Къщата на Де Ру

Къщата не биеше на око, тъй като се намираше в квартал на богаташите в Сеул и дори повечето я превъзхождаха по блясък и размери.

Помещенията:

(голямата всекидневна)

(малката всекидневна)

(стаята за гости)

(стаята на Де Ру)

(кухнята)

(банята)

Слънцето лениво се подаваше на небосклона и все още слабо огряваше короните на дърветата, които спокойно и синхронично се полюшкваха от сутрешния вятър. Това предвещаваше да е поредният горещ летен ден, в който няма да се случи нищо интересно. Е, вероятно важеше за повечето хора, но си имаше и изключения. Определено щеше да има.
Един млад мъж, все още в разцвета на силите си, паркира сивото си волво пред внушителното здание на фирмата, след което слезе внимателно и също толкова внимателно затвори вратата. Честно казано, откакто бе получил като бонус новата си кола, постоянно го бе страх да не катастрофира с нея, тъй като имаше този навик. Да не говорим за факта, че не бе никак добър шофьор и като по чудо досега бе потрошил над 200 коли, но самият той бе оцелял.  Това вероятно говореше за огромния му късмет, който може би съвсем компенсираше присъщата му отвеяност и липса на шофьорски талант.  И все пак, дами  господа, днес се очертаваше да е най-късметлийският му ден, защото за първи път успя да докара чисто нова кола до работата си, без нито една драскотина. Шефът му сигурно щеше да го похвали за рекорда и както винаги да го накара да се възгордее. Тъкмо му предстоеше важна среща с него, затова и бе повикан толкова рано на работа. И като заговорихме за работа...
- Добър ден, господине. – поздрави го една от секретарките и се поклони, а той като отвърна с леко кимане и продължи направо по коридора. Сетне сви и се изгуби от погледите на нисшите служители. Винаги щом мине покрай тях, долавяше въздишките им, вероятно породени от невъзможни мечти. Някой си мечтаеше да притежава външността му, друг високото му положение, трети хладнокръвието му... Но никога никой не се запитваше както ли му бе коствало да е това, което е сега. Затова той самият никога не завиждаше на някого, защото знаеше в колко по ти кръв потъва човек, за да стане някой.  Бе въпрос на личен опит, разбира се. И все пък, често пъти си мислеше затова как обикновените служители не осъзнаваха какви късметлии са всъщност. Те не знаеха нищо за жестокия и коравосърдечен свят, в който всяко нещо бе на живот и смърт, а всяка поставена задача поставяше твоя живот на карта. Дори по-властните хора да имат доверие в теб, само една грешка бе достатъчна, за да те счетат за предател, и съответно да се превърнеш от довереник във враг. Всичко в тази игра можеше да се преобърне за секунди. Всеки ход, който направиш, биваше бдително следен. За хора, като Де Ру, всеки ден бе като дъх, а той самият никога не можеше да е сигурен, дали ще с поеме дъх отново, дали ще види утрешния изгрев. В тази игра всичко бе 50 на 50. Всичко зависеше само наполовина от твоите собствени ходове. В тази зловеща игра, някои си отиваха само от безпочвени подозрения от страна на високопоставените, ето защо бе наистина важно да внимаваш в картинката, стъпвайки по шахматната дъска, насред черните облаци, които винаги те наблюдаваха.
- Влез. – отвърна по-възрастният мъжки глас, минута след като Де бе почукал на вратата. Той тихо влезе вътре, без дори да остави шум от затваряща се врата.
- Както и предположих, усъвършенствал си се.  Седни.- спокойният тембър на високопоставеното лице обаче, криеше много други неща, които малко хора биха могли да доловят. Де Ру не бе просто един добре обучен профайлър, или пък машина за убиване. Не бе и просто едно глупаво кученце. Тази позиция не си бе извоювал единствено с покорно и точно изпълнение на мисиите си, а и с отстояване на своите методи и разсъждения. Разбира се, това бе явна проява на дързост, затова с имаше някои врагове и в тази организация, които го мразеха от дън душа, но и това бе нещо нормално. Тук нямаше екстри като „колектив“ или „единство“. Просто всеки гледаше опази своята кожа и малцината, които биваха превъзхождани от по-интелигентните от тях, вечно недоволстваха и тайно крояха планове да елиминират този, който им пречи да стигнат до върха. Де Ру често пъти бе мишена на такива интелектуални инвалиди, но те далеч не бяха на неговото ниво и нямаше как да с отърват така лесно от присъствието му.
- Няма ли да седнеш? – подкани го въпросително по-възрастният мъж, отново преценявайки състоянието на събеседника си.
- Добре съм. – отвърна тъмнокосият и си взе един карамелен бонбон от масата пред себе си.  – Каква е мисията? – попита малко преди да пъхне смучещият бонбон с вкус на карамел, в устата си. Никога не увърташе и не се славеше с говоренето на празни приказки, докато шефът му често обичаше да говори с хиляди заобикалки, само и само да изпитва и преценява подчинените си. Нещо, което не минаваше никога при господин Къ, който мразеше  повече от всичко да си губи времето в ненужни брътвежи. Това бе прекалено досадно и безсмислено занимание.
Най-сетне накара по-възрастният мъж да се изправи и приглаждайки черната си коса назад, да се предвижи до него. Кривата усмивка на лицето му не предвещаваше нищо хубаво, но Де Ру я прие съвсем спокойно, защото отдавна беше свикнал с това. Вече предполагаше, че мисията ще се състои в това да отвлече някого. Нещото, което най-много мразеше. Не че обичаше да убива, но ставаше по-бързо, без излишно губене на време. Така или иначе, досега нито една от жертвите на отвличане, не бе пощадена от Червената азалия. Така или иначе знаеше, че ще получи заповед да я убие. В момента в мислите му се разхождаше изкушителната идея да убие мазно усмихващия се човек пред себе си.
- Къ Де Ру-ши. – обърна се другият към него, с фалшива уважителна нотка и обръщение. Разбира се, далеч не вярваше, че подигравките му по някакъв начин ще засегнат гордостта на младия мъж. Нищо подобно, те просто преминаваха през ушите му, като нищожното жужене на малки мухички. Чернокосият мъж сграбчи яката му рязко, но след като видя, че ефектът е нулев, бавно я остави на мира, приглаждайки я прилежно.
- Ти си роден за тази работа. Знаеш ли, още помня мига, в който те срещнах. Дори не трепна при шумът от изстрелите. И все пак оцеля в тази престрелка, благодарение на мен. Не е нужно да изпитваш благодарност, а само да не забравяш това. Нали? – усмивката на събеседника му се разшири, сякаш току-що бе отбелязал точка. Каква заблуда. Не биваше да подценява так ситуацията. Нищо нямаше да му стане ако просто бе казал какво иска от него и го бе пуснал да си върши работата. Сега сам си го просеше.
- Предполагам, и Вие не сте забравили, че поех онзи куршум вместо Вас. – отвърна спокойно, продължавайки да смуче карамеления си бонбон в присъствието на високопоставеното лице. Да, цялото заяждане бе заради волността на Де Ру да смуче този бонбон, но него въобще не го грееше, доколко е накърнен възрастният от липсата на уважение. Двамата не само, че бяха квит, ами ако ставаше на въпрос, Ру го бе спасявал повече от милион пъти. Не че искаше да покаже нещо с това, просто отговаряше  с контраатака. Искаше само по-бързо да разбере мисията си и да излезе от този задушен кабинет.
- Така да бъде. Ще говоря по същество. – примири се другият и отново се настани зад бюрото си, кръстосвайки важно крака. Подхвърли на Де някакъв плик с леко пренебрежителен поглед. Отново го подценяваше прекалено. Това щеше да бъде разочарование единствено за самия него.
- Вътре е снимката и адресът на жената, която трябва да отвлечеш. Имаш точно два часа да се подготвиш, след което да действаш. – най-сетне с хладната делова нотка, която Де очакваше да чуе, му бе разяснено това, което искаше и трябваше да знае. Вземайки плика, но без още да го отвори, той отправи непроницаем поглед към високопоставения възрастен мъж, подсмихвайки се под мустак.
- Отвличане през деня. Значи потенциалната жертва живее в предградие. Предполагам, ще е в район Гуро. – рече с важен делови тон, а събеседникът му се прокашля леко от раздразнение, че подчиненият му бе по-умен от него.
- Точно така. В Гуро е най-безлюдно, живеят повече млади хора и денем никой не си е вкъщи. Май нямаше нужда да събирам информация за теб. Върви. – след като най-накрая получи одобрителния му поглед, Де Ру се поклони и излезе от офиса също толкова безшумно, както и бе влязъл.
- - -
Предрешен като пощальон, Ру вече стоеше през малката стара къща със зелена, наскоро боядисана ограда, и очакваше някой да излезе. За да е още по-достоверен, продължи да натиска звънеца, влязъл в ролята на нетърпелив пощальон, който има още много поръчки за вършене. Зад него се виждаше само моторът за доставки, а сребристото волво бе паркирано в края на тихата уличка, в която между впрочем, живееха още само няколко семейства. Ето какъв бе минусът в това да избереш спокойно местенце за живеене. Ставаш твърде лесна плячка за лошите момчета. Дори през деня.
Къ Де Ру дочу отключването на външната врата и веднага прие очаквателен вид, подхващайки кашона в ръцете си по-здраво, сякаш уж му тежи. Може би и професията на актьор доста щеше да му подхожда, въпреки че не бе тренирал много в тази област. Но все пак когато му е нужно, всеки човек лесно би могъл да сложи маската на невинен и обикновен човек, дори да не е такъв.
- Какво има? – попита нечии тих женски глас. Де вдигна поглед и видя своята цел – тъмнокоса девойка с някак неземно красиви черти и въпросителен поглед. Тя все още стоеше на безопасно място –зад зелената ограда. Очевидно беше по-подозрителна по характер, или си имаше някаква причина да е такава. Едно бе сигурно . Все пак не би могла да знае, че някой скоро ще я отвлече. Де се усмихна глуповато и невинно, след което повдигна леко кашона в ръцете си, за да насочи вниманието на девойката към него.
- Има пратка за вас. – каза с нормален тон и изчака отговорът отсреща, който никак не се забави.
- Не очаквам нищо от никого. – убедена отвърна брюнетката и погледна с доза съмнение човекът пред себе си. Той веднага долови добре познатото подозрение и разбра накъде отиваха нещата. Трябваше да обърне играта в своя полза.
- Моля? От половин час търся адреса.. Трябваше да е този. – оставяйки кашона на земята, момчето извади някакъв лист от джоба на униформата си и зачете.
- Канг Ю Джин. Вие ли сте това? – попита въпросително с доза объркване, сякаш бе отчаян и объркан, че няма да си свърши добре работата и може да го уволнят. В очите на девойката вече изглеждаше достоен за съжаление беден пощальон, на когото тя изпита нужда да помогне. В този миг се чу открехването на зелената ограда, момичето бе вече на около метър от него.
- Да, аз съм. – отвърна тя със същото объркване, а мъжът й подаде листа, за да вид името си.
- Значи не съм се объркал, слава Богу. Бихте ли подписали там? – запита с нотка на молба и подаде един тъмен химикал на девойката. В моментът,в който тя се обърна, за да хвърли любопитен поглед върху кашонът на земята, Де Ру нанесе сам един прецизен удар в началото на гръбначния стълб, след което жертвата  изгуби съзнание и се оказа право в ръцете му. На него дори не му трябваше марля, напоена с приспивателно. Такива неща не се ползваха от професионалистите в Червената азалия.
Останалото беше лесно. Мъжът пренесе девойката на мотора си, а стигайки до сребристото волво, я прехвърли на задната седалка в колата, като превозното средство за товари остави на произвола. Вече не му трябваше, беше безполезно. Де зае шофьорското място и потегли, надявайки се, че няма да докара излишни драскотини на новата си кола. Все пак денят не беше свършил и не се знаеше докъде ще издържи късмета му.
---
Прибирайки се вкъщи, мъжът побърза да свърши наложителните дела. След като вече бе отвлякъл девойката, я бе завел в малката стая за гости, поставяйки белезници на ръцете й отпред. Така хем сама щеше да може да се храни, хем бе идеалното ограничение, ако се опиташе да върши безразсъдни неща. Все още не знаеше нищо. Нито колко щеше да остане тук, нито какво точно щеше да стане с нея. Не че второто го засягаше по някакъв начин. Засега я искаха невредима, това пишеше в краткото разяснение в жълтия плик. Явно бе нужна да нещо на организацията. Трябваше да се отнася добре с нея, но това не зависеше единствено от него, но и от отношението на девойката. След като заключи малката стаичка, оставяйки девойката да си поспи, Де Ру слезе в тайното подземие на къщата си, за което друг,  освен него  не знаеше. Там имаше две помещения. Едното бе нещо като извънредно скривалище, което досега не му се бе наложило да използва, а другото бе нещо като склад с огромна камина, в която заличаваше онова, което можеше да го уличи в престъпление.  Сега пристъпи до камината и с един замах хвърли униформата на разносвач в  огъня. Тя за секунди бе обгърната от жълточервените пламъци и скоро съвсем се сви и изчезна.
Щом сърши това, което трябваше, мъжът се качи в стаята си, като се зачете в една увлекателна книга, сякаш не се бе случило нищо. Все пак не бе нещо особено да отвлечеш някого и да го отведеш в дома си. Не го правеше за първи път, а и надали щеше да е за последен. Минаха около два-три часа и момичето най-после се съвзе. Де разбра това веднага, щом острият му слух долови упорито блъскане по вратата, секунди по-късно, придружено и от нечленоразделни викове. Добре познатата история. Оставяйки спокойно книгата, която почти бе привършил, тъмнокосият мъж се изправи и отиде да навести събудилата се девойка. Вероятно беше гладна, не че щеше да я пита.
Щом отвори вратата, тъмнокоската веднага понечи да изхвърчи от стаята, като подплашен дивеч, ала Деру го бе предвидил и опитът й се сведе до това да се спъне в крака му и да падне на пода. Похитителят хладнокръвно я косата и я прибра обратно в малката стаичка  с един прозорец. Заставяйки я да седне на леглото, той само я погледна без капка емоция, което бе достатъчно предупреждение да не опитва нищо безразсъдно, след което отново излезе,  затваряйки шумно вратата. Щеше да се върне с малко храна, която отиде да приготви. В отвличанията, обективно погледнато, похитителят бе по-ощетен от жертвата. Поне в такъв тип отвличания. Сега освен, че трябваше да търпи истерични писъци, трябваше да бъде и детегледачка. С две думи – да готви. Мразеше да използва безценните си уменията в кухнята, сома за някакви непознати индивиди, но нямаше друг избор. Винаги се бе чудил какво не им отърва на похитените, защо трябваше да вдигат толкова врява за нищо? Сякаш им бе опрял нож в гърлото, или бяха на електрическия стол. Вместо това им се даваше безплатна и вкусна храна и безплатно пребиваваме в някакво помещение. Какво не му беше хубавото на това? Кой не искаше да яде на аванта, нека бъдем честни... Беше толкова досадно са се правят на големите страдащи жертви, след като просто си стояха в някаква стая. Но какво ли разбираше Де за ролите на жертвите. Все пак той бе от другия отбор и нямаше правото да търси логика и да ги съди за държанието им.

Да се заселиш съвсем сама и изплашена на напълно непозната планета...не е най - приятното нещо на света. Самата Ю Джин все още не беше свикнала, макар че беше от почти 18 години тук.
На тази нова планета имаше цели четири годишни времена. Тоест четири сезона. Жегата през лятото я убиваше. На нейната планета имаше общо два сезона - Мио и Арос. Мио заемаше по - голямата част от годината и представляваше нещо като тукашната есен. Това беше точно любимата температура на Ю Джин. Тя обичаше есента. Лятото е прекалено топло, пролетта - хубава, но влажна. Арос - сезонът на ледовете и сиянията. Тогава захладнява повече и в небето се появяват цветни сияния, които понякога дори се движат. Понякога се случва и от небето да пада мек лед, който ако излъчва светлинка. Момичето винаги го е чакало с нетърпение, защото не се появява всяка година и когато падне в дланта и, започва да свети. Тук, на земята пада бял, обикновен сняг. Той също е красив, но когато протегне ръце, и той падне вътре, тя изпитва силна носталгия и меланхолия. Едва ли някога ще види пак светлинките, както и всичко, отишло си със вече несъществуващата и планета.
В този топъл, но хубав летен ден, тя тръсна глава, за да не мисли за това. Не искаше да си разваля деня с това. Станалото - станало. Вероятно щеше да има още много време да тъгува. Но това нямаше да и помогне с нищо. Друг е въпросът, че Ю Джин беше прекалено чувствителна, доста често повече от самите крехки, човешки същества. Опитваше се да не плаче пред хора, защото нейните слъзни жлези, както и всичко друго в нея бяха съвсем различни от на хората. Плачът беше болезнен, затова очите и се зачервяваха и около тях изпъкваха вени. Някои вампири по филмите постигаха такъв ефект. Точно затова корейските драми, както и филми, които я карат да се вълнува. Започваше да плаче, болеше и това я караше да плаче още. Да, нечестно е. При положение, че това е единствения начин да и минат тъмните мисли.
Не беше плакала скоро, за щастие не и се и налагаше. Да кажем, че е нещото наречено оптимист. И за нея съществуват повече цветя и понита, отколкото злини, престъпност и убийства. О не, тя не е с акъла на дете. Напротив - знае много добре какво се случва около нея, знае, че не трябва да вярва на всеки, просто ги игнорира през повечето време. Все пак нещо хубаво е останало и на този свят, нали?
Точно така Ю Джин се опита да се усмихне, въпреки че жегата я правеше съвсем мързелива и флегматична. Все пак тя стана по - рано и се зае да почиства малката къща. Крайно време бе първо да си намери нова работа, и след това да се премести на по - хубаво място. Женската си харесваше сладката, спретната къщурка, но обичаше и разнообразието. Не харесваше съседите си, които бяха нагли и нахални. Постоянно вдигаха шум, но ако тя го направеше веднага идваха да правят проблеми. Правеха се на нещо повече, защото бяха двама мъже на около 25 и Ю Джин предполагаше, че тайно са гей двойка. Беше измислила и план за отмъщение, но в крайна сметка си спомни, че мрази отмъщението. Колкото и сладко да е то. Макар че след всеки спор с двете гълъбчета, в главата на брюнетката се раждаха нови идеи за поразии. Е, може все пак да си изпатят някой път, точно преди да се премести. Младата съседка от другата страна пък би могла да я ядоса достатъчно, за да си изпроси едно дране по лицето. Ноктите и косата на Ю Джин са с доста по - засилен строеж от тези на хората. Точно затова са винаги хубави, и без да полага големи грижи за тях. Тези мисли минаваха и заминава от главата и, защото след като и мине яда, тя решаваше, че отмъщението е глупаво нещо и не си струва.
Докато чистеше хола, извънземната си пееше и докарваше някакво подобие на танц. Поне доколкото е възможно. Същевременно с това си мислеше как горката и прахосмукачка вече не става за нищо и трябва да си купува нова. Разходите и скоро щяха да станат наистина много, затова смяташе да си намери нова работа. Макар мощния рев на старата прахосмукачка, момичето чу звънеца. Спря машината и се погледна. В тази рокличка няма как да излезе дори до оградата. Високоскоростно я смени със някакви раздърпани къси гащи с надпис отстрани " I love NY", сини на цвят и една черна тениска с голяма щампа "Star Wars". Пак не бяха кой знае какво, но пак по - добре от онази парцалива рокля. А и все пак няма да ходи на изложба. Посетителят продължаваше да звъни на пожар и Ю Джин се изненада на кой би могла да потрябва толкова много. Отключи вратата и излезе. Застана зад оградата и попита какво има. Огледа човека, беше пощальон или от онези момчета по експресните доставки. Държеше кашон, който очевидно му беше тежък. Той и каза, че има доставка за нея. "Хмм, сигурно е станала грешка". Момичето съвсем убедено му отвърна, че не очаква нищо. Наистина няма кой на тази земя да и изпраща такава пратка, поне без да я предупреди.Тя примигна няколко пъти и погледна мъжът преценяващо. Дали и изглежда подозрителен? Ами на държание не. Дори усещаше нетърпението му. Пощальонът остави кашона и започна да говори. Дори изглеждаше малко разочарован. На пришълката не и харесваше да вижда така хората, искаше и се да му помогне. Той извади някакъв лист и назова името и. Тя се изненада, и едновременно с това обърка. Значи не е грешка, но какво ли може да бъде? Отвърна положително и погледна в листчето. Там наистина пишеше името и. С облекчения, човекът и подаде химикалка и я помоли да се разпише. Тя захвърли изненадата и подозрението настрани и в нея се пробуди чувство на любопитство и дори вълнение. Обърна се, за да погледне към кашона. След това просто усети една силна болка около тила и дори нямаше време да осъзнае какво става. Причерня и и затвори очи, след което загуби и съзнание.
При земните хора може би това се използваше само за загуба на съзнание, но даркуейвците имат няколко слаби точки. Една от тях е точно там. Известно време способностите на Ю Джин щяха да са притъпени или трудни за използване. Похитителят беше атакувал точката на силата. За щастие, макар и важен център, това не можеше да я убие. Тя щеше да се събуди след известно време.
Предрешеният пощальон качи момичето в колата си и я откара в дома си. След като я заключи в някаква стая, на нея и трябваше още време да се събуди.
След няколко часа и това се случи. Ю Джин дойде в съзнание, като изохка заради болката в тила си.
- Точката ми на силатааа..- изквича момичето, защото знаеше, че сега е почти незащитена, без своите способности. Присви очи и направи болезнена физиономия. Огледа се и сърцето и се разтуптя, а мускулите и започнаха да пулсират. Дори имаше чувството, че се тресе като лист. За 18 години на земята такова нещо не и се беше случвало, иначе не е толкова страхлива.
Винаги е мразила да изпитва страх, доста често си е мислила как иска да бъде хуманоиден робот. На нейната планета почти се беше превърнала в такъв, но тук без всичките супер напреднали джаджи не е същата. Стана от леглото и прокара ръце пред лицето си.
- Къде съм... - попита, макар да знаеше, че няма да получи отговор. Очевидно в стаята нямаше никой. Погледна още веднъж иначе нормалната стая и изтича до вратата.
- Заключена...естествено..- проплака тихичко. Доста често хората са се стряскали заради навика и да си говори сама. Не и трябваше много време, за да разбере, че е отвлечена. Връхлетяха я разни емоции. Винаги се е страхувала да не я хванат и да започнат да я изследват като лабораторен плъх. Ами ако сега е това?
- Неее...- продължи тя на глас.
- Иначе сега щях да съм в лаборатория, не в стая...- момичето не успя да си обясни нищо, затова започна да блъска по вратата и да вика за помощ. Да бе, сякаш някой ще я чуе и ще и помогне. Девойката чу, че някой идва и притихна. Отстъпи назад и дори се скри от едната страна на вратата, за да не може да я видят като се отвори. Вратата се отвори, и Ю Джин хукна да бяга без да оглежда лошия човек. Само дето се спъна и се изтърси като чувал с картофи. Добре де, понякога е и малко тромава, но сега той беше виновния. Хвана я за косата и я вмъкна обратно в стаята. Тя не се сдържа и писна:
- Ауууууу.....скубеш меее!!! Пуснии...- почти изсъска накрая и след като я пусна, той се обърна към него. Тя го изгледа сърдито, беше млад мъж, същия, който и "донесе пратката". Беше силен за човешко същество и Ю Джин го разбра по трудния начин. Той и заповяда да седне на леглото, като изглеждаше студен като камък. Тя прибра косата си от едната страна. Колкото и да я дърпа няма да я повреди, но пък ще е болезнено. Тя не виждаше друг начин. Седна на леглото и се обърна на другата страна. Не и харесваше предупредителния му поглед. Тя се намуси и чу вратата да се заключва звучно зад гърба и. Ю джин изръмжа силно и удари с юмрук по иначе мекото легло. След това спря да мърда ръцете си, защото още бяха вързани и беше започнало да я боли. Подтикната от бурни емоции на яд и страх, не я свърташе на леглото, затова стана и започна да се разхожда. На няколко пъти се развика като пълна истеричка, да не говорим, че нейните викове бяха на по - висока честота от тези на хората.
Накрая се почувства изтощена от всичко това, тросна се по задник на средата на стаята и се разрева. Сега вече повече подтикната от яд, отколкото от страх.
След 2-3 минути на рев, очите и силно се зачервиха и вените около тях започнаха да изпъкват. Едва ли беше много красива гледка в момента. Дано пък да подплаши похитителя и да успее да избяга. Ама пък нито знае за какво му трябва, нито знае какво смята да прави с нея. Затова тя по - добре да се прави на обикновена землянка, при това човек. След известно време, тя все още не се беше успокоила напълно Вече не ревеше с глас, само хлипаше и подсмърчаше. Очите я боляха, а след тях и цялата глава беше започнала.Беше спряла да крещи, защото винаги си е мислела, че тия във филмите на ужасите изглеждат като пълни глупаци. Но можем заслужено да наречем извънземната Драма Куин, защото тя обича да си драматизира повече, отколкото е нужно. Ю Джин надуши аромат на нещо приятно. Обичаше земната храна, защото хората си я правеха хем да е вкусна, хем да засища. На планетата Даркуейв, населението не се интересуваше от това. Важно беше да са заситени.
- Айшшш....- започна да си говори пак.
- Този зъл човек...как може да си готви, докато аз тук страдам? - подсмръкна още веднъж и чу стъпки. Притихна отново. Вратата се отвори и онзи влезе вътре. Ю Джин вече се беше свила на пода, като беше обхванала краката си с ръце и беше навела лицето си надолу. Очите и бяха в същото ужасно състояние. Беше започнало да им минава, но не достатъчно. Мъжът остави нещо до нея и тя вдигна поглед. Без да обърне внимание на хубавия аромат, носещ се от съда, тя вдигна поглед.
- Чакай....- опита се да каже с по - нормален глас. Но от толкова викане и рев, той хем беше станал по - тънък, хем по - дрезгав. Той не я удостои с чак такова внимание, но все пак остана на мястото си. Женската примигна веднъж и разшири малко очите си. Вените около тях вече не бяха чак толкова изпъкнали. Тя пусна краката си и продължи да задържа погледа си върху мъжа. Започна да си пробива път към съзнанието му, но нищо не успя да направи. Точката и на силата, все още беше блокирана. Той вероятно усети, че нещо не е наред, би трябвало да е усетил неприятно гъделичкащо чувство в главата си. Той се обърна и я погледна със някакъв страшен поглед и тя се отдръпна още по - назад. Свали очи, защото очевидно нямаше какво да стори. Силите и са блокирано. А и тя от доста време не ги бе използвала. Само секунда и бе достатъчна да се престраши да вдигне пак поглед и да заговори с изтънелия си глас.
- Защо..ме държите тук? Какво искате от мен? - беше и ясно, че може да не получи абсолютно никакъв отговор. Всъщност землянинът прави добре, че не стои при нея, защото ако си пусне досадата в атака, най много да му се прииска да я заколи с някой кухненски нож.

Още дълго ли щеше да му се налага да търпи това? Колко обезсърчаваща мисъл... Може би трябваше да се оттегли в хола и да си пусне на 3Д "Джурасик парк", за да не чува крясъците и жалния истеричен рев на жената в малката стаичка за гости. Едно спокойно можеше да й признае - надмина очакванията му, определено имаше неописуеми гласови възможности, след като я чуваше ясно дори в кухнята. Не знаеше дали тя самата се усещаше, че това не е в неин плюс, но може би скоро щеше да й стане ясно. Някак си колкото и да бе спец в слагането на пълен игнор, все пак предпочиташе досада около него да липсва. Ако нещата продължаваха така, никога нямаше да може спокойно да си дочете книгата, потънала в забвение някъде в стаята му, а искаше да разбере края.
Стисна прекалено дървената лъжица, с която бъркаше бобената паста, и тя се счупи на две. Поглеждайки към несъзнателно счупения прибор, Ру леко се намуси и го изхвърли в кухненския кош до себе си. Всъщност го бе аз повече за нещо друго. Азалията надали щеше да го изненада с нещо ново. Имаше силно шесто чувство и знаеше, че рано или късно ще заповядат девойката да умре, а когато това станеше, всичкото търпение, което сега пръскаше, щеше да отлети буквално на вятъра. Това не беше честно. Защо винаги той? Не можеше ли друг да се занимава с отвличанията? Нима не съзнаваха, че пилеят такъв невиждан талант, като него? С какво бяха по-добри Ми Ръ, Ре Джун и Че Гуан? Все пак той самият ги бе обучавал и затова бяха толкова добри, но все пак най-много наполовина колкото него. Ала на тях не им поставяха толкова отегчаващи мисии, нали?
Де Ру въздъхна и понесе храната към малката стаичка, която вече го ужасяваше, доколкото бе възможно нещо да ужаси точно него. До тук с малкото време насаме и спокойствието му. Поне изкара малко късмет и щом влезе вътре, брюнетката вече не издаваше истерични писъци и ме притихнала, поне засега. Високият мъж остави табличката на земята до нея и бързо се запъти да излезе от помещението, когато тя го възпря с треперещ глас. Сега осъзнаваше, че не я ужасяваше факта, че се намира в тази стаичка, а мисълта какво ще се случи с нея, защото бе съвсем наясно, че няма да остане тук вечно. Поне го разбираше, някъде дълбоко в себе си. Не й оставаше много и това бе нещото, което я побъркваше. Разбира се, още нищо не беше съвсем сигурно, дори самият похитител можеше само да гадае защо, аджеба, я бе отвлякъл, като за него причината се изчерпваше до това, че просто така му бе заръчано и точка. Тя обаче искаше да знае съществената причина, та в такъв случай, какво ли можеше да й отговори Де Ру? Смяташе, че е съвсем безсмислено дори да си отваря устата, но все пак нещо го накара леко да я съжали. Беше съвсем млада, животът очевидно бе пред нея, сигурно си бе правила някакви приятни планове как да го изживее, дори да бяха все разни обикновени неща, които обикновените хора правеха, все пак беше наистина жалко да си умреш ей така, без да изпиташ всички радости от живота. Както сигурно щеше да стане с нея. Вярно бе, заслужаваше поне отговор. Уви, че за сега не можеше да й даде дори такъв.
- Не знам. - отвърна с равен и хладен тон на всичките й въпроси, след което се изпари от стаята.
---
Докато отново бе потънал в четивото си, нещо го извади от сладката забрава за всичко и го върна обратно на земята. Принудителното кацане му дойде в повече и той отговори рязко и високо на обаждането, което разруши покоя му. Проклетата мелодия на телефона му също бе вече дразнеща, отдавна се канеше да я смени, но все забравяше или не му се занимаваше изобщо с това. Мда, бе твърде зает човек, че да си играе с телефончето.
- Какъв е този тон?! - очевидно отсрещният бе разбрал за настроението му и се бе засегнал от грубия тон. Не че това щеще да трогне Де Ру.
- Какво има? - попита той с неутрален, но все още раздразнителен глас, отново минавайки на същественото. Нямаше и най-малкото намерение да се обяснява сто часа по телефона или да слуша нечии небивалици. Не разбираше защо хората бяха такива...
- Имам информация за теб. Разбрах какво са намислили да правят с девойката, която отвлече. - отвърна гласът, в който се долавяше леко вълнение. Чак сега разбра, че не беше някое високопоставено лице, а един от неговите довереници. Естествено, и той с имаше доверени хора, които бяха винаги насреща, за да му помогнат и то без да искат нищо в замяна. Това разбира се, ги подлагаше на по-голяма опасност, но Ру внимаваше другите да не разбират за тайните им срещи и разговори. Все пак бе професионалист, можеше да защити своите хора. Ако не бе способен поне на това, то всичко, целият талант, който имаше, щеше да бъде безсмислен.
- Какво разбра? - запита, вече смекчавайки интонацията си.
Другият заговори горестно, сякаш цял ден бе очаквал мига, в който да разкаже всичко на Де. Мъжът само слушаше мълчаливо и едва успяваше да осмисли казаното.
- Проучвали са я вече две години. Наскоро да се убедили, че тя е необикновена. Има слухове, че дори не е човешко същество. Затова смятат да я обучават, за да се присъедини към организацията ни. Ако информацията, която имам за нея е вярна, то с нейните способности ние ще притежаваме най-мощното оръжие. И никоя антитерористична асоциация не ще ни надвие. Разбираш ли какво ти казвам, хьонг? Тя е дори по-силна и необикновена от теб, Ми Ръ, Че Гуан и Ре Джун! Затова ти казаха да я отвлечеш.
- Затварям. - заяви внезапно Де, и остави телефона до себе си, все още опитвайки да осмисли ситуацията. Това определено... Определено не бе очаквал точно това. Не знаеше защо ли се учудва, след като бе точно в стила на Червената азалия, да проучва и подбира най-мощните оръжия. Същото се бе случило и със самия него, макар и при малко по-различни обстоятелства. С него и с тримата младежи, които довереникът му бе изброил. Едва сега се присети, че и той не бе обикновен човек. Бе един от така наречената групичка "Другите". Беше различен, имаше свръхестествена способност, която можеше да използва както за безобидни цели, така и за да убие човек, или друго същество. Бе достатъчно само да с мислите си за изтегли въздуха му и край. Това бе причината да е в тази организация. Само така можеше да оцелее. Защото бе различен. Още помнеше депресиращите бели и излющени стени на онази лаборатория, както и хората със защитни маски, можеше дори да усети многото химикали, които вкарваха в кръвта му. Онова време беше ад. Същински ад. Нещото, което го бе избавило от този ад, бе именно тази организация. Намираха се такива като него вътре. Защо ли? Защото бе идеалното място. Трябваше да са част от него, за да оцелеят. Осигуряваше им защитата, която им бе нужна. Ако не беше пратеникът от Червената азалия, Де Ру сега нямаше да е на този свят, щеше да умре още в онзи ден, в онази лаборатория. Хората, които твърдяха, че правят всичко за благото и развитието на човечеството, всъщност бяха най-големите чудовища. Лъжа! Прикриваха всичко под тази лъжа, и вършеха тези нечовешки и отвратителни неща за свое собствено удовлетворение. Гавреха се с живите същества, сякаш бяха някакъв неодухотворен материал като пластмасата. Разбира се, и тук бяха използвани за целите на организацията, но не бяха затворени и приковани към легло, като лабораторни мишлета. Някои от "опитите", които му бяха прилагали на онова място, бяха чисти мъчения. Бяха прекарвали по тялото му дори ток, и все още самият той не си обясняваше, как оцеля толкова време. Дори не се чувстваше озлобен, знаеше само, че ще убива совите жертви възможно най-безболезнено. В повечето случаи ги приспиваше, слагайки въглероден двуокис в камината им. И той искаше за себе си подобна смърт, която му дойде времето. Веднъж бе наблюдавал. Просто изведнъж ти се приспиваше, чувстваш се уморен и се унасяш бавно, умирайки в съня си. Възможно най-красивият и безболезнен край.
---
Решен да каже на девойката, причината да се намира тук, тъмнокосият мъж отново влезе в стаичката, оглеждайки се веднъж, за да фокусира уплашеното пиленце. Не, далеч не приличаше на безобидно пиленце, но спрямо неговата внушителна и висока мъжка фигура, тя изглеждаше далеч по-слаба и крехка.
След миг погледът му забеляза и все още недокоснатата храна на пода, което го накара вътрешно да извърти очи от раздразнение. Какво, отново тези номера? Защо отказваха да се хранят? От това в крайна сметка също зависеше животът им. Ако някой им правеше лошо, това бяха самите те.
- Яж. - рече безцеремонно мъжът, а девойката леко поклати глава в отрицание. Стомахът й обаче бе на противоположното мнение, що изкъркори шумно и го разтри с ръце. Защо напразно се инатеше? Беше смешно и безполезно. Де Ру се подсмихна криво и седна на леглото. Тя го погледна, чудейки се какво смята да прави.
- Ако го изядеш, ще ти кажа защо си тук. - отвърна на незададения й въпрос, след което кръстоса пръстите на ръцете си и зачака решението на девойката. Сега щеше да яде изстинала храна. Нека! Щом й бе толкова умът. Поне бе длъжна да уважи труда му да й сготви. Не можеше да е чак толкова безсрамна, а и предложението на Де си го биваше, нали?

Ю Джин разкара мислите за кухненския нож, като продължаваше да наблюдава мъжа. Дори пусна доста успешния си кучешки поглед в действие. Макар да изглеждаше като невинна жертва, тя наблюдаваше всяко едно движение и го осмисляше детайлно. Бе преживяла множество мисловни изпити, придружени със разни симулации на опасност, радост и т.н. От там мозъкът и бе свикнал да работи бързо, при всякакви условия. Отговорът на похитителят се забави малко. Той размишляваше. Ю Джин виждаше това и не и трябваше много мисловна дейност, за да го усети. Продължаваше да го наблюдава и все едно виждаше механизъм със зъбни колелца, който работи в мозъка му. Да, вече бе осъзнала, че хората не са машини, но доста често си го представяше така.
След кратките размишления той и каза едно просто и студено "не знам" и се изпари като дим. Кучешкият и поглед не бе проработил. Тя го последва с поглед докато излиза и след като чу отново звука от изщракването при заключването пак стисна зъби. Започна да шава от нерви и накрая се търкулна на другата страна, като притихна за момент. Вдигна ръцете си и видя, че белезниците вече са започнали да оставят леки болезнени белези по китките и. Въздъхна и затвори за момент очи. Остана така, в легнало положение няколко минути. Землянинът не и беше дал много храна за мозъка, по която да размишлява. От умозаключението, до което стигна, не той е главният организатор на всичко това. Зад него има и други хора, които вероятно му дават заповеди. Може би наистина не знае какво ще се случи с нея, защото му е наредено да свърши мръсната работа. Момичето се изправи отново в седнало положение и се облегна на шкафа, намиращ се зад нея. Не и беше удобно така, но в момента не и и пукаше. Ако извода, до който беше стигнала е верен...тогава за какво им е на други хора? Винаги е пребивавала незабележима за останалите. Имаше малко приятели и две на - добри. Но ако питате нея и бяха напълно достатъчни. Не беше виждала едната от доста време, а със Сонгми имаха планове да се срещнат скоро.
- Съжалявам, Сонгми...-пророни момичето в тишината. Сега нямаше представа дали изобщо ще се видят. Вижда се, че все още нямат намерение да я убиват. Но такива хора няма и да я пуснат. Ако не си получат това, което искат от нея, каквото и да е то, те няма да я пуснат просто така. Ю Джин е чела достатъчно книги, гледала е достатъчно филми и е достатъчно информирана за престъпността на тази планета. Ако кажат на похитителят да я убие, той несъмнено ще го направи, важното е как? Ю Джин няма да умре от обикновен човешки пистолет, нито дори от наръгване с нож. Има метална сплав в скелета си, която няма да позволи лесно да и отрежат главата или да и прекършат врата. С огън вероятно ще стане, не се е хвърляла в огъня и не знае. Но не се знае дали някой от чиповете в тялото и не и дава огнеупорност. Честно казано извънземната не искаше да знае. Потреперваше при мисълта за огън. Да убиеш живо същество като го изгориш е нещо съвсем варварско и ужасно, тя нито обичаше да слуша за изгаряния, нито да ги гледа по филмите. Те бяха единственото от филмите на ужасите, което я стряскаше. Е, имаше и други, но това бяха единични моменти и то заради музикалните ефекти. Как да не се стресне, когато на пълната тишина жертвите се разхождат в тъмното и изведнъж изскача нещо уродливо, умело придружено със силна музика или звучни ефекти. Ю Джин вече беше научила триковете във филмите на ужасите, беше изгледала доста. Това е много странно, защото тя обожава щастливия край,а във тези филми той най - често не е такъв.
Винаги имаше навика да се отплесва от темата и чак сега се върна на гаданията, как биха могли да я убият. Ами най- лесният начин е да се атакува точката на живота. Най - крехката от всички точки и най - важната. Но този землянин няма как да я знае, а момичето няма намерения да му я каже. Дори да я затвори в лаборатория, ще му отнеме време да я изследва до такава степен, че да научи за тези точки.
Макар че през цялото време около нея се носеше меко казано прекрасния аромат на храна, тя беше забравила за наличието и. Джин се приближи  леко до таблата. Нима този човек си е играл да прави нещо такова...за нея? Не можеше да си обесни защо. Може би я съжалява? Едва ли. Женската вече умираше от глад, но реши, че все още не е в настроение за това и отново се отдръпна. Сети се за героят от книга, Едмон Дантес, който като беше в затвора се опита да умре от глад. Но тя нямаше толкова време, не и се умираше и тази смърт не бе приятна. Никак даже. Но все пак се заинати и игнорира храната.
- Да си я яде той...- каза тихо, но същевременно с това я гризеше съвестта. Не обичаше да се отнася така с чуждия труд, но ината и беше на съвсем високо ниво сега. Прокара леко ръка по точката на силата. Имаше лека болка, не както преди. Въпреки това знаеше, че способностите са и все още притъпени. На всеки би му се сторило странно, но тя не изгаряше от желание да ги използва срещу похитителя си. Най - много да му се разрови в главата, за да разбере това, което иска. Не че имаше способности, които да наранят някого. Може би имаше някои, но те бяха заключени в главата и. Съществата на нейната планета не обичаха да използват силите си за лошо. Затова, когато някое дете усвои по - сериозните способности те биват заключвани от водачите. В случая на Ю Джин - от нейния собствен баща. Тя можеше сама да си ги отключи, но нито знаеше как, нито имаше желание. Тези, които има сега също могат да бъдат опасни в даден случай, но тя отдавна знае как да не ги използва по такъв начин.
Докато размишляваше относно способностите си, землянинът се върна.
Ю Джин си беше сложила каменно изражение, и гледаше на другата страна. Все едно изобщо не забелязваше грамадната фигура, когато се появи. Той отново и заповяда, този път да яде. Тя поклати глава, като изглеждаше съвсем убедена в избора си, но онзи предател я издаде. Тя присви устни и се опита да се направи на ударена. Сви се още повече, защото усещаше второ нападение от страна на стомаха. Той пък и той, как смее да се обади в подобен момент. "Ах ти, стомах! Не помниш ли, когато с тебе бяхме на диета?" - мислеше си пришълката.
Мъжът се приближи и седна на леглото. Женската смени сериозното си изражение с изненадано и се обърна към него. Какво сега? Пак не изглеждаше да иска да я убива, дори сякаш не беше толкова заплашителен, колкото и се струваше в началото, когато беше уплашена. Не беше и за подценяване, защото беше видяла на какво е способен. Но вече като че ли не и пукаше толкова. Щеше да мисли в движение.
Това, което и каза, я изненада.Значи ще и каже само ако се наяде? Та това си беше направо примамлива оферта. Ю Джин отдавна точеше лиги по съдържанието на таблата, но инатът и пречеше да го опита. Тя погледна храната леко, след това върна погледа си на похитителя. Съмняваше я, да и е сложил отрова. А и да имаше, това най - много да и докара стомашно разтройство. Е, и това нямаше да бъде никак приятно. Тя  се протегна и взе клечките, отлепи ги и взе и едната купичка. В другата имаше някакъв сос. Седна по турски и взе с клечките съвсем малка хапка, като за бог да прости. Опита го. Макар и студено, не можеше да отрече, че си го бива. Землянинът може би е трябвало да стане готвач, не злодей. Поне щеше да има доста клиентки с тази външност. Момичето хапна още няколко хапки, много обичаше да яде. Да не говорим, че земната храна и беше доста калорична, и много често пазеше диети и се потеше като коза във фитнеса и из парка, когато тичаше. Беше и леко неприятно да яде, когато я наблюдават, затова се беше врътнала леко на другата страна. Не и беше особено лесно с тези белезници. Чуваше дрънченето на всяко движение, също така и усещаше болката. Вече наистина бяха започнали да и причиняват болка. Ю Джин ги игнорираше, нали се правеше на мъжко момиче.
- Цялото ли трябва да го изям? - обърна се да го попита. Той си стоеше там, и дори не помръдваше. Още повече да я удостои с отговор...
Тя се почувства глупаво както винаги, когато не отвърнат на поздрава и или я игнорират и се върна към яденето. Беше и станало малко тежко, но нищо не и костваше да го доизяде. И без това не беше никак лошо. А последното нещо, за което трябваше да мисли бяха калориите. И без това ще ги стопи от притеснение. Може би. Тя се обърна отново и остави празната паница на таблата. Остави и клечките. Почеса се по врата, защото не знаеше какво да направо.
- Аз...ъммм...благодаря за храната. - успя да каже на пресекулки. Осъзнаваше, че може би е глупаво от нейна страна, но не можеше иначе. Беше възпитавана все пак и не можеше да игнорира факта, че той и даваше нещо. Нищо, че и вземаше акъла от страх на моменти и заради него сега стои заключена като животно в клетка. Както винаги, Ю Джин предпочиташе да намира положителна страна. Ако е възможно това.
Тя не беше забравила, че мъжът и бе обещал да и каже, защо се намира тук. Тя се облегна отново на шкафчето зад нея, сви краката си към тялото си и го погледна очаквайки да заговори. Беше спокойна, вероятно в момента приличаше на дете, което очаква да му разкажат приказка. Но всъщност в нея имаше притеснение. Тежко е да знаеш съдбата си. Макар и долу горе смела, тя също имаше чувства и страхът все още беше неин спътник. Притесняваше се от това, какво ще и каже той. Но пък искаше да знае. Затова не си показваше притеснението. А той не и изглеждаше като някой, който пристъпва обещания.

Приятелство....Какво ли всъщност бе значението на тази дума? Къ Де Ру не вярваше в нея. Отдавна бе решил да няма никакви така наречени приятели. Не му трябваха, не и знамението им бе същото, каквото го помнеше преди години. Бе изминали много време оттогава, но не бе забравил. Всъщност, наречете го и злопаметен, ако искате, но мъжът не забравяше нищо от лошите си преживявания. Те се трупаха в живота му, идваха едно след друго, оставяха своите белези, и потъваха в забрава, ставайки част от неговото минало. Защо не помнеше добрите, хубавите неща, които му се случваха? Защото такива всъщност нямаше. В живота му липсваше така нареченото щастие, което всички хора на планетата търсеха усилено и се стремяха да постигнат. За него и тази дума губеше своето значение някъде по трасето, пък и щеше да е странно, ако точно в живот като неговия, имаше някакви проблясъци на радост. Единственото, което този човек търсеше, че собствено уединение и спокойствие, въпреки факта, че след смъртта това щеше ведно да го съпътства. Някак си не искаше да си създава безполезни връзки с другите индивиди на Земята, за какво му бяха? Вече бе сгънал разпокъсаният си чадър за света и сега просто вървеше сам в безкрайния дъжд, минавайки между капките. Всеки ден бе като един дъх. Така живееше той сега, но знаеше и Ада, в който се молеше да не попадне отново някой ден.
Не помнеше родителите си, онова, което го е създало, дори да бе имал такива някога, вероятно го бяха изоставили на произвола. Най-добрият му приятел го бе предал като вещ на изследователите в онази лаборатория, срещу нужното заплащане за операцията на сестра му. Тогава го разбра. Всичко това беше безполезно. Връзките между хората. Там нямаше нищо красиво или свято. В края на краищата всеки човек мислеше първо за себе си и това, което ще му донесе щастие и покой. Това, което мразеше у човешките същества, бе отчаянието, под въздействието на което, те се прекършваха така лесно, предаваха се и се умоляваха като безполезни и безпомощни плячки на тъжната си орис. Затова и най-безнадеждните моменти, когато изход не се виждаше някъде из хоризонта, Къ Де Ру сам, със собствените си ръце го чертаеше. Никога не допускаше отчаянието близо до себе си. Това бе най.голямата му сила. Той знаеше как да начертае изход, дори реално да нямаше такъв никъде. И ако хората не бяха толкова слаби и глупави, ако се опитаха да следват тази неписана догма, то определено животът на Земята щеше да е по-добър. Защо ли Корея бе страната на самоубийците? Тук ставаха толкова много неща, ежедневно някъде умираше някой, а другаде друг ронеше горчиви сълзи. Имаше толкова същества, отритнати и непризнати от обществото, но на никой не му пукаше за тях. Затова те просто свършваха, скачайки от някой покрив, или обесвайки се в собствените си домове. Отговорът беше прост - липсата на подкрепа, която опитваха да намерят в други хора, ги тласкаше към ръба на отчаянието и депресията. Не бяха способни да бъдат опора сами са себе си и просто се предаваха. Никой от тях не бе свиквал да бъде сам и самотен. Но това бе така глупаво и само някой друг ги извлякъл полза от твоята смърт. Ето защо хората трябваше да се научат да преодоляват отблъскването на обществото, защото това бе просто етап от живота. С различните никой не се отнасяше с разбиране, и бе просто наивно да го очакваш от някого.
От една страна бе благодарен, че попадна в онзи Ад. Сам, борейки се за живота си всеки ден, бе научил хиляди неща за себе с и това как искаше да живее, ако излезе от там. Тази мисъл му даваше сила през цялото време. Оцеля, благодарение на жаждата да оцелее, да стане свидетел на изгревите и залезите на красивия Сеул, да просъществува във времето. Не му се умираше на онова място, затова въпреки болката, сякаш всеки път подсказваща му, че това може би е края, той нито за секунда не си помисли за смърт, не си помисли, че иска да се предаде. Търпеше, защото знаеше, че един ден всичко това ще е само спомен, белегът от който ще го прави по-силен от всякога. Бе превърнал най-ужасните дни от живота си, в своята сила. Това бе философията на живота му. Така или иначе, онази лаборатория с олющена мазилка и арома на препарати и химикали, вече не съществуваше. Но Къ Де Ру далеч не бе така наивен и бе наясно, че сега някъде другаде, на друго място около Сеул, го има същото това място, където вилнеят зверове без капка пощада, а също и такива като него, борещи се да оцелеят сред цялата безнадежност. Не пожелаваше на никой да сподели съдбата му, още по-малко на младата девойка, която в момента все така втренчен наблюдаваше. Сякаш я разучаваше и изпиваше с поглед. На самият него това не му правеше впечатление. Бе твърде потънал в размислите си, че да осъзнае колко й е неудобно на дамата. Мислеше си затова какво всъщност е тя, както и дали трябваше да й каже абсолютно всичко, което бе разбрал от своя довереник. Всъщност какво изобщо трябваше да й казва и как? Започнеше ли, трябваше да спомене за организацията, а това бе като да я обрече на сигурна смърт, откажеше ли съдбата, която й бяха избрали онези високопоставени лица. Въпросът, който го терзаеше, бе дали момичето, каквото и същество да бе, би било способно да убива живи същества, за да запази живота си? Дали би искала да просъществува по този начин? Въобще можеше ли да нарани някое живо същества? Не искаше да прибързва с изводите си, но му изглеждаше като някой, който би дал всичко на света, за да си живее мирно и спокойно в схлупена къщурка, да яде топла и вкусна храна и да гледа някое забавно предаване. С други думи . пълната противоположност на животът, който живееха членовете в Червената азалия. Първо на първо, дори да искаха, нямаха възможност да създадат с някого нормални връзки, винаги се намираха в съотношение убиец - жертва. Бяха като паяци, изкусително плетящи своята паяжина за предстоящите си жертви. Нима невинно изглеждащата тъмнокоска би могла да извършва престъпления? Да сатен част от човешката престъпна мрежа? Нещо не му се вярваше. И все пак от него се искаше да й даде някакъв шанс. Вероятно бе най-добре да не го мисли, ами просто да й каже какъв избор има в живота си на Земята. Може би пък бе изкарала късмет, че попадна първо тук, а не в някоя лаборатория. Бе усетил необикновената й аура, в един момент дори в съзнанието си, но колкото и специална да бе непознатата, не смяташе, че онези зверове нямаше да я довършат все някога.
- Знаят, че не си човек. - при тези негови думи, той веднага бе усетил стреснатия й поглед, впил се в лицето му. Зениците й бяха разширени, сякаш бе отговорът, от който най-много се опасяваше.
- В този случай имаш само да избора. Да станеш част от нашата организация, изпълнявайки мисии за нея, или да избереш тази новина да се разпространи из хората и изследователите да те затворят в някоя лаборатория. Ти избираш. - казвайки ясно, сякаш бе съвсем запознат с нещата и в двата случая, мъжът се изправи отново и тръгна да излиза от стаята...

Да се правиш на разглезено, посредствено и невинно момиче е лесно. Но да криеш истинската си същност постоянно не е много приятно. Да се чувстваш съвсем сама, отцепена от обществото, което фактически дори не е твоето. Доста често Ю Джин се чувстваше така. Все не можеше да си намери подходяща работа, разнасяше вестници, лепеше разни плакати по улиците, раздаваше листовки за всякакви кампании. Веднъж дори беше копала и вадила картофи на нивата през лятото. Точно тогава разбра истинската си омраза към жегите. В най - голямото слънце тя трябваше да се препотва с една първобитна мотика и да вади картофите. Най - накрая и идеше да започне да рови с ръце както куче рови за кокал. Там и бяха плащали добре, но на следващото лято реши да не се връща, то се е видяло, че дори и извънземна като нея не е за тежка физическа работа. Поне не такава и поне не през лятото по обед на нивата. Последната по - дълго задържала се работа, се състоеше в това Ю Джин да разнася пици из цял Сеул. Работеше в пицария на някакви италианци. Момичето им се радваше на езика. За щастие мозъкът и беше идеален за запомняне на каквито и да било човешки езици. Беше я страх само да не забрави своя, защото почти нищо не и беше останало от миналото и. Пришълката е сантиментална личност и не обича да забравя и губи такива неща. Не че има с кого да си говори на извънземен език...Най - много да проговори на злия похитител на даркуейвски и онзи да вземе да се отчая, че се е сдобил и с луда. Поне може да бъде спокоен, че Ю Джин няма да го псува, защото по принцип не обича да го прави. Нали трябва да се държи като дама? Като дъщеря на най - важния човек на планетата Даркуейв, тя се чувстваше един вид като принцеса. Но за да си принцеса не трябва просто да си разглезена и богата, а да се държиш на ниво, за да не излагаш родителите си. Добре, че етикецията на нейната планета и на тази не се различаваше чак толкова. Но тук поне не и се налагаше да се държи като пълна пуйка, можеше да си показва и детинския характер. Като говорим за него, той колко време смята да се задържи? Тя май вече порасна отдавна...
Та на тази планета Ю Джин нямаше късмет с много неща. Нямаше късмет с мъжете, нямаше късмет с някой животни, които или се плашеха от нея или и налитаха да я хапят, ръфат, кълват и т.н. Нямаше и чак толкова късмет със сприятеляването. Рано или късно всички я намираха за странна, а явно хората не обичат да се движат в компанията на "странни". Момичето винаги си пееше нещо, ако е в добро настроение дори си танцуваше, а тя почти винаги е в добро настроение.
Тя дори докато копаеше картофи си пееше "Summertime Sadness". Как да не те налегне тъга на такава работа? Дори когато капсулата и буквално падна от небето, тя половин нощ не можеше да я отвори. Това може да се случи само на нашето момиче. Радваше се, че поне не падна в центъра на Сеул. Съдбата я доведе мирно на тази планета, десетина минути след полунощ на някаква полянка. Може би като по филмите някой е видял как от небето пада нещо, приличащо на метеорит, но Джин не беше забелязала никой наоколо, докато мъкнеше капсулата някъде на скрито. Сега капсулата стои в дъното на мазето в къщата и. Държи си го заключено, за всеки случай. Доста често се чувстваше близка със Супермен, и беше прочела комиксите, беше гледала филми, както и сериала "Smallvile". Защо не вземе и да се спретне като някоя супергероиня? Ще спасява други момичета и момчета, от лошите момичета и момчета като господинчото тук.Да бе...как ще спасява другите, като сега себе си не може да спаси. Но нали е оптимистка, никога не се предава.
С похитителя все едно си играеха на "вълчи поглед". Той се беше втренчил, тя се опитваше да му отвърне. В крайна сметка отново и стана неудобно и погледна някъде настрани. След секунди, той продума.
- Знаят, че не си човек. - изтърси землянина изневиделица и Ю Джин се обърна към него отново като фурия. Точно този отговор се надяваше да не чуе. Усещаше как отново тръгва да трепери, но се сви в подходящия момент. "Не може да бъде..", помисли си и най - сетне успя да се опомни. Мъжът вероятно следи реакциите и и колкото по - потайна е, толкова по - добре. Във всяка напечена ситуация, най - важното е да не се паникьосваш. Особено ако няма на кого да разчиташ, за да ти помогне и трябва да се справиш сама. Докато се успокояваше, той продължи. Продължението не я успокои - напротив. Стресна я още повече. Имаше два избора - да се присъедини към някаква организация, или да приеме факта, че ще се превърне в обект на изследване. Превърне ли се в обект на изследване, или ще я убият от страх за собствените си животи, или ще я режат на парчета, за да разберат дали материали от тялото и няма да им свършат някаква "полезна" работа...или ще стане световна сензация, ще я заключат и цялото човечество ще знае, че тя не е като тях. В момичето се пробуди едно много гадно чувство на безнадеждност и на безсилие. Само веднъж в живота си го беше изпитвала преди. Точно в разцвета на войната. Тогава виждаше как приятелите и близките и загиват, а тя не можеше да направи нищо съществено. На нея дори не и даваха възможност да се бие. О да, миролюбивата госпожица Канг, беше готова да се бие и дори да убива, стига да защити своите. Но нямаше как. Тъкмо се беше изказал, той тръгна да излиза. О, не. Не може така! Ю Джин се разтрепери за момент от напрежението, задъха се и се хвана за главата. Зарови пръсти в гладката си коса и си напомни, че не може да се паникьосва. Изправи се бързо, и някакъв кокал изпука от тялото и по необичаен за хората начин. Но това едва ли бе чуто от мъжа, а Ю Джин просто го усети.
- Какво....-каза по - силно за да привлече вниманието му отново. Пак се беше пробудило чувство на гняв в нея. Как може да пусне изведнъж такава "бомба" и да реши да си тръгне? Момичето имаше въпроси. Не я интересуваше дали той ще я удостои със вниманието си, но не смяташе да стои на пода и да мисли негативно за бъдещето си.
-...какво трябва да правя, ако се присъединя към организацията ви? - побърза да довърши въпроса си. Гласът, с който попита беше малко неуверен, но тя не позволяваше вече да изглежда като пълна страхливка. Макар да питаше, вече смяташе, че знае отговора. Този човек какво направи с нея? Отвлече я съвсем спокойно, очевидно е професионалист. Не би се изненадала, дори да е убиец. Всъщност вероятно е такъв, както и цялата му организация. Щом набавят хората си по такъв начин...
Дори да не е убиец, съвсем скоро може да стане. Ю Джин не смяташе да се отказва, без борба, а понякога ината и е доста дразнещ. Ако на човека му кипва лесно защо да не я убие? Но после да си носи отговорността. Тялото на извънземно като нея не може да се скрие лесно.
Тя не смяташе да съди когото и да било точно сега, не е хубаво да съдиш, без да знаеш през какво е минал дадения индивид. Мъжът помисли за няколко секунди, след това реши да я игнорира. Продължи си пътя, но Джин прелетя като светкавица и затвори вратата уверено под носа му. Препречи я и го изгледа. Размерът и пред неговия буквално крещеше "ти ги глупачка и просто искаш да умреш преждевременно". Вече не и пукаше толкова. Изборите, които и беше дал не и допадаха.
- И за каква ме смятат? На теб на какво ти приличам, щом не съм човек? - попита го спокойно. След това остави тишината да говори, защото в нея се чуваше как бие сърцето и. Все още я беше страх, но не това бе целта си. Всяко живо същество имаше сърце. Точно в такива ситуации хората са уплашени. Ю Джин в момента беше принудена да изиграе донякъде ролята на човек, но пък страхът и беше истински. Дори машините имат сърца. Роботите на нейната планета бяха станали разумни, а тук на Земята дори телевизорите, хладилниците или прахосмукачките имат сърца. Как ще работи дадения механизъм, ако няма една главна, действаща част? Разликата е, че ние сме органични, а машините механични. Но и при нас, и при тях не е важно само сърцето. Всяка една съставна част, или орган. Без тях цялото не работи. Но и ние и те имаме една централна част, която движи другото.
Сърцето на чуждоземката вече не биеше толкова силно, но тя все още изпитваше страх. Страх, от това, че той ще се ядоса или че директно ще я изпрати в забвение. В този момент, усети, че може да навлезе в съзнанието му. Но не го направи. Беше я страх какво ще намери там. Реши да остави всичко на съдбата. Точно сега не и беше до проникване в съзнанието. Ако ума му е здрав като тялото, тя ще се изтощи, а може да и трябват сили. Ако и се отвори път за бягство.
Понеже момичето мразеше сериозни и напечени ситуации, не можеше да не изтърси нещо допълнително.
- Няма ли план В? - попита със съвсем друга нотка в гласа и се хилна като пълна идиотка.
- Дори мога да ти направя робот за благодарност. Мога да ги сглобявам. - говореше съвсем уверено. Наистина можеше да направи това. Със сигурност звучеше странно от нейната уста, колко момичета на осемнадесет години можеха да сглобяват роботи? Ю Джин знаеше механизми, много по - сложни от познатите на тази планета. Но и той не можеше да я сметне за някакво нечовешко същество, само защото е изтърсила, че може да сглобява роботи.
- Може да го конструирам така че да пере, чисти, мие чинии, готви...-започна да изброява на пръстите си, като се облегна на вратата.
- Мога дори да ти направя момичето мечта в роботизиран вариант, само трябва да се сдобия с кибер кожа и някои други части, но не е проблем за мен... - още веднъж се усмихна олигофренски и повдигна веждите си два пъти.
- Добра сделчица, не мислиш ли? - тя знаеше, че кретенското и държание няма да и спаси положението. Но пък като ръсеше простотиите си се бе успокоила напълно. Винаги и помагаше. А този човек беше прекалено сериозен. Няма ли поне веднъж да се усмихне. То е ясно, че съотношението злодей - жертва, почти не позволява това, но пък Ю Джин кога се е водила по установените стандарти?
- Аз...аз не мога да наранявам хора. Поне вече не...- най - сетне свали усмивката си и заговори по - сериозно. Заби погледа си някъде надолу. Отново се почувства глупаво. Каквото и да направи едва ли ще смекчи нито лицето му, нито решителността му. Би могла да опитва цял ден, но не искаше да разбира какво ще стане като му свърши търпението. Също така не искаше да я размаже в стената със все врата, затова тихичко се отдръпна настрани. Нямаше да му е много лесно да я размаже точно с това, но образно казано. Направи няколко крачки към единствения прозорец в стаята. Коя беше тя, че да го задържа така? Вярно, че тя е жертвата в случая, но никога не можеше да не мисли за другите. Въздъхна и се загледа през прозореца. От тук няма как да избяга със сигурност, но пък поне можеше да погледне навън. Похитителят можеше и сам да се досети за избора и, след последното казано.

За едни понятието да убиеш, нямаше нищо общо с понятието "оцеляване". Но за други тези две понятия си вървяха заедно, бяха съвсем неразделни, като дупе и гащи. Нима имаше нещо грешно в това? Толкова ли бе неправилно да оцелееш по този начин? Нима не ме нормално да искаш да просъществуваш? Ако на това виси собственият ти живот.... Защо не?!
Реално погледнато хората отричаха истинската същност, златният закон на вселената. Онова, което важеше за всяко живо същество, независимо дори дали се отнасяше за планетата Земя. Навсякъде бе в сила изречението „Убий, за да не бъдеш убит“.
Хората се деляха на силни и слаби. В играна, наречена „живот“, лесно се разбираше кой е победител, и кой победен. Бе точно както при животните, само че човеците упорито го отричаха, кой заради религиозните си нагласи, кой заради трогателната си вяра в доброто. За да оцелееш просто трябваше да си от силните. За да имаш силата да се бориш, да издържиш, да просъществуваш. Трябва да бъдеш хищник. Защото дребните бозайници ставах лесна и неизбежна жертва на хищниците. Това от своя страна, правеше ли хищниците зли? Не, бе елементарната верига в природата, това бе същността й, и нищо не можеше да промени този факт. Хората обаче не искаха да признаят, че нищо не ги различа по същност от животните, и отделяха расата си от природата, като сами се заблуждаваха, че са нещо по-висше. Смешните им морални принципи отричаха реалността и това само влошаваше животът им на Земята. Другият вид, може би най-заблудения, бях алтруистите. Те го отвращаваха най-много. За тях нямаше значение какво ще се случи с живота им, дали ще оцелеят, стига другите около тях да го стореха. Бяха просто изтрещели мазохисти, които пропиляваха единственият си живот на вятъра. Какво оставяха всъщност хората след себе си? Отговорът беше прост – място. Място за следващия. И какво, като „жертваха“ скъпия си живот, вимето на другите хора? Някой щеше ли да им благодари? И изобщо щеше ли да разбере, благодарение на кого, сега спокойно се разхожда под откритото синьо небе? Най-лошото от всичко бе, че днешните поколения дори не знаеха защо, в името на какво живеят. Не знаеха смисъла на живота сами за себе си, но дори не ги интересуваше. Бяха на принципа „Живей за днес“, като намираха смисъл само в това, да отидат в някой бар и да се надрусат с марихуана. Нима си струваше да отстъпваш мястото си за тях? Откъде накъде? На този свят така или иначе справедливост липсваше. Както и да го погледнеш. Едно болно от левкемия малко детенце ще си отиде утре, а тиранинът ще продължи да живее още поне 30 години. Един наркоман ще отнеме животът на полицай с две деца, но жалкото му съществуване ще продължи в ограбване на хора, заради още и още дрога. В този ред на мисли, имаше ли нужда да се жертваш, заради хората? Хора, които не са те молили за това. Хора, които дори не знаят за твоето съществуване. Хора, които на драго сърце биха те предали за пари, дрога, органи... и каквото им трябва. Хора, които се молеха за само за своите животи, но никога не биха се помолили за твоя. В тези същества нямаше доверие, не можеше да има. Ако тази дума реално съществуваше, светът щеше да е справедлив, а той не беше. В нито едно отношение.
От немалкото си години живот, Де Ру бе ставал свидетел на какво ли не, и вече си бе изградил твърда гледна точка за нещата, която никога нямаше да се промени. Въпреки че той, разбира се бе с етикет „лошият“, никога не би искал да бъде герой. Мразеше героите. И не говореше за тези от комиксите или анимираните филмчета, а за героите в реалността. Те бяха същите онези алтруисти, живеещи немили недраги сред останалите, но винаги готови да подадат ръка на нуждаещите се да бъдат спасени... В крайна сметка просто следваха пътя към собствената си гибел и нищо повече... С мисълта, че правят добро и щяха бъдат възнаградени за него. Ето какво бе златното им възнаграждение. Умираха съвсем сами на някое изоставено и забравено дори от Бога място. Жалка картинка, също като тях. С какво можеха да се гордеят? Че са умрели, за да дойде следващия престъпник, или хулиган, неразбиращ смисъла на живота? Особено последните индивиди бяха предостатъчно, не че това щеше да спре увеличаването им. Е, струваше ли си?
За Де Ру онези, отстъпващи с лекота живота си заради другите, те бяха слабите. Бяха неспособни да опазят и да се борят за своя живот и извършваха най-големия грях – предаваха се, зарязваха го. Живот, даден от небесата. Нима очакваха след като го захвърлят и изоставят самите себе си, да се възнесат в Рая? Щеше им се... Не че примерно той претендираше да отиде в Рая, в това също нямаше логика. Все пак бе лош човек, макар и да не спадаше точвно къв това определение. Хората отдавна му бяха промили мозъка, втълпявайки му, че е не човек, а чудовище. Всъщност нямаше индивид, който да не му го каже, или поне намекне. Той самият също не можеше да го отрече, както и това, че извършваше престъпления. Но предпочиташе това, пред мисълта да се върне в Ада. И не, не му харесваше да убива. Не изпитваше и капка удоволствие в това, а и не виждаше в какво би могло да се крие хубаво усещане. Може би обаче факта, че не убиваше болезнено, го караше от части да смята, че прави услуга на тези хора. Ако не бе той, някой друг щеше да сложи края им, но вероятно щеше да е мъчително до последен дъх. Дали в крайна сметка, Де наистина не им правеше услуга?
Чак сега успя да се замисли над думите на девойката. Още преди час бе излязъл от стаята, оставяйки нелепите й брътвежи да висят във въздуха. Макар да бе почти каквото очакваше, все пак се почувства странно разочарован. Горчилка усещаше върху езика си, припомняйки си наивната гордост на тъмнокоската. Да, вероятно най-вече гордостта представляваше фалшивите добри намерения на съществата. Вероятно се ужасяваше от това да падне толкова низко, че да убива, за да оцелее. Вероятно смяташе своя похитител за зъл нещастник, който знае само с лошо да се спасява. Но да видим, след като осъзнаеше как стояха нещата, дали проклетата гордост, все още щеше да й е толкова нужна? Гордостта не правеше никого светец. Ако си лошият във филма, то не си достоен да живееш? Нима? Ако не си ти лошият, а някой друг, то това оправя нещата, така ли? Само това ти е достатъчно? Каква смешка. На света реално нямаше отделно добро и зло. Двете съществуваха единствено и само заедно, навсякъде преплетени в едно. Всичко зависеше от възприятията и погледа над нещата. Един съвсем прост пример – ножът. С един нож можеш да накълцаш парче месо за вечеря, но също така можеше да накълцаш и някой себеподобен. Всеки един предмет представляваше и двете понятия, същото бе и с хората. Дори вселената бе една съвкупност от Добро и Зло, но колкото и противоположни да изглеждаха понятията, те бяха неразделни и съвършено допълващи се. Ако го нямаше едното, то нямаше да го има и другото. Затова винаги имаше повече от една истина и същевременно с това истината бе една единствена.
- Проклятие! – изпсува тъмнокосият мъж, запращайки книгата към съседната стена. Защо се ядосваше на думите й? Дори не бе разбрал част от тях, като предложението за робота, което всъщност му приличаше на отчаян опит да аварийно измъкване. Това можеше да означава само едно. На девойката й се живееше, но бе наясно, че трябва да се примири със съдбата си и това я изгаряше някъде отвътре. За нея оставаше само вариантът да бъде убита. Разбира се, безполезната й гордост не можеше да й позволи поне да осмисли вариантът за оцеляване. Може би обаче бе все още рано да си вади изводи. Някой трябваше да я извади от заблудата, в която бе потънала. Нима смяташе, че ще се отърве така лесно? Нима си мислеше, че похитителят й би могъл да я убие още сега? Ако бе така, то наистина не осъзнаваше сложността на положението. Не, всъщност всичко бе повече от просто. Де Ру нямаше намерението да я убива, същото се отнасяше и за Червената азалия. Не бяха така глупави, или извличаха полза от дадено нещо, или въобще не се занимаваха с него. Какво ще речеше това? Трябваше ли лично той да я светне за нещо, което би трябвало сама да прозре? Липсваше ли й сиво вещество в главата? Знаеше, че не бе нормална. Дори да не бе човек, не бе и обикновен представител на другия пол, но това настрана... Все пак предполагаше, че има нужните качества да размишлява по логически път. Явно или се инатеше повече от необходимото, играейки си напразно със съдбата, или бе блокирала мислите и вариантите, които я плашеха. Да, беше я страх. Страхът бе завзел цялото й същество и не й даваше да осмисли същността на ситуацията. Че нещата бяха на живот и смърт, не бе съвсем така. Бе дори по-лошо. Кое би могло да бъде по.лошо от смъртта? Кое? Де Ру отлично знаеше отговора, затова бе избухнал така в този момент. Лицето му вече издаваше силна емоция, макар единствено веждите му да се бяха сключили. Погледът му бе съвсем красноречив. Издаваше въпросът „Защо си такава глупачка?!“
В тази секунда не знаеше какво точно изпитва. Дали я съжаляваше, или съжаляваше факта, че не може дори да я съжалява. Но все още имаше нещо, което би могъл да направи за нея. Разбира се, нямаше никаква причина да прави нищо за нея, но щеше. Защото тази ситуация му бе до болка позната. Въпреки че той не бе така наивни като нея, въпреки че съществото му бе коренно различно... все пак знаеше както ще последва, ако девойката вземеше решението си, без да съзнаваше докъде ще доведе това. Нямаше как равнодушно да подмине този факт. Трябваше да й отвор очите. Поне да я предупреди.
Застана пред огледалото в стаята си и с едно движение разкъса блузата, която в миг оголи силните му гърди. В отражението отново ги видя. Малките, както и по-големите белези покриващи тялото му, образувайки разностранни и чудати форми. Как ли бяха получени? Някои от нажежена стомана, други от различни видове киселини... нямаше значение, всъщност. Те все още го прогаряха, щом ги зърнеше в отражението си. Щеше му се да изкрещи. Как би могъл с лека ръка да остави някой друг да премине през същото? Как би могъл да тласне девойката към Ада, без да опита да я вразуми? Колкото и смела да се изкарваше, нямаше да ги надвие. Не и онези адски зверове. Вероятно дори нямаше да издържа толкова, колкото той бе издържал. Наистина ли й бе нужна тази гордост? Каквато и да бе била преди, откъдето и да идваше, бе живо същество. Единственото, което щеше да изпита, нямаше да е само физическата болка. Можеше да е дори по-лошо... Не искаше и да си помисля колко по-лошо. Особено, след като беше жена.
Връхлитайки с гръм и трясък в стаичката, тъмнокосият мъж силно се надяваше да успее да вразуми девойката. Дори да не успее да промени мнението й, поне да я накара да осъзнае реалността. В този случай за нея можеше да бъде само по-лошо, ако си витае някъде, отказвайки да осъзнае случващото се. Несериозността й, инфантилното поведение нямаше да я спасят от съдбата й. Всичко зависеше от нея. От изборът , който щеше да направи. Затова трябваше да се изправи пред тази дилема, дори да й костваше много усилия.
Игнорирайки изплашеното лице на девойката, която се бе стреснала от внезапното му нахлуване, Де Ру я притисна в ъгъла на стаичката между двете си ръце. За да може да срещне погледа й и тя този път да не може да го избегне. За щастие за момента не се и опитваше, бе застинала на място, виждайки леката промяна у него. Разбира се... Бе леко странно похитителят ти внезапно да нахлуе гол до кръста в помещението, където те държи, и да те притисне към стената... Дори изглеждаше лееко многозначително...
- Ако излезеш оттук, ще умреш. Ако останеш, също ще умреш. Това ли си мислиш?! – тонът му бе твърд и железен, но сякаш съдържаше една проста молба в себе си. Чисточовешка молба „Моля те, осъзнай се! Моля те, помисли добре!“. Погледът му се впиваше в нейния с пронизваща острота и убедителност. Очите му бяха леко зачервени, от подобието на сълзи, които никога нямаше да бъдат проронени. Те вече бяха отдавна пресъхнали, и сега единствено тяхната сухота бе способна да пари в очите му, две тъжни черни бездни, невидяли нищо добро от света.
- Ако излезеш оттук, няма да умреш. Ще попаднеш в Ада. – „Адът, в който бях аз“ – помисли си наум и продължи.
-Това е мястото, което вероятно много пъти с ужас си си представяла, но повярвай ми, по-ужасно е от всичките ти представи. Не искаш да знаеш. Но ако те пусна, ще попаднеш в този Ад. – той за миг насочи поглед към собствените си белези, които в момента бяха така на показ пред все още непознатата девойка. Не знаеше защо го прави. Вероятно и неговото беше глупост. Не знаеше и името й, а опитваше да й помогне. Дори не знаеше, дали тя го иска, дали си заслужава. Може би вече отдавна се бе предала и примирила, но мъжът се надяваше да не е така. Защото всичко щеше да е на вятъра. Безполезно. Не се притесняваше да себе си. Не очакваше признателност, въпреки че за първи път показва белезите си на някого. Не искаше съчувствие или нещо подобно. Искаше само проклетата глупачка да живее! Защо тези, различните като него, трябваше да умират или страдат, заради хората? Защо? С какво го бяха заслужили? Нямаха ли право да съществуват, все пак и те носеха душа, също като тях. Наивницата трябваше да разбере това, да разбере, че не трябваше да мисли за хората, а за себе си. Всеки имаше право да направи нещо за себе си. Всеки имаше право да се защити, за да не пострада. Най-напред просто трябваше да помисли как да помогне на самата себе си, после щеше да мисли за останалите. Не, това далеч не бе егоизъм. Това бе да си силен, това бе да започнеш суровата битка с жестокия свят. Това бе да се изправиш насред поле от огнени стрели, които идваха срещу теб. Нямаше нищо грешно, или лошо. Различните не бяха сторили нищо, за да заслужават да попаднат в онзи Ад, създаден от хората.
- Не знам какво си, но фактът, че не си човек, им е напълно достатъчен. Ако останеш тук, аз... ще те защитя.
Сякаш за да обоснове думите си, мъжът отключи белезниците, все още задържащи малките китки на тъмнокосата девойка, след което си свали и пусна на пода до себе си. Сетне се отдръпна от нея и отстъпи крачка назад.
- И все пак, не мога да те спра, ако искаш да избереш първото. Както виждаш, няма да те задържа против волята ти. Изборът, както и животът, си е твой. – отново с равен глас изрече той и погледна бегло към отворената врата. Сега бе времето да реши. Да реши какво иска. Надяваше се да е бил достатъчно красноречив с думите си. Тя вече трябваше да е разбрала, че излезе ли оттук, щеше да тръгне по пътя към Ада и тогава никой нямаше да може да я спаси, дори да опита. Де Ру й бе предложил единственото, на което бе способен. Ако решеше да остане, да бъде част от организацията му, щеше да я защити. После щеше да мисли за другия й проблем, че бе решила да живее като добър самарянин. В съзнанието му изникнаха последните й думи. „Не мога да наранявам хора. Поне вече не...“ какво ли значеха последните три думи? „Вече“? Нима някога бе наранявала някого? Дано не визираше някоя лазеща или летяща буболечка. Все пак бе казала „хора“. Както и да е, все пак нямаше нищо грешно в това да следваш каноните на природата. Ако девойката не знаеше, че това е нещо нормално, то щеше да се научи. Можеше просто да й пусне някое предаване за живота на хищниците по Нешънъл Джеографик и готово. Каква огромна философия имаше? Животът просто бе такъв, особено животът на различните в света та хората. Това бе ясен факт и не приемайки го, девойката само щеше да усложни положението за себе си. Все пак на хората не им пукаше. Личеше си и в нейния поглед. Самотата. И тя си нямаше никого, хората не я разбираха дори не знаейки тайната й. Но сама, надали щеше да я опази за дълго. Нямаше. Трябваше някой да я защити. И разбира се, тя самата също да положи усилие да помогне на себе си. Така се оцеляваше в този жесток свят.

След като Ю Джин беше игнорирана и отново оставена сама в стаята, тя не спря да размишлява. Не искаше да умира, не искаше да я изследват и не искаше да и нареждат какво да прави. Колкото и лесно да звучеше да се присъедини към организацията на този господин, за нея никак не беше лесно. Тя обича свободата, живота и биенето на сърцето си. Момичето обичаше роботите, не веднъж е искала да стане като тях. Хората на нейната планета отдавна се бяха усъвършенствали достатъчно, за да започнат да приличат на роботи. Но съществуването им приключи преди да успеят напълно. Затова сега момичето имаше разни чипове из тялото си, лек, но много здрав метал в костите си, непознат на тази планета и очевидно вече непознат на никоя друга, както и някои подобрения по организма си.
Колкото и да харесваше роботите, тя не можеше да си представи съществуването си без чувства. Тя обичаше да диша и да се чувства жива. Когато тръгне да бяга като луда някъде извън Сеул, когато сърцето и се разтупти силно и се умори дотолкова, че да не може да си поеме дъх...тогава се чувства истински жива. Както и страхът. Когато мозъкът и започва да търси начин да се измъкне от положението. Чувство, подобно на човешкия прилив на адреналин. И извънземната го има. Живот и свобода. Това са две от най - важните неща за момичето. Как би отнела нещо такова на някой друг? Тя не би  искала да вземат нейния, затова не взима и чуждите животи.
През цялото време, размишляваше и гледаше през прозореца. Сега със сигурно бе в безизходица. Изборите,  които тези хора и даваха не бяха за нея. Тя не можеше да бъде част от тях. Дори да беше човек, съвсем обикновена, или да беше някоя супер силна магьосница....не би била по - различна. Макар че ако беше обикновено момиче, едва ли щеше сега да е тук. Тя скръсти ръце пред гърдите си, като все още се чудеше защо точно на нея? Толкова ли  трудно да отидеш на нова планета,  да свикнеш с привичките им и да се внедриш? Да искаш просто да заживееш нормално след  всичко случило се....
" В живота не е толкова лесно, колкото и розови очила да сложиш, Ю Джин."
Искаше и се да не е сама, да има някой, който да я посъветва какво да прави. Но ако някой от близките и и дадеше съвет, нямаше да я пусне да се присъедини към такава организация, по простата причина, че я познава. Момичето не можеше да върши подобен вид "работа".
Беше се замислила и нищо около нея не би било в състояние да я извади от транса. Поне докато мъжкият индивид не влетя в стаята със все врата. Както се беше вглъбила в себе си, Ю Джин за малко да залепне за стъклото, вследствие на стрес. Нямаше много време за чудене какво става сега, защото той тръгна заплашително към нея и след секунди вече я беше притиснал в единия ъгъл на стаята. Момичето се изненада, шокира, панира и всички техни синоними, чак не успя да се притесни. Похитителят веднага я прониза с поглед. Вероятно искаше да задържи нейния. Но защо? И как очаква да го направи? Ю Джин не можеше да не забележи , че той е без горна дреха, а сега като беше  толкова близо направо се шашна.
"Гледай го в очите, гледай го в очите" - повтаряше си наум. Да, много е лесно. Все едно на него да му се появи някоя мацка без тениска, да го притисне в ъгъла, ще видим колко е лесно да гледаш в очите.
И все пак Ю Джин се скова като статуя и не помръдна. Не знаеше защо се появи така, затова спря неразбиращите си очи на неговите. Объркваха я още повече. Не изглеждаха все едно иска да я изкорми или да я хвърли на бесни кучета да я изядат. А не си ли е представяла винаги така похитителите от филмите? Неговите бяха тъмни и решителни, но не можеше да установи точно какво се крие зад тях. Извънземната мразеше неведението.
Думите, които последваха от негова страна я притесниха много повече. Започна с това, че тя няма да умре. За момент се успокои. Но само за момент. Следващото доказа тезата, че след всяко хубаво идва лошо. Макар че тя предпочиташе обратната теза, но това е друг въпрос.
Ако става въпрос за това, извънземната винаги  си е представяла гадни, бели и стерилни лаборатории, в които ти причиняват какво ли не, дори са готови да ти извадят тъкан по тъкан. Тя не знаеше дали точно това има в предвид землянинът.
- Адът лаборатория ли е? - осмели се да попита с леко треперещ глас.
Ю Джин разбра, че той се опитва да я убеди да се присъедини към тях. Дори и каза, че ще я защити ако направи този избор. Тя се почувства странно. Никой друг на тази земя не и беше предлагал да я защитава. Чувството би било приятно дори, ако ситуацията не беше такава. В един момент тя дори се зачуди дали това не е негова тактика, за да я убеди. Но след думите си, той погледна към белезите по тялото си. Момичето чак сега ги забеляза. Не успя да прикрие много ахването си. Не искаше да си представя как ги е получил. Не разбираше също защо и ги показва. Дали Адът, за който говори не е бил приютил първо него? Но той не е ли човек? Обикновен човек? Докато обмисляше всичко, той отключи белезниците и и ги хвърли на пода. Звукът от падането и се стори все едно ще продъни ушите и. Тя заби поглед в китките си, които бяха леко зачервени. Човекът вече се беше отдръпнал и и казваше, че не смята да я държи против волята и. Тя го погледна, след това и вратата. Ако не беше изслушала внимателни и не осмисляше всичко казано от него, досега да е избягала. Нали това целеше от самото начало? Защо не бяга? Ами отново страх. Страх, че някой по - лош ще я хване и както каза той ще премине през Ада. Имаше бегла представа за какво говори. Отпусна ръце и се загледа в една точка. Какво ще стане сега с нея?
Вдигна поглед и го заби в лицето на мъжа. От толкова объркване мозъкът и вече не я слушаше много. Джин пусна една мощна тъмна магнитна вълна към съзнанието му. Това беше последното, което иска да направи, но защитите и се бяха включили. Надяваше се само многото страх да не и отключи скритите способности. Не знаеше как ще и се отразят. Успокоена и съсредоточена тя присви очи и задържа погледа си върху неговия.  В момента четеше съзнанието му като отворена книга. Ако той чувстваше нещо, то със сигурност би било някакво замайване. Полъх, който сякаш преминава през главата му.
Тя разшири очи. Не го правеше, за да я убеждава в нещо. Искаше....да и помогне...Последното, което бе очаквала. Видя мислите му преди да връхлети в стаята, видя как е получил мисията да я залови, дори видя част от книгата, която бе чел преди часове...стигна до тази част от мозъка му, запазила спомените за това как е получил белезите си. Тя не можа повече, затова прекъсна връзката. За момент прилепи ръка към устата си. Махна я. Имаше нужда отново да помисли. Осъзнаваше, че се бави с избора си. След като видя част от мислите му и преживяванията му, тя не го мислеше за най - големия злодей на планетата. Очевидно имаше много по - лоши хора от него.
- Знам, че ме мислиш за глупачка. - проговори най - сетне.
- Но ти не можеш да ме разбереш, Де Ру. - Забеляза признаците на изненада у него. Все пак тя нямаше как да знае името му. Но вече го знаеше,както  и някои други неща. Това е най - лесното, което би могла да разбере от нечие съзнание. Ю Джин знаеше и че той не е обикновен. Не беше разбрала много по - въпроса, но  достатъчно, за да разбере защо иска да я защити. Различен е...като нея. Любопитството никога не я е карало да действа необмислено, затова и не и трябваше да разбира точно  какво е той. Човек е, но не обикновен.  
Не и харесваше факта, че той я мисли за лигава и слаба. Наистина не я разбираше. Реши да му покаже чувството. Отново го погледна и изпрати друга вълна. Тази вълна задейства емпатията и. Ю Джин беше по - добра в това да предава чувствата си на другите, отколкото в това да го получава. Секунда след това извънземната проектираше в съзнанието му миг от войната. За един землянин това би приличало на футуристична антиутопия. Милиони създания, с непознати за хората брони, оръжия и машини. Роботи, включени във войната редом с хората. Пъргави космически кораби в най - различни форми. И разрушение..навсякъде разрушение...
Емпатията и  се състоеше в това да му прехвърли нейните чувства.  В началото страх - същия, който изпита днес, поне няколко пъти. Дори по - голям, защото тогава се страхуваше за близките си и за милиарди нейни събратя. След това агресия, яд и превъзбуда. И накрая съжаление. Гузна съвест заради съществата, които беше погубила. Сега той можеше да изпита нейната болка, когато уби живи същества. Когато видя страдащите им близки и разбра, че някой ще скърби за тях.
Картината от войната и емпатията минаха през съзнанието му за няколко секунди. Характера на пришълката е като един захарен памук. Понякога още се сещаше за онези чувства, не искаше да убива никой повече. Тези, които беше погубила в първата и единствена битка, в която беше участвала не бяха хора. Бяха жители на съседната, при това вражеска планета - Лайтуейв. Тази планета беше подобна на нейната, но не бяха толкова напреднали. Затова се страхуваха...и се съюзиха с други.
Макар да бяха нейни врагове, тя понякога отново виждаше лицата им. Те я преследваха и гризяха съвестта и. Такъв и беше характера. Беше използвала силите си спрямо Де Ру, само защото не искаше той да си мисли, че е глезла, която го прави само заради непреодолимия си инат.
- Участвала съм във война и съм взела няколко живота. Тогава за пръв път наруших правилата, предреших се като войник и се бих и убивах. Сега съжалявам за това, защото не е за мен. - дори не знаеше защо му обяснява това. Виждаше се, че няма друг избор, освен да се махне сега.
- Ако убия още някой, сякаш онова чувство, ще ме преследва и подлуди. - заби поглед в земята.
- Съжалявам, че съм те накарала да се ядосваш....-каза и се поклони леко.
Сложи ръка на устата си и се прозина. Чак сега забеляза, че слънцето вече не грее вън, и скоро ще започне да се смрачава. Беше уморена от цялото това напрежение. По принцип не и се доспиваше рано, беше самото превъплъщение на нощна птица. Съвзе се и си припомни, че последното нещо, за което може да мисли сега е сън. Как може изобщо да и се доспи в подобен момент? Ю Джин наистина е едно на милион. "Сънят носи красота." Дори не знаеше откъде и изскочи това в ума.

- Ей, ей! Живее ли ти се? – някой го разтърси, сякаш за да дойде на себе си. Не, той не бе в безсъзнание, но не бе и в съзнание. Луташе се между двете, бе на границата между живота и смъртта. Отново. Духът му копнееше да излезе извън тялото, за да не чувства изгарящата болка, която го тресеше и му причиняваше гърчове. Същевременно душата продължаваше да се бори, с неизказан отчаян зов, продължаваше да отблъсква смъртта, непрестанно доближаваща се и примамливо подканваща да бъде последвана. Нашепваща и обещаваща вечен покой. Тя, всемогъщата богиня, която непрестанно присъстваше дори в будните му сънища. Тогава смяташе, че бе невъзможно да избяга от нея. Тази, която го чакаше на прага. Ала въпреки това винаги, щом я зърнеше, се сещаше да диша, да се спре и да поеме по друга посока, въпреки знанието, че ще е поредната задънена улица. Все пак тя бе нещото, което го крепеше и не му позволяваше да изгуби съзнание дори в този момент. Единствено Смъртта. Присъствието й толкова близо го караше да полудява, да си повтаря, че това не би могъл да е края, че не може всичко да свърши тук, на това място. Не сега, не тук. И макар да бе наясно, че смъртта бе избавление, че бе така желана и сладка отрова, като вода в пустинята... не можеше да я приеме. Не можеше да се примири, че ще умре едва на двадесет и три, че ще е поредният „нещастен случай“, случил се „случайно“ в дълбините на този безрадостен и мрачен бял затвор.  „Не се предавай, Къ Де Ру, не можеш да го сториш, не можеш!“ и съзнанието му някак оставаше цяло. Макар да преминаваше през едно и също всеки ден, макар да се разпадаше отново и отново, през малките почивки от един до два часа, се събираше някак и оцеляваше. Вече му бе станало навик. Да търси всяко парче от тялото и да проверява мисловно дали си бе на мястото. Всеки път, след всяко едно мъчение, смяташе че вече е изгубил поне един крайник, или някой от органите му се бе разградил или може би бе изваден, но някак си бе чудат късметлия. Всичко беше на мястото си. Това всъщност бе професионализмът на извършващите тези деяния хора, които бяха майстори в това да ти причинят възможно най-силната болка, оставяйки тялото ти съвсем годно за още и още опити. Така всъщност проверяваха издържливостта на опитните си мишлета, доколко болка могат да понесат, като уви, винаги спираха, когато виждаха, че онази с косата ще прибере при себе си измъченото създание. Имаха остър ум, който обаче използваха за да вършат нещо нечовешко. Това вече бе нечовешко. За разлика от това да убиеш, за да оцелееш, което пак си бе вид самозащита, те го правеха с единствената цел да бъдат запомнени от света, да умрат като герои, като откриватели на нещо велико. Създали свой Ад, в който те да са единствените властващи господари, изперкалите гении просто се гавреха както си поискат с живи същества, почти по нищо различаващи се от хората. Да, просто бяха малко или много различни. Но каквото и да означаваше това, колкото и различни да бяха, нима трябваше да постъпват така с тях? Да, бе дори по-справедливо да ги изгорят на глада, както едно време изгаряли вещиците, които днес са просто шарлатани, мамещи хората, че ще им прочетат бъдещето по звездите. И все пак дори днес на тях не се гледа с добро око. Мислят ги да изперкали лунатици, в крайна сметка отново са „различни“ от другите.
В онзи момент,  съзнанието на младия мъж бе изникнало гузното изражение на неговия приятел. Бе го видял, докато се отдалечаваше бавно от него. Макар да бе с гръб, той бе зърнал отражението му в стъклото на една кола. Имаше добро зрение, а и не бе глупак – знаеше че прегръдката преди секунди бе била последна. Той се сбогуваше с него. Добре че поне не каза нищо, освен, че със сестра му ще заминават в чужбина, за да я оперират. Някак си, още тогава, сякаш бе разбрал откъде единственият му приятел ще се сдобие с толкова пари за операция в чужбина. Да, не предполагаше, че ще го предаде, тласкайки го към вратите на Ада, но вече предусещаше каква е съдбата му. Знаеше, че рано или късно хората ще разберат, че е различен и ще го хванат, подобно на славей в клетка. Отнемаха им свободата, не пееха от душа, и стояха самотни между обграждащите ги решетки, докато накрая не умираха от страданието по изгубеното. Вярно,че да отнемат свободата ти, бе като това да умреш, но за някои единственият шанс да оцелеят, бе да жертват нещо свое, в замяна на това да просъществуват. Все пак такъв бе животът, не можеше без жертви. Не можеше еди индивид да има всичко, което си поиска. Сърцето му винаги трябваше да страда по нещо, защото винаги имаше причина за болка. Още един от неписаните закони, на които се уповаваше този свят. „Винаги има причина за болка“.
Не бе ли егоистично да искаш всичко? Не бе ли наивно да смяташ, че заслужаваш да си живееш спокойно и необезпокоявано на Земята, имайки си свободата и радостта? Понякога трябваше да жертваш нещо от тези, най-важни за теб неща... Понякога, когато виждаш, че нямаш друг избор. Трябва да направиш един голям компромис. Заради самия себе си. Каквото и да ти коства, нима не си заслужаваше да го сториш? Всеки носеше отговорност за своя живот, поради това бе длъжен да го пази, да се грижи за него. Дори за слабите не бе оправдание просто да го изоставят, защото са неспособни да правят компромиси.
- Попитах те нещо!!! Не ти ли се живее?! – усещайки новото разтърсване, момчето отвори широко тъмните си бездни, сграбчвайки здраво раздърпания ръкав на човека, който все още очакваше своя отговор.
„Да, искам да живея!“ – бяха думите, които обаче неспособни да се откъснат от гърдите му, просто нещастно крещяха и кънтяха силно в пулсиращата му глава. Надяваше се другият да ги открие в яростния поглед, с който го удостои. В разширете му и окървавени очи, навяващи асоциации с побеснял пес, се криеха думите „Разбира се, че искам! Разбира се, че искам да живея! Ще живея!“. Неизречените думи продължаваха да експлодират в главата му, раздробявайки се на окъпани в червено букви, сетне се събираха отново и отново, придавайки смисъл един на други. Нямаше намерение да се отказва, колко пъти трябваше да го повтори?
- За теб не знам, но аз няма да умирам тук! Какво решаваш?! – посинелите устни на мъжа се бяха изкривили от вълнение и покачен адреналин, защото сега бе настъпила вероятно единствената възможност да избяга оттук. Той обаче, по злощастни обстоятелства, или поне за него бяха такива, бе закопчан с вериги, свързани с тези на Де Ру. А Де Ру бе последният човек, измъчван през последните часове и все още не успяваше да дойде съвсем на себе си. Или по-скоро беше дошъл на себе си, но външно не издаваше особено обещаващи признаци, че ще успее дори да се изправи на крака. Зверовете в този Ад не си оплюваха. Измъчваха по двойки. Във всяка двойка мъчениците се редуваха, така че да може винаги единият от двамата, чиито вериги бяха свързани, да не може да се движи. Да бъде безполезен, за да може да провали евентуалното бягство на другарчето си. Хитро, нали?
Тъмнокосият се огледа наоколо. Телата на пазачите лежаха спокойно до бялата стена, а от тях се стичаше алена кръв, багреща стерилния бял под. Вече бяха мъртви? Да, оръжията им се намираха в ръцете на другите двама, наобиколили Де Ру и другаря му, които бяха обречени да делят една миша дупка, както и често пъти една купа ориз. Накрая отново върна погледа си върху мъртвите пазачи на добре познатата стаичка за мъчения. Днес бе денят! Почувства го. Днес щеше да е краят на страданията му. Знаеше, че не бива да таи напрани надежди, но първата стъпка бе вече направена, а с това се явяваше и лъч светлина. Лъчът, който бе му бе нужен. Спомни си и далечните думи на зверовете, които го изтезаваха. Днес щяха да докарват още като него... Вторият лъч изгря на хоризонта. Този факт значеше, че изходът, вратите на Ада, щяха да се отворят днес. Това наистина бе шансът им.
- Дори да искаш да умреш, нямам друг избор, освен да те спася, за да спася и себе си. – най-сетне констатира другия, навързвайки едно логическо заключение. Щом осъзнаваше този факт едва сега, значи и той не бе съвсем наред. И все пак можеше да говори, за което Де му завиждаше.
- Ставай, тръгваме! – каза твърдо и хвана тъмнокосия през рамо, давайки знак на останалите да го последват. В този миг обаче бяха озарени от червена светлина. Пресвяткащата и алармираща лампа долно ги издаде и постави в миг застраши плана им за бягство. Не, всъщност това, което ги издаваше, бяха чиповете им, на който бе програмиран ежедневния им маршрут. Ако го нарушиха, то веднага се задействаше целият смъртоносен механизъм на играта, издавайки бегълците, че опитват да се измъкнат. Всеки техен ход бе предвиден. Но някой, оцелял вече четвърта година на тома място, го познаваше по-добре от самия себе си. Да, по принцип всички умираха до максимум година след престоя си тук, като дори тези случаи бяха рядкост. Ала Де Ру бе прекарал цели четири години. Четири години в Ада. Вече знаеше как да се измъкне, стига да издебне най-подходящия момент за това. Не можеше да действа прибързано, в никакъв случай не биваше да подценява съперниците си и механизираната система, която ги държеше в плен.
- Какво? Вече разбраха, че сме избягали, ще изпратят още хора, затова трябва да побързаме! – каза с тревожен глас, сякаш ситуацията им се изплъзваше между пръстите. Е, можеше и така да стане, ако проклетникът направеше дори още крачка. Де Ру отново го спря, този път вкопчвайки ръцете си по-силно в чуждата дреха. Вече бе забравил да говори, защото всеки опит за това щеше да му коства неимоверни усилия.
- Казах ти, че няма да умра тук! Не смей да ме спираш! – изръмжа мъжът, поне няколко години по-възрастен от него. Щом разбра, че така няма да бъде разбран, Де напрегна всяко мускулче от тялото си, след което проговори.
- Това, което се задейства, са капаните. Това място е вече смъртоносен лабиринт. И да искат, сега не могат да изпратят никого, защото той ще умре. Същото ще се случи и с теб, ако пристъпиш невидимия лазер. – гласът му бе леко немощен и дрезгав, но дотолкова спокоен, че другият се шокира от хладнокръвието му. Вероятно се питаше как може да го проявява в настаналата ситуация. Е, отговорът на това беше прост – в името на оцеляването.
- Разбира се, няма да е толкова лесно. И какво ще правим сега? – попита, стискайки нервно юмрука си и скърцайки със зъби. – Проклети да са!
- Първо – хвърляйте! – другите за момента се стъписана и го погледнаха въпросително, чудещи се за какво им говори. Де Ру пропълзя обратно в лабораторната стая, а останалите тихо го последваха. Сега тук бе единственото безопасно място. Докато им обясняваше както да прави, щеше да състави план. Не че не го бе съставял през последните четири години, сега бе време да си го преговори.
- Намерете 8 предмета, горе-долу с размерите на обувка. Бързо! – заръча Де и също се разтършува, но търсеше специална отвертка. Разбира се другият се туткаше около него, тъй като веригата му едва му даваше метър свобода.
- Търсим по 2 предмета, които да заместят стъпките ни? Искаш първо да измамиш системата за капаните, нали?
- Да, но това е едва началото. – отвърна Ру, подсмихвайки се бегло на чуждата досетливост. Не вярваше, че някой освен него щеше да се досети.
- Да открия ли и за твоите два крака? – попита почти реторично и без да дочака отговор, затърси по кутиите в близост.
Когато останалите събраха нужните предмети, четиримата се подадоха иззад вратата на стаичката и в точна последователност, която Деру им съобщаваше, започнаха да ги хвърлят в посока, която им трябваше, за да се измъкнат. Внезапно стената пред очите им се осея с остриета, по които все още можеше да се забележи засъхнала кръв, а малко по-късно, двете срещуположни стени се допряха една в друга, смачквайки осемте предмета, които мъжете бяха хвърлили току-що. След секунда червената светлина изчезна и проглушителната аларма, разнасяща се из помещението, заглъхна в нищото.
- Бързо! Нямаме много време... – съобщи остро тъмнокосия младеж и отново се вмъкна в лабораторията. Взе отвертката от масичката, която бе намерил и се обърна към другаря си по вериги, така да го наречем. Беше лудост, че споделяха едва съдба и стая вече няколко месеца, а не си знаех и имената. Всъщност другият се бе представил на Деру, ала той не бе сметнал за наложително да запомня името му. Единственото, за което пазеше място, бе планът за бягство. Тъй като нямаше къде и как да го съхрани черно на бяло, той можеше да бъде единствено в главата му, само там бе на сигурно място. За щастие помнеше и най-малкия детайл.
- Вдигни ръце. – каза и дружката не се възпротиви. Покорно изпълни и дори изпречи веригите пред очите му. Явно бе разбрал накъде бие. Отвори малкото капаче на дебелите вериги,  с които едно време вероятно са превозвали изгнаници и роби, а там се откри правоъгълна част с четири винтчета. С помощта на отвертката, Де започна да ги отвинтва, но бе леко трудно, тъй като ръката му трепереше. По дяволите, тя трепереше, а той нямаше време!
- Стегни се! Ако някой умре, чипът му става червен до три минути! Ако не успееш до три минути, те ще разберат, че сме още живи! А как въобще мислиш да го деактивираш? –докато другият му плямпаше на главата, сякаш фукайки се, че бе запознат с това, Де Ру вече махна правоъгълната част и отдолу се откриваше прословутият чип. Обърна отвертката на другата страна, където имаше нещо, наподобяващо пинцета, но от доста по-здрав материал.
- Има три жици – синя, зелена и червена. Трябва да се срежат синята и зелената! – обясни той бързо и прекъсна двете жички. Чипът на другаря му стана червен и веригите автоматично се отключиха. Изглеждаше лесно, като че го бе правил милиони пъти. След като се освободи, съкилийникът му деактивира неговия чип, а после и на другите двама.
След края на дългия коридор, по който бяха поели дружно, най-сетне се появи отклонение.
- Насам. – казаха в един глас всички, но Де Ру  не помръдна от мястото си.
- Не, по-добре натам! – отбеляза той, сочейки към другата посока.
- Защо? Изходът трябва да е натам.
- Да, изходът, нашето спасение!!! – викнаха нетърпеливо и дори един вече се бе запътил натам безвъзвратно. Другарят му се поколеба само две секунди и въпреки сигурния поглед на Деру, последва глупавия беглец. Единствено съкилийникът му остана с очаквателен поглед, вперен в него. Не че щеше да го моли да го последва, само даваше възможност да оцелее.
- Докато търсеше отвертката, попаднах на малка карта. С червени точици бяха отбелязани местата, където има охрана. Пред главния вход има твърде много, за да се промъкнем незабелязано. И със сигурност са твърде въоръжени, за да избягаме. Насам има стълбище и авариен изход. Има само двама охранители. – изстреля светкавично младежът и побягна в посоката, която бе избрал за себе си. Въпреки че не му пукаше дали другият ще го последва, се подсмихна, когато чуждите стъпки до себе си. Не бе съвсем сам в бягството си. А и той щеше да поеме единия охранител, а Деру другия. Да, щяха да се справят.
- Почакай. – този път другия го спря, а вече бяха точно пред изхода. Какво имаше сега? Какво не бе наред? Нима нещо можеше да се обърка? И то точно сега..?!
- Ами алармата? – попита той и посочи капачето до бялата врата, на което трептеше малка червена светлинка.
- Погледни колко сложна е схемата, няма да се справим с нея, а само ще изгубим време. Краят е достатъчно близо, да вървим.
- Но...
- Просто брой до три. Едно... Две... Три!!! – извикаха на един глас и разбиха вратата с гръм и трясък, изкачвайки се по стълбището. Оставаше точно един коридор и щяха да излязат оттук.
- СТОЙТЕ!!! –внезапно обаче се чу изстрел и двамата застинаха на място. Да, струваше му се странно, че никъде не видя отбелязаните охранители. Но това не го спря за дълго, продължи бягството си. Копнежът прогони страха от провал, дори мисълта за него. Останалото беше като в сън. От всеки прозорец изскачаха екипирани хора, които стреляха като че на посоки. По едно време забеляза и външни посетители, очевидно нещата се бяха усложнили. Вече не виждаше другаря си, бе останал сам в бягството си, но това не бе причина да спира. Не и сега, вече не. Вече имаше две възможности – или тази да умре, или тази да излезе оттук веднъж завинаги. А тогава, когато се оказа притиснат до вратата, явяваща се спасението, уплашен и разярен, научи за Червената азалия.  Ако имаше нещо по-могъщо от зверовете и техният Ад, то това бе тази организация. В онзи миг го разбра. Виждайки могъществото и силата в очите на онзи мъж, той поиска на я притежава, поиска да се възползва от нея. Защото знаеше, че само тази сила е способна да го защити. Вътрешно бе задъхан, но външно изражението му бе като на безстрашен хищник. Потта се стичаше по челото му, топли вълни обливаха тялото му, но той стоеше уверено на краката си, въпреки усещането, че скоро може да колабира. Куршумите продължиха да прелитат пред очите му, но той просто съзерцаваше как демоните напускат този свят. Това бе денят на страшния съд, края на Ада, в който той бе затворен. Подобието на хора в бели униформи падаха един по един, наводнявайки коридора с кръвта си. В крайна сметка бягството му бе успяло наполовина, но бе благодарен за това. Задето азалийците го бяха взели със себе си, преди да е заживял „обикновения“ си живот и един ден отново някой да го върне там... Благодареше се, че не опита да заживее като нормален човек, защото не бе такъв и никога нямаше да може да живее като хората. Дори тази неголяма разлика между него и себеподобните му го отличаваше дотолкова, че дори да искаше, не можеше да води спокоен живот сред тях, какво оставаше за някой от друга планета? Спомените на непознатата, които тя бе проектирала в съзнанието му, го бях накарали за си спомни всичко това дотук. Да, все пак се оказа прав. Тя бе слаба. Както и нейните себеподобни. Поради тази причина всички до един бяха мъртви, а тя бе оцеляла благодарение на баща си. Междупланетарната война му заприлича като филмова лента на милиарди долари. Колкото и реална да беше, в неговите очи си бе също толкова неземно и странно, както докато гледаше някой от онези филми за извънземни. О, ама тя си беше извънземно?! Истинско откритие. За Деру не бе особено приятна новина да го разбере, тъй като осъзна и факта, че се бе захванал с една пълна откачалка, с някакво неземно създание, което упорито опитваше да иска да живее като мирен и съвестен човек на планетата му. Тя чуваше ли се?! Нима не можеше да прави разлика между постижимото и прищявките си? Животът не бе фабрика за желания, и Де Ру можеше да иска много неща, но не всичко бе изпълнимо в реалността. Вероятно извънземната си въобразяваше, че след като на нейната планета почти всичко, (освен оцеляването явно) е било постижимо чрез техниката, то и тук нямаше нищо невъзможно. Добре, тогава нека излезеше оттук, може би тогава щеше да се убеди, че е в грешка.
- Съжалявам за себеподобните ти, но трябва да осъзнаеш нещо. – мъжът въздъхна и отново седна спокойно на леглото. Трябваше да се обяснява като на петгодишно момиченце, изгубило се на улицата. Да, беше досадно, ала нужно. Някак все още искаше да я спаси. Или поне да опита. Осъзнаваше колко невинни и добри създания са били извънземните от расата й, но точно това ги е правило прекалено слаби, за да просъществуват дълго, а ето го и резултатът от цялата работа.
- Не можеш да мислиш, че идвайки на тази планета, можеш спокойно да се насадиш сред хората и животът ти по нищо да не се различава от техния. Земята е за хората. Както твоята планета е била населявана от твоите себеподобни, така и тази от хората. Тук войната никога не свършва, по това тази планета се различава от вашата. Предполагам сте живели мирно и щастливо, докато не се е случило всичко това... Е, тук дори хората се борят ежедневно за място под слънцето, нима смяташ, че за теб има изключение? Нещо повече – ние, ние сме различни. Малко или много, няма значение. Казано просто сме тук по погрешка, нещо като писма, доставени до грешен адрес. Затова без значение колко ти се иска, тук не ще бъдеш свободна, както си представяш. Няма как да оцелееш без да се бориш и защитаваш, или да бягаш и да се криеш.  Това е положението тук, на планетата Земя. За теб ще е по-добре да го разбереш. – той спря и дигна поглед. Тя бе застинала на същото място, без да помръдва, сякаш внимателно осмисляше всяка негова дума. За миг се замисли какво може да стори, за да угоди на чувствителното й сърце, което я правеше беззащитна срещу  потенциалните врагове. В това имаше лека ирония. Какъв смисъл имаха способностите й, колкото и на брой да бяха, ако девойката не можеше поне да ги използва за защита самозащита? Дори не съзнаваше, че съществата, които бе убила по време на войната, са били част от враговете й. Било е чиста самозащита. Дори не е мислила да защити себе си, а себеподобните си. Може ли такава храбра постъпка да й тежи на съвестта. Хах, все още не можеше да възприеме идеята, че извънземните са по-мили и добросърдечни същества от хората. Бе наистина приказно. За миг си представи какъв е бил животът на планетата й преди войната. Със сигурност по-добър и развит от земния такъв. Каква загуба, наистина. Не можеше да е познае, в момента съчувстваше на непозната пришълка. Дори на себе си не бе съчувствал никога през живота си. Стига, нима иронията продължаваше? О, имаше още доста от нея.
- За сега мога да те защитя само, ако останеш тук. Достатъчно е само да останеш, няма да те карам да убиваш никого. Ако станеш моя помощничка, най-много да ти се наложи да прочетеш нечие съзнание, както стори с мен. Същността на работата ти ще е да подреждаш едни документи, които не хапят. Помисли си... – не се сдържа да не използва и малко ирония в думите си. Все още си преповтаряше факта, че извънземните бяха добросърдечни и безгрешни същества и го напушваше на смях. Смях, който умело прикриваше под маската си на хладнокръвие и безразличие. Господи, намерило се какво да го разсмее. Какво беше това? Някакъв нов извънземен хумор? Може би трябваше да опита да е искрено съпричастен за загубата на чуждоземката, но някак не му беше в стила. Край, повече нямаше да й отправя предложения и да си губи времето. Това бе последната му дума, нямаше да я спира каквото и да реши. Все пак малко ли й предлагаше? Поискаше ли си тя да му стане лична помощница, щеше да му се наложи да убива като за двама. Демек, щеше да поеме на плещите си цялата мръсна работа, само и само нищо да не й тежи на съвестта. За Деру не бе проблем. Отдавна бе изгубил нещата, наречено съвест. Въпреки че дори той самият си имаше някакви граници, не бе чак толкова безпощадно създание. Убиваше само врагове на организацията, като никога не би посегнал на обикновен и невинен, нищо неподозиращ гражданин. Повечето хора, които убиваше, бяха алчни курви, гангстер и прочее подобни, които просто не си знаеха мястото. Така правеше услуга на света. Дори самият той да бе престъпник, поне не посягаше на деца и други невинни персони. Обикновените хора все още продължаваха да си живеят техния си живот, неподозиращи какво се случва някъде там, зад стените на това фалшиво спокойствие и забързано ежедневие, в което бяха потънали напълно. Те дори не съзнаваха ясно какво се случва около тях, всеки бе зает да си търси хубава работа, да храни по няколко гърла и така нататък, че да обръща внимание на другите хора. Всеки, както се казваше, гледаше към своята паница. Та, след като знаеш какъв е този свят, как да не ти дожалее за една пришълка, останала съвсем сама на Вселената, изгубила своя Рай в междупланетарна война...?! Разбира се..тъжно беше.
Де Ру се изправи и реши да остави девойката в собствено уединение, за да си помисли върху последното му предложение. Не бе споменал, че е последно предложение, но му омръзна да се повтаря, а и нямаше такова намерение. Кой разбрал – разбрал. Предполагаше, че щом е извънземна, би трябвало да има дори повече интелект от него. Странно защо не изглеждаше да е така. Дали защото се правеше на луда, или защото в все още живееше в своя рай, че не можеше да види положението на Земята. Нали ако станеше тук нямаше да му се налага да слуша поучителните й речи за доброто и злото? Дори така да бе всъщност нямаше да му пречат. Може би ако се сдобиеше с някой, който да го дразни, щеше да с извиси още повече духовно, калявайки си нервите на ниво по-голямо и от на най-великия мъдрец. Може би някой ден щеше да може спокойно да се оттегли в планината, да стане монах, и да вземе пришълката да му носи менци с вода и да му прави оризови питки. Защо не? Все някога и този вариант можеше да стане възможен. Кой знае... Представяйки си го, мъжът избухна в смях, но за щастие вече бе в стаята си и успя някак да се овладее. Реално си го мислеше съвсем сериозно, просто картинката му беше забавна. Вероятно имаше наистина интересно чувство за хумор. Знаеше, че от това надали ще излезе нещо добро. Колкото повече правиш за някого, толкова повече той ти се качва на главата. Едно извънземно едва ли щеше да е изключение от списъка. Тъмнокосият осъзна колко се бе уморил от малоумните обяснения, които бе ръсил до сега. Просна се по гръб на леглото, без дори да си облече горнище. Блузата, която по-рано днес бе разкъсал, стоеше на стола с кожена тапицерия и напомняше за жалкото си съществуване. Бавно, но сигурно, Деру се  унесе в сладък сън, като преди това се позамисли дали тършуването на тъмнокоската из мислите му, не бе породило внезапната му умора...