JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
» Let me be your hero~
Пет Ное 16, 2018 5:44 pm by Ин

» ~between two dimensions
Чет Ное 15, 2018 4:24 pm by Zenn

» Шизеншики и Земята
Пет Ное 09, 2018 8:22 pm by Адам Фолкфлиър

» You are you are, my favorite medicine~
Нед Окт 28, 2018 7:26 pm by Ян

» Родени в хаоса
Съб Авг 06, 2016 3:43 pm by Ян

» Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.
Съб Юли 30, 2016 2:41 pm by Ahn Seun Jae

» Зимната градина
Сря Яну 20, 2016 2:54 am by Ин Стефани

» Конферентната зала
Съб Дек 26, 2015 2:18 pm by Ahn Seun Jae

» Сделка със Сянката
Пон Дек 14, 2015 12:50 pm by Grim

АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm

Share | 
 

 You are you are, my favorite medicine~

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Next
АвторСъобщение
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Нед Окт 28, 2018 7:14 pm

Seung Jae Min написа:
Отново се почувства. Онова гадно чувство, че пак си очаквал нещо, което никога не ще дойде. Че отново си чакал някакво чудо да се случи, но то е само плод на фантазията ти. А и какво точно очакваше? Не беше Шин да му каже, че му липсва. Не беше и да иска прошка, нито пък да иска да бягат някъде. Да не говорим пък да си играят. Всъщност и той не знаеше какво точно искаше. Защо изобщо беше дошъл на това място.
Облегна гърба си на стената и вдигна лявата си ръка от яката към бузата си. Докосна с върха на пръстите си почти незабележимия белег. Преглътна тежко и осъзна, че май завинаги ще си остане един празноглав идиот. Да търчиш след някой, който не те иска повече беше безсмислено. Да очакваш нещо повече от презрение. Да изпиташ дори най-малката радост само от един смс беше ... безполезно.
Затова и реши да не мисли повече, защото ако продължеше щеше да го заболи дори повече сърцето от сега. Сигурно дори би забил пръстите си в бузата и отново щеше да се опита да избере оставеното „П“ от Шин. Но този път няма да я има Ок Ньон, че да го спре и да му влее малко акъл в главата. Че Пак Шин Юн не е единствения на света, и че такива като него има много. И че не си струва да се тормози за 1 човек.
След известни проблеми излезе най-накрая от този клуб. Вече поне знаеше защо не му хареса. Не само, че идея си нямаше, че е някакво си карнавално нещо, но и повечето май го имаха за сервитьорче. Та след третата поръчка чак успя да излезе на чист въздух, при което изтръпна от хладния ветрец и сложи качулката на суичера под якето си. Отново като по-рано затегна всичко що имаше около врата си, че освен допир от човек и вятъра беше проблем.
Заходи бавно към дома си, който за пореден път беше различен. Последния изгоря по необясним случай малко преди да замине на лагерчето та щом се върна си намери квартира набързо. Всъщност Ок Ньон я намери и направо му каза, че няма право на възражения. Още повече, че квартирата се намираше близко до летището, та когато сестрата идва на свиждания да може Дже да я посреща, а не някой друг непознат. И имаше някаква парк, където и двамата да търчат всяка сутрин, когато тя идва. Че да си пазят фигурата. А понеже на Дже не му се спореше за това, просто с жена и радио не се спори, си замълча и прие всичко това. Само дето, когато отиде и видя, каква точно дупка е избрала сестра му пред него се разкри някаква отдалечена къща, която по-скоро приличаше на убежище, а не на дом. И скоро това се превърна в единственото място, което Дже харесваше, защото никой нямаше да го търси там.
Мина през поредното кръстовище и за миг чу как някой свисти с гуми. Вдигна рамене и си каза, че тоя град всякакви луди ги имаше. А и като нищо да има поредната гонка из града. Те май тия с тунингованите колички сега им беше времето да се лигавят. Е поне можеше да се радва, че не са го сгазили, че това щеше да е много смотана смърт.
След секунди се спря и изтръпна. Вдигна ръцете си към очите и ги разтърка. Май му се стори, че видя Шин до онази лампа. То не че съзнанието му понякога не си играеше номерца, но чак толкова не беше. Приближи се малко предпазливо, все едно онзи до мъждукащата лампа може да го нападне всеки момент. Още няколко крачки и като се увери, че наистина това е Пак Шин Юн се спря. Огледа го. Съзнанието му направо застина. Кръв, Шин пребледнял, треперещ. Защо точно той? Сигурно ако не беше факта, че е ранен нямаше и да го доближи. Не искаше да му досажда, но нямаше и да го остави да ритне камбаната на това място.
Удари си два шамара по бузите да се върне на земята и застана на коленете си колкото да види колко точно е зле Шин Юн. Очите му се бяха лекичко напълнили със сълзици, но нямаше да циври сега. Първо погледна да види дали беше в съзнание. Потвърдено. Огледа се да види дали има някой, че този идиот, който му е причинил това може да е наблизо. Нямаше никой. Накрая погледна раната и осъзна, че трябваше да почисти раната възможно най-скоро.
Без да казва нищо застана на едно коляно и хвана ръката, която Пак Шин Юн не използваше, че да притиска раната. Преметна я през рамото му и го накара да се изправи. За жалост все още не беше чак толкова заякнал, че да го вдигне целия, затова на Шин щеше да му се наложи да се помъчи още малко. А междувременно набра номера на някаква таксиметрова компания, колкото да дойде кола възможно по-скоро.
Щом стигнаха до квартирата и след като Дже замалко да не заплаши таксиметровия шофьор, първото, което направи е да влезе в спалнята, която се намираше точно от дясно, веднага след като влезе през входната врата. Остави го на леглото и все още тотално мълчалив влезе в банята, колкото да вземе аптечката. Постави я на нощното шкафче и забяга до кухнята, само за да се върне в някаква бутилка алкохол. Застана до леглото и внимателно отгърна ризата, с която беше Шин, колкото да разкрие раната, тотално игнорирайки факта, че по принцип се разсейваше като беше толкова близко до него. Сетне докато слагаше ръкавици на ръцете си погледна Шин и като видя, че започва да затваря очите си го плесна съвсем леко по бузата.
-Хей, я не се давай сега. Искам да гледаш към м ... – заговори най-накрая с лек треперещ гласчец. Спря се и осъзна, че може на Шин да му е неприятно, затова веднага смени предложението, докато започна да оглежда раната и да отваря бутилката с алкохола - .. да гледаш някъде. Тавана, лампата. Всъщност преброй колко са крушките на глас. – за миг погледна полилея, да не се окаже с 1 крушка, ама се зарадва, че се оказаха повече. – И преди да почнеш изпий голяма глътка, няма да е приятно след малко. – подаде бутилката на Шин и докато той отпиваше извади от аптечката марла, памук, бинт и лепенки.
Хвана бутилката и последното нещо, което извади беше една тениска от чекмеджето на нощното шкафче. Внимателно поля раната с алкохола и веднага натисна с тениската. После пак, колкото да се отмие кръвта и да я прочисти раната. Притисна мястото и сложи ръката на Шин там. Обърна се и внимателно напои малко памук с още алкохол. Почисти напълно мястото, че да няма кръв и само въздъхна. Остави за миг Шин, колкото да се върне с една запалка, паничка, игра и конец. Сетне напълни паничката с малко алкохол и постави конеца вътре. Тъкмо да има достатъчно време да покисне докато се занимава със стелизирането на иглата...
След цялата тая процедура по зашиване и превързване на раната Дже остави Шин, за да си почине. Осъзнаваше, че го е изтормозил, но понякога се налагаше. Изми ръцете си и се загледа в отражението в огледалото. Само за една вечер лицето му беше като изпито. По-рано освен напиращите сълзи, които странно как успя да спре, успя да не се разтрепери. Е вярно, гласа му също трепереше, но поне ръцете му стояха напълно стабилни, а нали това беше най-важното. Смени дрехите си с чисти и отвори шкафчето, което беше зад огледалото. Огледа внимателно всички шишенца с лекарства и когато откри това, което му трябваше го взе. Мина през кухнята, че да вземе една чаша с вода и се появи в стаята, където беше Шин.
-Извинявай, но ... – пак започна с едва ли не умолителен тон - ... изпий това. – подаде му едно розов на цвят хапче и чашата с водата. Всъщност направо ги сложи в ръцете на Шин. – Не се притеснявай. Знам, че имаш непоносимост към болкообезболяващи, затова и не ти дадох по-рано ... Това е успокоително, за да спиш по-спокойно. – изчака докато Шин Юн изпие това, защото в противен случай щеше да му забие хапчето в гърлото насила. Просто нямаше да приеме не за отговор в този случай. Но когато и това стана се усмихна съвсем леко и някак далечно. – За да не се стреснеш ще идвам да те проверявам как си докато спиш. Отделно ще съм в хола, та ако ти трябва нещо само извикай. – пое си въздух и тръгна към вратата, но преди да я напусне добави – А и на сутринта Хон Тао ще дойде. Помага ми с китайския, та да не се учудиш.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Нед Окт 28, 2018 7:15 pm

Park Shin Yoon. написа:
Все още не разбираше защо съдбата му се усмихваше така. Така смилително. Да не бе някакъв извратен начин да му се подиграва? Или просто на Шин не му бе отреден лесният изход от нещата. Едно беше сигурно и нелепо – очевидно бе от охрата, които имаха късмет в оцеляването по ирония на съдбата. И отново по ирония на съдбата, този път спасителят му бе не кой да е, а самият Сънг Дже Мин. Първоначално прие образа му като халюцинация, защото в неговото състояние колко му беше да го види във всяко чуждо лице. Ала образът стоеше ясен, дори му говореше с този до болка познат нежен глас, издаващ едновременно борба и примирение. И когато дори след дезинфекция на раната лицето на Дже не изчезна, Шин за кой ли път почувства онази по-велика от всички хора сила, стелеща се над него, наблюдаваща го непрекъснато. Сякаш бе някой, който всъщност нямаше капка власт над своя живот, събитията и хората в него. И като че някой друг отстрани се забавляваше на отредения му сценарий.
В съзнанието му се появи едно кратко и спокойно „По дяволите“, което успя да прекъсне всички жички до безполезни в момента мисли. Тъмнокосият отпусна челюстта си, забравил да го направи по-рано. Досега я беше стискал по навик, за да издържи на болката. Не каза нищо и взе розовото хапче, което другия му заръча за изпие. За първи път в живота си не се инатеше срещу думите на Дже, може би защото намери достатъчно логика в тях и защото виждаше, че другия не се шегува. Поне така му се стори. Нито притеснен, нито шеговит, а напълно сериозен в стремежа си да се погрижи за него. Имаше нещо притеснително в цялата работа и това бе, че Шин не си спомняше откога сърцето му не беше било така спокойно. Чувстваше го като разтопено масло. Не знаеше дали е заради алкохола, или леко замаяното му съзнание, но някак не вярваше. Беше му толкова леко на душата, сякаш бе друг човек. Всичко беше сладко, до мига, в който видя силуетът на Дже да се отдалечава. Опита да реагира по-бързо, но реакциите му се оказаха доста забавени, сякаш едвам поемаше контрол над собственото си тяло. Надигна се леко, изпъшквайки като старец.
- Дже Мин... – напъна се да произнесе името достатъчно бързо и ясно, за да върне носителя му обратно в стаята.- Ти... – поде с леко колебание как да формулира въпроса си, но накрая просто изстреля най-краткия му вариант. – Защо ме спаси? И за къв’ дявол учиш китайски..? – в разрез със сериозния си тон при първия въпрос, добави интонацията на негодуващо срещу родителите си дете. Реши да не споменава онова име, което бе споменал Дже. Току-виж пак му се отворела раната и усилията на спасителя му отидат на вятъра.
Когато другият разтвори устни обаче, Шин стрелна ръка и стисна белите му пръстчета между своите. Сякаш беше реакцията на друг човек, предвид всичко, дето му бе наговорил по-рано. Но сега просто си припомни онова „По дяволите“ от по-рано. И нищо повече не беше странно и противоречиво.- Не е нужно да ми отговаряш... – отсече още преди другият да е намислил обясненията си. Дръпна го с колкото сила му бе останала, за да седне до него. Леглото без друго бе достатъчно голямо и за двама им.- Остани тук, Дже...Остани... – промълви тихо, но достатъчно, за да бъде чут.За миг затвори очи и добави с по-твърд и дрезгав тембър – Ако онзи тип дойде на сутринта, просто ще го отпратиш!  -  заръча типично в стила си, нищо че изглеждаше достатъчно немощен, за да раздава заповеди точно сега. Вярваше, че чернокосия не ще се осмели да престъпи думата му. Може би и донякъде се възползваше именно от лошото си състояние, за да си спечели още малко време. Време, през което да е с него без да се налага да мисли. Все така затворил очи, Шин преплете пръсти с чуждите, които до дози миг просто стискаше. Двете длани се допряха с по-голяма сила и той почувства топлината, която го обля. Усети как нежните пръсти на Дже откликват и също се стягат около неговите и се усмихна леко, унасяйки се постепенно в съня си.
Събуди го острата болка в стомаха, която явно бе решила, че е крайно време да му напомни за себе си. Веждите му се събраха в изкривена гримаса, но успя да не издаде и звук. Когато най-сетне отлепи клепачи, фокусира спящия Дже, свил се почти на топче до него. Позата му изглеждаше неудобна и скоро Шин осъзна защо. Едната му длан още бе свързана с неговата, като че пръстите им бяха залепени едни за други. Дже бе предпочел да рискува да получи доживотна гърбица, но не и да пусне ръката му. Измежду устните на Шин се изтръгна тиха въздишка. Свободната му ръка деликатно си присвои няколко червени кичура, които милваше и заглаждаше безброй пъти.
Изведнъж нещо го изтръгна от приятното му занимание. Чу кратък звук, дошъл от телефон, много вероятно намиращ се в джоба на Дже. С внимателно движение Шин си присвои електронното устройство и успя да прочете съобщението на екрана.
„Има малко сутрешен трафик, така че ще пристигна към 9:30. Предполагам, че не е проблем. Ще си наваксаме с материала.“
„Ще си наваксаме с материала“ – изимитира си наум с мрънкащ глас на досада и остави телефона до себе си. Детската му гримаса се промени в замислено изражение. Сега беше 9:10. Имаше 20 минути да направи опит да стигне до входната врата и да отпрати  Хон Тао. Двамата бяха развалили доброто си приятелство и то вината за това не беше на Шин. Проклетникът Тао ясно му заяви, че ще опита да му открадне Дже. Що за приятел можеше да е това? Просто не искаше продължителното му присъствие тук.
Озори се доста да се измъкне от стаята без да събуди спящия Дже и без да се строполи на земята. Особено второто заплашваше да се случи доста пъти, но за щастие на тъмнокосия краката му започнаха да го слушат повече дори от това, на което се бе надявал. И все пак пристъпваше с крачките и скоростта на охлюв, придържайки раненото си място с една ръка, докато другата му служеше за опиране по стените. Само се надяваше да не прокърви и да не се разпадне на съставни части преди да е стигнал вратата.
Мисията се оказа трудна, но не невъзможна. Шин вече причакваше другия, наблюдавайки с едно око през шпионката. Когато чу стъпки и чуждия силует изникна насреща, отвори вратата, попречвайки му да натисне звънеца. Усмихна се колкото успя като се подпря с едното рамо на лявото крило на вратата.
- Пак Шин Юн!? – възкликна изненадано китаеца. – Какво правиш в дома на Дже?
- Мога да те питам същото. – отвърна му, а другия само се почеса под брадичката.
- Помагам на Дже с китайския. Изяви желание да се научи, а и ще му е в плюс за работата. Сега е твой ред. Мислех, че си го изоставил...
- Май многото мислене не ти се отразява добре. – отсече Шин като го прекъсна безцеремонно. – Да не се имаш за частен учител? Ако Дже има нужда от учител, ще си намери квалифициран такъв. А сега се чупи! – изстреля последното и понечи да затвори вратата под носа на Хон Тао. Наглецът обаче я спря с лекота, карайки Шин дори леко да залитне. Добре че имаше за какво да се задържи.
- Добре знаеш какви са чувствата ми към Дже. Не мога да ти позволя да продължаваш да си играеш с него! Мисля, че ти си този, който трябва да си тръгне. И го казвам в по-общ смисъл. Трябва да си тръгнеш от живота му и да го оставиш да бъде щастлив. Защо продължаваш да оказваш такъв психически тормоз върху него?
- Чуй.. Не ми пука какво е мнението ти. Преди държах на него, но това се промени. Сега, ако обичаш... – стрелна с настоятелен поглед съпротивляващата се ръка на Хон Тао. Проклетият китаец беше тренирал, а? -  Дже сам ми каза днес да отложа урока ви, така че „ще си наваксвате“ друг път. – добави и продължи с опитите си за затръшне вратата.
- Не го вярвам. Бас държа, че това е твой опит да ме разкараш. Боиш се да не ти го открадна, но нямаш дори това право. Сам не си наясно какво искаш и какво правиш. Затова ме пусни вътре. – Тао наежи гърди, готвейки се просто да мине през Шин, но другия го отблъсна назад, макар и това усилие да му причини неистова болка.
- Казах ти вече, урокът ви за днес е отменен! Разкарай се... – изръмжа му насреща, усещайки как търпението му се изчерпва.
- Ще повярвам, когато го чуя от самия Дже. – рече Хон твърдо и се усмихна решително. Тази чаровна и неотстъпчива усмивка бе като черешката на тортата за Шин.
- Коя буква от “разкарай се“ не разбра, по дяволите!? – извика тъмнокосият и впрегна всичките си сили, за да затръшне вратата, успявайки да я заключи навреме.
- Няма да си тръгна, докато не видя Дже Мин! – чу глухо гласът на Хон Тао отвън и стисна зъби. От една страна едва издържаше на болката, а от друга се бе ядосал на тоя проклет китаец. Толкова ли беше сложно просто да се разкара?
Свлече се на земята, опирайки гръб на вратата зад себе си. Това беше, дотук стигаха силите му. И да искаше, нямаше как да помръдне наникъде. Мисията му щеше да се провали, ако Дже се събудеше преди Тао да се е отказал. Проклятие!


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Нед Окт 28, 2018 7:15 pm

Seung Jae Min написа:
Събуди се с неприятно усещане. Нещо липсваше. Нещо, което му попречи да сънува кошмарите, които го преследваха всяка вечер. Всяка вечер преглеждаше отново и отново записа от камерите, информацията, която Шин му показа и то без дори да се налага да вади кутията. Усети, че отново си е на същата студена стая го задушава. И стените отново се стоварват върху му.
Изправи се и се огледа. Още сънен и малко дезориентиран само потърка очи и като видя празното място до себе си едвам не си счупи някой зъб от гняв. Стисна в юмрук чаршафа и затвори за миг очите си. Кръвта му за миг закипя. Пак Шин Юн го нямаше, след като най-нагло си го накара да остане, двете лелчици не спираха да крещят и на всички отгоре цялото тяло го болеше, защото реши да даде възможно най-много пространство на „болния“ да се шири.
Цяла нощ почти не мигна, че го беше страх нещото в леглото му да не вземе да вдигне температура, или пък да му дотрябва нещо, а Дже да спи деветия си сън. Не че нямаше нужда от почивка. Изтощително беше да се опитваш да се издъниш във всичко, особено когато началника ти, който ти се и пада баща, знае, че го правиш на инат. Според Канг ако Дже искаше можеше да стане най-добрият им агент. Излъчването го имаше, аурата на простосмъртен, незабележим човечец също. А и никой не би си помислил, че нещо, което прилича на жално кученце може да ти опре дулото на пистолета в черепната кутия. Ама това си бяха мечтите на Канг, а тези на Дже Мин се съсредоточаваха с това да вгорчава живота на всички около себе си, че да не се чувства сам.
Понечи да излезе от стаята и да открие беглеца, но щом стигна до вратата чу гласове. Спря се и се подпря на стената. По принцип не подслушваше разговори, но днес реши да изневери на себе си. И принципите си. А и преди беше добричък и внимателен, та само да разбере, че Пак Шин Юн си е играл с него през цялото време, че семейството, което си мислеше, че има е само един параван. Че беше само един пионка в опита на проклетия дърт агент да хване най-добрият му приятел. Та ако това беше отплатата за това да си добър, то не струваше.
Слушаше внимателно разговора и все повече му лазеха по нервите. Нервираха го. Караха се като две лелки на пазара, които са си харесали една и съща ябълка. Като две много досадни лелки, които си просеха цялото дърво с ябълки да ги засипе. И колкото повече продължаваха, толкова повече му кипваше на Дже. Вбесяваше се, но за пръв път не на себе си, а на тия двамата. На Хон Тао, че си мислеше, че не може да се защити, а не беше така. Разбираше, че го прави защото си мислеше, че изпитва нещо към него, но за Дже съществуваше само един обект на желание. Той пък от своя страна / обекта, а не кученцето с червената козина ... аа коса / го дразнеше, защото пак си мислеше, че има някакви нечувани права върху Дже. Но чашата напълно преля на едно изказване от Шин – „Преди държах на него, но това се промени.“. Направо сякаш му заби нож в сърцето и започна да го върти и дълбае още повече.
Излезе от скривалището си и погледна с някак безизразно изражение Шин. За миг дори да се замисли дали да му помогне да се изправи, но така и така му беше в дома. Да не каже, че е лош домакин. Затова без да казва и дума, защото беше твърде заедно да стиска челюстта си, че да не се развика, се наведе и хвана ръката на Шин. Преметна я през рамото си и го накара да се изправи. Сетне отвори вратата и пусна Хон Тао. Тръгна към хола и остави Шин на дивана.
Като се увери, че и китаеца е в къщата се запъти към кухнята, за да вземе една торбичка със син гел от фризера. Използваше ги когато Канг пак беше решил да го превъзпитава и цялото му тяло беше в синки. Отделно извади някакви закуски, които трябваше само да се метнат във фурната за 15-тина минути. Затова пусна и печката, преди да нареди набързо всичко на една тава. Занесе торбичката на Шин и понеже чернокосия кретен го изгледа на кръв просто я сложи върху мястото на раната. Да се мъчи като толкова иска. Вече му беше все тая.
- Моля, продължете! Не ми обръщайте внимание. Всъщност, приемете, че ме няма за известно време. – каза със завидно спокойствие. А дори не погледна нито един от двамата. Отново се върна в кухнята, само за да се върне 5 минути по-късно с един чайник с чай от лайка. Три празни чаши. Една с кафе – черно като душата на Шин, специално за него. И една с кафето, което Хон Тао предпочиташе. Остави ги на малката холна масичка и преди да се върне в кухнята усети как някой го хваща за ръката. Когато се завъртя видя, че е ръката на Хон Тао. Дори му се стори, че китаеца му казва нещо, но в момента ушите му кънтяха и не успя да чуе нито думичка. Просто внимателно отскубна ръката му с думите, че има още малко работа и след малко ще дойде при тях.
Най-накрая успя да си намери място на земята. Срещу двамата, че хем да ги държи под око, хем да не им дава повод изобщо да го доближават повече от сегашната им дистанция. Извади една от тетрадките и помоли Хон Тао да му даде нещо, което да изисква писане без говорене. Да мисли, но да не се налага да разговаря с нито един от двамата. Поне не и в началото. Сипа в една от празните чаши малко чай и отпи, колкото да се разбуди напълно, а после започна да преписва урока за днес.
-Искам да изясним няколко неща. – заговори по едно време разлиствайки учебника без дори да ги поглежда – Все още се водя свободен човек, макар и само теоретично. Затова и за двамата .. мога сам да избирам какво да правя, кой да ме учи, какво да правя с живота си. Дали искам да съм психически тормозен. Или физически малтретиран. Мисля, че съм достатъчно възрастен сам да избирам. – хвърли бърз поглед на Хон Тао, а после премести погледа си към Пак Шин Юн – Както и дали някой ще идва в моя дом или не. – хвана чашата си и пак залепи поглед в листа. Отпи съвсем малко и когато понечи да я остави чашата буквално се пръсна в ръката му. И въпреки няколко забити в дланта парченца лицето му си остана все така спокойно.
За разлика от Дже, Хон Тао направо скочи, но веднага се върна на мястото като видя как Дже клати глава, че просто няма нужда. И за да потвърди, че не иска изобщо да ги тревожи само им каза да си стоят на задниците. Въздъхна и с маската на напълно спокоен човек хвана каквото е останало от чашата и се изправи. Тръгна към кухнята, като внимаваше да не остави никакви  червени капки след себе си. Изхвърли чашата в кофата. После сложи ръката си под мивката и пусна водата.
След няма и пет минути се върна в хола, а върху порязаната ръка беше сложил една от онези ръкавици, които бяха с изрязани пръсти, просто да държи лепенката на място докато си движи ръката. Хвана химикала малко по-бавно от преди, но после пак си записа сякаш по-рано нищо не е станало. А и така беше. Да чупи неща от време на време, особено пък докато ги държи беше нормално нещо за Дже напоследък. Затова и не отделяше чак такова внимание на нищо, което може просто да се пренебрегне.
-Дже Мин ... да приключим за днес. – чу гласът на Хон Тао, който май му се стори леко притеснен. Дже само погледна учителя си и се усмихна съвсем по негов си начин.
-Мне, мне. Няма нужда. Кой ще научи всички тези думи? – каза тихичко и пак погледна надолу. Осъзнаваше, че почерка му в момента беше повече от ужасен, и че не можеше много, много да държи химикалката, но им беше бесен и на двамата и затова се инатеше. Да видят, че и той го може.- А и не го мисли. Все пак не е като да е нещо сериозно.  – за следващото си изречение дори погледна Шин и закова неговия поглед в своя – Преди държах на себе си, но това се промени...
Изпрати Хон Тао и се върна при Пак Шин Юн. Облегна се на рамката на врата и килна глава на една страна. Погледа го още малко и си пое въздух. Приближи се до него и му подаде ръката си, колкото да се изправи. А после го върна в леглото. Уж ранен и с прободна рана. Снощи беше пред умирачка, а сега ... сега се кара с хората, че дори и пак си позволява да решава вместо него. Идиот! Изгуби това си право още като му остави белега на бузата.
-Беше ти неприятно, нали? Глождеше те отвътре през цялото време, нали? – попита го и се обърна към гардероба си. Започна да търси някакви дрехи там. – Същото изпитах онзи ден когато сложи халката на пръста си. – завъртя се докато в ръцете си държеше чисти дрехи. Поне Пак Шин Юн можеше да се радва, че Дже напоследък предпочиташе по-широки и големи дрехи от тези, които попринцип си носеше. Особено пък за вкъщи нямаше нищо по-хубаво от някой огромен анцуг, в който да се почувстваш като в безопасност. Остави дрехите на нощното шкафче до Шин и отвори банята. - Понеже имаше сили по-рано няма да ти помагам да си взимаш душ. Ако искаш де. – посочи дрехите – там са чистите дрехи, а там – посочи му в банята до душ кабинката кърпите - .. е ясно е. Разполагай се като у дома си. Отивам да приготвя нещо за обяд.
Излезе от стаята, че се усещаше как като нищо може да му изчете конското на века, сега като са сами. Реално можеше да не пусне Хон Тао, както Шин поиска, ама ... ами ако не бяха онези думи щеше да му изпълни командата. Щеше да остане насаме с него, но този път чернокосия се издъни. А и щом вече Шин не държи на него, тогава и Дже нямаше да държи на Шин. Трудно, но щеше да се опита и сигурно щеше да успее. Не е толкова трудно да изтриеш някой от сърцето си, нали?
Подреди внимателно поредната чиния с различна храна на един дървен поднос и най-накрая свали гумените ръкавици от ръцете си. След прекараното време в лагера беше свикнал да се грижи за себе си напълно сам и без изобщо никой да му пречка. Че дори се научи да готви, и то не само полу-готови храни. Тях ги използваше само когато трябваше да направи нещо набързо, а няма много време. Като днес сутринта.
Занесе всичко в спалнята и понеже Шин явно още се мъчеше в банята реши да смени и чаршафите. Нямаше да е лоша идея, а и тъкмо да прави нещо, освен да крои планове за собственото си падение.
Чу шумът от отварянето на вратата и извърна поглед натам. Остави възглавницата на мястото и се приближи до Шин като вместо да го погледне в очите, погледа му се устреми към раната. Изцъка с език и побърза да и залепи нещо, че да не стане нещо страшно. После го накара да се облече, че да не настине и хвана една кърпа. Настани се на леглото до Шин и внимателно започна да търка косата му с кърпата, че видиш ли, ако си вдигне повече от нужното ръцете може да отиде целият труд от снощи на кино.
-Извинявай за по-рано. – смотолеви от нищото и реши да гледа навсякъде, но не и Шин в очите. Просто усети, че пак неговите се насълзяват. Интересно, Пак Шин Юн успя да го докара три пъти до това състояние за по-малко от 12 часа. – Просто ... ме издразни и ... резултата е на лице. Иначе отговорите на въпросите от снощи. – пое си въздух и свали кърпата така, че да се окаже около врата на Шин, а после внимателно започна да подрежда малки, непослушни кичурчета където им е мястото – Уча китайски заради работата. И спасих те ... защото те ... няма да изглежда добре ако досаждам на мъртвец.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Нед Окт 28, 2018 7:17 pm

Park Shin Yoon. написа:
Бе превключи на тотален автопилот. Нещо, което понякога правеше, когато трябваше да работи часове в един офис с Дже, без мислите му да летят към него. Стоеше съвсем отпуснал тяло на кожения фотьойл. Без друго го чувстваше тежко като олово, точно сега не можеше да помръдне където и да е без чужда помощ. Осъзна бързо, че нямаше смисъл да се противи словесно срещу избора на Дже Мин, колкото и да бе против третото колело в стаята. Обхождаше с празен поглед тавана, мазилката по него, лампионът... Може би лампионът го бе впечатлил достатъчно, за да задържи толкова дълго очи върху него. Преброи доста висулки, радвайки се че бяха там, за да има какво да брои. Не беше никак лош метод да запазиш самообладание, когато вътрешно ти се ще да утрепеш някого с голи ръце и да пометеш пода с него после. Броенето наум бе от малкото неща, които помагаха. Не винаги, но помагаше.
И когато и висулките на полилея се изчерпаха, Шин въздъхна тежко. Не че това щеше да напомни на някой за присъствието му, но един поглед се стрелна към него. Хон Тао май му се усмихна снизходително, с едно прикрито чувство за превъзходство. Как мразеше усмивката му сега. Не можа да спре представите си как му разбива мутрата с един голям юмрук. А преди не само, че можеше да търпи присъствието му наблизо, ами за него другия представляваше единственият човек, когото би изслушал и чието мнение би взел под внимание. Ха! Не знаеше на кой свят е бил тогава, че да поддържа заблудата си за съществуването на истинско приятелство.
Сега Хон Тао смееше дори да се възползва от всяка една възможност да е близо до Дже и малко по малко да му го открадне. Да го открадне за себе си. Не че хората бяха вещи, просто хорските сърца доста приличаха на такива. Стига само да се замислиш... Когато някой счупи чаша и каже съжалявам, нима чашата би се върнала към предишното си състояние? Не. Нима същото не ставаше с човешкото сърце? Сърцата и чупливите вещи си приличаха плашещо много. И двете крехки и незащитени от външния свят. Колкото и да опитваше някой да пази сърцето си от това да бъде разбито, или просто наранено, толкова по-голяма възможност имаше да се случи. Срещу това нямаше изобретен щит, нямаше как да се предпазиш от този вид болка. И за жалост тя превъзхождаше по сила и продължителност всяка друга.
Не разбра дори кога се бе озовал в банята. Автопилотът съвсем го бе завладял, дори не помнеше да е продумвал нещо откакто Дже се бе събудил. Водата го попари и причини болезнено парене в областта на раната. Пресегна се машинално да я охлади, завъртайки кранчето в противоположната посока. Въздъхна облекчено, когато го обляха хладните струи прозрачна течност. Тялото му се превиваше леко, неспособно да се задържи дори под ударите на течащата вода. Приседна на ръба на ваната и се хвана за него с една ръка. Десницата си продължи да прокарва по тялото си, отвеяно разнасяйки шампоана дотам, докъдето успяваше да стигне без да изхлипа от болка. Очите му се позачервиха от попадналата в тях вода и Шин реши за миг да ги затвори. Мигът бе отнел малко по-дълго, отколкото очакваше. Не знаеше колко точно, но когато се изкара от мокрото помещение вече се носеше аромата току-що приготвена храна, а Дже бе започнал да шета из спалнята. Кога ли се бе научил да готви? Докато го гледаше извод мокрите си кичури, другият отново му заговори разни неща, но поради някаква причина Шин не ги чуваше. Нещо определено сега глождеше съзнанието му. Изказването му от по-рано, пропито с болезнена ирония.  
„Преди държах на себе си, но това се промени...“
Едва когато по-късно срещна погледа му, макар и с известна трудност, тъмнокосият си припомни целия разговор с Хон Тао на вратата и го осени прозрението, че Дже Мин ги бе подслушвал. Това бе нещо крайно нетипично за него и изглежда му бе изиграло неприятна шега. Неправилното тълкувате на думите често бе способно да нарани някого повече, отколкото истината.
Масажът с кърпата му действаше малко главозамайващо и Шин я дръпна тихичко от ръцете на Дже, преди да си е забравил мисълта. Другият умело избягваше погледа му, но този път го потърси с питащи очи. Смотолеви нещо от рода на „Косата ти е още мокра“, но Шин захвърли кърпата настрани и побърза да заговори.
- Това, което казах по-рано, че „преди държах на него“... – прочисти гърло, загледан към земята. Чувстваше се виновен точно за нещо, за което всъщност не бе. Но чувстваше, че трябва да поясни думите си. Не беше виждал Дже така засегнат и ядосан преди и по някаква причина това не му харесваше. - Това се отнасяше за мнението на Хон Тао. Преди с него бяхме близки приятели, поне доколкото някой може да ми е приятел. Тогава мнението му беше ценно за мен, и държах да го чуя, дори когато той предпочиташе да си мълчи, но това се промени. Няма да отричам, че сега предпочитам да не ми се мярка пред очите.- завърши възможно най-искрения си монолог някога и отново замлъкна. Приведе е още малко напред и взе отново кърпата. Продължи заниманието на Дже, но не толкова, защото му пукаше дали косата му е мокра, а защото за първи път усещаше погледа на червенокосия, загледан  към него. Беше нещо като защитна реакция да скрие изражението в този момент. Опасяваше се, че то издава твърде много чувства, които не можеше да си позволи. Нима след всичко, което му бе причинил, другия дори би могъл да повярва и на една негова дума? Може би го плашеше именно това, че въпреки всичко би му повярвал. Че би могъл да усети, когато бе открит и искрен с него, че би могъл да осъзнае все още живите му чувства и би разбрал колко бе глупав, криейки ги. Дже все още вярваше, че всичко е било игра и Шин смяташе, че така е най-добре, най-добре и за двама им.
Ала това бе само една част от Шин. Другата проповядваше коренно различен мироглед. Проповядваше пътя към светлината, който глупакът все отказваше да последва от страх, че е нереален, че  една присмехулна утопия. Но сега, когато кърпата му бе отнета, той отново я намери. Оглеждайки се в отсрещните абаносови очи, видя отново онази малка светлинка, блестяща колкото всички звезди на небето. Ах, защо ли бе така заслепителна?
Ръцете на Шин спонтанно притеглиха отсрещното тяло към себе си. Пръстите му се сключиха зад гърба на Дже подобно на катинар, но така или иначе в този момент не чувстваше никакво желание за бягство то негова страна. Зарови лице в червените му коси и зашепна думи на китайски. Тази част от него бе намерила прозорчето, което търсеше. Не можеше да промълви това на родния език, но можеше да го каже на всеки друг, който знаеше. Не беше важно дали ще бъде разбран, а че просто искаше да го каже.
- Дже Мин-а.. За сърцето ми ти винаги ще си останеш онзи Дже Мин, който ме изкара от тъмнината, този Сънг Дже Мин. А не онзи, който ме върна обратно там...- боравеше с лексика то висок регистър, рядко използвана и от самите китайци. Не целеше другия да разбере думите ми, а по-скоро да ги усети. Това бе единствения начин за него. Осъзнаваше, че Хон Тао беше прав. Той не заслужаваше едно толкова добро сърце. Сега единствено благодареше, че го има тук и сега, в този свят. И че заслепен от болка, не бе извършил нещо, което не би могъл да си прости.
- Истината е, че... Не бих искал да съществувам... В свят, в който теб те няма.
Затвори очи и се остави на чуждия аромат да го обгърне. Пое колкото се може повече от него и се отдели от него с неволя. Сърцето му заби силно и недоволно. Шин прикри поривите си като се усмихна простичко, срещайки неразбиращия поглед на Дже Мин.
- Май не си внимавал много в уроците. – повдигна изпитателно вежди, сякаш онова, което му бе казал, не бе било нищо важно, а просто някакво тестче да види какво е научил.червенокосият не изглеждаше много доволен от „шегата“ му, но нали когато болния се шегуваше, това бе всъщност добър знак. – Умирам от глад, а май надушвам нещо вкусно. Поканен ли съм да остана още малко? – реши да попита накрая, че да не изглежда чак толкова нагла самопоканата му. Обеща си, че ще погледа Дже само още няколко минутки и ще си тръгне без да го измъчва повече.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Нед Окт 28, 2018 7:17 pm

Seung Jae Min написа:
Преглътна леко нервно когато Пак Шин Юн го приклещи към себе си. Застина на място и за пръв път се почувства като в шах и мат от месеци насам. А буря от емоции се появи толкова силна, че буквално накара Дже да не знае какво да прави. От една страна искаше да отвърне на прегръдката. Искаше да се залепи за Шин и затвори очи, напълно отпускайки се в ръцете му. Да забрави за всички и всичко. Да го остави в сърцето си, както от първия ден, в който се срещнаха и реши, че Пак Шин Юн ще е негов приятел.
От друга, обаче, искаше да го разкара. Да го избута от себе си. Сърцето му отново да е цяло, но без неговият собственик - Пак Шин Юн. Не искаше повече изобщо да се чувства привлечен или пък умилен от чернокосия. И не защото беше поредният му каприз, а защото чувстваше, че всичко може да е пак добра актьорска игра. Отново всичко да е просто някоя шегичка на Шин. Всъщност не! Беше сигурен, че е така. Че всичко е някаква ебавка с него, която Шин е решил да разиграе. Да го накара отново да му повярва. Да се почувства обичан и накрая, когато Шин Юн оздравее да му бие шута. Защото ... сякаш вече не го направи.
Отдръпна се от него чак когато Шин го пусна. Реши да не направи нищо. Понякога това е най-добрият метод. Бездействие, мълчание, просто някакво стоене. А и какво се очакваше да направи? Да го прегърне? Да го целуне? Да пусне по някоя сълза? Да му каже, че думите му са го разчувствали? Дори не знаеше какво точно му каза, но тонът му звучеше като някакво признание или китайска поема. Можеше да долови някоя и друга дума, и предимно своето име, но пълният смисъл на думите беше някъде загубен в превода. Не че очакваше да разбере нещо след като едва от месец и половина учеше това чудо.
Замислен за това, което Шин му беше казал не беше разбрал кога чернокосия си го подканваше да му даде обяда. Дже само въздъхна и се изправи хващайки до някъде мокраката кърпа, с която по-рано сушеше Шин. Метна я през рамо и мина от другата страна на леглото. Взе подноса и внимателно го постави на нощното шкафче до Пак Шин Юн. Помогна на чернокосия да се намести по-удобно и дори сложи между него и облегалката налеглото втората възглавница, а най-накрая му тресна подноса на бедрата, да се храни сам.
-Може да останеш колкото искаш. – каза тихичко накрая и тръгна към хола, само за да се върне с няколко папки, тетрадка и няколко химикалки. Остави ги на земята и погледна Шин, когато видя, че малко се мъчи да се храни, червенокосия само въздъхна и внимателно се настани на леглото. Хвана клечките и внимателно поднесе една хапка към Шин.
...
Разгърна поредният лист от документите, които трябваше да прочете. Беше се облегнал на леглото, докато седеше земята. Достатъчно близко до Шин, че да го усети и при най-малкото движение, но и достатъчно далеч, че да не му даде да го пипне. Не можеше да го разбере. След всичко, което се случи, което разбра, как още можеше сърцето му да си прави такива гаври с него. Защо когато по-рано Шин му каза, че всъщност онези думи бяха за друг, не за Дже се зарадва? Трябваше ли да му пука? Нали Пак Шин Юн сам каза, че грешката му идва от това, че изобщо го е потърсил. Тогава защо изобщо си направи труда да му обяснява разни неща.
Хвърли един бърз поглед на чернокосия, но когато видя, че погледа на Шин е забит в него изтръпна. Веднага върна погледа си към листата и ги зачете още по-усилено. Просто не можеше да си го обясни. Само той можеше да го докара до състояние, в което да иска реално да живее без да дразни другите, без да си изкарва яда на всички. Да иска да е по-добър с всички, дори и след като Пак Шин Юн го събуди от съня наречен заблуда. Буквално разби вътрешният му свят и го остави да се оправя както може с грозната истина. И може би ... Дже трябваше да му върне този така щедър подарък.
Остави папката на земята и се завъртя. Бавно се покатери на леглото и застана срещу Пак Шин Юн. Погледна го за пръв път без капка срам и притеснени в очите и вдиша дълбого въздух. Искаше да си изяснят всичко между тях, а после ако можеше да започнат на чисто. Всичко да е като едно време, което беше толкова наивно, колкото и глупаво. Но нали мечтите са безплатни, а това беше едно цяло чудо.
-Пак Шин Юн .. – подаде тихо, но твърдо, и все още сериозно, което беше крайно нетипично за Дже, който обикновено ръсеше простотии наред - ... извинявай, но това не може да се отлага. – за миг затвори очи, колкото да си подреди думите в главата – След като ти кажа всичко, което имам ще те оставя сам да решиш дали искаш да останеш или да си тръгнеш. – не искаше да му го причинява, да разбива и неговия свят, както Шин беше направил преди известно време, но само така можеше да го откаже от себе си, и Шин най-накрая да може да продължи – Преди години, когато беше мачът ти, денят, в който изчезнах се случиха твърде много неща. – започна и понеже усети как Шин тръгва да извръща поглед му хвана лицето и допря челото си до неговот. Щеше да го накара да го гледа в очите, та ако ще да е последното, което ще направи. – В началото на деня приятелката ти дойде и ми каза, че ще те остави намира ако и изпълня услуга. Заяви, че иска баща ѝ да плати за някакъв ремонт на колата ѝ, но за целта ѝ трябваше някаква повреда. Помоли ме да срежа спирачките на колата, а за услугата ще те остави намира. Веднага се съгласих и ... е вече знаеш от записа. – говореше бавно и някак умерено. Дори не показа, че само при мисълта за тези неща сърцето му се свиваше. Болеше го неистово много, че от там започна всичко. – Когато тръгнах за мачът, обаче, ме спряха, за да ми съобщят, че някаква семейство ме е осиновило, въпреки всичките номера, които правех. Все пак не исках да ни разделят и затова прогонвах всичките семейства, но точно това не успях. А точно напротив, Канг бил приятно изненадан от факта, че изобщо съм успял да се сетя за такава простотия и да я изпълня. Факта, че в документите от сиропиталището пишеше кои са биологичните ми родители само още повече го е нахъсал да ме осинови. Така вместо да дойда на мача бях замъкнат на самолет за друг континент.
Спря и пусна лицето на Пак Шин Юн. Отдръпна се и отново се върна към документите. Не вярваше Шин да повярва и на една негова дума. Той не би, не и след това, което му беше направил. Което и двамата си причиниха. Всъщност ако беше на мястото на Шин сигурно щеше да открие нов начин да психически тормоз.
-Когато приключа с тази папка трябва да отида да я занеса в работа.– заяви съвсем делово и разлисти още един лист. Спря за секунда, само колкото да свали ръкавицата от ръката си. Леко отлепи лепенката и видя, че раната на дланта му пак е започнала кърви. Това го накара затвори очи за миг и просто да върне всичко, както си беше по-рано, а после пак да се зачете в листата. – И ... да ти дам ли още едно успокоително? Ако те боли твърде много само ми кажи.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Нед Окт 28, 2018 7:18 pm

Park Shin Yoon. написа:
Наблюдаваше го притихнал, вглъбен в собствените си мисли. Странно, но така и не успя да концентрира погледа си в друга посока. Тъмните му ириси бавно се плъзгаха от чертите на лицето му и онези червени плитчици до страниците, които разлистваха млечнобелите му пръсти. Не можа да отрече. Умираше от желание да разплете малките плитчици и да зарови пръсти между боядисаните кичури. Да усети млечнобелите длани да оставят изгарящата си топлина по тялото му. Не можа и да помръдне, дори на сантиметър. Навярно ако можеше, желанието щеше да надделее. Малко му трябваше, макар Дже да се бе постарал да е поне метър разстояние то негова милост. Тъмнокосият добре разбираше мерките за сигурност, които другият стриктно гледаше да следва. Всъщност дори бе очаквал да бъде отблъснат от него, когато го притегли към себе си по-рано.  Беше му ясно, че Сънг Дже Мин никога вече нямаше да отвърне дори на някоя негова прегръдка. Не и след всичко, което му причини. Единствената утеха беше, че вече не очакваше нищо от него. Не очакваше повече отговори, обяснения, вричания, отклик на чувства или каквото и да било. Затова и се изненада видимо, когато Дже Мин от нищото взе да се изповядва. Защо ли бе решил, че това е единственият подходящ момент да му каже нещо такова?
Не знаеше какво да мисли или чувства. Стоеше някак странно притаил дъх, слушайки словата на Дже и скоро съвсем се изгуби в очите му. Сякаш това безкрайно очакваната развръзка на драма, изпълнена с напрежение. Накрая някои въпросителни изчезнаха, но се появиха други. Заболя го. Но не от това, което му беше казал. А от факта, че трябваше да му го каже чак сега. Проклето глупаче. Нима беше толкова трудно? Толкова трудно да го каже, преди да му бъде причинена толкова болка? Или всичко това му беше нужно, че да си спомни? Защо ли просто не го бе изчакал да пукне и да напише обяснението на надгробната му плоча...
За миг стисна ръце в юмруци както си бяха под одеялото. Замижа и си заповтаря няколко пъти „какъв глупак“ наум, докато не възвърне предишното си спокойствие. Когато усети, че пулсът му се нормализира, въздъхна тежко и затвори очи. Трябваше му още малко време да асимилира новата информация. За миг се върна в онзи ден, събитията от който бяха разрушили идиличния им свят. Двамата с Дже никога не бяха имали много, но имаха един-друг и това сякаш им стигаше. Но в онзи ден всеки един от тях бе проявил доза егоизъм, която ги бе довела дотук.Егоизъм за едно и също нещо. Шин дори не се бе замислил за сърцето, което разбива. Не бе помислил колко опасан може да е една влюбена жена с потъпкани чувства. Просто бе съсипал надеждите ѝ, за да бъде с Дже, за да му признае любовта си. Не го интересуваше друго в онзи миг. Дори не си спомняше как точно я заряза, но не беше никак деликатно. Дже от своя страна бе постъпил по същия начин. За да остане Шин свободен за него, бе изпълнил молбата на онази луда, без изобщо да се замисля. Нима можеха и двамата да станат жертви на по-злощастни обстоятелства? Имаше ли и по-несправедлива случайност от тази да осиновят Дже точно в деня на катастрофата и то да го отдалечат на хиляди километри, в друг континент... Съдбата не бе просто жестока. Тя обожаваше игричките. И не, нямаше други, по-подходящи играчки, от хората. Друго не бе способно да мрази и обича едновременно, както тях. Всичко в този свят винаги е било изпълнено с красивата простота, но ето че се появяват хората и всичко става по-сложно от необяснимото.
Нямаше грешки, имаше само лоши обстоятелства. Нямаше виновници, имаше само жертви.
Довлачи се към ръба на леглото и се приведе леко напред. Протегна ръка максимално, въпреки болката и улови ранената длан на Дже. Махна старата лепенка от ръката му като стрелна за секунда документите в скута му. На едната папка пишеше „Доклад за мисия“. Бе успял да фокусира и датата.
- Върви и се погрижи за ръката си. – каза на Дже с  равен тон, в който обаче се четеше настояване. Другият понечи да дръпне ранената си длан и да продължи заниманието си, но Шин стисна китката му и го накара да види неотстъпчивия му поглед, в който се четеше заповед. – Върви сега. И на връщане ми донеси един чай. – добави от нищото като че беше принцът на Англия. А всъщност прищявката му бе единствено с цел да забави другия малко повече.
Усмихна му се вяло преди да напусне стаята, сетне се пресегна към нощното шкафче, където другия бе оставил документите, с които досега се бе занимавал. Шин за миг се замисли. Дали това бе мечтаната работа на Дже, или бе станал агент на Интерпол само заради баща си? С какво изобщо искаше да си занимава той? Всъщност имаше толкова неща, които не знаеха един за друг. Не бяха опознали сегашните си версии, защото и двамата все гледала в миналото. И все още то ги държеше впримчени в мрежата си, като в капан без изход. Шин не знаеше дали той ще може някога да продължи истински напред, да започне на чисто. Но откакто се бе превърнал в оръжие на сем. Накамура, не успяваше да виси за себе си бъдеще. Чувстваше, че дори няма свое настояще. Ала все пак виждаше много шансове за Шин. Може би единствената пречка на червенокосия към щастието бе именно той, пак Шин Юн. Ако никога не го беше търсил, навярно другия вече щеше да е подредил живота си както му харесва, да е срещнал друга голяма любов и да го е забравил. Но Шин не само че се завърна с гръм и трясък в спокойното му ежедневие, ами го повлече към нещастното минало, точно към най-мрачните кътчета. Бе събудил у него безпощадното чувство за вина, която всъщност никой нямаше. За случилото се преди всички тези години, в деня на мача... имаше вина само онази луда самоубийца. Те двамата бяха станали жертва на подли обстоятелства. Да, съдбата бе решила да е жестока към тях и да съсипе всичко, което бяха изградили заедно. Една връзка, която поне Шин не можеше да опише с думи.
Остави сълзите да изсъхнат и зачервят очите му. Не можеха да са му в помощ сега. Без да мисли повече взе химикалката и доклада на Дже и го разтвори пред себе си. Намести се малко мъчно с няколко изпъшквания, след което застави ръката си да спре да трепери, подпирайки я максимално върху едното си коляно. Зачете се наум и спря където започваха въпросите.
„Забелязахте ли стрелеца, докато обезопасявахте етажа? – Не“
Тъмнокосият задраска краткият отговор на Дже и написа също толкова краткото “Да“. Премести черният химикал върху следващите въпроси, които Дже бе оставил само с по едно тиренце по пътя на логиката.
„Какви мерки предприехте, когато открихте стрелеца?“ – Опитах да го спра, но той беше твърде бърз и се изплъзна.
„Разпознахте ли стрелеца? Ако не, в долните редове опишете в детайли външния му вид. Ако да, в долните редове напишете всичката информация, която знаете за него.“ – Името на стрелеца е Пак Шин Юн с английско име Грегъри Пак. Бил е осиновен от мафьотската фамилия Накамура преди около 7 години. Наличното му досие е с две обвинения и един кратък арест в Америка. Наскоро бе задържан за убийството на известния бизнесмен Ким Хьон, но бе измъкнат от член на сем. Накамура. От този ден работи за тях като върши техни поръчки.
Ръката му за миг замръзна, а химикалката удебели последната точка. Мастилото дори леко кривна в страничното бяло пространство. Шин преглътна и затвори доклада, връщайки всичко където си беше.  Той единствен знаеше, че трябва да бъде спрян. И че ако Дже не можеше да го стори доброволно,щеше да стане без неговото знание. Методът нямаше значение. Важен бе резултатът. Тъмнокосият осъзнаваше колко точно бе затънал, но не би молил за спасение. Отдавна сам бе обърнал гръб на всичко, най-вече на съдбата, която така му се подигра. Сега искаше само да поправи непоправимото. И колкото и да бе невъзможно, щеше да стори нещо за доброто на Дже. Всъщност и на двама им. Знаеше, че няма как да спре да убива, докато не бъде заловен. Знаеше също и че Дже не можеше да е щастлив с него, колкото и да му се искаше. Може би бе твърде голям мечтател, за да може нещо да разсее заблудите му. Каквато и да бе причината, Шин ме можеше да го остави да пропадне заедно с него. Не можеше да го повлече със себе си, не и този път. Навярно беше страда. достатъчно за миналото. Но в крайна сметка това не си струваше, защото не променяше нищо. И двамата го знаеха. Миналото не се променяше, но променяше хората.
Вдиша дълбоко през  ноздри от аромата на току-що приготвения билков чай. Наблюдаваше известно време в мълчание как парата излиза на вълнички, а сетне срещна погледа на червенокосия.
- Нали каза, че трябва да предадеш тези в службата? Можеш да вървиш, аз нямам нужда от нищо повече. – рече му съвсем спокойно, без да звучи сякаш го подканва. Другият не подозираше нищо, но в погледа му все още се четеше леко колебание. Навярно смяташе, че ако го остави ще забегне нанякъде, или пак ще го намери примрял до входната врата. – Обещавам да не ставам от леглото. – добави накрая Шин с въздишка, за да разсее чуждите колебания. Този път си спечели лек съмнителен поглед. Не го винеше, че не му вярва. Кога ли бе седял толкова мирно, без да извърши някоя глупост? Мда, дори сам не можеше да посочи такъв случай в своя защита. Можа да отвърне с лека усмивка на Дже и отпи от чая си.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Нед Окт 28, 2018 7:19 pm

Seung Jae Min написа:
Реши да послуша Пак Шин Юн. Не заради друго, ми защото въпреки всичко не искаше никой да го притеснява в дома му. Особено пък за някаква глупост като документи и отчети. Затова и кротко се изправи от мястото си. Прекоси стаята и отиде до гардероба само колкото да извади един костюм и риза. Преоблече се в банята, защото не мислеше, че е редно да го прави пред Шин. Тръгна към входната врата, но преди да излезе се сети за нещо и се върна. Остави до Шин Юн лаптопа си. После му показа телефона си.
-Номер 1 е.. – започна да бърника нещо по малката машинка – служебният ми телефон. Номер 2 е Хон Тао. Ако имаш нужда от нещо звъни на него. По-бързо ще дойде, не заради друго. – подаде му мобилния телефон и се отдръпна. Щеше да му каже, че може да му пише ако му е скучно, но реши да си замълчи. Вместо това реши да се пошегува, че Шин да не си помисли, че някой му е промил мозъка и постоянно е някакъв сериозен вече. – И само да разбера, че си решил да вдигнеш купон без мен, ще ти се разсърдя кръвно. - обърна се и докато беше с гръб към Шин леко се усмихна, а преди да напусне стаята само допълни – Гледай да не се движиш много, да почиваш и ме чакай, няма да се бавя много.
След има няма час вече беше в офиса и отново беше завъртял стола си към огромния прозорец. Предпочиташе да гледа натам, отколкото към Канг, който сега преглеждаше докладите и ги четеше на глас. Все същото, всички бяха написали, че не са видели нищо съмнително на техният етаж. Показанията бяха еднакви и някак накараха Дже да сложи лакътя на дясната си ръка на облегалката на стола и да подпре главата си така. За момент му се стори, че ще заспи, но бързо се разбуди когато чу своето име. По-скоро беше ред на неговият доклад. Не че трябваше да слуша, знаеше, че там щеше да има същите отговори, както на другите.
Затвори очи, отпусна се и когато беше в пълен покой чу нещо, което го накара да изпадне в тих ужас. „Забелязахте ли стрелеца, докато обезопасявахте етажа?“. Спомняше си, че на това даде отговор „Не“, тогава защо Канг четеше нещо друго. Остана на място и само се заслуша в останалите неща, а пръстите на лявата му ръка се свиха болезнено и ноктите му се забиха в наранената ръка. Колкото повече слушаше толкова повече му идеше да убие онзи кретен. Как беше посмял? Как изобщо му хрумна да се меси в работата му? Война ли искаше? Нов вид отмъщение ли беше? И отново ли си играеше с нервите му, с търпението му, със здравата му преценка?
Продължи да стиска ръката си в юмрук. Кръвта му отново закипя, а по вените си усети пареща болка, сякаш някой пускаше отрова в тях. Зениците му се бяха разширили и за пръв път се зарадва, че ги научи всичките идиоти зад него, че той седеше така. Без да ги гледа, защото ако някой го видеше сега сигурно щеше да избяга с писъци.
Изтърпя целият отчет и прочие и изчака всички да си тръгнат по заръка на Канг. Не му беше до него сега, но щеше да се подчини. Не заради друго, но защото усещаше как ще направи някоя щуротия ако Пак Шин Юн му се появи пред очите. И за разлика от него, Канг за пръв път изглеждаше спокоен, че и горд. Да не повярва човек.
-Най-накрая ти дойде акъл в главата. – чу да казва агента. Това само накара Дже да се подсмихне и да го погледне някак разярено.
-Грешите, акъл още ми липсва. Но след тази вечер мисля, че ще ми залипсват и нерви. – заяви и стисна още по-силно ръката си, а няколко капки кръв паднаха по пода. Канг ги забеляза и сложи ръката си върху рамото на Дже, което накара младежа веднага да отпусне хватката.
-И все пак, взе правилното решение. – Дже можеше дори да долови, че Канг беше доволен от него, а виновника за това беше Пак Шин Юн.
- Какво ще се случи с него, ако го откриете? – зададе от нищото Дже, макар да знаеше отговора. Затвор, после Накамура пак щяха да го освободят и всичко да се повтори и повтори. – Всъщност няма нужда да знам.
-Вече сме говорили по този въпрос. – чу отговора на Канг и въздъхна. Отпусна напълно ръката си и видя, че бинтът беше буквално пропит с кръв. И то от нерви по един идиот. Забеляза и погледа на Канг към дланта си, но агента явно предпрочете да не го пита от къде е. – Знаеш ли, това е най-дългото време, в което говорим и не се избиваме с поглед.
Дже само кимна и му подаде другите две папки на Канг. Извърна поглед и извади телефона си, колкото да види колко е часа. Трябваше скоро да се връща, за да може да накара онзи кретен в леглото му да си плати за тази шегичка. Беше решил, че само да се върне у дома ще накара Шин да изживее кошмар, който дори не си е представял. Стига да събере смелост за това де. Макар че досега добре се справяше с това да е дистанциран, нищо че все още искаше да може просто да се отпусне в прегръдките на чернокосия.
-Дже ... слушаш ли? – дочу гласа на Канг и го погледна някак разсеяно – Явно не. Нищо. Казвах, че си свободен и внимавай с новият си гостенин. Няма да те издам, защото съм сигурен, че ще постъпиш правилно, но и двамата знаем как приключиха последният път нещата.
Второ кимване последва без нито една дума. Дже само се изправи и тръгна към изхода, но се спря и се обърна към Канг. Килна главата на една страна и се зачуди дали да му казва или не. Но поне това трябваше да знае старият агент. Поне толкова му дължеше.
-Снощи се видях с Шин Юн-а и той потвърди подозренията ни. Някой пуска информация извън организацията. Затова нека продължим да се мразим пред хората. – след това се обърна и тръгна към изхода, само да се блъсне в Мими там, която явно се беше запътила на някъде си. Напоследък беше разсеяна, кипреше се, твърде много се усмихваше. На всичкото отгоре му говореше колко е хубаво било да си хване гадже и такива щуротии. Беше забелязал, че става и небрежна в работата си, което не беше добре нито за него, нито за нея.
-Аа, Дже Мин-а, още ли си тук? – тонът ѝ ... стойката ѝ ... погледа ѝ, имаше нещо гнило в тая цялата работа. Затова и Дже само се наведе малко към нея. Обгърна рамената ѝ с ръка и тихичко прошепна в ушенцето ѝ.
-Минионче, знам, че си падаш по мен от години, ама не е нужно да се правиш на красива заради мен. Знаеш, не си падам по усойници. – след тези думи се дръпна и я погледна с най-наглата усмивка на лицето си. Миниончето нещо почна да мрънка под носа си и дори леко се изчерви, което накара Дже само да се засмее от сърце. Ако изпитваше удоволствие да дразни другите хора, то при Мими беше да я засрамва. Беше толкова лесно, че чак забавно накрая. – Не се притеснявай, само се шегувам. Но някой ден ще ми кажеш кой е късметлията. Трябва да го одобря, все пак.
Като всеки път тя започна да отрича, което накара Дже още повече да се разсмее и тръгна към изхода на сградата. Поне това леко го разведри от мислите си как да претрепе Пак Шин Юн. За жалост те бързо се върнаха, при това дори по-мрачни и жестоки. За момент дори се запита защо ли изобщо го спаси, че да му се меси в живота.
Слезе от таксито на една пряка от дома си. Колата можеше да привлече вниманието на Пак Шин Юн, а това щеше да провали плана. Влезе в собствения си дом като крадец. Не искаше да издава никакъв звук. Нито да бъде засечен. Дори свали обувките си, че звукът от подметките може да се дочуе.
Подаде глава през открехната врата. Погледна към леглото и видя спящият кретен. Това само го накара да се усмихне дяволито. Разхлаби вратовръзката, разкопча две-три копчета на ризата си и свали сакото. Приближи се до спящия Шин и го изгледа с някак разярен поглед на диво животно. Огледа го и внимателно го зави по-плътно, само колкото да го прекрачи, а благодарение на завивката Шин Юн беше като в капан. Разбира се, Дже внимаваше да не доближи раната, че все пак не искаше да го боли, а само да му даде урок да не се меси в неговите неща.
Наведе се леко и го целуна съвсем невинно по устните, колкото да го разбуди. Дори побърза да хване ръцете му и да затегне вратовръзката около него, докато е още сънен, че да не го избута.  Когато видя леко учуденият поглед на Пак Шин Юн само се подсмихна. Пренебрегна въпрос от сорта на „Какво правиш?“ и отново го целуна. По-настоятелно. Езикът му се промуши, само колкото да намери този на Шин и да се заиграе с него. И докато си играеше така, едната му ръка се промуши под завивката. Устните на Дже се преместиха върху шията на Шин и оставиха бледорозови белези по леко мургавата кожа на чернокосия, междувременно ръката му се беше заиграла с една определена част от тялото на Пак Шин Юн.
Реши да продължи още малко докато не усети, че другия леко се задъхва и го погледна в очите. Приближи устните си до ухото му и с една дяволите усмивчица и заплашително светещи очички и му заговори някак тихичко и бавно.
-Другият път като решиш да правиш нещо зад гърба ми касаещо работата ми ... – започна бавно да се отдръпва от него - ... няма да ти се размине. Чак на оня свят ще разберат, че съм ти бесен. – за финал хвана брадичката му и го накара да го погледне без капка срам, а сетне пак го целуна грубо и настоятелно – Разбра ли ме, любими?
Дръпна се напълно от Шин и се запъти към банята. Тресна вратата след себе си, оставяйки Шин сам, а той самият само си пое въздух. Сигурно малко прекали, но този метод беше по-добър от бездействие или пък викане. Далеч по-добър. А и си личеше, че Пак Шин Юн не го очакваше, поне не и това. Не и от Дже, нищо, че самият Дже не смяташе, че някога ще реши да действа по този начин.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Нед Окт 28, 2018 7:20 pm

Park Shin Yoon. написа:
Незнайно как бе заспал въпреки болката. Чувстваше как ефекта на успокоителното се оттегляше, но съзнанието му бе доста изтощено от мисли, че накрая просто се предаде. Не ч не беше свикнал на физическа болка, не му беше за първи път да изпада в подобно състояние. Сънищата обаче го плашиха повече и от реалността. Там беше като в друг, още по-мрачен и самотен свят и от този, в който живееше. Този път вървеше по тесните черни улички, всяка от които се оказваше задънена. Накрая започна да крещи за някого, за изход. Но там нямаше нищо друго, освен тъмнина. Пустите сгради се рушаха бавно, пропити от влага трупала се с години. Той бе останал сам в този свят и го знаеше. Но продължаваше да вика, да зове. Накрая приседна върху изгорената земя, в компания на един канален плъх, обикалящ наоколо безцелно. Първо съзнанието му се разбуди и се запита дали пък няма да свърши както в този сън... И тогава отвори очи, чувствайки познат аромат да се разлива по лицето му. Бе събуден досущ както спящата красавица, но нататък сюжета беше къде.къде по-хард. Всичко поемаше неочакван завой, или поне неочакван за Шин. Тъмнокосият направи няколко опита да помръдне, всичките неуспешни. Трябваха му няколко секунди, че да осъзнае как другият го бе заклещил с тяло. Целта му разбра по-късно, но средствата да я постигне го оставиха без думи. Дори без мисли. Какво.. нима Дже си играеше с него по Този начин, за да го накаже?
Успя. Шин усети как цялото му тяло се нагорещи и само един негов допир стигаше да разпали старите копнежи да го има, да го направи свой. Когато се заигра с члена му за първи път го накара да се почувства толкова безпомощен. Безпомощен пред удоволствието, което много скоро стана болезнено незадоволено. Когато другият просто се извърна и напусна с бясна скорост помещението, тъмнокосият се приви като огъната струна. Възбудата в тялото му забушува като внезапно придошло торнадо, причинявайки му неистова болка. Какво, по дяволите, му причини другия? Да не смяташе, че е забавно? Откога ли бе станал такъв... дявол.
Успя да се повдигне малко, облягайки се на стената зад себе си. Дишаше тежко и неспокойно, пулсът му препускаше като на рали състезание, гърлото му бе пресъхнало, а устните си чувстваше зажаднели. На шията му все още пареше отпечатъкът, оставен от Дже. Проклет да е, но щеше да му го върне. Щеше да го накаже за това наказание.
Едва успя да успокои страстите, поне достатъчно, че да може отново да диша и мисли в рамките на нормалното. Знаеше, че няма смисъл да вика другия, защото той нямаше да дойде. Затова просто зачака да реши да го провери, белким е ритнал камбанката и е спрял да го изнервя. Направи се отново на заспал, когато чу вратата да се отваря. По лицето му бяха избили капчици пот, остатъчен ефект от борбата му да се успокои допреди малко. Това бе перфектната примамка за Дже, който се доближи да види дали случайно тъмнокосият нямаше треска. Когато постави ръка на челото му, Шин вдигна рязко своята и улови китката му, стискайки я с все сила.
- Седни... – заповяда му безцеремонно. Другият започна да се дърпа като подивяло магаре, което принуди ранения да се изправи чак на колената си, подпирайки се и с другата ръка на ръба на леглото. Вече бе посъбрал силички и те се оказаха достатъчни, за да заставят упорития Дже да си седне на задника. – Това не е игра, Дже! – каза му с твърд и сериозен тон, а погледът му ставаше все по-мрачен. – Трябва да ме предадеш, сега това ти е работата. – задържа ръката му, усещайки новия порив на съпротивление. Дже дори не искаше да го погледне след тези му думи. Навярно смяташе, че Шин няма правото да му се меси в тия неща, но и не съзнаваше докъде ще го накара проклетия му инат. Трябваше да погледне на това по-сериозно. Сега ставаше дума за приличен живот. Нещо, което Шин вече нямаше кака да му предложи и виждаше как другия с радост пропада заедно с него. Не искаше да го допуска, може би всеки друг сценарии би бил по-приемлив от този. Затова реши да му изповяда единствената си тайна, която никой освен него и Хьо Рин не знаеха.
- Все още има нещо, което не знаеш за мен. – прочисти гърло, но гласът му продължи да е все така дрезгав. - Беше една от многото нощи, през които все още бях в кома заради катастрофата. За мой най-голям кошмар в последната седмица започнах да чувам и усещам всичко, бях в съзнание.. Не можех да движа абсолютно никоя част от крайниците си, но успявах да чуя всичко, дори разговорите на минаващи по коридора лекари. Един ден дойде наставникът на сиропиталището. – само при споменаването му ръцете на тъмнокосия се свиха в юмруци. Вече не му се наложи да държи Дже, защото другия го слушаше внимателно, без да продумва. -  Беше дошъл да се зарадва, че съм мъртъв, но остана крайно разочарован, че системите още ме държат жив. Когато остана сам с младата си любовница и ѝ сподели какво планира. Бяха превели 10 000 долара на сметката му за бъдещи болнични разходи. – юмруците му се стихната още повече. Вените му изпъкнаха, сякаш всеки миг щяха да се спукат. – Копелето простичко каза, че няма смисъл да плаща за един чист мъртвец, който без друго си няма никого. Защо, след като може просто да изключи животоподдържащите системи, да се направи на ударен и да си прибере десетте хилядарки... Всъщност думите му бяха, че по този начин хем щял да „ме избави от мъките“, хем да отиде на екскурзия в Европа с поредната си любовница. Този...Старчето беше напът да ме убие за едни проклети 10 000, макар че за това нищожество не струвах и една стотинка. .. По-късно, когато сем. Накамура ме осинови, се възползвах от връзките им. Бях все още извън кожата си, наредих така нещата, че проклетникът да затъне в дългове към мафията и да го убият по един от най-жестоките начини. Умря мъчително. А аз бях там, Дже. Бях там, докато старецът викаше за помощ и се молеше за бърза смърт. Бях там и наблюдавах без капка съчувствие. И най-лошо от всичко бе, че дори за миг не съжалих копелето. Една нова заповед  и щяха да оставят червея жив... но аз изгледах всичко до края. Разбираш ли...Вече разбираш ли какво съм всъщност, Дже? Убиец. При това се превърнах в такъв по своя воля.И ето какъв е резултатът. Наръга ме единствения роднина на стареца. В живота нищо не остава безнаказано, особено отнет живот. Затова трябва да оставиш фиксидеята си да лъжесвидетелстваш заради мен и да прикриваш престъпленията ми. Нищо такова не може да остане скрито. Рано или късно ще си понеса последствията и искам да знаеш само едно.. Не те искам забъркван в това! Вече знаеш какво е да ти се месят...трябва да разбираш.  
Изрече последните си слова почти на един дъх, сякаш чувстваше, че може да му е последен. Усещаше как дрехата му лепне там, където е раната. Навярно пак я бе отворил и кървеше. Но поради някаква причина не искаше другият да разбере това и макар да му костваше усилия, просто се облегна отново назад, завивайки се с одеялото Имаше късмет че беше тъмнен десен, също както блузата му. Топлата есенция приятно го сгряваше, докато болката вече бе незначителна. Не ѝ обърна внимание. Просто затвори очи и се остави на придошлата вълна. Изборът не беше голям този път. А ако умреше още сега, щеше да си спести множество скандали и да направи голяма услуга на Интерпол. По-едри капчици пот избиваха по челото му, а Шин просто се усмихна вяло, напук на всичко, малко преди да изгуби съзнание.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Нед Окт 28, 2018 7:20 pm

Seung Jae Min написа:
Защо правеше нещата толкова трудни? Защо за Пак Шин Юн винаги трябваше да има труден и невъзможен начин? Веднъж не можа ли да приеме всичко и поне за няколко дена всичко да е наред, нормално, спокойно? Но не! За чернокосия кретен всичко трябваше да е сиво, мрачно, трудно и неистово тежко. И какво беше това държание? От кога беше станал толкова смирен и спокоен? Да не говорим, че споделяше! Човекът, който му подаваше трохи за различни негови случки от години сега наистина сподели нещо за миналото си, при това без да го е помолил.
Не разбираше нищо от това. Някак му се струваше като сън .. или кошмар. Не можеше да прецени към кое от двете везните клоняха повече. Дали след като му призна това, Пак Шин Юн искаше от Дже да се откаже тотално от него? Май това беше идеята на Шин в момента, но май не го познаваше толкова добре, колкото смяташе. Ако завидеше от Дже, дори Шин да е изтребил половината китайски народ, барабар с руснаците пак щеше да го пази и да не даде на никой да го докосне. На никой да го доближи. Сигурно беше полудял, или пък беше до такава степен хлътнал, че мислеше така след всичко, което се случи, но просто беше такъв.
Тъкмо беше готов да каже нещо, когато видя как Шин затваря очи и веднага се приближи повече. Хвана го за раменете и го разтърси, но нищо. Започна да се чуди какво да направи. Дори през главата му мина, че май той е виновен за това. Все пак го нападна и сега Шин беше в безсъзнание. И тогава му проблесна. Внимателно го отви и видя кръвта на мястото, където беше раната. Изтръпна и се хвана за главата. Ей сега сгафи, при това много лошо. Разлепи леко лепенката и видя, че това чудо не спира да кърви, а би трябвало вече да е извън опасност. Тогава ... как, аджаба, ставаше така?
За да се успокои Дже си пое дълбоко дъх и леко притисна раната с завивката. Извади от джоба си служебния телефон и потърси набързо единствения човек, на който реално можеше да се довери. Нищо, че веднъж беше наел мутри да убият синчето му, и че постоянно се джавкат като куче и котка. Все пак Джин Хьок можеше да е всичко, но когато Дже имаше нужда от някой той беше първия, който можеше да потърси. Намери го! Позамисли се, но реално вече не знаеше какво да прави. Имаше моменти, когато просто беше безсилен и това беше такъв, затова си преглътна цялата гордост и егоизъм да държи Шин за себе си и просто набра номера.
Отне на Канг Джин Хъок точно 20 минути да е пред вратата и на връхлети като хала в стаята. Погледна Дже, в чиито очи можеше да се видят леки скрити сълзички, все пак ще си остане същият ревльо като от преди години, но вече умело можеше да ги спре. Поне донякъде. Канг въздъхна и само сложи ръката си на рамото на Дже, което накара чернокосия да се опомни. Младежа вдигна поглед от лицето на Шин към настойника си и само кимна без да казва нищо. Спря да притиска раната, изправи се и внимателно вдигна Шин на ръце. Изнесе го от къщата и го сложи на задната седалка. Настани се до него и сложи главата му в скута си, а сетне пак започна да притиска раната. Канг от друга страна се настани на шофьорското място и подкара превозното средство.
-Знаеш, че в момента, в който прекрачиш прага на болницата заедно с Шин го предаваш, нали? – заговори някак тихо и спокойно Канг, а Дже само стисна зъби. Със свободната си ръка докосна бузата, където Шин му беше оставил подарък.
-Няма значение. – отсече без да се замисля, защото не искаше изобщо да мисли. Не искаше в главата му отново да има хиляди мисли, които да накарат мозъкът му да иска да експлодира. А и по-добре жив, но при лудите агенти, отколкото мъртъв от кръвозагуба. Поне можеше да получи по-достоен край от това. - Стига да е добре. Нищо друго няма значение.
Канг само кимна и реши да не казва нищо чак до сградата на организацията. Там помогна на Дже да свалят Шин и максимално бързо го занесоха в лазарета. След като и няколко медицински лица се появиха изкараха Дже от стаята. Канг дори го посъветва, след като видя, че от час само крачи наляво-надясно, да отиде да измие кръвта от ръцете си, както и да се преоблече, че да не бие много на очи. Разбира се, след малко натягане и известна доза противоречия Дже изпълни наредбата.
Така докато Дже се луташе из познатите коридори Канг влезе в стаята, където беше Шин и попита сестрите как е положението на младият наемник. Когато те му казаха, че е извън опасност той им нареди да го събудят. А когато и това беше свършено последната наредба беше на медицинските лица бе да напуснат стаята и да ги оставят сами. Така Канг изчака търпеливо стаята да се изпразни и се присламчи до леглото, където Пак Шин Юн лежеше.
-Преди да сме си разменили някоя злобна думичка искам да ти благодаря. – започна стария агент някак спокойно и равно – За това, че каза на Дже какво е направил и какви са последствията. Това го накара да израсте като личност, нищо, че се държи като инатливо дете. Но също така ти благодаря, че му разби малкият свят, в който живееше. Днес Дже Мин показа, че въпреки всичките мрънканици и надменно поведение може да свърши нещата като хората. – Канг кръстоса ръце под гърдите си и се загледа някъде в Шин, но реално не гледаше в него, а през него. – Знаех, че те е завел в дома си снощи, но исках сам да реши да те предаде. Така ми показва, че е психически готов да посрещне всички трудните, особено когато единствената му слабост ще си останеш ти, Пак Шин Юн. – спря за миг и погледна през стъклената врата, но още нямаше никой – Преди няколко месеца, когато беше сватбата ти, Дже стигна дъното и го намерих в апартамента и критично състояние. Беше изпил цяла шепа приспивателни, но за негова радост срещу него живее някой, който винаги го наглежда. От тогава го наблюдаваме много по-строго от преди, но след днес вече няма да е на пробация. – пусна ръцете си и погледна Пак Шин Юн с любопитен поглед – Сега ... какво да те правим теб. Ако те тикна в затвора скъпите ти родители ще те измъкнат и после пак ще трябва да те преследваме. Затова ще ти дам два варианта. Първият е да те предам на полицията в Южна Корея с писмо да те пратят в Северна Корея, където мафията да не те открие. А и дори да те открие, да няма шанс да те измъкнат. Ще се махнеш от живота на Дже Мин, както и от мафията. – Канг си пое въздух и пак погледна към вратата. Познаваше си синчето и беше наясно, че има още най-много шест минути преди червеният ураган да е довтасал. – Вторият е да приемеш работа при нас. Като агент под прикритие. На практика ще правиш всичко, което и досега, но вместо да убиваш мишените си ще ти даваме халосни патрони, че да не умрат невинни хора. А и най-доброто от цялото работа ... Ще си близко до сина ми и той ще е щастлив. Защото не знам дали си разбрал, но Дже Мин дори не иска да живее без теб и само ти го интересуваш. Помисли си и когато имаш отговор просто натисни копчето над главата ти.
С това Канг излезе от стаята оставяйки Шин за момент сам. За много кратък момент, защото Дже буквално щеше да отнесе вратата със себе си, само и само да се убеди, че Шин Юн е наред и дали няма нужда от нещо. Но когато го видя напълно буден, седна до леглото и внимателно обви раменете му с ръце. Затвори очи, за да се успокои, защото беше буквално препускал до лазарета. Пое си дълбоко въздух и стисна зъби, а през тях успя само да промълви едно-единствено „Идиот! Шин Юн-а, ти си идиот.“.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Нед Окт 28, 2018 7:21 pm

Park Shin Yoon. написа:
Отново се събуди с въпроса дали е жив, но болката бързо му отговори. Всичко все още му се струваше като сън, един бог знае с какви химикали го бяха накарали да отвори очи. Огледа се въпреки ограничената си мобилност. Мястото не му бе познато, но по пътя на логиката можеше да се досети къде се намира.
Изведнъж някой се зададе откъм вратата, спирайки се до леглото му.
- И това ако не е самият агент Канг. – възкликна с лека ирония. – А това сградата на Интерпол.  – добави със същия отенък, но когато чу стария да му заговаря сериозно и то без помислите да го убие още ту ки сега..за миг дори се запита дали е същия човек. Не че го познаваше наистина, поне така излизаше. Не беше виждал тази разбрана част от него. До този момент от живота си бе непрестанно преследван от въпросния, който сега му предостави цели две възможности за оцеляване. Определено му даваше много повече материал за размисъл от това. Особено, когато му разказа за Съмнг Дже Мин. Глупчото наистина го обичаше повече, отколкото някога бе заслужавал.
Вече можеше да го почувства не само със сърцето си. Почувства го и само от ненадейно разнеслото се в пространството „Идиот! Шин Юн-а, ти си идиот.“ Устните на Шин се извиха в кратка усмивка. Когато видя облекчението в отсрещните очи, зарови пръсти в червената грива колкото да я разроши и усети мекотата ѝ. Точно сега нямаше какво да му каже. Имаше нужда да помисли върху това какво да прави оттук нататък. За първи път усещаше, че му се живее като обикновените хора и щеше да се бори дори за няколко години такъв живот. Ала осъзнаваше, че нямаше да му е никак лесно да стигне дотам от сегашното си положение. И все пак отново за първи път в живота си бе дотолкова решен да опита.
- Дже Мин-а... – произнесе името му и замълча за момент. Полута се безмълвно в очите му, все още издаващи наивните му надежди. Знаеше, че другият искаше същият спокоен живот, може би повече и от тъмнокосия. Прииска му се повече то всичко да може да му го подари. Знаеше, че само тогава би могъл да го направи щастлив. – Имам нужда да остана сам. – промълви тихо. Дори част от него да не искаше да се разделя с гледката, присъствието на Дже  в момента му пречеше да се концентрира. Май трябваше да се научи на концентрация най-вече когато той е наоколо. Само така можеше да избере втората опция, която агент Канг му предостави. Но за всичко имаше време. Забеляза леко помръкналото изражение на другия, но все пак реши да изпълни молбата му и го остави сам с мислите му.
---
Стягаше и отпускаше бавно мускулите на дясната си ръка, стискайки в дланта си черната гиричка. Откакто се бе възстановил достатъчно, прекарваше почти цялото си време във възможно най-тъмната и усамотена част та фитнес салона. Скоро не бе излизал от сградата на организацията. Искаше да се подготви. Трябваше да е готов за това по всички параграфи. Щеше отново да се сблъска с мафията, веднага щом излезе и трябваше да успее да ги заблуди, че и ме верен до гроб, както „досега“.  Единственото, което мразеше, е това, че реално им беше длъжник, но не искаше да има нищо общо с тези хора. Ако последният епитет изобщо можеше да се използва за такива като тях. Шин имаше единственото предимство, че семейство Накамура все още му вярваха, или поне можеше да е сигурен за заварения си брат, Гин. Но тъмнокосият осъзнаваше ясно, че винаги трябваше да стъпва внимателно и за не злоупотребява с доверието, което за един мафиотски член бе нещо крайно крехко и преходно. Едно беше сигурно, трябваше да им каже, че е приватизиран от агентите на Интерпол и да ги убеди, че е добра идея да остане там, за да им носи информация и прочие. Нямаше представа докъде ще я докара със задачата на двоен шпионин, но проблемът над който се бе замислил сега, беше друг. Знаеше, че вече има къртица в организацията. Дори знаеше кой точно е човекът. Трябваше да се „съюзят“ някак, за да е сигурно, че Шин няма да се издъни. Последното можеше да доведе не само до неговата гибел, а и до тази на много други агенти, дори и невинни цивилни. Вече се чувстваше, сякаш стъпва по непредсказуем тънък лед.
- Ъм..ъм..из..извинете! – чу нечий глас, напълно непознат, затова се извърна в посока към източника му. Фокусира стройна женска фигура, чиито ръчички леко потреперваха. Тя прехапваше нервно устна, втренчила поглед в голия торс на новия си колега. Опита на няколко пъти да го погледне в очите, но накрая се изчерви като домат, просто протегна ръце напред и му подаде някаква жълта папка.
- Г-н Канг помоли да ви донеса това. – каза тя все още забила поглед надолу. Когато Шин пое папката, девойката побърза да прикрие розовината по страните си като притегли няколко снопа кичури от дългата си коса напред. – Простете за любопитството, но...искали сте профилите на всички агенти? – тя за момент се престраши да го загледа в очите.
- Да, нямам особено време да се запозная с всички колеги и поисках да разбера по нещо за всеки Ти трябва да си... – с тези думи той разлисти две страници и намери профила на стоящата пред него жена. – Че Ин Су, отдел на финансови и високо технологични престъпления?
- Да! Точно така. – възкликна със срамежлива усмивка, а сетне добави  - Аз следя фалшифицирането на пари.
- Аз съм Пак Шин Юн, приятно ми е. – след като се здрависа с нея, тя успя само да кимне с глава и да се изпари от помещението. На няколко пъти се канеше да му рече нещо, вероятно „до скоро виждане“, но така и не успя.
Щом остана сам, Шин постави папката на високия рафт над него и се хвана с две ръце за металния лост. Започна да прави повдигания, докато четеше доклада на Канг. Трябваше да си признае, че никога не бе виждам толкова стегнат и прилежен доклад. Старият агент бе подбрал точно тази информация, която Шин искаше да знае. Ще речеш, че му беше прочел мислите. Значи така влияеше дългогодишният опит на агентите тук? Макар че съдейки по положението, до което са стигнали с борбата срещу престъпността, Шин смяташе, че всички тук, освен Канг, трябваше да се обучат наново. Или може би им беше нужно някой да им даде тласък? Да ги накара да се постегнат?
Тъмнокосият се подсмихна, пускайки внезапно ръце от лоста. Приземи се леко на пода и реши че толкова тренировки му стигат засега. Докладът го подсети, че е крайно време да се изтъпанчи пред новите си колеги. Затова си все един бърз душ, облече приготвения си костюм, прикачи баджа с името си, взе една синя папка под ръка и се запъти право към отдела за борба с тероризма. В екипът бяха към десетина души, но това не значеше нищо за тъмнокосия. След като прочете за всеки един си бе направил кратки изводи с молив в съзнанието. И все пак не бързаше да се отчайва, може би все някой щеше да го изненада.Някак дълбоко се надяваше това да не  точно Сънг Дже Мин.
Малко преди да влезе в помещението, забеляза точно колегата, за когото си мислеше. Видя през прозрачното стъкло как някаква колежка му се хвърли на врата, а после му подаде кафе и му заговори нещо. Значи толкова топли бяха отношенията в подобен екип? Тъмнокосият подбели очи и влезе вътре, отваряйки широко вратата, бе зад си направи труда да я затвори. Това бе високотехнологично място, нали? Обикновено тук вратите си се затваряха сами
Едва изминал няколко крачи и вече усещаше всички погледи вперени в него. Това никога не го разбираше. Беше някакъв странен навик на хората да не изпуснат нещо ли? Някой леко се блъсна в него и чак тогава бе забелязан от новобранеца. Всъщност се установи, че това бе същата жена, която допреди секунди се намираше до Дже. Шин хвърли поглед към червенокосия, застинал на три метра от него с все още вдигната ръка, в която вече я нямаше картонената чаша с кафе.
- Добро утро! Ти ли си новият? – започна да го съсипва с въпроси сравнително нисичката девойка, сетне му пробуда същото кафе, което допреди малко се намираше у Дже Мин. На Шин за миг му стана неистово смешно, но се въздържа и просто пое картонената чаша с капаче.  
- Би следвало да съм аз, да. – каза, след което леко вдигна чашата и кимна на въпросната. - Мерси за кафето. – добави и се отдалечи малко, като веднага дочу някакви прехласвания зад себе си. Спря се до Сънг Дже Мин и го погледна в очите с неразгадаема емоция.
- Всички тук ли се лигавят така? – запита с леко шеговит тон, макар да не му беше много типичен. – Чака ни доста работа, Дже Мин-а. – въздъхна накрая и сложи кафето в ръката на червенокосия. – Можеш да го изпиеш. – добави и му смигна едва забележимо, потупвайки го някак утешително по рамото. Тръгна да търси своето си място, но някакво вайкане до него го спря.
- Какъв е проблемът? - попита нервничещото човече, забило поглед в монитора пред себе си.
- Днес трябваше да проследим този тип. – започна младежа, посочвайки му с пръст разтвореното досие на бюрото. – Успял е да открадне два бона от едно мафиотско казино и да духне преди да го усетят. Ако го наблюдаваме, ще ни отведе право при мафията. Със сигурност скоро ще се докопат до него. – заобяснява очилаткото, превключвайки от камера на камера. – Но сега ни се изгуби то погледа, ад му се не види! Не знам къде отиде! Както го гледах на главната магистрала...
- Прости ми за прекъсването... – продума Шин, докато също следеше с поглед гледката от уличните камери. – Ако аз бях извършил нещо такова и се бях чупил... – започна, след като си присвои клавиатурата от дребния очилатко. - Щях да си намеря място, където да се скрия, и щях да мина по страничния път през стария тунел, където липсват камери, извеждащ на шосе 501. – след тези думи тъмнокосият вече бе включил на голям  екран видеонаблюдението на шосе 501.
- Ето го, това е той! Напуска града! – възкликна на висок глас агента, приближавайки очилата към очите си.
- Не просто го напуска. Отива в намисленото си скривалище. – добави спокойно новобранеца. – Бас държа, че след секунди ще завие по прашната отбивка , откъдето вече не може да го наблюдавате. Там няма камери, районът е пуст. Има една стара фабрика, която е отдавна затворена. Идеалното място за скривалище, само дето мафията също чат-пат се отбива. Не му давам повече от 2 часа преди да го открият там и да му разкажат играта. Нямате много време. – довърши мисълта си и се отдалечи още преди другия агент да е асимилирал думите му. Чу го как подскочи от мястото си и извика „Да побързаме!“. Няколко души напуснаха помещението като виелица и стана значително по-тихо. А Шин най-накрая намери своето място.  
- Дже Мин-а! – повика изведнъж, след като се настани на черното си столче. Червенокосият само го погледна. Направи жест с ръка да дойде при него. Другият се приближи някак предпазливо, като че не знаеше какво да очаква. А какво ли би очаквал?
- Моля те, намери агент Канг, трябва да обсъдя нещо с него. – запази деловия си тон и не добави нищо повече, но другия застина пред него без намек да се размърда. Сякаш очакваше още нещо, нещо различно. Или просто пак проявяваше ината си и отказваше да изпълни молбата му. Дори сега бе простичка молба. Молба. Не заповед. Трябваше да види, че Шин опитва да се държи на нивото на обикновен човек, уважаващ правата на останалите. Сега и това ли не му харесваше?
- Щом не искаш, ще го потърся сам... – поде отново тъмнокосия и се изправи то мястото си. Надяваше се да започни къде е като се връща. Тъкмо се канеше да подмине Дже, когато го чу да проговаря.
Пожела го. Желаеше го неистово много откакто стъпи в помещението. Но вече си бе изградил и поставил нужните приоритети. И докато не успее да предложи всичко онова на Дже, което знаеше, че би го направило щастлив, нямаше да се поддава на първичните си желания. Ако искаше да започне мечтания си спокоен живот с Дже Мин, трябваше първо да се бори за него. За да е сигурен, че ще го получи накрая. Защото усещаше, че още един втори шанс може би нямаше да има.


Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   

Върнете се в началото Go down
 
You are you are, my favorite medicine~
Върнете се в началото 
Страница 6 от 7Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Next

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Роулплей терен :: Чужбина и незнайните измерения-
Идете на: