Re: "Съседи"

Пон Яну 06, 2020 9:58 am

Деветнадесета част (1)

Логън лежеше в затворническата килия и се взираше в сивия таван. Бяха минали едва няколко часа от раздялата му с Жан. Въпреки помощта, която несъмнено му оказа, бе помолен да остане в участъка до сутринта.
„Нуждаем се от време да подредим всички доказателства по убийствата. Извинявам се за неудобството.”, бе му казал Капитан Морисън. Неудобства бе силно казано, въпреки че затворническото легло едва ли е най-удобното възможно място, където да прекара цялата нощ. Съзнанието му бе преизпълнено с толкова много неща, че Логън трудно успяваше да спре за дълго време на само едно от тях. Страшно много му се пишеше, страшно много му се пиеше кафе, страшно много искаше да види Пабло. Да не говорим колко зле се чувстваше за всичко случило се. Отгоре на всичко, това време от годината беше специално за него, а малко преди Коледа прекарваше в това неприятно място. Кошмар върху кошмар. Кой, по дяволите, убиваше един по един жителите на сградата? И с каква цел? Наистина ли бяха жертва на сериен убиец? Ако да, следваше ли някаква схема? Имаше ли нещо общо между всички покойници? Кой щеше да е следващата жертва? Към 4 сутринта хилядите въпроси най-после го оставиха за малко на мира, и Логън успя да се унесе.

***

-          Мамо...Какво правиш?! Мамо, моля те, спри!
-          Логън, миличък, стой мирен.
-          Не, мамо! Не искам това!! Спри! МАМО!!

***

Логън бе събуден от кошмарите си от дребничък полицай с гола глава, придружаван от Капитан Морисън.

-          Г-н Хейс, свободен сте да си вървите. Ще отнема само още малко от времето ви. Моля, елате с мен.
Логън, все още в капан на болезнените спомени, стисна здраво треперещите си ръце, в опит да успокои тялото си. Последва Капитан Морисън в кабинета му.
-          Добре ли сте? Изглеждате ми блед.
-          Кой би изглеждал добре, ако прекара една нощ в ареста?
-          Имате право. – Морисън се усмихна любезно, доколкото и искрено да беше това – Желаете ли чаша кафе?
-          Защо не.
-          Разгледахме всички доказателства по случая подробно, включително и представените вчера от адвоката ви, г-н Мартин. Искам да се извиня от името на Американската полиция, че се наложи да ви арестуваме. Доказателствата против вас го изискваха. Свободен сте да си тръгнете, поне за момента, но ще се наложи да останете под домашен арест за няколко дни, докато името ви бъде изчистено напълно. Надявам се дотогава да открием истинския извършител. Не бих искал да се срещаме отново тук.
Отново тази любезна усмивка. Да, определено беше фалшива.
-          Аз също се надявам на това.
Логън отпи от кафето, и едва не повърна. Отвратителният вкус се отрази зле на празния му стомах.
-          Благодаря за...кафето. Ако позволите, искам да се прибера вкъщи и да се приведа в човешки вид.
-          Разбира се. Един от колегите ще ви върне личните вещи и дрехите.
Логън се изправи, и тръгна към вратата.
-          И, между другото, Весели празници, Г-н Хейс.
„Да, „най-веселите” в живота ми...”
-          И на вас, Капитане.

***

Логън се просна уморено върху удобното си легло. Чувстваше се отвратително, по всички параграфи. Как може животът на един човек да се обърка толкова много, за толкова кратко време? Стоя под душа, докато кожата му не почервеня от горещината, нещо което обичаше да прави, но това не оказа кой знае какъв ефект. Направи си нормално кафе, за да притъпи вкуса от отвратителната течност, връчена му от Капитана. Имаше вкус на нещо адски застояло, и адски подсладено. Отпи от ароматната напитка, и подсъзнанието му веднага го отведе към хижата. Логън погледна към чашата в ръцете си. Изля я в мивката. Реши да си направи нещо за ядене. Беше крайно време да запълни черната дупка в стомаха си. Бе напазарил набързо на връщане от участъка, за да не му се наложи да излиза повече. Грабна едно авокадо, няколко допълнителни зеленчука и малко зелена салата. Едва ли щяха да залъжат апетита му за достатъчно дълго, но поне нямаше да му се повръща след това. Набързо наряза и овкуси салатата, сипа си една част в купичка, и се намести по турски пред малката масичка. Този път лаптопа му не беше около него. Нямаше никакво желание да го докосва точно в този момент. Преглъщаше тежко. След няколко хапки заряза салатата. Изрови телефона от джоба си. Затърси из номерата, и пръста му спря на този на Пабло. Последваха болезнени минути на битка с чувството на вина. Беше напът да се предаде и да му се обади, когато телефона му го изпревари. Миа.
-          Черешката на тортата...
Вдигна телефона с нежелание.
-          Какво искаш, Миа?
-          Я, кой бил жив още! Притесних се за теб. От седмици не си вдигаш телефона. Още малко, и ще забравя как изглеждаш.
-          Водя те по точки. Какво искаш, Миа? Не знам кое толкова не ти стана ясно...
-          Заради онова момче ли, Логън?
-          Задаваш глупави въпроси.
-          Не предполагах, че такъв мъжкар като теб може да харесва малки момченца. Явно съм останала с грешно впечатление.
-          Виж какво, Миа. Не ми звъни повече. Нямам желание да разговарям с теб, нямаш място в живота ми. Намери друг, с когото да се чукаш. Съмнявам се, че ще ти е трудно. Пожелавам ти приятен живот.
Едва затворил телефона, устройството се раззвъня отново. Готов веднага да затвори, и този път да го изключи, Логън остана изненадан.
-          Изи?
-          Най-после! Телефонът ти даваше заето. Какво, по дяволите е станало, Логън? Вярно ли е...Не, разбира се, че не е вярно...Добре ли си?
Логън нямаше как да не се усмихне. Поне с Изи можеше да говори искрено за проблемите си.
-          Явно новините пътуват бързо. Жан ли ти каза?
-          И още как! Но, ако това ще те успокои, накарах го да ми каже. Не искаше да издава нищо, защото било поверителна информация между него и клиента му. Редовните глупости.
Логън се засмя.
-          Въобще не са глупости, такива са правилата, но както и да е. Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред. Не съм убил онези жени, някой ме е натопил. Освободиха ме от полицията, и за момента съм под домашен арест. Все още трябва да говоря с баща си.
-          Тцк, среща с дявола, а? Искаш ли да дойда с теб?
-          Няма нужда, трябва да се оправя сам. Крайно време е да си разчистя сметките с него.
-          Прав си. И все пак, не искам да научавам тези неща от трети лица. Обаждай ми се по-често, иначе се притеснявам за теб.
Приятно чувство изпълни Логън.
-          Благодаря ти, Изи. Какво щях да правя без теб?
-          Никога нямаше да се ожениш, това е сигурно!
Логън се засмя искрено на шегата и’.
-          Може би си права. Приятно прекарване на празниците, Изи.
-          И на теб, Логън. Дръж ме в течение!
-          Разбира се.
Поне един човек, който да му подейства позитивно. Отказа се от дилемата си, и реши да даде на Пабло време. Все пак майка му беше починала, и едва ли му беше до Логън, колкото и последния да жадуваше поне да го зърне. Да го занимава със себе си в такъв момент би било адски егоистично. Нека той го потърси, когато е готов за това. АКО въобще го потърсеше...

*********

Джем излезе от банята, подсушавайки косата си, и завари тършуващия под елхата Виктор, или по-скоро само част от задника му, стърчащ изпод украсената зеленина. Доста се подразни. Не харесваше любопитковци. Номер едно беше премахнат именно заради това. Любопитството към едно често води към любопитство и към други неща. Опасни неща. Смъртоностни неща.
- Какво правиш - проехтя гласът му, отпускайки ръката си на таза му и натискайки силно надолу. Внезапната поява така го стресна, че Виктор вдигна главата си нагоре и се заби в масивния ръб и издължената висулка отгоре. Изохка и се свлече долу сред шарените подаръчни хартии. - Нали знаеш, че любопитството убило котката? - Старецът беше сериозен като инфаркт, а самата идея, че го гледаше отдолу нагоре, го правеше да изглежда още по-страшен. - Днес е двадесет и трети. Има още два дни до Коледа. Казах ти да не се опитваш да гадаеш какви подаръци съм взел. - Джем размаха дебелия си пръст като самоунищожителен джедайски меч, и от това Виктор само ужасено се сви долу.
- Не съм се опитвал да разбера - оправда се Номер четири. - Ти ми купи толкова много подаръци, а аз... - Виктор се хвана за ударената си глава, а другата му ръка стискаше папирус хартия, завързан с шарената вързанка, която тази сутрин поиска от продавачката за цветя. На върха й се мъдреше късче хартия, надписано със: ''За чичо Джем''.
В очите на стареца плувна влага, преди да успее да я спре, и удави ирисите му в мътно синьо. Бурята там стегна сърцето му и то задумка бързо. Имаше нужда да клекне, за да запази равновесие. Тялото му се смъкна надолу и това му движение стресира още повече момчето. После обаче младежът забеляза промяната в настроението на Джем, и се поизправи докато лицата им се изравниха. Гледаше го право в очите, без да премигва. Опитваше се да разгадае целият свят на Джем, и това беше плашещо. Големите му зеленикави очи можеха да плуват в бурята на неговите сини, без да се удавят в сенките. И можеха директно да четат в душата на Джем. Виктор докосна лицето на мъжа бавно и забърса сълзите от едната му буза. После с палец изтри и тези от другата.
- Съ-съжалявам, че те разстроих. - Беше му трудно да се концентрира заради стреса. Тогава дори и елементарни неща, като говоренето, не му се отдаваха. Беше седнал, а Джем клекнал в основата на нозете му и ги усещаше как шават под него неспокойно. - Кажи ми, къде сгреших и аз ще се поправя? Все още не знам привичките в този дом. Трудно е. - прехапа устни силно. - Исках и аз да ти подаря нещо, но нямах пари, и затова нарисувах нещо... за теб. - Това хлапе можеше ли да стане по-мило? Буквално мачкаше сърцето на стареца и си играеше с него, сякаш беше пластелин. Джем не беше получавал подарък в последните две години. Нямаше кой да му го подари. ''Племенниците'' му всяка година заминаваха за празниците при семействата си, но никой не се сещаше за Чичо Джем и бедното му самотно сърце. Старостта не беше порок, но младите забравяха, че и ти си човек, макар и да не показваш колко си наранен от това пренебрегване. Лесно е да вземеш нещо от някого, но защо ли на хората трудно им се отдаваше да дадат нещо обратно? Дори да е едно простичко ''благодаря''.
- Не си сгрешил никъде, Виктор - преглътна сълзите дълбоко в гърлото си. - Моя грешка е, че не се сетих да ти дам джобни пари. Чичо Джем се извинява. Ще поправим това още днес. Ще излезем, за да хапнем нещо вкусно, става ли? Не ми се седи вкъщи днес. Имам главоболие. Мисля, че паметта ми пак си прави шеги с мен.
- Прекрасна идея! Има една чайна, която искам да посетя. Обичаш ли чай от женшен? А някога ял ли си с китайските пръчици за хранене? Много е забавно. - Ако животът в цялата му прелест можеше да се опише с една дума, то това щеше да бъде философията на това момче да приема всяко дребно нещо с тази своя гигантска усмивка.
- Разбира се, че съм ял с пръчици - сопна се на шега Джем. - За какъв ме вземаш? - После се замисли, че все изпускаше храната в скута си. Щеше пак да се излага с лигавника на омари, който му окачваха като се появеше в китайския ресторант. Е-ех!

***

Вървеше към апартамента на Логън след като и днес беше давал показания в полицията. Следеше за всякакви дребни кукички в поведението на разпитващия го, които можеха да го насочат към нещо. Разпитът беше рутинен. Засега поредната жертва с неизвестен извършител. Това, което обаче се случваше в сградата беше масовото изселване на живущите. Куцо, кьораво и сакато драпаше да си изнесе парцалите възможно най-скоро, та да не завърши под формата на труп номер пет.

Подсвиркваше си. Идея нямаше защо. Толкова неща му бяха на главата, а се чустваше странно недосегаем. За първи път зависеше единствено от себе си и сякаш знаеше точно какво да направи. Липсата на наложения от Фани контрол беше започнала да връща замъглените спомени. А лошата му памет всъщност бе резултат от многото стрес и тъга, които беше натрупал във времето. Другото обяснение беше, че опасността съвсем го правеше изкукал и непукист. Май и това беше вярно. Вероятно щеше да има още жертви на убиеца, но на Джем му беше все тая. Можеше да умре само веднъж. Дали днес или след пет години, пак щеше да умре. Така или иначе вече си беше поживял шестдесет годинки.

Затова и когато Логън му отвори вратата Джем не се поколеба да влезе.
- Накратко, наясно съм с историята. - Започна направо. - И аз бях на разпит. Не е нужно да ми казваш нищо, ако не желаеш, Логън. Близките изминали дни не бяха лесни за никого от нас. - Отпи от чашата си с билков чай и остави течността да изгори гърлото му. - Видях Пабло в деня на разпитите. Беше пред полицейското управление. - Не мислеше да споменава за срещата си с него в дома си. Това си беше само между тях двамата. - Относно Виктор и уроците му, бих искал да ги възстановим, когато сметнеш за удобно. Естествено към момента сигурно няма здравомислещ човек, който би пуснал дете да живее в тази сграда, камо ли да е заедно с хора разпитвани през ден в полицията, но Виктор е под моя протекция и по-нататък ще мога да се грижа отново за него. Надявам се и ти да продължиш да го правиш. - Джем се пресегна. Едва сега загря на какво му напомняше Логън като обноски. На английското изтънчено възпитание. Докосна с три пръста китката му и го погледна дълбоко в очите. - Миналото на хората е минало. Хората се променят. Важното е какъв искаш да си днес. Помисли си за това, когато отново видиш Пабло. И не изпускай шанса си. Тръгвам.

Вървеше по коридора и си подсвиркваше. Чу писък. Мамка му. Не отново. Останаха ли вече изобщо хора за убиване в тази сграда?

*********

Седмица след инцидента Логън получи обаждане от полицията. Бяха открили истинския убиец. Той беше освободен от домашен арест, и всички доказателства срещу него бяха сметнати за подхвърлени от истинския престъпник. Логън можеше най-после да си поеме дъх. Новината го поразвесели малко, но на този етап коледното му настроение никакво го нямаше. Беше се запътил към офиса на баща си. Поне можеше да му съобщи страхотната новина, че синът му не е престъпник. Не че очакваше кой знае каква реакция. По-скоро щеше да му прочете конско, че е стигнал дотам. А все още го чакаше съвсем друг тип хокане. По скалата на непослушните момчета, явно Логън заемаше някое от челните места.

Качи се до единадесетия етаж, и пристъпи в широкото фоайе на фирмата. Веднага бе посрещнат от секретарката на баща му, слабичка хубавица, облечена в риза и вталена пола над колената.
-          Логън, миличък, откога не съм те виждала!
Веднага залепи целувка на бузата му, оставяйки отпечатък от яркото си червило.
-          Здравей, Стейси. С всяка наша среща ставаш все по-хубава.
-          Недей така, ще ме засрамиш! Баща ти те чака в кабинета си. Сега ще му съобщя, че си пристигнал.
-          Благодаря ти.
-          Да, Г-н Мъри, той е тук. Ще му кажа да влезе.
Стейси направи знак на Логън,и той пое към офиса. Преглътна с трудност ужасното чувство, което веднага се всели в него.
-          Здравей...татко.
Баща му, висок мъж с прошарени коси, вдигна поглед от купчината документи на бюрото си, и погледна Логън студено.
-          Крайно време беше. Закъсняваш с една минута.
-          Разбира се... – промърмори Логън, по-скоро на себе си.
Килиън Мъри се изправи в целия си застрашителен ръст, и пристъпи хладнокръвно към Логън. Той опита да запази самообладание, и притъпи желанието да отстъпи крачка назад. Баща му му удари силна плесница, звукът от която отекна в просторния офис. Логън стисна зъби, и погледна баща си смело в очите.
-          Какви си ги свършил? Така ли съм те възпитавал?
Думи, изпълнени единствено с гняв.
-          Че кога си ме възпитавал? Боят не се брои.
Последва втора плесница, по-силна от предишната.
-          Дръж си езика зад зъбите, преди да съм го отрязал. Такъв се роди, такъв ще си останеш. – Килиън поклати глава, и се върна до бюрото си. - Никакво уважение към собствения ти баща, който ти даде всичко в този живот.
-          Единственото, което си ми дал, бяха пари и лукс. Все неща, които не съм искал. Всичко, което е значело нещо за мен, го постигнах сам.
-          Нагло копеле. Същия си като проклетата ти майка. Явно си тръгнал по стъпките и’, щом се чукаш с малки момченца.
-          Не замесвай Пабло в това!
-          Значи сополанкото си има име. Ако ще си наемаш мъжки проститутки, не замесвай моето име в твоите каши.
-          Не се притеснявай, скъпи ми т а т к о. Да призная на някого, че съм твой син, беше най-голямата ми грешка. Никога повече няма да я повторя. Ако разговора ни е приключил, имам далеч по-приятни неща за правене.
На този етап баща му вече не го слушаше, но това не беше нещо ново. Логън понечи да излезе, но се сети за още нещо.
-          Минаха 30 години. Крайно време е да оставиш майка ми да почива в мир. Достатъчно я наказа. Аз успях да и’ простя. Толкова ли е трудно и ти да го направиш?
-          Да вкарам куршум в главата и’ беше най-малкото, което заслужаваше. Трябваше да направя същото и с теб.
-          Може би. Щеше да ми спестиш цял един живот с теб.
С това Логън напусна подтискащото пространство. С баща му може и да си приличаха като две капки вода, но между двамата имаше огромна пропаст. Факт, който никога нямаше да се промени.

*********

Събуди се от болката, режеща мозъка му. Очевидно не беше умрял.
- Къде съм, по дяволите…?! – изруга, разтърквайки слепоочията си. Ако не му бяха заговорили, нямаше и да забележи фигурата до себе си.
- При мен.
Блондинът събра вежди в недоумение, но щом пред погледа му се проясни, най-сетне се сети къде е. Пъстрите ириси регистрираха пианото, цялото покрито с разпилени нотни листи, както и подредените китари в единия ъгъл. Значи така би следвало да изглежда стаята на човек, занимаващ се сериозно с музика.
- Даниел? – въпросителната му нотка включваше в себе си очевиден въпрос. Блондинът нямаше представа как се е озовал точно при дългокосия си приятел.
- Защо си толкова изненадан? Бяхме на погребението на майка ти и ти припадна. Честно казано не бях изненадан, приличаше на зомби. – за първи път тембърът и дори шегата му звучаха повече от сериозно. Явно бе, че е насъбрал прекалено неодобрение към всичко онова, което виждаше Пабло да си причинява. – Доведох те тук и те оставих да се наспиш.
- Но аз не помня да си бил с мен на гробищата… Помня, че бях съвсем сам. – измърмори, игнорирайки скритите обвинения и продължи да разтрива челото си.
- Значи помниш грешно. Оставих те само за момент сам със себе си, но вече мисля, че това не ти влияе особено добре. – дългокосият скръсти ръце пред гърдите си.
- Как е Тортуга?! – рязко смени темата, почти подскачайки от внезапно изскочилата мисъл за нея. Не я бе виждал от седмица, откакто я даде на Даниел да се грижи за нея. Полицията не му позволи да остане повече от двадесет секунди в апартамента си и момчето успя да изнесе само костенурката си. Нямаше шанс да я остави да умре там.
- Добре е, но май й липсваш.
- Благодаря, че се погрижи за нея. В мотела не позволяват животни… – отдъхна си русокосия, но после усети силен натиск в раменее си. Даниел го беше сграбчил толкова здраво, сякаш искаше да му влее някакъв ум напрано венозно.
- Пабло… Знаеш колко държа на теб. Сигурен съм, че не съм единствения. Знам отлично през какво преминаваш. И аз съм губил близки хора. – прикова настойчиво погледа му към своя. – Но те моля, не изоставяй себе си!
- Защо и ти…
- Не ме прекъсвай! Сега говоря аз. – отсече, без дори да повиши тон. Дълбокият и леко дрезгав глас имаха достатъчно силен ефект и в подобна ситуация. – Обещах да не се бъркам в живота ти, но в момента не мога да те гледам такъв. Трябва да се убедя, че знаеш какво правиш.
- За какво, по дяволите, говориш..?!
- За онзи ден в бара. Бях там, Пабло. Видях как придърпа Майкъл към тоалетните.
- Не е каквото си мислиш..
- Казах ти, бях там! Знам какъв е Майкъл и трябваше да видя защо се заигра с него. – направи пауза, за миг отмествайки погледа си от Пабло, но без да го пуска от здравата си хватка. Пръстите му почти се забиха като тръни в раменете му. Но болката, която русокосия почувства, започна да му харесва. Досега не усещаше нищо. Последните седем дни бе изолирал себе си от всяка емоция, всяка истинска такава. Както и всички мисли за някого. Играеше театър дори пред себе си. Всичко това го изтощи много повече от престъплението, което извърши. – Аз те видях! Видях как си купи дрога от него. Наистина не знаеш в какво се забъркваш. Това не е игра…
- Чакай, чакай… - отскубна се от ръцете му. - Не! Не е това! Мога да обясня… – беше по-силно от него да се защити, макар и по-късно да осъзна, че нямаше как да каже цялата истина дори на Даниел.
- Давай тогава. – тялото отпред се развълнува, гарвановочерната плитка проблесна в тъмнината като хладно острие. За първи път виждаше приятеля си до тази степен на сериозност. Очевидно имаше известен опит в тази област и опитваше да го предпази. – Обясни ми и как си купи цял килограм, откъде се взеха онези скъпи бижута, с които плати. Защото съм сигурен, че не са твои.
- Аз… Не мога да ти обясня, няма да разбереш, камо ли да ми повярваш...
- Пабло! – отново го сграбчи, но очите му гледаха като крехък порцелан, напът да се разбие и загуби стойността си. – Не водя този разговор, за да те съдя за нещо… Просто искам да знам какво правиш! Откъде дойде нуждата да крадеш, за да си купуваш дрога? Ако не ми обясниш, бог ми е свидетел, ще те заключа тук и няма да те пусна повече. Ще си позволя да стана откачен егоист, но няма да ти позволя да …
- Спри! Стига, Даниел! – поклати глава, захващайки китките му с малките си ръце. Виждаше колко се е изплашил, но не можеше в една стая да има двама луди. Лудостта на русокосия стигаше. – Даниел, познаваш ме! Може и да не сме близки от дълго време, но се знаем от почти две години. Знаеш, че се уважавам достатъчно, за да прибягна до това. Имах си друга причина, трябва да ми повярваш!
- Пабло…
- Повярвай ми! Не се друсам, Даниел! – повдигна вежди потвърдително, търсейки признаци на успокоение у другия. Нещо в него се пречупи от начинът, по който го гледаха тези сини очи. Почувства се вечно виновен, защото не заслужаваше приятел като него. – Можеш да ми кажеш, ако ще ти олекне. – добави след дългата минута, в която устните на другия потрепваха леко, като че се спираха да изрекат нещо. Блондинът знаеше, че зад всеки пристъп на паника си има история. Поне това можеше да направи за Даниел, да сподели болката му.
- Не че е тайна… Майка ми умря от свръхдоза. Случи се пред очите ми, но не можах да направя нищо. Не можах да я спася, или да облекча мъките й. Можех само да я гледам как се дави на пода, с очи извън орбитите си. – правеше съвсем кратки паузи, колкото да си поеме дъх през горчивата буца, заседнала в гърлото му. - Линейката, която повиках, така и не дойде. После разбрах, че рядко се отзовават, щом чуят „свръхдоза“. Особено в нашия квартал. Вече е в миналото, но видя ли бялото прахче, винаги изниква пред очите ми… Заклех се, че няма да изгубя никой друг по този начин!
Ръцете на блондина се спуснаха по гърба на Даниел и го притеглиха за прегръдка. Известно време той просто стоеше, отпуснал тяло у това на Пабло, но после отвърна на прегръдката.
- Извинявай… - зелените ириси се разшириха от изненада, щом чу извинението от чуждата уста. Изпадна в пълно недоумение. – Извинявай, че не ти повярвах.
Сърцето му се разкъса на две половинки в онзи момент. Никога нямаше да разбере как е възможно да съществуват такива хора. Като него и Логън. Преглътна тежко, щом името изникна в съзнанието му. Канеше се да го посрещне още на излизане от затвора, но едно събитие провали плановете му. Случи се малко преди погребението на Мария. Агент Пейдж от ФБР отново искаше да се срещнат. Този път обаче по съвсем друг повод.
- Даниел… ще направиш ли нещо за мен? – попита след споделения момент. Не искаше да го моли за това, но само той нямаше да му задава затормозяващи въпроси.

*********

Пон Яну 06, 2020 10:01 am

Деветнадесета част (2)

*********

Колкото и да не му се искаше, имаше нужда от поне малко Коледен дух. Това бе единственото, което можеше да го изкара донякъде от отвратителното му настроение. Напазарува коледна украса и си направи малък подарък. Сметна, че това е достатъчно, но реши да поразгледа още малко, ей така от любопитство. Обикаляше магазина с две големи торбички в ръце. Замисли се, че все още не е решил какво да приготви за празнична вечеря. Беше се отнесъл съвсем, „прелиствайки” най-различни идеи в главата си, когато едва не се блъсна в някого пред него.

-          Извинявам се, не внимавах...Пабло?
Едва не изпусна покупките. Далеч не беше подготвен психически за срещата им, не и след като не го потърси толкова време.
-          Аз...Ами...Весела Коледа?
-          Опита да се усмихне, крайно неуспешно.

*********

След няколко часа, най-сетне успя да издебне Логън на публично място, където можеха да се срещнат „случайно“. Влезе пръв, за да се подготви психически. Зарадва се, че другия така и не го забеляза в първите минути, тъй като вниманието му бе насочено върху друго. Това на Пабло обаче заработи само в една единствена фантазия, която неумолимо избухна в момента, в който го зърна отново след толкова време. Дори не бе осъзнал колко копнее за него и колко му бе липсвала онази топлина и прелъстителен аромат. Вече бе прекосил разстоянието помежду им и бе скочил на врата му, увивайки крачета около кръста му, подобно на коала. Заливаше го с целувки, като не му остави и секунда за поздрав. Силните ръце придържаха дупето му, преди тъмнокосия да избута грубо кутиите със зърнени закуски от рафта зад тях и да го положи там, разхождайки език по врата му.
Познатият глас то издърпа обратно в реалността. Поне когато Логън се блъсна в него и Пабло изглеждаше също толкова стъписан, макар и по друга причина.
- Логън! Здравей отново, мина време. – в точния момент го спаси Даниел, който се прокрадна зад него с обичайния си ведър тон. Ортиз се усмихна и хвана ръката му, сплитайки пръсти с неговите. Никога не би причинил това на някого, ако не се налагаше. Все още не можеше да каже нищо на човека отсреща. Чувстваше се като долен предател, а лицето му не изразяваше нищо от това. Можеше само да стиска силно ръката на Даниел. В даден момент навярно другия го беше заболяло извънредно много.
Кошмарът, който преживя последната седмица, не беше нищо в сравнение със сценката, която се разигра пред очите на Логън. Сякаш някой бе разкъсал сърцето му на хиляди парчета.
„Значи това било чувството да те предадат.”
Преглътна с огромно усилие напиращите сълзи.
-          Здравей, Даниел. Радвам се...да те видя. Моите съболезнования, Пабло. Чух, че са открили убиеца. Дано си получи заслуженото. Не искам да ви задържам. Днес е празник, все пак...
Местеше поглед между двамата, докато не го спря единствено на Пабло.
-          Надявах се да имам шанс да ти дам това.
Зарови в една от торбите, докато не откри средно голяма златиста кутия, обвита в красива зелена пандела, и я подаде на Пабло.
-          Ако не ти харесва, можеш да се оттървеш от нея...за мен няма значение...Също така и това – бръкна във вътрешния джоб на палтото си – Извинявам се, че го задържах толкова дълго – постави сгънатото листче върху подаръчната кутия.
С болка отдръпна поглед от русокоското, и този път заговори на Даниел.
-          Грижи се добре за него. Той заслужава да е щастлив.
Не каза нищо повече, а просто обърна гръб и се запъти към касите. Набързо извади тъмните си слънчеви очила. Едва ли щеше дълго да задържи сълзите. Очакваше какви ли не реакции от Пабло, би изтърпял всяка една от тях, но не и това. Искаше му се да направи всичко друго, но не и да си тръгне. Защо сметна, че така е правилно, никога нямаше да си обясни. Определено беше полудял, нямаше капка съмнение.
Ако не бе изстъргал кожата на Даниел до кръв, нямаше да успее с мисията си. Наблюдавайки отдалечаващата се фигура, знаеше, че тук и сега е моментът, в който ще умре. Или поне ще се почувства завинаги мъртъв отвътре. Не вярваше, че е способен да му го причини, нито на себе си. Но това предателство бе нищо спрямо онова, което иначе щеше да стори. Повтаряше си го и за успокоение, но в момента полето „информация“ беше празно. Не работеше.
Част от него не можа да повярва колко лесно беше… Колко лесно го отстъпи. Осъзна, че този човек всъщност нямаше намерението да се бори за него. И макар това да значеше, че глупавият му план е успешен, онази част от него не можеше да се примири. За доброто и на двамата пътищата им щяха да се разделят. Щяха отново да станат двама непознати. Колко лесно човек можеше да загуби или да захвърли нещо… И едно мигване стигаше.
- Хей, Пабло! Пабло, къде хукна? Там е складът… - разтревоженият глас на Даниел се обади, когато другия най-сетне пусна раздраната му ръка и хукна към дъното на магазина. Някъде по трасето изпусна подаръка на Логън. Какъв глупак… Пабло никога не бе искал друго, освен него. Но вече не го интересуваше. Не трябваше да го вълнува. Трябваше да го погребе, заедно със сърцето си. Защото от самото начало знаеше, че няма как световете им да се свържат. И кой ли би си губил времето с някакъв русокос пикльо, когато може да намери някой много по-подходящ… Беше глупаво. Тогава защо не съжаляваше? Защо не съжаляваше, че му е дал най-ценното от себе си?
- Мразя те! – беше се развилнял в склада и докато някой не повикаше полиция, може би щеше да събори всички кашони наоколо. - Мога го… Мога! Ще те намразя! – вътрешно крещеше, но между устните му излизаха само сподавени в сълзи шепоти. Тази омраза му трябваше сега, имаше отчаяна нужда от нея. Имаше поне пет причини да го мрази. Преобърна живота му, накара го да направи немислими неща, но най-много болеше от заблудата. Заблудата, че наистина повярва. Повярва на думите му и всичко. И му даде първата си целувка. Единственото, което имаше. Но за Логън никога нямаше да означава същото, като за него.
- Успокой се, моля те, Пабло! Пабло, успокой се! – Даниел се бе появил неканен в склада, след като увери служителите на супермаркета да не викат полицията. Сега той вместо кашоните срещаше юмруците на Ортиз, които отчаяно опитваха да го съборят.
- Остави ме! Остави ме да го мразя! – изхлипа накрая, когато дългокосия впрегна силата си да го усмири и притисна мократа му буза към гърдите си.
- Аз няма да постъпя като него, Пабло. – зарови пръсти в русите кичури. Нещо му подсказваше, че малкият театър, в който го помоли да участва, само ще го нарани много повече, но не успя да му откаже. - Аз ще се боря за теб!
Логън се движеше като призрак надолу по улицата. По бузите му се стичаше поток от сълзи, който вече нищо не можеше да скрие.
-          Мамо, мамо, какво му има на този чичко? – подочу гласа на малко момиченце, чиято майка побърза да го пришпори да върви напред.
-          Какво ми има...? – промърмори на себе си.
Какво всъщност му имаше? За кое по-точно страдаше повече? Че си е тръгнал просто така, въпреки че не искаше? Че се държа като пълен глупак и страхливец? Или че се предаде, без дори да се пребори? Да, определено беше последното. Спря на мястото си. Каква беше възможността все още да са там? Какъв беше шансът всичко да е било просто театър? Щеше ли да стигне навреме? Дори да го види пак, каква беше вероятността че все пак ще иска да е с него? Имаше ли смисъл да се връща там? На последното си бе отговорил отдавна, защото вече бягаше обратно към магазина, зарязал покупките си някъде по пътя. Как можа въобще да се усъмни? Особено след това, което преживяха в хижата. Това не беше фалшиво, в никакъв случай. Отказваше да го повярва.
Буквално влетя в магазина, и затърси с поглед. Обиколи всички сектори един по един, но не го откри никъде. За малко да настъпи жълтия пакет на земята. Взе го в ръце и се огледа наоколо. Забеляза групичка служители, които се бяха събрали на едно място и си шушукаха. Пристъпи към тях, и се заслуша в шепота им. Информацията му бе повече от достатъчна. Проправи си път между тях и влезе в склада. От това, на което стана свидетел, го заболя повече и от по-рано, но вече бе взел решение, и нямаше намерение да отстъпва.
-          Съжалявам, Даниел, но не мога да ти го дам. Дори да ми се наложи да го изтръгна насила от ръцете ти.
В погледа му нямаше и капка съмнение, че се кани да направи точно това.
Даниел не повярва на очите си. Очакваше всеки друг да влети в прашния склад, но не и Логън.
-          Сляп ли си? – въпросът му прозвуча съвсем сериозно.
Ръцете му застинаха така, притиснали русокосия в закрилническа поза.
-          Не виждаш ли какво му причиняваш? Прости ми за езика, но.. Най-достойното беше да се разкараш оттук.
-          Вече опитах, но не успях. Знаеш ли защо? Защото не мога. От момента, в който му обърнах гръб, знаех че ще съжалявам за действията си. Ще се погрижа за това, което му причиних, можеш да си сигурен в това. Готов съм дори да се бия за него. Не искам да те нараня, така че не ми давай причина да го правя.
-          Щял да се бие за него… Колко достойно! - не се стърпя да изсумти Даниел. Винаги бе мразил всякакви конфронтации, но този път не издържа и си отпусна душата.
-          Дори не дойде на погребението на майка му, поне да се увериш, че се държи. Но аз бях до него и не възнамерявам да го изоставя сега. – отсече категорично и погледна към Пабло за някакъв знак, но той напълно се бе отнесъл, а погледът му бе прекалено замъглен от сълзите, за да се прочете нещо там.
-          Да...не бях до него в този момент, защото не смеех дори да го потърся, след като бях обвинен...в убийството на майка му. Мога само да благодаря, че не е бил сам. Пабло... – изчака реакция от негова страна, но такава не получи – Не искам повече да стоя отстрани и да не мога да направя нищо за теб, когато се нуждаеш от това. Искам да бъда този, към когото да се обръщаш когато нещо не е наред, или просто имаш нужда от помощ. Все още има толкова много неща, които не знам за теб. Искам да ги науча и да бъда част от живота ти. Позволи ми да го направя. Това, което ти казах в хижата...бях напълно искрен. Наясно съм, че съм страшно непохватен, щом стане въпрос за човека, когото харесвам. Не очаквам да ми простиш това. Можеш да ме накажеш колкото пъти поискаш, заслужих си го, но не мисля че ще понеса да си далече от мен.
Думи, думи и пак думи. Думи се редяха пред очите и ушите му. Този проклет свят не го заслужаваше. Не заслужаваше търпението и сълзите му. Пабло грубо се изтръгна от прегръдката на Даниел, бутайки го настрани. Пристъпи със стиснатите си юмруци към Логън. В този момент искаше да стори много неща, но бе доста по-отбран от него.
- Мразя те! – ангелския му глас се извиси и над небесата, твърд като божие наказание. Малкото му юмруче се заби веднъж в гърдите на високата фигура, сетне се отдръпна като опарено. Бързо остави глупците зад себе си и дори не се обърна, когато го повикаха. Трябваше да е луд, че да повярва наново в нечии думи. Нямаше да си позволи всичко, което Логън му каза, отново да подклади надеждите му. Реши че не иска нормална връзка. Просто не можеше да бъде част от такава. Бе прекалено късно да се гаджосва и да изглежда като част от онези нормални двойки по улиците, които имаха щастлив край като в приказките. Всъщност дори това бе пълна заблуда. Защото можеше ли да съчетаваш думата „щастлив“ с думата „край“? Краят ознаменуваше край, а нещо веднъж приключило, не се връщаше при теб. Освен ако не прегърнеш заблудата, че наистина любовта по приказките съществуваше.
-          Пабло!
„По дяволите!”, изруга наум и побягна след него. Успя да го хване, въпреки че момчето се бореше усилено да се измъкне.
-          Нима смяташ, че ще те пусна просто така, след като казах че не мога без теб? Можеш да се бориш колкото поискаш, но ще продължа да те държа здраво. Дори да ме мразиш, това няма значение. Ще го приема.
Обви силно ръцете си около Пабло, глух за протестите му, и го целуна нежно. Не се изненада, че веднага бе ухапан.
-          Ако не вярваш на думите ми, повярвай на това.
Улови ръката му, и я постави на гръдта си.
-          Усещаш ли? Причината за това си ти. Дори да избягаш далеч, пак ще те намеря. Дори да ме хапеш, пак ще продължа да те целувам. Дори да ме мразиш, аз пак ще те обичам.

Нед Яну 12, 2020 8:34 pm

Двадесета част (1)

Парещо чувство премина по цялото му тяло, когато чуждата топлина го нападна и совеволно обгърна цялото му съзнание. Наистина нямаше да му прости за това. Двамата бяха толкова различни, че започваше да се пита какво си мисли глупавото му сърце.
- Глупак! – успя да го наругае много по-галено, отколкото му се искаше. Но по-скоро говореше за себе си. Опитваше се да започне на чисто. Този път вярваше, че това може да се случи. Сега, когато Ингрит бе обявена за издирване. Отново бе наивен да вярва, че няма кой да му диша във врата. Но не, нещата никога не стояха така просто. Също както с този тук. – Пусни ме, Логън. Защо просто не ме пуснеш? Вече го направи и не изглеждаше трудно… - отново бе свил ръце в юмруци, с които опитваше да отблъсне тъмнокосия. В същото време обаче изумрудите жадно попиваха мекия лешник насреща. Целуна го страстно, преди отново да проговори. Ако кажеше още една дума, наистина щеше да го удуши още сега. – Не ставай смешен! Все някога ще ти се наложи да ме пуснеш! – въздъхна веднага след целувката. До какво го караше да прибягва, за да го накара да млъкне… - Ще ти се доспи…или приходи до тоалетната. Или някой отново ще те арестува за убийство…
Логън не се сдържа, и се засмя.
-          Ако ми се доспи, просто ще заспя с теб в ръцете си. Ако ми се ходи до тоалетна, просто ще те нося дотам и ще ти се наложи да споделиш доста неудобен момент с мен. Макар че, след всичко което сме правили заедно, едва ли това е най-странното. Ако някой ме арестува за убийство, ще ми се наложи да извърша истинско такова, за да се отърва от тях. Това ли са всички причини, или има още, на които да намеря отговор? Не забравяй, че все пак съм бил учител.
Логън му намигна закачливо, и си открадна още една целувка от сладките устни.
-          Никога не съм правил това с такава голяма публика. – подшушна в ухото му. – Признавам, че е някак секси.
- За бога, млъкни… - разтърси глава, за да прогони червенината, избила по бузите му. Последното нещо, което му прошепна Логън, му подейства възбуждащо и едва можа да го скрие. Ядоса се на себе си, задето му трябваше толкова малко… По дяволите, тези учителски глупости… - Имам нужда от питие. – преглътна, без да отделя поглед от него. За първи път се чувстваше толкова засрамен от инфантилното си държание. Как искаше да не го третира като първолак, след като навярно изглеждаше точно така в очите му. Целият този театър бе привлякъл немалко погледи и на Пабло му се щеше да потъне в земята.
-          И аз не бих отказал едно питие. Ако обещаеш да не бягаш, ще те пусна и ще си избереш каквото пожелаеш. И без това всичките ми покупки най-вероятно вече са притежание на някой бездомник. Не че няма да те хвана, ако пак опиташ да ми избягаш. – усмихна му се многозначително – Но този път ще има и наказание.
-          Няма да бягам повече. Но не заради теб! – реши да поясни, но лешниковите очи все още го гледаха с известна доза съмнение. Вече се ядосваше, че има по-голям инат от него самия.
-          Най-добре ме пусни, преди да си изкарам ограничителна заповед! – тросна се, но в същината на думите си сам не бе убеден дали само се шегува. Идеята всъщност не беше лоша. Кой ли демон го бе накарал да извърши всичко това предните дни, вместо да остави нещата да следват естествения си ритъм. Сега другия щеше да е в затвора и нямаше да му се обяснява в неща, в които русокосия и да искаше, не можеше да повярва. Нямаше опит в любовните глупости, но усещаше, че всичко бе неумолимата нужда на хората да запълнят празнотата в себе си.
-          И грешиш отново. Аз черпя! – изтърси като заповед и си отдъхна, когато най-сетне чувстваше тялото си свободно да мърда. Премина през редицата зяпачи наоколо и се отправи към щанда със спиртен алкохол. Беше перфектното време за нещо силно, затова грабна първата водка, която му видяха очите. Взе няколко шишета, но бе почти убеден, че дори да изпие всичко сам, пак щеше да свърши достатъчно трезвен. За Логън не можеше да каже нищо, ала щеше да си проличи.
Двамата излязоха от магазина, в който вече бяха станала известни с драмата си. Русокосият се спря пред мотора, като прибра алкохола в малкото място за багаж отзад.
-          Качвай се. – рече момчето, възсядайки своя див звяр. Карането щеше да му се отрази добре, но не бе убеден дали Логън ще оцелее до края. Чувствата му все още не бяха стабилни и се лутаха от едната крайност до другата, така че това пътуване можеше и да се окаже право към отвъдното.
Логън се намести зад Пабло, и го хвана здраво през кръста. Не се бе качвал на мотор от доста време насам. Огромна доза адреналин се разля в цялото му тяло. Такъв вид адреналин винаги го беше плашел, но също така криеше удоволствието от високата скорост. Сърцето му биеше лудо по повече от една причина. Затвори очи и пое от аромата на тялото, в което се бе вкопчил здраво. Върна се в университетските си години, когато разбра че човек може да харесва и някой от същия пол. Чуствата му никога не намериха почва, защото той ги скри дълбоко в себе си. Сбогува се с този човек, и никога не го потърси. Сигурно вече имаше голямо семейство и беше щастлив. Това би било хубаво. Но вече не беше студент и бе намерил друг, на който принадлежаха чувствата, и бяха далеч по-силни и истински от преди. Повярва, че може би имаше начин нещата да се подредят, каквото и да костваше това.
-          Липсваше ми...
Заради скоростта, с която се движеха не беше сигурен дали думите му са достигнали Пабло, но това беше без значение.
Щом подуши магистралата, Пабло маневрира рязко и моторът се наклони повече от нужното. Усети как шокиран, Логън се вкопчи в него още по-здраво. Стори му се, че му каза нещо като преди малко, но не успя да чуе от свистящия вятър в ушите му. Каската добре блокираше всички мъчителни въпроси, за които все още нямаше отговори.
- Дръж се! – излезе по-скоро като предупреждение малко преди следващия завой, който Ортиз пое още по-рязко. Караше на зиг-заг, защото не му се чакаше по червени светофари, а и бе добър в изпреварването. Беше го правил милион пъти. Да караш като луд бе перфектен начин да разпуснеш след поредния работен ден. Вече дори не можеше да го нарече „работа“. При мисълта за миналото си се чувстваше толкова непоправимо опетнен и то само след появата на Логън. Не го винеше за думите си, защото беше прав. Учителят е винаги прав, нали така? Но го болеше. Щеше му се да е способен да му даде повече от първата си целувка. Но не беше.
- Добре ли си? – реши все пак да попита, когато спря мотора и се обърна към спътника си. Не му изглеждаше съвсем наред. Най-малкото щеше да е нормално, ако му се беше завил свят. С маневрите на Пабло не се свикваше лесно.
-          Да, да, ще ми мине. Последния път, в който се качих на мотор, беше преди доста време. И определено не беше чак толкова лудо преживяване.
Логън опита да пристъпи напред, но му се зави свят, и отказа да мърда за момента.
-          Къде сме?
-          Пробвай да се завъртиш по веднъж в противоположната посока. – посъветва го и го подхвана леко, да не загуби равновесие. Този метод действаше при повечето хора, на които им беше за първи път, или пък бяха отвикнали. – По-добре е, нали? Да влезем. – все още не му каза къде са, защото и сам щеше да разбере.
- Здрасти, Пати! – поздрави блондинката зад рецепцията. Мястото беше мотел близо до магистралата, така че не се славеше с много постоянни гости, какъвто засега беше Пабло. Нали все някъде трябваше да се пренесе, докато полицията преобръщаше някогашното му лично пространство наопаки и ограждаше мястото, където е намерил трупа на Мария. Беше по-лесно да изрича само името й. Както, когато й бе ядосан. Така и не успя да се разплаче за нея. Не успя да я изпрати с ни една сълза и тъга. Дори спомените за нея сякаш потъваха в мъгла, щом опиташе да си припомни.
- Здравей, сладкишче! Освободих стаята на покрива за теб, както поиска. Може да я смениш. – Пати му хвърли ключовете и Ортиз ги улови точно навреме.
- Страхотно. – подсмихна се и се запъти към асансьорите.
- Кой е този красавец с теб? - тя повдигна вежда въпросително одобряващо едновременно. Разговорите с нея бяха някак разпускащи.
- Учителя ми по сексологя. – отвърна Пабло, показвайки белите си зъбки, сетне отново врътна дупе и продължи към асансьора.
С всяка секунда Логън имаше все по-силното чувство, че Пабло се опитва да го върне някъде в далечното минало. Напук на баща си бе правил какви ли не глупости, но никой никога не го обвини за това. Имиджът на семейство Мъри беше прекалено ценен за стария Килиън, и той го пазеше по-добре и от златно съкровище. Учителите виждаха какво се случва, но мълчаха. Дори другите студенти, които му бяха съучастници, никога не преминаваха една граница, от страх да не си изпатят. Логън не ги винеше, но в един момент всичко това му писна. Тогава срещна и първата си забранена „любов”, и нещата някак си се случиха сами. Емоцията беше нещо ново и интересно. Най-много изпитваше респект към тази личност, която тогава не разбираше напълно. Колкото и пъти да се бе връщал назад в миналото, всеки път се убеждаваше че това е поставило началото на желанието му да стане учител, което впоследствие се оказа и призванието му.
Логън реши, че щом ще се чувства отново като тинейджър, нека преживяването е пълно. Когато вратите на асансьора се затвориха пред тях, и двамата останаха съвсем сами, Логън впи жадно устни в тези на Пабло, притискайки го към стената, оставяйки и двамата без дъх.
-          Винаги съм искал да направя това в асансьор. – по една сричка за всяка жадна целувка.
Не му бе по силите да удържи дивото в себе си. Не и след като разбра, че явно и двамата споделяха въпросната фантазия. От първата до последната сричка. Нищо, че в съзнанието на Пабло беше къде-къде по-смела.
- Радвам се… - пое си дъх и дъхът му отново се сля с чуждия. - …че първият ти път е с мен. – едва довърши с кратка игрива усмивка, преди отново да бъде прекъснат от чуждите устни и език, ловко оплитащ се в неговия. Бе така лесно да се нагоди и да следва ритъма на доста по-обиграния в целувките от него. Притваряше очи при всяка страстна вълна, която нападаше тялото му. Скоро намери пръстите си заровени в черната коса, която едва достигаше с височината си.
Логън притисна тялото си още по-близо до неговото. Поемаше изкусителния вкус на устните и езика на Пабло на големи дози, но не бяха достатъчни. Искаше още. Имаше нужда да вкуси повече от това подобно на наркотик усещане. Прекъсна една от многото подлудяващи целувки, хвана дупето на Пабло, и набързо го качи да седне върху металния парапет. Украси красивото му вратле с целувки, докато не си хареса едно определено място и впи зъби в него, оставяйки червенолилава следа. Една от ръцете му се плъзна под дрехите, докосвайки гладката стегната кожа на стомаха му.
-          Иска ми се да направя много повече, но се боя че етажите няма да ни стигнат.
Потръпна от новото изживяване, водещо до пълна самозабрава. Мразеше го дори в този момент, или по-скоро проклинаше властта, която има над него. Всеки допир бе като част от хипноза, отдалечаваща съзнанието от реалността все повече и повече. Искаше да му каже да спре, да го отблъсне, защото още не му беше простил, но тялото му отказваше да изпълнява. Подчиняваше се само на въпросната демонична хипноза. Коженият му панталон се цепна на много компрометиращо място, когато Логън го качи на парапета и щом русокосия го усети макар и с малко закъснение, някак съумя да дойде малко на себе си.
- Мисля, че си прав…- каза и внезапно го бутна с краче, прекъсвайки така приятното му занимание. Логън залитна и почти събори старата двойка, която стоеше пред вратата на асансьора вече няколко секунди. Достатъчно дълго, за да станат свидетели на някои от уроците, което Логън прилагаше на практика.
- А ние…защо сме тук. – попита старицата, все още втренчена в тях.
- Колата ни се повреди, скъпа. – любящо й напомни съпруга, а Пабло се изниза от асансьора, след като събра търкалящите се по пода бутилки с водка. Все още не бе забравил за какво се беше прибрал.
- Да продължим по стълбите… - изстреля блондинът, но точно излязоха на стълбището и Логън понечи да поднови хипнозата си. – Нямах предвид с това! – отсече русокосия, закривайки с ръка чуждото лице и отделяйки го от себе си. Прескочи няколко стълби като зайче, за да се подсигури че другия няма да го настигне.
Логън тотално бе изключил логичната част на мозъка си. Как беше живял досега без такива силни емоции? Без свобода. Тича нагоре след Пабло, докато не достигнаха покрива. Добре, че адреналинът му беше достигнал опасно високи дози, та дори не регистрира страха си от високото, и вместо това продължи да следва русокоското, докато не влязоха в странно разположената по средата на покрива стая, където Пабло вече се бе наместил, и наредил бутилките водка до себе си.
Разтвори широкия колкото балкон прозорец, от който се виждаше част от покрива и изумителна гледка към града. Е, не чак толкова добра, колкото от небостъргач, но поне светлините и очертанията на сградите бяха по-ясни и реалистични от тази височина.
- Какво те накара да се върнеш за мен…? – отрониха устните му от само себе си, докато се взираше в далечното тъмносиньо небе. Все още не се бе стъмнило съвсем. Открояваха се и гъстите тъмни облаци. По дяволите, беше си казал, че не му се слушат повече приказки и любовни признания. Нямаше идея защо му зададе точно такъв въпрос.
Логън се намести на люлеещият се стол до прозореца. Не искаше да е прекалено далече от Пабло. Причината определено не беше приятната цепнатина на кожения панталон, към която Логън си заповяда да не гледа. Замисли се над въпроса. Все още сглобяваше точно този пъзел.
-          Хмм, причините са повече от една. Още когато ви видях заедно, не исках да го приема, не исках да си тръгна. Не знам защо точно го направих, може би беше идеалната схема, която се стремя да следвам вече толкова години. Да съм винаги този, който си тръгва първи, да съм този който мисли трезво и не се води от егоистични подбуди и желания. Схемата, която не веднъж захвърлих в твое присъствие. Страшно много ме заболя, че ти обърнах гръб, страшно ме беше яд на мен самия, защото това не беше нещото, което исках истински. Затова и се върнах, преди да позволя на прагматичната си страна отново да вземе надмощие. Знаеш ли, бил съм и от двете страни. Бил съм и добър и лош, бил съм и послушен и съм се движил с най-лошите възможни групи. Докато не станах учител. Тогава просто затворих миналото в една кутия, и повече не я отворих. Станах прагматичен и обран. Докато не срещнах теб... – Логън се усмихна на себе си.
Тихият му ангелски смях наруши тишината след обяснението на Логън. Солидно и добре аргументирано, както и се очакваше от учител. Оставаше единствено на Пабло да облече униформа на гимназистка. Русокосият постави ръце върху двете облегалки на люлеещият се стол, за да прикове за миг лешниковите очи.
- Може би трябва да чувствам вина за това, но… не. – довърши с многозначителен поглед, сле което отново се изправи и отиде до шкафа, откъдето изкара две стъклени чаши. - Вероятно си вкарал много деца в правия път… - мина покрай него колкото да му подаде чашата, в която вече му бе налял едно питие. Един ден може би Логън щеше да го намрази, така че се предполагаше сега да се отдаде напълно на момента, в който е обичан. Нямаше как да крие от себе си, че се почувства специален, че думите му също го бяха докоснали неведнъж.
- И аз изоставих онова, което правех досега… - облегна се на стъклото, отпивайки от водката в ръката си. - …заради теб.
-          Не мога да твърдя, че това не ме радва. Най-малкото, защото такова място не е за теб. Всъщност, не е за никого. Колкото и смешно да прозвучи, би било хубаво такива места да не съществуват изобщо.
Логън отпи от предоставеното му питие. Водката опари гърлото му. Още нещо, което не беше правил от доста време, но му хареса.
-          Каква Коледа само...Определено не си я представях така.
Огледа се съсредоточено в прозрачната течност, без някаква определена цел.
-          Но исках да я прекарам с теб, по един или друг начин. Това не е най-традиционното възможно празнуване на Коледа, нито е близо до разбиранията ми за празника, но не е никак лошо.
Загледа се в разкриващата се пред големия прозорец гледка.
-          Много пъти ли си бил тук? Нямам нищо предвид с този въпрос – побърза да поправи възможно недоразумение – Просто ми е любопитно, тъй като познаваш хората и мястото толкова добре.
Очакваше точно този отговор. Беше ясно като бял ден, че ако не бе сменил професията си, нямаше шанс с него. Струваше му се, че трябва да се промени пo още много начини, за да успее, но дори тогава може би миналото му щеше да напомня на Логън. Всичко онова, което и двамата опитваха да избягват. Пабло някак го долови, скрито дълбоко в последния въпрос. Веднага бе видял това място като потенциалното работно място на блондина. Навярно го глождеше колко ли клиенти бе имал, колко ли ръце преди неговите го бяха докосвали и омърсили.
Пресуши третата си чаша в мълчание и си наля още една. Щипещият спирт промиваше вечно отворените рани, но не можеше да му даде нужното избавление. За целта трябваше да умре и да се прероди в нещо с различна съдба от сегашната му. Знаеше, че далеч не беше свободен, макар и вече легално пребиваващ в тази страна. Никога нямаше да се почувства на мястото си. Дори да имаше такова в живота на Логън.
- Пренесох се тук временно, когато… се върнах от хижата с Джеремая. Мисля, че се досещаш защо. – изкара малкия ключодържател от джоба на кожения си панталон и се заигра с него в свободната си ръка. Не искаше да се разтрепери, досега не му се бе налагало да говори с някого за случилото се. - Полицията ми отпусна около минута да си събера най-важните неща…
Не криеше горчивата си усмивка. Но тя бе там, за да покаже огорчението му от самия себе си. Още не знаеше защо трябва да преминава през всичко без емоции. Нещо се пречупи още там, в онази хижа, когато полицията нахлу просто така. Оттогава не вярваше, че е наистина буден.
- Аз също обичах Коледа като малък, да не повярваш… - върна се за малко към предишната тема. – Но това е семеен празник. Сещаш се.. За хора, които имат семейство. – пресуши поредната чаша, вече не помнеше коя. Страните му леко порозовяха, но все още не усещаше нищо. Проклетата му резистентност. – В момента не празнуваме Коледа. Просто пием.
Реши все пак да поясни, преди да налее още едно и на Логън.
-          Хмм, може би си прав. Не знам защо смятам Коледа за толкова специално време от годината.
Логън отпи от предложената му за втори път течност.
-          Никога не съм я празнувал истински, или поне такава каквато трябва да бъде. Но винаги държах на традициите, на украсата, на подаръците, дори да бях сам. Винаги си доставях това малко късче удоволствие.
Очите му гледаха към Пабло, и но и някъде много далеч от него. Пресуши чашата, и помоли за още една.
-          Сигурно беше глупаво от моя страна да ти купувам каквото и да е. Ти не си от типа хора, които се интересуват от материалното. И, въпреки всичко, смятах че такъв подарък ще ти отива.
Логън стана от мястото си и хвана ръката, в която Пабло стискаше малкия ключодържател.
-          Няма да се преструвам, че разбирам през какво си минал, но ако някога решиш да споделиш, ще те изслушам. Всички имаме своя товар, но това не трябва да ни преследва цял живот.
Думите му бяха последвани от горчива усмивка.
-          Аз съм последния човек, който трябва да говори за това. Минаха тридесет години, а аз все още сънувам кошмари. Простих, но не забравих. Знам ли, може така да е по-добре...
Наведе се, и остави чашата с водка на дървения под. С вече свободната си ръка прокара пръсти през букета от руси кичури, който на тази светлина изглеждаше още по-красив.
Примижа, когато чуждите пръсти преминаха през косата му. Логън наистина го вкарваше в приказния капан на илюзията, в която всички имаха нужда да живеят. Караше го да вярва, че винаги ще има уютно кътче, където принадлежи и да захвърли отвън на прага цялата болка, събрал в себе си.
- Всички имаме тази склонност… - рече тихо и му се прииска да пресуши и тази чаша. Само че този път тя бе застинала между хладните му пръсти и не помръдваше. Погледът му стана леко далечен, а очите му се навлажниха, но така и не успяха да оформят сълзи. – Виж мен. Продължавам да помня с какво майка ме беше наранила преди години… какво не мога й простя дори сега, когато я няма. – присви очи и отпусна глава върху вдигнатата длан на Логън, отърквайки фриволно парещата си буза. – Но колкото и пъти да опитах, не мога да си спомня последния път, в който я видях. Какво беше последното, което й казах… - погледът му бе втренчен така, като че и в момента се мъчеше да си спомни. - погледът му бе втренчен така, като се и в момента се мъчеше да си спомни.

Нед Яну 12, 2020 8:37 pm

Двадесета част (2)

- Знаеш ли – Логън се замисли – Психологът, на който бях принуден да ходя когато бях още дете, често ми казваше следното: „Представи си болката, която чувстваш. Какъв цвят е тя? А сега си представи в какъв цвят искаш да я превърнеш.” Беше глупав трик – засмя се тихо – Но понякога помагаше. Най-малкото разсейва от проблемите.

Логън отпи от чашата, която Пабло държеше, и го целуна, споделяйки парещата течност с него.

- Когато един трик не работи, просто продължаваш да опитваш с други.

Затвори очи и проследи как предоставената му течност се разля по езика му и надолу по гърлото, сетне прогаряйки органите. Сетивата му се изостряха още повече, вместо да бъдат притъпени от алкохола. Непрестанно го преследваше някаква нотка на вина. Сега беше Даниел. Не му беше безразличен, затова сърцето му се сви, когато го видя в огледалото на мотора си, изоставен до глупавия Дядо Коледа пред глупавия магазин. Може би не бе способен да отвърне на чувствата му, но искаше да сподели мечтата си с него. Защото музиката ги свързваше и русокосия го бе усетил още в радиото.

- Реших какво ще правя оттук нататък… - реши да смени темата, макар да предчувстваше, че и тази няма да е много приятна. Досадното напрежение между тях нямаше наченки да изчезне. Фактите, колкото и неясни да бяха те, си оставаха факти. – Искам да пея… - направи кратка пауза, доливайки чашата си, сетне върна уверения си поглед към Логън. - …с Даниел.

Не му споделяше това, за да го нарани. Но той му беше казал нещо и реши да пробва доколко бе искрен в думите си. Дали те наистина отговаряха на желанията му.

А, да, Даниел. Съвсем беше изключил за него. Почувства се глупаво. Отношенията им сигурно никога нямаше да станат добри, особено след днешната случка.

- Ако това искаш наистина, направи го.

Палецът му премина по порозовелите бузи.

- На мен ми стига да слушам как пееш. Стоя зад думите си, че имаш прекрасен глас. Не обещавам, че няма да ревнувам, но ще ти се доверя.

Напълни си нова чаша, и отпи жадно от нея.

- Никога не съм харесвал вкуса на водката.

Усмихна се като малко дете. Погъделичка го приятната радост, че желанието му бе уважено по този начин. Поиска да усети топлината по-близо и се доближи повече, сграбчвайки пуловера на чернокосия си жребец. Подсмихна се при следващите му думи.

- Другият път ще пием яйчен пунш, в духа на Коледа. – засмя се саркастично и врътна чашата в ръката си. – И аз намирам водката за твърде остра, но знам един коктейл, който доста подобрява вкуса й. – казвайки това, момчето отпи глътка и я задържа в устата си, докато успее да се надигне леко на пръсти и да сервира прясно забъркания коктейл на Логън. – Е, учителю… Добре ли изпълних рецептата? – палавите зелени пламъчета затърсиха ответен отговор, докато езичето облиза собствените му устни, още парещи от спирта и попилата в тях жажда.

- Честно казано, стига да е с теб, нямам проблем с това което пия. Ти правиш всичко далеч по-добро, красив мой ученико.

Разходи езика си по чуждите устни, намирайки му удобно място между тях.

- Вкусът ти е далеч по-опияняващ от всякакъв вид алкохол, а сладкия привкус на устните и игривото ти розово езиче са най-качествения коктейл, който някога съм опитвал.

Придърпа го към себе си, плъзгайки ръце надолу по гърба му, докато не ги намести на толкова любимото му място, което в момента бе приятно открито.

Кикотеше се на префърцунените му и накичени сравнения. Беше му забавно откъде му идват подобни неща, но многословието бе сред отличителните му белези. Изведнъж обаче тихия му кикот секна. Ушите му пламнаха, щом усети чуждите пръсти да се спират върху стабилната цепка отзад на кожения панталон. Веднага опита да ги разкара оттам, проклинайки се задето не се преобу. Прехапа си небцето и замижа с едното око, докато болката отмине. Поне съумя да възпре животинския си порив да събори Логън върху люлеещия се стол и да го възседне като див жребец. Тъжното бе, че въпросният порив представляваше нещо от части заучено. Затова и русокосият водеше такава безподобна вътрешна бора срещу него.

- Вече… - едва си пое дъх, за да свърже изречение. – Вече стана късно. Не е ли по-добре да си вървиш? – успя след известно задъхване, като пристъпи крачка назад.

- С всеки път, в който избягаш като опарен от мен, се замислям, и съм почти сигурен че знам причината. Каквито и мисли да се въртят в красивата ти главица, в това няма нищо лошо. Няма абсолютно нищо нередно двама души, които се харесват, да споделят такива интимни моменти, независимо кои са и какво са преживели. Твоето тяло и твоите желания, искам да ги споделя с теб. Искам да споделя и моите, и да ти донеса удоволствие. Всичко друго е подробности. Да, определено е късно, но... – Логън притисна Пабло към голямото стъкло – учителите могат да стоят до доста по-късно от непослушните си ученици. А някои ученици – пръстите му пробягаха по гърдите на Пабло, и стиснаха зърната леко през плата на блузата – трябва да бъдат наказани. Днес е специален ден, все пак.

Изпусна сладка въздишка след възбуждащата маневра на учителя си. Да го нарича така събуждаше още повече въображението му в не особено чиста насока. Гърбът му бе прилепен до студеното стъкло и влагата, натрупала се по него, се пренесе и върху блузата, навлажнявайки я леко. Пъстрите му ириси се поразходиха по пътя, който си позволи за извърви и с тънките си пръстчета. От умишлено ефирния и кратък танц около чатала до изгубването между мастилената коса с няколко бели листчета.

- И… - поде, борейки се с неравномерното си дишане. – …какво ще бъде моето наказание…? – сладкият му дъх излезе на облаче, което се разпръсна и потъна някъде в чуждите устни.

- Ако ти кажа, няма да е интересно. Ще е далеч по-ефикасно направо да ти покажа. Едно мога да ти гарантирам. Носиш прекалено много дрехи за този вид наказание.

Плясна подканващото го с голотата си дупе. Една бузка, две бузки. Вдигна лекия като перце Пабло, така че краката му да се увият около широкия кръст на Логън.

- Усещаш ли какво си причинил на твоя Сенсей? – потърка възбудата си в тази на блондина – Бил си даже по-палав, отколкото си те представях.

Впи устни в тези на Пабло, този път плесвайки и двете бузки едновременно, така че да остави лека червена следа. Погълна стоновете, излезли от гърлото на момчето.

- Такова малко наказание далеч не стига. Твоят случай е по-специален, трябва да се вземат сериозни мерки.

Постави го внимателно на дървения под, вгледан съсредоточено в зелените ириси, изгубени в премрежен поглед. На бърза ръка свали вратовръзката си и внимателно я постави върху очите на Пабло, връзвайки я достатъчно здраво, но не прекалено. Положи длан на бузата му.

- Всичко ще бъде наред. Просто се съсредоточи върху усещанията.

Сърцето му заби лудо в гърдите. Усети как отново изгубва контрол над емоциите си. Ноктите му се разхождаха някъде из косата и безбрежния гръб на греховния мъж. В пространството все още се разнасяше спиртната арома, излитаща от дъха и на двамата. Русокосият все още не бе съвсем сигурен, че е готов за това, но го искаше достатъчно, за да се остави в ръцете на Логън. Поне знаеше, че е той и никой друг.

Ала щом вратовръзката закри влажните му очи, вече не го виждаше. Усети наченка на паника да се надига у него.

- Какво прав… - понечи да се възпротиви срещу този метод, но другия го успокои, увери го, че ще му хареса. Да, навярно просто не трябваше да мисли толкова, даже изобщо да мисли. Досега му се бе налагало, за да задоволява разни мъже. Всичко трябваше да е намислено и преценено донякъде предварително. Работата и удоволствието бяха две съвсем различи неща. Пабло се радваше, че в случая бе отказал да ги смеси.

- Накажи ме с любовта си, сенсей. – от устните му се изтръгна възможно най-баналното нещо, което някак винаги бе искал да прошепне някому. В тонът му пробяга и силната възбуда, която плачеше за решение.

Думите на Пабло наляха допълнително масло в огъня, който отдавна гореше в тялото на Логън. Кой би предположил, че да използва титлата си на учител ще е толкова възбуждащо? Приятелят във вече много стягащите го панталони. Но в момента той не беше важен. Искаше да изучи тялото на Пабло, да докосне всяка извивка, да открие всяко кътче, което му носи удоволствие. Запита се дали изследователите се чувстват така, когато откриват нови територии.

„Спри да мислиш като учител, и просто действай!”, заповяда си Логън, впечатлен от таланта на съзнанието си да се впуска в такава маловажна информация в най-неподходящия за нея момент.

- Добро момче. – похвали го Логън, щом Пабло се остави послушно в ръцете на своя Сенсей.

Съблече сакото си, повдигна красивото с цвят на карамел тяло, и го положи върху вече топлия и мек под.

- Не бих искал на моя скъп ученик да му стане студено, щом започна да събличам дрехите му бавно, една по една. – прошепна в ухото му, и за доказателство повдигна тънката блуза. Пред него се разкри гледката на нежната, подканваща го да я докосне кожа. Ръцете му се плъзнаха по стомаха, преминаха през оформящите се по иначе слабото му тяло мускули, и се спряха до розовите пъпчици, които го привлякоха като магнит. Стисна едната между двата си пръста, като палецът му правеше кръгови движения около върха и’. Другата покани между устните си, засмуквайки я като гладно дете.

- Как се чувстваш, непослушен мой ученико? – подразни го Логън, гризвайки леко вече набъбналото зърно.

Почти извика от сладката болка, която му донесе играта на другия. Пред погледът му бе същия мистериозен мрак, ръцете опипваха наоколо за нещо в което жадно да се вкопчат. Най-вече парче плът. Вече бе оставил розови следи от ноктите си по врата на Логън, без дори да подозира колко му отиват.

- Полудявам… - не можа да довърши отговора си от новия стон, който си проби път през зъбите му. Кой добър учител не оставяше учениците си да се доизкажат? Трябваше да подаде оплакване. Не че имаше време дори да мисли върху каквото и да било. - Сен…сей. – прошепна сладострастно и накъсано между въздишките. Дъхът му беше парещ, а вече докоснатата кожа направо изгаряща. Слабото му телце се извиваше при всеки допир, сякаш, за да го попие дори по-плътно и по-осезаемо.

„Логън…Логън…“

Не го виждаше и затова повтаряше и потретваше името в съзнанието си. Само той, господарят на сърцето му.

Удоволствието, което доставяше на сладкия си ученик, се отразяваше и на него самия. Дори недокоснат, тялото му беше възбудено прекалено. Щеше да търпи, колкото се налага. Правеше това за Пабло, не за себе си. Беше решен да постигне целта си.

- Май красивият ми възпитаник си е глътнал граматиката.

Вместо да поиска отговор, Логън завладя отново разтворените, стенещи устни. Ръката му се спусна болезнено бавно обратно по същата посока, в която бе изследвала тялото по-рано, докато не спря до лъскавия колан на кожените панталони. Продължи надолу по бедрата, докосвайки вътрешната им страна, като упорито избягваше центърът на насладата. Можеше да си представи сладкото мъчение, на което подлагаше Пабло. Премести ръка на другото бедро, и поднови палавата си игра. Остави русокоското да си поеме малко въздух след многобройните дълбоки целувки, и се насочи към ново все още неизследвано местенце на врата му, където да остави своя знак. Маркира нежната кожа с език, преди да забие зъби жадно. В същия момент ръката му се плъзна между бедрата на Пабло и стисна леко все още болезнено затворената в капан подутина. Молбите, които достигнаха до ушите на Логън, бяха толкова секси, че той нямаше как да не се усмихне доволно.

- Нека те оттървем най-после от тези панталони.

Набързо свали вече така или иначе неизползваемата дреха. Облиза устни, и преглътна шумно. Обви с ръка потрепващия орган. Показалецът му обходи главичката, попивайки прозрачната лепкава течност. Почувства се достатъчно дързък, и опита от греховния нектар.

- Не само устните ти са вкусни, скъпи ми Пабло.

Повдигна краката му, и ги разтвори, така че да си открие гледка към забраненото цвете, скрито там. Усети как цялото тяло под него потрепна.

- За първи път ми е, но ще опитам да бъда нежен. Подготвен съм, написах си домашното. – прошепна в ухото му, преди да го целуне нежно по челото.

- Ще ми трябва помощта ти. Разтвори устните си за мен.

Логън прокара пръсти нежно между отворените устни. Пабло, веднага разбрал какво се иска от него, засмука послушно всеки един от тях, покривайки ги обилно със слюнка.

- Добро момче. Отпусни се.

Логън започна да описва кръгове около мястото, преди показалеца му да се изгуби бавно в пулсиращата горещина.

Тялото се огъваше като пластилин в чуждите ръце и докато докосваната кожа се разтапяше като карамел, едно определено местенце набъбваше и се втърдяваше като кокосов орех. Усети как бе напът да се примоли за помощ, когато го полазиха вледеняващи тръпки, контрастиращи на всичко досега. Молбата застина, заедно с дъха му.

Мракът внезапно започна да превзема не само погледа, но и съзнанието. Стискаше зъби и хапеше език, за да се концентрира върху името на Логън, но една част от него, която не му позволи да се отпусне изцяло, неумолимо го придърпваше към пропастта на спомените. Нямаше повече сили да спре тези проблясъци.

„- Добро момче. Отпусни се.“

Шептяха нежно устни, с ъгълчета, извити в увещаваща усмивка. Усмивка, замаскираща подсъдни намерения. В центъра на реалистичното дежа вю се намираха две сенчести фигури, постепенно се сляха в една. Тази на мъжа, който си закупи живота му в името на красива кауза.

Кадрите от две различни години се преплитаха забързано, но съзнанието ясно открои свързващите пъзела парченца.

Разпилени по пода лакомства напомняха за разпилените по пода шоколадови бонбони. Семплата мъждукаща светлина и мириса на свещи. И вратовръзката, блокираща образите. Имаше и разлики. Играта на криеница не съответстваше на нищо. Ала така доближаващите се сегменти от атмосферата, ходовете, думите, всичко болезнено пасна и премина като копие през съзнанието на блондина. Като че се бе събудил от приказния сън, за да види кошмара си.

Острата защитна реакция се задейства привидно от нищото, при което Логън осъществи болезнен сблъсък с дървения под. Блондинът все още стискаше в една ръка намачканата вратовръзка, попила сълзите му. Не беше ясно коя от хватките на Джеремая бе приложил, но сега единия му крак държеше бившия учител залепен плътно долу на хладната част от пода. След като захвърли парчето плат, момчето светкавично разкопча чуждия панталон и пръстите му пробягаха по наедрялото от възбуда мъжество, обхващайки го с почти цяла длан. Без да дава свобода на целта си, приведе гръб, а кичурите му се спуснаха заедно с езика по дължината на мъжеството, преди да го погълне цялото с многократно усъвършенстваната си техника. Свободните му пръсти се заиграха с двата тестиса, които след секунди русокосият засмука, издърпвайки леко кожата със зъби. Когато в устата му се бе насъбрала достатъчно слюнка, примесена с вкуса на чуждия нектар, най-сетне си даде почивка, изправяйки отново гръб над Логън. И тогава го видя… Едва в този миг успя да се огледа в очите му и видя леденостудените зелени ириси, съвсем изместили в края топлото какао. Видя онова свое подобие, достойно за презрение и съжаление. Автопилотът го накара напълно да изключи с кого е и сега стоеше с изпълнено с гняв сърце, третирайки го като поредния клиент в поредния си работен ден. Това от което най-много се опасяваше, стана реалност.

- Съжалявам… - едва изрече, отдръпвайки се от чернокосия като от мъртвец, чиято смърт току-що е причинил. Тупна по дупе обрано на пода, обгръщайки треперещо тяло с ръце. От крайчето на устата му потече сладката течност, която побърза да избърше с опакото на дланта си, преди да захапе палец до кръв. Не искаше такъв развой, по дяволите! Не искаше отново да прецака всичко… но не знаеше как. Наистина не бе готов за тази крачка. Чувстваше се толкова далеч от всичко, което трябваше да изпита, от вълната, която трябваше да яхне заедно с Логън. От щастливото съвместно плаване в морето на любовта.

Не, не и по този начин. Не желаеше моментното удоволствие, което изпита, нормално за всеки в такава ситуация. Отново имаше съвсем различна цел от крайната постигната. Искаше му се да блъска с юмруци по дървения под, докато не отвори дупка в него, но дори това нямаше да го успокои. Чувстваше се като изгубен в лабиринт, и всеки път щом виждаше заветната цел, се заплиташе наново. Лошият спомен, който явно изживяваше Пабло, оставаше пълна загадка за него, и това го побъркваше допълнително. Той ли несъзнателно отново бе стъпил погрешно? Или щеше да е неизбежно, каквото и да предприеме? Има ли начин да помогне, и ако да, как въобще да стигне до него? Беше повече от ясно, че информацията няма да му се предложи на сребърен поднос. Цялата объркана мистерия стоеше пред него като сложно химично уравнение, което му се присмиваше всеки път щом вместо да получи вълшебен елексир, съставките гръмваха в лицето му. Главата го заболя страшно силно. Може би алкохолът най-после си казваше думата, а твърд алкохол в комбинация с объркани чувства не води нищо добро със себе си. Като насън пролази бавно до треперещата като листо фигура, повдигна палтото си от земята, и загърна Пабло с него.

- Нищо лошо не си направил.

Прегърна го нежно и започна да го успокоява като малко дете, повтаряйки думите така сякаш бяха магическо заклинание, създадено за да заличава болката. Странно как точно онези, които са ни най-скъпи и искаме да защитим от всичко мръсно и болезнено на този свят, са тези които нараняваме най-много. Иронията на човешкото съществуване.

*********

Всяко начало беше трудно. Всеки нов ден. Да намери смисъла да стане от леглото беше невъзможно почти. Правеше го по-скоро по навик. Сега обаче, тъкмо когато започна да му намира цаката, някой се опитваше да му издърпа килимчето изпод краката. Жената се дереше така, сякаш имаше кол забит в задника, а Джем тичаше и той не знаеше защо натам вместо в обратната посока. Когато пристигна на мястото видя надписа с големи букви ''курва'' на вратата. Пффф, за такава дреболия струваше ли си да му изкарва ангелите? Буквите бяха огромни и червени, но изписани с боя, а не с кръв. Това го подсети, че имаше да разчиства двама мъртъвци от главата си и куп камери от сградата, които вече не му трябваха. Плюс да открие кой му беше изпратил листчето с цифрите. И това, ако не се наричаше цел за ранно ставане сутрин, пък на!

Но Джем не беше по бързите неща. Той винаги правеше едва минимума и досега беше оцелял. Като за начало беше пуснал връзките си в полицията. Знаеше как се движи разследването. Когато загря и що за стока е бил пратеният електротехник започна да има гадното чувство, че някой се опитва да си хване дивеч, а Джем далеч не бе в настроение да е месото на масата. Тридесет години живя в мир, сега ли намериха да му разбутват старите кокали? Свинчо е бил информатор, а Джем в миналото беше поработил и за правителството. Първата жертва беше убита с антракс. Знаеше, че и трите са приписани на един човек. Това, че Джем се бе оказал наоколо в този случай беше съвпадение, но в случая със Свинчо му намирисваше и то далеч повече от просто опърлена свинска кожа. Беше пуснал хрътки и подозираше, че съвсем скоро жител на тази сграда щеше да бъде сгрян от ръката на бесния Джем.

Подмина врещящата в истерия квачка оплакваща, че някой беше написал истината за нея и се прибра. Мир, спокойствие, тишина. Трите му любими думи.

Две минути по-късно се зададе бедствието на живота му. Виктор беше доведен от служител на закрила на детето, които все още смятаха, че е опасно дете да бъде оставено в тази града. Той се втурна и буквално се вряза в Джем секвайки дъха му.

- Липсваше ми, стар... - Усети се навреме, че ако продължи да използва обръщението ''Чичо Джем'', ще оцелее, за да разказва. - Липсваше ми. Забравил си, че е Коледа, нали?

- Ах, вие младите сте толкова безгрижни - погали го по главата. - Занимавах се с досадни неща и ми изскочи от акъла. Хайде, знам, че нямаш търпение. Отвори си подаръците.

Пет минути по-късно все още наблюдаваше прехапалия език Виктор, който се мъчеше да отчопли тиксото без да нарани подаръчната хартия. Джем обмисляше да си направи ритуално харакири и да го заснеме правейки си собствен ютюб канал. Гледаше го с всичкото търпение на света, но знаеше, че няма да издържи дълго. Мигът, в който щеше да се нахвърли върху беззащитния Виктор, да му грабне подаръка и да разкъса проклетата кутия наближаваше неумолимо. Виктор забелязал втренчения поглед на Джем вземащ ненормални размери изгука:

- Виж и своя подарък - подаде му папируса. Джем очакваше да е картина, но всъщност беше списък с талони. Виктор предлагаше да помага на Джем с различни досадни задачи, с които старецът не обичаше да се занимава. Милият Виктор, ако Джем го оставеше да се занимае с нещо, щеше да се наложи да го убие две минути по-късно, защото ще го е издразнил до смърт с туткането си. Погледна момчето и очите му се навлажниха. Успя да се усмихне през зъби.

- Нека ти помогна - предложи Джем най-накрая вземайки подаръка от Виктор. Дори успя да стори това без да му откъсне някой крайник своевременно. Постави чифта до нозете му. Момчето се наведе и ги докосна.

- Винаги съм искал обувки. - Виктор не каза цвета, не каза марката или модела. Той каза обувки. Да има свои собствени обувки. Не скъсаните на брат си, не обувките дадени му от дарение, а негови си обувки. И, да, те бяха маркови и спортни, и Джем искрено се надяваше, че Виктор няма да се пребие с тях. Дано поне краката му не бяха толкова спънати, колкото някои други измерения от него. Подаръците му включваха ръкавици, шал, пуловер и всякакви подаръци каквито дядовците подаряват на внуците си. Обикновено децата не харесваха практични подаръци, но Виктор беше различен. Всичко това беше негово, но той някак нямаше в себе си заложена думата ''мой''. Не можеше да разбере как действа принципа на притежанието. Ако сега някой поискаше ризата от гърба му, той щеше да я даде и нямаше да се сърди, ако не му я върнеха после. Нищо че навън беше минус осем градуса. Понякога Джем се възхищаваше на това момче. Друг път се чудеше как то беше способно да оцелее толкова време във враждебната среда, в която беше родено.

- Чичо Джем, вече имам пълна екипировка за каране на ски. Кога ще ме заведеш? - Джем въздъхна. Децата никога не забравяха дадените обещания, нали? И досадно напомняха по хиляда пъти на ден.

- Не мисля че ските биха ти подхождали - промърмори Джем виждайки как Виктор връзва различни вързанки от лявата и дясната си обувка в едно. - Господи, дай ми търпение, моля те! - допълни под нос.

- А кънки на лед? Хайде, де! - Виктор реши да упорства и едновременно с това се изправи в нетърпението си. Пируетът, който завихри обезглави звездата на върха на елхата, стресна дремещата Елеуха, която измяца и се скри под дивана, а Джем получи тупаник в челюстта преди Виктор най-накрая да се изплющи на земята.

- Кънки на лед, казваш - замислено проточи старецът разтриващ челюстта си.

***

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
		1	2	3	4	5
6	7	8	9	10	11	12
13	14	15	16	17	18	19
20	21	22	23	24	25	26
27	28	29	30	31