JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
» Let me be your hero~
Пет Ное 16, 2018 5:44 pm by Ин

» ~between two dimensions
Чет Ное 15, 2018 4:24 pm by Zenn

» Шизеншики и Земята
Пет Ное 09, 2018 8:22 pm by Адам Фолкфлиър

» You are you are, my favorite medicine~
Нед Окт 28, 2018 7:26 pm by Ян

» Родени в хаоса
Съб Авг 06, 2016 3:43 pm by Ян

» Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.
Съб Юли 30, 2016 2:41 pm by Ahn Seun Jae

» Зимната градина
Сря Яну 20, 2016 2:54 am by Ин Стефани

» Конферентната зала
Съб Дек 26, 2015 2:18 pm by Ahn Seun Jae

» Сделка със Сянката
Пон Дек 14, 2015 12:50 pm by Grim

АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm

Share | 
 

 You are you are, my favorite medicine~

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7
АвторСъобщение
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Нед Окт 28, 2018 7:22 pm

Seung Jae Min написа:
Опитваше се да го разбере. Да проникне в тази негова глава, но Пак Шин Юн си оставяше неясна книга за Сънг Дже Мин. На чужд език, който очевидно червенокосия не можеше да чете. С неясна граматика, разбъркани изречения, думи, които караха Дже да губи все повече и повече надежда, че може да го разбере. Да разбере Пак Шин Юн.
Канг? Защо му е Канг? Каква работа можеше да има с него? И защо беше дошъл тук? Какво печелеше от тази работа? Надали Канг го беше изнудил с нещо. Старчето беше обещал, че ако Дже спре да проваля всичко около себе си и той ще спре да върти мръсните номера към Шин. И все пак червенокосия не можа и да не си помисли друго нещо. Че това беше поредната игра за отсрещният. Поредният актьорски номер, имащ за цел някакво абсурдно отмъщение.
Когато го видя да се размърдва и да тръгва към изхода само си пое въздух. Дори не беше усетил, че просто стоеше като истукан пред Шин. Понечи да го хване за рамото, за да го спре, но щом видя пръстите си толкова близко до него се спре. За миг се замисли дали това е най-удачният начин. Все пак Дже Мин, който познаваха другите нито позволяваше на другите да го пипат / с изключение на онази проклетница с кафето и Мими /, нито пък той си позволяваше да пипа някой от колегите си. Казваше, че може да хване нещо, не заради друго.
-И да се опиташ, няма да го намериш. – каза тихо и свали ръката си. Мина пред Шин и се усмихна някак далечно. Реално искаше да каже друго, но се спря на време. А и как ли щеше да реагира Шин ако Дже му изтърси нещо от сорта „Няма да го откриеш, затова ще дойда с теб. Ще се лутаме малко из Интерпол. Поне 2 часа, че стаите са много, а всяка трябва да се провери. Тъкмо да прекараме максимално време заедно. А после, с малко късмет Канг ще се появи и няма да изглежда толкова подозрително лутането.“. Разтърси глава и спря мислите си. Чак се зарадва, че Шин не чете мисли, че ако знаеше какво му се въртеше в главата на Дже сигурно щеше да бяга с триста от него.
-Последвай ме. – каза тихичко и отвори вратата. Мина покрай няколко бюро до един от няколкото асансьора, наредени един до друг. Натисна копчето и изчака Шин да дойде и вратите да се отворят. Дори положи крака си, та да не се затворят докато чернокосия се замъкне по-бавно и от мързелива котка. Не му ли вярваше? Защо се бавеше толкова сега? Е реши да не задълбава и в момента, в който се появиха в кабинката Дже само натисна най-горното бутонче.
Внимателно потропваше с показалец по бедрото си докато търпеливо чакаше вратите да се отворят и да заведе Шин до кабинета на старчето. Нямаше да прави номера, нито пък да го кара да преследва някой, който по цял ден висеше с офиса и пишеше доклади. Чак толкова гаден не беше .. е добре де, беше, но сега щеше да е добро момче.
Хвърли поглед към Шин, който изглеждаше ... привидно спокоен. Направо му завидя. В тази сграда Мин беше буквално бомба със закъснител, който често се подпалваше. Очичките на Дже заиграха по лицето на чернокосия и се спряха върху устните му. Прехапа езика си. Изпита нужда да залепи своите устни върху тези на Шин. Да се заиграе с езика му. Прииска му се прокара ръка по вратовръзката и бавно да я свали. Пръстите му да се заиграят върху копчетата и да отърве Шин и от тях, от сакото, ризата. Прииска му се да остави някой и друг розово-лилав белег по кожата на отсрещния ...
Отварянето на вратите накараха Дже да излезе от света на мечтите си и да погледне леко дезориентиран пространството пред себе си. Закрачи бавно и с периферието на очите си отново фокусира Шин, който ходеше зад него. Защо костюмите трябваше да му стоят толкова добре? Не можа ли да дойде с цивилни дрехи? Покъсани дънки и някоя тениска ала първото нещо, което видях в гардероба? Вместо това се появи облечен така, проклетника му с проклетник.
Без изобщо да усеща замалко не мина през секретарката на Канг, която успя да спре замисления Дже само с един бърз удар по главата. За нейна радост и тази на чернокосия, Дже се опомни и я погледна. Премига няколко пъти неразбираемо и килна глава на една страна.
-Сънг Дже Мин, защо лицето ти е червено? – направо мина на въпроса дребничка женичка със стегнат кок. Облеклото и беше точно като  на някаква  учителка, която се опитва да съблазни учениците си. Прилепнала пола, както и риза, че да очертават всичките и извивки.
-Климатика в асансьора не работи! – отсече веднага, а на себе си каза: „Мислено нападнах по сексуален начин новия колега.“. При тези мисли за миг се подсмихна, но усмивката бързо изчезна като видя сериозния поглед на секретарката.
-Ще позвъня да го оправят. Та казвай, каква работа имаш тук? Пак ли ще тормозиш господин Канг? – продължи да съска срещу Дже, а той само се зачуди дали ако и каже, че идва с мир ще му се върже. Надали, ама знае ли човек.
-Хайде, хайде. Недей така секретар Сасаки. Какво лошо съм ти направил? Аз съм такова ангелче ...
-Ангелче като Сатаната, несъмнено. Този кой е? – Сасаки хвърли поглед на Шин и преди да е продължила се приближи и хвана баджа му. Прочете името и се върна на бюрото си. Обади се Канг и му каза, че агент Пак е тук, заедно с неблагодарното хлапе. След минута и двамата се бяха появили в кабинета на Канг, а Дже само отиде до бюрото, за да вземе един фотоапарат с огромен обектив. Насочи го към Шин, заигра се за миг с обектива и първата снимка беше готова. Следващата беше взета, но приближи малко фокуса към лицето на агент Пак. После реши, че е по-лесно да снима всичко що иска да изчезне от тялото на Шин. Продължи да си играе така, докато Канг не се появи, а онази досадна секретарка не го следеше като кученце. Чак накара Дже да се замисли  ... дали и той изглежда така след Шин? Сигурно. Явно наистина е доста жалък.
-Секретар Сасаки, моля да ни оставите. – започна делово Канг, а женицата с негодувание излезе от стаята. При това по абсурдно фръцкащ начин, който накара Дже само да изпита чувство на повдигане. Но и това бързо отмина когато пред обектива се появи черен екран. Дже свали фотоапарата и погледна татенцето, който само му връчи една папка и се настани на стола си. – Виждам, че си откри играчката. Преди два дена го забрави тук. Позволих си да видя какво толкова си снимал и ... – за миг се спря. Затърси нещо на компютъра си и щом го откри завъртя екрана към Шин, който вече можеше да види различни снимки от фитнеса и предимно негови. Как се набираше на лоста, вдигаше тежести и такива неща.
-Всеки има право на хоби. – „И да си представям, че под душа Шин не е сам, а с мен, нали?“. Помисли си, докато вдигаше невинно рамене към Канг. Той на свой ред само извъртя очи и му подаде една папка.
-Ако Пак Шин Юн не е против, имай си го това твое хоби. Но преди да влизаш в личното пространство на хората .. питай ги. – старчето хвърли поглед към Шин, а после пак погледна Дже – В папката ще видиш новата си задача. Имаш 24 часа да я завършиш и помни уговорката. Ако не успееш и аз няма да съм добър за това. - Посочи монитора със слайдшоуто от снимки на Шин, а Дже веднага промени погледа си и се изпъна като струнка. Уговорката беше проста. Дже си върша работата като някой, който е бил обучаван от Канг, а старчето няма нищо против синчето му да си пада по мъже, в частно Шин. Всички страни печелеха така и всички бяха доволни. Някои повече от други, но шанс.
-Очаквайте в най-скоро време обаждане за завършена мисия. Ако ме извините ще вървя. – каза вече напълно делово Дже и се поклони респектиращо към стария агент. Остави фотоапарата на бюрото, но Канг само поклати глава и Дже го взе със себе си. Поне вече можеше да си свали всичките снимки и да си ги гледа на спокойствие. Обърна се и тръгна към входа.
Излязъл от стаята си пое въздух и погледна Сасаки, която не спираше да го гледа на кръв и революция. Горката, колко заблудена беше. По-добре да си хване някой от счетоводството, отколкото да маха с опашка след Канг. Май някой трябваше да я върне на земята и ако Дже не се направи сега на спасителя то кой друг.
-Съвет. Вместо да се киприш за старчето вземи си хвани нормално гадже. Не ти е в категорията. – „Или ти не си му в неговата.“ – Онзи от етаж втори ... как му беше името ... японеца с изрусената коса, който отговаряше за поправката на компютрите е по-подходящ. А и си подхождате дори на планетариално ниво. – изтърси и тръгна към асансьора. Междувременно извади телефона си и набързо написа съобщение на чернокосия, който сега беше при старчето. Покани го на среща с извинение, че ще обясни за снимки, но реално просто искаше да излезнат някъде само двамата. Искаше да се разхожда някъде с Шин и да не трябва да се държи като дръпнато и снобарско идиотче, а като Дже, който е около човека, който обича. Миличко, добричко, че дори и понякога глуповато създание.
Влезе в асансьора и натисна няколко копчета в неясен ред. Хвана фотоапарата, който му висеше на врата. Започна да се разглежда новите снимки и му харесаха. Пак Шин Юн изглеждаше добре всякак. Щеше да е грехота Мими да свали всичките статии за него от интернета. Но за разлика от Дже, който беше без грам репутация за външния свят, Шин го знаеха хората. Затова и нямаше шанс Канг да реши да направи такава простотия.
Погледна папката и я отвори. Зачете се и само въздъхна. Не му се занимаваше с шпионаж и подслушване. А и трябваше да се промъкне в стаята на разглезена принцеса, по-позната като дъщера на политик от Германия, за който другите страни членки на Интерпол имат съмнение, че им прави мръсно. Притесняваха се, че продава оръжия от Германия за Русия. И понеже не трябваше да се буди съмнение, защо да не дойде на посещение на свой приятел, който живееше в Япония, който всъщност е и приятел с доста руснаци. Попринцип Интерпол нямаха правото да се месят в политическите работи на страните, но понякога се случваше, че някой изтегляше късата сламка и се жертваше за отбора.
Зачуди се. Май беше време да си се върне в кабинета, където несъмнено го очакваше една непипната чаша кафе / която щеше да си остане така /. Досадна бъдеща-може би годеница / която може би е сложила отрова в кафето /. Един сърдит надзирател на зоопарка / който сигурно искаше да убие всеки в стаята който го дразнеше /. И гледка към целия град от прозореца / за която си струваше да се идва на работа, преди Шин да стане работник тук, вече две неща си струваха /.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Нед Окт 28, 2018 7:22 pm

Park Shin Yoon. написа:
Вратите на асансьора се затвориха и въздухът невидимо се завъртя ефирно наоколо, понасяйки аромата на Дже право към сетивата на Шин. Тъмнокосият опита да не диша, ала вместо това си пое дълбоко въздух, защото имаше нужда. Единственият начин, който откри, за да запази контрола си върху разни желания бе практикуването на йога. А в йогата дишането беше най-важно. В настоящият момент обаче не помогна толкова, колкото се предполагаше. Никой метод за самоконтрол не би могъл.
Щом дробовете му се изпълниха с добре познатия аромат, в душата му се разяри буря. Горещи вълни обгърнаха тялото му, а една далеч от невинното фантазия погълна съзнанието му. Само за част от минутата вече бе притиснал тялото на Дже Мин в ъгъла на асансьора, промушвайки едното си бедро между бедрата на червенокосия. Езикът му настойчиво си играеше с неговия, докато ръцете му без капка свян разкъсваха чуждите дрехи с необуздана бързина. Впиваше устни в меката плът като кръвожаден хищник, оставяйки следи и усещания, които никога не биха били забравени. Другият откликваше още по-възбуждащо на изпълнените със страст действия. Задъхани стенания и накъсана молба за още огласиха тясното пространство. И сигналът за отваряне на вратите на луксозния асансьор.
Шин машинално размърда крака, едновременно излизайки от мръсната си фантазия. Осъзна колко малко беше нужно, за да се превърне в реалност. Само един поглед към Дже. Но някак устоя на изкушението и през всичките етажи остана застинал като препариран динозавър, с устремен напред сериозен поглед.
Чуваше гласовете на Дже Мин и агент Канг, но не приемаше особено много от смисъла им. Избирателното му чуване бе включено и от всичко разбра само за новата мисия и хоби на червенокосия си колега. Не изказа никаква позиция по въпроса със второто споменато. Все още го асимилираше. Ако Дже мин толкова негова снимка, не можеше ли просто да му каже? Мда, всъщност имаше право, защото знаеше, че Шин не обича да се снима. Това вероятно обясняваше хобито му, но дали оправдаваше факта, че се принизява до нивото на воайор, бе отделен въпрос. Шин повдигна леко ъгълчето на устните си проследявайки с неразгадаем поглед оттеглящия се Дже.
Опита да се концентрира върху належащия проблем, от който всъщност зависеше бъдещето му. Прокашля се колкото да привлече вниманието на стария агент, тъкмо настанил се удобно на бюрото си. Той вдигна очи към него в очакване да чуе какво има да му казва. За момент тъмнокосият се зачуди как да започне, но когато Канг му посочи коженото диванче наблизо, успя да го предразположи достатъчно. Шин бавно седна, без да отлепи поглед от отсрещния. Беше му благодарен за дадената възможност да се поправи, но това не бе достатъчно да се отърве завинаги от връзката си с престъпния свят. А нямаше нещо, което да иска повече. Бе осъзнал, че единственият начин наистина да започне на чисто живота си, бе този да помогне на Интерпол да залови цялото семейство Накамура, или поне големите риби, които не биха позволили волното и спокойно съществуване на Шин Юн.
- Агент Канг, това за което искам да поговорим...е доста деликатно. – започна и леко извърна глава в двете посоки. – Убеден ли сте, че няма вероятност друг да ни чуе тук?
Мъжът защрака нещо на компютъра пред себе си, след което отново върна вниманието си върху тъмнокосия младеж и само кимна утвърдително. Не знаеше защо, но сякаш за първи път го виждаше под друг ъгъл, може би по-обективен. Сега изпитваше възхищение от постоянната увереност и непреклонност, която се четеше в тъмните му очи, наред с натрупания опит и леката тъга по щастливите фрагменти от далечното минало. Всеки имаше такива, нали? Всеки имаше мигове, към които копнееше да се върне. Но в крайна сметка спомените оставяха само носталгични въздишки след като ти напомнят за себе си. Множеството бръчици около очите на стария агент издаваха безпощадно грижите, лежащи върху плещите му. Всички отговорности, които бе поел в ръцете си, най-голяма та от които очевадно носеше името Сънг Дже Мин. Сега осъзна истинската причина да помоли за съдействие именно този човек. Той единствен би могъл да го разбере. Защото двамата имаха нещо общо. Обичаха един човек, макар и по различни начини.
- Аз... ще ви помогна да изобличите сем. Накарума. – изрече след няколко секунди изгубване в размисли. За това обаче решението му оставаше твърдо. Бе обмислял всеки един възможен вариант да си осигури спокойно бъдеще заедно с Дже Мин, но винаги стигаше до тази пречка. Мафиотското семейство, което го осинови, вече го притежаваше и докато царуваха на свобода, без значение къде опиташе да избяга Пак Шин Юн, те щяха да го намерят и довлекат обратно да им върши мръсната работа. Разбира се, тъмнокосият можеше да е все още млад, но съзнаваше, че залавянето им нямаше да е никак лесно. Обаче това бе единственият му вариант. Положението не беше цветущо, нито в негова полза, ала бе всеизвестно също, че дори вятърът понякога внезапно сменя посоката си. – Но първо има някои важни детайли, които трябва да знаете. – каза и се изправи от мястото си, приближавайки се към агент Канг. Остави двете папки, с които беше дошъл, точно на бюрото пред него. – За да ги пипнем, първо ще ни е нужен добър план, както и резервен, дори резервен на резервния. Но най-напред ще трябва да се справим с него! – натърти на думата „него“, когато отвори собственоръчно синята папчица. Там седяха оскъдни два листа плюс снимка на въпросния някой. Боядисана в бяло коса, заоблено чипо носле, непрогледно черни очи, издаващи единствено желанието да смеят смърт. – Името му е Рю Сънг Ки, по-известен само с инициалите си С.К., през последните години е сменил поне 9 самоличности, което говори, че е просто поредния обикновен наемен убиец. Той е призрак. Миналото му не може да се проследи, поне не истинското му минало. Единственото нещо, което го свързва с престъпните среди, е това тук. – посочи, разгръщайки на втората страница. – Бил е задържан и разпитан за опит за голяма терористична атака във Виетнам, но след това е бил освободен веднага поради липса на всякакви доказателства. По мои предположения атаката се е провалила защото не е била водена оот него, а от някой друг. По това, което разбрах за С.К. , не е в стила му да прави грешки. Но най-добре работи сам, като единствен господар на ситуацията. Останалите от „екипа“ му са просто марионетки, изпълняващи неговите заповеди. Не се слави с лоялност, просто работи за онези, които плащат най-добре. Но както виждате от всичко това, колкото и да е оскъдно.. – тъмнокосият за миг замлъкна, а погледът му доби ппо-дълбока сериозност и от преди секунди. – Той се захваща с наистина Големи неща. С други думи... предусещам, че сем. Накамура са замислили нещо. И то ще погуби милиони животи, ако не разберем какво е и не ги спрем навреме. Ето какво... Имам план, но ми трябва вашата помощ. Единствено вашата! Никой друг не бива да разбира... – паузите на тъмнокосия агент напрягаха допълнително атмосферата, но сякаш това изобщо не представляваше обект на внимание за Канг, който просто внимателно изслушваше и премисляше думите на отсрещния. Вече бе прегледал колко ценна, макар и скромна, информация му бе предоставил Шин както за така наречения С.К. , така и за всеки от важните членове на сем. Накамура. – Тъй като са твърде умни, за да разкрият плановете си дори на мен, измислих план, чрез който за вкараме С.К. в капан и да разберем всичко, без той самият да се усети. Първо ще използваме вътрешния му човек тук, в тази сграда, от когото той черпи информация и ви превръща в поредните марионетки. – след последното Шин най-сетне долови някакъв вид внезапна реакция на изненада от страна на другия. – Видях с очите си наивната девойка, на име Мими, която е омаял С.К.. Силно се надявам да е най-добрата ви хакерка, защото иначе не виждам оправдание да е тук. Както и да е, тя е напълно подвластна на неговите заповеди, които в ушенцето ѝ навярно звучат като обяснение в любов. Съветът ми е да я оставите да прави каквото досега. Аз ще спечеля лесно доверието ѝ, защото тя вече ме „познава“, така ще узная от какво точно се интересува С.К., а с ваша помощ ще му устроим капан чрез нея и никой няма да заподозре нищо. Същественото в плана е, че не бива никой друг да узнава за него, нито дори Сънг Дже Мин. Всъщност той е този, когото най-много трябва да държим на страна от този случай. Мисля, че ме разбирате. Колкото да Мими..Тази жена е първата стъпка към изобличаването на сем. Накамура.
* * *
Погледна двете непрочетени съобщения в телефона си. Така и не бе развил навика да го поглежда по-често. Единият есемес бе оставен още сутринта: „Ююн, обеща ми, че ще ме измъкнеш, ако ти помогна, нали не си се отказал!? Ще бъда на уреченото място, така че не смей да се отмяташ от обещанието! Послепис: ... Всъщност няма какво повече да казвам, но наистина ще те преследвам и след смъртта ти, ако не се появиш утре!“
Тъмните ириси пробегнаха бързо по редовете, прескачайки многото последователни препинателни знаци. С едно щракване Шин изтри съобщението от мистериозния номер, който умишлено не бе запаметил в контактите си. Трябваше му някой-друг скрит коз, за да победи в тази игра, която бе започнал. Всъщност не беше просто игра, но задължително изискваше да криеш нещо в ръкава си.
Отвори другото си съобщение, което му бе изпратено от настоящия колега Сънг Дже Мин. Виж ти, канеше го съвсем спокойно на среща. А уж мразеше срещите. Навярно му харесваха само тези с определен човек. Тъмнокосият изви леко устни, прибирайки телефона обратно в джоба на панталоните. Още не бе свалил този тъмносин костюм, но вратовръзката му си седеше от няколко часа небрежно и неравномерно разхлабена. Точно се чудеше дали да не се прибере и за миг да забрави съществуването на всичко, когато нещо му подсказа, че има други планове за остатъка от вечерта.. Асансьорът се отвори и този път спокойното уединение вътре бе рязко затрито. Право пред погледа му се изпречи Сънг Дже Мин. Не би могъл да е друг. Трябваше да е той. Точно сега.
Шин не промълви и дума. Сега обаче неговият поглед беше сталкващия. Той  в детайли проследяваше всяко едно движение, всеки трепет на чуждите мигли. Без да издаде какво му беше на ума, ръката му се стрелна към таблото точно на спирката на червенокосия. Щом вратите тъкмо понечиха да се отворят пак.
- Не мисля.... – измърмори под нос, с гърлено дрезгав шепот, силно наподобяващ тихо изръмжаване. Показалецът му бе натиснал фаталното копче. Вратите се затвориха и нямаше да се отворят пак до второ нареждане. Не си направи труда да завършва мисълта си. Вариантите бяха много, ала смисълът по подразбиране един и същ. Без покана тъмнокосият се приближи към Дже докато не го усети изцяло притиснал между от тялото му и металната повърхност. Открадна дъхът му, заравяйки пръсти в червените кичури. Пренебрегвайки малко по малко всяка бариера по пътя си, продължи да ги разхожда надолу по млечнобялата плът. Регистрира оплакване, че ръцете му са студени, но това го накара да засили тирански поглед към Дже, придружен от по своему самодоволна усмивка. Приведе устни напред и само разля дъха си по силно чувствителната шия, при което последва пристъп на ужас и паника от обекта му на тормоз. Успя да ограничи чуждите движения до максимума на безсилието. Не сдържа тихото си изкискване, слушайки наниза от молитви за „свобода“ и „спасение“.  Бе ред на езикът му да обходи същото това местенце, а после и устните, които оставиха след себе си своя печат. Трябваше да си признае, че точно в този случай искрено се радваше на чуждото нещастие. Закъснялото му отмъщение бе перфектната загрявка.
- Не знам кога шията ти е станала толкова чувствителна на външни влияния... – поде със сладострастен шепот, в който се четеше открита подлост.– ...но се радвам, че сподели с мен. Сега е мой ред да споделя нещо, нали? - Шин повдигна малката брадичка на червенокосия с пръсти, бавно заставяйки го да срещне погледа му. – Възнамерявам да те имам тук и сега. Възражения? – очите му осмяха дори реторичността на последния въпрос.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Нед Окт 28, 2018 7:23 pm

Seung Jae Min написа:
Имаше нещо сбъркано в този свят. В цялото това гонене на болни амбиции и мечти, а когато уж ги стигнеш откриваш, че дори не си близко. И  като всяка гоненица нито победители, нито победени щеше да има, защото да търчиш след живота бе като да се молиш за дъжд в пустинята. Безсмислено и крайно глупаво. По същият начин бе и желанието да няма усложнения. Да може да заживееш пет минути в спокойствие и разбирателство с всичко около теб, защото винаги се намери против твоите виждания. Против твоите разбирания, против теб самият.
Седеше над поредната папка, а ниска брюнетка се беше надвесила над рамото на червенокосия и само следеше какво пише. Три минути и двадесет шест секунди, толкова бе нужно. Толкова успя да остане сам със собствените си разрушителни мисли. Защо написа онзи СМС? Защо покани Пак Шин Юн на среща? Нима е толкова глупав да си мисли, че има шанс? Че след онази случка имаше някакъв бегъл момент, в който Шин може да му прости? И най-ужасното нещо бе, че дори чернокосия някога да успее, то Дже никога не би го забравил. Никога не би оставил спомена, че е провалил живота на единственото създание, което е обичал истински, невинно и наивно.
Стисна писалката малко по-силно при спомена, че всичко е било само игра. Само глупава гавра от страна на света с него самият. С вижданията му и възприятията, които са толкова ... далечни от действителността. И как не го видя? Как така се върза? Нямаше ли сигнали? Нямаше ли някакви си наченки, че Шин си е играл с него? Как успя да го излъже дори и когато бяха ...
-Тогава ... защо изобщо ... се опитвам? – зададе си въпрос на самия себе си относно СМС-а. Толкова тихо и глухо, че брюнетката го попита няколко пъти какво е казал, но Дже само клатеше глава, че няма да сподели. Или поне така си мислеше докато тя не помести всичките листа и не седна на масата пред Дже. Червенокосия се отдръпна и изправи гръб като я погледна с неразбиращ поглед, което бавно се превърна във въпросително.
-Мислите ти отиват само към един човек, нали? – попита дребната китайка, която Дже беше нарекъл на звездите, които липсваха когато се запознаха, Стела.
-Напротив ... – отрече веднага и се усмихна миличко - ... мислите ми се лутат напълно сред бюрокрация и поръчки.
-Това и Него. – заяви тя и се протегна, хващайки ръката му. – Изобщо някой знае ли за това? Канг? Майка ти, сестра ти? Или дори от това си ги изолирал?
За миг усмивката изчезна от лицето на Дже и беше избутана от учудване. Стрелна Стела с поглед и килна глава на една страна. Дали да отговори, че няма такова нещо? Ами ако тя си играеше с него? Ако това бяха нови предположения, които имаха за цел да го подхлъзнат? Но не изглеждаше да се шегува или да не знае. Всъщност Стела изглеждаше доста ... притеснена в момента.
-Само Канг. – сподели и отмести поглед виновно. Когато се премести в Америка и хората разбраха, че си пада по мъже нещата не бяха много цветущи. Три сменени училища заради пребиване и подигравки. Накрая Канг му каза, че е по-добре да не е себе си пред това да показва истинската си същност. С времето Дже свикна да си изгражда стени около себе си вместо да слуша хиляди нарицателни, с които да го засипват за това, което е. Научи се да крие добре факта, че всички му бяха скъпи и просто да е зрител в този живот. Да съществува, но не и да живее истински.
-Имах такова съмнение. – рече момичето, а Дже бавно се опита да си дръпне ръката. Само дето Стела я хвана по-силно и го накара да я погледне. – Но трябваше ли да е точно новият? От всички?
Нова доза учудване от страна на Дже. Това пък как дойде? Кога бъдещата жена е разбрала за този афинитет на Дже към Шин? Направо се чувстваше като в скрита камера и пак понечи да се дръпне, но Стела заби ноктите си в китката му, опасно близко до вените, застрашавайки да ги пробие с тия перфектни нокти.
-С Шин се познаваме от години ... всъщност ... – осъзнаваше колко трудно е да се говори на тази тема, особено след като всеки път щом си спомни онези години в главата му изникваше лентата от болницата, където Шин е бил в кома - .. отраснахме заедно в дом за сираци. Той беше единственият приятел, който някога исках и имах нужда. И дори когато ме отблъскваше, дори когато ми крещеше да се разкарам отказвах. За жалост, преди да се усетя бях влюбен в него. Затова точно него.
Понечи да се изправи, но получи предупреждение с поглед от Стела. А и токчето, което заби в доста голяма близост до една съществено важна част от тялото на Дже, намираща се малко под корема си казваше своята роля.
-Той ли беше причината поради, която всички казваха, че си имал период, в който дори си отказвал да идваш на работа? – поредният въпрос, но Дже този път само кимна – А всички си мислеха, че гаджето ти е избягало с някакъв през нощта.
-На практика се оказа, че гаджето ми .. – дори направи кавички с пръсти докато казваше заветната дума „гаджето“ - .. се върна при жена си заявявайки, че всичко е било игра за него.
-Това обяснява защо го изпиваш с поглед когато не те гледа. – момичето пусна ръцете на Дже и стъпи на под. Леко се размърда все едно се е била схванала и го погледна с усмивка на лицето. А червенокосия не успя да не се сети за момента, когато се запознаха. Когато и двамата се оказаха в лазарета след поредната мисия. Лекарите бяха спуснали завесите и не можеха да се видят, но това не им пречеше да се хилят като побъркани от успокоителните и да се надцакват все едно има някакво състезание по „Най-гаден коментар за съседа.“ – Е беше хубаво да си поговорим както преди, но май имаме задачка. Няма да оставя годеника да се мъчи сам с някакви мъже, особено когато е като ходеща мокра фантазия за всеки доминант.
Дже не успя да спре смеха си и също се изправи. Мина пред нея и допря челото си до нейното. Наистина не знаеше защо тя можеше да го накара да се разприказва дори и когато му се кара, но може би не бе усетил кога Стела се бе превърнала в най-добрата му приятелка.
-А както знаем съм предназначен за теб, нали? – каза тихо и я прегърна с едната си ръка през врата, а с другата хвана папката.
-За мен и новия! По документи ще е моето име, ама в леглото неговото. – след това изказване Дже усети как Стела му щипе бузите и се хили като малко дете. И тогава се замисли, не я е виждал с друго мъжко, а факта, че приема всичко толкова лесно ...
-Годенице ... да те питам ... да не би и ти да ... си падаш по еднополовите връзки?
-Може би. – каза Стела и взе папката от ръката му. Отдръпна се и си врътна задника към вратата, а преди да излезе само му прати една въздушна целувка и без гласово „Аз ще се оправя с това, ти ходи хвани жребеца.“

...

- Не знам кога шията ти е станала толкова чувствителна на външни влияния но се радвам, че сподели с мен. Сега е мой ред да споделя нещо, нали? Възнамерявам да те имам тук и сега. Възражения?
Едвам можеше да си поеме въздух. Близостта с Шин след ... ами толкова дълго време му играеше номерца. Замайваше главата му. Караше го да се опиянява от аромата на чернокосия. А няколко целувки, една паник атака и малко думи Шин успя да накара Дже да е на ръба да се предаде в ръцете му.
-А ... какво? – изтърси без да може да включи връзката между главния мозък, случващото се и устата си. Реално не успя да разбере кога точно беше притиснат към металната врата и Шин. Преглътна нервно и го погледна с онзи жален поглед на кученце, че да го пусне. За жалост като видя пламъчетата в очите на Шин разбра, че номера няма да мине.
Когато мозъкът му успя да пресофа казаното и случилото се и да разбере какво точно се случва нещо ново се появи. Дилема! Хем искаше да му се остави, хем искаше да се дръпне опасявайки се, че това ще е просто поредната задявка за Шин. Беше го страх да не бъде наранен, че и без това в момента беше малко ... лабилен откъм доверие, а малко оставаше да се предаде напълно.
Дилемата се разви като буря в Дже. Накрая червенокосия реши да живее за мига, а после ... когато Шин пак го остави ще си бие главата в стената.
Успя някак да измъкне ръцете си и да ги постави на тила на Шин, като с пръсти успяваше да долови края на косата му. Приближи лицето си до това на чернокосия и съвсем леко, невинно, ефирно докосна устните си с неговите. Притисна по-близко до своето неговото тяло. Зарови пръстите си в косата му. Премести устните си от неговите на шията му и реши да се избазика малко.
-Знаеш ли .. – поредната целувка по шията - .. ако не се опитваше да си добър работник щеше да си перфектен ... – казваше всяка дума, а устните му почти не напускаха кожата на Шин докато бавно се надигаха, за да срещнат отново чуждите - ... любовник.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Нед Окт 28, 2018 7:24 pm

Park Shin Yoon. написа:
Усмивката му се разшири. Дясното ъгълче на устните се подхлъзна спонтанно нагоре, предизвиквайки една чаровна трапчинка да излезе от скривалището си.
- Кой казва, не че мога да бъда и двете? – промълви срещу предизвикателните думи на другия. С бързи движения разхлаби червената вратовръзка на Дже и разкопча бялата му риза. Не можеше да реши как е по-сладък, но определено повече му харесваше, когато дрехите не пречат на гледката. Гледката на млечнобялата му кожа, която го влудяваше.
Засука леко долната му устна, прехапвайки я в страстно опиянение. Съвсем забрави, че двамата се намираха в асансьор, който в момента не се движеше. Копчето за „стоп“ стоеше обагрено в предупредително червено, а лампичката горе хвърляше съвсем скромна светлинка в тясното помещение, за да пести енергията.
Хвана здраво бедрата на червенокосия, повдигайки го на удобна височина. Той от своя страна заключи глезени зад талията му и затегна хватката около варта му, дишайки на пресекулки. Винаги гледаше как да го улесни, което го правеше прекалено сладък. Прехапа устна и проникна в него. Вгледа се в лицето на Дже и възбудата се ескалираше с всяка секунда. Бавно забърза движенията си. Тласъците ставаха все по-силни, предизвиквайки една сподавени стонове. Усещаше го във всяка част от Дже. По начинът, по който го гледаше. По начинът, по който го целуваше. По начинът, по който прокарваше ръце по гърба му и си заравяше в косата му. Беше повече от споделеност. Знаеше, че Дже би искал да бъде докосван само от него по този начин. Че не би позволил на друг да навлезе в света му.
Сега разбираше, че това го правеше щастлив. Не факта че може да го има, когато поиска, а факта, че червенокосия иска да бъде само и единствено негов. Много повече от просто споделеност. Двамата се бяха завещали един на друг.
- Дже Мин. – прошепна в ухото му, когато и двамата свършиха почти едновременно. Страстната въздишка накара другия да скрие лице в гърдите му. Шин се засмя тихо и го пусна ефирно отново на земята. Другият се заоблича, избягвайки погледа му. Лицето му бе все още зачервено, а косата му стърчеше във всички посоки. Щом закопча панталоните си, Шин го придърпа обратно към себе си. Погледът му се устреми към копчетата на бялата риза, които сега с неволя закопчаваше. Налагаше де за развали вълшебния момент с нещо, което щеше да му каже със същата тази неволя.
- Дже Мин-а – започва с тих, сериозен тон, оправяйки чуждата вратовръзка. – Известно време няма да се виждаме извън тази сграда. – довърши, виждайки въпросителния поглед насреща. Искаше да му обясни, но сега не можеше да го стори. Само така можеше да го предпази, дърпаше дявола за опашката и не искаше по никакъв начин да го свързват с Дже Мин. Нямаше да си го прости, затова отказваше да го въвлича в този случай. Ръката му се стрелна и освободи копчето за „стоп“, а асансьорът бе повикан само секунда по-късно. Пресегна се да улови брадичката на Дже, за да му подари разсейваща целувка. Не искаше да го оставя в размисли по казаното току-що. Поигра си с езика му, докато асансьорът не спря. Щом вратите с отвориха, пред двамата се изпречи Хон Тао. Интересно той пък какво търсеше тук.
- Каква...почти приятна изненада. – каза леко напевно китаецът, а Шин извъртя очи със знанието, че „почти“ бе по негов адрес. - Тъкмо теб търсех, Дже. Исках да поговорим.
- Е, тогава ще ви оставя. – намеси се без намек да му дреме, но преди да излезе от асансьора, прокара пръсти през червените кичури на Дже Мин. Някои се приведоха в ред, а други все така си стърчаха в произволни посоки. Шин Юн се подсмихна вяло и махна с ръка за „довиждане“.
Извади телефона си и набра един номер. Същият онзи мистериозен номер от преди малко, който бе запаметил в съзнанието си.
- Ало, къде, по дяволите си?! Да не смяташ да нарушиш обещанието си? Казах ти, че си мъртвец, ако го направиш!
- Не ме нападай така, нищо не печелиш. – спокойно отговори Шин в слушалката. – Слушай, имам друг ангажимент, така че ще ти кажа кода за апартамента ми, там ще си в пълна безопасност.
- Имай късмет тва да е някакъв номер!
- Нямаш избор, освен да ми се довериш. Ще се видим скоро. – изброи няколко числа и затвори телефона.
***
Нямаше да отрича, че се двоумеше по въпроса, но все пак отиде на уреченото място. Хьо Рин му бе прозвучала като друг, различен човек, и някакво смътно любопитство му нашепваше, че иска да разбере на какво се дължи всичко това, най-вече скромната ѝ молба да се срещнат. Общото им минало не беше особено приятно и за двамата, защото онова, което ги свързваше, би следвало да ги направи вечни врагове. Сега, след като знаеше за баща ѝ, не съжаляваше за извършеното, но съжаляваше за нея. Не можеше да си представи какво е да бъдеш свидетел на убийството на свой близък, колкото и голям паразит да е той. Шин бе способен да прояви някакъв вид съчувствие, но не и да се почувства като престъпник заради злодеянието си.
- Едно дълго кафе. – каза сухо на сервитьорката, като че се намираше някъде другаде. Гласът му блуждаеше някъде далеч, заедно с погледа. Дори не разбра кога не само чашата, но и самата Хо Рин, стоеше пред него.
- Кафе по това време. Ще можеш ли да спиш? – зададен му бе съвсем кратък въпрос, който в главата на тъмнокосия прозвуча в рамките на две минути. Загледа се неволно в детайлите и остана смаян. За първи път това момиче му изглеждаше като жена. Част от косата ѝ бе прилежно сплетена в красиви плитки около останалите свободно пуснати абаносови кичури. Красива огърлица обгръщаше шията ѝ почти плътно, кожата ѝ изглеждаше мека и сияеща, също както..усмивката и очите ѝ. Не я бе виждал толкова щастлива. Но замисляйки се, Шин никога не я виждал истински щастлива. За него тя си бе останала онази харпия, която той просто използваше по пътя към успеха. Вече бе разбрал, че този път не носи щастие. Нищо от това не внасяше смисъл в живота му. През цялото време се беше борил за неща, които няма да го направят щастлив, докато му трябваше само онова, което бе прекършил на две. Любовта беше странно нещо. Какво изобщо представляваше любовта?
- Напоследък нямам особено време за сън. – отвърна с крехко колебание. Не знаеше как се предполага да се отнася с Хьо Рин след опита ѝ да го убие. Преди да дойде тук, се питаше дали все още има това желание и дали този път ще го сведе до успешен край. Но сега, след като я виждаше като изцяло нов човек, започна да се пита за причината да се връща към миналото. Каквото и да я беше променило, я бе накарало да продължи напред, тогава защо...
- Разбирам. Едно птиченце ми каза с какво се занимаваш сега. Всъщност, това бе причината да те потърся. – Шин я изгледа леко стъписано. Нима всички знаеха, че сега работи в Интерпол? Каква смешка. Явно системата за поверителност работеше само във филмите. – Но първо искам да ти кажа нещо. Благодаря.
Последното, прозвучало така истинско и от сърце, накара мъжа да замръзне, а червената лампичка в главата му да настръхне многозначително. Вече съвсем не беше сигурен кака да реагира на думите ѝ, но мина на пълна импровизация.
- Не знам за какво има да ми благодариш. Дори не се отнасях с теб по начина, по който заслужаваш.
- Аз продължих напред. – отвърна тя веднага след изказването му. Леката мека усмивка продължаваше да играе върху устните ѝ.- Не беше лесно, но го направих. И все пак нямаше да успея без теб.Дори да не го виждаш, ти успя да ме освободиш от желанието за отмъщение, което се бе превърнало в моя фикс идея. Исках да ти благодаря и за фалшивия брак. Откривайки какво би ме направило нещастна за цял живот, ми помогна да разбера къде е истинското щастие. Намерих го. – и тя протегна нежната си длан над масата като прелитаща птичка, за да покаже красивия пръстен, красящ безименния ѝ пръст.
- Поздравления. – каза Шин, усмихвайки се вяло. Не можеше да се почувства като причината някой да намери своето щастие, но се радваше за нея. Тя бе силна жена, но все па кимаше нужда от любов и топлина. Можеше да се справи с всичко сама, но Шин бе виждал уморения ѝ поглед, жаден за малко ласки. Като всяка жена, и тя имаше нужда да се почувства обичана, за да разцъфне нейната истинска красота. По видяното Шин можеше спокойно да заключи, че Хьо Рин наистина бе открила онзи някой, който можеше да я направи щастлива. И все пак нещо дълбоко скрито в погледа ѝ го караше да се стяга.
- Благодаря ти,Шин-Юн. Знам, че е малко странно, но причината, да те повикам тук, е да те помоля за помощ. – чертите на лицето ѝ се напрегнаха осезаемо, сменяйки атмосферата наоколо.
- Слушам те. – отвърна почти професионално, засилвайки концентрацията си.
- Както знаеш, аз застанах начело на компанията. Странично се занимавам и с благотворителност. Станах анонимен спонсор на едно сиропиталище в града, и тук стигам до момента, който ме тревожи. Преди две седмици изчезнаха две деца. Още не можем да ги открием. Преди седмица изчезнаха още две. Не вярвам да е съвпадение и да са се изгубили, докато са си играли в двора, както твърди полицията. Моля те да ми помогнеш. Знам, че може би нямам това право, и че навярно работата ти е свързана с много по-големи неща, но... Ако загърбим миналото, ще видиш, че с теб не сме особено различни. И двамата знаем какво е да останеш сирак. Тези деца, те са били нас, и ние сме били те. Не заслужават да страдат, защото на света не му пука за тях. Помогни ми да ги намерим!
Отпи тихомълком от кафето си, докато слушаше случая ѝ. Остави чашата отново на масата и за миг се загледа в черната утайка. Навярно това би представлявал живота му в сиропиталището без присъствието на Дже Мин. Знаеше, че да изпълнява всякакви странични неща от задачите си в Интерпол, не бе в негов интерес и дори му беше забранено. Но чувстваше същото като Хьо Рин. Трябваше да направи нещо.
- Ще направя каквото мога. – каза без колебание, защото щеше да го стори. За първи път би се съгласил за нещо с Хьо Рин, а дори не бе предполагал, че такъв ден ще дойде.
- Разчитам на теб, ти си последната ми надежда. – изрече, поставяйки ръката си върху неговата. Знак на доверие, който изплаши Шин. Понечи да дръпне ръката си, но тя я стисна още по-силно. Толкова ли искаше да му се довери? Как изобщо би могла да вярва на човек като него? Защо всички искаха да му вярват? Никой не заслужаваше да се наказва по този начин.
- Не мога да обещая нищо. – добави след минута, когато успя да освободи дланта си от нейната. Не искаше да дава повече напразни обещания. Поне ако искаше да започне живота си правилно. Тази стъпка бе най-трудната, но най-нужната. – Изпрати ми всичко, което знаеш, всичко налично по случая. – тя кимна и двамата се запътиха към изхода. – Ще държим връзка. – каза отново с почти делови тон, когато я изпрати до колата ѝ.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Нед Окт 28, 2018 7:25 pm

Seung Jae Min написа:
Лабиринт.
Животът на човек не е пъзел, а лабиринт...
Светът е една безкрайна плетеница от улици, места, кръстопътища... и стени. Стени, сред които търсиш врата, закачена някаква табелка, някакво прозорче светлина.

Отровни крачета на паячето пълзяха по треперещото му тяло. Спираше го да усеща всяка отделна молекула от тленните си останки и отровата ѝ го обливаше като тежки ресни на траурна плащеница. Ръката му отново намери телефона. Палецът отново стана над номера, над името, над желанието да го чуе.


Душата на човека е лабиринт.
В нея бродиш ти, спомените ти, хората, с които се сблъскваш... и не само това. И ти, и спомените, и хората градят още и още стени в пространството. Заплитат сложните пътеки, преграждат улиците.
Влезе в стаята, където беше той. Понечи да каже нещо, но не успя. Още не знаеше какво и се почувства като в пуста улица, без край, без начало.

В такива бездънни улици попадаме често.
Вървим, лутаме се, нещо ни води, подсказвайки, че това е правилното решение, това е прекия път към изхода, но след завоя виждаме стена.

В началото сме пълни с ентусиазъм.
Погледна го.
Подготвени сме психически, че това е нормално.
Пак сведе поглед.
Нищо не става лесно от първия път.


Не губим присъствие на духа, а просто сменяме посоката и подхода. Поемаме по друга пътека. Предвкусваме успеха на неясната цел и към изхода - безликия, безименен изход от лабиринта.
Нова надежда засия в съзнанието му.
Може би този път щеше да успее!
И понечил да отвори уста, когато вратата се отвори. Някой влезе в залата.
Тишина! Външно и вътрешно. А искаше ... желаеше да го попита дали все пак ... може би ... ще може отново да се видят и да .... знае ли ... да го попита как е ... какво прави.

Тогава отново срещаме стена.
Нещо все се изпречва пред нас. Нещо незнайно, необяснимо, непредвидено.

Не усещаше тялото си. Напрежението беше разкиснало мускулите и мозъкът му, превръщайки ги в част от себе си - изсмукваше ги и ги притискаше едновременно - както паяк, пие сока ти, докато те е пристегнал в лепкава мрежа.

Отново път без изход. Задънена улица!
Какво беше този път онова, в което се блъсна. Какво го спря? Пак ли беше някой или сега собственото му съзнание рисуваше демони, който да го дърпат назад?

Повдигна глава.
Уверен беше.
Усещаше, че поне в това начинание ще достигне до края, ще преодолее това ниво и ще си поеме дъх преди да продължи.
Ще успее да го заговори.
Ще успее да прескочи трапа.
Ще прескочи каньонът, който се бе образувал между тях.
Ще достигне до Пак Шин Юн.
Но не успя да премине ... за пореден път – стената се оказа по-здрава отколкото очакваше.


И в един момент усещаш как изтъняваш, стените около теб растат, небето става просто малка линия някъде високо, от където дори въздухът не може да слезе до каналите, сред които се луташ.
Но Дже не го почувства. Искаше да опита още веднъж, и отново без успех.

Уморяваш се, ядосваш се, амбицираш се, отчайваш се... всичко това се сменя толкова бързо, колкото бързо изстива устремът ти, щом видиш пред себе си поредната стена.
Стена сред нищото, но не и от нищото...
Тя има основи. Лъжите, които си бяха наговорили.
Има гранит, които я извайва. Непососбността да се виждат извън това място.
И това, за да продължи извратения строеж на собствения ти капан.

Причина не е нужно да се търси - тя просто е там. За нея няма ключ. Няма взрив, който да я разклати. Няма пукнатини, по които да я изкатериш. Просто трябва да се обърнеш и да продължиш в друга посока.

Но колко посоки трябва да смени? Колко посоки има в този свят, че да съществува някоя, която да не води в тази проклета задънена улица...
Да, той е бил вече тук. Много пъти. И не знае накъде да поеме.

Въздухът не му достигаше. Затвори очи, защото все по-трудно можеше да различава силуетите в залата – сетивата му просто бяха безполезни ... изтерзани ... притъпени.

Все същата стена. Различни ситуации, различни начинания с един изход - НУЛЕВИЯ.
Вече и не се ядосваше - нямаше сили. Лутането из собственият му лабиринт го превърна във войник без оръжие. В моряк без кораб. В ковач без чук.
Не се укоряваше - нямаше основание, защото нещо независещо от него го спираше. Не беше непреодолимо /надяваше се/, но беше могъщо. Основите му бяха твърде дълбоки, че да може да ги подкопае сам - дори не знаеше с какво точно вътре в себе си се сражава.
Или знаеше. Осъзнаваше ли го? Самият той не можеше да си отговори, но беше ясно само с едно – за пръв път ... имаше толкова силна нужда да поговори с Пан Шин Юн.

Времето изтичаше с шепота на хората. С разнасящата се мека мелодия на непринудени разговори. Със стоновете на гаснеща жарава в огнището наречено сърце..
Неподвижността му не можеше да се нарече покой, нито търсене. Просто безтегловност. Като ембрион, копнеещ за изхода, но недозрял да го премине. Може би просто му трябваше още време. Още опит. Още увереност.
Може би, но нямаше за кога.

И тогава го чу. Онзи звук, който огласяше спасението. Нямаше хора, а той стоеше седнал в креслото. Последните стъпки на етажа изчезнаха, а тътена на разярилата се буря се разнесе. За миг светкавица освети лицето на Пак Шин Юн.

Първата стена падна, а ти излизаш с високо вдигнати ръце все едно си победил в нещо грандиозно.

-Може ли? – понечи леко и хвана ръката му възможно най-нежно.

Втората стена бе разрушена от незнаен взрив, а ти вече се радваш на успеха си. Усещаш го. Напредваш и това е нещо прекрасно, нещо уникално.

Усети ръката му .. гореща на допир. В пълен контраст с неговата. Пръстите му минаха по кокалчетата, а една искрена усмивка вече се бе разтекла по лицето му.

Третата стена просто изчезна, пускайки те да преминеш, защото си успял да се пребориш с още един твой демон.

-Добре ли си? – произнесе тихо и го погледна в очите, който изглеждаха уморени. Все още му нямаше пълно доверие. Не можеше да изпитва онова напълно отдаване като едно време. И ето как усмивката му от искрена се превръна в меланхолична.
Ако само не бе срязъл спирачките онзи ден.
Ако само Шин не се бе венчал.
Ако само животът им бе една идея по-нормален .... сега дали всичко щеше да е различно?

И колкото стени да падат оставаше един проблем. Крепостта, която бе изградена, а в основата ѝ стояха всички неизказани неща.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Нед Окт 28, 2018 7:26 pm

Park Shin Yoon. написа:
Почти като лъжата. Истината е само малко по-различна.  Малко по-грозна и себична. Малко по-горчива, като не достатъчно отлежало вино. Остатъчният вкус от което, щеше още дълго-дълго да нагарча, а може би завинаги. Докато Пак Шин Юн не намери начин да прочисти вените от отровата си. Отдавна усеща собственото си жило, забито така навътре в гърдите му, че не успява да го извади сам, колкото и да опитва.
Неговата любов е коварна болест. Не знае дали беше такава от самото начало, или в последствие се превърна в такава.  Като зависимост към нещо, което мразиш, но без което не можеш да живееш и без което не се чувстваш жив. Нещо, което те убива бавно и в агонията си нараняваш този най-близо до теб. Нейният източник. Твоят морфин. Едновременно лекарство и дрога.
Всичко е твърде неразривно свързано, за да се раздели. Едното винаги води към другото. Шин обича, съответно наранява. Не защото не знае как правилно да обича, а защото може да обича единствено по този начин и единствено този човек. Сънг Дже Мин е едновременно залезът и зората на сърцето му. Едновременно кислород и въглероден оксид, изпълващ дробовете му. Едновременно бленуван мираж и единственото истинско нещо в живота му.
Никога нямаше да го направи щастлив. Защото всеки път, в който е така близо до щастието, и когато успее да съгради нещо, пред погледа му се изпречват онези прогнили стари основи, ръцете му се разтреперват от гняв и разрушават всичко. За един миг го има. Има Дже в ръцете си и това е всичко, от което се нуждае.  В следващия миг го изгубва. Изпуска го, прогонва го, разбива го на парчета. Не защото се нуждае от нещо повече, а защото не вярва. Не вярва, че е наистина, че е истинско. Не е способен дори да съжалява и затова всичко се повтаря. Ръцете му са бурни морски вълни. Неспособни да задържат нещо, без да го разбият в грапавите скали. А трябва само малко вяра. Ключе, което вече и двамата са изгубили.
Или всичко простичко се свежда до заложената у човека склонност към самоунищожение...
Има ли реално значение?
Преди две седмици изкара една ябълка на кухненския плот. Разряза я на две. Канеше се да я изяде, но го повикаха. Със случая на изчезналите деца се занимаваха двама от екипа му. Свестни момчета, доста добри в събирането на секретна информация. Очевидно най-после е налице някакъв истински прогрес, който ще ги изкара от черната дупка, в която се намират.
Ябълката стои на плота и бавно се скапва. Присъствието ѝ сякаш е дотолкова маловажно, че и миризмата на вкиснато не успява да напомни за него. Кошът, претъпкан с дрехи, също отдавна чака да бъде изпразнен. Помещенията в малкия апартамент  излъчват просторна тишина и призрачна пустота. Няма часовници, които да отброяват минутите и сякаш времето е спряло да съществува.
- Разбира се. – тъмнокосият мъж направи заключение в главата си, очевидно само за него. Не знае откъде е редно да започне, а многото въпросителни погледи го карат да разхлаби вратовръзката си. В сградата на Интерпол е сравнително оживено, но по някаква причина присъствията на всички се сливат в едно. Не е чудно, че си приличат толкова. Тук всички са наясно, че трябва да сдържат емоциите си и да не показва друго, освен нужните умения. Все пак не присъстваха в качеството си на хора, а на агенти.
- Ще споделиш ли с нас какво разбра? – обади се нечии глас и доста бързо съжали за това. Старши агент Канг му хвърли осъдителен поглед, от който всички замръзнаха. Но това остана незабелязано от Шин. Той пристъпи към бялата дъска и започна да чертае с маркер върху окачената карта.
- Невъзможно! Разкодира цялата схема толкова бързо...
- Без помощта на компютър...!– чуват се шепоти, които бързо зачезват в тишината.
- Виждате ли това? Днес отново ще има раздвижване. Навярно ще превозват последно изчезналите деца. – очерта няколко пъти изчислената дата, игнорирайки останалите.
- Слушайте всички! – обади се отново старши агент Канг. – Формирам нов екип. Алфа2. Тадаши, ти ще си начело на операцията. Останалите – Уми, Че-Сонг, Саймън, Мика ще се разделите и покриете всеки възможен изход с хората си. Задачата ви е да откриете и изведете децата оттам, всеки заловен престъпник е бонус. Вървете! – след като се произнесе, светкавично се върна в директорския си офис на горния етаж.
Шин дори не успя да реагира, какво остава да се вбеси навреме. Последното обаче не закъсня чак толкова и няколко минути по-късно, тъмнокосият нахлу при Канг без да почука. Защо да си прави труда?
- Не съм ти дал разрешение да влизаш тук. – видя погледа му също толкова спокоен по време на изказването и след това. Ако умишлено изпитва търпението му, това няма как да свърши добре.
- Но знаехте, че ще дойда, нали? Знаете и причината, затова очаквам обяснение.
- Искаш да знаеш защо не те включих в екипа? Вече имаш случай, забрави ли? Разбрахме се да хванеш онзи, Рю Сънг Ки, за да изобличим най-сетне сем. Накамура. Дадох ти достъп до най-секретните данни, събрани в Интерпол, сега е твой ред да оправдаеш доверието ми. Съсредоточи се върху твоята работа, вместо да се занимаваш със странични неща. Екип Алаф 2 ще се справи с изчезналите деца.
Трябва да му се признае, че даде прекалено задоволителен и подробен отговор, за да се оспори решението му. Но уви, това само повече раздразни  Шин Юн. Въпреки че Канг наистина подбра най-добрите си агенти за мисията, на другия нещо не му даваше покой. И сякаш не е просто моментната суета, която неизбежно го завладя. Усеща, че е редно поне да го държат в течение, но и сам се досеща, че Канг няма да позволи всяческата му намеса в това. Навярно причината е, че вече знае до какви крайности е способен да стигне Шин, когато приема нещата лично. Всички онези деца са сираци, също като него.  Подритвани от един временен дом към друг, многократно използвани за социални помощи и сега напът да дарят без знанието си органите си за болните деца от богаташки семейства. Шин никога не е попадал в приемно семейство, но неведнъж е виждал осиновители, напускащи дома, в който израснаха с Дже Мин. Още си спомня какви фотосесии си правеха заможните семейства пред сиропиталището, заедно със заветния си избраник. Всичко още му се струва противна показност, особено през онези вече далечни години, през които е наблюдавал как същите деца се връщаха обратно, някои дори с допълнителни психически травми. Когато си нямаш никого, е лесно за всеки да те използва и захвърли обратно. Така или иначе, ти нямаш истински дом, нямаш място, на което да принаделжиш и да бъдеш обичан. Малцина бяха изоставените деца, които намираха истински дом.
- Старши-агент Канг – понечи да каже нещо, макар да знаеше, че разговорът им отдавна приключи.
- Не ми се слушат излишни аргументи, така че по-добре си върви, докато съм в настроение. – бива подобаващо отрязан и с очаквателен поглед му се посочва вратата.
*
И ако на това му казваше настроение, надали можем да си представим какъв ще е стане, когато си го изгуби. Шин преди го е виждал ядосан, но тогава Канг изглежда просто отричаше по бащински му факта, че скъпото синче е неизлечимо хлътнал по корейската версия на Денис Белята.
Мислите му упорито опитват да блуждаят далеч от опасната зона, далеч от самия него. И в момента отбягва да си прави всякаква равносметка на живота, защото изводът със сигурност няма да му хареса. Друг бе въпросът дали би могъл да се види в кашата, в която бе затънал вече толкова  дълбоко. Дори не би могъл да ви отговори на универсални въпроси като „Кой си, какъв си, с какво се занимаваш?“. Едно на ръка, че на такива въпроси винаги се отговаря най-трудно, в случая на Пак Шин Юн той би могъл да каже всичко. Щеше да си каже името и след него щеше да използва отчасти въображението си. Защото отговорът на подобни въпроси в крайна сметка няма значение. Каквото и да каже,  няма да е нито вярно, нито грешно и най-същественото, той ще си остане просто някой непознат. Хората лесно могат да разберат кой си, но не и да узнаят историята ти. А беше ли възможно някой да те познава, когато ти самият не познаваш така добре себе си?
Официалните кожени обувки хвърляха тежка сянка при всяка крачка, докато се отдалечаваха от кабинета на старши-агент Канг.
*
- Добре ли си? – долавя познатия глас, по-внимателен от всякога, а вдигайки поглед зърва и крехката несигурна усмивка насреща. Отново даваше всичко от себе си, въпреки още пресните рани, които му нанесе Шин. Измина дълъг момент, прекаран в тишина и напразни опити за прочистване на съзнанието. Отдавна му е чудно как монасите постигат просветление чрез Празнотата, как въобще я намират. За него е като да се ровиш за игла в купа сено.
- Не, Дже. Не съм добре. – проронва след дълго мълчание. Взира се толкова дълго в крехката ръка, покрила неговата, че се сеща защо често избягва да го поглежда в очите. Ароматът, гласът на Дже Мин далечно му нашепват за всичко, което двамата с него можеха да бъдат.  А тези негови очи, това лице, болезнено му напомнят за всичко онова, което те вече бяха изгубили. Единствената светлина сега са все по-редките усмивки на Дже. А някога преди нещата бяха толкова по-прости.
Никой не успява да намери думите и всичко потъва в тишина. За първи път зърва подобно колебание и безсилие в чуждите очи. За миг му се струва, че това е отражението на неговите собствени. Пръстите му, внезапно така тежки, с усилие се сплитат с тези на Дже. Иска му се всичко да се окаже просто сън. Последните няколко години, времето, в което двамата бяха разделени един от друг и времето, в което се бяха наранявали един друг и сами себе си. Ще му се да е просто кошмар, а когато се събудят, там да ги очаква нов живот. Бъдеще. Ще му се да може да го открие и сега, докато сънува за това свое кошмарно Аз и още по- кошмарните му постъпки.
- Просто съм малко ядосан. – вметна накрая, сякаш нищо не се не се бе случило и не се случваше. Сякаш в сърцето му не се разразява никаква буря. Всичко придобива незначителност, но тази фалшива лекота на думите не успява да убеди Дже Мин. В погледа му продължава да се чете онази силна загриженост, която никога не спасява положението, но болезнено стопля сърцето на Шин, или поне останките от него. А сега го боли от промяната, която вижда отсреща. Добрият стар Сънг Дже Мин би му се нахвърлил с някоя нелепа шега и би му заповядал да се стегне, макар да знаеше отлично кой от двамата бе превърнал думата си в закон.
Тежката въздишка на безмълвния Дже му показа, че той е напът да се предаде и отчаяно търси знак от Шин. Нещо, за което да се улови с последни сили. Но тъмнокосият не възнамерява да му пуска удавнически сламки. Да продължава да го измъчва с бурните си вълни, наблюдавайки как червенокосият не може да доплува до неговия бряг. Бе прекалено себично. Смяташе, че е негов ред. След като успя да срути света на единствения, когото обича. След като заклейми основите на познанството им, всичко, на което се крепеше връзката им. Израстването им заедно в онова сиропиталище вече беше просто минало, сякаш на други две деца. Негов ред е да опита да доплува да съседния бряг и да се вгледа в свитото от вина и болка сърце, чиято искрена любов избягваше да приеме през цялото това време. Но прозрението, че омърсената му душа не заслужава тази чиста любов, не спира да блуждае в съзнанието му. Кара го да се мрази, почти непрекъснато. Всеки път, в който погледите им се срещаха, той се мразеше и вече нямаше как да прехвърли тази омраза върху някой друг. Отказа се за бяга.
До Дже изглеждаше ужасен човек, превръщаше се в опустошително природно бедствие. Но не искаше да бяга повече. Време беше да се сблъска с истинското си Аз.
*
Излизайки от задушната сграда на Интерпол, Шин подкарва колата по главния път. Не отива никъде, няма конкретна цел, карането го успокоява. Оставя прозорците леко спуснати, за да усеща вятъра пробягващ с бясна скорост през лицето му. Поглежда джипиес системата и нещо в мозъка му прищраква. Внезапната спирачката кара гумите да изсвистят неприятно, а някъде отзад се наддават викове и клаксони на разгневени шофьори.
- По дяволите! – изпсува, давайки рязък завой обратно към страничния път. – Как съм го пропуснал?! – зададе си въпрос, на който нямаше и време да си отговори. Бързо смени посоката на агресията си отново към старши-агент Канг . Този недодялан чичка как можа да му се довери толкова бързо? Без дори да се усъмни в думите му или да провери изводите му. Сега мисията на златния му екип бе напът да пропадне. Престъпниците бяха умни, и разбира се, си бяха предвидили чуден начин за бягство. Съдейки по хитростта им, вече сигурно бяха разбрали, че изначалният им маршрут бе разкрит и се караха по пътя към стария мост. Под него имаше още по-стар тунел и официално никой не минаваше през него. Беше твърде заобиколно, имаше опасност от срутване. Затова дори го нямаше и на картата.
През ум не му мина да се свърже с колегите си. Да ги информира и да предотврати разкарването ми за зелен хайвер. Не предполагаше и колко ще съжалява за това по-късно.
Когато настигна съмнителният брониран камион веднага разпозна шофьора, един от братовчедите на сем.Накамура. Значи са замесени и в трафика на хора. Не че имаше някакви очаквания към тях, но това...преля чашата. В този момент дори не иска да си спомня, че имаше вземане-даване с тях и че им е длъжник.
Тунелът се появява в близкия хоризонт и това му подсказва, че трябва да вземе нещата в свои ръце. Изкарва първи пистолета си, но да го използва е твърде рисковано. Навярно децата са заключени в ремаркето.  Вижда двама-шофьорът и компанията му, но колко ли още мутри има вътре?
Натиска педала за газта докрай и ги засича. Камионът спира доста преди потенциален сблъсък. Няма шанс да не са го забелязали от по-рано. За съжаление по този забравен път трудно би обягнало на някого, че го следят.
- Кой ти си, по дяволите!? – чува се ругаенето на приближаващия се исполин. Бе поне цяла глава по-висок от него и може би цели три глави по-висок от шофьора, който го следваше с поглед, вяло втренчен в Шин.
- Това не е важно, Тони. – отсече с нотка на пренебрежение и загледа натрапника сякаш не беше човешко същество. – Попитай го има ли някакво предсмъртно желание и приключвай с него. Имаме си по-важна работа.
Още докато шофьорчето приказваше приказките си, исполинът вече опита да сграбчи Шин, но се оказа прекалено тромав заради масивното си тежко тяло. Рефлексите на тъмнокосият, къде-къде по-бързи, сега се явяват единствената му преднина, но първоначалният му план просто да ги надбяга и да открадне камиона, не случи на успех. Шофьорът изруга нещо и изкара оръжието си. Шин нямаше друг избор, освен да дръпне спусъка първи.  Големия Тони се надвеси над простреляния в гърдите и опипа за пулс. След като отново се изправи, заобиколи камиона и грамадната му ръка потропа с код по вратите на каросерията, сетне те се отвориха и отвътре излязоха още двама не по-малко внушителни от Големия Тони. Веднага позна единия- бодигардът с глупавото прозвище Грамадата, дясната ръка на „брат му“ Накамура. Защо беше глупаво да се нарича така? Защото почти всички мъже, вършещи мръсната работа на мафьотското семейство, си бяха исполини, сигурно ги бяха вербували на кастингите за кеч-мания.
- Ти! Жалък предател! – и неговата памет се оказа блестяща.
- Кой е това? – запита онзи до него.
- Същия червей, който шефа ни осиновиха по необясними причини.
- „Необясними причини“? – повтори като под временна хипноза Шин, разширявайки леко очи. – Не вярвах, че имаш толкова богат речник, Грамада.
Онзи изсумтя насреща му, запретвайки ръкави. Изглежда ръцете го сърбяха отдавна за това, което според него предстоеше.
- Да се разберем така: предавате ми децата, оправям се с тях както лично ми заръча младият г-н Накамура и всички сме щастливи. – Шин реши все пак да опита, макар отдавна да бе загубил правото да се възползва от позицията си в това чуждо за него семейство.
- Най-добре си кажи молитвата. – почти се изсмя в лицето му и тъкмокосият премина на следващия вариант.
- Колко изтъркано! - Остави се да бъде хванат, само за да просне приятелчето на Грамадата с две хватки, които винаги действаха. Сбиването не му мърдаше от самото начало и все пак доста го бе отложил, печелейки си време за план как да избави децата. Забеляза други двама в каросерията, които зорко пазят завързаните едно за друго сирачета. Трябва първо да се оправи с трите мутри тук, за да стигне до следващата стъпка, ако успее. Всъщност нямаме „ако“ никъде в изречението.
Изкара късмет, че го подцениха толкова и затова дори не си направиха труда да вземат оръжията в ръцете си. Все пак той е един нищожен манекен с кофти японски акцент, а те -трима татуирани великани. Уви, късметът му привърши, когато нечий лакът безмилостно прониза корема му. Дали бе на Големият Тони, Грамадата, или третия не стана ясно, но и нямаше да има разлика. Всичко пред очите му причерня и в агонизиращата липса на кислород, Шин се свлече на земята. За миг всички органи в тялото му сякаш отказаха и толкова се оказа достатъчно. Не успя да си спомни, че всъщност тъкмо бе стигнал до финала – сам срещу така харизматичния Грамадата.
И тогава развитието на екшъна придоби напълно неочакван обрат, което накара адреналина в тъмнокосия да го изпълни и да го задържи буден. Позната по цвят и модел кола успя да блъсне и тримата му противници. Това беше шансът му, или поне така си помисли. Изправи се, макар главата му да пулсираше от болката  в корема.
- Аз ще разсея тези вътре, ти вземи децата и ги отведи на безопасно място!
За миг застина. Това бе гласът на Хьо Рин. Същата онази Хьо Рин, която опита да го убие, сега се правеше на герой. По дяволите..много пъти! Какво търсеше тук, как го беше намерила...За жалост нямаше време за въпроси. Не би приел заповед от жена, но сега той бе пребития, а тя изглеждаше напълно уверена в приказките си. Не беше нито агент, нито полицай... не беше длъжна да е тук. Но беше..
С последни сили Шин се придвижи до ремаркето на камиона и потропа с тайния код, който запомни от по-рано. Щом заблудени овце отвориха, децата плъзнаха навън без да чакат покана, с ужасени от уплаха лица. И точно, когато Шин щеше да затвори себе си вътре с останалите двама, които видя, планът му бе напълно съсипан. Не видя друг по-добър изход. И двамата държаха оръжия и съвсем скоро изненадващата навалица и елемента на изненадата щяха да изчезнат. Единствено така щеше да ги задържи достатъчно, за да спечели време на Хьо Рин да качи децата в колата и да избяга. Но всеки знаеше, че реакциите на Шин в този момент бяха неизбежно забавени. Тя също го видя. Заръча на децата да се скрият в колата ѝ в същия миг, в който застана на пътя на тъмнокосия и направи последната съдбоносна грешка в живота си. Разбира се, за нея не беше грешка.
Два куршума пронизаха крехкото й тяло, което успя да се задържи достатъчно, за да затвори ремаркето и заключи. Куршумите продължаха да се нижат отвътре, карайки здравата метална конструкция около Хьо Рин да се издува навън.
- Не! Не, не, не, по дяволите! Защо го направи?! – Шин вдигна главата й, преди напълно да се свлече на земята.
- Не задавай...глупави въпроси, а върви!
- Искаш да те оставя тук, полудя ли!?
С притихнал ужас проследи погледа ѝ. Нямаше шанс да оцелее и го бе знаела.Това ли бе глупавият й план?!
Прочете в очите й неизбежната истина. Трябваше да я зареже тук, умираща, за да спаси децата.
- Сега сме квит...скъпи!
Това бе последното, което му каза, преди да пусне ръката му.
Сега той стоеше отново в онази сграда, на място, което го задушава и искрено й завиждаше. Завиждаше й, че няма нужда вече да се занимава с тази глупост, наречена живот. Докато стоеше и не можеше да вдигне поглед пред който и да е агент, камо ли пред човека, когото обича, си мислеше колко трябва да го мрази съдбата, за да го накара да премине и през това. Сега бе по-виновен за смъртта на този цивилен гражданин, отколкото хората, които я бяха простреляли. А сега стоеше в притихналото задушно помещение, след бездушното си машинално „Грешката е моя, проявих своеволие и немарливост. Готов съм да поема отговорност.“
Той и отговорност? Не вярваше, че изрече това, на което не беше способен. Пак Шин Юн, който никога не бе поемал истинска отговорност за действията си и който обвиняваше ако щеш омразната му съдба, но не и себе си...сега заявяваше, че ще поправи стореното. И когато онзи миг продължи да прорязва съзнанието му, той разбра, че е стигнал дъното на съвестта си. Тя вече бе прогризана до съвършенство, стоеше като прогнила и проядена, но все още жива плът. След като нищо не можеше да върне един живот, отишъл си по този начин, заради неговия каприз и его, то нима можеше да изкупи вината си? Все още не знаеше присъдата на Канг, но каквато и да бе, нямаше да е достатъчно жестока.


Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   

Върнете се в началото Go down
 
You are you are, my favorite medicine~
Върнете се в началото 
Страница 7 от 7Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Роулплей терен :: Чужбина и незнайните измерения-
Идете на: