I GIVE YOU MY HEARTS

DesiSkorm написа:- Ерик Смит, а?
Възрастният мъж захвърли личната карта обратно на бюрото си. Собственикът и’ се протегна, и си я прибра обратно. Погледна пренебрежително към човека пред себе си, но запази мълчание. Мъжът се подсмихна, и се изправи от стола, на който беше седнал.
- Осъзнаваш ли въобще каква каша забърка? Едно обаждане от мен, и може да прекараш остатъка от нищожния си живот като бездушна кукла.
Ерик свъси вежди.
- Защо въобще ме извикахте тук? Можехте спокойно да изпратите някой, който да се погрижи да получа полагащото ми се наказание.
По-възрастният мъж намести внимателно очилата си.  
- Много е просто – любопитен съм. Искам да знам какво точно те накара да прекрачиш правилата, които без съмнение познаваш идеално. Защо някой, чието единствено задължение в живота е да служи на  обществото, което го е създало, ще се излага на такъв голям риск?
Но Ерик отказа да отговаря на въпросите. Езикът на тялото му много ясно показваше колко досадна е цялата тази ситуация за него – от ръцете, които беше скристил пред гърдите си до шумните въздишки, които изпускаше, и светло сините му очи, в които блестеше явна ненавист. Мъжът пред него дори не трепна от изпратените към него гневни погледи, даже напротив, това го забавляваше безкрайно.
- Отказваш да говориш. Добре тогава. Така или иначе, тези подробности не са чак толкова важни за мен.  Причината да те извикам тук е, че се нуждая от теб.
Това последно изречение изненада Ерик, и за миг разсея гнева му. Но този миг не трая дълго.
- Какво бихте могли да искате от мен? И защо си мислите, че бих ви помагал по какъвто и да
било начин? Ако не сте го разбрал все още, аз ви ненавиждам.
По-възрастният мъж се засмя на думите на Ерик, смях който смрази кръвта на младия мъж.
- О, това няма значение за мен. Разбираш ли, аз не ти давам избор. Ще ми помогнеш, независимо дали си съгласен, или не. В този свят аз създавам правилата, и е твое задължение да ги спазваш, въпреки че това явно не е от любимите ти дейности.
Мъжът срещу него извади от джоба си кутия с цигари, и бавно изкара една. Преплете пръсти около нея, и я запали с едно щракване на пръстите си. Ерик се опитваше да не обръща внимание на действията му, но прекалено дългата тишина го подлудяваше. Високият мъж се приближи до Ерик, и въздухът се изпълни със силния аромат на парфюма му, смесен със задушливата миризма на цигари.
-   Твърдиш, че не искаш да ми помагаш, а виж се само – не можеш да си намериш място от любопитство. Не се тревожи, няма да те мъча повече.
Той щракна отново с пръсти, и в пространството между тях се появи холограма, на която Ерик видя лицето на мъж, някъде на неговата възраст. Ерик измести поглед, и попита раздразнено:
- Кой е този човек?
- Този, който трябва да убиеш.
- Моля?! Вие да не сте полудял?! В никакъв случай! Отказвам да го направя!
Възрастният мъж, който до този момент беше запазил пълно спокойствие, стисна Ерик за гърлото и го блъсна в стената на офиса. Ерик изпусна сподавен вик при удара със стената.
- Тцк, тцк, пълна липса на обноски. Мога да приема много неща, но не и да ми се повишава тон в собствения ми офис. Ще го повторя отново – нямаш избор. Сигурен съм, че семейството ти ще ти е безкрайно благодарно, ако да речем не ги поставяш в някоя , хмм...изключително неприятна...и опасна ситуация.
Възрастният мъж наблегна на думите „неприятна” и „опасна” с нотка в гласа, която не търпеше възражения. Ерик стисна зъби, в сърцето му гореше безкрайна ненавист към този арогантен мъж. Но споменаването на семейството му нямаше как да не обърне везните , и то не в негова полза. Той отмести поглед, и бавно кимна с глава. По-възрастният мъж го пусна, и Ерик се закашля за момент, заопипвайки гърлото си.
- Така е по-добре. Както казах вече, този човек трябва да умре. Неговото съществуване е в противоречие със законите ни. Ти си идеалният човек за тази задача. Този огън, който гори в очите ти – харесвам го.
Ерик прекъсна следващите му думи.
- Къде мога да намеря този човек?
- О, това е най-интересната част. Той не е от нашият свят.

DesiSkorm написа:Ерик бе изведен от офиса от двама мъже в униформи, типични за служещите под пряката команда на Годрик. Те вървяха от двете му страни, и всеки път щом забавеше крачка, го побутваха напред припряно. От очите им струеше единствено празнина, а действията им бяха заучени и премерени, като на роботи лишени от всякаква собствена воля. Но това не беше нищо ново в този свят, който Ерик никога не бе смятал за свой свиден дом, а сега единствено мразеше до болка. Какво точно бе различно при него, той не беше сигурен. Какво му бе подарило обратно свободната воля, за да се възпротиви на законите на Годрик? Можеше само да гадае.
Думите на жестокия мъж бяха закодирани в съзнанието му, и той се опитваше да ги осмисли, въпреки че на този етап това му се струваше невъзможно. Той трябваше да убие човек...Да убие един напълно непознат, който не му бе сторил нищо...Някакъв си Алистър Кей, чието съществуване не се нравеше на Годрик, причините за което бяха забулени в пълен мрак. Да не говорим, че младото момче дори не беше като тях. Беше странник от съвсем друг свят. Нима наистина съществуваше такова място? Ерик за пръв път разбираше за него, а точно след минути щеше да се озове там, с нулева представа какво ще прави след това.
Унесен в мислите си, дори не обърна внимание че са стигнали края на едва ли не безкрайно дългият коридор. Едва когато единият от двамата мъже му заповяда да спре, Ерик вдигна глава и погледна пред себе си. Другият мъж докосна празното пространство пред тях, и изпод ръката му на бавни спирали, малко по малко се материализира нещо като висока елипсовидна врата, чиито бързи завъртания по посока на часовниковата стрелка напомняха на водовъртеж. След това въпросният мъж се отдръпна, и даде знак на Ерик да пристъпи напред. В съзнанието на Ерик се настани неприятно усещане, събудено от непознатото, което го чакаше отвъд. Той преглътна тежко, пое си дълбоко въздух няколко пъти, и въпреки лудото биене на сърцето си, бавно закрачи към нежното синьо сияние, простиращо се пред погледа му. Напомни си, че прави това за семейството си, и когато бе на сантиметри от хипнотизиращото въртене на спиралите, инстинктивно затвори очи и се изгуби в тях.
Почувства тъпа болка в слепоочията си, сякаш нещо се опитваше да разкъса съзнанието му на милион парченца. Но усещането не трая дълго, защото след по-малко от минута, болката бе заменена от прилив на хладен въздух, който изпълни дробовете му. Ерик се закашля, свличайки се на твърдата земя под краката си. Опита да отвори очи, и да върне контрола над сетивата си, но ушите му бучаха, а тялото му беше като направено от пластелин. В момента, в който най-после разтвори клепачи, бе заслепен от силната слънчева светлина, нещо напълно непознато за него.
„Какво по дяволите е това?!”, бе единствената мисъл в обърканото му съзнание. Направи втори опит да притвори очи, и тогава бе стреснат от оглушителен звук, който като че ли идваше навсякъде около него. Въпреки треперенето на краката си, успя да се изправи с клатушкане. Когато очите му най-после възвърнаха фокуса си, Ерик се огледа наоколо. Бе заобиколен от странни метални конструкции, наподобяващи машини, които продължаваха да издават същия оглушителен звук отново, и отново. Започна да чува ядосани викове, които като че ли идваха от същите тези машини. Когато премести поглед наляво, видя група от хора, които изглеждаха съвсем като Ерик, или поне така му се струваше. Те разговаряха помежду си, и сочеха с пръст към него, следейки внимателно движенията му. Сините му ириси изучаваха всеки най-малък детайл, но освен външния вид на хората около него и факта, че разбира това което си говорят, нищо друго не му напомняше за неговия свят. Чувстваше се адски объркан, и въпреки че чуваше потокът от гневни думи, очевидно насочен към него, не разбираше причината за тях, а тялото му отказваше да реагира. За пръв път в живота си почувства паника и безпомощност, усещания по природа напълно непознати на неговия вид.

DesiSkorm написа:В объркването си Ерик дори не забеляза приближаващия го младеж, и докато се опомни вече беше замъкнат на още по-непознати за него места. Добре, че момчето представляваше опора за тялото му, защото в противен случай имаше шанс отново да се строполи на земята. Сетивата му бяха все още доста притъпени, но той се опитваше да се съсредоточи върху всичко, което се случваше с него. Опита се да разгледа лицето на момчето, в чийто плен беше попаднал, но по-голямата част от него беше скрита под качулка. Ерик усещаше леките капчици дъжд, които бяха намокрили косата и лицето му, но му бе непонятно откъде са дошли. По тялото му премина студена тръпка, която го стресна, и той неволно стисна по-силно ръката, с която го държеше момчето. Но то сякаш нямаше нищо против, защото продължаваше да го води по множество различни пътища, докато накрая не спряха пред един доста тесен коридор. Само при вида му стомахът на Ерик се сви на топка. Момчето се опита да го побутне, и той веднага направи крачка назад. Понечи да изкаже съпротивата си, но думите които другият младеж прошепна тихо и спокойно, сякаш постигнаха желания ефект. Ерик се отпусна, и пристъпи напред. На няколко пъти усети тялото на другия неестествено близо до своето, но в лабиринта на емоциите му, това усещане се настани някъде много дълбоко в съзнанието му. Обля го вълна на спокойствие и уют щом с непознатия се озоваха на място с приглушена светлина и такава приятна тишина, че Ерик се почувства в безопасност. Очите му най-после можеха да си починат. Той последва непознатия, и веднага седна на мястото, което му бе предложено. Грубият тон на момчето не му направи особено впечатление, защото беше привикнал да изпълнява заповеди, въпреки че това не му се нравеше особено. Стана му ясно, че и момчето срещу него не обича да говори много, което честно казано му дойде като благословия.
Но това приятно усещане не след дълго бе заместено от изненада, когато момчето се върна при него, вече със свалена качулка. На няколко пъти Ерик се замисли дали не му се привижда, но колкото и да разглеждаше лицето на момчето, всеки път се убеждаваше все повече, че това е Алистър Кей – този, който трябваше да убие. Дори не чуваше думите, които Алистър казваше, до такава степен бе съсредоточен в движенията му.
„Убий го”, кънтеше в главата му гласът на Годрик, и с кански усилия Ерик успяваше да го заглуши. Без дори да се замисли, пое предложената му чаша чай, и отпи жадно. Горещата течност опари езика му, но това не му направи особено впечатление. Забеляза, че Алистър не се опита да го спре, а само го наблюдава със същото любопитство. Известно време двамата се изучаваха един друг в мълчание, докато Ерик не се почувства неудобно в прекалено продължителната тишина, и прочисти гърло.
- Аз...благодаря ти...За чая, и задето ме отведе от онова място по-рано.
Алистър се сепна от изненада, но измърмори „Не беше нищо особено”. Но нещо в погледа му подсказа на Ерик, че това далеч не е единственото което другият иска да каже. Запита се как трябва да се държи около този човек, който явно беше заплаха за Годрик. Но очевидно не и за Ерик, което го изненада, но и го успокои до известна степен. Отдавна не се беше чувствал толкова странно спокоен, и то в компанията на някой напълно непознат. Имаше нещо в Алистър, което сякаш не беше напълно нормално. Тази мисъл развесели Ерик. Та светът, от който идваше, беше подвластен на магията, но защо това му се стори странно точно в този момент, не беше съвсем сигурен.
Прецени, че засега най-добрият му ход е да остане по-близо до Алистър, докато реши каква ще е следващата му стъпка. Същата студена тръпка отново пропълзя по тялото му, и той се разтрепери. Някакъв инстинкт вътре в него проговори, и Ерик зададе неочакван за него въпрос на Алистър.
- Мога ли да остана при теб за известно време? Аз...в момента нямам дом, и ще съм ти много благодарен, ако ми помогнеш...
Ерик замлъкна. Чувство за неудобство изпълни съзнанието му. Не желаеше да лъже, въпреки че думите му бяха отчасти искрени. За момента разчиташе единствено, че Алистър няма да заподозре нищо.

DesiSkorm написа:Ерик не усети кога е започнал да барабани нервно по масичката пред него. Алистър продължаваше да мълчи, и той се чудеше дали аматьорският му план въобще ще свърши работа, или ще завърши с огромен провал. Очите му продължаваха да шарят наоколо, в търсене на нещо, което да привлече вниманието му достатъчно дълго, но в крайна сметка се връщаха отново, и отново на момчето. Имаше най-странният цвят коса, който някога е виждал, но това далеч не му беше неприятно. Даже напротив.
Стресна се когато Алистър най-после проговори, а тонът в гласа му страшно го притесни.
„Дори не си ми казал името си” – Ерик се наруга наум, че му е отбягнало най-простичкото нещо, но не получи шанс да поправи тази своя грешка, защото Алистър задържа погледа му така, сякаш се опитваше да прочете мислите му. С всяка своя следваща дума момчето пред него събуждаше все по-дълбоко страха, че Ерик всеки момент ще бъде разкрит. Най-странното бе, че тази възможност предизвикваше у него смесени чувства, а най-силното от тях беше облекчение. Ако Алистър знаеше, че Годрик е изпратил някого по петите му, това означаваше че може да се спаси от възможна смърт, а Ерик в никакъв случай не желаеше да стига до този момент. Но тъпата болка от мисълта за загубата на семейството му, което със сигурност ще стане реалност ако се провали, го караше да опита да превъзмогне себе си, дори това да му коства единствената капка човещина, която криеше в себе си.
Нервно зачака момента, в който Алистър най-накрая ще проговори, но следващите думи на момчето не бяха това, което очакваше. Нима настина щеше да го пусне в дома си, въпреки че беше повече от ясно, че го подозира? Във всеки случай Ерик нямаше намерение да изпуска тази възможност.
- Не, бъркотията не ми пречи. – отрони тихо той, но не беше сигурен дали Алистър го е чул, защото точно тогава се изправи от мястото си и тръгна към него. Ерик застина на мястото си, но последвалият нежен допир на чуждите пръсти накара сърцето му да забие по-бързо, а по лицето му се разля лека топлина. По каква причина – не беше съвсем сигурен. Досега никой не го беше докосвал по такъв нежен начин, дори майка му.
Последва примера на Алистър, и също се изправи, вече достатъчно уверен че краката му няма да го предадат. Опита се да прикрие обзелото го ново и странно чувство, и потегли след младежа през пореден лабиринт от улички, навлизайки все по-дълбоко в този непознат свят, който за момента щеше да бъде негов дом.

DesiSkorm написа:По целия път до жилището на Алистър, Ерик се бореше с гласовете в главата си. Щеше му се да може да изключи мозъка си напълно, поне за няколко минути. В кратките моменти, когато в съзнанието му ставаше достатъчно тихо, Ерик успяваше да разгледа различните по големина постройки, които подминаваха. Стана му интересно точно това разнообразие, което липсваше в света, от който дойде. Там домовете на всички семейства си приличаха като две капки вода, съдържащи в себе си само най-необходимото за един нормален живот. Магията беше лукс, позволен само на Годрик и служещите пряко под негова команда. Всяка най-малка подробност от живота там беше строго контролирана от него, и така се поддържаше идеален баланс. На пръв поглед техният свят изглеждаше идеален, един вид Утопия със строга йерархия, в която дефакто нямаше класови разделения – чертата се теглеше между обикновените хора и Годрик. Хората служат на Годрик, а в замяна той им предоставя прехрана и спокоен живот. Почти никога не се случваше някой да наруши строгите правила, тъй като наказанията бяха още по-строги и перманентни. Такъв вид живот се нравеше на повечето хора, но не и на Ерик. В повечето години от съзнателния си живот той спазваше тези правила стриктно, точно както беше научен да го прави, но в един съдбовен ден когато навърши 25 години нещо в него сякаш прещрака, и тогава...
В момента, в който споменът опита да пропълзи в съзнанието на Ерик, нещо сякаш го блокира, и бе земестен от силно главоболие. Ерик забави крачка, надявайки се че пулсирането на главата му няма да трае дълго. Алистър забеляза това, и го попита дали е добре, като му обясни че съвсем скоро ще пристигнат. Ерик отговори с кратко „Да, нищо ми няма.”, и продължи след момчето. Не след дълго усети вече познатата хладина на дъжда, който този път се сипеше на едри капки. Съзнанието му започна да се прочиства, но не след дълго отново бе хвърлено в хаос, когато Алистър застана зад него, и скри тялото му от дъжда с помощта на собствената си дреха.
- Няма нужда – успя да смотолеви Ерик притеснено, обръщайки се назад, но шоколадовите очи на събеседника му му се усмихнаха топло в отговор.
Ерик се зачуди дали всички хора тук са толкова добронамерени колкото Алистър, но след това си припомни ядосаните викове и сочещите го с пръст непознати, и реши че е изкарал голям късмет. А дали наистина беше късмет, или проклятие да е толкова близо до човека, когото му се налагаше да убие, Ерик тепърва щеше да разбере.
„Стигнахме”, обяви Алистър и Ерик спря внезапно, премествайки поглед към сградата. Реакцията му беше толкова внезапна, че за част от секундата Алистър се озова на сантиметри от тила му и Ерик усети приятно гъделичкане от топлия дъх на момчето върху хладката му кожа. Потрепери, къде от новото усещането, къде от факта че беше подгизнал не малко от силния дъжд. Алистър му посочи вратата, с което прекрати моментното стъписване на Ерик, за което той му бе безкрайно благодарен. Нямаше си на идея защо почти всичко, което този младеж прави, объркваше така сетивата му, но се помоли това да не трае дълго.
Ерик огледа за последно сградата пред тях, и последва Алистър нагоре по тесните стъпала. Изглеждаше доста по-голяма от неговата къща, направи си извод той. Това бе поредното сравнение от много други предстоящи.
Стаята, в която влязоха, наистина не беше голяма по размери, но беше повече от достатъчна в представите на Ерик. Умът му бе дотолкова зает с това да разгледа подробно мястото, че не успя навреме да регистрира предупреждението на Алистър, и някаква вещ на пода успя да го изкара от равновесие. Бързата реакция на Алистър, и ръката му около кръста на Ерик ги постави лице в лице, и Ерик прекара в тази поза няколко секунди, преди и двамата да се отдръпнат един от друг като опарени.  Ерик понечи да се извини за невниманието си, но точно тогава домакинът му побърза да влезе в банята.  Той остана на мястото си, несигурен дали да предприема каквото и да е, или да изчака Алистър да се върне. Заложи на второто. Завръщането му не закъсня, и Ерик се намери като омагьосан от красивата рисунка върху голото му тяло. Несъзнателно протегна пръсти напред, с ясната цел да я докосне, но изведнъж се окопити и спря движението си. Не беше сигурен как би реагирал Алистър на такъв жест, затова реши че е по-добре да не преминава границите. Но точно тогава Алистър направи точно това, и започна да го съблича.
- Почакай! – Опита се да го спре Ерик, но беше прекалено късно. Той побърза да скрие с ръка мястото точно над сърцето си, и тогава усети колко бързо е забило то.  Алистър като че не забеляза реакцията му, защото точно в този момент захвърли мократа му дреха на пода. Ерик срещна погледа му, когато младият мъж проговори отново. Когато чу вече познатото за него име, първоначалната му реакция бе просто да кимне, преди и той самият да се представи.
- Аз съм Ерик Смит - реши, че да се представи с истинското си име не би навредило по никакъв начин.
Отправи се към банята, и затвори вратата след себе си. Отдъхна си, че Алистър не успя да забележи грозния белег, знакът който Годрик му постави преди да го изпрати тук. Той представляваше пеперуда с прекършени крила, по думите на Годрик наказанието което Ерик сам си е докарал. Нещо, което да му напомня за деянията му. Той проследи с пръсти грозно червените линии, и потрепна. Все още болеше много при допир, и той се съмняваше че това скоро ще се промени. Ерик изпусна шумна въздишка, и чак тогава обърна внимание на помещението. Остана неподвижен за секунда, почеса се зад врата, и реши че е най-добре да поиска помощ.
- Алистър! Имам нужда от помощ!
От другата страна на вратата се чу „Какво има?”
- Ъмм, не знам как се пуска това нещо...