JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
» Let me be your hero~
Пет Ное 16, 2018 5:44 pm by Ин

» ~between two dimensions
Чет Ное 15, 2018 4:24 pm by Zenn

» Шизеншики и Земята
Пет Ное 09, 2018 8:22 pm by Адам Фолкфлиър

» You are you are, my favorite medicine~
Нед Окт 28, 2018 7:26 pm by Ян

» Родени в хаоса
Съб Авг 06, 2016 3:43 pm by Ян

» Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.
Съб Юли 30, 2016 2:41 pm by Ahn Seun Jae

» Зимната градина
Сря Яну 20, 2016 2:54 am by Ин Стефани

» Конферентната зала
Съб Дек 26, 2015 2:18 pm by Ahn Seun Jae

» Сделка със Сянката
Пон Дек 14, 2015 12:50 pm by Grim

АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm

Share | 
 

 You are you are, my favorite medicine~

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Next
АвторСъобщение
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Съб Фев 24, 2018 10:41 pm

Seung Jae Min написа:
През целия полет му идеше да хване маската на своя съсед по място и да му види лицето. Направо ръцете го сърбяха именно това да направи, но някак си се сдържа. Сигурно защото вместо да зяпа този до себе си предпочита да чете доклади за работата. То реално вече не правеше разлика между двете. И на едната, и на другата само доклади ли доклади. Само писане, обясняване и такива неща. Нищо по-различно, само дето се водеше, че с едната помагат на света, пък другата ... е тя помага на тия с болежки. Уж.
Беше изключил телефона си, но в момента, в който кацна самолета и се изниза извън него го включи. Някак с крайно нетърпение го направи, че видиш ли, може да е изпуснал нещо много важно. Предимно включващо единствения човек, за който му пука. За жалост като видя, че няма нищо изпуснато вълнението беше внижено да размер, който граничеше с този на молекула. А някаква странно разочарование се появи по лицето на Дже. Явно като се върне в Япония ще поднася цветя и шоколад на Шин.
Отправи се към хотела, и щом стигна първото нещо, което направи е да си вземе душ. Извади лаптопа си от куфара и набързо прегледа пощата си, преди официално да я затвори за една седмица. Беше решил, че няма да приема никакви имейли с поръчки от първата работа. Последният път така му провалиха почивката. От екскурзия до Осака се превърна в следене на военен убил цивилен. Затова сега дори се радваше, че си смени номера, и само Шин го знаеше.
Изсуши си косата, защото уви нямаше навика да го прави веднага след банята. Навлече се и излезе, че да разгледа града. Така и така беше тук, та поне да се възползва от спокойствието на самотата. И факта, че не познаваше никой. Направо да не повярваш, че съществува такова място.
След доста дълго ходене и разглеждане на градските улици и паметници не беше усетил кога се беше стъмнило. Тайпе изглеждаше по-приятен през нощта. А и Дже доста харесваше светлините. Някак си го караха да се чувства като дете, което няма никакви проблеми и може да си живее живота спокойно, уви истината беше далеч по-различна.
Огледа за пореден път някаква карта на града, защото май се загуби. За жалост тая карта беше на китайски. Какви бяха тия хора, че не можеха да я напишат на общоприет език. Като английски. Но и Дже си беше виновен. Можеше вместо да зубри по органична химия в даскалото да запише избирателната с китайски и да си улесни живота. Толкова му е бил акълът тогава.
Спря се и започна да оглежда картата, не че разбираше нещо, но все пак да се опита. Огледа се и видя някакъв парк, а срещу него и хотел. Опита се да ги намери в картата, но отново кретенът си е кретен. И понеже това не беше достатъчно лошо, видя как картата почна да се мокри. Сега вече настинката му беше в кърпа вързана. Въздъхна и просто прибра картата. Извади чадъра си и го разтвори, а краката му сами започнаха да се движат напред.
Докато вървеше забеляза силует на някаква пейка. В дъжда. В някакъв си парк. И веднага заключи, че този е скитник. Което го накара да започне да съжалява всички, които бяха като този пред него.  Или тази. От толкова далеч му беше трудно да прецени. Побърза да стигне до него и понечи да му даде пари, но тогава идилията от спокойния ден тотално се преобърна.
Преди да е казал и гъг видя как скитника / вече установил, че е мъж /, хваща ръката му, а в следващия момент видя, че същият този скитник носи лицето на Пак Шин Юн. Премига няколко пъти, че да си изясни гледката. Лицето на скитника, тоест това на Шин Юн-а не изчезна, а Дже успя да мисли само за едно нещо. Явно не можеше да избяга от Шинския гняв където и да е.
Тъкмо готов да го попита какво прави тук, беше дръпнат към тялото на отсрещния, а последвалото го накара само да мига неразбираемо. Честно. Кой изобщо беше решил да му направи такъв номер? Тъкмо си беше помислил, че може да изживее един ден без да му се вдига кръвното, ама явно не това искаше съдбата. И ако имаше някакви въпроси преди това .. е те бяха тотално сринати със земята. Както и мислите му. Направо загуби връзка с главния мозък.
Целувките продължиха доста, а когато се разделиха, Дже се дръпна и сложи едната си ръка на мястото, където беше сърцето. С още размит ум и малко забързано дишане се опитваше да се накара да действа нормално. Или поне да не почне да го налага веднага след това. Затова когато успя да си събере поне една десета от мислите се наведе, за да хване дръжката на чадъра, който беше изпуснат още в началото на целувчицата от Шин.
Гледаха се известно време, а Дже така и не намери правилните думи в главата си. Пък какво остава да каже нещо. Накрая измисли нещо. Като не може да мисли и да говори защо да се хаби. А и щеше да провали момента. Затова само се приближи и притисна Шин към пейката. Настани се най-нахално в него и му даде да държи чадъра, че да не се мокрят излишно. Сетне го прегърна през врата и този път той зарови устни в чуждите. И за пръв път от както се помни не му пукаше много какво ще си помислят хората, които ги видят. Просто се остави на момента, преди да сръчка Шин в ребрата и го погледна с една типично детска и невинна усмивчица. Такова за него. Само сръчкване не беше достатъчно, но все пак беше начало.
-Та .. такова .. – започна тихичко, осъзнавайки, че не може да формулира правилно изречение и допря челото си до неговото. А сетне се прилепи плътно до него, че да не му остави място дори да диша - .. ти как ... а ... тук ... такова .. как се озова ... защо.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Нед Мар 04, 2018 5:18 pm

Park Shin Yoon. написа:
В съзнанието му изникна спомена за любимото им дърво в двора на сиропиталището. Спокойствието и безгрижието, което ги унасяше в приятна дълга дрямка под дебелата сянка на короната. Главата на Шин в скута на Дже и всичката споделена топлина оттогава. Защо ли отказваше да приеме фактите. Че само присъствието на един единствен човек го правеше щастлив. И пред и и сега.
– Аз просто... дойдох в Тайпе за един кратък експеримент. – внезапно проговори с присъщата си сериозност, на която Дже веднага се хвана. Със свободната си ръка взе банктоната, паднала на пейката до тях. Сгъна я прилежно и я върна в джоба на притежателя ѝ. – Зачудих се дали ако се излежавам на някоя пейка като скитник, ще събера заплатата на един вестникар. – довърши и видя недоумението в чуждите очи. Дори сам не знаеше защо го баламосва с нещо толкова нелогично. Но нали имаше странно подобие на чувство за хумор, което и сам не си разбира, но въпреки това го забавляваше. – Глупчо. – подсмихна се леко и захлупи шапката си на рошавата червенокоса главица. Заряза досадния чадър настрани, защото му пречеше.  И вярно, че шапката му никак не отиваше на Дже, но поне един от двамата нямаше да се намокри.
– Истината е, че... – започна с по-тих глас, но се спря. Като че се стресна от началната дума, с която започна. Като че нямаше правото да я използва.
Постави длани върху ръцете на Дже и бавно ги сне от врата си, но не ги пусна. Стисна ги силно, сякаш искаше да чуе звука от изпукването на малките му кокалчета. За момента бе умилостивен, а и чувстваше странна вина. Изгуби се в лешниковите очи насреща, докато опитваше да формулира правилно мисълта си.
– Вчера ми пратиха известие, че командировката ми се изтегля за днес. Изпратиха ми два билета и казаха, че мога да взема някого със себе си. – прочисти гърло и се подразни на себе си, че със следващото признание щеше да изглежда по-голям глупак обикновено. Но стана ясно, че така му влияеше Дже Мин. – Сетих се единствено за теб. И тъй като предположих, че не би искал да отидеш никъде с мен, реших да се правя, че не съм тук. Но съдбата очевидно реши друго. Още в самолета, когато си смени мястото и седна до мен. – направи нова пауза, забелязвайки двойната порция изумление от внезапно прозрение, изписано на отсрещното лице. Недалеч се чу изсвистяване на гуми, на което никой не обърна внимание. – Не исках да ти проваля почивката. – въздъхна, изрекъл най-близкото до извинение, на което бе способен. И първото, което трябваше да провали момента на неочаквани откровения, бе изписукването на телефона. Наглата вибрация накара Шин спонтанно раздразнен да отключи дисплея и да прочете съобщението. Беше от Хон Тао. Странно, но само при вида на името му сякаш бе избутан извън комфортната си зона от невидима сила. Есемесът гласеше „Изникна проблем. Обади се веднага, щом прочетеш това.“ Замириса му на нещо гнило, с което точно в този момент не искаше да се занимава, затова реши да го игнорира. Друг импулс изскочи насреща. И ако досега Шин приказваше така, като че някой му бе дал серумът на истината, то следващото бе невиждано чудо като това атеист да се разкая пред Господа.
– Не, знаеш ли...И това не е истината. – върна погледа си върху Дже, а в очите му гореше увереност, достатъчно силна, че да изпържи всяко едно съмнение. – Всъщност тайно се надявах на това „случайно“ да се засечем. Защото исках да прекарам това време с теб. Само с теб. – пръстите му обгърнаха парещите зачервени страни на слушателя, опитващ да задържи размития си поглед  върху него. Гледката на потъващият в земята от срам изпълваше Шин със задоволство, което обаче сега далеч не бе на преден план. Гадината в него си почиваше, макар и закратко. –И не ме вълнува колко егоистична е тази истина. Това е моята истина,  Сънг Дже Мин. – обви ръка около врата му, бавно притегляйки го съм себе си, докато устните им не бе докоснаха гъделичкащо леко. И сякаш от нищото го жегна чувство, че нещо не е наред. Нима бе възможно в толкова съвършен момент? О, да, май въпросът беше реторичен. – Какво е това, Дже? – запита, сбръчквайки вежди. Бе усетил нещо малко и обло да убива между кокалчетата му и го бе изтръгнал напористо от скривалището му. Намери го спотайващо се във вътрешната част на палтото на Дже.
– Прилича на проследяващо и подслушвателно устройство в едно. Какво за... – още преди да добърши отнякъде долетя камък, който със скоростта на светлината стигна до плачещата върба до пейката им. Камъчето се вряза в дървото и остана там, както и разширените зеници на Шин, които едва успяха да проследят цялото едносекундно изпълнение. Който и да беше това, си го биваше. Успя да го ядоса, но щеше да му върне за проваления момент. Искаше да каже още толкова неща, но желанието му беше смазано като настъпено яйце. Отдели Дже от себе си и закрачи по инерция към единствения силует, когото мерна. Онзи също реши да се покаже от сенките и дори да му се развика насреща. Скъси дистанцията между двамата на един метър, което бе опасно близо, предвид кой се оказа натрапникът.  
– Пак Шин Юн! Ти, копеле! – тътенът от дълбокия дрезгав глас на старши агента накара дори дърветата за затреперят. Но въпреки това нищо не можеше да прогони Шинския гняв. Не и него. А когато последното бе налице, всичко останало бе дребно и незначително, и лесно можеше да бъде смачкано.
– Старши агент Канг! И аз не се радвам да Ви видя, особено тук. – натърти с ирония на официално обръщение и с искрено възмущение на последната думичка.
–  Дойдох да те предупредя да стоиш далеч от сина ми!
– Хм...? – измърмори и се огледа демонстративно, пъхайки ръце в джобовете си като че този пред него му беше последната грижа. – Не знаех, че имате син.
– Не си никак интересен! Знам всичко за теб! Знам защо си играеш със сина ми, но както виждам нямаш капка съвест, щом си стигнал толкова далеч.
С последните си думи успя да жегне Шин на неподходящо място. Първото, което се запита, беше как може да е разбрал за причината за онзи инцидент. Единственото доказателство беше касетата от видеокамерата в гаража на онова момиче. Но тя бе у Шин, в неговия сандък със спомени. Ако нещастникът с бе докопал до всичко това нямаше да го пощади,дори да беше принца на Англия. В неговите очи единствения, който отиваше далеч, беше скапания старец, който очевидно си вреше носа във всичко. Интересно му беше защо, при положение, че не обичаше Дже като свой син. Никога нямаше да повярва, че това е истина.
– Значи сте осведомен за всичко. Тогава, кажете ми кой е създал първият ядрен реактор? – попита, сякаш си приказваха по съвсем различна тема. В момента гневът и иронията се смесваха във вените му като първи приятели. Шин можеше и да е безсилен срещу Дже, но останалите н представляваха негова слабост, следователно първо щеше да ги изкара то кожата им, че да им е „по-удобно“ да се пържат на бавен огън в ада.
- Не си играй с търпението ми, копеле такова! – след кратката закана бе сграбчен за яката на ризата си, подава се изпод палтото му. Странно, но дори не трепка. Само набръчи муцуна, когато осъзна, че никак не му се нрави да диша същия въздух с този пред него.
- Първо си играя със „сина“ Ви, а сега с търпението Ви. Голям играч ме изкарахте. Само дето сте в грешка, че някой ще повярва точно на Вас. – подсмихна се най-нагло, след което се отскубна от хватката на другия. Трябваше да признае, че положи неимоверни усилия. Този стискаше като някакво менгеме, дори не можеше да го нарече човек. Приглади яката си и когато отново срещна яростния поглед, видя опасни искри, доста недоброжелателни. – Простете, но не обичам да ме пипат с мръсни ръце.
- Смяташ, че Дже няма да ми повярва? А дали ще повярва на теб, ако знаеше всичко? Искаш ли да проверим още сега? – този път заканата звучеше съвсем истинска, напът да бъде изпълнена. Дже не успя задълго да стои настрана, въпреки че Шин му бе направи знак да не се меси. Видя с периферното си зрение как се доближава и затова побърза на свой ред да престъпи към Канг, издишвайки струя горещ въздух в лицето му. Трябваше да му затвори многознаещата уста, преди да е казал нещо от онова, което някак бе разбрал. За щастие не бе предвидил едно нещо. Шин също винаги бе осведомен за нещата. Особено за онези, за които никой не подозираше. Може и да беше глупак около Дже, но друг на този свят нямаше силата да проваля плановете му и да му се меси в живота без позволение.
- Внимавайте, старши агент Канг, да не окачите сам примката около врата си. Мисля, че никой не би повярвал на някой толкова манипулативен, като вас. Що за баща би инсценирал отвличането на собствения си син, за да залови най-новото попълнение на Якудза... – направи пауза, за да се зарадва на реакцията на потиснат гняв, издаваща вътрешно безсилие, сетне продължи да шепне. -  Тцтцтц, а наричате мен играч. Не съм достоен да се меря с вашето ниво. – устните му се разтегнаха в невинна усмивка, докато вътрешно ликуваше над гарантираната си победа. - Вярвайте ми, че Дже който познавам аз, не би Ви простил никога за това.  – довърши и заотстъпва назад, скривайки самодоволната си усмивка.
- Аз вярвам, че Дже би ми простил всичко. – каза вече на висок глас, обгръщайки собственически талията на доближилия се червенокоско, възпирайки го от други действия. – Защото ме обича. – отбеляза най-спокойно и го целуна, че да затвърди думите си. Когато отново погледна към разярения старши агент, вече бе изкарал и насочил оръжие срещу него. Тъмнокосият знаеше, че бе преминал всякакви граници на уважение и морал, но за първи път се чувстваше напълно свободен да държи докрай на своето. За първи път не го интересуваше какво ще се случи, какви ще бъдат последствията. Свободата беше това да не те е страх. Следователно онези, дето я притежаваха, бяха донякъде чисти самоубийци.
- Нещастник! Ще съжаляваш, че си се родил! – извика с безпрецедентна нотка на ярост, сякаш реално обмисляше да сложи край на Шин още тук. Като че бе доловил и предвидил всичката опасност, криеща се в неконтролируемото и непоправимо чудовище през себе си, което едва набираше сила.
- Отдавна съжалявам. – продължи в същия дух, свивайки леко рамене. Огънчетата в ирисите му танцуваха с невиждана скорост. Вече се бе зарекъл, че нямаше да позволи на нещо да го спре. Нещата щяха да станат така, както ги виждаше. – Наясно сте, че това оръжие няма да промени фактите. – добави вече напълно сериозно, все още стискайки Дже, за да не мърда никъде. Наблюдавайки отстрани как някой се бори с гнева си бе също един ценен урок за Шин. И осъзна, че колкото и странно да звучи, такава гледка задоволяваше неговия собствен гняв и го неутрализираше. Разбира се, за сметка на иронията и крайно цинично държание.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Пон Мар 05, 2018 12:11 am

Seung Jae Min написа:
Гледайки отстрани разбра едно. Това си беше чиста борба между две кучета, здраво хванали кокала. И нито едното искаше да пуска, нито другото. Но незнайно защо в главата на Дже изникна онази приказка с двете кучета и моста. Двете са джафкаха, напираха се, обиждаха се, заплашваха се. Накрая и двете пристъпиха към центъра на моста и понеже нито едното, нито другото искаше да отстъпи моста поддаде и ги удави. Та сега Дже се чудеше, дали той да им е мостът, който ще спре спора, или да бъде тихият слушател?
Труден избор, определено. Не заради друго, но защото тия двамата си мислеха, че той е някаква играчка, която може да бъде ползвана, но нито чува, нито вижда, нито чувства. Да им прощава? За какво? Очевидно имаше някаква огромна пропаст, която при тия двамата беше запълнена, но понеже на незнаещите им е по-лесно, затова на Дже се падаше тази чест.
Хвърли поглед към Шин, а после към ръката, която го стискаше. Съвсем внимателно сложи своята върху нея. Свали я и се усмихна на Шин, който моментално го погледна. Върна му шапката и го дари с най-невинната и сладникава усмивка, на която беше способен. За жалост тя не продължи много. Края на устните му бавно се сведе, очите му от искрени изгубиха напълно всяка искра и сякаш станаха все по-тъмни и дълбоки, като бездна. Върху лицето му застина безразличието на всичко, което се случваше наоколо.
- Джин Хьок, не се ли месиш когато не трябва? – попита, а тонът, който използваше беше далеч от онзи объркания. Далеч от миловидния и добричък. Единственото, което сега се усещаше беше някаква странна студенина и пълна лишеност от заинтересованост във всяка дума, която казваше. – Не трябва ли да се грижиш за дъщеря си? Или пък, недай си Боже, за жена си?
В следващия момент Дже хвана дулото на пистолета и го насочи надолу. Китката на Канг подаде, а оръжието се озова в ръцете на Дже. Червенокосия хвърли един поглед на Шин, а след това се върна към Канг. И двамата казваха, че ще им прости, за нещо си там, но не беше ясно дали го познават добре. Сигурно от тримата той беше онзи, който можеше да държи най-много на гняв. Все пак водеше война с Канг от шест години, показваше му, че не го иска близо до себе си. Че дори не иска семейството му в живота си.
-Протокол 19. Заплахи срещу цивилни ... – започна монотонно, спокойно и все пак някак смразяващо костите - ... изваждане на оръжие срещу цивилни ... – пълнителя на пистолета падна на земята - ... е напълно забранено ... – освободи предпазителя и разкара дулото - ... затова ако агент нападне цивилен, той, агентът ... – извади цевта от дулото, а сетне измъкна и предпазния бутон - ... ще бъде отстранен за неопределено време от бойното поле. Не искаме това да ви се случи, нали?
Очите на Канг се разшириха, а погледа на Дже си остана все така незаинтересован. Всички смятаха Дже за слабо създание. Някой, който не може да се оправи сам. И в компанията, и в щаба. Всички си мислеха, че е някакво добро и едва ли не безобидно чедо, но не виждаха, че той е от типа, който може да използва невинното излъчване в собствена полза. Все пак Канг го научи на това. Да използва всичко, което притежаваше в своя полза, така че да спечели накрая.
-Този тук изобщо не е цивилен. – заяви на свой ред Канг и сякаш гнева му за миг спадна.
-А какъв е тогава и използвай името му. Затова е измислено. – каза му съвсем спокойно, вперил поглед в настойника си - Нека направим обзор на нещата. Пак Шин Юн, 22 годишен. Отраснал в сиропиталище в Сеул, директор на фармацефтична компания. Годеник на племенницата и единствена наследница на собственика на тази същата компания. Работното му време е осем часа, а през другото е или по срещи с предприемачи, или в тях си ..
-Осиновен от главата на Якудза. Брат му е следващият им „предводител“. Да ти изглежда на прост цивилен? – прекъсна го Канг и сложи ръце пред гърдите си.
Дже се замисли. До някъде имаше право, но това не правеше Шин пряко свързан с тях, а и колко деца идваха от лоши семейства, а те самите не бяха зли. Пък и знаеше, че Шин никога не би се съгласил да стане от ония, татуираните гадини. Просто искаше да го вярва, да вярва в чернокосия, когото обичаше.
-Каква е разликата между нас и те. Реално и те пазят своите, реално и те се бият за кауза. Ние действаме под реномето, че е за доброто на целия свят. Не е ли лицемерно това? Убиваме, също като тях, но какво точно прави един човек толкова лош, че да е достоен да умре? Реално, всичко, което правим са пълни глупости.
-И преди сме говорили за това Дже. Те застрашават хората, а ние ги пазим. Такава е работата ни. Не можеш да го промениш. Каквото и да ни коства трябва да го дадем, за да пазим ценните за нас хора.
-Заслужава ли си да дадем всичко на тази работа? На теб ти отне любовта на живота. На половината агенти им отне свободата. А на мен – погледна отново към Шин – правото да бъда на страната на онзи, за който ме е грижа. Осъзнаваш, че дори и да стане мафиот не ми пука нали? А и ако трябва да напусна Интерпол, така да бъде. Прати колкото искаш агенти след мен, не ме интересува. Само помни, че както преди известно време ти счупих ръката, така на тях ще им счупя вратовете, точно както ти си ме учил.
Обърна се и хвана Шин за ръката, задърпа го далеч. Не искаше да се разправя повече. Предупреди го. Предупреди и целия Интерпол. Тъкмо и Шин успя да чуе какво наистина мисли за него. Че беше готов да даде и живота си, само за него. Не знаеше защо, но усещаше, че на моменти Шин просто се затваря в себе си, също и че рядко се появяват момент на откровение, като по-рано днес.
-Пак Шин Юн ... – викна Канг зад тях, което накара Дже да удари пети в земята. Обърна се и направо камък му падна от сърцето, че не държи оръжие или нещо такова - ... видя какъв е с човек, към когото няма чувства. Помисли си добре дали ще ти прости, ако веднъж разбере всичко или ще видиш Дже Мин такъв, какъвто беше сега.
Бавно от погледите и на Шин, и на Дже, Канг се загуби, оставяйки само двамата в дъжда. Дже от своя страна погледна чернокосия до себе си. Без да се усети беше станал от момчето от сиропиталището в нещо, което заплашва и наистина мисли заплахите си. Приближи се още малко до него и го прегърна през кръста. Сгуши се в него и затвори очи, а ръцете му стиснаха плата на палтото на Шин, за да спрат да треперят. Силно се надяваше да не го е отблъснал с тази си страна.

***

Сервитьорката донесе поръчката. След скандала по-рано двамата решиха да вечерят в ресторантчето наблизо. Всъщност Дже само се съгласяваше като кимаше с главата. Не беше обелил и дума повече. Мълчеше за абсолютно всичко, което се случваше от онзи момент до сега. Просто не намираше правилните думи. Чувстваше се виновен и не знаеше как да изкупи тази си вина. Чувстваше се като престъпник, но реално не знаеше какво точно престъпление беше извършил.
Погледна към храната пред себе си, но усети как му се гади от всичко свързано с хранене. Гледката му се виждаше леко размазана, а кожата му направо се смразяваше от мокрите дрехи. И все пак всичко това беше напълно пренебрегнато. В главата му се въртяха всички думи, които дочу и не разбираше. Ама абсолютно нищо не разбираше. Май ще да е по-лесно ако само попита.
Отпи съвсем малко от водата, а тъпа болка около гърлото го удари неподготвен. Огледа се, за да прикрие това некомфортно чувство, а сетне върна погледа си в Шин. Все още беше на темата да измъдри какво да попита, или по-скоро как да зададе въпросите си, че да получи някакъв отговор. Нямаше да се учуди ако Шин смени темата. Умееше да го прави когато не му изнасяха нещата, които говореха другите.
-Шин Юн-а .. ще ми кажеш ли какво беше всичко онова с осиновителя ми? – зададе съвсем тихо и крайно неуверено, а ръката му намери тази на Шин и леко я стисна, докато погледа му блуждаеше някъде, но не смееше да го погледне в очите.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Нед Апр 15, 2018 7:43 pm

Park Shin Yoon. написа:
Държеше чадъра между тях, но все пак усещаше досадното тупкане на капките вода по лявото си рамо. Хвърли бърз поглед на Дже, за да се увери, че е изцяло защитен от дъжда, бързо прераснал в порой. Не че не бяха успели да подгизнат съвсем, но червенокосият така и така бе домъкнал чадър... Стигнаха до заветния ресторант, за който Шин бе споменал, във все същата смълчаност. И макар тъмнокосият да знаеше, че е въпрос на време тишината да бъде нарушена и да го бъде попитано нещо, предпочете да изпразни мислите си. А и имаше странното нарастващо чувство, че бе забравил нещо. Какво, къде и кога, представа нямаше.
Ирисите му замръзнаха някъде върху свилия се на стола отсреща. Сякаш можеше да долови всеки дребен детайл. Влагата, пропила в дрехите му, карайки ги да полепнат и очертаят извивките на тялото. Малките капчици, бягащи надолу по кичурите му.  Потреперването от студ, което несполучливо опитваше да скрие. Всичко прозираше. Дори питащият му поглед, който бе умишлено избягван. Шин огледа себе си и въздъхна тихо. Беше в почти същото окаяно състояние и май не можеше да е от полза. Сакото му бе толкова мокро, че сякаш самото то всеки момент щеше да се разтече като водна струя по тялото му. Имаше усещането, че ако изстиска дрехите си ще напълни три кофи с вода. Лявото му рамо пък се бе съвсем вкочанило и вече не си го чувстваше, също като пръстите на краката си. И тъкмо му дойде кихавица, когато тишината бе остро нарушена от Дже Мин. Навярно „внезапно“ бе по-точната дума, но несбъднатата кихавица имаше собствено мнение.
Усети хладната и мека длан върху своята и това спечели отвеяния му поглед. Беше ли го попитал вече? Думите се изгубваха на непонятно място, въпреки че тъмнокосият съсредоточено следеше чуждите устни. Вероятно не му и трябваше да чуе реално въпроса, за да се досети от както естество е той.  Единствено не знаеше дали е готов с отговора си.
- Секунда. – каза, вдигайки леко показалец. Игнорира въпросителния, но търпелив поглед на Дже, след което бръкна в в джоба на панталона си. Изкара "две в едно" устройството, което бе изнамерил от палтото на червенокосия агент. Размаха го във въздуха и се усмихна. Последното бе колкото иронично, толкова и плашещо. – Май трябваше да го върна на притежателя му. – смотолеви Шин. Взе, че го обля вълна на успокоение, че се бе преситил какво забравяше. – Но дебатът бе твърде разгорещен. – допълни като пусна малкото устройство на земята и го смаза с обувката си. Отпусна се чак, когато чу и последното изхрущяване на материала. Поне за нещо ставаха тези обувки. Вече бе склонен да им прости, задето бяха пропуснали вода.
- Не се тревожи за това, Дже Мин-а. – продължи вече по темата. Този път бе решил да не заобикаля въпроса на червенокосия. Вместо това щеше налее още малко масло в огъня. – Скоро ще ти дам нещо. Късче от себе си.– промълви, облягайки се назад, но все тъй приковал отсрещните очи. Тонът му бе нетипично спокоен, без капка отенъчност на чувства. Като че изказваше простичък факт. – Тогава ще си отговориш на всички въпроси за мен.
Настъпи нова тишина, през която Шин пресуши чашата си с червено вино. Имаше нужда да се посгрее. Мразеше единствено колко носталгично му действаше този алкохол. Как го караше да си спомня за отминали моменти на щастие, които няма силите да върне.
- Колкото до агент Канг.. – поде отново, като едно незначително „впрочем“, наливайки си втора чаша. Не искаше да нарича този човек по никакъв друг начин. Това оставяше приятната студена граница и ясно изразяваше чуждото му отношение към въпросния индивид. Не искаше да има нищо общо с него и стига да зависеше от него, двамата нямаше да се засекат повече, поне докато са на тоя свят. – Мога да ти кажа само, че ми е длъжник. Ако искаш да разбереш повече, трябва да попиташ него самия. – довърши с безразличен поглед, докато почистваше устата си със салфетка. Накрая я сгъна прилежно и повика сервитьор за сметката.
- Забравих да спомена. – каза, като се изправи и приглади подгизналата си яка. – Отседнал съм в този хотел. – огледа се вяло наоколо и посочи на Дже стълбището към горните етажи, където се помещаваха стаите. – Ела с мен, и двамата имаме нужда от топъл душ и сухи дрехи.
И преди да е спазил докрай опита да не налага мнението си, без да е разбрал чуждото по въпроса, просто хвана китката му и го задърпа със себе си.  
***
Изпъна се като котарак на леглото и загледа тавана. Заслуша се в шумоленето на душа и бе напът да си представи голото тяло на Дже в банята, когато стопира мислите си и ги повече в съвсем друга посока. Не трябваше и да се споменава колко му липсваше вкусът на тази млечнобяла кожа. От една страна искаше Дже самичък да го пожелае, но голяма час то него бе наясно, че това нямаше да се случи. От друга страна, искаше да смело да захвърли глупостта с въздържанието, което го караше да се чувства като невярна монахиня по време на Великите пости. Искаше да има Дже всеки път, щом го пожелае, а фактът, че го чувстваше грешно, дори повече подсилваше желанието му. Не можеше да спре тази си тиранична нагласа и да се прави на праволинеен, защото и вълкът в овча кожа си оставаше вълк. Сега обаче един друг въпрос не го оставяше намира. Хлопаше по вратите на съзнанието му във всеки един удобен момент. Дали Сънг Дже Мин можеше да го намрази? Беше ли способен да спре да го обича? Продължаваше да държи на думите за своята безусловна и крайна любов и с всеки следващ път задълбаваше толкова, че дори Шин си въобразяваше, че може да му повярва. Бе като хлапе под хипноза, което бе убедено, че наистина знае кого и как обича. И не, че Шин бе експерт в любовта, но едно можеше да потвърди. Хората бяха склонни умишлено или не да нараняват най-скъпия за тях човек. Но най-трудно се преглъща и прощава неосъзнатата вина. Ако въобще бе постижимо.
Включи телефона към зарядното и го остави на вибрация. След като не бе получил други съобщения и повиквания от Хон Тао сключи, че неговият проблем не бе нещо жизненоважно. Щеше да почака докато се върне то командировката. Позамисли се дали да не приседне край прозореца и да брои звездите, каквито всъщност не се виждаха, или да си пусне някой безсмислен развлекателен канал по телевизията. Но очевидно никоя мисъл, от която нормалните хора биха се възползвали, него не го трогваше. Забрави и малкото си скромни опции за убиване на времето, щом пред погледа му отново се изпречи Дже. Прясно излязъл изпод душа, навлякъл една от ризите на Шин. Лично тази му беше сравнително широка и караше фигурата му да изглежда още по-слаба и крехка. Яката се бе стърчеше по-настрани и напълно оголваше тънкото му вратле, по което червенокосия прокара нервно пръсти. Гледката накара Шин Юн да преглътне след едно обилно скришно облизване, след което да отклони поглед със скоростта на светлината, умножена по две. Мисълта, че още бе трудно да контролира страстите си около Дже, бе направо трагикомична. Причерня му щом другия се приближи и му позволи да усети аромата на лавандула, попил в кожата му.  Тъмнокосият стисна очи и разтри слепоочията си, но и последният му опит да се отърси от скритото желание отиде на вятъра. Усети как другия си присвоява ръцете му и му задава баналния въпрос „Добре ли си, Шин?“
- По дяволите.. Не! Не съм добре! – призна си и изпсува гласно, което рядко правеше и това му спечели нова порция облещени очи насреща. Улови Дже за китките и го застави да седне до него. – Не ме гледай с този жален поглед! – грабна малка кърпа от шкафа до леглото и покри главата на червенокосия с нея. Започна напористо да я масажира, уж да му поизсъхне косата, но реално просто си изкарваше нервата по нов начин. Като се замисли, може би щеше да е добър масажист, стига да си мереше силата.
Когато усети, че отново може да владее, захвърли кърпата настрани и затърси лешниковите очи. Отмести няколко кичура, които му се пречкаха, а сетне заговори с твърд, но някак умоляващ глас.
- Дже Мин-а... Не искам да те чувам отново да говориш като днес. – стисна силно лицето му в шепите си, а дъхът на Шин се доближи още и погали топлите му бузи. – Не искам да жертваш нищо заради мен! Не ми е нужно. – усещаше се някакво натъртване, сякаш имаше още нещо между редовете. И то беше фактът, че жертвите не променяха нищо. Особено в техния случай никой нямаше да спечели нищо. Нима Дже изпитваше такава безкрайна нужда за жертвоготовност... Защо ли се вживяваше толкова, защо не си признаеше каква услуга щеше да извърши старши агент Канг за света, ако се реши да подари куршум в черепа на Пак Шин Юн. Жертвите за любовта... бяха нещо нелепо след разбито сърце.


Върнете се в началото Go down
Ин Стефани
The Mistress
The Mistress
avatar

Местожителство : Чикаго
Scorpio Dog

ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Пон Май 28, 2018 11:39 am

Seung Jae Min написа:
Малките капчици падаха бавно и някак забиващо се в кожата му. Чувството беше някаква смеска между приятно, дразнещо, изтръпващо и все пак задоволително. Все още не разбираше, как може да има хора, които прекарват часове под душа, но сигурно и никога нямаше да разбере. Извън рутината от 15-20 минути / които даже си бяха много/, всичко си беше губене на време. Ценно време, което можеше да се използва по-умно. С любимите хора, докато все още не беше късно, например. Разбира се, имаше различни хора, с различни виждания за света.
Ръцете му се вдигнаха към главата и започнаха да измиват шампоана, а в главата му се появи нов въпрос. Въпрос, който интересно, не беше изникнал по-рано в съзнанието му, но може би просто беше твърде вглъбен в моментното щастие. В поредната заблуда, в която усилено се опитваше да повярва, защото колкото и да не искаше да го възприеме, до сватбата оставаше по-малко от месец, а веднъж Шин Юн да мине под венчилото нямаше да му се меси.
Какво да прави?
Дори сега намираше всичко за грешно. И не знаеше как да реагира. В един момент Шин Юн искаше да отидат на среща, беше с него, държеше се, сякаш го обича. На другия ден беше напълно отчужден. И така до преди няколко дни, но къде точно всичко се промени? Ето това му убягваше, както и причината за спора с Канг. Твърде много въпроси, а нито единия искаше да му даде отговори, нито имаше намерението да си имане-вземане с другия.
Отвори бавно очи и се загледа в пръстена от не ръждива стомана. Ако каже, че не му е идвала момент, когато е искал да го свали, ще излъже. Всеки път, когато Шин го отбягваше след срещата, го гледаше и се чудеше, дали значи също толкова много за чернокосия, колкото е за самия Дже Мин. Може би, не толкова, след като вече го беше свалил. Но от друга страна го разбираше. Не трябваше да носи такива ненужни неща, когато е на път да се ожени.
Пръстите му се увиха около кранчето и го завъртяха, а водата напълно спря. Уви се с първата кърпа, която успя да хване. Подсуши капките от тялото си напълно и побърза да се навлече, с каквото Шин му беше дал. Странно, но ако преди тези случки, сигурно нямаше да се чувства толкова неловко, облечен в Неговите дрехи, но сега беше малко ... не на място.
Излезна от банята и потърси с поглед Шин Юн. Приближи се до него, а с длан изтри малките капчици вода от косата си, които бяха попаднали върху шията му. Скъси дистанцията още малко. Беше малко забавно да гледа как Шин се опитва да гледа на всякъде другаде, освен в него. Но и малко .. тъжно, тъй като Дже усети, че пак се опитваше да го отбягва. Сигурно някъде беше сгрешил, и то жестоко, защото друго обяснение просто не си даваше.
Позволи си да го докосне, да хване ръцете му и да го попита най-малоумния въпрос, но от друг страна и единствения, който му хрумна - дали е добре. Не изглеждаше да е. И вместо спокоен тон получи нещо, което го накара да се ококори срещу Шин. Рядко го чуваше да псува, всъщност почти никога не го е правел.
Последва примерно и послушно чернокосия, когато го накара да седне до него и стана точно като дресирано кученце. Може би щеше да си купи каишка с табелка с името. Табелката щеше да е под формата на кокал, а на задната страна щеше да гравира следните думи „Собственост на Парк Шин Юн, ако го намерите изгубено, моля обадете се на ...:. Ако не друго, поне за базик щеше да стане, а и би дал всяка клетка от организма си, за да види Шин щастлив. Но явно дори тази привилегия не му се полага. И да, вече започна да смята, че дори да стои близо до Шин е точно това, привилегия.
Усети пухкавата кърпа върху главата си и само въздъхна. Загледа се в земята. Почувства ръцете на Шин през кърпата и се усмихна. Истински, неподправено и напълно искрено се усмихна. Погледа му за миг се замъгли. Почувства солен вкус от малки капчици. Усети онова леко, ефирно докосване на кристален дъждец по бузите си. Побърза да докосне слепоочието си, а този жест и да спре сълзите. Странно, но ако ще да са сълзи от нещо разбито, тъжен спомен или в този диапазон, можеше да се държи. Обаче в момента, в който се почувства толкова щастлив, дори за един кратък миг, то просто те сами си се появяват. А сега, точно в този момент, Шин без да се осъзнава го бе направил неизмерно щастлив.
Потънал в мислите си дори не разбра, кога Шин беше спрял. И за момент се зарадва, че успя да спре сълзите навреме. Преди шест години нямаше проблем с това да го виждат в такова състояние, но след няколко седмици с Канг разбра, че това да го видят разстроен е слабост. А той не можеше да си го позволи, особено пък сега. По-добре другите да виждаха вечно веселото момче, пред един, така или иначе, мъртъв отвътре глупак. Никой не искаше да е около изпаднали в депресия създания, които вкисват настроението на всички.
Усмихна се на думите на Шин. Кимна с глава, за да потвърди, че ще направи, каквото иска. Поне това можеше да го направи с лекота, нищо, че за Дже това не беше жертва, а отстояване на своето мнение. Но явно пак беше разбран погрешно, за пореден път. И ако това не беше намек от по-висша сила, че дори когато иска да проявява характер, то всеки го стъпква, то тогава какво друго е?
Вдигна ръцете си и докосне тези на Шин. Затвори за миг очи и продължи да се усмихва. Пое си дълбоко дъх, защото не беше усетил, когато беше задържал предишния си. Отвори бавно очи и се изправи. Мине зад Шин и го прегърна в гръб. Обви ръцете си около кръста му. Стисна китките си, както беше така, сякаш за да го заключи. Опря глава на гърба му и просто остави всичко така, за миг, или два. Достатъчно време, в което да му се проясни главата.

Сутринта дойде също толкова бързо, колкото и обстрелването на Канг по Шин Юн. Дори не беше разбрал, кога успя да заспи. Като се има на предвид, че цялата вечер се взираше я в тавана, я в заспалия вече Шин, я в беззвездното небе. В главата му се превъртаха какви ли не сценки, но все още не разбираше нищо от случващото се. Сякаш всички около него просто искаха да скрият истините и да го оставят в неведение.
По някое време дори си погледна телефона. С ужас разбра, че вече са му открили новия номер и го викат на работа, но не го отрази. Да го съкратят, не му пукаше особено много. А и искаше да прекара малко време с Шин, като нищо това да е последният му шанс да го разубеди за тая сватба. Защото веднъж осъществила се, то това ще е еквивалент на „Game Over” за Дже.
Дори в един момент леко се засмя. По-рано Шин беше говорил за жертви и такива неща. Че то любовта преди всичко е жертва, отдаденост, а не само някакви чувство, което може лесно да бъде заменено. Поне червенокосия така го чувстваше, но разбира се, проблема, че не може правилно да покаже всичко, което усещаше към Шин си стоеше. Сигурно там започване онази жестока бездна, която усещаше още от преди две години, когато се видяха в колежа. Неспособността правилно да подредиш действията си, така че да накараш някой да ти повярва, че изпитваш цялата отдаденост за тях. Нищо не го е било в това.
Надигна се от леглото, внимателно, за да не събуди Шин. Изниза се в банята и първото нещо, което направи, беше да наплиска лицето си с ледена вода. Погледна се в огледалото на тоалетката и само въздъхна. Целият беше подпухнал, ще да е будуването виновно, но какво да прави, като не може да заспива толкова лесно.
Мина през нормалната рутина и се върна при Шин Юн, който още спеше необезпокоявано. Шмугна се при него и внимателно го гушна. Доближи лицето си до шията му и леко го целуна, след което тихичко му прошепна, че е време за ставане. Не че му се напускаше леглото, но туко виж Шин имал работа за вършене и чиновници за тормозене.


Върнете се в началото Go down
http://elemental-witches.bulgarianforum.net
Ин Стефани
The Mistress
The Mistress
avatar

Местожителство : Чикаго
Scorpio Dog

ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Чет Сеп 13, 2018 3:00 pm

Park Shin Yoon. написа:
(след седмица-две)
В деня на сватбата

С периферното си зрение за последен път хвърли поглед върху дланите на Дже, стиснати в малки юмручета. До последно го уверяваше, че ще удържи на обещанието си. Само допреди минути му се закле, че няма да се ожени и ще избягат заедно. Накара го да повярва. Също както преди Дже Мин го бе накарал да повярва. Че някой го иска до себе си. Въпреки чувствата си и хилядите колебания, не можа да спре. Знаеше, че не можеше да се откаже сега. Бе стигнал дотук и щеше да сведе нещата до край. Всичко щеше да приключи скоро. Но един единствен страх го преследваше като собствената му сянка. Мисълта, че нямаше да може да продължи напред. Че никога нямаше да забрави Дже, да го преодолее. Колкото и да го болеше да го вижда, целият му живота бе преминал в мисли за него, за отмъщението. Само това му даваше причина да живее. Само това разпалваше амбициите му. Гневът, и тънката граница между омразата и любовта, на която стоеше вече от толкова време. Не можеше да избере само едната страна. Как би могъл, след като цялото му същество копнееше за Дже. За неговата радост и страдание. Може би беше болен. Болен от чувство, което не разбира. Не можеше да го нарече другояче, освен болест. Шин несъмнено страдаше от болестта на име Сънг Дже Мин.
- Можете да целунете булката! – дочу последните думи на бракуващия и съвсем машинално, както досега, се обърна към Хе Ин и я дари с кратка целувка. Не почувства нищо. Но чу как вратата се тресна шумно, а всички погледи се отправиха към тази посока. Дже бе избягал навън, прикривайки лице с длан. Навярно не можеше да повярва, че това се случва. Или просто се чувстваше като глупак, задето бе повярвал на шинските думи му и всичките му обещания. Е, сега знаеше какво е да се чувстваш... излъган. Предаден от онзи, когото обичаш.
***
Някак бе успял да се измъкне от голямото парти по случай мнимата си сватба. Бе намерил Дже и вървеше тайно след него с ръце в джобовете и безизразен поглед. Никой не би могъл да го познае. Бе наденал един стар анцунг, черна шапка с козирка и протрити кецове. Сега се бе превърнал в един призрак от миналото.  Онзи някогашен Шин, с тази разлика, че може би преди години би могъл да прости. Би могъл да преглътне болката, ако Той, Дже, бе останал до него.  Но сега нищо не му даваше мира. Кошмарите му се засилваха с всеки изминал ден, а всичко му напомняше на изгубените топли чувства, на празнината, която вече нищо не успяваше да запълни. Независимо дали Дже бе до него, или го нямаше наоколо, Шин усещаше как за него няма изход. Не виждаше спасение за душата си, макар и нещо да му нашепваше, че още не беше твърде късно. Сега обаче искаше единствено  да разруши всичко. Всичко, което бе постигнал. С един прост замах. Да довърши Дже, както и себе си.
Свиха зад една тясна мрачна  уличка и Шин му налетя в гръб, притискайки го към стената. Опря нож в гърлото му, сетне вдигна поглед.
- Какво стана? Очаквах да останеш до края... Или просто не си падаш по сватбите? – горчива крива усмивка застина на устните му, издавайки умопомрачителното му настроение. Вътрешно крещеше. Молеше се да е успял. Да го е накарал да почувства поне малко от болката, която му бе причинил Дже.  – Не ми казвай... Нима наистина ми повярва? Че те обичам...  Аз!? – подигравателен смях се изтръгна от гърдите му. Единственото, което го изпълваше в момента, бе желанието да го прекърши. Да види как очите му се насълзяват, а солените капчици проблясват в сумрака и се отразяват в неговите безжалостни черни бездни. – Глупак! Всичко, което ме накара да изпитам към теб... е омраза и съжаление! – чертите му продължиха да се изкривяват, и макар този дългоочакван миг да не му донесе насладата, която си бе представял, не можеше да спре. – Ти... Ти беше първият, който наруши обещанието си. Ти, Сънг Дже Мин. Запомни това. П.Р.Е.Д.А.Т.Е.Л. – издума бавно, натъртвайки на свята буква от последната дума, като внезапно задвижи ножа и остави белег върху дясната буза на Дже. „П“ като „предател“. Алената кръв разкраси млечно бялата кожа, спускайки се надолу по огледалното острие. Сега му идеше да прободе сърцето си. Не, това на Дже Мин, а своето собствено. Просто така. Просто, защото причиняваше болка на единственото същество, което бе обичал и щеше да обича някога. Но всяка части от него му крещеше, че трябва да  спре. Просто да спре да чувства. Крещеше му, че е грешно да бъде с него, сякаш нищо не се е случило. Но тогава защо ли го чувстваше толкова правилно. В миговете, в които го обладаваше и го правеше само свой. В моментите, когато телата им се сливаха, а душите се напасваха като две парченца от един пъзел.
Прехапа устна до кръв, но насили горчивата си усмивка да поостане още малко върху лицето му. Доближи още повече лицето си до това на Дже и прошепна последните си думи.
- Пред вратата ти ще те чака подарък. Там е събрано всичко за Пак Шин Юн. Цялата истина. – прибра малкото си ножче обратно в суитчъра и с отдалечи, за секунди изчезвайки в сенките. Не можеше да си позволи да остане повече... близо до него.  Не защото се боеше, че може да го убие. Защото се боеше, че може да съжали за всичко и да поиска да се върне назад. Колкото по-невъзможно ставаше това, толкова по-голямо бе желанието. Но връщането назад бе лукс, който не съществуваше за Шин. Той отдавна не можеше да се върне. Нямаше къде да се върне. А вече нямаше къде и да отиде.
Просто се скиташе. Крачеше по безизвестните улици, подминавайки стотници подсвирквания от леки жени и заплашителни подмятания от разни улични хулигани. Без да знае къде отива, накрая просто влезе в непозната сграда и се изкачи до покрива. Приседна на ръба и се загледа в небето. Купестите облаци тъмнееха, сякаш показваха празнината в сърцата на хората. Колко празен му се струваше светът сега. Виждаше тази празнина във всяко нещо. Дори когато погледна надолу, където се откриваше шосето. Колко ли празно пространство имаше между всички тези етажи и това шосе... И как това перфектно ъгълче, на което се бе настанил, можеше да е така безопасно, а в следващия момент да се окаже смъртоносно.  
Шин заклати крачета във въздуха и осъзна колко малко беше нужно. Само едно единствено накланяне напред и пускане на опорната точка. Ето че дойде и заветният въпрос.
Живееше ли му се?
Вятърът рязко смени посоката си и го накара да се олюлее леко. И двете му ръце инстинктивно затегнаха хватката си около хладния бетон. Остана втренчен в нищото. Значи все пак му се живееше.
- Защо? – вятърът понесе тихия му въпрос, разпилявайки го като шепа брашно.


Върнете се в началото Go down
http://elemental-witches.bulgarianforum.net
Ин Стефани
The Mistress
The Mistress
avatar

Местожителство : Чикаго
Scorpio Dog

ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Нед Сеп 16, 2018 3:47 pm

Seung Jae Min написа:
Какво се случи изведнъж? Защо той се държеше така? Какво толкова направи Дже, че  да го подтикне към това? Не разбираше, нищо не разбираше. Не трябва ли когато кажеш, че обичаш някой, когато му кажеш, че искаш да споделиш живота си с него да държиш на това? Не трябва ли просто да го остави намира.
Измами го! Съсипа го! Даде му всичко, което иска. Подари му своя живот, а Пак Шин Юн го взе, стъпка го. Унищожи всичко, което някога Дже е бил. А той, като глупак му повярва, даде му сърцето си. Но свърши с един безполезен орган, който беше изплют и захвърлен недей като ненужна мебел. Като един боклук.
Постоя малко. Не знаеше какво да прави. Всъщност нищо не знаеше, нито усещаше. Беше като една празна обвивка. Да е тъжен ли? Да плаче ли? Не беше сигурен. Сякаш целият ми свят се беше разрушил за миг. Сякаш беше бавноразвиващ се индивид и сега се опитваше да навакса всичко, което му се беше случило преди малко.
Когато отново се раздвижи първото, което направи беше да докосне бузата си. Отдръпна ръката си и загледа алената течност как капе капка по капка на асфалта. Това ли искаше? Това ли желаеше Шин? Добре тогава. Така да бъде. Щеше да му изпълни желание. Последното, което някога щеше да изпълни, защото му беше дадено да разбере, че вече нямаше никакъв шанс да е с него. И истината е .. че не искаше. Не искаше да го вижда. Не и след като така си поигра с него.
Закрачи през улиците. Вървеше бясно, а в главата му от объркване и неразбиране емоциите взимаха своя превес. Беше бесен. Беше на Канг, че не го спря. Бесен на Пак Шин Юн, че се подигра с него. Но най-вече, най-много, най-силно мразеше в момента себе си, задето е такъв глупак и реално вярваше, че един път ... един единствен път може да има нещо, което иска.
Прибра се в апартамента си. Пристигането беше трудно. Заради бясното си препускаше беше се блъснал в една мутра и отнесе „лек“ бой. Нищо сериозно, просто няколко синки и разцепена устна. Поне като не отвърна онзи бързо изгуби желание и го остави.
Остави някакъв си кашон на масичката в хола.. Вярно! Шин му беше казал, че това е подарък, в който е събрано всичко за Пан Шин Юн. Побърза и отиде да си вземе душ. Без да се суши, просто се уви с една кърпа и се върна в хола. Седна на дивана, а меката му повърхност започна да попита всяка попаднала капка от тялото на Дже. Внимателно отвори кашона. Срещна го снимка. На тях двамата когато още живееха в сиропиталището. Хубаво време беше. Нямаше усложнения. Всичко беше спокойно тогава.
Постави снимката внимателно на масата в страни и извади една кутийка. Отвори я и видя вътре същият пръстен, който сега красеше дясната му ръка. Погали внимателно повърхността на неръждаемата стомана и някак .. се почувства като глупак, защото само той можеше да се умилява на някаква си вещ, особено след като Шин му каза, че всичко е било само игра. Абсолютно всичко...
Свали своят пръстен и отиде до кухнята. Взе един нож и се върна в хола. Хвана пръстена, който по-рано беше на него и започна да драска написаното на него. Не му трябваше. Не искаше да го вижда, затова и беше да го заличи. На няколко пъти острието докосна кожата на пръстите му, но както с раната на бузата му, така и тези разрези бяха напълно безразлични за него. Някак не ги усещаше. Сигурно защото болката в сърцето му беше по-голяма.
Извади още доста неща от кашона. Символични дрехи, някоя друга снимка и прочие. Накрая се натъкна на един картинен плик. Отвори го и вътре видя, че има диск, както и някакви документи. Остави диска настрана и започна да чете документите, но с всеки следващ ред се ужасяваше. Вече спокойно можеше да види къде са му пропуските. Какво е направил. Защото е предател и защото е истински идиот, че си е мислил, че може да бъде щастлив с Шин..
**
след неопределено време

Наблюдаваше нещо през прозореца докато другото присъствие в стаята се опитваше да го накара да погледне във всичките неща на масата. Тетрадки, листа и прочие. Тъпотия. Птичките навън бяха далеч по-интересни, особено онази с жълтата опашка, която преди малко стоеше на перваза от външната страна на прозореца. Да не говорим, че дори колата, която изсвистя с гуми е далеч по-забавна от това пред Дже.
Поредната мисия, някакви сведения от бог знае къде. Странно, но за толкова време още не знаеше от къде, аджаба, тия си взимат информацията. Веднъж беше питал Мими, но и тя май не знаеше много. Все пак искаха всяка жаба да си знае гьола. Да не се задават много въпроси и по-възможност никакви освен машинално изпълнение на задачи. Радост.
Премести главата си от едната ръка, която беше на облегалката, на другата. Продължи да гледа през прозореца без да слуша много какво се случва около него. Не го вълнуваше особено. Просто мислите му все витаеха към едно определено нещо .. или по-скоро някой. След онази нощ всичко се промени. Преди това се биеше в гърдите, че е добричък, че мисли за другите, но вече всеки път като се погледне в огледалото и виждаше само онази катастрофа. Виждаше ръцете си в кръв. Шин в болницата изпаднал в кома.
От онази нощ насам осъзна, че е просто един себичен, досаден, егоистичен идиот. Някой, който не струва нищо и не защото не става за нищо, а защото парадираше със загриженост и прочие, а се оказа, че всъщност той е провалил живота на единствения човек, който някога е обичал. И на всичко отгоре беше изчезнал без да може да погледне назад.
Макар и не така, сега точно така виждаше нещата. Беше се опитал да убие най-добрия си приятел. Беше се опитал да му отнеме живота, а после избяга в друг континент. Това не можеше да си го прости. Затова и след като разбра всичко не потърси прошка от Шин, защото не му трябваше. Знаеше, че не я заслужава и затова нямаше смисъл от нея. А и не беше ли по-добре да живее със собствената си вина?
На няколко пъти премисли дали да не пробва същото. Да среже спирачките на колата си и да кара без да спира. Дори го направи. Сряза ги, но така и не се качи в нея. Остави го за момента, когато ще му писне от всички и всичко. Когато ще стигне тоталното дъно и няма да може да се вдигне повече.
-Сънг Дже Мин! – чу красяк на жена на средна възраст. Извърна най-демонстративно глава към нея без да прави никакви движения в останалата част от тялото си. Изгледа я с поглед сякаш и казваше „Защо не се гръмнеш?“, но тя само изцъка с език и се усмихна миличко, а дори така беше противна. Като всички на това място. Като всички хора за Дже, всички освен. – Изобщо слушаш ли? Разбра ли си задачата?
Лекото помръдване в очите ѝ докато говореше накара Дже Мин да се изнерви дори повече. Всичко напоследък го дразнеше. Всичко го изнервяше. Сякаш се беше превърнал в топка от гняв и омраза към всички, но осъзнаваше, че единствения, към който изпитваше нещо такова беше самият той. Самоунищожаваше се бавно, мъчително и му харесваше. Странно, но му харесваше да е такъв. Да се мъчи и страда. Да се тормози.
-Не особено, но не ми и пука. Затова си спести лекцията. – заяви без грам притеснение и извади мобилния си. Погледна часовника и само въздъхна. Още час и щеше да звънне на Шин. Не че имаше отговор, но собственоръчно си изтръгваше сърцето така. Някак му беше станало навик да се самонаранява така и сега ако не го правеше не можеше да диша дори.
Прибра телефона си и се изправи. Хвана папката, която беше уж пред него и я зачете. Отне му точно 2 минути да разбере какво толкова трябва да направи и я остави на голямата стъклена маса. След което отново се загледа в небето навън и пъхна ръцете си в джобовете, че да покаже колко го вълнува.
-Честно ... не знам как може да си син на ... – започна онази, но беше спряна преди да продължи.
-Въпроса, е че не съм. А и това, че не ме вълнуват хората не значи, че няма да си свърша работата. Но реално ... просто един кмет или политик ... какво толкова. – каза тихо Дже Мин и остави слънчевите лъчи да погалят лицето му като затвори очи – Твърде присърце приемаш всичко.
След това си изказване просто се отпусна и реши да се абстрахира от виковете на началничката си. Беше му ясно какво ще му каже. Че има само още един шанс и ако се издъни ще го пратят в Корея, където да се оправя сам. При което той всеки път казваше, че тъкмо ще осъществи дълго желаната си мечта да стане актьор, при това редом до сестра си. Или този път може да е сменила тона и да му се кара, че ще го прати отново на военна служба в Китай? Е и в двата случая не му пукаше особено. Веднъж го изпратиха, но Канг беше станал главно действащо лице в този Интерпол или накратко, сега той беше главния шеф и всички отговаряха пред него. ... Е не точно всички, но шанс.
*по-късно през деня*

Стоеше и го наблюдаваше. Просто не знаеше какво да направи. Къде да отиде. Да продължи ли? Да се върне? Не разбираше. Нищо от това не го разбираше. От всички хора на тоя свят. От всички създания на тая планета точно Него. Точно Той. Точно сега. Беше добре, беше чудесно досега, но сега когато се взираше в шоколадово кафявите очи пред себе си искаше само земята да го погълне. И все пак си пое дъх и пренебрегна всичките си вътрешни конфликти.
Приближи се и бавно свали шапката с козирка, която носеше. Стисна я в юмрук и я прибра в задния джоб на дънките си. Всъщност не му пукаше, че Шин държи оръжие, че би трябвало да го застреля. Така щеше да му се размине леко. Крайно леко и дори щеше да му е благодарен ако го улучи. Но не вярваше Пак Шин Юн да е толкова милостив.
-Знаеш ли ... – започна бавно и докосне хендфрито, така че да го изключи. Не искаше някой като Мими да разбере, че снайперистчето е всъщност Шин. - ... не очаквах да паднеш толкова.
Направи още една крачка и извади внимателно своето оръжие. След втората крачка насочи дулото към себе си и посегна с невиждана скорост към ръката на Шин. Сложи я на спусъка, след като имаше леко съпротивление от страна на някогашният му приятел. За жалост без голям успех. Все пак прекара шест месеца в тренировки, че да може да разкара чернокосия кретен от главата си. За жалост ефекта, който искате да постигне не стана, но вместо това заякна .. поне малко.
-Какво има Пак Шин Юн? Да не се изплаши? – продължи да го дразни докато виждаше как леко зениците на Шин потрепват. Това го накара да се подсмихне. Да изпита някакво задоволство, че все още можеше да го накара да изпита нещо различно от безразличие. – Да не би да очакваше някой друг? Канг?
Премести ръката си от неговата върху предпазителя и го отпусна. Преглътна за миг и продължи да се усмихва като пълния психопат, но май с липсата на изгората си се превръщаше в такова нещо. Дори Хон Тао забеляза известна разлика преди време и май той беше виновен, че Канг реши да го прати на обучение в чужбина.
-За жалост и двамата ще бъдем разочаровани. – някак притихнал гласа му се разнесе из стаята. Дже само килна глава на една страна разкривайки няколко плитчици, които красяха едната му страна от вече сравнително пораснала косица. – Ти няма да получиш някой достоен противник, а аз ще те гледам колко жалък си станал.
Замълча и изчака да види дали е успял да се качи на главата на Шин и да си отнесе куршум в главата. Реално това му беше целта. Като не може да живее с него не виждаше смисъл изобщо да се мъчи. За жалост не стана, което накара Дже само да се намръщи и свали оръжието. Хвана Шин за яката и го дръпна към себе си, колкото лицата им да ги делят няколко сантиметра.
-Предлагам ти да зарежеш тая работа и да се разберем някъде, където няма опасност да ни хвърлят на кучетата. Помисли си. – каза му, след което го целуна съвсем от нищото. Само за две, три секунди. Отдръпна се и хвана снайпера, който Шин носеше. Колко да не е напълно да си е провалил задачата. А и не вярваше чернокосия да се пробва да застреля някой с пистолет от толкова далеч. И понеже това не му стигна даже му помаха за чао с думите "Ще те чакам по-късно, скъпи!“ за финал. Все пак като ще налива масло в огъня да е до край.


Върнете се в началото Go down
http://elemental-witches.bulgarianforum.net
Ин Стефани
The Mistress
The Mistress
avatar

Местожителство : Чикаго
Scorpio Dog

ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Съб Сеп 22, 2018 11:33 am

Park Shin Yoon. написа:
Задържаната въздишка най-сетне се изтръгна от гърдите му. Задържа поглед върху отдалечаващия се силует точно две секунди, след което се обърна и сви в края на коридора, оставяйки всички все още живи копнежи зад себе си. Даде ги всичките до един на онзи отдалечаващ се силует. Подари ги на Дже и щеше да ги подаря отново и отново, независимо колко пъти съдбата решеше да му се подиграе и да го изпречи отново насреща му. Сега, предполагаше, че съдбата се подиграваше и на двама им.
Дже му се бе сторил някак променен, но не му се стори редно да се замисля върху това. Избягваше да споменава името на този човек дори в мислите си. Не го беше страх, че може отново да се обсеби то него, да не може да спре да мисли за него, да го иска отчайващо и влудяващо много.... Не го беше страх, защото бе наясно, че щеше да се случи. Бе наясно с чувствата си от години насам, но сега най-накрая бе успял да ги контролира повече от преди. Предаваше се. Независимо колко жалко и недостойно изглеждаше това, просто се предаваше. И усещаше онова облекчение, тази единствена утешителна награда. И единственото, което заслужаваше. Макар сърцето да не спираше да боли там, някъде, дори тази болка вече до достигаше до него. Или просто беше свикнал. От самото начало някъде дълбоко съзнаваше, че отмъщението няма да облекчи болката на това място, но поне бе съсипало надеждите му. Онези, които го съсипваха и само разпалваха напразно копнежа за нормален живот. Нормален и щастлив живот заедно с Дже.
Погледна ръцете си и се усмихна вяло. Странно, но за първи път благодареше на Бог за всичко, което му се беше случило последния месец. За това, че бе натопен за убийството на чичото на Хьо Рин. За това, че тя стана законна наследница на компанията и най-сетне стана полезна за нещо. Благодарен бе и на заварения си брат, че пак го измъкна, но този път с цената на чистата съвест. Не можеше да му се сърди, че не искаше да пропилява талант като неговия, а да го използва както може. Отдавна му отправяше предложения да се присъедини към мафията, но той не искаше да стига чак дотам. Не искаше да се връща към тази част то същността си, която му позволяваше да върши неща, за които дори да не съжалява. Но все пак го направи. И то не заради друго, а защото в затвора беше скучно. Постоянно го изолираха заради това, че провокираше всеки свой съкилийник и накрая го оставяха сам, без интересно занимание. А когато брат му дойде на свиждане, сделката, която му бе предложена му се стори твърде изкушаваща. Не че искаше да се превърне в най-добрата машина за убиване на мафията, но вече нямаше какво да губи. Вече бе изгубил всичко. В рамките на един ден. Затова бе благодарен, че завареният му брат продължи да проявява подобни грижи за него. Отстрани навярно изглеждаше другояче, но Шин знаеше, че му пука, макар и никога не го показва по нормалния за хората начин. С радост прие офертата с желанието никога вече да не му пука за никой. Не искаше да усеща слабост към друго живо създание, това му изглеждаше напълно ненужно. Затова реши да я пробуди. Онази своя страна, която можеше да бъде всеки и всичко и същевременно да остане Никой завинаги. Многолик Никой без лице.
Извади резервния си снайпер, хитро скрит в стаята на чистачките в повия им ден и се качи на покрива на сградата. Съзнанието му се изпразни до кристална чистота, още щом дългите пръсти поеха тежкото оръжие. Нагласи го така, че да е на точното място и застана напълно стабилен, плавно насочвайки мерника към днешната си мишена. Човек, чието име дори не знаеше. Беше му казано само, че  някакъв си политик, кандидат-кмет. За всичко без друго можеше да се ориентира единствено по снимката и координатите на целта. Странно, но сърцето му спря да ускорява ритъма си при натискате на спусъка още след правия път. Един път му бе достатъчен, за да „свикне“.Вече дори не мигаше, докато не се увери, че и взел на перфектен прицел мишената си. Когато се увереше, че шансовете да го улучи право в средата на черепа, са над 90%, показалецът се стрелкаше към спусъка плавно, без да позволява на позицията на тялото или оръжието за се размести. Една тогава възвръщаше способността си да мига, притежавана от всеки човек.
Звънкият тътен на изстрела отекна на открития площад. Гълъбите полетяха подплашени в синхрон, разпръсквайки се в различни посоки. Настана паника сред малките човеци там долу. Шин не побърза да се скрие, а остана няколко секунди да се полюбува на гледката. Двамата телохранители се оглеждаха в напразен опит да видят откъде бе стреляно, докато останалите двама сновяха около проснатия на земята. Слънцето блестеше в очите на всички, които опитваха да вдигнат поглед към върха на околните сгради. Тази част от Шин се наслади на момента, но остана от части разочарована, че никой нямаше да го забележи. Не би отказал малко тръпка, малко игра на гоненица. Но може би имаше и други варианти да запълни празното си време.
{Виждам, че нещо у теб е различно, с изключение на това, че си запазил наивността си.
Ще бъда във Айви клуб, в квартал Минато. Може да ми върнеш онова, което по-рано днес ми открадна.
Стига да успееш на ме намериш.}
Подсмихна се едва забележимо и остави стария си телефон със счупен дисплей върху стъклената масичка. Бавно покри студените си черти с изящно изрисуваната маска. Беше черна и с фин червен брокат, изобразяващ сълзи и усмивка. Забърза на панделка копринените връзки и пристъпи към единственото празно сепаре в дъното. Там светлината от прожекторите  почти не достигаше, а нисковолтовата лампа плахо огряваше стената с пастелен цвят тапети.
Кръстоса крака, облягайки се на мекото ъглово диванче. Все повече му допадаше червеното. Имаше нещо красиво в този цвят, възбуждаше сетивата по необикновен начин. Лежерно плъзна поглед по многото светлинки, играещи си на гоненица в помещението. Едва когато фиксира добре познатата фигура в далечината, отпи глътка от коктейла си. Наслаждаваше се едновременно на сладкия червен вермут, разливащ се към вените му, и на търсещия и донякъде изненадан поглед на Дже. Вероятно не бе очаквал да се окаже на „парти“ с маски и всички да бъдат втренчени в него, тъй като единствен той не носеше такава. Всеобщото внимание го разсейваше допълнително от целта му. Шин облиза долната си устна и се полюбува още малко на играта на криеница. До момента, в който не видя отчаянието, примесено със раздразнение в неговия поглед. Дори да му се искаше да изкрещи името му, силната музика щеше да удави всеки наивен опит.
- Бу..! – прошепна достатъчно силно в ухото му, след като се прокрадна зад него, незабележимо благодарение на тълпата. Лекото сепване и обръщането на другия бяха съвсем предвидими. Все още очакваше да види какво „ново Аз“ си беше избрал другия. В крайна сметка всичко бе един маскарад, така че нямаше по-подходящо място за срещата им от това тук и в този момент.
Видя наченката на недоволстване в тези две очи, които го гледаха странно. Не както преди. Не че някога нещо можеше да е „както преди“. Шин свали маската си с плавно движение. Разкри се усмивка. Единствената, която поддържаше този негов модел. Усмивка лишена от топлина и сърдечност. Усмивка, обещаваща само мъчителна и самотна игра. Безкраен бяг по подвижна шахматна дъска. Под някои квадратчета се спотайваха емоции и чувства, под втори се криеха опасни капани, под трети черни бомбички чакаха догарянето на заветното фитилче. Уловката бе, че не можеш задълго да останеш върху което ида е квадратче, трябва да продължиш нататък. Без да знаеш със сигурност какво е следващото.
Без да е нужна покана, другия тихо го последва към една тъмна стаичка далеч от всичкия шум и светлини, от които яко ти се завиваше главата. Тълпата остана втренчена и в двамата, докато не се скриха от любопитните очи.
- Какво има, доста по-тих си от по-рано..Да не се ядоса, че не успя да ме намериш сам? – наклони леко глава, размахвайки пръстчета въвъ въздуха, непосредвствено близо до отсрещното личице. Посягайки към Дже първият път, другият затвори очи, показавйки пак своята присъща наивност. Това бе черта, която не можеше да изкорени от себе си. И все пак в погредът му се четеше нетипична самоувереност, което накара Шин да се усмихне криво, повдигайки само едната страна на устните си. – Ако това ще те успокои, вече не си способен да ме намериш, Сънг Дже Мин. – гласът му си оставаше същият както винаги. Дълбок и пращаш ледени стрелички по кожата. – Защото онзи, когото търсиш, отдавна не съществува. – фактологическата нотка придаде на твърдението му цялата възможна истинност. Но никъде там не се четеше съжаление, а напротив. Усмивката на този Пак Шин Юн се разриши , когато пръстите му отметнаха чуждия кичур.
- Но аз съм тук и щом искаш, ще си поиграем. – повдигна двете му китки и въпреки съпротивата му ги заклещи над главата му. Наведе се към другия като гладен хищник към прясно месо. Езикът му се плъзна по оголената шия, очертавайки криволичеща пътечка чак до ключиците, където дрехите вече напомниха за себе си. Действията му не бяха резултата от чувства, нито дори емоции. Остави се на напълно простата животинска същност, вирееща у човечице, която навярно би отблъснала всеки на мига. Поредният малък експеримент. Доколко ли се бе „променил“ Дже? Дали бе същия безхарактерен идиот, или самоусъвършенстването, четящо се в погледа му, бе истина или само зрителна измама? На този Шин не му трябваше да пита, за да разбере.


Върнете се в началото Go down
http://elemental-witches.bulgarianforum.net
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Нед Окт 28, 2018 7:18 am

Seung Jae Min написа:
-Издъни се, сега как се очаква да се оправим с това ... – мрънкаше за кой ли път Канг, но през цялото време Дже го гледаше и само се опитваше да преброи колко точно бели косъма има в главата. Сигурно му приличаше на дете, което страда от умствена изостаналост заради факта, че не гледа хората в очите, ама сега имаше по-важна работа. Та да се върнем на това каква е броиката на бялата коса, а после щеше да умува колко точно е цифрата заради самият Дже Мин. - .. Целият Интерпол е вдигнал ръце от теб. Сякаш трябва да те пратя не във военен лагер ми някъде, където да ти промият мозък. Станал си непоносим. Не знам вече какво да те правя.
За момент Дже Мин спря със заниманието си и извади папката със задачата му. Зачете се и когато откри това, което му трябваше обърна листа към Канг и му показа изречение, което гласеше, че неговата работа е да обезопаси етажа. Никъде не пишеше, че трябва да търси и на другите етажи, затова и не го направи. Но разбира се, не каза, че всъщност видя Шин Юн.
-На практика си свърших работата. Нямаше никой от „враговете“.. – дори използваше зайчета с пръсти, като каза думата „врагове“, да засили ефекта - .. а това – посочи снайпера на масата, който преди да предаде тактично беше излъскал, че да няма случайно някой пръстов отпечатък от Шин Юн. Можеше да е всякакъв, но да зарадва Канг с такава информация .. е нямаше да стане. - ...то се намираше в една от стаите. Убий ме, че помислих, че ще е по-добре да проверя по щателно етажа. А и не разбирам защо си толкова ядосан? Всички политици са еднакви. Женкари, алчни за пари. Нищо повече, дори не заслужават да се грижим за тяхната безопасност. -  и тогава му присветна нов начин за дразнене – Но чакай. Може причината да е друга. Да не би да си ми бесен, че отказах уреденият годеж с онази китайката, която седи в другия край на масата? Слабо Канг, слабо дори за теб. - Скръсти ръце и се загледа пак в косата на агента пред себе си. До къде беше стигнал? Май преброи 80 вече, но нищо .. щеше да почне отначало.
Вече почервенял от гняв Канг само тресна по масата с все сила. Движение, което Дже дори не отрази, а даже напротив. Само си качи краката на масата, колкото да покаже колко му дреме в момента. Това сякаш преля чашата и Канг направо префуча през стаята тряскайки вратата след себе си. Истината беше, че когато Шин връчи на Дже онзи кашон, червенокосия най-накрая прие Канг. Дори се държеше като истински син. Поне докато не разбра, че когато беше в онзи противен американски град самият му „баща“ е наел хора, че да го убият, а с това и да натопи Шин за всичко. Някак след това Дже още повече се озлоби и сега правеше всички възможно да тормози Канг както му дойде. Я с провалени мисии, а с хапливи коментари, я с игнор.
-Знаеш, че всеки си има граници нали? – заговори въпросната възможна годеница. Приближи се и сложи ръката си върху едното рамо на Дже и го накара да я погледне. Днес даже беше сложила грим, който да подчертава очите ѝ, но пак без файда. – Ако продължаваш най-малкото, което ще направи е да те уволни.
-А ти ще страдаш от това. Сигурен съм. Скъпият ти партньор ще си иде и няма да има кой да ти казва колко си грозна всъщност. – подхвърли и се усмихна миличко само за част от секундата. После пак се загледа на някъде из стаята, но не и в нея. Не харесваше да гледа хората в очите. Можеше да прочете много в тях и това го дразнеше. Още повече, че може да се върне към онова предишното му състояние, което беше жалко и безсмислено.
-Така не се говори на една дама. – чу мрънкането на китайката, чието име дори не си направи труда да запомни. Скоро щеше да ѝ писне и на нея. Да се разкара и тя. Като всички други.
-Като видя такава ще ти звънна да я видиш. – веднага отсече като побърза да си прикрие бузите на лицето, че да не го шамароса. Но тя реши, че един удар по кратуната ще е също добро решение. А и болеше, но това състояние беше забравено веднага щом чу изтананикването на телефона си. Зачуди се, защото обикновено никой не го търсеше по това време на деня. Имаше само две номера. На Шин и Хон Тао. Първият ... ами да си кажем, Дже мислеше, че си е хвърлил телефона преди доста време, затова и не отговаря. За Втория случай ... Хон Тао беше твърде зает да се занимава с онази фирма и му досаждаше само през уикендите.
Зачете се в съобщението и очите му се разтвориха толкова, че сякаш очните му ябълки бяха готови да изкочат всеки момент. Усети как дясната ръка, с която държеше телефона започна да трепери. Изпита нещо странно. Някакво вълнение, но и лек страх. Ми ако Шин Юн отново му погоди някой номер? Ако отново реши да му покаже, че не иска да има нищо общо с него? Тогава какво? Надали петте фази на депресията ще стигнат този път.
Изправи се рязко и без да казва нищо тръгна към изхода. Май онова женското му каза нещо, но не го отрази. Някак мислите му за миг се преобърнаха в нещо ново. Желание да дразни не Канг, нито пък някой друг познат, а самият Пак Шин Юн. Да му се качи на главата и да види до колко чернокосия може да търпи този път. И дали това не е поредната игра за Шин, което беше ясно, че е така. Нали всичко беше само една постановка. Винаги е било, а Дже всеки път попадаше в тях, защото както каза чернокосия „запазил си невинността си“.
В клуба му се стори някак задушно. Всички го зяпаха все едно е някакво извънземно. Сякаш  не бяха виждали красив мъж, който беше решил да не си крие хубавото личице зад маска. А и как се очакваше да открие Шин на това място? Едно, че беше крайно задимено и всичките тия светлини го дезориентираха. Друго, че можеше да усети изпаренията на алкохола дори във въздуха. Музиката пък беше от онази ужасната ... хаус май и викаха. Направо ти дрънчеше с една мелодия в главата, докато не те заболи всичко. И за финал всичките погледи. Нещо, което не беше свикнал да е към него. Даже отбягваше.
„А можеше сега да спиш деветия сън свит на човешко суши.“ помисли си докато обхождаше всеки един в поглед. За жалост колкото повече минаваше с поглед през хората, толкова повече не виждаше Шин. Явно просто всичко беше поредният капан, не че щеше да е за пръв път, но дори сега някак заболя само при мисълта, че изгората пак си е поиграла с глупавите чувства на Дже.
И тъкмо решил да си тръгва чу някой да го вика. И всъщност интересното беше, че се чудеше повече на това как успя да чуе гласа, отколкото, че някой изобщо го е извикал. Обърна се и тогава го видя. Човека, който искаше да награби на място и да му даде хубав син грим по тялото. Май наистина имаше проблем със сдържането щом в момента реално си мислеше как да го ступа, задето го дразнеше така. Но вместо това го последва като послушно кученце. Не заради друго, ами защото се чувстваше замаян от цялата какофония. А и искаше да отиде на тихо място.
Изслуша внимателно Шин и прехапа езика си, че както се знаеше можеше да продължи да е груб дори с него. Така и така цял ден само настройваше хората срещу себе си, защо не и още един, нищо, че този е против Дже Мин от ... ами години. При това с основателна причина за това. И докато пак се беше отнесъл в мислите си се случи немислимото. Усети ръцете на Шин върху своите и се опита да се дръпне, но без ефект. А после почувства и онова проклето гъделичкащи чувство върху шията си. Странно, но преди не беше толкова чувствителен. Само дето всичко, което беше нужно се оказа една настинка и леко засегнати нерви, а след това и малко хапчета, че да се оправи, няколко свалени килограма и сега като усети дъха на някой върху лявата част на шията си умираше.
Затова щом Шин го нападна започна и кошмара. Краката на Дже умаляха. Започна да се опитва да се отскубне от хватката. Да не говориш, че замалко да се разкрещи някой да го спаси, но вместо това се озова седнал на земята с ръка върху шията си. Дори придърпа яката си, дръпна ципа на якето си и я приглади така, че да не може никой да го пипне пак там.
-Да не откачи? – кресна веднага и се изправи. – Да ме убиеш ли искаш? Всичко за теб ли е игра? – продължи да вика и за миг си се представи като разярено пале, което мята опашка и лае по стопанина. – Да те удостоя с привилегията да ми видиш съвършената фигура, а ти да нападаш с нечестни ходове. - За миг му се стори, че Шин пак тръгва към него и противно на очаквания да избяга само сложи ръцете си на врата, колкото да се защити. – И какво беше това? Толкова време се опитвам да се свържа с теб, а изведнъж като се видяхме и реши, че съществувам? Ще взема да хвърля топа, а дори няма да могат да те открият, че да те поканят на погребението ми и после ще трябва да те погна като призрака Каспър. Но ще е неприятно да те гледам в обятията на противно женско създание, което 100 на 100 ще е грозница като съпругата ти. – продължи да ръси простотии без да се замисля много. Поне докато не се огледа и откри, че това място не му харесваше особено, затова и реши дори това да повдигне на въпрос. – И не може ли да избереш някое място ... което да е по-малко дупка и повече ... НЕ съмнителни болести? Мотелските стаи на околовръстните пътища май са по-добре от тук.


Върнете се в началото Go down
Ян
The Master
The Master
avatar


ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   Нед Окт 28, 2018 7:12 pm

Park Shin Yoon. написа:
Да търси логика в думите на Дже понякога бе като да търси логика в думите на повечето жени. Почеса се зад вратлето, докато другия всячески опитваше да скрие своето. Странно, не помнеше да е бил чак толкова чувствителен там. Явно промяната му се случваше навсякъде, но не и в главата му. Беше си все същия. Изстрелваше по сто думи в секунда, когато не знаеше как да подходи, когато се чувстваше в безизходица. А нямаше друг, който да му влияе така, освен Шин.
Приближи се до него колкото да му вдигне задника от земята и да изравни погледа си с неговия.
- Доколкото си спомням не съм те отвличал, а ти сам реши да дойдеш тук. – изтъкна този очевиден факт, вглеждайки се в отсрещните ириси. – Не ми казвай... Нима си помисли, че те повиках тук, за да ти кажа колко си ми липсвал, че не мога да живея без теб и да ти връча билет за Хаваи, където да си купим къща, куче и да си живеем дълго и щастливо?  - издекламира някакъв произволен приказен сценарий, след като видя същото онова наивно личице насреща си. Не се сдържа и стисна бузките на Дже в долната част, леко завъртайки го на една страна. Полюбува се на белега, който сам му бе оставил. Още си беше там, нима не му напомняше защо двамата никога не можеха да се върнат назад, към онази силна, почти неразрушима връзка, която имаха? Към онова взаимно пълно доверие, сигурност и разбиране? - Не знам какво очаквах от теб, Дже. – промълви, този път с някак далечен глас. – Грешката ми започна оттам, че реших да те намеря. Трябваше просто да те залича от живота си, както ти направи с мен. А вместо това тръгнах да търся адекватен отговор на това защо ме предаде така и защо си тръгна. След като така и не получих адекватен отговор, излиза, че съм си пропилял времето напразно. – в погледа му се четеше само едно простичко разочарование от това, което виждаше пред себе си и от собственото си отражение в чуждите очи. – Някои възможности идват само веднъж в живота, Дже. Не виждам причина да идваш при мен, когато пропиля своята толкова отдавна.
Отстъпи крачка назад, усетил вибрацията на мобилния си. Извади го и прочете съобщението, след което го върна обратно в джоба на тъмносиния си панталон.
- Свободен си да вървиш на което по-хубаво място пожелаеш. – проговори, а после леко изви врат назад и му хвърли бегъл поглед. - За малко да забравя... Няма нужда да ме прикриваш пред колегите си от Интерпол. Лишаваш ме от най-забавната част, така че следващият път може да си спестиш усилията. – подсмихна се и му помаха за довиждане, изпарявайки се от помещението.
Подкара колата си към мястото, на което го чакаше  Хьо Рин. И без това си нямаше друга работа, поне щеше да види какво толкова има да му казва.
- Тъкмо започнах да се радвам, че си ме забравила... – проговори пръв, правейки няколко крачки към по-осветената част от пътечката. Намираха се в безлюден парк с няколко оскъдни лампи, но добре окосена трева. Вятърът довя при тях аромата на липите, издигащи се около пейките.
- Как бих могла... За мое съжаление се оказа трудно забравим. – отвърна жената и на свой ред пристъпи към светлината. Бе скрила ръце в джобовете на шлифера си, сякаш й беше студено.
- Защо ме повика тук?
- Значи по същество, а? Просто исках да се сбогувам с теб. Нямах и възможността да ти благодаря.
- Да ми благодариш? – веждите му свиха в недоумение. – За какво?
- Че се оказа невинен. Щеше да ме боли много, ако наистина бе убил чичо ми. Той бе последната роднина, която ми бе останала.  Но знаеш ли... в скръбта си разбрах, че просто трябва да стана по-силна. Затова реши х да те пусна при онзи, при когото ще бъдеш щастлив. Нищо че никога не си бил мой... Така ще освободя самата себе си. Затова.. Сбогом, Пак Шин Юн. – надигна се леко на пръсти и го прегърна като за последно, бавно обвивайки шията му с едната си ръка.
Само след секунди обаче остра болка го прониза неочаквано. Не успя да се задържи на краката си задълго и се стовари на белите плочки, опирайки гръб в стълба на уличната лампа. Машинално притисна източника на болката, намиращ се в коремната област. Щом отлепи длан и видя алената течност, обагрила пръстите му, вдигна глава и потърси обяснение с поглед. Хьо Рин се надвеси над него с печална усмивка. Сега в погледа й се четяха все до болud познати му неща. Омраза, жажда за отмъщение,  безмерна тъга и самота.
- Сега се питаш защо, нали Шин Юн-а!? Честно казано бях малко обидена, че си ме спомни, но това помогна на плана ми. Всъщност възнамерявах първо да ти творя живота като твоя „вярна“ съпруга, но след като разбрах, че и бракът ни е бил фалшив, преминах на план Б. Все още се питаш защо? Защото ти бе първата ми любов и защото в нощта, в която баща ми бе убит, аз също бях там. Видях те! Криех се, за да не последвам съдбата му. И те видях... как стоиш там и гледаш как го убиват. Заповедите идваха от теб. Не искам да питам защо трябваше да си точно Ти, но от тогава живея за този миг. Да те видя как се давиш в собствената си кръв. А те обичах...наистина те обичах, Шин Юн-а.. Мислех, че ме приемаш като семейство, също както Дже. Но сбърках. Грешах за всичко. – Хьо-Рин се изправи, а черната й коса се отпусна около раменете й. Застана леко в страни да наблюдава чуждата агония. В погледа й не можеше да се намери капка състрадание. – Дори това е проява на милост за теб, Пак Шин Юн. Ти ми отне всичко. Останах сирак с осиротяло сърце. Остави ми само омразата и копнежът да си отмъстя. – извади платнена кърпичка то шлифера си и избърса острието и дръжката на ножа, хвърляйки го на метър от тъмнокосия. – Сбогом, Шин Юн-а. – промълви му и скоро токчетата й затракаха по гладките плочки.
- За да се превърнем в това... – той едва забележимо протегна напред окървавената си ръка. Сякаш кръвта по нея не беше неговата собствена. – Двамата сме били най-големите жертви...
Хао-Рин извърна поглед и го погледна без да мени безчувствения си поглед. Значи в крайна сметка и тя през цялото време бе играла своята роля. И двамата бяха. В края на краищата излизаше, че си приличат повече, отколкото изглеждаше. И двамата се превърнаха в празни черупки, опитващи се да запълнят всичката тази болезнена празнота с омразата и желанието за отмъщение.
Усмихна се благодарствено на тези две очи, които го гледаха без милост. За миг намери спасителна светлина в тях. Най-сетне някой знаеше какво е...да е като него. Тя може и да не го познаваше, но единствена знаеше как се чувства. Знаеше какво е да останеш съвсем сам в този свят, който не си заслужава. Знаеше какво е да бъдеш предаден от човека, когото си обичал най-много през живота си.
Какво нещо бе съдбата. Винаги ти напомняше за себе си, където и да отидеш.
- Какво е това изражение? – не сдържа въпроса си Хьо-Рин. В очите й веднага се прочете недоумение, но зачака отговор, докато гледаше как тъмнокосият мъж свали скъпия часовник от трепещата си ръка и го протегна към нея.
- Вземи го... Струва точно 10 000. Баща ти поиска... да размени живота ми за това... Тези десет хиляди... – протегна ръка колкото му сила държеше, а капчиците пот от усилието вече се стичаха по челото му. - Остави го на гроба му от мое име.
Тя остана на мястото си, без да помръдва, сама разгадала усмивката му. Преглътна тежко, а една сълза се търколи по бузата й. Разтърси глава, за да прогони налитащото я съжаление. Взе часовника и без да каже нищо повече побягна към колата си. Погледът на Шин остана вперен напред, към призрачната мъгла, стелеща се из парка. Лампата, на която бе отпуснал тяло, започна да мига, заплашвайки всеки миг да изгасне напълно. Стоеше, все още притискайки раната си. Истината беше, че не успя да намери щастието, защото винаги мислеше за миналото. Ако ли не, то миналото му напомняше за себе си. Искаше всичко да е както преди, както някога преди. Преди катастрофата и изчезването на Дже. Но и това бе желание, държащо го в плен на миналото. Защо ли не можа да му прости? Да започне отначало, да забрави всичко. Навярно ако бе имал сладкото незнание на Дже Мин, сега животът му щеше да струва повече. Повече от един скъп часовник...


Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: You are you are, my favorite medicine~   

Върнете се в началото Go down
 
You are you are, my favorite medicine~
Върнете се в началото 
Страница 5 от 7Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Next

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Роулплей терен :: Чужбина и незнайните измерения-
Идете на: