Къщата на Акира Изуми

След като го бе изчакала да си прибере китарата, Акира ловко го хвана за ръката и го поведе към новия им дом. Беше пиков час и по улиците се забелязваха огромни задръствания от автомобили. Хората се мъчеха да си направят път да минат. Момичето го водеше по улиците прибягвайки, за да могат да се приберат навреме за вечеря. Те се скриха надолу по тесните улички. Изуми беше толкова щастлива, но и същевременно смутена от себе си, защото току-що щеше да заведе у тях момче, с което се беше запознала днес. Момичето до сега не беше канило никого у тях, естествено, защото тя не познаваше никой от Сеул. Вътрешно тя се притесняваше, че на Ши-Хон нямаше да му хареса къщата, в която тя живее. Тъй като Изуми живееше сама, къщата й беше голяма за нея и някои стаи даже не бяха покътнати. Само като си помислеше, че сега няма да е сама, че ще има някой до нея и й идваше да се разплаче от радост. Сега може би къщата й нямаше да й се струва толкова празна, както преди. Момичето си мислеше, че най-накрая късметът й е решил да й се усмихне. Затова тя смяташе да направи така, че занапред да не го губи. През всичките тези години Акира нямаше никакво щастие. Това я накара да си мисли, че човекът, който й е върнал късмета заедно със скъпоценното й щастие, бе Ши-Хон. Тя бе решена да се грижи за него така, както никого до сега не го е правел за него. "От сега нататък всичко, което имам, ще е и негово." Тъй като Изуми имаше много мил характер, тя със сигурност нямаше да се държи с момчето високомерено, само защото той каза, че няма къде да отиде. И въпреки всичко, момичето не обичаше хората да мързелуват. Ши-Хон щеше да е гост, затова тя щеше да го накара да се чувства така, сякаш е у дома си. Но единственото нещо, което би искала от него, е да й свири на китарата си от време на време. Вярваше, че той едва ли ще има нещо против това, защото й се струваше, че момчето е привързано към китара си. Момичето беше свикнало да се оправя сама в къщата си и затова не си беше наела прислужник. Или по-точно по простата причина, че тя не харесваше тази професия, защото тя самата е била такава в сиропиталището си. Затова и не смяташе да кара момчето да върши някаква работа в къщата, а просто да се погрижи добре за него. И така унесена в мисли, Изуми несъзнателно се усмихваше, докато двамата с Ши-Хон прибягваха по улиците. Когато най-сетне момичето разбра какви ги върши, изтри незабелязано усмивката си и се почувства малко неоловко. Нямаше търпение да стане време за вечеря, за да може да му сготви нещо наистина успокояващо и вкусно. Най-сетне кулинарните й експерименти ще бъдат опитани и от друг човек, на когото Изуми се надяваше наистина да му харесат. Така потънала дълбоко в размисли, момичето вдигна глава и видя, че вече бяха пристигнали. Може би, пътят е бил доста дълъг, но тя си мислеше, че са били само пет минути.
- От сега нататък това е нашият дом. Надявам се да ти хареса. Ако имаш нужда от нещо, просто ми кажи. - рече момичето, давайки път на Ши-Хон да влезе вътре и да се настанява.

Тъкмо се бе свечерило и върху небосклона отново стояха, досущ като изрисувани, непреброимите бели звездици. Луната все още не се показваше от никъде, сякаш тази вечер бе необяснимо срамежлива и бе решила да си остане скрита иззад солидното количество купести облаци. За сметка на все пак спокойното нощно небе, развилнелият се навън вятър никак не предвещаваше една толкова спокойна нощ, колкото синоптиците биха уверили. Беше хладно. Дори студено. Макар все още да не бе станало чак толкова късно,по улиците не се забелязваше почти никого, сякаш всеки бе бързал да се прибере по рано, за да не се изправи пред втори за деня дъжд. А може би някой се притесняваше да не би силният вятър да развали прическата, която си е правил с часове и то рано сутринта, вместо да закуси нещо. Да, причини всякакви. Но в крайна сметка на никого не му се стоеше навън в студената нощ. Очевидно това твърдение се отнасяше дори за бездомниците. Или поне съдейки по онези, които бяха изкарали големия късмет да си намерят някого, от чиято безгранична добрина да се възползват. Едно тъмнокосо момче вероятно оглавяваше този списък, тй като за завидно малко време бе успял да се "натрапи" в напълно чужд дом, който бе собственост на една напълно чужда девойка. Но все пак, ако трябваше да се погледне от най-широкия и омаловажаващ нещата ъгъл, то момчето нямаше чак токова голяма вина, даже никаква. Все пак непознатата бе проявила стряскащата си форма на любезност първа и това непосредствено я правеше по-голямата, даже единствената, виновница за случилото се. Ако не искаше, едва ли щеше да приюти някакъв си непознат, който съвсем "спокойно" й бе заявил, че е бездомник, но това не бе предизвикало никакъв страх у нея. Даже напротив - тя го бе съжалила още повече и дори го бе помъкнала към дома си собственоръчно. Не беше ясно кое качество притежаваше в повече - наивност, или смелост във възможно най-странната форма. Но всъщност това нямаше голямо значение. В момента нищо нямаше. Ши-Хон просто опитваше да привикне към създалата се ситуация, и същевременно с това да изпитва голямо облекчение от факта, че бе разрешил най-големия си проблем, който се явяваше пропаст към текущите му планове. Засега всичко вървеше добре. Вероятно щеше да върви по същия начин, ако стопанката на този дом не реши да го изрита, преди да е успял да стъпи здраво на двата си крака. Трябваше му малко време. Само малко време и бе убеден, че щеше да си намери хубава работа, с помощта на която да осъществи целите си. Трябваше да разбере всичко онова, което непрестанно вълнуваше мислите му, което не му даваше мира. Трябваше да узнае какво е станало с баща му, в какво се е забъркал, за да стигнат нещата до това положение. И щеше, бе сигурен, че щеше да разбере всичко с времето. Иситната винаги излизаше наяве и тази поговорка даваше от части нужното успокоение на Ши-Хон. И въпреки това той почти не осъзна кога е минало толкова време, от както се бе настанил в къщата на Акира, която през последните часове го бе развеждала из големите и доста луксозни помещения, бе му разяснявала всички подробности, които бе сметнала, че той трябва да знае. Къщата й беше...наистина голяма. Вероятно Ши не бе успял да покаже изумлението си, единствено поради факта, че бе леко улисан в разните си мисли, но все пак слушаше всяка дума, която Изуми мълвеше, а също и не изпускаше фигурата й от очи, тъй като имаше странното чувство, че е съвсем възможно да се изгуби. В сравнение с видяното през изминалото време, неговата къща определено не би могла да се сравнява по нищо с..тази тук. Тя не само, че бе наистина скромна по размери, а и имаше доста оскъдно обзавеждане. Но все пак бе снабдена с най-важното и нужно за едно тричленно семейство, каквото бе някога това на Сан. И сега, гледайки тази огромна и просторна къща, неговият стар дом започваше да му липсва. Липсата пораждаше в сърцето му болка, която трудно успяваше да потиска, но все пак опитваше. Най-болезнената мисъл бе тази, че той вероятно никога вече нямаше да може да се върне там...Никога нямаше да види родния си дом, в който бяха разпръснати толкова спомени, токова усмивки и толкова сълзи...Всичко това бе останало в миналото...Толкова внезапно и толкова бързо, че Хон не успя дори да се сбогува с него. Не успя да каже едно последно и прощално "Сбогом". След смъртта на баща му и раздялата с родния дом бе останала просто една празнина, просто едно нищо. Едно тъмно нищо, което продължаваше да зее в душата на момчето, като вирусна инфекция, която малко по малко ще повреди цялото ти съзнание и ще съсипе това, което си бил до този миг. И реално Ши можеше да усети как присъщата му жизнерадост и непринудена усмивка си отиват, как самото желание за живот го напуска, как нищо, нито едно чувство в него, не е както бе било преди. Чувстваше, че сега му е по-трудно да се усмихне, по-трудно да изпитва каквото и да е хубаво чувство. Вероятно бе така, защото трябваше да скрива горчивината, да възпира мрака, който го бе изпълнил, за да не изригне като отровна лава и да не погълне всичко около него. Не искаше да се стига до там, трябваше да бъде силен, особено сега. Трябваше за издържи на всичко, каквото и да му бе предвещала съдбата. Нямаше време за жалки изблици на слабост и подобни неща. Бе нужно да се фокусиравърху целите си.
- Ъм...Благодаря, че прие в дома си, Акира. Обещавам да не ти създавам никакви грижи, дори няма да забележиш присъствието ми, уверявам те.
Момчето се беше спряло пред стаята, която Изуми му бе позволила да ползва и се бе обърнало към нея с благодарен поглед. Благодарен, но все пак изморен и мрачен. Маслиновите му очи издаваха странна студенина и безжизненост, сякаш отчаяно жадуваха по-бързо да дойде едно по-добро и по-светло бъдеще.
- Стана късно. Мисля да поспя, не съм мигвал от 3 дена. - призна леко сконфузно тъмнокосият и се почеса леко по врата, след което се наведе за да вземе отново китарата, която бе оставил до вратата, още в началото на дългата обиколка из новото място.
- Както виждаш нямам друг багаж със себе си...Вероятно майка ми вече е продала дрехите ми.
И въпреки, че последното звучеше наистина тъжно, момчето го произнесе със съвсем нормален тон, сякаш е нещо съвсем обикновено и очаквано. Особено странен бе факта, че все имаше майка, но бе бездомник. Мда, на това му се казваше съдбовна ирония. Единственият радостен факт за момчето бе това, че поне успя като по чудо да спаси поне китарата си, тъй като не знаеше по-ефикасен начин да смъкне чернотата и стреса от себе си, освен този да посвири на някое тихо местенце. Вероятно само докато свиреше, можеше да се почувства добре, защото забравяше за всичко. Всичко изчезваше, а той се чувстваше така лек, сякаш левитираше. И тогава не мислеше за абсолютно нищо, просто с потапяше в извисяващата се високо мелодия, просто чувстваше величието и силното й въздействие.

Изуми наистина изпитваше състрадание към момчето, чията съдба му бе изиграла такъв лош номер. Какво ли бе да имаш майка, семейство, дом, но да живееш сам на улицата? Момичето не можеше да си представи какво чувства Ши-Хон и как продължава да живее по този начин, защото макар да бяха преживели едно и също, съдбата се бе оказала благосклонна към нея. Все пак това, което имаше сега Акира, бе само и единствено заради късметът й. Въпреки всичко, момичето смяташе Шиши за едно нормално, привлекателно и учтиво момче, което има тежка история за миналото му, която едва ли щеше да изчезне туку-така безследно. И без туй къщата й беше чисто празна, тиха, а тя не обичаше самотата и празнотата, за нея нямаше никакъв проблем да има и едно добро момче, което може би от време на време щеше да й свири на китарата си или пък да й споделя. Но не! Дори само това момче да спеше, да се хранеше и въобще само да присъстваше в къщата на Изуми, я караше да се чувства по-щастлива от всякога. Тя разбра колко мрачен стана погледът му, когато й каза за майка си и личните си вещи. Не можеше да го остави така в никакъв случай!
- Слушай... Ако ти е тъжно - знаеш, че имаш рамо, на което да се опреш, нали? - рече Изуми, като леко го докосна по рамото. По самите очи на момчето, тя можеше да забележи и да почувства умората, надделяваща над него. Тя беше толкова щастлива, че въобще не искаше да оставя на мира кафе-момчето, което преди известно време беше се нанесъл у тях. Сега нямаше да има вечна тишина, нямаше да бъде заключена горната стая за гости, нямаше Акира да се чувства самотна, или поне тя така се надяваше. Самото му присъствие в къщата се чувстваше. Ароматът бе станалл по-мек и по-приятен, атмосферата по-весела, а самото настроение на момичето в момента беше в разгара си. Докато тя се чудеше какво да направи, за да се почувства по-добре Ши-Хон, се чу един приятен звук, който се оприличаваше на мелодия. Това беше звънеца на вратата! Кой ли беше и какво ли искаше по това време?
- Върви и почивай. Аз ще отида да видя кой е дошъл, а после ще направя вечеря. - каза момичето, като рязко се обърна и започна да слиза, подскачайки надолу, по дървените стъпала на стълбите. Акира, с най-широката си, по възможност усмивка, отвори вратата. Тя се взираше извесно време в празното пространство и недоумяваше кой ли бе дошъл и защо не бе изчакал. Момичето понечи да затвори вратата, когато съзря една кутия до прага на дома си. Стана й любопитно и я взе. Отиде в кухнята и започна да чете розовата бележчица, която бе залепена отгоре на малката квадратна кутия. "Задължително отвори!". Изуми разкъса опаковката, като някое животно, което до сега не бе виждало доставка. Кой ли се беше сетил за нея? Кой ли беше оставил това до вратата на дома й? Какво имаше вътре и с каква цел го беше направил? Акира видя черен, малък предмет, който й бе много познат, може би, по филмите, които бе изледала, но не знаеше, или по-точно не се досещаше за какво служи. Отстрани имаше две малки копчета, които Изуми натисна едновременно, за да разбере дали това нещо работи и с каква цел го прави. Но в този момент се чу един странен, силен и непознат за нея, звук. Тя усети една електровълна и почувства как цялата се разтресе. Клепачите на очите й натежават. Почувства се съвсем безсилна, изтръпнала, уморена. О, да... Това беше електрошок, който при това си бе доста мощен! За момент, докато усети, че всичко, което сега виждаше е една черна точка, че всичко около нея се върти, тя се сгромоляса безпомощна на земята, като събори една ваза, която стоеше на кухненската маса. Изглежда, че си беше порязала ръката, съдейки по кръвта. Изуми не усещаше нищо, освен умора... Всичко беше станало тъй бързо, че тя не усети кога напълно заспа и загуби съзнание...

Тя знаеше. Можеше да види тъмнината, която обгръща момчето и да я разбере. Тя бе дълбоко в очите му, но тя ясно я веждаше. Защото можеше да я види. И защото несъмнено бе преживяла нещо подобно на това, което той в момента преживяваше. Щом му заговореше с този уверен и смирен тон, щом сама предлагаше да дари от необятната си добрина на някой, като него..наистина му се искаше да разбере. Искаше му се да я попита - "Трудно ли е? Наистина ли трябва да е толкова трудно?", щеше му се да узнае и колко ще продължи..и докога всичко щеше пропито от такъв непрогледен мрак. Ала все пак нещо му вдъхваше надежда. Не знаеше на какво се дължи със сигурност, но бе така. Нещо...Нещо блестеше със завидна сила сред цялата тази тъмнина, нещо сияеше тъй ярко, като че бе стокаратов диамант. Така ярко..че дори не можеше да види какво бе то. Единственото, което успяваше да съзре, бе именно неговото сияние. Сиянието, което сякаш го изтръгваше от заобикалящото черно пространство, и му даваше онази надежда и желанието да се пребори с всичко, което искаше да го сломи. И макар все още да не знаеше чие е това великолепно сияние, му бе благодарен. Просто бе благодарен на това, че съдбата му се усмихваше, макар и леко съмнително.
И докато се унасяше бавно в съня си, странен шум припари глухо до ушите на Шиши, който внезапно почувства нещо странно. Какво бе това? Какво наистина..? Стори ли му се, или току що беше чул нещо, подобно на сгромолясване на земята..както обикновено се чуваше във филмите, когато някой герой припада на пода. Хммм, това...наистина ли му се беше причуло? Звукът не бе ясен, а и нямаше как да бъде, тъй като вратата на стаята, в която се намираше Ши, бе плътно затворена. И все пак....И все пак сякаш идваше от кухнята...Хмм, дали пък да не провери за всеки случай?
В края на краищата всепризнатото любопитство на момчето бе надделяло и той рязко се надигна от голямото бяло легло, след което тръгна сякаш предпазливо по дългия чист коридор. Бавните му, боси крачки огласяха тихото пространство с плашещо ехо, като в някой психологически трилър и това значително засилваше напрежението във въздуха. Внезапното параноя, обзела Ши-Хон, като че го караше да приеме дори възможността някой крадец да е нахлул в къщата..Ала всичките му параноични, донякъде преувеличени и нелепи съмнение се изпариха в мига, в който шарещите му присвити очи фокусираха едно лежащо на пода тяло. Това...Това бе стопанката Изуми.
С невъзможността да си помисли каквото и да е, младежът се спусна с ококорени очи към безжизненото и слабо телце на девойката, като я хвана през кръста и я задържа в себе си, опитвайки да я накара всячески да се съвземе.. Май бе леко глупаво от негова страна, при положение, че дори не знаеше какво й има.
- Агаши..Агаши, моля ви, събудете се...моля...Акира! Акира, чуваш ли ме? Акира, моля те, какво стана...Чуаш ли ме? Моля те, отвори очи, хайде...моля те.
В този момент го бе обзело странно отчаяние и чувство на безсилие, което го караше единствено да разтриса леко чуждото тяло и да мълви необмислени клиширани вече думи, все така повтарящи се, но преминаващи ту към официалната, ту към неофициалната реч. Тази негова фаза на "паника" бе продължила около една минута,докато очите му не се огледаха още малко...Достатъчно малко, за да забележат черният предмет, лежащ на пода, в близост до нея. Това бе...
- Е-електрошок? - едва промълви Ши-Хон, озадачен от необяснимата ситуация, в която бе изпаднал. Какво,по дяволите ставаше? Този въпрос бе дошъл точно на време и съзнанието му започваше да се пита единствено това.
Тъмнокосият опита да успокои дишането си и се изправи, занасяйки Акира на на-близкият диван, който успя да види наоколо. Поне тук определено имаше повече мебели, дори от необходимото, но пък това очевидно беше плюс в подобни ситуации.
След известно време, прекарано в нервно крачене насам-натам из стаите, оглеждане на странната кутия върху кухненската маса, както и розовата бележка към нея...Шиши така и не успя да стигне до нормален и логичен извод за нещата, затова просто реши да се заеме да сготви нещо за Изуми. Беше свикнал още от малък да приготвя оризова каша на майка си, дори когато тя имаше лека настинка, дори когато не бе особено болна. Това се бе превърнало в негов навик и този случай явно не правеше изключение...макар и за първи път да бе тръгнал да приготвя храна за някого, освен майка си. Но нямаше нищо странно,нали? Изуми бе така добра да го приюти в огромната си хубава къща и като благодарност той можеше поне да й направи една вкусна каша, тъй като за момента нямаше как да й се изплати подобаващо. А и тя все още не бе дошла в съзнание, следователно ако не той, то нямаше кой друг да се погрижи за нея. Това го наведе на мисълта, че макар да бе табу млади необвързани девойки да живеят сами с момчета, как ли бе живяла сама в тази наистина огромна къща досега? Ами..ако й се случи нещо подобно, какво? Ще си лежи на пода и няма да има кой да направи нещо по въпроса ли? Но това бе.наистина лошо. Не беше редно да живее сама. Не че негово присъствие бе особено добър вариант, в предвид некомпетентността му и силната параноя, но все пак бе нещо.
- Сега ти почивай, аз ще се погрижа за теб.. - каза тихо тъмнокосото момче, като постави влажна кърпа върху челото й и седна на един стол близо до нея.
В моменти като този се чувстваше някак добър някак полезен. А това чувство бе едно от малките хубави неща, които скоро му се бяха случвали.

Неподвижното тяло на осемнадесет годишното момиче стоеше тъй приковано за дивана, сякаш тя бе труп. Труп, чието тяло бе вледенено от студ. Изуми се огледа и видя, че е заобиколена от малка полянка, която си личеше, че беше доста свежа. Озадачено, момичето направи първите си крачки напред, забелязвайки, че е боса. Беше й студено, а печеше слънце, което тъй хубаво озаряваше тези високи дървета, на които изглежда, че никой не можеше да им види края. Акира вървеше и вървеше... до тогава, когато съзря една малка, почти срутена, сграда, приличаща на бедна къщичка, на която върху й имаше табела, която гласеше "Влезте и ще останете доволни." Очевидното беше, че това не е името на сградата, но чувството за любопитство над Акира надделяваше. Тя отвори малката дървена вратичка, като навеждайки се, влезе вътре. Огледа се и видя, че посредата на къщичката имаше три стола. Три стола, върху които седяха едни стари мъже, по които веднага можеше да съди, че са минали петдесетте. Те играеха на карти, а единият от тях пушеше една дебела, кафява пура. Изуми беше твърде против пушенето, тъй като тя не понасяше миризмата. Старците продължаваха да играят на карти, сякаш момичето бе незабележимо за тях. Изуми стоеше права, още не затворила вратата, докато тя усети непоносимият за нея дим и се изкашля дълбоко. Един от старците се обърна към нея, с поглед, който изглеждаше доста навъсен. Навъсен, така, все едно тя беше нарушила спокойствието им. Изуми осъзнаваше, че им бе развалила спокойната игра, за което искрено съжаляваше, но се почувства натъжена, когато непознатият й каза да си върви, тъй като това място не е за нея. В този момент Изуми не знаеше какво да прави, беше така объркана. Кои бяха тези хора? Какво, за Бога, беше това място? Как се беше озовала там? Докато се съвземе от дългите си размисли, тя видя, че този старец се приближава до нея. Тя беше убедена, че той щеше да понечи да я удари.
- Неее, недей... моля те... - крещеше момичето. Изуми присви леко очи и усети една ръка по рамото си. В следващия миг, момичето отвори очи и осъзна, че всичкото това, бе просто един сън. Чувстваше се отпаднала и някак наелектризирана. Но въпреки всичко, тя си спомни, че последното място, на което е била, беше кухнята. Как се озова на този диван? Да не би да е ходила на сън? Тя се изправи и видя Ши-Хон.
- Хей, ти... ти не спеше ли? Доста съм объркана... Случиха се неща, които са необясними... - говореше, все още сънливо момичето. В съня на Изуми, красотата на природата бе неземна, което много я радваше, понеже тя бе любител на природата. Макар и нищо да не можеше да си обясни от случилото се, тя се надяваше, че не е нарушила душевното равновесие на момчето.

Вече яха изминали няколко часа. Докато красивият стенен часовник в помещението отброяваше всяка секунда, тъмнокосото момче просто не помръдваше от мястото си, съзерцавайки отпуснатото лице на своята спасителка. Да, тя го бе спасила веднъж, като го бе приела при себе си и му бе дала пълната си подкрепа, сега бе негов ред да я спаси, или поне да й помогне. Всъщност все още не знаеше какво да прави. Не беше сигурен дори какво да й каже щом се събуди, но..за сега изпитваше просто нуждата да остане до нея, да пази съня. Този сън, който правеше лицето да изглежда така спокойно. Дори,не знаеше дали си въобразява, но изглеждаше и щастлива. Някак радостна. Може би сънуваше нещо хубаво..? За миг младежът успя да й завиди за красивото изражение. Щеше му се и той да може да потъне в сладък и спокоен сън поне веднъж, без намесата на странни плашещи сънища, които не може да си обясни, но са така реалистични, че се чуди дали не са спомени от миналото...Но от както баща му почина, от както всичко се промени безвъзвратно, не бе имало и една нощ, в която подобен сън да не се появи в съзнанието му. Първоначално всеки път момчето се събуждаше с гърлени викове, но в последствие започна да свиква и сега си сдържаше. За сметка на това щом се окажеше буден и отвореше очи, се намираше с учестено и тежко дишане, целият облян в пот. И въпреки огромното влияние, което му оказваха въпросните кошмари, тъмнокоското не успяваше ясно да си спомни какви бяха те, какво представляваха...Просто не можеше...Единственото, което знаеше, бе че в тези страшни сънища беше едно малко момченце, наистина малко. Като се замислеше сега, поради една причина не си спомняше детството си, въпреки че красивите представи за него го бяха убедили, че е бил наистина щастлив. И все пак...ако се замислеше, осъзнаваше, че всички тези красиви неща, всички светли дни в онзи скромен, но топъл дом...всичко това бяха просто неговите представи. Просто онова, което му бяха разказвали родителите му, като за останалото се грижеше въображението на Ши. Слънчевите усмивки, звънкият смях, веселите игри на гоненица...всичко това...не бяха спомени. Но стараното бе, че той винаги ги бе възприемал като такива. Без да се замисли и за секунда. Просто вярваше на това, което му бяха разказвали. Или по-точно казано - вярваше в това, в което искаше да повярва. Но след смъртта на баща му, понякога се случваше всички тези представи, заменили липсващите спомени, да започнат да избедняват...Те почти изчезваха от съзнанието на момчето, което го караше да си припомни..."Ааа, вярно, че не помня нищо от преди единайсете си години" и това го плашеше. Започваше да чувства как се доближава до непрогледната бездна на това минало, което бе така добре идеализирано от родителите му, най-вече баща му. Ала дали реално беше такова? Дали наистина имаше толкова слънчеви усмивки, толкова непринуден смях, толкова игри и безгрижие...в онзи дом? Това ли бе имало наистина? Ши-Хон искаше така силно да повярва в това, че дори да бе лъжа, дори за ме бе измислица, все пак той искаше да вярва. И его, че го бе направил. Въпреки, че дойде денят, в който ще се почуства, като че е живял в пълна заблуда..все пак не съжаляваше. Бе наистина благодарен на грижите и усилията...бе благодарен за всичко,което му бяха дали родителите до онзи момент, в който всичко пропадна. Сега перфектната маска, символизираща идеалният и красив детски живот бавно пропадаше, започваше да се пропуква с обещанието да се разруши, но това нямаше значение, защото беше неизбежно. Шиши бе наясно, че един ден ще порасне дотолкова, колкото е нужно за да се сблъска с горчивата сърцевина на реалния живот, на онова, което тепърва го очакваше. Не беше така глупав, колкото на пръв поглед изглеждаше, така че от части бе подготвен да това.
И докато бе обзет от дълбоки размисли, внезапно нещо го извади от размишленията му и го накара да се сепне и да се огледа наоколо. Леката изненада,четяща се в очите му бързо се смени от гримаса на притеснение щом видя неспокойствието, което незнайно защо бе изписано върху лицето на Акира. Какво..беше станало? Нима красивият й сън се бе превърнал в кошмар? Но той..наистина не искаше да я вижда така. Харесваше му да гледа онова нейно красиво и спокойно изражение. Затова почувства, че е редно да направи нещо. Несъзнателно едната му ръка се намери върху рамото й, опитвайки да я успокои, въпреки че не бе убеден в успеха си. Накрая все пак събуди момичето и тя го загледа съвсем объркано, сякаш едва успяваше да си спомни къде се намира.
- Нарани се. Не бива да отваряш съмнителни пратки, като тази...Особено, ако си сама. - промърмори тъмнокосото момче и погледна за миг към отворената картонена кутия, която бе преместена в близост до двамата, на една по-малка бяла масичка. Без да изчака тя да отвърне нещо на леката му забележка, младежът се изправи и тръгна към края на кухнята, от където после домъкна една пластмасова табла с разни купички върху нея.
- Не знам какво обичаш да ядеш, но...ти приготвих оризов каша и окономияки. Хапни си, не изглеждаш много добре.
Ши-Хон постави таблата пред нея и с жест я подкани да опита приготвеното от него. Беше скромно, а единственото японско ястие, което бе научил, бе това окономияки. Майка му бе работила в японски ресторант и веднъж се бе наложило момчето да я замести. Не знаеше дали е в грешка, но девойката имаше ясно изразени японски черти, по което се различаваше доста от корейките, затова и той бе сметнал, че все пак има японски корени. Но трябваше да й признае - говореше корейския като свой роден език.
- Е, аз ще отида да измия съдовете..- измърмори последно Шиши и побърза да дотърчи до кухненския плот, където бе миялната машина и мивката. Незнайно защо усети как щеше да се изчерви като пълен глупак, ако бе останал още до девойката, затова и така бързо се оттегли.