да позволи на някакъв мръсник да го нарани!
- Махни си ръцете от него! Noli Moveri!
Както и при срещата му с полицая, и този път заклинанието му подейства безотказно. Ерик побърза към Алистър, но в момента в който го достигна и избута тежкото неподвижно тяло, забеляза, че е загубил съзнание. Не, това не беше съвсем вярно. Тялото му все още беше напълно на себе си. Ръцете на Алистър се стиснаха в юмруци, а лицето му промени изражението си. Единствено очите му бяха празни и безизразни, сякаш съзнанието му беше някъде далеч.
- Какво по...
Ерик не знаеше как да реагира в такава ситуация. Дали това гадно копеле не е успяло да направи нещо на Алистър? Не, беше убеден, че го е спрял навреме. Губеха му се толкова много парченца от пъзела. Може би и Алистър криеше голяма тайна. Това би било повече от логично. Годрик едва ли би искал смъртта на напълно обикновен човек, който с нищо не му пречи.
Ерик пое ръката на Алистър в своята и загледа раната от острието. Кей отново му се беше притекъл на помощ. Колко пъти се бе случило вече? Прекалено много. Ерик се почувства като пълен задник. Стана му болно от тази нечестна ситуация. Може би трябваше просто да се откаже. Да разкаже цялата истина на Алистър и да приключи с този маскарад. Каква комедийна ситуация – Ерик спокойно би приел титлата за най-лош наемен убиец в историята.
Затвори очи и от ръката му се разля нежна светлина, която обви раната на Алистър. Но когато отново ги отвори, за да провери резултата, се стъписа. Раната си беше там, магията не и’ беше повлияла дори малко. Но защо?? Първите два пъти, в които я приложи на Алистър, тя подейства без проблем. Какво беше различно сега? Въпросите се трупаха един след друг, а нямаше кой да му даде отговор.
Обгърна внимателно тялото на Алистър и зачака търпеливо. За негов късмет не му се наложи да чака дълго. Вече се притесняваше, че ще му се наложи да повтори заклинанието си от по-рано, когато Алистър най-после дойде на себе си.
- Как се чувстваш? – попита го Ерик.
- Нищо ми няма.
Не успяха да си кажат нищо повече, тъй като съществото изведнъж се изправи на крака и ги подмина.
- Да се махаме оттук.
Едва беше довършил изречението си, когато Алистър се изправи рязко и загуби равновесие. Ерик успя да го улови навреме.
- Моля те, бъди внимателен! Добре ли си?
- Добре съм...Трябва да разберем къде отива този!
Тази идея хич не се хареса на Ерик, но той подпря тялото на Алистър към неговото, и двамата потеглиха след странното създание. Което не беше особено трудно, имайки предвид скоростта, с която съществото се влачеше към целта си.
Спряха пред масивен мавзолей. От грозника нямаше и следа. Алистър се откъсна от ръцете на Ерик, и се приближи до грамадата от мрамор. Веднага усети загубата от допира му.
„Сега не е време да мислиш за такива неща!”
Така или иначе, не му се даде възможност да се занимава с такива мисли. След точно няколко секунди Алистър полетя към него, но този път не успя да го хване навреме.
- Алистър, какво си мислиш, че правиш?! – повиши му леко тон, ядосан че отново се е изложил на опасност, без да помисли за последствията, и отново му помогна да се изправи.
За негова изненада, Кей не отвърна на забележката му. Погледът на младежа беше залепен за водещата към мавзолея врата, която в този момент беше защитена от силна магия. Приближи се, за да огледа магическата бариера по-отблизо. Беше виждал такава неведнъж в неговия свят, но не си бе и представял, че ще се натъкне на нещо такова тук.
- Това...магия ли беше? – попита го Алистър, а в погледа му се четеше немалка изненада.
Ерик просто кимна в отговор, все още задълбочен в мислите си. Последвалият въпрос беше съвсем логично продължение на нещата. Щом Ерик може да си служи с магия, това автоматично го поставяше в положение, в което Алистър да си позволи да поиска нещо такова от него. Истината беше, че Ерик не бе напълно сигурен дали би могъл да се справи с тази бариера. Едно е да си запознат с теорията, съвсем друго да я видиш изправена пред теб в цялото си величие. Ерик заразсъждава на глас:
- Наличието на такъв тип магическа бариера може да значи само едно – била е създадена с цел да предпази или скрие нещо, вътре в мавзолея. За да се използва такава напреднала магия, трябва доста опитен магьосник. Но има нещо, което не ми се връзва. Съществото, което последвахме дотук, как успя да влезе вътре? Бариерата не би трябвало да допуска никого, както се увери и сам. Относно въпроса ти, не съм сигурен дали ще успея да я деактивирам. Както ти казах, знам само по-простички магии. Мога да опитам, но не гарантирам че ще има резултат.
Ерик прекъсна потока от думи. Алистър го гледаше с учудване. Ерик нямаше намерение да казва толкова много, думите просто си излязоха естествено.
- Защо...защо ме гледаш така?
- Просто рядко те чувам да говориш толкова много.
По необясними причини страните на Ерик поруменяха, и той извърна поглед от Алистър. Реши, че е по-добре да се съсредоточи върху тази сложна задача. Замисли се за всичко, което беше прочел в книгата с магии.
„За да се създаде издръжлива магическа бариера, е нужен голям източник на енергия. Магьосникът трябва да съсредоточи достатъчна част от силата си в материализирането на енергийна сфера, която да послужи за основата на бариерата. След успешното създаване на сферата, тя трябва да бъде белязана с магическите символи за сила и издръжливост. Готовата енергийна бариера може да бъде премахната само и единствено от създателя си чрез съответното заклинание, което ще върне енергията обратно в тялото му.”
„Как бих могъл да премахна нещо, което дори не е мое дело?”
Ерик се замисли. Имаше чувството, че пропуска нещо. Все пак реши, че разсъжденията на глас може да са му от по-голяма полза.
- На практика, в законите на магията силен енергиен източник може да бъде победен от по-силен такъв. Но това с нищо не ни помага. Не е във възможностите ми да го създам. Хм....Почакай малко! Мисля, че знам защо онова същество е успяло да премине през бариерата. Де факто, магическата бариера пред нас представлява част от жизнената енергия на магьосника, тоест тя е положителна енергия. Ако не греша, създанието носи в себе си отрицателната енергия на смъртта. Положителното и отрицателното се привличат, и така то може без проблем да мине през бариерата, сякаш тя въобще не съществува. Но как бихме могли да...
Една мисъл мина през главата на Ерик. Той се огледа наоколо. Мавзолеят се намираше по средата на красива тревиста местност, обрасла с много цветя. Той събра малък букет от най-различни цветя, и се върна при Алистър, който разглеждаше действията му с голяма доза любопитство. Докосна букета с ръка, и изрече заклинание. Само за миг красивите и жизнени цветя загубиха цветовете си, и клюмнаха едно по едно. Ерик погледна отново към Алистър.
- С помощта на тези цветя ще излъжем бариерата. Всеки от нас ще изяде по равен брой от тях. В момента те съдържат голямо количество отрицателна енергия, която ще издържи по-дълго, отколкото, ако бяха загинали естествено. Когато погълнем тази отрицателна енергия, тя ще съществува в тялото ни за определен период от време, през който ще опитаме да преминем бариерата.
- Сигурен ли си, че ще се получи? – попита го Алистър предпазливо.
- Всъщност не, но това е единственото, за което се сещам.
- Добре тогава.
Двамата се приближиха до мавзолея, и Ерик раздели цветята поравно. Да изядеш мъртво цвете не беше най-приятното чувство на света, но идеята си струваше да се опита. След като погълнаха и последното цвете, Ерик хвана Алистър за ръка, и двамата се изгубиха зад черната мраморна врата.

Чет Авг 29, 2019 8:05 am

Тялото му се наелектризира за пореден път, когато Ерик събра ръцете им. Видя вълнението в погледа му. Явно наистина се надяваше да се получи. Защо ли? Не беше нищо на живот и смърт. В този момент си въобрази, че това старание е заради него и мисълта го накара да се почувства специален. За първи път.
Щом преминаха бариерата, неочаквано се оказаха директно от другата страна на вратата. Беше странно усещане. Да се слееш за миг с магията и тя да премине през тялото ти, както кръвта се разливаше във вените ти. Запита се дали и онова червено пламъче в него представляваше вид магия? Дали имаше свят, в който не биха го определили като чудовище? През съзнанието му за миг пробяга образа на сержант Джонсън и противната му усмивка. Винаги намираше начин да се прокрадне и да прогони илюзиите му. Хладнокръвният убиец си оставаше такъв навсякъде. Където и да избяга... Нали?
Смяташе, че се е превърнал в пълен социопат, ако не е бил такъв по природа, докато не срещна Ерик. Тогава нещо в него се пробуди. Нещо толкова човешко, нормално до неузнаваемост чувство, което танцуваше като светулка насред целия мрак в душата му, оставяйки ослепителни лъчи светлина след себе си. Хем не принадлежеше на това мрачно място, хем бе призвано да го обитава. Част от Алистър искаше да се остави на тази пътеводна светлина да го изведе от тъмнината, а друга искаше просто да протегне ръка и за смаже натрапника между пръстите си. Защото цялата тази промяна можеше и да се окаже фатална. Въпреки че нещо му нашепваше... „Рискът си заслужава“.
Отвъд мраморната врата цареше непрогледен мрак, но Ерик бързо намери решение и за това. Изрече поредното неразбираемо заклинание и като от нищото пред тях изникна кълбо светлина. Толкова малко, като искрица, но достатъчно могъщо, за да разпръсне призрачнобялото си сияние чак до стените. Като че навън тъкмо се развиделява. Вече можеха поне да крачат спокойно, без опасност да се блъснат в заобикалящите ги зомбита, застинали като черни рицари от двете страни на червената пътека. Алистър едва сега почувства, че идеята да влязат тук не беше добра. Тези бяха прекалено много... И какво правеха всички тук, включително онзи изнасилвач? Изглежда пазеха нещо. Но какво? Кой би напуснал, преди да разбере?
Коридорът се стесняваше все повече и накрая пред тях се откри малка дъговидна арка, отвъд която лъхаше вледеняващата аура на смъртта. Ледени тръпки преминаха през гръбнака му, но все пак прекрачи прага. Там, в средата на помещението, прикован към мраморния под, се издигаше внушителен по размери каменен ковчег. Интересно кой ли се разлагаше вътре... Сигурно беше известна личност, или някой светец, че да построят такова огромно място в негова чест. А може би под този капак не се криеше нищо от този свят? За това подсказваше магическата бариера отпреди малко.
- Помогни ми. – промълви, щом се доближи до масивния ковчег. Отказваше да разваля концентрацията си, затова отново не погледна към Ерик. Сега просто искаше да разбере какво се крие тук. Искаше поне веднъж да открие отговор на нещо. Защо всички възкръснали мъртъвци идваха тук? Сякаш невидима сила ги зовеше към това място. Какво толкова специално се пазеше зад тези дебели и влажни стени?
Двамата подхванаха здраво осезаемо тежкия капак и започнаха да бутат. Ставаше все по-ясно, че двама думи далеч не са достатъчни да отворят това чудо, но точно на ръба да се откажат, усетиха как земята почти се разтресе под краката им и ковчегът се отвори като по команда. Алистър се спогледа за кратко с Ерик. Ясно беше, че цялото това място не подлежи особено на познатите им физични закони.
- Хъх... Гледай само... – Кей първи надникна да види какво в крайна сметка се криеше под масивния каменен похлупак. – Признавам, че това не е сред най-обичайните гледки, но очаквах нещо по-оригинално.
Иронията му не беше никак на място в този момент. Дори вероятно можеше да се счита за обида към пожълтелия пропукан скелет, почиващ за вечни времена. Какво удобство, бе погребан в позлатени одежди, под разложеното му отдавна тяло стоеше златен килим с изумруди, а черепът му почти потъваше в широка възглавничка със златни пискюли. Който и да бе този човек, който и да бе бил... в крайна сметка си беше нищо и никакъв мъртвец. Дали в дрипи или златни одежди, мъртвият си оставаше мъртъв, нали?
- Това в ръцете му книга ли е? – запита по-скоро себе си, когато тъмните му ириси фокусираха разгърнати страници, които покойникът обгръщаше с двете си ръце. Но освен неразбираемият език, с който бяха изписани те, друго също привлече любопитството му. Листовете и корицата изглеждаха досущ като нови. По тях нямаше петна, накъсване, нито бяха пожълтели от времето. Нещо просто не пасваше. Всяка кост, всяко ъгълче на ковчега бе окупирано от милион паяжини. Някои – плетени една връз друга. Книгата не правеше изключение, и все пак белотата ѝ се открояваше ясно дори през бялата мрежа. – Не е ли дяволски странно? – прошепна несъзнателно, обирайки с ръка горния слой паяжини, за да видят по-добре артефакта.
- Чакай малко, това е... – внезапно изстреля Ерик, но така и не можа да довърши мисълта си. В този момент русокосия се бе протегнал към книгата и щом направи фаталната грешка да я докосне, сякаш се отключи проклятие. Обезпокоеният покойник се надигна от удобното си „легълце“, а ръката му, сега добила незнайна плътност, сграбчи Ерик и го застави да се закове на мястото си. Гледката по-нататък остави Кей съвсем безмълвен. Откъде се появи плътта, косата, черните като нощта очни ябълки и плашещите изумрудени ириси в тях... Не можа да си отговори. Но не това го стъписа. Възкръсналият покойник отвори черни уста и оттам полетя тъмна енергия, обгръщайки русокосия в капана си.
- Ерик! – извика името му, но беше късно. Едва успя да се съвземе навреме, за да улови безжизненото тяло в ръцете си. Помисли си най-лошото. Че го е загубил. И то завинаги. – Ерик! Чуваш ли ме?! Отговори ми, Ерик! – сгъна колене върху мраморния под, разтрисайки тялото на блондина. Какво се бе случило с него, по дяволите?! Защо копринените му кичури бяха побелели, а гладката му кожа бе повехнала... Също като умиращо цвете. Каквото и да се беше случило, не можеше да го загуби по този начин! Не искаше. Проклятие!
„Ако мога... давам ти живота си. Вземи го, но се върни при мен! Върни се, Ерик!“
Усети как в гърдите му се надигна неземна мощ. Сведе очи и погледна – червено сияние прозираше под кожата му. Чу неизречените насоки на пламъка. Едната му ръка се зарови в побелелите кичури, придържайки главата на достъпно разстояние. Пръстите на другата леко подхванаха брадичката и я дръпнаха надолу. Устните на Ерик се разтвориха, сухи и примамливо жадуващи живота, който му бе отнет. Кей се приведе и му подари дъха си. Бяха нужни само секунди на червения му пламък да пропътува пътя от неговото второ сърце към това на синеокия. В този миг за първи път узна името му. Пламъкът на живота. Тялото в ръцете му засия, възвръщайки си младостта. Когато клепачите на другия се разтвориха, върху устните на Алистър разцъфна усмивка на облекчение.
- Добре си! Слава богу! – ефирно спусна пръсти по насинената му буза. Пламъкът му очевидно не лекуваше, но връщаше откраднат живот. Със сигурност имаше цена, но това не беше важно. Не го бе изгубил! Благодарност изпълни погледа му. Защото една синина лесно заздравяваше, ала отнет живот... – Можеш ли да ходиш?
Този път Кей му помогна да се изправи, макар че очевидно нямаше нужда. Ерик изглеждаше свеж като краставичка, както не го помнеше досега. Като че в него кипеше нова невиждана енергия. За сметка на това, тъмнокосият чувстваше тялото си тежко като олово, а мозъка си като премазан от небостъргач. Не чуваше какво му казва блондина, но след като започна да сочи, проследи показалеца му и очите му се разшириха. Едва сега забелязваха многобройните ковчези в пролуките на стените. Сигурно, защото сега се тресяха и от тях излизаха скелетите на разгневени мъртъвци.
- Можеш ли да тичаш? – бързо промени въпроса си, но в момента Ерик бе по-будния от двамата и затова усети как го улови първи за ръката и запали двигателя си. Двамата тръгнаха да бягат, а в Мавзолея закънтя като мантра: „Н А Т Р А П Н И Ц И“. Кей благодари на адреналина, който още го държеше. Бе дотам изпушил, че започна да се хили през малките паузи, в които си поемаше дъх. Не защото му беше забавно да го гонят стотици немъртви, а защото никога не се бе чувствал по-жив отвътре. В този миг изживяваше неизживяното си детство. Беше дете, чийто звънък смях се присмиваше в лицето на опасността. С поглед, устремен напред към изхода от поредното приключение на детското въображение. И всичко, защото топлината на чуждата ръка се сливаше с неговата и му даваше куража и лудостта да продължи.
***
Нямаше голям спомен за това как се добраха обратно в таванското апартаментче. Знаеше само, че се беше проснал върху тялото на Ерик и го бе съборил на земята с тежестта си. Запази в тайна дали нарочно се отпусна изцяло върху него, или адреналина просто го изостави, щом пристъпиха прага. Русокоското се бе обърнал точно навреме, така че сега се бяха намерили лице в лице върху плюшения килим между дивана и леглото. Всичко дотук беше станало доста бързо, а сега като че някой отново бе забавил времето за тях.
- Ще... станеш ли от мен? – тихо промълвиха отсрещните устни, възвърнали бледорозовия си цвят. Ръцете се плъзнаха по гърдите му в някакъв опит да го отдели от себе си. Алистър обаче видя вътрешната му борба и се усмихна многозначително. Шоколадовите му ириси приковаха сапфирените с дръзка непоколебимост.
- Нямам това намерение. – заяви съвсем ясно. Виждаше, че момчето вероятно имаше нужда да осмисли всичко, което преживяха през последния един час, но Кей искаше поне за миг да погълне изцяло мислите му. Беше усетил всичко. Беше се свързал със съзнанието му, когато пламъкът на живота навлезе в него. Умишлено не отвори нито една залостена вратичка, нито един чужд спомен. Не искаше да разбира нищо така. Искаше да разбере само онова, което Ерик бе готов да му сподели. Ала не успя да избегне едно... Едно име, което по някаква причина бе запечатано в ума на Смит. Име, което може би го измъчваше. „Годрик“.
Нямаше представа кой се зовеше с това скапано име, нито каква връзка имаше с русокосия, но Алистър осъзна какво усещаше в момента. Ревност. Раздразнение.
- Знаеш... – започна, поставяйки пръсти под брадичката му. Останала част на ръката му смаза съпротивата под себе си. Тялото на Кей бе почти толкова тежко в момента, колкото и го усещаше и неизбежно караше този отдолу да запъхти леко. – Наруши забраната да не излизаш сам оттук. Сега... опиши ми онзи, който ти причини това, без да задаваш въпроси. – мургавите пръсти чевръсто преминаха през синината, все още красяща млечнобялата кожа. Как ли бе възможно дори тя да изглежда красиво... И все пак, някой беше дръзнал да посегне на Ерик. И този някой трябваше да си плати. Първият от редицата нещастници, които смятаха, че имат някакво право да му посягат. Ако някой вече имаше подобни права, това бе единствено Алистър. Отрязък от живота му сега течеше във вените на Ерик. Вече бяха свързани по начин, за който никой не подозираше.

Чет Авг 29, 2019 7:24 pm

За щастие планът на Ерик свърши работа, и двамата успешно се озоваха от другата страна на вратата. Мястото, за ничия изненада, беше обгърнато в непрогледен мрак. Влажният въздух и глухата тишина допринасяха допълнително за обстановката, която бе сякаш излязла от филм на ужасите, ама от наистина хубавите такива. Ерик чуваше единствено силното туптене на сърцето си, а ръката му вплетена в тази на Алистър усещаше пулсът на чуждото сърце, който като че ли му се стори двойно по-бърз, отколкото би трябвало да бъде. Колкото и да не му се искаше, пусна ръката на Кей, за да направи още едно простичко заклинание, което щеше да им бъде от голяма полза.
- Lux.
Пред очите им се материализира малка светеща искрица, колкото шепата на Ерик, но достатъчна да разпръсне светлина навсякъде около тях. Той я изпрати напред, за да осветява пътя им, и двамата с Алистър я последваха. Побиха го тръпки когато искрата освети неподвижните тела на десетки същества като това по-рано, които бяха изправени от двете страни на стената. Чудеше се защо не ги нападат, и като цяло каква е ролята им тук вътре? Дали и онзи мръсник, който нападна Алистър, не се беше присъединил към тази малка армия? Всичко, което се случи досега, сочеше към най-логичното възможно обяснение – нещо тук вътре е достатъчно могъщо, щом се налага да бъде опазено до такава степен. Тази идея никак не се хареса на Ерик, както много досега от момента, в който прекрачи в този нов свят, но за пореден път не се върна назад. И за пореден път реши да се довери сляпо на Алистър.
Без да се усети бе свикнал непрестанно да ходи по ръба, но това като че ли му беше присъщо, още преди да се сблъска с Кей и светът му да се завихри в луда въртележка. Никога в предишния си живот не му беше позволено да се лута толкова свободно, без да мисли за правила, задължения и социални норми. Ерик беше просто един от многото, които се трудеха непрестанно, за да затвърдят прехраната и мястото си в тяхната лъжлива Утопия. Ерик прокуди мъчителните мисли. Това вече не беше неговата реалност, или поне за този момент. Избра да живее единствено в настоящето, и да вземе с пълни шепи от това волно усещане, което ако можеше, би го накарало дори да полети. Алистър като че ли бе разбил оковите му, разкривайки му една напълно нова вселена, сякаш изкарана от мечтите на Ерик. В нея той се чувстваше себе си, и всичко друго загубваше значение. Годрик, предишното му семейство, предишният му живот, странните погледи на хората, полицаи, възкръснали от смъртта същества, всичко това бледнееше пред този мъж до него. Той беше неговата светлина в тунела на предишното му Аз.
Странно място за такъв род мисли. За кратко на устните му разцъфтя усмивка, и ръката му потърсиха отново тази на Алистър. Желаеше да вплете пръсти в неговите, и да ги задържи за поне още миг. Не, всъщност много повече от миг. Но ръката му намери само празното пространство, където преди това беше Алистър. Красивият сън се разтопи в заобикалящите ги студени стени.
- Помогни ми. – Шепотът на Алистър дойде от някъде напред, и едва тогава Ерик разбра че е изостанал, и побърза да го настигне. Двамата подхванаха тежкия капак, но силите им достигаха единствено да го помръднат едва на милиметри. По челото и гърбът на Ерик започнаха да избиват капчици пот. Спря да си почине за секунда, точно колкото беше необходимо на непомръдващия досега капак да се отвори напълно, сякаш продиктуван от магически сили. Което обясняваше и подобните на леко земетресение трусове. Нищо в това място не подлежеше на чисто човешка логика, и Ерик го разбираше по-добре от всеки друг. Изпод капака ги „наблюдаваха” останките на някой, загинал най-малко преди хиляда години. Всички материални притежания, с които беше обсипан въобще не направиха впечатление на Ерик, защото това което стискаше между жълтеникавите кости, които някога са били ръце, привлече изцяло вниманието му. Книгата му се стори адски позната, и се приближи, за да я погледне малко по-отблизо. В момента, в който се зачете в написаното, почувства как главата му запулсира от болка, и съзнанието му се изпълни с черни облаци. Усещането се повтаряше абсолютно всеки път, щом Годрик решеше да нахлуе в мислите му.
- „Вземи книгата, Ерик. Вземи я за мен. Какво чакаш? Нима никога не си искал да държиш в ръцете си изгубеният магически том със забранени магии? Това е шансът ти. Направи го!”
Изгубил напълно контрол над действията си, тялото му се опря на ковчега и той протегна ръце към книгата. Едва я докосна с върха на пръстите си, когато усети отприщването на силна магия. За кратко съзнанието му като че ли се върна към нормалното си състояние, точно колкото да успее да фокусира как мъртвецът възвръща човешкият си облик и подписва смъртната му присъда с едно от най-могъщите съществуващи проклятия. Последното, което очите на Ерик успяха да различат, е черното покривало, което обгръща тялото му като в пашкул. Страхът и паниката му траят кратко. Проклятието изсмуква и последната частица живот от него, изхвърляйки безжизненото му тяло в ръцете на Алистър.

*********

Тъмнина, и още тъмнина. Безкрайна тъмнина, а в центъра и’ лежи неподвижно душата на Ерик. Единственото останало от него, на прага на смъртта. Деликатният му силует отваря бавно натежали клепки.
- Къде...съм...
Опитва да проговори, но думите едва излизат от бледите устни. Изправя се полека, и присяда. Разглежда тялото си, което сияе едва едва с нежна бледобяла светлина. Чувства се адски уморен.
„Ха...значи това е смъртта.”
Далеч по-спокойна и безболезнена, отколкото някога си я е представял. Отдавна не се бе чувствал толкова в мир със себе си. Всъщност, никога не се беше случвало. През пустинята на съзнанието му преминава една единствена мисъл.
- Благодаря ти...Алистър...
Ерик затваря очи. Силуетът се свлича обратно върху леглото от тъмнина. Светлината, обгръщаща тялото му, започва да избледнява. Една бледа сянка в непрогледния мрак. Гробна тишина. В ъгълчето на затвореното око проблясва една единствена сълза, пропълзява надолу по ефирната буза, и се изгубва при досега с черния безкрай. Един изплъзващ се живот потъва в непробуден сън.
Но на тази душа не и’ е писано да остане сама в оковите на смъртта. Всепоглъщащият мрак бива разкъсан от пламък, по-червен от залязващото слънце. Той обгръща неподвижния силует, и се разлива из всяко кътче, докато накрая достига дълбините на заспалото сърце.
- Туп-туп. – чува се в призрачната тишина.
Огненият пламък разпръсква светлината си, и прогонва мрака. Душата се пробужда за нов живот.

*********

- Ммм. – Ерик отвори бавно очи, сякаш пробуждащ се от много дълъг сън. Първото, което видя бе красивата усмивка на Алистър. Нещо пареше в гърдите му, болезнено и непознато, но пламъкът като че стопляше сърцето му. Алистър му помогна да се изправи, макар да не беше нужно. Ерик се чувстваше като прероден. Огледа се наоколо, и бе залят от спомените от последните минути. Дойдоха тук в преследване на съществото, и се озоваха в тази гробница. Погледът му проследи книгата, която мъртвецът все още стискаше. Спомняше си единствено как се озова пред доста по-жива негова версия, спомни си проклятието, но всичко след това му беше бяло петно. Нямаше си на представа как е оцелял.
Тишината бе нарушена от едновременното движение във всички краища на гробницата. Ерик се опита да предупреди Алистър, че трябва да се махат, но той като че ли не го чуваше. Принуди се да посочи с пръст към скелетите, чийто вековен сън бяха прекъснали. Без да чака повече, Ерик грабна ръката на Алистър в своята, и те побягнаха обратно по тесния коридор. Колко ли щяха да загазят, ако и зомбитата решат да се присъединят към „забавлението”. За щастие, това не се случи. Не след дълго достигнаха мраморната врата, и Ерик се обърна за да провери дали все още ги предследват. Уви, тракането на костите се чуваше все по-близо, и той се помоли в телата им все още да е останала частица отрицателна енергия. Нямаше никакво време да разсъждава над нов план. Докосна студената повърхност, и усети как ръката му преминава през тежката врата. Идеално, могат да се измъкнат.
- Да се махаме оттук!
Двамата с Алистър се изгубиха в мрамора. Дълго време групата скелети продължаваше да повтаря „ Н А Т Р А П Н И Ц И”, дума която никой от света навън не би могъл да чуе.
Пътят обратно към дома на Алистър не им отне кой знае колко време. Сякаш и двамата не усещаха нищо от случващото се около тях, а просто продължиха да бягат неуморно напред. Ерик усети умора в краката си едва когато затвориха вратата след себе си, и в един единствен миг и двамата се озоваха на земата върху приятната мекота на килима. Добре, че беше той, иначе Ерик сигурно здравата щеше да се натърти когато тежестта на Алистър го събори. Отново това странно парещо чувство в гърдите му, което премина като електричество през цялото му тяло щом усети допира на другия мъж. Далеч не беше подготвен за това ново усещане.
- Ще...станеш ли от мен? – промърмори едва чуто, защото не го желаеше наистина. Не го желаеха и ръцете, които уж имаха за цел да отдръпнат тялото върху неговото собствено, но съпротивата им бе нищожна. Сладка тръпка премина през него, когато Алистър съвсем ясно заяви, че далеч няма такова намерение. Пръстите на тъмнокосия мъж се наместиха под брадичката на Ерик, и той неволно разтвори устни. Преглътна тежко щом Алистър заговори отново. А, да, съвсем беше забравил за мъжа от по-рано. Не че той представляваше нещо кой знае колко важно за Ерик, но явно за Алистър нещата стояха малко по-различно.
- Аз...не съм сигурен. Искам да кажа, че не съм го виждал досега. Беше просто случаен човек на улицата. Не гледах къде ходя докато... – Ерик направи малка пауза – Блъснах се в него. Той се ядоса, и това е всичко. Съжалявам...че за втори път излизам без теб. – Ерик повтори извинението, което бе изрекъл и по-рано, но този път то намери човека, към когото бе насочено.
Алистър понечи да каже още нещо. Ерик го спря, заравяйки ръка в разбърканите кичури, и нежно го придърпа към себе си. Разтвори устни и ги приближи опасно близо до тези на Алистър. Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне на хиляди парченца. Усещането беше толкова интензивно, че Ерик се принуди да прекъсне пътя на устните си, и вместо това зарови лице в гърдите на Кей.
- Какво...се случи с мен там вътре, Алистър?

Съб Авг 31, 2019 8:30 am

Започваше да разбира. Малко по малко стените на лабиринта, в който се луташе, започваха да се рушат и да откриват пътя към изхода. Имаше да извърви още много, но никога не се бе доближавал толкова. Не бе предполагал, че това вътре в него е способно да върне нечий живот наистина. Досега бе само призрачен плащ, бегло подобие на душа, онова, което вдигаше безжизнените тела на мъртвите. Нещо все още му убягваше, но разбра достатъчно, за да не се бои повече. Чувстваше го толкова правилно. Моментът, в който Пламъкът на живота откликна на съкровеното му желание да спаси Ерик. Вече не се страхуваше. Навярно човешката му страна бе далеч по-страшна и жестока от червения огън в гърдите му.
- Не ти ли казах: „Без въпроси“?! – намуси се леко, когато Ерик полюбопитства за онова, което беше по-добре да не узнава. А и какво можеше да му каже? Дори сам не си обясни как бе върнал живота му. Следваше стъпките на сърцето си. Онова второ сърце, което винаги препускаше като боен жребец. – Има ли значение? – усмихна се потайно, поемайки в шепи лицето на блондина, което червенееше, скрито в гръдта му. Отново намери небесните портали, чрез които прескачаше в други светове. Тези две очи бяха не просто път към сладко бягство, а и единствените, в които Кей би желал да се изгубва отново и отново. – Ти си специален. – прошепнаха устните му, които сетне се заровиха във изкусителната млечно бяла шия. Не можеше да се сдържа. Не и когато бе така близо до него. Пръстите му се спуснаха надолу от брадичката, плъзгайки се по тениската, явяваща се временна пречка на обиколката им. Хареса му как слабото тяло под него потреперваше при всеки негов допир като листо, усетило повея на вятъра. Когато си проправи път под досадната дрешка, гризна леко ухото му, а щом се остави на новото усещане да го завладее, освободена въздишка попари изчервеното лице на русокосия.
- Ерик... – изрече името му като началото на сладострастна сектантска мантра. Щеше да му каже, че го желае. Тук и сега. Че иска да го почувства, да изследва всяка фибра от тялото и душата му. За това обаче не бяха нужни думи, а действия. На Алистър не му се беше случвало да желае някого до такава степен. Дотолкова, че кръвта във вените да иска да експлодира от помитаща здравия разум страст. Не можеше да си обясни откъде се беше взело това чувство и тази жажда, но нима такива неща подлежаха на обяснение? Мнението му по този въпрос беше категорично.
Ръцете му бяха напът да разкарат тениската и да открият малко от неизследваната територия, когато ехото на нечие съзнание го изкара от сладката омая. Бе убеден, че долови този неизказан отказ само в главата си. Миглите се отдръпнаха назад, шоколадовите ириси затърсиха проблема с нескрито недоволство. Ерик бе препречил пътя му, барикадирал с ръце гърдите си. Внезапната му нужда да заеме такава защитна позиция само подсказваше, че отчаяно опитва да скрие нещо от Алистър. Може би онова, което бе видял бегло, когато си позволи да свали мократа тениска от гърба му предния ден. Всичко му подейства като обратна психология. Нямаше да пусне Смит, докато не разбере от какво се срамуваше толкова.
Без да промълви нищо, стисна млечнобелите китки и ги отмести с известно усилие, заставяйки ги да мируват отстрани. Те бързо се възпротивиха отново, когато Кей шумно разкъса плата по средата. Не му се губеше време, а и съдейки по реакцията отсреща, кой знае дали щеше да му бъде простено за дързостите от последните минути. Щом най-сетне ясно фокусира белега върху гърдите на Ерик, го обля ново, по-различно желание. Устните му несъзнателно се разтвориха и се спуснаха да целунат мястото, сякаш можеха да поправят прекършените криле на изобразената пеперуда. Може би притежателят на белега не искаше да си припомня историята му, причината да е там. Може би съществуването му бе прекалено болезнено. Но за Алистър това преди всичко бе част от Ерик, а той бе алчен за всичко от него.
- Сега боли ли? – излезе между устните, след като се отделиха от белега. Срещна влажните очи на русокосия, които мигом се разшириха. Не получи отговор, но този път бе успешно избутан от другия, който мигом се изправи и хукна към банята. Кей проследи бягството му, докато слабата му фигура не се скри зад вратата.
Май прекали. Или на другия просто му дойде в повече. Алистър не вярваше, че ще срещне човек, който се справя по-трудно с емоциите си от него самия. Съзнаваше, че бе уцелил деликатно място, но каквато и да беше историята му, за Кей беше без значение. Нямаше да намрази и частица от него. Нямаше да се отрече от тези чувства, които му даваха истинско усещане за живот. Остана за кратко седнал по турски на мекия килим, от който все още се носеше аромата на Ерик. Погледът му пробяга към масата и той въздъхна. Трябваше да оправи тази бъркотия. Покривката бе изцапана с кръв и не можеха да се хранят на нея, затова щеше да купи нова. Този път остави бележка на Ерик, преди да излезе. „Ще отскоча да купя нова покривка. Ще се върна бързо. Може да приготвиш нещо за обяд. - Алистър“
Беше странно, докато мислите му се застояваха върху този въпрос. Да живееш с някой, който бе специален за теб, те караше да се чувстваш част от нещо по-голямо. Част от семейство, например. Усещаш как правиш неща, които не би правил сам. Излизаш да пазаруваш неща, които не би купувал иначе. Оставяш бележки или съобщения, за да знае другия къде си. Все спонтанни жестове, върху които не се замисляш изобщо. Те се случват от само себе си. Затова са така естествени.
Тръгна по обратния път с цяла торба покупки. Отново беше прекалил, а уж му трябваше само една глупава покривка. Не помнеше в крайна сметка дали взе нужното, за което бе излязъл на първо място. Не разбра какво го прихвана. Спря се на няколко места. Купи нови дрехи за Ерик, убеден, че е улучил размера му. Ръцете и очите му имаха достатъчно възможност да го научат. Накрая реши да му вземе и телефон, че да има някакъв шанс да го открие, ако пак реши да забегне нанякъде без позволение. Изглежда не можеше да спре непонятните му опити да се забърква в неприятности, но кой беше Алистър, за да го съди? Момче, за първи път попаднало в ареста на 17.
- Разкарайте се, мръсни бълхарници! – груб крясък го изтръгна от мислите му. Намери се пред къщата, в която живее, а срещу него стоеше някакъв неприветлив тип. Котилото от задния двор сега бе препречило пътя му. Няколко дръзки котараци се отъркваха в краката му, други го обикаляха с безспирно мяукане. Това бе типичното забавление на бандата. Ясно бе, че не са гладни. Просто си бяха намерили огромна мишка, с която да си играят. – Казах да ми се разкарате от пътя! Къш! – мъжът срита грубо един рижавелко в стомаха и животното едва измяука от болка. Това премина търпението на Алистър и той остави покупките на земята, изпречвайки се пред непознатия.
- Ти пък какво искаш? – почти го наплю като коза, но щом видя силното надмощие в погледа на Кей и свитите му юмруци, като че се поуспокои. – Хей, приятел... Помогни ми да разкарам тия улични бълхарници. Става ли?
- Става. – отвърна кратко и плесна с ръце. Котките познаваха този знак и се разбягаха бързо. – Сега ще ми върнеш ли услугата? Горе имам едно старо кресло. Трябва да се отърва от него, но не мога да го сваля сам.
- Брат, много ми се ще да можех да ти помогна с това, но.. преди седмица паднах от мотора и доктора ми каза да не вдигам тежко.. – с тези думи непознатия опита да се отдалечи, но здравата ръка да Кей препречи пътя му като железен стълб. Чу как другия преглътна тежко.
- Услуга за услуга... брат. – посочи му да влезе вътре и го последва в мрачния коридор на къщата. Поради някаква причина Алистър се разбираше със семействата, които живееха тук, затова докато те обикаляха света и пръскаха парите си по земни удоволствия, оставяха резервните си ключове на него, с уговорката да чисти чат-пат и да пази имуществото им. Имаха му повече доверие, отколкото може би трябваше.
- Малко е тъмничко тук, нямате ли лампа, брато? – попита го другия, но Алистър само му посочи вратата на втория етаж. – Тук ли си? Че два етажа не са много...
- Да се отнасяш към животните така, не говори добре за теб. – промълви с някак далечен глас Кей, щом двамата се озоваха зад вратата на чуждата обител. Изначалното му намерение само да накаже този пред него, се бе изпарило, след като го докосна преди малко. Когато опря длан, за да го спре да продължи по пътя си.. видя всичко като на кино. Отрязъка от спомена му, в който присъстваше и Ерик. Случайно или не бе попаднал на същото копеле, посегнало на съквартиранта му. По лицето му заигра сенчеста усмивка. – Вероятно отношението ти към хората не е по-различно... нали, брат?
- Зарежи това... Просто се издразних. Дай да видим креслото, къде е? - засмя се нервно, оглеждайки се за някакъв изход. Алистър не беше толкова прост, знаеше, че отчаяно опитва да си спечели време, но уви, напразно. Заби му един силен тукат и тежкото тяло тупна на задника си. Видя как бързо прилепи ръчичка към насиненото място. Значи сега не му беше забавно?
- Ка...Какво правиш, откачено копеле?! - едва му се изрепчи, но погледа на другия го увери, че е най-добре да се моли за живота си. – Добре, добре, виж.. Не исках да направя нищо на котките, но те ми пречиха да мина, сещаш се, знаеш..досадни са, понякога. Исках да се махнат, това е.
- Замълчи. – заповяда му студено. Кракът му го притисна към гладките плочки на пода. Чудеше се как да го умъртви, когато червеният пламък в него му подсказа отговора. Бавно губеше силите си заради саможертвата, която направи по-рано. Сега огъня си искаше своето и Кей се приведе напред към нищожеството под себе си. Широката му длан се уви около врата му и нататък остави всичко да следва естествения си ритъм. Дори не чу виковете и молбите за милост, бе изцяло погълнат от усещането. Пламъкът пробяга във вените на ръката и тя засия заедно с червените кичури на главата му. Усети как крадеше чуждия живот за себе си. Правеше голяма услуга на света, отървавайки го от това подобие на човек. Щом червения му пламък възвърна силата си, от благодарност му прошепна нов трик.
Приклекна до лишеното от живот обезобразено тяло. Махна плата, прикриващ раната, която получи от майка си по-рано. Бръкна в нея със стиснати зъби и кръвта отново започна да шурти тихо от процепа. Протегна се и аленочервените капки попиха в изкривената уста на жертвата му. Топлата течност се оказа моментален двигател за празната черупка. Очите се разтвориха широко с изопнали зачервени очни ябълки. Крайниците се задвижиха, изправяйки гръбнака. Главата се врътна към новия си господар.
- П-а-н с-л-у-ш-а. – изговориха накъсано устните, жадно очакващи заповедите му.
- Имаш си и име? Колко сладко... – засмя се тихо Кей и се изправи, а зомбито последва примера му. Досущ като послушно куче на каишка. Стига да поиска, Алистър можеше да види всичко, което вижда марионетката му. Този път щеше да следва само неговите заръки. – Ето какво ще направиш за мен. Върви при „събратята“ си и ги наблюдавай. Ако щеш ги заблуди, че си един от тях, но не ги изпускай от поглед. Искам да знам всичко за мавзолея и книгата, пазена вътре.
- П-а-н и-з-п-ъ-л-н-я-в-а. – отговори зомбито и Алистър се подсмихна, доволен от новото си откритие.
- Чудесно. Сега върви. – добави, оставяйки вратата на сем. Никсън широко отворена. Той от своя страна продължи към таванската си квартира, без да забрави покупките си. Не можеше да се върне с празни ръце, при положение, че пак се забави толкова.
Този път като по чудо откри Ерик вътре. Разбра, че е тук, още щом отключи вратата и го лъхна приятната миризма на готвено. Надяваше се да е по-добре и да се е справил с емоциите си от по-рано.
- Ерик... Взех ти някои неща. – каза на висок глас, преди да мине коридора и да остави покупките на масата. Да, сега му просветна. Забрави да вземе покривка.

Съб Авг 31, 2019 11:07 am

- Разбира се, че има значение... – Ерик промълви едва чуто, когато очите на двамата отново се срещнаха. Тъмните ириси с цвят на кафе имаха силно влияние над него, и той усещаше съвсем ясно до каква степен им е подвластен.
- Ти си специален. – тези простички думи като че ли се вмъкнаха във всяко скрито кътче на ума и душата на Ерик.
„Аз съм специален” – повтори думите мислено, сякаш се опитваше да анализира какво точно значеха, и защо Алистър смяташе така.
За нула време Алистър успя да обърка не само съзнанието, но и тялото му. Нежните ласки, които го заливаха като топъл дъжд поставиха мислите му в капан, в който логиката не беше опция, а съпротивлението строго забранено. Всеки сантиметър, докоснат от Алистър, пареше, а в сърцето му като че ли бушуваше огън. Желаеше тези ласки, но в същото време те събуждаха необяснима паника.
- Ерик...
Не помнеше някога да е харесвал името си. Но когато излизаше от устните на Алистър, по цялото му тяло пътуваха сладки тръпки.
Сапуненият мехур на сладко удоволствие се спука в момента, когато Алистър посегна към тениската му, в опит да я съблече.
„Спри, недей!” извика Ерик в съзнанието си, и за един момент Алистър прекрати действията си. Ерик веднага скръсти ръце пред тялото си. Страхът, че Алистър може да види тази част от него, го изпълни с още по-голям ужас от първия път, достатъчен да му върне здравия разум, па макар и за кратко.
- Не го прави, моля те! – отчаяно се опита да спре мъжа върху него, но не беше достатъчно силен. За момент Алистър прикова ръцете от двете страни на тялото му, преди вниманието му отново да се върне на тениската. Силният звук от разкъсване на плат изпълни стаята, и в паниката си Ерик стисна очи. Отказваше да стане свидетел на реакцията на Алистър при вида на грозния му белег. Такава не последва, и Ерик затаи дъх. Допирът на нежни устни върху белега го накара да настръхне целия. Сълзи заблестяха в очите му. Не можеше повече да контролира объркването и уплахата, и с всички сили избута Алистър от себе си. Единственото възможно скривалище беше банята. Сърцето му биеше болезнено бързо, сякаш всеки момент щеше да изскочи от гръдния му кош. Стисна ръце в юмруци, и един от тях намери плочките на банята. Каквото и друго да беше направил Алистър с него, най-вероятно нямаше да го спре, но да види това от което Ерик се срамуваше най-много, му дойде в повече. Знакът, че е негоден, че се е провалил в собствения си свят. Наказанието, което щеше вечно да носи със себе си.
Най-лошото от всичко бе, че въпреки този свой срам, сред останалите емоции беше открил нещо доста объркващо. Усещането се бе настанило в слабините му, и отказваше да го остави намира. С бързи движения Ерик се пъхна под душа. Потрепери при допира на студените капки, но не помръдна. Малко по малко се оттърси от мъчителното чувство. Едва когато спря душа, се сети че в бързината дори не се е съблякал. Събу мокрото долнище и бельо, и уви кърпа около кръста си. Вече далеч по-спокоен си пое дълбоко въздух, и отвори вратата. За негово съжаление, или успокоение, Алистър го нямаше. Ерик затърси с очи, и погледът му попадна на бележка, оставена върху масата.
„Ще отскоча да купя нова покривка. Ще се върна бързо. Може да приготвиш нещо за обяд. – Алистър”
Така беше по-добре. Ерик щеше да разполага с повече време да подреди мислите си. Беше му еднакво лесно и трудно да съществува до Алистър. Едно единствено нещо си оставаше константа – и да иска, вече не можеше да е далеч от него. По някаква странна причина тази концепция се бе настанила в съзнанието му като доказан факт. Сякаш преживяването им в мавзолея бе спомогнало Ерик да вземе крайно решение, между чиито брегове се луташе по-рано. Още по-необичайно бе разкритието, че вече не чува гласа на Годрик. Естествено, това можеше да е само временно, но силно се надяваше на обратното. Единствено се страхуваше от възможността самият мъж да дойде тук, щом открие че Ерик вече не подлежи на манипулации и команди. Притесни се за Алистър. Помоли се да се върне по-бързо.

*********

Силуетът на Годрик се очертаваше върху дебелото високо стъкло на прозореца в офиса му. Той се подсмихваше доволно, а пръстите му си играеха с рус кичур коса. Премести поглед от прозореца към въпросния кичур, и той избухна в малки пламъци. Пепелта се плъзна между пръстите на Годрик, и се изпари във въздуха.
- Сега, след като този глупак е мъртъв, не се нуждая повече от това.

*********

Ерик се зае да приготви лек обяд за двамата. Зачуди се кога ли на Алистър ще му писне от всички зеленчуци, които използваше. Не изглеждаше като някой, който си умира да се храни здравословно, но Ерик усети нуждата да се погрижи добре за него. И точно затова придружи вече приготвеното ястие с богата салата. За негова изненада, готвенето с това нещо наречено „печка” не беше кой знае колко трудно. Фактът, че не предизвика пожар докато изучаваше за какво служат всички копчета, си беше цяло чудо. Вярно, беше загорил леко месото, но пък за сметка на това го овкуси добре. Биваше го с подправките. Бе твърдо решен да се усъвършенства в най-скоро време. Погледна към окървавената покривка, и с едно бързо движение я свали от масата. Не желаеше повече да си спомня за този момент. Съдейки по бележката, желанието на Алистър бе абсолютно същото, затова Ерик дори не се замисли, и хвърли парчето плат в кошчето за боклук.
В този момент някакво странно усещане се настани в гърдите му. Чувстваше присъствието на Алистър така, сякаш е до него. Мислите му се замъглиха и в съзнанието си видя размазаните образи на двама души в тъмна стая. Единият от тях като че ли беше Алистър. Да, това без съмнение е той. Не можа да разгледа добре лицето на другия, защото точно в този момент непознатия като че ли стана невидим за него, и Ерик престана да усеща присъствието му. Какво по дяволите виждаше?! Съзнанието му се проясни, гонейки картината някъде далеч, сякаш никога не бе съществувала.
- Алистър... – Ерик почувства зверска нужда да бъде до Кей. Той се канеше да хукне към входната врата, но точно тогава тя се отвори. Зад нея се показаха разбърканите черни и червени кичури, красивите тъмнокафеви очи, и бленуваните устни. Това беше, достигна границата си. Ерик не дочака Алистър да остави покупките на масата, и леко грубо грабна лицето му в ръце. С заблестели от желание очи впи устни в тези на Алистър. Игнорира лудешкия бяг на сърцето си, и придърпа топлото тяло по-близо до своето. Искаше да го почувства още по-силно, но нуждата от въздух прекрати целувката за един кратък миг. В тази кратка пауза Ерик осъзна какво всъщност бе направил, но един поглед към Алистър му бе достатъчен, за да разбере че не е единственият в това състояние.

Съб Авг 31, 2019 10:15 pm

Ян & DesiSkorm

На Алистър му костваше немалко усилия да фокусира мислите си върху нещо ежедневно. Разходката навън му бе помогнала да не мисли за това колко близо бе до Ерик и как бе напът да го направи свой. Защото нямаше как да се залъгва, искаше да стигне до края с него. Намеренията му далеч не бяха невинни, всъщност дори надхвърляха и неговото собствено въображение. Докато се качваше нагоре по стълбите, опитваше да мисли за каквото и да е, различно от млечнобялата кожа, розовите устни и копринените руси кичури. Когато подуши аромата, идващ от кухнята, фокусира мисловната си дейност върху факта, че е гладен като вълк. Но в крайна сметка Ерик бързо му припомни, че всъщност този глад бе от различно естество. Приятната изненада го накара да се усмихва през кратките паузи на целувките им. И така пръстите му се намериха в копринените руси кичури, езикът му се разхождаше страстно отвъд сочните розови устни, а сетивата му се преизпълниха с аромата на млечнобялата кожа. Почувства лекото треперене на чуждите колена и без да му бъде казано, ръцете му отместиха покупките от масата и се спуснаха по Ерик. Подхвана го здраво и го качи върху старата, но стабилна мебел, която поне не скърцаше колкото леглото в далечния ъгъл на стаята. Да, глупавото легло бе прекалено далеч, а концентрацията на Алистър бе изцяло върху блондина.

Ерик чувстваше целувките си страшно непохватни. Опита да следва движенията и езика на Алистър, но бързо разбра че тялото му е прекалено замаяно, за да се съсредоточи достатъчно. Затова просто се остави на усещанията да го водят. Вкусът на Алистър беше сладък, но не сладникав, достатъчен за да събуди в Ерик неизпитани досега копнежи. Дори не разбра кога чуждите ръце са преместили тялото му на масата. Чу единствено как нещо пада шумно на пода, и се разлива по него. Имаше смътното усещане, че той го е бутнал, но това далеч не го интересуваше в този момент.
Ерик плъзна пръсти надолу по гърдите и корема на Алистър. Дори скрити от тениската, той ясно усещаше очертанията на стегнатите мускули, но това не му стигаше. Плъзна ръка под дрехата, и пръстите му заиграха по нежната кожа на стомаха. Алистър подскочи леко от гъделичкащото усещане, но се съсредоточи отново в целувките им, и ръката на Ерик продължи да опознава всяко кътче от това красиво тяло, което беше харесал още първия път, щом се разкри пред погледа му.

„Ерик...“ Произнасяше името му в съзнанието си отново и отново. Устните му бяха прекалено заети да оставят следите си по млечнобялата кожа. Чуждият допир все така пораждаше електрически искри в тялото му, но болката вече бе незначителна и отстъпваше изцяло пиедестала на удоволствието. Сякаш бе копнял за този миг цяла вечност. Да го държи в ръцете си, да изсмуква вкуса на устните му и да попива мекотата на млечнобялата кожа.

В един момент Ерик не издържа, и прекъсна Алистър. Опита да си поеме въздух. Тялото му се бе хванало за това на Алистър, сякаш другия беше спасителното му въже в този океан от бушуващи страсти. Погледна към Кей, и от устните му едвам се изплъзнаха думи, които незнайно защо се притесняваше да изрече на глас:
- Алистър...Аз...Чувствам се странно... – изчерви се до ушите, но продължи да говори – Тук долу...Искам да кажа...
Ерик се отказа от думите, и вместо това хвана ръката на Алистър в своята, и я премести до въпросното място. Потрепна от допира на пръстите.

На Алистър не му трябваше повече. Мургавите му пръсти чевръсто премахнаха всяка възможна пречка по пътя си. Дрехите се озоваваха на пода една след друга, попивайки разляното мляко, което тихо се стичаше между плочките като река. За миг изправи гръб, поглеждайки към Ерик, докато едната длан отново обгърна мъжеството му. Искаше да го види ясно и да запечата възбудата, изписана върху парещото му лице. Езикът на Алистър сладострастно премина през собствените му устни, а секунди по-късно се заигра с едното изпъкнало зърно на блондина.

Удоволствието блъскаше Ерик на големи вълни, които заплашваха да го удавят. Докосването на Алистър беше толкова топло, и толкова подлудяващо. Всеки най-малък допир го караше да потреперва все повече от възбуда. Очите му се бяха насълзили, и той не спираше да хапе устни.
„Щом на мен това ми доставя удоволствие, сигурно и на Алистър ще му хареса”, помисли си Ерик. Не загуби и момент повече в тези размишления. Ръката му се плъзна надолу, и когато намери целта си, той обви пръсти около подутината и я стисна леко през преградата от плат. Последвалата реакция от страна на Алистър му подсказа, че е взел правилното решение. Почувства се изненадващо дързък.
„Не е честно аз да съм единственият съблечен.” – прошепна в ухото на Алистър.

Възбудата ескалира неочаквано при допира на блондина и от гърдите му се откъсна тихо ръмжене. Притегли властно Ерик към себе си и открадна дъха му, захапвайки игриво долната му устна. Това бе в отговор на заканата на другия, и му даде зелена светлина да свали каквото си поиска. Чу се дрънченето на колана, а сетне глухото откопчаване на копчета. Ентусиазмът на русокосия породи палава усмивка на лицето му. Когато снежнобелите пръсти се заиграха с малкия му приятел, в Алистър се отключи звяр. Горещият шоколад в очите му подсказваше, че иска да поквари още повече синеокия палавник. Някак доминиращо плъзна широката си длан и сграбчи няколко руси кичури, дръпвайки ги съвсем леко, колкото да привлече внимание. По подобен начин насочи чуждото лице към еректиралото си мъжество и другия изви гръб напред.
- Опитай го. – рече кратко, без да отделя поглед от Ерик, а езикът му застина между плътните тъмни устни. Дори само гледката от това щеше да му докара неистово удоволствие. Знаеше го.

Ерик се изненада, че успя да съблече Алистър без проблем, въпреки треперенето на ръцете си. Беше съвсем различно да го докосва директно. Възбудата на Кей засилваше неговата собствена. Дотолкова се беше съсредоточил в пулсирането на чуждото мъжество, и в това да го изучава с пръсти, че се сепна когато усети леката болка в косата си. Погледна нагоре към Алистър, с ясен въпрос в нежно сините си очи. За секунда си помисли, че е сбъркал нещо, но последвалите думи го стъписаха.
- К-какво?
- Опитай го. – Алистър повтори думите си с доминиращ тон, който далеч не беше нехарактерен за него.
Ерик усети странна тръпка в тялото си от ясното послание в думите на Кей. Отново премести поглед към предишната си цел, и несъзнателно облиза устни, сякаш за да се подготви. Доближи бавно лице, и устните му се отъркаха леко в топлата плът. Отдръпна ги за секунда. Преглътна, и продължи с действията си. Този път устните му целунаха главичката. Задържа ги така, преди отново да се отдръпне. Потърси очите на Алистър, които го подканяха да продължи. Не беше сигурен какво точно трябва да прави, но щом Алистър му се доверяваше напълно, реши че не е чак толкова трудно.
„Опитай го”
Хрумна му идея. Отвори устни, и изплези леко език. Как иначе би могъл наистина да опита? Плъзна езика си бавно по цялата дължина. Вкусът беше странен, но не неприятен. Дишаше тежко, изпускайки облачета горещ въздух, които явно допълнително повлияха на Алистър, защото той зарови отново пръсти в русите коси. Ерик се поотпусна малко, и затвори очи. Продължи да изследва всяка частица с език, оставяйки мокри следи.
- Не спирай. – Подкани го гласът на Алистър.
Ерик преглътна шумно от натрупалата се в устата му слюнка. Сплете пръсти около мъжеството на Кей, и го покани между топлите си устни. Дишането му беше затруднено, и затова често правеше паузи, но с всеки път в който вкусваше Алистър, му харесваше все повече.

Алистър не сваляше премрежения си поглед от действията на русокосия. Несигурния му старт само го влуди допълнително, карайки всяко косъмче по тялото му да настръхне от очакване за още. Остави го сам да изгради подхода си, а докато наблюдаваше, пулсът му натисна газта като на рали състезание. Вените на мъжеството му изпъкваха все повече от концентрираната кръв, прииждаща на талази с почти болезнена възбуда. Когато Ерик успя да го побере почти целия в устата си, Кей изръмжа и задърпа косата му, за да насочи ритъма му. Другата му длан се уви около нежното вратле и го стисна за миг, сетне пробяга по парещото лице, и когато на Ерик му се услади достатъчно, Алистър рязко отдели меките устни от себе си, извивайки главата му назад. Тялото му намери удобно място между бедрата на блондина. За миг ерекцията и на двамата се отърка една в друга. През това време пръстите на Кей си проправиха път между същите тези меки сочни устни и ги навлажни добре с насъбрания от Ерик материал.
- Искам те! – отсече на сантиметри от червеното лице насреща. – Искам да вляза в теб.

Всичко ставаше толкова бързо, че Ерик дори не успяваше да го регистрира напълно. На този етап действията му караха на автопилот. Дори изненадата, когато Алистър дръпна косата му и едва не се задави от новия ритъм, не можеше да го откаже от това, с което се беше захванал. От пръстите на Кей около врата му, до топлата длан върху пламтящото му лице – всичко му доставяше допълнително удоволствие, а дори не знаеше защо.
Сепна се когато внезапно бе прекъснат, и усети влажната от слюнката мъжественост да се отърква в неговата собствена. Бедрата му реагираха от само себе си, и той потърси отново усещането. Притисна се към Алистър. Търкането им един в друг беше невероятен стимулант, и Ерик помисли, че може да загуби напълно ума си от това изпълващо усещане. Послушно разтвори устни за пръстите на Алистър, и ги заоблизва със същото старание от преди това.
- Искам те! Искам да вляза в теб!
Ерик бе насила свален от облака на удоволствието, върху който се носеше безгрижно. Замига объркано.
- В мен? Как така?

Тръпнеше от копнежа да го направи свой. Само мисълта за това го възпря да не свърши, още докато другия го поемаше между меките си устни. Но сега осъзна нещо, което го накара да изтръпне от нова всепомитаща вълна на желание. Щеше да му е първият... Тази мисъл се загнезди в съзнанието му, карайки двете му сърца почти да се пръснат от вълнение. Искаше го с цялото си същество. И искаше да направи този момент незабравим и за него.
- Ерик... – промълви тихо, а кълбото горещ дъх се разля по зачервените страни на блондина. Тялото му плавно се спусна към неговото, докато не го затисна между себе си и дървената маса. Несъзнателно облиза устни, а все още влажните му пръсти се спуснаха все по-надолу между треперещите от възбуда бедра. – Отпусни се за мен, Ерик. – добави с мек като кадифе глас, когато достигна заветното място. Усещайки накъде вървят нещата, русокосия заби нокти в ръцете му, но болката донесе само удоволствие на Алистър. – Позволи ми да те направя свой.

Ерик усети студена тръпка при допира на гърба му с дървената повърхност. В момента, в който голото му тяло бе притиснато в тази толкова уязвима поза, бе обхванат от прилив на паника. Сърцето му заби нечовешки бързо. Дори думите на Алистър, приканващи го да се отпусне, нямаха нужния ефект. Ръцете на Ерик полетяха към тези на Алистър, и той заби нокти в тях по-силно, отколкото би си позволил в по-различна ситуация. По кожата му изби студена пот.
- Алистър... – поемаше си въздух на пресекулки – страх...ме е...
Прехапа устни от неудобството, с което собствените му думи го изпълниха.

Треперещият глас заблъска по стените на съзнанието му, но това не възпря намеренията му. Искаше да освободи този съкровен копнеж, за който жадуваше от самото начало. Откакто разбра, че Ерик е специален за него. Припомни си и обещанието да го пази. Чертите на лицето се смекчиха, и там заигра нежна усмивка. Едната му ръка отново обгърна парещото лице, а шоколадовите ириси гальовно примамиха небесно сините, замъглени от напиращите сълзи.
- Ще бъда нежен. – увери го, а устните им ефирно се докоснаха. - Обещавам.
Влажните му пръсти проникнаха леко в блондина с въртеливи движения, чу сподавен стон да се откъсва от гърдите му. Стараеше се да не го нарани и това старание за миг измести неистовото желание да го направи свой веднага. Това обаче беше едва първият път на Ерик и му трябваше повече време. Поне докато Алистър не се завърна с друг подход. Плъзна ръце по бедрата на другия и приклекна, за да ги качи почти на рамената си. Езикът му облиза чуждите устни и се спусна надолу, чертаейки нова невидима пътечка по настръхналата млечнобяла кожа. Продължи да слиза и премина през набъбналото мъжество, но не се спря дори там. Заигра се за малко с дребните сладки тестиси, гризвайки ги игриво, докато не усети как русокосия отново потъва в своя облак на удоволствието. В следващия момент езикът на Алистър облиза входа му и проникна там, където допреди минута си проправяха път двата му пръста. Новият стон на Ерик скоро му подсказа, че е улучил правилното място.

Ерик само кимна с глава, и опита да запази спокойствие. Когато усети чуждите пръсти да се промъкват вътре в него, едва сподави нова вълна на паника. Устните на Алистър му действаха успокояващо, но се оказа напълно неподготвен за това, което последва. Изгуби нежността на чуждите устни, но за сметка на това бе връхлетян от нови усещания когато Кей се изгуби надолу по тялото му. Ръцете му, загубили опората в тези на Алистър, се вкопчиха от двете страни на масата. Усети как бедрата му потръпват отново. Болката и неудобството не го оставяха, но бяха примесени с далеч по-приятната подновена възбуда от ласките на Алистър. Тялото му едва не подскочи когато усети влажният топъл език на Кей да си проправя път вътре в него. Идваше му да извика „Какво правиш?”, но вместо това бе ударен като от електрическа вълна. Защо това му хареса? Изведнъж му стана толкова приятно, че не усети как изпусна стон от удоволствие. Алистър умело разхождаше езикът си из всяко кътче. Ерик не можеше да си намери място. Имаше чувството, че ако продължава да шава толкова по масата, може и да падне на земята. Изправи се леко, подпирайки се на ръцете си, и зарови пръсти в толкова любимите му кичури.
- Алистър, спри. Аз...вече съм по-спокоен. Мисля, че съм...готов за това, което следва.
Страните му бяха оцветени в червено. Сигурно изглеждаше страшно глупаво с разрошената си коса и остъклените от сълзи очи, както от болка и уплаха, така и от възбуда. Предишният страх от непознатото Ерик замести с желанието да бъде свързан с Алистър по този начин. Струваше си да изтърпи малко болка.

Едва чу думите на блондина, ушите му пулсираха от сдържаната толкова време възбуда, която вместо да намалява, единствено можеше да ескалира до невиждани висини. Шоколадовите ириси обаче намериха отсрещните и там той прочете думите, които му бяха нужни. Този поглед му стигаше. Изправи се до предишната си поза и обхвана с ръце бедрата на Ерик. Приплъзна го към себе си и го намести в удобна позиция. В същия момент раздвижи кръста си и успя да проникне в него, макар и не изцяло. Вътре беше влажно и тясно. Веднага усети как необузданото желание отново поглъща съзнанието му и как от вълната удоволствие почти впи нокти в хълбоците на русокосия. Всеки следващ път навлизаше по-дълбоко в Ерик и от устата му излизаше все по-дълбока въздишка. Първоначалния му бавен ритъм завърши в момента, в който почувства как мъжеството му изпълни цялото пространство, и бързо премина на по-интензивни и мощни тласъци. Искаше да види всичко от него. Да види и как ще свърши, замаян и запъхтян, със зачервено пламнало лице. Всяка фибра от него го влудяваше, заличаваше здравия му разум с едно мигване. Всеки следващ тласък го доближаваше по-близко до ръба.

При вида на Алистър между бедрата му, Ерик веднага затвори очи. Предпочиташе да усеща, отколкото да вижда. Вярваше, че така ще му е по-лесно да понесе болката. Стисна зъби, и ноктите му така се забиха в масата, че нямаше да се изненада, ако след това останат малки дупчици. Повтаряше си да се успокои, и да диша равномерно, но чуждото присъствие вътре в него отнемаше дъха му. Чувстваше се препълнен. Алистър се движеше бавно, давайки му време да свикне. Ерик притвори очи, и видя зачервеното от усилия лице на Кей. Изглеждаше така сякаш са го изпратили на битка. Протегна ръце към него. Искаше да го прегърне, и да се изгуби отново в топлината. Алистър отговори на поканата му, и се наведе напред, с което смени и ъгъла на проникване. Нещо вътре в Ерик бе докоснато, нещо което го хвана неподготвен, и това което излезе от устните му не беше израз на болка, а стон от удоволствие. Той се вкопчи в тялото на Алистър, сплитайки и ръце и крака около гърба му.
- Н-направи го п-пак... – примоли се с глас, който сякаш не беше негов.
Кей повтори движенията, които с всеки тласък ставаха все по-бързи. Ерик се луташе между все още парещата болка, и новото неподозирано удоволствие. Ноктите му блуждаеха по гърба на Алистър, а стоновете му като че ли се състезаваха по ритъм с биенето на сърцето му. С всяко движение, ерекцията на Ерик се отъркваше в стомаха на Алистър. Вътре в него се надигна желанието да стигне върха. Кой връх, не беше сигурен, но трябваше да го стигне! След още една приливна вълна на удоволствие несъзнателно заби зъби в рамото на Алистър, заглушавайки феерията от стонове.

С всяко следващо тяхно сливане, душите им се преплитаха все повече, сякаш свързани с невидима нишка. В пространството витаеше омайната арома на двете изгарящи в страстен танц тела. Всяко вдишване, всяко стенание и въздишка, нашепваха милион неизречени думи. Ритъмът на Алистър следваше бясното биене на сърцата му, напът да разкъсат гърдите му. Видя красивата болка в погледа на Ерик и го притегли още по-плътно към себе си като че искаше да го скрие от света. А може би наистина бе така. Наистина искаше да го скрие от всичко и всички, да го има само за себе си. Да го усеща толкова близо, колкото сега. Молеше се този миг наслада да не свършва, но щом усети чуждите зъби върху кожата си, опиянението се разля едновременно по цялото му същество. Възбудата прескочи граничния пункт, поглъщайки всяка фибра на тялото му. От неочакваната ударна вълна тялото за миг загуби равновесие. Мургавата му ръка се удари в масата, търсейки опора, но тя се оказа предател. Единия ѝ крак поддаде и в миг останаха без маса. Незнайно как Алистър бе съумял да задържи Ерик върху себе си. Помогна му това, че другия вече се бе увил около торса му като коала. Ако все още не бе под влияние на силния оргазъм, би се засмял на станалото. Кой да предположи, че още през първия им път заедно, нещата ще се нагорещят чак толкова.
- Извинявай... – прошепна с някак ведър гласец Кей, който пренесе лекия като перце русокоско на дивана. Там бяха нужни само още няколко тласъка, за да усети как другия освобождава лепкавата бяла течност от себе си и подновява опитите да прилепи по-плътно тяло към отсрещното.

Ерик беше напълно изгубен в екстаза, който изживяваше. Парещото усещане от оргазма на Алистър го изпълни приятно, и той почувства още по-силната нужда да стигне до собствения си пик. Всичко се случи толкова бързо, че Ерик успя само да извика от изненада. Нямаше жертви, като се изключи злощастната маса. Той все така не се пускаше от Алистър. Не се пусна, и когато беше занесен към дивана, където Кей се изправи над русокоското, но срещнал погледа на Ерик, вплете пръстите им заедно, и проникна в него, дарявайки му отново блаженото усещане. Гърбът му се изви на дъга, един последен силен вопъл на удоволствие се изтръгна от гърлото му, и приятни конвулсии изпълниха тялото му. Чувстваше се като в безтегловност. Прегърна отново Алистър, сякаш беше малко дете, което не желае да се откаже от любимата си играчка. След като мъглата на удоволствието се надигна и от двамата, Ерик усети колко се е изпотил, без да се споменава и лепкавото доказателство върху стомаха му. Което, между другото бе споделил и с Алистър, което правеше проблема и негов. Реши, че масата и разпиляните продукти могат да изчакат съвсем малко, и подхвана Кей под ръка, за да си вземат душ...заедно.

Съб Окт 05, 2019 3:01 pm

Беше някак странно да се къпят двамата. Макар че, след това което направиха, летвата за странности бе вдигната бая. Ерик все още се чувстваше доста объркан, не само от преживяното, но и от самата си роля в него. Осъзнаваше, че малко или много той е преминал границата, той е побутнал камъка надолу по склона, и е отключил желанието и на двама им. Което отваряше нов въпрос. Защо изведнъж започна да копнее толкова за Алистър? И преди това чувстваше привличането, но успяваше да се овладее, а сега то го връхлетя като буря в ясен ден. Всички прегради и задръжки паднаха, всичката му предпазливост излетя през прозореца. Хем не можеше да се познае, хем се чувстваше добре така, сякаш е успял да достигне до някакво скрито кътче на душата си, за което не е и подозирал.
Всичко се промени след случката в мавзолея. Емоциите му претърпяха обрат от 180 градуса, а той все още не можеше да си обясни защо. Щеше да му помогне много, ако все пак Алистър му разкаже всички подробности, но по незнайна причина отказваше да го направи. Въпреки огромният обрат в отношенията им, друго не се бе променило. И двамата все още криеха тайните си, а Ерик носеше тежката вина, че се е сближил с него с най-отвратителните възможни подбуди.
Вместо да бъде обхванат от нова доза неприятни мисли, нещо друго го хвана. Силните ръце на Алистър се увиха около голия му кръст. Допирът на по-високия мъж извика тръпки по цялото тяло на Ерик. Устните на Алистър пробягаха по тила му, и той неволно измърка от удоволствие. Изчерви се като домат, отказвайки да се обърне.
- За какво си се замислил?
Устните се преместиха от тила до ушните миди, прехвърляйки се от едната на другата.
„Не бих могъл да мисля за каквото и да е в момента!”, извика вътрешният глас на Ерик. Това, което всъщност каза, бе съвсем различно.
- Нищо особено. По-скоро – потръпна щом Алистър захапа нежно ухото му – прехвърлям в главата си последните случки.
Кей повтори същото и с другото ухо.
- И-искам да кажа, че – Алистър поднови дейността си върху врата на блондина – в-всичко се случи толкова набързо.
Ръцете на Кей се наместиха върху стегнатото дупе на Ерик.
- Слушаш ли ме въобще?!
Обърна се ядосано, но в този момент почувства страшно неудобство.
Надолу по краката му бавно се стичаше доказателството от сливането им по-рано. Ерик смени няколко нюанса на червеното.
- Т-трябва да измия това.
- Нека ти помогна. - промълви Алистър със самодоволна усмивка и сплете пръсти с неговите, насочвайки ги към целта. Заедно се спуснаха по бедрото на блондина, но по-скоро попиха с гъбичките си лепкавия нектар. Шоколадовите ириси проследиха всичко с особен блясък, а езикът навлажни устните със скрито намерение.
- Няма...нужда...Ще се справя и сам... – настоя Ерик, но без резултат.
Алистър завъртя тялото му, и го застави да сложи ръце върху плочките.
- Казах, че ще ти помогна. Бъди послушен, и стой мирен.
Кей попречи на всякакви възможни опити за бягство, и нежно плъзна пръсти във все още чувствителната гореща плът.
- Ч-чакай, н-недей! – запротестира Ерик, а коленете му затрепериха.
Алистър се зае да го почиства внимателно, като умело маневрираше с пръсти. Белите капчици се трупаха по пода на банята. Ерик едва контролираше треперенето на краката си, и стискаше ту зъбите, ту устните си. Упорито отхвърляше напиращото желание да издаде какъвто и да е звук. Бе напълно наясно, че Алистър прави всичко това нарочно, и отказа да се поддаде.
- Али...стър...достатъчно...
Другият игнорира думите му, и продължи съсредоточено дейността си. Едно по-особено завъртане на пръстите му, последвано от лек натиск, тотално събори защитите на Ерик, и от устните му се откъсна силно пъшкане. Алистър се усмихна многозначително. За точно секунди русокоското избута Кей до вратата, и я затвори след него.
- Н-никога повече няма да влизаме з-заедно в банята!! – чу се ядосаният глас на Ерик.
Алистър не се стърпя, и се засмя на сладката му реакция. Погледът му се отмести към счупената маса, разхвърляните по пода покупки, мокрите от млякото дрехи, и вече отдавна изстиналият обяд, приготвен от Ерик. Реши за момента да се погрижи за тях. Щеше да има достатъчно време да се закача със сладкия блондин след това. Усмихна се, и пристъпи към кухнята.

*********

- Как така Ерик е мъртъв?! – гласът на Ливия отекна в тихия просторен кабинет. Годрик се намръщи едва видимо, недоволен че спокойствието му е нарушено. Може и да беше ценен кадър и силна магьосница, но характерът и’ хич не му се нравеше.
- И да викаш, това няма да промени фактите.
Ливия заби юмрук в дървената повърхност.
- Не ми изнасяй речи, Годрик! Ти си виновен за смъртта му!
Възрастният мъж се надигна от мястото си, и загледа досадната жена с най-безразличния поглед, на който беше способен. Със същият интерес би могъл да наблюдава и скучно петно на стената.
- Той наруши правилата. Дадох му шанс да се поправи. Провали се, и умря. Край на историята. Ако не искаш да последваш съдбата му, напусни кабинета ми.
Ливия понечи да каже нещо, но вместо това стисна зъби ядосано, и напусна помещението, което посещаваше само при крайна нужда.
Гневното потракване на токчетата и’ сигурно се чуваше на километри, но това не я спря. Нямаше никакво намерение да се откаже така лесно.
- Той ще е само мой, дори да се наложи да го измъкна от гроба му...

*********

Ерик излезе от банята, видимо по-спокоен. Алистър беше оправил бъркотията, беше почистил следите оставени от двамата, и се опитваше да закрепи масата, така че да издържи поне за момента. Ерик се приближи до него.
- Много лошо ли е счупена?
- Единият крак е поддал. Ще трябва да взема нова.
- В никакъв случай! – едва не извика Ерик. – Аз ще я поправя.
- С още някоя магия ли? Няма нужда от това.
- Напротив. Вече правиш достатъчно за мен. Това е най-малкото, с което мога да ти се отплатя.
Алистър погледна дълбоко в очите на Ерик.
- Не съм искал такива неща от теб.
- Знам, но ако не ги правя, ще се чувствам неудобно.
Ерик отговори на топлия поглед.
- Добре, печелиш. Покажи ми какво можеш.
- Reparo.
Пред очите на Алистър кракът на масата се закрепи обратно на мястото си, сякаш никога преди не се беше чупил.
- Доста полезен талант. – не сдържа реакцията си.
Ерик се умълча.
- Не е талант...
- Какво имаш предвид?
- Аз... – Ерик преглътна тежко – Помниш ли това, което ти казах за моя свят? За магията, която не може да се ползва от случайни хора?
Алистър просто кимна.
- Аз не винаги съм можел да я използвам. Искам да кажа...след като навърших 25 години просто не можех вече да понасям живота си, и...Ами, аз откраднах нещо...
Алистър повдигна въпросително вежда.
- Една книга...Книга с магии и заклинания. От нея научих всички магии, които знам...Сигурно ме смяташ за неудачник. Бих те разбрал, ако е така. Все пак, аз съм само крадец...
Ерик прекъсна разказа си, обзет от чувсто на срам от постъпката му. Сви крака до тялото си. Заигра се нервно с крачола на долнището, което отново беше взето назаем от Алистър. Седяха един до друг на пода до масата.
- Напротив. Не те смятам за неудачник. Имал си причина да го направиш.
Ерик прекъсна заниманието си, и отново погледна към него.
- Мислиш ли?
- Защо не? – Алистър му се усмихна, приятна нежна усмивка. Русокоското му отговори със също толкова нежна и искрена такава. Протегна се, и прегърна Кей.
- Радвам се, че те срещнах. – измърмори тихо, но беше чут.
Алистър отговори на прегръдката му, и двамата споделиха топплината на телата си.
Изведнъж, в мислите на Ерик нещо прищрака.
„Аз наистина ли успях да си спомня какво се случи в онзи ден? Мислех, че този спомен е заключен от съзнанието ми...”

Чет Дек 05, 2019 3:07 pm

Съзнанието на Алистър за първи път бе някак приятно празно. Като да се превърнеш в ефирна пяна след сблъсъка на морските вълни в скалите. Подобно усещане за неистова лекота изпълваше съществото му, дори можеше да се закълне, че наоколо се носи ароматът на солена вода, придружена с крякането на прелитащите чайки.
Всичко беше лесно. Споделянето, слушането. За миг светът бе красиво прозаичен, също както човешките копнежи и терзания. Топлината на чуждото тяло и сигурността, която даваше тя. Спокойствието от простичкото знание, че не си сам в тъмнината. И вече няма страшно. Няма причина да те е страх. Едва сега разбираше какво е любов. Най-простичкото чудо и най-голямата загадка на вселената. Нямаше нужда да бъде разгадавана, а само да кръжи свободна там, където поиска.
Пръстите галеха унесено копринените руси кичури, попивайки мекотата и аромата им. Зареяният в далечината поглед се откъсна от точката на отвъд видимото и се завърна в настоящето. Премина по чуждото лице, което отразяваше спокойствието му като водата на леко вълнуващо се езеро.
- Май е мой ред да споделя нещо за себе си, което не знаеш… - каза с все още далечен, но мек глас. В тона му нямаше и следа от колебание и страх. Още усещаше чуждия допир върху кожата си, дори там, където бе „поправен“. Ерик беше първото човешко същество, което Дракона бе допуснал до себе си. Всеки друг, позволил си волността да се доближи до огромната татуировка и да докосне плътта, свършваше в капана на лутането между живота и смъртта…за цяла вечност.
- Не знам каква представа си си изградил за мен, но и аз не съм безгрешен. – едва сега в усмивката му се завърна типичната сянка на тъга, този път нескрита и остро самокритична. – Понякога чувствам, че не принадлежа на този свят, защото съм… прекалено различен. И онова, което усещам правилно, е в разрез с правилата тук. Мисля, че ти ще ме разбереш. Аз…
- Полиция! Отвори вратата!
Внезапното почукване и заповедническия крясък се забиха като пирон в главата му, а Ерик направо подскочи и се завъртя като застрашена сърничка в ръцете му. Алистър с неохота го отдели от себе си и се изправи, оставяйки въздишка на досада да се изтръгне от гърдите му. Разбира се, че знаеше кой е това. И Ерик знаеше. Кой друг беше толкова нахален да идва тук и да прекъсва хорското уединение… Имаше само един такъв нахалитет.
С всеки следващ ден съжаляваше, че не го е превърнал в безчувствено зомби, но да изчезне полицай можеше да му донесе още един бонус пакет неприятности. Със сигурност щяха да търсят безценния си колега под дърво и камък.
- Какво искаш сега? – нетърпеливо прекъсна настоятелното чукане и бръщолевене на ченгето оттатък вратата. В отговор другият просто протегна ръка и закопча неговата с белезници. – Какво, по дяволите, правиш?!
- Алистър Кей, ти си арестуван! Това е заповедта! – произнесе с нескрита триумфална усмивка и навря някакво проклето листче пред погледа му.
- И на какво основание? – изсумтя тъмнокосия, навивайки кичур коса между пръста си. Белезниците подрънчаха от движението. Все още вярваше, че жалкият глупак блъфира и сега се е върнал с този нелеп подход в опит да го накара да признае нещо.
- Ще разбереш в участъка, сега не ми губи времето и се обърни с ръце на тила!
Беше му омръзнало да си играе на котка и мишка и просто остави нещастното копеле да направи това, за което е дошъл. Че какви доказателства можеха да намерят срещу него, за да се стигне до истински арест? Блъфираше, несъмнено блъфираше.
- Имаш право да мълчиш. Всичко, което кажеш…
- Не ме разсмивай, г-н полицай. Хайде да свършваме по-бързо, имам си неща за вършене.
- Трудно ще ги вършиш от затвора.
- Алистър…! – чу името си и присви очи. Запечата гласа в съзнанието си и си заръча бързо да дискредитира единствения, който се бъркаше в плановете му. Вече бе готов на всичко, само и само да бъде с Ерик. Не можеше да го остави сам, обеща му.
- Спокойно, Ерик. – излезе хладнокръвно между плътните устни. – Всичко е наред, поредната игричка на полицията. Остани тук и ме изчакай. Ще се върна!
Не успя да му каже нищо повече. Още тогава нещо дълбоко в него му даде усещането, че времето му изтича. Този свят нямаше да го помилва, нямаше да му остави и едно ъгълче, което да му принадлежи.
***
Думите на сержанта се лееха като куршуми, разкъсвайки пространството като мълнии. Сигурността бързо се скри зад сиви облаци и гъста мъгла се спусна към потока от мисли, запълващи тишината като свистящи ветрове. Нима наистина го бяха хванали на тясно? Точно този противен клоун, чието минало не беше по-малко мръсно от неговото. Колкото и умело да го криеше, Алистър можеше да я улови. Миризмата на гнило, на разяждаща душата киселина. Не се вълнуваше от травмите на разведен мъж на средна възраст с ипотекирана къща, но не можеше просто да стои и да слуша неспирните му провокации и обвинения. Всичко му крещеше да се защити и да се избави от това положение, независимо на каква цена.

- Чу ли ме добре? Забавата свърши! С доказателствата, които имаме, те чакат поне 20 години. Затова моето последно предложение е да признаеш всичко. И най-добрият адвокат би те посъветвал същото. Ще те попитам отново. Къде е тялото на Майк? Какво направи с него?
- Доказателства срещу мен, нима? – възкликна, почти умишлено пропуквайки хладнокръвната маска и автопилота, който до този миг ръководеше движенията му. Пръстите му затропаха нервно, а погледът му зашари около масата и облегналия се на ръба лейтенант Джонсън.
- Имаш добър слух, днк-то ти е навсякъде в къщата на сем. Никсън. Как ще го обясниш？
- Не знам, а ти? Може би ти си я поставил там, за да ме натопиш.
- Моля?! Какви ги…
- Не е тайна, че ме преследваш от години. –все още треперещите мургави пръсти прелистиха шарените кичури коса. - Не спираш да ме дебнеш, сякаш си обсебен от мен.. Но честно казано спря да ми е забавно. Знаех, че нещо не си наред още при първата ни среща, когато за малко не ме бутна от онзи покрив..
- Какви ги дрънкаш? – изправи се, а огромните му лопатести длани се стовариха тежко в средата на металната маса. - Ти сам се подхлъзна.
- Да…разбира се.
- Ей, хлапе, внимавай в картинката!
- Защо се изнерви? Така или иначе кой ще повярва на мен? Ще бъде моята дума срещу тази на полицай. – въздъхна, сплитайки безпомощно пръсти в скута си. Противникът му забравяше един доста важен детайл. От злощастното им запознанство насам, Алистър също бе научил една от слабостите на полицая. Не смяташе да се възползва от това, но не му бе оставен избор. При мисълта, че Ерик бе някъде извън този гнусен участък, съвсем сам. Мисълта, че го чакаше…. Моралът да върви по дяволите! Не беше време за правилни, а за умни решения. – Две половинки.
Прошепна словосъчетанието като магическо заклинание. Отрони се между устните като тайно сказание, кодирано съобщение, което само един човек можеше да разбере. В интерес на истината Алистър нямаше представа какво се крие зад тези думи, но знаеше какво ще причинят на противника му. Беше го виждал и преди. Този път стоеше на първия ред.
Джонсън, който до преди малко го гледаше раздразнен от опитите му да играе жертва, сега стоеше застинал на място, като че бе вкаменен с магическа пръчка. Точно, когато Кей си помисли, че ще остане така завинаги и може просто да се изниже от това проклето място, като в просъница чу изщракване. Дори не разбра кога другия се бе изправил, бе извадил пистолета си от кобура и бе напът да направи своя магически трик. Да накара куршумът в цевта да изчезне в черепа му.
Скочи от мястото си и вдигна ръце пред главата си.
- Помощ, опитва се да ме убие! – изкрещя с надеждата някой все пак да пази отвън. За първи път усети да го наляга истински страх от смъртта. Може би вече се боеше от нея, защото имаше за какво да живее. Белезниците издрънчаха умолително в мрачната стаичка. Звукът от изстрела се смеси със сблъсъка на вратата. Секунди, а може би дори милисекунди на пълно затишие.
- Какво, по дяволите, се случи?! - изкрещя новодошлия полицай и повика още някого по име. – Хей, хей, момче, добре ли си? – огледа Алистър, който се бе свлякъл в единия ъгъл на стаята. Някъде по-нагоре спрян от същата героична стена, проблесна куршума от пистолета на Джонсън. За щастие оръжието вече се намираше в ръцете на по-надеждния му колега, който поне в момента бе с всичкия си.
- Да…Да, добре съм. – отговори, след няколко дълбоки вдишвания, чрез които успя да се отърси от сковалия го адреналин. Във всяка подобна ситуация би реагирал повече като себе си. Но сега се изискваше друго. Ако всички повярват, че той е просто невинна жертва на един полицай с психично разстройство, щяха да го оставят да си върви и може би повече нямаше да се занимават с него.
„Съжалявам, полицай… Живея по свои правила.“
- Колега, върни Алистър Кей в килията в участъка, и повикай психиатър. Мисля, че ще ни е нужен. – след тези думи се оказа завлечен обратно при вонящите на алкохол вандали.
- Няма ли да ме пуснете? Колегата ви за малко да ме убие! – попита ги, убеден в правото си да бъде оставен намира още сега, но бързо се върна на земята. Обществото, към което никога нямаше да принадлежи, също си имаше своите правила.
- Трябва да ти вземем показанията отново. Такава е процедурата. Бъди благодарен, че си още жив. – след кратката си самореклама, трезвият полицай се зае с това да отведе нестабилния си колега. Въпреки станалото и предприетите превантивни мерки, Алистър все така го преследваше неприятното усещане, че това далеч не бе последната му среща с лейтенант Джонсън. Едно беше сигурно, следващият път едва ли щеше да носи титла пред името си.

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
		1	2	3	4	5
6	7	8	9	10	11	12
13	14	15	16	17	18	19
20	21	22	23	24	25	26
27	28	29	30	31