Къщата на Де Ру

Докато проектираше спомените в ума му, тя все едно преживяваше всичко отново. Разбира се нямаше как да покаже пълното унищожение, защото предполагаше, че е настъпило малко след като капсулата и е излетяла. Момичето имаше някаква малка, абсурдна надежда, че все пак още някой е намерил начин да напусне планетата и преди голямата експлозия. Ю Джин не знаеше, дали някой не е избягал, но знаеше, че със сигурност планетата и е унищожена. Отдалечавайки се с капсулата си, тя чу мощен взрив след себе си и видя силна светлина около себе си. В този миг тя не знаеше какво да прави с живота си. Тогава за пръв път дойде онова чувство на самота. "Всички са мъртви...всички...те...са мъртви..."
Отломките се разхвърчаха във всички посоки,и една по - малка се удари в малката капсула.Тя се завъртя като играчка. Ръката на Ю Джин се повдигна, треперейки. Имаше чувството, че се предава, иска да умре с тях. "Мамо, тате...защо ми причинихте това? Да нося мъката по загубата на цяла една цивилизация." Чувствата отново бяха замъглили съзнанието и напълно. Чувстваше, че всичко това не е честно. Защо точно тя трябваше да се спаси? Що за командир бе баща и? Един истински водач би помислил за това как да спаси някой, който да е полезен с нещо. Защо не пренебрегна чувствата си и не спаси някой по - смел и по - силен? Някой, който ще успее да намери начин да се запомни името на тази планета. Ю Джин беше в някакъв транс, когато още две отломки я уцелиха безпощадно. Ръката и все още беше протегната и трепереше, а здравият колан притискаше силно тялото и към седалката. За момент си спомни думите на Командира точно преди да затвори капака на капсулата. Тогава Ю Джин не се беше заслушала в тях, защото беше заета да се бори и да крещи думата "защо". Той беше казал: "Защото само ти от младите успя да преминеш симулациите до ниво Z. И защото си моя наследница, а кръвта вода не става. Имам доверие само в теб, и вярвам, че ще намериш начин да продължиш нашата раса."
Благодарение на тези думи Ю Джин беше намерила сили да се бори в този момент. Себеоценката и не беше много висока, но не искаше да разочарова всички, които си бяха направили труда да направят бягството и в онзи ден възможно. Нямаше да е лошо поне да се пробва. Припомни си и че обича живота. Обича хората си, сега тя компенсира техните животи. Цъкна с треперещата си ръка едно голямо копче и в малкото пространство прокънтя приятен женски глас: "Автопилот изключен". Малкото командно табло пред нея автоматично се вдигна нагоре и отдолу излезе кормилен механизъм с още едно командно табло към него. Момичето мина на ръчно управление на капсулата. В този момент се радваше, че винаги е изпитвала голямо удоволствие от това да се учи да пилотира космически кораби, совалки и управляеми капсули.
Макар очите и още да се изливаха като реки, тя успяваше ловко да избягва отломките, както и метеори след това. След като беше избегнала опасните участъци, тя включи автопилота и се отпусна като безжизнена, мислейки си само за всичко,което вече е спомени.
Малко след това стигаме на частта, където тя пада около Сеул и няколко часа не можеше да си отвори капсулата.
Пришълката осъзна, че почти не си е мръдвала пръста да изпълни заръките на баща си. Даже изобщо. Всичко, което правеше на тази земя се състоеше в това да се прави на обикновена землянка, да изобретява разни неща и все да си търси нова работа. Но ако трябва да бъдем честни, как изобщо би могла да възроди даркуейвската цивилизация? Първо, те вече си нямат място в тази вселена. Всъщност не е трудно за намиране - трябва да е незаселена планета, с подходящи условия за живот. Такива планети не са много. Ако има условия за живот, вече има и живот. Ю Джин си спомняше, че бе усвоила информация за такива планети, на които има само едноклетъчен живот все още. Но пък едноклетъчния живот еволюира. Би било гадно от нейна страна да развали развитието на някоя бъдеща цивилизация. А и това е последното, за което трябва да мисли. Как да продължи расата, като е сама? Всъщност имаше един начини тя го знаеше, но пък не знаеше дали има подходящ землянин и дали изобщо би могла да го намери. Все тая. Да кажем, че нашето момиче се чувства все още млада за подобни начинания. Общите и години не са толкова скромни, но пък живота на даркуейвците е доста по - дълъг от на земляните. По нейните си години тя е все още млада. И държанието и не се различаваше особено.
Землянинът заговори и и даде още материал за размисъл. Поне успя да я откъсне и от спомените, които я бяха връхлетели. Момент преди това си беше помислила, че може да се махне от тук, да се опита да настрои капсулата си по подходящия начин, и да се устрои на друга планета. Да се махне от тук, за да не трябва да се крие постоянно. Но не и се искаше да започва всичко от начало. Трябваше и доста време, за да се приспособи към Земята, и дори още не бе напълно свикнала. Ако отидеше другаде щеше да започне всичко от начало. Да не изключваме и факта, че може да попадне на още по - гадни жители. Тук имаше време да разбере, че Земляните не са на страната на Лайтуейв. Но други планети биха могли. И тя в момента нямаше как да знае кои. В думите на Де Ру определено имаше истина, но земните жители не биха могли да я разберат напълно, както и тя тях. Това е една от разликите.
А определено идеална раса, планета...няма. Ако даркуейвците бяха като земляните или лайтуейвците, тяхното съществуване щеше да свърши много по - рано. Ако жителите на тези две планети някога развият науката, техниката и мозъците си дотолкова, доколкото даркуейвците, техните цивилизации също ще приключат. Науката ще ги убие. Хората ще използват техниката едни срещу други, ще се самозатрият. Лайтуейвците пък ще започнат да се имат за богове и егото ще им изиграе лоша шега. Затова някои планетяни в тази вселена са мили, други сладки, трети напълно откачени, а четвърти зли.Както и жителите са различни по характер, но имат някакви общи черти помежду си. На Ю Джин не и трябваха кой знае какви размишления, за да стига до такива заключения. Беше усвоявала всякаква информация на тема футурулогия на много участъци от тази позната и непозната Вселена. Истината е, че дори напредналите планети не биха могли да изследват цялата Вселена. За даркуейвката имаше още много непознати места. А откъде можем да сме сигурни и че Вселената е само една? Ю Джин е усвоявала и физика, и квантова физика. На Даркуейв от доста време не е имало книги с информация. Никакви книжни архиви всъщност. Никой не четял книги. Всичката нужна информация се усвоявала директно от компютъра към органичния мозък. Става много по - бързо от четене на книга. На Земята Ю Джин разбра, колко приятно е четенето на книги. Готовото усвояване на дадена информация би било много полезно за изпит, контролно и така нататък, но убива всякакво удоволствие. На Даркуейв не е имало художествена литература...тя е била ненужна. Както и други неща.
Тя мълчаливо го остави да излезе. Все още не знаеше как да реагира и какво изобщо да каже. Сподави следваща прозявка. Стори и се, че е усетила някаква малко по - весела нотка в него. Радваше се, че поне един от двамата отново е в някакво по - нормално настроение.
Ю Джин все още беше изненадана. Той и отправи предложение да я защитава, ако му стане помощница. Честно казано предложението вече не и се струваше лошо, щом нямаше да бъде принудена тя да убива. Да чете съзнания не и беше толкова трудно, а да се занимава с документи...ами все едно...едва ли би могло да бъде чак толкова трудно. Тя отиде и седна на леглото. Занимаваше се с мислите си поне около час - два. От време на време хвърляше по някой отнесен поглед на все още отворената врата. Ако искаше, можеше да си тръгне. В друг случай на драго сърце би го направила. Но пък предложението му и се струваше добро. Със сигурност нямаше какво толкова да губи. Очевидно е, че не правеше нищо кой знае колко съществено в живота си. Никога не е имала каквито и да било планове. Просто живей и съществувай, защото всички твои събратя платиха за това с техните животи. Доста често се чувстваше като идиотка. Но пък и не намираше друго решение. Няма как тя сама да отиде да отмъщава на няколко планети, освен това не би могла. Защо пък не отдели още осемнадесет години, за да изобрети какво ли не, да съставя планове и да превземе Земята? Ако това бе възможно и това не би могла да направи. Винаги е мразела това някой да робува на друг. На нейната планета винаги бе третирала роботите като равни. Бяха и сладки, обичаше ги, говореше им.
Затова не се изненадвайте, ако я видите да говори на телевизора или хладилника. За нея и тези прости машинки имат сърчица, просто хората не го осъзнават. Може да не усещат болка и да не могат да мислят, но тя предпочиташе да мисли обратното, защото по някакъв начин не се чувстваше толкова сама. От доста време не се засягаше какво биха си помислили хората, за някои черти от характера и. Стана от леглото и излезе плахо от стаята. Оглеждаше се. Не беше чула никаква дейност от някого в този дом, а предполагаше, че землянинът е сам тук. Но и него не бе чула. По едно време чу равномерно дишане и спря до едната стая. Можеше да заключи, че човекът спи, само като чу равномерното дишане. За разлика от хората, Ю Джин дишаше като роботите. Не, не в смисъл че те дишат, или спят, просто го правят по двуична система. Тя дишаше така, когато спи. Дори да не спи го правеше, но нямаше как някой да го забележи. Тя остави мъжът да си спи, вероятно нейните разходки из мозъкът му са го изтощили малко. Няма как иначе, особено ако някой му рови в съзнанието за пръв път. Тя също се беше изтощила малко, защото скоро не бе използвала уменията си. Върна се в стаята, в която я беше затворил преди. Почувства се ужасно уморена и седна пак на леглото. Не разбра как се е опънала назад и е заспала.
По принцип на нея не и трябваха повече от 2-3 часа сън, можеше да издържа дълго без сън и не и трябваше кофеин, за да стои будна. Не е в неин плюс да се споменава факта, че кофеинът и е слабо място. Тя има непоносимост към него, както и към няколко земни неща. Стараеше се почти никой да не разбира за тях. Може би онази атака над точката на силата, примесена със спонтанно използване на силите и по такъв мощен начин бяха взели силите и, и затова заспа по такъв начин.
След няколко часа Ю Джин се събуди и в началото се оглеждаше като пиле в калчища, защото в началото не осъзна кое е новото място и защо не си е в нейното легло. Осъзна се за две минути и се изправи. Излезе пак по същия деликатен начин. До едно огледало намери разкъсана тениска. Погледна се в огледалото. Приличаше на плашило. Беше леко така рошава в главата и се чудеше колко още ще и се наложи да стои с тези дрехи. Момичето взе парчето разкъсан плат и за няколко минути свърза материята. Дрехата беше като нова. Отдавна не беше използвала подобна способност и и отне повече от нужното време, но беше доволния от крайния резултат.
Изниза се на пръсти през помещенията с блузата в ръце и влезе при мъжът, който още спеше. Ю Джин се приближи до леглото, по - тиха от Джеймс Бонд. Забеляза, че Де Ру още си е без горно, сега разбираше защо е без него. Горката му тениска е пострадала при необясними за нея обстоятелствата. Но вече беше добре. Тя се стараеше да не гледа, защото е добро момиче. Все пак едно е да гледа как халю звездите си разкъсват дрехите по изпълненията си, ама в реалния живот би се засрамила. Тя проточи врат, като гледаше само с крайчеца на окото си и метна леко тениската върху него.
Не знаеше дали е по инстинкт или нещо такова, ама той моментално се събуди и я сграбчи за ръката. Тя едва се сдържа да не изпищи, защото я стресна. Беше се облещила за няколко секунди, след което се успокои и се зачуди какво да каже.
- Ъъъъ....добро утро. - каза и понечи да си дръпне ръката. Почувства се гадно, че го събуди. След секунди на тактично дърпане, той явно отпусна хватката, защото Ю Джин залитна назад. Носталгичното настроение от вечерта беше преминало и тя успя да се усмихне. Тя се позамисли и прецени, че сега е най - добре да му каже решението си, за да не се чуди той какво търси все още там .
- Приемам предложението ти.- каза тя и се почеса. Както винаги не можеше да се сдържи само с две - три думи и отново започна да дърдори. Най - много приказваше, когато отсрещния мълчеше.Ставаше и неловко, когато другия мълчи.
- По - полезна съм, отколкото изглеждам - заговори пак, и последва идиотската усмивка.
- Четенето на мисли е нищо работа, но освен него мога и други неща. Например мога да сглобявам разни неща. Роботи, оръжия, муниции, бомбички, експлозиви и така нататък. Честно казано обичам да изобретявам неща. У нас имам няколко робота, но ги държа изключени, за да не ги видят хората. Бях решила да ги маскирам, за да не си личи, че са роботи, но все не намирах време. - млъкна за момент. Но това не трая дълго.
- Имам и още способности. Имам нещо като рентгенов поглед и мога да виждам през твърди предмети. - тя обичаше тази своя способност, но я използваше рядко, защото не беше усвоена на много високо ниво.
- Мога да ти кажа, какво правят съседите ти...! - каза тя и се огледа самодоволно. Огледа двете съседни къщи, като спря поглед на едната. След това върна погледа си към него и тъпа усмивка се озова на лицето и:
- ...но няма да ти кажа какво точно. Само ще ти кажа, че са много тихи! - последното и тя го каза по - тихо.
- Освен това мога да служа за музикален фон каквото и да правиш! Мога да пея всякакви песнички, дори да танцувам. Усвоявам текстове на песни за секунди, така че мога да ти пея каквото искаш. - Ю Джин пак се ухили. Всъщност тя си пееше когато и падне независимо дали някой я моли за това.Танцуването също. Понякога беше прекалено хиперактивна и не се свърташе на едно място. Тя реши, че е крайно време да спре да говори за себе си. Той със сигурност бе разбрал всичко нужно. Тя се почувства неловко от зародилото се мълчание. Помисли си, че вероятно мъжът не я иска точно в този момент около него и го остави на спокойствие, като излезе и се нагнезди на единия прозорец, за да гледа изгрева. Какво по - хубаво от началото на един нов ден? Положителното мислене на Ю Джин отново беше във вихъра си, независимо от обстоятелствата. Независимо дали землянинът все още я иска за помощничка или не, тя нямаше друг избор освен да стои и да чака. След като и беше предложил да я пази, тя наистина се чувстваше малко по - защитена вътре, отколкото ако излезе навън. Кой знае кой друг може да я издебне и да я вкара в Ада, за който и бяха споменали.

Защо ли в този свят най-големите мъченици бяха и винаги щяха да бъдат добронамерените създания? Колкото и несправедлив да бе животът, в това нямаше никаква логика. Щом злото не бе хубаво, не бе желано, то защо винаги упражняваше такава всеобхватна власт и с могъществото си надделяваше над доброто? Трябваше да е обратното, трябваше всичко да е както в приказките, където накрая винаги злото бе побеждавано. Какво ли липсваше? Какво им липсваше на живите същества, какво ли бе онова, което правеше щастливия финал невъзможен. Страхът? В приказките героите никога не се страхуваха, дори да се страхуваха, това не значеше, че позволяват на безпомощността да ги завладее. Може би затова бяха крайните победители. Според други обаче, в реалността героите бяха съвсем обикновени хора, лишени от свръхспособности, и това ги правеше безпомощни срещу борбата със злото. Всички смятаха, че заради това те се провалят почти винаги и загиват в опита си да защитят някого. Но грешаха. Това, което различаваше героите в реалността, бе това, че сами не бяха толкова силни. Да, точно, защото липсваха преувеличенията и идеализацията, които присъстваха в измислените истории. Но това не означаваше, че бяха безпомощни. Единственото, което им липсваше, бе нечия подкрепа. Други хора, като тях, които да обединят сили и заедно, рамо до рамо да надвият злото. В интерес на истината, дори човек да бе „различен“, дори да притежаваше някакви сили и свръхестествени способности, ако бе съвсем сам, нима би могъл да се бори със злото? Дори оцеляването за него би било нещо изключително трудно. На тази голяма планета, където ти си така малък и от птичи поглед си едно незначително мърдащо петънце, самият факт да опазиш своето място под слънцето, изискваше да се бориш неуморно. Какво остава някой да тръгне да спасява света от злото... Който и да бе, сам срещу всички, винаги щеше да е губещ. Така гласяха всички видове логически факти. В днешно време точно това бе нещото, което често напълно липсваше на хората. Подкрепа. Кой на драго сърце би жертвал живота си за един така далечен и идеален свят? Да, поради мисълта, че това бе просто илюзия, нещо непостижимо и невъзможно, всички все повече се отдалечаваха от тази велика идея, а мечтаният за някои свят, намиращ се в представите им, ставаше все по-далечен и по-далечен, като някои дори вече не го и виждаха на хоризонта в съзнанието си. Бе тъжно, че никой не можеше просто да повярва и да опита да го достигне, да превърне това в реалност. Хората се чувстваха изтощени от ежедневието си и това ги оправдаваше да се оплакват непрекъснато, че светът би бил много по-добър, ако... Изреждаха нещата, които им се искаше да се променят, но никога не правеха усилие в тази насока. Именно твърдението, че са неспособни да променят нищо, ги вкарваше в омагьосан кръг, който ги погубваше. Сами чертаеха съдбата си и отново сами си бяха избрали да живеят такъв жалък живот. Трудеха се неуморно и накрая не получаваха нищо. Дори щастието, което всеки така трескаво търсеше, не можеше да бъде намерено. Тези, които смятаха себе си за духовно извисени, които си въобразяваха, че духът и тялото им са в пълен синхрон, просто се самозаблуждаваха. Бе лесно за си затвориш очите за абсолютно всичко, да потънеш в уединение в някой почти забравен храм и да си живееш в мъртвото спокойствие на планината, докато там някъде, отвън хълма, хората продължават да страдат, да умират от глад, болести, престъпления. Бе нелепо да смяташ, че светът е прекрасен във всичките му аспекти и не се случва нищо нередно. В крайна сметка всеки мислеше за себе си и това нямаше да се промени. От друга страна обаче егоизмът на хората понякога им бе наистина нужен. Не в количество, което да ги погуби напълно, а за да не извършват онези така наречени „саможертвени“ глупости, които святкаха, че правят за благото на някой. Нима бе правилно да си самотен баща и да умреш, за да живее детето ти? Не, трябваше да направиш всичко по силите си да го спасиш, но да спасиш и себе си. Що за постъпка бе да го изоставиш съвсем само на произвола? Никой никога не се замисляше дали жертвата, която прави е нужна, дали е единственият начин, единственият изход от положението. Същото важеше и за извънземната, която бе дошла в света на хората. Въпреки историята й, която наподобяваше точно някой сюжет на фантастичен филм, всъщност по доста черти от характера си приличаше с хората, макар очевидно да го осъзнаваше съвсем. Бе тръгнала да се примирява със съдбата си, да погуби свой живот. Живот, даден й от себеподобните и също така защитен от тях. Те всички, кажи-речи, бяха жертвали каквото им бе останало, само и само да я спасят, а тя се тросваше, че не може да нарани нищо и никого и поради това бе готова да се примири с това, че ще я уловят и ще я разфасован за научни изследвания, измъчвайки я до последния й дъх. Как можеше да действа толкова глупаво. Не можеше да й е все едно дали ще просъществува, при положение, че цялата й раса се осланяше на нея. Щом й бяха дали шанс за съществуване, тя трябваше да извлече максимума от него, не да се вайка, че съвестта няма да й даде мира, ако нарани живо същество, дори само, за да се защити. Какво щеше да стане, ако не бе попаднала на Къ Де Ру в този ден? Щеше да продължи мирния си човешки живот необезпокоявана от никого и нищо? Що за наивна мисъл? Всъщност, ако сега не бе попаднала на него, щеше да се сблъска по-напред с Ада, за който й бе обяснено.Тогава щеше да осъзнае с всяко едно свое сетиво, мускулче, и извънземен механизъм, че животът не е лесно начинание, но щеше да е прекалено късно. Нямаше да може да се измъкне, никой нямаше да чуе виковете й, болезнените и агонизиращи стенания, нито да види ужасеният й, зачервен поглед, криещ хиляди отчаяни молби. Най-голямото злодеяние, най-големият грях, който би могла да стори, е да позволи животът й тъй лесно да й бъде отнет, или използван за експерименти, които в крайна сметка не водеха до прогрес. Бе просто садистична акция на хора с изопачени разбирания за удоволствие, нищо повече.
След като се унесе, бе попаднал в капанът на сънищата, който го отведе отново там, в онази лаборатория...
Бягаше по стерилната бяла повърхност, заобикаляйки и прескачайки локвите алена кръв пред себе си. Зад него непосредствено бягаше и тя, чуждоземката, чието име все още не знаеше. Беше я хванал за ръка, за да я изведе оттук. Преследваха ги огнени куршуми, които ги изпреварваха и рушиха всичко пред тях. Те бяха все още живи, но животите им висяха на косъм. Погледът на тъмнокосата девойка бе ужасен и изплашен, почти изгубил надежда, че двамата ще се измъкнат живи от този Ад. Но по-плашеща бе мисълта, че ще оцелеят, но няма да се измъкнат и отново ще влязат в ролята на жалки опитни мишлета. Дишането им бе учестено, но когато и двамата зърнаха задаващите се отсреща „хора“, или по-точно „зверове“, диханието замря някъде в гърдите, неспособно да достигне до устните им и да излети навън. Бяха в капан, пътят им бе пречен. Единственият изход за тях...бе блокиран. Щяха да умрат тук. И все пак това бе за предпочитане пред другото. Пред това да останат живи. Стрелките на часовника сякаш застинаха за миг, времето изчакваше и забавяше този момент. А реално всичко продължи само две секунди. Де Ру и девойката до него бяха спрели на място, въпреки че сърцата им продължаха своя бяг някъде там вътре, където бяха разположени. Не искаха да се примирят със съдбата си, а трябваше ли тя да е такава? Въпросът отекна в съзнанието, без очаквания за отговор. Единственото съвсем очаквано с притаен дъх, бе отново Тя. Величествената фигура на смъртта се задаваше иззад ъгъла, откъдето нова заря от куршуми летеше право към тях. Бяха обвити в жълто-червени пламъци. Бе някак красиво. Ужасяващо, но красиво. Дали краят винаги изглеждаше така красив?
Малко преди да е завършил въпроса си, усети полъх от развяно парче плат във въздуха, което малко по-късно се оказа върху торса му. Подскочи на секундата, изваден от съня и на секундата тялото му премина от безжизнено положение, към изцяло напрегнато такова. Всяко мускулче в него се стегна до ниво на свръхчувствителност, а инстинктът му за защита се задейства автоматично и той се намери сграбчил на вид крехката малка китка на тъмнокосата девойка. Дрехата, която бе наметната върху него, бавно се свлече по гърба му и е осова от части на леглото, потъваща в жалко забвение там. Ако трябваше да бъдем честни, на Де Ру въобще не му трябваха дрехи, мъжът спокойно можеше да се разхожда и като тарзан по бели гащи, поне вкъщи, тъй като не бе етично да го прави на публични места. Физиката му бе здрава и той никога през живота си не се бе разболявал, нито бе хващал настинка. Отделно от това кръвта му бе толкова гореща, че дори зиме вероятно можеше да я използва вместо олио, за да си изпържи яйца. Не че подобна комбинация щеше да става за ядене. Може би само някой кръвопиец щеше да се изкуши. За първи път в живота си получи сутрешен поздрав от някого. Е, нямаше някакво уникално чувство, по-скоро усети леко неудобство от ситуацията. Първо, девойката съвсем своеволно бе нахълтала в неговата стая, стаята на един, да не забравяме, престъпник. Чудно какво ли я бе накарало да влезе тук? Доста глупаво решение, като нищо Де можеше да й извие врата, независимо дали щеше да умре от това или не. С неговите винаги изострени инстинкти за защита и самосъхранение, както и придобитите безотказни навици, едното полукълбо на мозъка му бе винаги будно. Както си спеше можеше да се окаже по-буден и деен от всякога. Също както дивите котки. Може би трябваше да предупреди тъмнокосата следващият път да не влиза така неканено, поне ако още й е мил животът. Силната му ръка бе стиснала наистина здраво китката й, което със сигурност й причиняваше болка. Не знаеше доколко бе издържлива, нито бе наясно с рецепторите й за болка, но когато вчера я бе завлякъл за косите, си припомни как пищеше като врана. При въпросния спомен му се щеше дори сега да си запуши ушите, не му навяваше приятно усещане. В момента извънземната имаше изплашен вид, вероятно дължащ се на неговата внезапна атака. Поне изглежда си бе взела поука и щеше да има едно наум. След като я остави сама да измъкне ръката си, което бе може би грешка, тя започва да приказва. Повечето й думи му минаваха покрай ушите, от прозореца бе влетяла досадна оса. Точно оса, те жужаха ужасно. Някак си не се изненада особено, че бе приела предложението му. Нима имаше причина да не го стори? Все пак като едно интелигентно и напреднало във времето извънземно, трябваше да има малко мозък, който да взема правилни и разумни решения. Едно от тях бе това да прецени кой изход от ситуацията щеше да я тласне към собствената й гибел, и кой да я спаси. От това, което Деру търпеливо изслуша, разбра, че представителката на изчезналата извънземна раса, бе точно това, което търсеха онези зверове. Вероятно биха направили повече от това да продадат душите си на дявола, само и само да я вземат в своя Ад. В техните очи тя щеше да е повече от нещо уникално и гениално, защото така се гледаше на нещата, изпреварили времето си. За хората тя нямаше да е живо същество, а просто еволюирала машина, изпреварила времето си. Защото земните същества все още бяха прекалено далеч от този прогрес, който представляваше чуждоземката и с нея беше свършено, ако някой разбереше за същността и способностите й. Роботизиран човек или нещо подобно, нали? Господи, в какво се бе забъркал, на всеки му беше бедна фантазията. Нямаше да е лесно да опази този неземен живот, но въпреки това щеше да опита. Вече бе започнало и нямаше връщане назад. Мъжът се прокашля вътрешно, за да сподави иронията, която се сипеше като дъжд в живота му. Де да знаеше, че тепърва предстои... Е, от части си го знаеше, но сега не му се мислеше за това. Имаше голяма вероятност мозъкът му да прегрее от толкова глупаво философстване и житейски размишления, затова по-добре да ги спреше, докато не бе станало късно.
Безмълвно видя как извънземната, която сутрин определено имаше вид...на извънземна, се изниза почти на пръсти от стаята му, сякаш най-сетне разбрала, че бе нарушила спокойствието му неканено, една наистина груба грешка. Най-сетне остана отново сам, вярвайки, че не ще е за дълго. Впери поглед в парчето плат до себе си, чийто край все още допираше част от кръста му, сетне удостои скъсаната тениска с цялото си внимание. Скъсаната тениска вече не бе никак... скъсана. Огледа я внимателно, отбелязвайки факта, че няма и следа от деянието му. Всъщност не я бе разкъсал с мисълта, че би могъл да я облече отново. Имаше достатъчно дрехи, а и тази проклета тениска бе една от най-омразните му, чудно защо, но все пак й бе благодарен за усилията. Нали така трябваше? Налегнаха го мисли за последните й думи. Тя... Шегуваше ли се? Щяла да му служи за музикален фон. Вероятно това беше последното, за което би я помолил. Всъщност дори щеше да й е искрено благодарен, ако не го прави, или го прави само в негово отсъствие. За съжаление обаче някъде дълбоко в себе си знаеш, че извънземната не се шегува и това го влудяваше. Караше него, Къ Де Ру, да оплаква нещастната си съдба. Това определено не бе в негов стил. Но да, така му действаха чудатите космически аури и нищо не можеше да се направи по въпроса. Ако трябваше да сме честни, Де криеше и други завидни способности, като готварските си умения. Той също бе доста добър певец, а и често хора от бизнес класата го канеха да пее прочувствени естрадни песни, в луксозни заведения, за разни откривания или други поводи. Дори винаги му пращаха по две покани и всички се надяваха да го видят под с ръка с някаква дама. Може би трябваше да спре слуховете, че е обвързан, но пък не му се искаше досадните наконтени глезли да му се залепят и да му досаждат до края на вечността. Стигаше му това, че вече си имаше помощничка в лицето на извънземна представителка от женски пол. Което го подсети, че няма смисъл да я щади, щом самичка бе решила да остане и дори бе започнала да му изброява способностите си, сякаш бе на някакво официално интервю за работа. Разбира се, ако наистина беше казала тези работи на някое друго интервю, вероятно щяха да я вземат за луда. Е, значи все още имаше друга опция, освен лабораторията – лудницата. Ала и там не ги галеха с перце, така че надали вариантът щеше да я устройва.
Тъмнокосият мъж се развилня из вкъщи, непрестанно влизайки и излизайки от стая в стая. Усещаше как девойката се изяждаше от любопитство какви ги върши, но все още не смееше да излезе от стаята си. Сякаш си знаеше, че щом моментът настъпи, Де сам щеше да я изкара оттам. Часовникът отброяваше всяка секунда и докато за него времето минаваше неусетно, то за нея вероятно бе истинско мъчение. Това, което бе забелязал азалиецът бе, че чуждоземката мразеше да стои на едно място, още повече потънала в пълно неведение за ставащото. А и все още не бе потвърдено дали другият щеше да я вземе като помощничка или не. Отделно и това я мъчеше. Щом си представи потенциалната й физиономия, Ру спонтанно се подсмихна. Не бе някакъв лукав тип, но в момента наистина можеше да се каже, че от части се забавляваше. Все пак това не бе нещо забранено, нали така? След като се развилня из кухнята, приготвяйки своята специална закуска, мъжът запренася неща от офиса във всекидневната и направи нещо като втори офис, където щеше да се шири девойката. Да, работното й място бе вече налице. Оставаше само да й го покаже.
Той отвори вратата на малката стаичка и веднага забеляза как момичето се изправи на крака в позиция „мирно“, сякаш бе получила подобна команда. Пръстите й леко нервно се преплитаха едни в други, а погледа й сновете в пространството, което я делеше от някогашния й похитител. Вече не й бе похитител, нали? Нещо като работодател, въпреки че тази дума звучеше някак сухо и скучновато.
Без да каже нещо, тъмнокосият направи жест да бъде последван и се отправи към всекидневната. Пристъпвайки вътре, Де Ру се отправи към голямата маса в единия край на стаята, спокойно настанявайки се на нея. Тъмнокосата знаеше че няма да получи специална покана, дори да си стои права цял ден, затова просто седна на столът срещу него. Първото което видя, беше храната на масата и мислейки си, че бе предназначена за нея, металните пръчици издрънчаха тихо в ръката й.
- Ехей, кой ти каза, че можеш да ядеш? –запита я, леко проточвайки думите си, същевременно протягайки се, за да отдалечи апетитната закуска настрани. След това стана от мястото си и се спря до двата големи кашона, намиращи се в непосредствена близост до масата. Всеки от тях бе висок към 90 сантиметра. Де Ру бе събрал всичките си документи вътре и ги бе донесъл вкъщи, мислейки си да започне да си върши работата на изпълнителен директор. Все пак за пред хората такава бе професията му, той бе човек от висшата класа. Не че се чувстваше като такъв и отдаваше голямо значение на това, че сега в очите на всички изглеждаше идеалният мъж, с един минус – твърде голям потайност и мълчаливост. Разглезените богаташки от най-висшия слой не си падаха по такива, или ако в началото смятаха, че е вълнуващо да са в компанията на мистериозни личности, то бързо се отегчаваха от мълчанието му и с намръщени лица се оттегляха, тропайки с токчетата си. За по-настоятелните, които флиртуваха открито с него и нахлуваха в личното му пространство, Де си имаше специално изречение „Гримът ти се е размазал“, при което всяка една дама изпадаше в ужас и побягваше към тоалетната, давайки му достатъчно време да се измъкне.
Тъмнокосият мъж отвори двата грамадни кашона, от които се подаваха сякаш милиони сини и червени папчици. Ру извади един куп и безцеремонно го просна на масата пред девойката. От друга черна папка пък извади разяснение и го сложи от другата страна.
- Първо работата. Това, което трябва да сториш, е да се разпишеш на документите в сините папки, с моят подпис, който виждаш тук. – заобяснява, използвайки писалката в ръката си като показалец. – Червените папки са предложенията, които не приемам и следвайки тази схема за маркетингова стратегия на фирмата, ще трябва да изтъкнеш доводите, поради които няма да дам съгласието си във вид на подпис. – довърши, за последно посочвайки маркетинговата схема, която извади от черната папка. – Когато приключиш с тези две неща, трябва да подредиш червените и сините папки по дати. Това е всичко. – връчвайки й черната химикалка, Де Ру се върна на мястото си и започна похапна бавно от закуската си. Все пак не бе хубаво да се храниш бързо, а и не бе сигурен дали чуждоземката не му желае да се задави с храната си. Всъщност не й даваше нещо особено трудно, дори мислеше, че с нейния извънземен интелект щеше да се прави доста по-бързо от която и да е квалифицирана секретарка. Да, можеше да е спокоен. А и винаги след добре свършена работа, човек се чувстваше крайно удовлетворен и горд от себе си, и се съмняваше това да не важи и за нея. В крайна сметка дълбоко оценяваше жизнеността й, както и голямото й желание да помага. Сега бе моментът да го стори. Отсега нататък...