Къщата на сем. Канг

- Не.
- Хе-Ин, моля те. Не прави отново така.
От устните на баща й се отрони една продължителна и тежка въздишка, издаваща истинска умора. Баща й бе уморен. От много неща, дори можеше да се каже - от всичко. От работата си, от всички задължения, от хората... от нея. Въпреки че нямаше да го признае по простата причина, че й беше баща. И я обичаше.
Може би.
Може би, може би... Канг Хе-Ин вяло, наистина вяло се интересуваше от всичко това. От всички. Не й трябваше... по-точно, не искаше да се тревожи за другите, да се притеснява постоянно за хора, различни от нея самата. Всъщност, тя не бе сигурна дали включваше и себе си в това число изобщо. Не бе сигурна за нищо. А трябваше ли да бъде? Имаше ли някакъв смисъл, някаква изгода да прави каквото и да било? Баща й сигурно я обичаше. Нали така се казваше навсякъде, за всички родители. Обичта... тя не се ли изразяваше в някакви действия, различни от даване на заповеди по телефона, купуване на скъпи прищявки? Не беше ли нещо по-истинско от разкарването й почти насила по болници, частни учители и всякакви подобни? Може би. А Хе-Ин бе достатъчно егоистична за да иска истинско внимание от баща си, въпреки че дълбоко в себе си знаеше, че не заслужава подобно нещо. Нямаше причина да го заслужава. "Всеки заслужава щастие"?! Ах, как мразеше подобни клишета и сладникави реплики - толкова измамни, лъжливи и...
- Хе-Ин-а... - поде баща й отново. Нямаше да се откаже и тя го знаеше. - Трябва да отидеш. Не можеш да си позволиш повече своенравия. Става дума за теб самата...
- Няма! - И все пак нямаше да спре да упорства, каквото и да й струваше. Той не разбираше. Девойката тресна вратата на гардероба в стаята си и се извърна към баща си, който в момента я гледаше с изключително уморен поглед. Поглед, който казваше "нямам повече сили, моля те, помогни ми малко". Но не. Нямаше да го направи. Нямаше причина да го прави. - Няма. Няма да отида там отново, не искам.
- Хе-Ин-а, не се дръж като малко дете, не отиваш за пръв път.
Винаги казваха така.
- Татко...
- Достатъчно, Хе-Ин! - Знаеше, че това ще последва. Търпението му щеше да се изчерпа и той щеше да опита да изглежда строг и убедителен, въпреки че не беше свикнал да крещи на дъщеря си заради състоянието й. - Без повече спорове. Снощното ти бягство бе достатъчно!
Момичето отиде до леглото си бавно и взе палтото, метнато преди малко отгоре. Не сваляше очи от тези на баща си. Бе спряла и да говори. Бе почти сигурна какво се четеше в погледа й в момента. Гняв. Недоволство. Наглост. Както често правеше, изведнъж устатата Хе-Ин се затваряше в себе си и не отронваше нито дума в продължение на... на колкото си пожелаеше. Бе спряла да говори, но все още изпитваше това отвратително негодувание от всичко около себе си. От себе си.
Обвинение. Тъга. Много добре знаеше и какво предизвикват всички тези чувства, изписани на лицето й, у баща й. Знаеше как нейното безмълвно обвинение към него и към всички останали го нараняваха и се загнездваха в душата му. Или поне така казваха повечето родители. Не само тя бе сама. Той също бе сам. С малката разлика, че понякога Хе-Ин се чувстваше дори по-бездушна и от баща си. Чувстваше как нехае за никого. Дори... дори за себе си. Чувстваше, че гордостта е единственото, което й бе останало неопетнено. Гордостта и съзнанието. Макар и за второто да не бе особено сигурна, имайки чувството, че дори то се изплъзваше от време на време.
Страх.
Не искаше да отива отново там. По дяволите, как мразеше онази обстановка! Всичко в нея й напомняше за бързината, с която самата тя рухваше. Гадеше й се от нея. От белите стени. От белите чаршафи. От белите дрехи. От миризмата, от стаите, от хората. Системите, звуците, плочките, колелцата, завесите, посетителите, физиономиите, картоните, надписите, диагнозите, количките, лампите, маските...
Безмълвен вик прокънтя в съзнанието й. И още един. Хе-Ин продължи да крещи наум, докато вървеше бавно към вратата на стаята си, приближавайки се към нещото, което най-малко искаше.
- Точно така - кимна баща й. - Моля те, Хе-Ин, не ме плаши повече. Прави каквото ти се казва за да бъдеш добре.
Глупости. Тя никога нямаше да бъде добре. И той го знаеше. Пък и сякаш не го бе плашила достатъчно пъти, че да го научи да не очаква нищо особено предвидливо от нея. Дори мислеше, че самият той знае, че дъщеря му нямаше да се задържи и този път на едно място. Отново щеше да намери начин.
- Хе-Ин? Поне изпи ли лекарствата си?
Момичето кимна еднократно, отклонявайки погледа си от този на мъжа. Нямаше какво повече да му каже. Поне засега. Пък и нямаше смисъл да му дава обяснения защо не желае да изпие глупавите безсмислени хапчета. Да, те нямаха никакъв смисъл. Хапчетата бяха за хора, наричащи себе си "оптимисти", които вярваха, че малко топче от прах и химия ще ги накара да се чувстват добре. Или за тези, които отчаяно искаха да живеят. Хе-Ин не беше сред нито един от двата типа. Да, досега не се бе появил човек, който да я убеди в противното. Щом собствения й баща не бе успял, то тогава кой? Не че баща й бе сред малкото привилегировани, които биваха изслушвани от девойката. А изобщо имаше ли такива? Затова просто кимаше одобрително, щом някой я попиташе дали си пие лекарствата.
След няколко минути тягостна тишина, която сякаш бе по-шумна и от думите, баща й прочисти гърло и потупа леко тъмнокоската по рамото. Съвсем леко. Сякаш наистина бе чуплива. Ха, нямаше накъде по-зле - не стига, че самата тя се чувстваше по този начин, та сега и хората около нея започнаха да се държат така. Дори собствения й баща смяташе, че тя е достатъчно зле за да е нужно да я докосват само с пръст и нито един повече. Понякога й се искаше да има някой, който да я удари. Силно. Така поне щеше да почувства нещо. Щеше да усети, че има тяло, което да отвърне. Но, уви, не можеше. И навярно подобно нещо у нея не съществуваше.
- Кхъм... шофьорът ще те чака пред къщата. Приготви се и излез. Аз имам още малко работа в офиса - той подръпна реверите на марковото си сако. - И, Хе-Ин? Ще идвам винаги, когато имам време.
Тя не каза нищо. Само си помисли: Няма нужда.
Канг Ил Шик се запъти към офиса си, гледайки само напред, докато дъщеря му го проследяваше с поглед без дори да знае защо го прави. Явно щеше да се наложи да се върне в познатата "бяла" обстановка. Щеше да отиде там и щяха да последват същите неща, които се бяха случвали в продължение на шест години - същите лекции от страна на лекарите, същите диагнози, същите изследвания, игли, препоръки.
Не, Хе-Ин нямаше да се даде толкова лесно. Винаги бе измисляла начин да се измъкне. Та, за Бога, предишната вечер бе достатъчно ясен пример. Бе успяла да излезе и да отиде в първия клуб, който бе видяла. Естествено, бе побъркала от притеснение всички медицински работници, но тя подозираше, че въпросните лица не се бяха притеснили толкова за нея, колкото от това какво можеше да им стори баща й. И все пак. Навън не бе нищо особено - всякакви отчаяни за внимание момичета и нахакани типове, но все пак - никой не обръщаше внимание само на нея. Всички танцуваха, пиеха... живееха без да се интересуват. И, за миг, тя можеше да бъде като тях.
Както бе успяла предната нощ, щеше да успее и отново. Не съществуваше човек от обкръжението на девойката, който да успее да промени дори малко намеренията й или да й попречи. И надали щеше да се появи - тя нямаше подобни надежди. Бе свикнала с живота си, какъвто беше и не виждаше как можеше да се промени. И това еднообразие я отчайваше. Една от причините, поради които не пиеше лекарствата си, например.
Хе-Ин преметна палтото, което бе взела от стаята си, през ръката си и тръгна към входа на къщата. Баща й бе прав - шофьорът стоеше до лъскавата черна кола и чакаше търпеливо до вратата на задната седалка. В момента, в който девойката се приближи, той отвори и се поклони на момичето, посочвайки й мястото, на което тя обикновено седеше. Хе-Ин се настани в колата, след което самият той зае мястото си зад волана. Нямаше нужда да я пита - знаеше къде да я отведе. Както и нямаше смисъл самата тя да го моли да кара нанякъде другаде. Думата на баща й тежеше много повече от нейната. Нямаше избор. Единственото, което можеше да направи засега, бе смирено да послуша баща си. И всички останали. Засега.
Хе-Ин извърна глава към прозореца и остави съзнанието й да се рее в различни посоки, сякаш не искаше да мисли за нищо конкретно. Тя просто знаеше, че няма да остане дълго там. По един или друг начин, Канг Хе Ин щеше да напусне проклетата болница.
Тя дори си сети за един конкретен начин - начин, при който нямаше връщане назад. Начин, от който можеха да те побият тръпки. Но не и нея. За нея нямаше значение.