Re: "Съседи"

Пон Дек 23, 2019 7:55 am

Единадесета част

Въпреки шокиращата ситуация, Логън запази самообладание. Ако си мислеха, че ще му вземат Пабло, жестоко се лъжеха. Скри го още повече с тялото си.
-          Това момче няма да ходи никъде.
-          Отдръпнете се, Г-не. Пабло Ортиз и майка му пребивават незаконно в страната, и трябва незабавно да бъдат върнати обратно в Колумбия.
-          Не мисля, че разбирате. Нека ви изясня ситуацията. Отсега нататък Пабло ще е под моя опека. Щом толкова му трябва Виза, ще я има.
-          Не знам за кого се мислите, но ни пречите да си вършим работата. Отдръпнете се, преди да ни се наложи да използваме груба сила.
Мъжете понечиха да сграбчат Пабло, но убийственият поглед на Логън ги спря на място.
-          Ако го докоснете и с пръст, ще се погрижа всички да изгубите работата си още днес.
Логън изговори думите съвсем спокойно, но тонът му не търпеше възражения и можеше да накара всеки да му се подчини. Никой от мъжете не посмя да мръдне и сантиметър.
Логън опита да направи крачка напред, но Пабло се бе вкопчил все така в него.
-          Всичко ще бъде наред. Довери ми се. – успокои го нежно, и когато момчето най-после му даде свобода на движение, Логън подаде на мъжа пред себе си личната си карта. Той не разбра какво точно се очаква от него, и единствено прочете написаното там име.
-          Логън Хейс. Името ви не ми говори нищо.
Логън извади втора лична карта, и я отново я подаде на същия мъж.
-          Това е истинската ми фамилия, преди да я сменя.
Мъжът веднага ококори очи, и целия плувна в пот.
-          Моите извинения! Не ви разпознах! Ние просто си вършехме работата...
-          Както вече казах, всичко около Пабло ще уредя лично. Надявам се няма да се срещаме повече.
-          Разбира се, Г-не! Приятен ден!
Мъжът върна личните карти на Логън, и направи знак на останалите мъже, които го последваха с бърза крачка.
Когато отново останаха сами, Логън поклати глава.
-          Надявах се никога да не ми се наложи да използвам името на баща си. Ще трябва да измисля какво обяснение да му дам.
Стискаше ръце в юмруци. Вече бяха спрели да треперят. Страхът бе изтребен от гнева.
Дори не го изненада колко лесно високата и властна фигура пред него отпрати хрътките на закона. Защото същият закон служеше на такива като него. Прекланяше се единствено пред тези там горе, на върха на стълбицата. Да, те наистина притежаваха света. За тях не важеше безмилостната гравитация, дърпаща те надолу към пропастта.
Някъде под сянката, надвиснала над лицето му, устните се изкривиха в горчива усмивка. Човекът, когото прати по дяволите няколко дни по-рано, сега го превърна в свой доживотен длъжник. Независимо кой би се опитал да го убеди, че това е поредното дело от добра воля и няма нужда да даде нищо в замяна, през погледа на Пабло нещата никога нямаше да изглеждат така. Самият факт, че стига да поиска, Логън може да реши съдбата му с едно щракване, го караше да иска да го убие още сега. Някъде дълбоко в съзнанието му се загнезди мрачната представа как се превръща в огромна боа, замайва го с отровата си и го поглъща жив, оставяйки го да се задуши в утробата му. Защото точно така се чувстваше и Ортиз. Дребна, незначителна плячка, погълната от безмерния чар и милост на в пъти пресъзхождащия го хищник. Задушаваше се там, в тази своя безпомощност, че този живот никога нямаше да му принадлежи както му се иска.
- И сега какво.. Какво ще стане с мен? - попита, отново надявайки невинната маска на уплашена плячка, докато мислите да се превърне в хландокръвен убиец, не го напускаха. Пабло не познаваше свободата и всъщност нямаше представа какво да я прави, затова може би най-ужасяващият отговор, който Логън можеше да му даде, бе такъв, включващ думата "свободен си". Точно той никога нямаше да бъде. Още от раждането си бе продаден на един от тези горе. Никога не бе притежавал живота си и това нямаше да се промени. За момента зависеше изцяло от милостта на Логън. Царят на джунглата.
Припомни си противоречивия му образ отпреди минути, докато сълзите се сипеха от очите му, безпомощен и изгубен като малко дете. Единствено в озни миг го почувства така близък до себе си. Но този негов образ бързо се разми и изчезна от спомените му. Като незасъхнал акрил под дъжда.
Логън се обърна, в отговор на въпроса на Пабло.
-          Сега ли? Сега си свободен.
Логън не се сдържа, и се засмя.
-          Това ли очакваше да ти кажа? Истината е, че не знам. Действах отчаяно. Беше ме страх, че може да не те видя повече. Действията ми бяха повлияни от собственият ми егоизъм и безпомощност. Дори не знам дали наистина искаш да останеш тук, и вместо да те спася съм те задържал по-дълго на място, където не си щастлив. Не те познавам достатъчно, за да съм сигурен какво точно желаеш. – Логън въздъхна и седна на болничното легло – Знаеш ли...Първата ми мисъл беше да нападна онези мъже. Да се сбия с тях, и после да избягам оттам с теб. Но ме хвана страх...Паникьосах се, че ще изгубя свободата си, и всичко за което съм работил усилено толкова години. Скрих се зад името на баща си, това което се молех никога да не използвам. Като най-големият страхливец. Не знам защо правя всичко това за теб, досега никога не съм жертвал удобния си живот за никого, дори за бившата ми съпруга. – изправи се и докосна нежно ръката на Пабло, като се надяваше, че той няма да го отблъсне – Не мога да ти гарантирам, че вече всичко ще е наред. Това, което казах на онези мъже бяха по-скоро блъф. Не съм сигурен, че наистина мога да го постигна. Дори не мога да гарантирам как ще реагира собственият ми баща, защото това рано или късно ще стигне до ушите му. Не е като да имаме...идеални отношения. Изборът е в твоите ръце. Не знам точно защо, но нещо дълбоко в мен вярва, че ти си заслужаваш усилията. Ако ми позволиш, ще опитам да ти помогна, това ти го обещавам, но само времето ще покаже дали ще успея. Ако не искаш да оставаш повече в тази страна, няма да те спра, макар че ще ми коства огромни усилия.
Никога не знаеше дали да вярва на ушите си, когато този човек се доближи и му заговори толкова красиво. Нищо от това не полежеше на логика, или поне не на блондинската логика. Или всичко беше една игра, една красива заблуда, или бе попаднал на човек, който не бива да изпуска. Искреността на Логън все пак прогони вечните съмнения и породи усмивка на лицето му. Признаваше си толкова лесно, че е постъпил както всеки друг би на неговото място. Не, в това реално нямаше нищо неправилно. Ако Пабло също имаше име, зад което да се скрие от неприятности, би го сторил без да се замисли. Но може би вече не му трябваше такова…
- Признавам си, че бях объркан. – започна, а тънките му пръстчета се заиграха с тези широката длан на тъмнокосия. Бавно призова лешниковия шоколад насреща да се разтопи в зелените му пламъчета, блещукащи с екзотично сияние. – Питах се защо човек като теб рискува толкова за уличница като мен. - засмя се тихо въпреки болката, която му костваше това. Тялото му все още се възстановяваше от последния жесток сблъсък с реалността. Но никой не можеше да скърши младостта и волята му за живот. Може би с правилния инструмент под ръка, щеше да си върне отнетите човешки права. Може би тогава вече щеше да има някакъв избор. – Какво желая е без значение в момента. Но ако успееш да осигуриш виза за мен и майка ми… - другата му ръка чевръсто се спусна през торса, спирайки се върху една определена част на чатала. –…ще си заплатя услугата.
Повдигна се на пръсти, дъхът му успя да пролази по брадичката на Логън, а опитната маневра на Пабло най-сетне му даде задоволителен отговор за всичко. Ако не всички, то поне някои от фантазиите на момчето изглежда бяха споделени. Но можеше да види и друго. Този мъж искаше да го има по друг начин. И вероятно само за себе си. Резултатът от малкия тест събуди ново опасно усещане, което за миг превзе здравия разум на русокосия. За малко да залитне и да остави устните си да се слеят с отсрещните. За щастие навреме излезе от ролята, превърнала се в неизменна част от него. Той винаги щеше да бъде отчасти и уличница. Беше късно да промени това. Ето защо нямаше реални очаквания другия да удържи на думите си. Знаеше, че всеки е в правото си да размисли, особено ако поемаше риск заради някой друг.
- Отивам да се изпиша, не ми се стои тук. – промълви, вече оставил чуждия чатал на мира, сетне тръгна да излиза от стаята.
Въпреки кръвта, която се беше събрала на равни количества в лицето и слабините му, Логън действа бързо. Улови нежната ръка на блондина здраво, и го притисна към скучната бяла стена. Гледаше право в очите му, а неговите собствени пръскаха искри.
-          Не си мисли, че не ми харесва тази игра. Напротив, смятам че получи ясно доказателство за това. Все пак съм мъж, такива жестове ми действат възбуждащо. Но едно не мога да приема. Не искам да бъда третиран като един от клиентите ти. И аз си имам достойнство.
Отдръпна се от Пабло.
-          Нека отидем да те изпишем.

*********

Не знаеше какво да си мисли. Не знаеше какво да чувства. Днес беше празен. Безволев. Мъртъв отвътре. Беше събудил и употребил толкова чувства и емоции в последните дни, че сега те не му достигнаха. Седна в леглото и мигом усети болката в коляното си. Номер три най-често му беше помагал със събуването и обуването на панталоните, защото Джем отлично знаеше колко много момчето мрази домакинската работа и да докосва старческата кожа. Лично беше чул изказа по негов адрес в случайно чут телефонен разговор. Номер три можеше да продаде и душата си за пари, но беше под достойството му да помага на Джем с обличането. Изпитваше невъобразима погнуса. Затова и Джем караше момчето всеки път да глади панталоните му като наказание когато прегреши.

Изправи се и залитна. Изпъшка и се обърна. Взе две от хапчетата оставени на нощното шкафче с голяма глътка вода от любимата си чаша със семейната снимка на нея. Не поиска Номер четири да му помогне с тоалета, въпреки че знаеше че Виктор ще дотича на драго сърце. Момчето вадеше у него емоции, които му струваха скъпо и го изморяваха. Сега разбираше защо хората предпочитаха да създават семейства рано. На годините на Джем вече ставаше трудно. Още повече, ако обичаш момчето насреща си, а то непрестанно ти напомня за сина, когото си загубил. Тази сладко-горчива тръпка го изтощаваше прекалено бързо.

- Добро утро, Фани. Днес си красива както винаги - приближи се до креслото и погали ръката обгърната от кадифена бежова ръкавица до лакета. Усмихна се едва и се зареди с енергия, за да изкара деня. Щеше да стои на партера и да наблюдава за съмнителни движения. Беше си записал това в списъка със задачи. Отскоро беше нещо като негласен портиер на сградата. Без да привлича внимание към себе си той изпращаше и посрещаше живущите, техните посетители и разучаваше детайлите, които го интересуват.

Приближи бюрото си и прелисти набързо тетрадката. Не му се четеше задълбочено днес. Там бяха записани всички хора, които го интересуваха и трябваше да помни. В противен случай ги забравяше. Отвори и черния дебел тефтер. Дочете записките от последните дни и се приготви да излезе. Завари Виктор във всекидневната да мие чиниите. Той се усмихна топло на стареца, забърса ръцете си припряно в престилката и трепетно застана пред него, сякаш Джем щеше да му дава бонбони.
- Какво? - недоумяващо изломоти старчето.
- Обеща ми да направим хранилка за птици, която да окачим в парка. - Лицето му беше озарено и изпълнено с надежда.
Джем се сепна. Беше забравил.
- Хмм. Добре. Нека отидем да купим материалите. После докато аз оправям вратата във фоайето, ще ти помогна с инструкциите за хранилката, става ли?
- Да - изстреля в типичния си стил Номер четири. - Няма ли да закусваш? Приготвил съм портокалов сок и палачинки с пудра захар.

Джем погледна апетитно подредените в чинията бомби с въглехидрати. Погледна очаквателния поглед на Виктор и реши да си спести разочарованата муцунка отсреща и дългото мълчание после, което го очакваше. Каза ''майната му'' на режима си за хранене и реши да се награди с тези вкусотиики. Отхапа и...
- Оу...
- Какво? Какво стана? - момчето се втурна притеснено на мига.
- Младежо, от кой буркан точно сложи захар?
- От зеления.
Джем направи повторна физиономия, въпреки че вече беше изплюл хапката в устата си. Не можеше да се сърди на Виктор. За разлика от другите индивиди обитавали този дом, това момче нямаше самочувствие в излишък. Никога не правеше нещо нарочно или на инат.
- Следващия път използвай захарта от синия. Това е сол. - Джем изхлърли храната в чинията си и сложи ръце на раменете на Виктор. - Не се обвинявай. Все още си нов в този дом. Ще свикнеш. Хайде сега да отидем да купим материалите. Свали си престилката? - Беше правил това милиони пъти за Фани през годините. Развърза с един жест плата и го изхлузи грижовно през врата на момчето. - Искам да ядеш повече. Не е нормално да си толкова кльощав при твоя ръст. Следобяд си на урок при господин Хейс. Искам да се подготвиш после. - Джем продължи да намила и докато Виктор си обличаше якето. И докато Елеуха ги изпращаше до входната врата. И в коридора. Виктор само слушаше и ушите му руменееха от удоволстие.

Сря Дек 25, 2019 7:54 pm

Дванадесета част

Тъкмо се бяха прибрали за повторен опит за закуска. Всичко в Джем се беше разтреперило. Не беше се хранил свястно от два дена. Отвори вратата чак на третото позвъняване и беше бесен. В ума му се изредиха стоте начина, по които можеше да убие човек по особено мъчителен начин. На вратата долу го зяпаше някакво дребно същество, което без предупреждение се намъкна вътре. Походката му беше странна. Явно се познаваха. И от кога Джем се беше цанил за личен треньор на някого, на когото му се щеше да откъсне това, което му се вееше в гащите на отсрещния? Не помнеше. Реши да изпие още две хапчета с гинко билоба. С мъка и нежелание в сърцето остави приятно ухаещото си ястие и привика Виктор да участва в тренировката.

Пабло Ортиз, а?

***

Уаа, че натоварен ден. Джем пуфтеше и постоянно търчеше наляво-надясно. Пристигането на Виктор го правеше див и щастлив, но и неприятно разсеян. В приземията все така имаше един добре изпържен, а сега вече и разплут труп, който все някой трябваше да открие. Джем помогна с купуването на материалите и после обясни как да се започне основата на къщичката за птици.
- Чичо Джем. Чичо Джем - За днес вече буквално беше намразил името си. Виктор го привикваше през две минути и искаше да знае дали с перфекционистка точност е поставил или залепил поредния детайл. На стареца вече му идваше да запокити въпросната къщурка от покрива на сградата и веднъж завинаги да се приключи. При Джем важеше правилото: ''направи само минималното нужно''. Не е необходимо да е красиво и дяволите да го вземат, още по-малко пък да е перфектно.
- Виктор, - постара се да подходи с възможно най-голямото търпение, което му беше останало. Така е то, като си забравил какво е да имаш деца. Някой да зависи от теб, когато целият ти живот виси на слабата ти памет и на разминаването от това да ти лепнат убийство. - разбра ли как трябва да стане тази част?
- Да - звучеше уверено, но междувременно бе залепил две от парчетата за себе си вместо за плоскостта. На Джем му идеше да изкрещи от безсилие и да избяга куцешката с болното си коляно, но уви. Остави Виктор с ясните указания да се приготви за урока си с господин Хейс. Междувременно уж отиде да вземе част за вратата, която му е нужна за поправката. Взе изструментите си и влезе в помещението за поддръжка. Предварително бе нагласил така нещата, че само с натискането на един бутон водата от приземието да започне да наводнява малко по малко паркинга, за да може трупът на злощастния електротехник най-сетне да бъде открит.

Върна се при Виктор и му каза да остави довършването на творбата си за друг ден, защото времето е накъсяло много. Най-накрая можеше да му се усмихне с вниманието, което цял ден не съумяваше да му даде. Погали го по косата.
- Да вървим.

***

Изкачиха се с асансьора заради влошеното здраве на Джем.
- Добър ден. Готови сме за първия урок. Аз също ще ви правя компания днес. Бих се радвал да ми дадете насоки как по-пълноценно мога да се включа към обучението на Виктор и да му помагам с домашните. - Джем изглеждаше твърдо решен да е от помощ.

Вече в апартамента Виктор не знаеше накъде да гледа. Нещо в учителя го притесняваше, но не откъм това, че той ще оценява възможностите му. Беше самата личност на мъжа пред него. Когато седна той нервно продължи да придърпва ръкавите на блузата си и от време-навреме дъвчеше долната си устна. Упорито се опитваше да скрие синките нагоре по ръцете си. Само той си знаеше за тях, но имаше чувството, че и всички останали ги виждаха. Не му беше комфортно на това място. Когато мъжът до него му обясняваше в мислите му избухваше бяло петно. Това в комбинация с присъствието на Джем го изнервяше още повече. Беше в състояние да обърка и забрави супер елементарни неща. Като например как се отваря вратата на тоалетната, която му се наложи да посети в пристъп на паника.

Джем седеше и преценяше взаимодействието между двамата нови човека в живота си. Хейс не приличаше на отворен към света. Ревниво пазеше своето си, но щеше да бъде добър наставник за Виктор. Имаше уменията и подхода. Можеше да прозре това още по встъпителните думи, които отправи към момчето.
- Моля да извините Виктор. Представя се по-зле от очакваното. Срамежлив е и това доста го спъва. Ще му трябва още време докато ви покаже истинските си възможности.

*********

На Логън му се наложи отново да се сблъска с реалността покрай организирането на погребението на Дорис. Свърза се с децата и’, син и дъщеря, които успя някак си да издири, но те не пожелаха да присъстват. Стана му болно, че една толкова прекрасна жена си отиде сама, единствено в неговата компания. Неблагодарни сополанковци. Беше готов да заплати разходите по погребението, но за негова изненада в завещанието си Дорис споменаваше заделени в банката пари за такив случаи. Човек, добре подготвен за евентуалната си смърт. Логън щеше да я запомни като една неповторима личност. Беше включила и него в завещанието си. Оставяше му красивия стенен часовник с махало, който той бе заглеждал неведнъж. Една прекрасна антика, точно по вкуса на Логън. Да, тази жена несъмнено щеше да остави дълбок отпечатък в съзнанието му.

***

Празниците наближаваха с пълна сила, но за съжаление климатът не бе празнично настроен. Времето беше прекалено топло, и с нищо не личеше че Коледа е точно зад ъгъла. Логън обичаше това време на годината. Още от малък си бе набелязал Коледа като любим празник, и въпреки че не всяка година можеше да му се нарадва така, както му се искаше, той не промени своето мнение. Продължаваше упорито да разпръска коледен дух около любимите си хора. В брака му с Изи той беше този, който се грижеше къщата им да е празнично украсена и подаръците да са винаги налице, и красиво опаковани. Тъй като Изи не обичаше да готви, Логън се грижеше за празничната вечеря, но това също му носеше удоволствие. Въпреки силната им емоционална връзка, в крайна сметка се оказаха прекалено различни един от друг. Интересите им бяха прекалено разнородни, и явно си станаха скучни. Откакто заживя сам, последните няколко години прекарваше Коледа с приятели или забягваше към някое кътче на Земята, където да може да си открадне от толкова любимия му коледен дух. Тази Коледа щеше да е малко по-различна. В новия му живот се случваха прекалено много неща, и то с бясна скорост. Да, празниците определено щяха да са необикновени тази година.

- Трябва да проверя как се чувства Пабло днес.
Логън допиваше сутрешното си кафе, и нахвърляше някоя и друга своя идея. Не говориха много след изписването от болницата. Пабло си беше Пабло, все пак, за добро или лошо. Логън го остави да се възстановява, но днес имаше специално предложение за него, което не можеше да чака повече. Също така си бе поставил за цел да се чуе с баща си. Липсата на обаждане от негова страна може би беше добър знак, но въпреки всичко го притесняваше. Остави обаждането за малко по-късно. В момента се вълнуваше много повече от това да види момчето.

********

Преравяше гардероба си за втори път. Нали беше инат, нямаше да спре, докато не открие търсеното. За сметка на това бе открил нещо далеч по интересно.
- Казвам ти, Тортуга! Тук някъде имах един спортен екип… - мърмореше си, дразнейки се от хаоса, който сътворяваше за момента безрезултатно. Ако не друго, то гардеробът му бе в изряден вид през повечето време. Приятелката му го наблюдаваше с любопитство от бюрото, качила се върху купчината последно изчетени книги. – Никак не ми помагаш, приятелко! Къде се е дянал..?! – в следващият момент една книга му замери главата и докато се навеждаше да я вдигне, най-после намери търсеното. Тортуга бе наистина полезна спътничка в живота. Ето защо му беше сродната душа. Щеше да се погрижи поне един от тях да е свободен.
Бяха изминали няколко дни откакто се изписа и оттогава не беше търсил Логън. Продължи да живее с фантазиите за него, които ставаха все по-разноцветни с всеки следващ път. Това се оказа и най-добрият лек за бързото му възстановяване. Също така реши, че е крайно време да изпълни обещаното пред себе си на двадесет и първия му рожден ден. Да стане по-силен.
По път към вратата се спря до дивана да погали черната сламеста коса на майка си. Новата дозировка я правеше по-послушна отпреди и вече нямаше опасност да продължи с глупостите си.
- Обичам те. – каза, допирайки устни до челото й, сетне й поднесе чашата с вода, придружени от хапчетата. Смени недоизядената храна на масата и напусна жилището си, заключвайки отвън.
---
Кой си ти, по дяволите?! – за сетен път го посрещна с неостаряващата си реплика. Блондинът килна глава на една страна и се намуси леко.
- За бога, Джем, започни да си водиш записки. Или пък прави като този пич и шпионирай хората. – подхвърли му новата находка, която бе открил над гардероба в стаята си. - Аз съм Пабло. Пабло Ортиз. Всеки ден тренираме заедно…. Макар че поради лични причини не съм се вясвал от известно време… Явно затова пак си ме забравил. – въздъхна, търсейки летище за мислите си. Влезе си без втора покана и кръсти ръце пред гърдите си. – Е, ще започваме ли тренировката? Имам да наваксвам за цяла седмица. Разчитам да ме научиш и на някоя нова хватка. – ентусиазмът и спортният екип, очертаващ стройната му фигура, сякаш разбудиха паметта на дядото от зимния сън.
---
Изкачването на стълби бе последното, за което краката на Пабло имаха сили в момента. Напрежението в мускулите му подсказваше, че едва ли ще стигне до седмия етаж без почивка. Следващата спирка бе повече от очевидна. Русокосият вдиша дълбоко няколко пъти, изправи гръб и натисна звънеца на апартамент номер 15. Нещичко му подсказваше, че може би е залипсвал на някого.
- Душът ми е развален. – сви рамене и премина през Логън без да чака покана. Бе очевидно, че последният няма против Пабло да се къпе в апартамента му. Даже нямаше да му е първият път. Вече не само, че бе отново на крака, но и преливаше от енергия, която този път и старият ветеран не успя да източи от него с тренировките си. Видимите синини по себе си русокосият умело бе прикрил с водоустойчив грим. Добро хрумване, предвид, че стана вир вода след десетте набирания. Единственият му спортен екип сега бе прилепнал към тялото му, очертавайки по-стегнати от преди извивки и плочки на корема. Когато опита да отдели задницата от дупето си, черният влажен плат изпльока шумно и отново се залепи за апетитно поклащащата се ябълка. Русокосият изохка тихо, потърка мястото и без да се обръща, продължи към банята.
Явно и той бе залипсвал на Пабло, поне мъничко, а душът беше само оправдание. Логън го пусна да мине покрай него, а погледът му неизбежно се разходи върху ниската, но стройна фигура. Звукът от влажният плат върху стегната кожа накара сърцето му да подскочи.
-          Имаш ли нужда от помощ с изтъркването на дуп...искам да кажа на гърба ти? – изпусна се Логън, но в следващия момент се покашля нервно.
-          Това беше шега, разбира се. Ако ти трябвам, ще бъда в кухнята.
-          Жалко… - отвърна след последните му думи малко преди да се скрие зад малката вратичка. – Малко помощ в това трудно начинание никога не е излишна. – добави, разтегляйки връхчето на устната си в усмивка. – Даваш ли назаем още някоя от безумно скъпите си ризи? – попита, усещайки се, че не носи чисти дрехи със себе си.
Логън преглътна с усилие. В него се водеше безмилостна битка между благоприличието и желанието да напляска това дръзко момче. С нечовешки усилия избра среден вариант. Отиде до Пабло и го шляпна по дупето, след което прошешна дръзко в ухото му:
-          Не бива да си играеш с по-възрастните от теб, за да не се чудиш после как да сядаш на дупето си дълго време.
Намигна му дяволито.
-          Относно ризата, лично ще ти подготвя такава. Но този път я дръж далеч от котки.
Звънкият смях огласи банята, в която русокоското побърза да скрие наплясканото си дупе. Беше нервен, възбуден, и какво ли още не едновременно. Ролята на непослушно момче му пасваше перфектно не за друго, а защото той си беше такова и дори не опитваше да го скрие. Не се и оплакваше от последствията, поне не в този конкретен случай. След като спря смеха си и успокои дишането си, незабавно се пъхна под душа. Първоначално го полазиха леденостудени струйки и цялата му кожа настръхна. Остави възбудения си приятел долу да си фантазира, но този път душът си беше просто душ. Придружен с напевно тананикане. Все още го забавляваше реакцията на Логън и единствено замисляше следващата си провокация към него. Питаше се какво ли точно влечеше другия заклет женкар, точно към неговата руса особа. Може би никога нямаше да разбере, но вече реши, че ще взима, докато му се предлага. Нали така правеха хитрите лисички?
- Ризата ми готова ли е? – провикна се през открехнатата врата, подсушавайки русите си кичури с кърпата.
Логън подготви прилежно изгладения светлосин плат точно навреме. Отговори на подвикването, и зачака търпеливо реакцията на момчето с лукава усмивка на лице.
Едната ръка на Пабло опипа наоколо за хавлия и тогава осъзна, че такава липсва. Хммм, очевидно нямаше кърпа, достатъчно голяма, за да обгърне дори слабата му талия. Едва ли беше умишлено, но Ортиз все пак реши да се подсигури. Вдигна долнището, попило потта му по време на усилената тренировка, и без да предупреди, че излиза, бутна вратата с единия крак, моментално хвърляйки влажния плат върху лицето на Логън. След като му затъмни гледката, спечелвайки си достатъчно време, заприпка към спалнята, гордо развявайки голото си дупе и оставяйки мокри следи след себе си. Пабло Ортиз и срам? Може би не в този живот.
Хлапето явно се смяташе за много хитро, но Логън бе подготвен за План Б. Оттърва се набързо от долнището, захвърляйки го на пода, и с няколко крачки настигна Пабло, подхващайки го през талията. Озоваха се притиснати един към друг. Голото дупе на Пабло бе в идеално положение, за да усети приятната промяна в тялото на Логън. Той доближи лице към мокрите руси кичури и вдъхна от свежия аромат.
-          Какво нетърпеливо момче. Къде си мислиш, че отиваш целия мокър? Трябва да се подсушиш добре, за да облечеш ризата.
Логън внимателно и с бавни движения започна да увива предварително подготвената в ръката му хавлия около телцето на Пабло. „Без да иска” ръката му пролази по едно определено място, преди да покрие и него. Прошепна в ухото му, дъхът му горещ.
-          Изсуши се хубаво, и се облечи. Ризата е закачена на гардероба ми. Ще те чакам тук.
Лицето под русата грива мигом избухна в пламъци, а ръцете му побързаха да прикрепят по-стабилно кърпата около настръхналата кожа. Вълната на възбуда премина през всяко кътче отвътре навън и Пабло умишлено я остави да извърви пътя си безпрепятствено.
- Много си лош! Ще се оплача на ризата ти! – призна му постижението и без да се извръща отиде да облече новата риза. Както си и представи, тя бе отделена на видно място и го чакаше. Получи моментално дежа вю, щом се загърна с познатата материя. Жалко, че не носеше със себе си малкото шалче, което бе направил от предишната. Щеше да си пасне идеално. Тръсна глава и прокара няколко пъти пръсти през косата си. Трябваше да се стегне, не беше чак толкова лесна плячка. Разходи се до дивана и се просна важно като принц. Кръстоса важно крака, при което краищата на дългите му бедра се подадоха изпод широката риза. Облегна глава назад и притвори очи. Тренировката все пак бе изтощителна и имаше нужда от няколко минути презареждане. Поне се радваше, че бе убил желанието на другия да проявява монашеско благоприличие покрай него.
Логън се засмя искрено, щом остана сам. Отдавна не се бе забавлявал така.
-          Това момче ще ме подлуди. – призна сам пред себе си, клатейки глава, но широката усмивка не слезе от лицето му.
Възползва се, и продължи с подготовката на закуската. Обърна се навреме, за да види как малкото задниче се намества удобно на дивана. Едва не се поряза, щом пред очите му се разкри още по-изкусителна гледка от по-рано. Светлосинята риза, малко голяма за по-слабичкото момче се спускаше приятно по извивките му, но не беше достатъчно дълга, за да скрие определени подробности. Логън остави ножа, за негова собствена безопасност. Не каза нищо, мина покрай Пабло като гледаше навсякъде другаде, но не и към него, и се пъхна в спалнята. След малко излезе оттам с възможно най-стегнатото бельо, което можеше да открие, от гледна точка на това че всичко друго може да му е прекалено голямо, а и от разни други подбуди. Седна до Пабло, хвана краката му и ги намести върху бедрата си. Започна бавно да придвижва бельото нагоре по приятно целунатата от слънцето кожа. Пръстите му докосваха всяко местенце по пътя. Стигна до голите му задни части.
-          Повдигни дупето си.
Набързо размисли, и вместо да изчака желаната реакция, сам се зае с тази изключително приятна задача. С една ръка стисна стегнатото дупе, докато с другата намести бельото, като не пропусна да забележи реакцията, която бе предизвикал.
По дяволите гласът му, дълбок и приканващ. По дяволите ръцете му, силни и винаги на точното място. Как за малко щеше да прати по дяволите здравия си разум. В младежкото му тяло се разбушуваха хиляди необуздани хормони, готови да поемат контрола. При всеки влудяващо бавен допир момчето хапеше устни, но не извръщаше зеленикавите си ириси и за миг встрани от пейзажа. Накрая сподавена въздишка се откъсна едва чуто от сочните му устни.
- Ама че грижовен си бил към голите дупета… - възкликна русокосия, докато сега бавно си връщаше контрола. Бе извъртял телце и впрегна единия си крак в начинанието да избута Логън на разстояние от себе си. Гладкото му стъпало се бе застопорило в средата на гърдите и нервните му окончания попиха чуждите извивки. – Не правеше ли закуска? – попита и щом вече бе на безопасно разстояние, свали крачето си, сядайки по турски на дивана. Благодари се, че последната освободена фантазия още му държеше влага.
Пабло не беше единственият, повлиян от малката игра на Логън. Самият той бе страшно близо до това тотално да загуби контрол. Пабло му предостави перфектното извинение, с което да се измъкне от опасната ситуация, но Логън не бе особено изненадан когато тялото му се противопостави срещу това решение. Хвана раменете на красивото момче, положи го не особено нежно на мекия диван, и го притисна под тялото си. Лешникът в очите му бе потъмнял. Опита с последни сили да се хване за спасителния пояс. Горещият му дъх пропълзя по вратлето и ухото на Пабло.
-          Не ме ли спреш сега, ще те имам точно тук, на този диван. Решението е твое.
Лицето на блондина смени три нюанса на червеното, докато очите му се оглеждаха панически и изпълваха със сълзи, които не успяваше да възпре повече. Игричката го докарваше до ръба на лудостта, но много бързо спря да му е забавно. Или пък от самото начало беше повече от ясно къде ще му излезе края. Просто дълбоко в себе си Пабло не беше готов да стигне до края. Искаше го, но не беше в състояние да се отдаде на Логън така, изцяло, както копнееше. За него това щеше да бъде поредният работен ден, поредният притежаващ тялото му. Знаеше, че колкото и силно да го искаше сега, щеше да съжалява после. И повече нямаше да го потърси.
- Нямам сили да те спра, но знай… ако го направиш, няма да ме видиш отново. – ръцете му едва държаха масивното тяло на сантиметри, адамовата му ябълка се придвижи отчетливо при трудното преглъщане на собствените му думи. Не беше лесно да го каже, но бе искрен. При него нямаше връщане назад. Една кристално бистра сълза се стече надолу по парещата буза.
Сълзите в очите на Пабло бързо върнаха Логън към здравия разум. Той се отърси от почти непоносимата жажда. Сърцето му се сви от болезнената гледка. Не това искаше да постигне, по дяволите! Не очакваше и такъв вид реакция. Чувстваше се адски объркан. Притисна Пабло в прегръдка, с която се надяваше да му се извини поне малко, че е загубил контрол. Галеше нежно косата му.
-          Не съм сигурен какво точно се случи, но не съм искал да те стряскам така. Заради това се страхувах да те докосна още от началото... – прошепна думите, но бе почти сигурен, че Пабло ги чу.
-          Защо го правиш? – чу се да пита – Защо си причиняваш това? Струва ли си въобще?
Съмняваше се, че ще получи отговор на който и да е от въпросите, затова вместо това пусна Пабло и му помогна да се изправи.
-          Докато се успокоиш ще направя закуската, и после можем да поговорим. Има нещо, което исках да ти кажа още от началото.

Чет Дек 26, 2019 5:09 pm

Тринадесета част

Винаги щеше да мрази тази част от себе си, която го спря. Но единствено благодарение на нея сега за първи път намери сигурно убежище връз силните ръце на Логън. За пръв път в живота си можеше да се сгуши в нечия топла прегръдка. И за първи път някой галеше косата му така нежно. Сълзите просто се стекоха на куп, мокрейки широката му риза. Някак си не искаше да се отделя от тази топлина. Искаше я отчаяно и алчно. Опасяваше се, че веднъж познал чувството да я получава, щеше да усеща липсата й във всяка секунда. Още откакто тя се отдалечи от него.
След като официално провали момента и дори втълпи ново чувство за вина у тъмнокосия, трябваше да се фокусира над нещо. Сърцето му все още препускаше бясно, тласкайки повече от необходимото количество кръв към лицето, но Пабло си пое дълбоко въздух и успя да го успокои до известна степен.
- Какво си искал да ми кажеш..? – не се сдържа и попита, щом видя закуската на масата и бе изтръгнат от мислите си заради аромата на прясно приготвена храна. Сега се сети, че този човек беше първият, който му сготви от 11 години насам. Вгледа се в лешниковите очи с извинителен поглед. Знаеше, че споделя по-голямата част от вината за всичко., но беше твърде млад, за да си го признае.
Готвенето отчасти разсея Логън, но въпреки всичко успя да се изгори най-малко три пъти. Каквито и крачки да правеше към момчето, повечето се оказваха грешни и довеждаха до неудобни ситуации, като сегашната. Цялото им запознанство беше едно огромно предизвикателство, и нещо съвсем ново за Логън. Нищо чудно, че се чувстваше сякаш е с два леви крака.
Щом подреди закуската на масата, подкани Пабло да започне да се храни. Не смееше да поглежда в очите му за прекалено дълго време. Дори неизказаното извинение, което откри там, му се стори незаслужено. Той трябваше да се извини, а не Пабло, но в гърлото му сякаш бе заседнала болезнена буца.
-         Относно въпроса ти, днес се замислих че отдавна не съм ходил на планина, а това е идеалното време в годината, когато мога да се измъкна оттук и да отида някъде, където все пак има сняг. Исках да те попитам дали си карал някога ски, тъй като... – Логън се поколеба за миг, но въпреки това изрече планираното по-рано – ми се ще да дойдеш с мен. Дори и да не си, ще те науча, така че можеш да се смяташ за поканен.
Несъзнателно ококири очи насреща, а страните му запазиха розовия си цвят. Ако беше ходил на срещи и ишаме някакъв опит, би се заклел, че това е предложение за среща. Или направо меден месец.
- Мога ли да взема някого със себе си? Един съсед, с който тренираме заедно. - попита, някак свързвайки снега с Джеремая. Вероятно, защото първото му впечатление за човека бе неразривно свързано с профила на Дядо Коледа. А и не му се струваше добра идея да отиват сами. Дори в момента напрежението между тях разкъсваше пространството. Пабло се поколеба дали да не си тръгне още преди закуската, но нещо не му позволи тази постъпка. Искаше да поостане поне близо до топлината.
- Не съм карал ски, но звучи забавно. - добави смело с вяла усмивка. Като малък Пабло бе тренирал малко гимнастика, което направи тялото му извънредно гъвкаво, а като бонус се бе научил как да пада правилно. Иначе нямаше да се събуди онзи път, когато загуби равновесие до рафта с книги, или пък когато се претрепа по стълбите... Едни ски ли щяха да му се опрат? Единствено се надяваше да не зъзне като тропическо животно, пуснато да оцелява на Северния полюс. Пабло не беше свикнал със снега и като цяло минусовите температури. - Нали няма опасност да ни затрупа лавина... Това няма да го очаквам. - опита глупава шега, за да излязат напълно от по-ранните събития, но май никак не му се получи. Тези греховни лешникови очи отказаха да срещнат погледа му.
- Трябва да му сложиш нещо. - несъзнателно промълви с различен тембър от преди, когато зелените ириси пробягаха през изгорения пръст на Логън. Дори не се усети, ръката му сама се придвижи и съвсем леко докосна раненото място. Говореше сериозно. Трябваше да се погрижи за това, или щеше да стане белег. Пабло се почувства донякъде отговорен, тъй като очевидно причината за чуждото невнимание беше именно той.
Логън потръпна несъзнателно от допира на Пабло. Дори не беше забелязал, че се е изгорил толкова сериозно. Честно казано, това не го притесняваше кой знае колко, но щеше да се погрижи за изгореното, за да не кара момчето да се притеснява за него. С нежелание отдръпна ръката си от неговата.
-          Не ми е за първи път, свикнал съм.
Опита да се засмее, но смехът му излезе доста фалшиво. За щастие, неловкият момент бе прекъснат от силно звънене.
-          Извини ме за секунда.
Извади телефона от джоба на долнището си, и се намръщи. Изключи устройството и го прибра обратно. Потърси изход в смяна на темата.
-          Можеш да доведеш, когото поискаш. Познавам ли този съсед? – полюбопитства Логън.
Русокосият почака да сдъвче големия залък в устата си, за да отговори. Не че имаше кой знае какви обноски, но след като преживя и побой, не искаше да умре от задавяне. Беше прекалено нелепо, дори за него.
- Коравият дядка от горния етаж, казва се Джеремая. – промърмори, отпивайки глътка от кафето на Логън. Някак без да иска беше сбъркал чашите, но дори не му направи впечатление. – На пръв поглед е странна птица, но мисля, че просто е преживял твърде много.- внезапно заговори умислено, припомняйки си образа с ясните очертания от онзи ден в болницата. - Знаеш…когато си видял много, в даден момент повечето хора се изключват. Мисля, че той е от този тип хора… Но все пак можеш да видиш безмерното количество болка и нещастия, събрани в очите му. Всичко, някога преминало през погледа му, е запечатано там. – потъналия му някъде в далечината поглед внезапно срещна леко озадачените лешникови ириси и успя да се завърне в реалността. Прокашля се неловко. Отново бе навлязъл в празни философии. Но какво да се прави, едно от хобитата му бе да анализира хората. Някак си имаше таланта да чете какво те спотайват в себе си. Още едно нещо, което го направи известен в работата му. Въпросната работа, за която всячески отбягваше да мисли, защото го беше страх да види истината. Благодарение на това, което Логън бе направил с мозъка му, Пабло бе неспособен да продължи постарому. Но в момента наистина не искаше да се замисля върху това и бързо върна размислите върху дядо му Джем.
- Исках да кажа, че той е ветеран от войната. Не ми е разказвал почти нищо за миналото си, но не е сложно да се досетиш на какво е бил свидетел, нали? Дори аз… от цялото си детство най-ясно си спомням размириците. – поклати глава, устните му се бяха изкривили в тъжна усмивка. – Странно е, че трагедиите оставят по-дълбок отпечатък у хората, отколкото радостите. Не мислиш ли?
- Трагедии, а? – Логън несъзнателно се изгуби в собствените си мисли, събудени от разсъжденията на момчето.
Едно минало, което отдавна бе загърбил. Не, не беше точно така. Няма как да задраскаш нещо такова от съзнанието си. То си стои там, скрито някъде дълбоко, и чака удобен момент да те завладее до такава степен, че да се усъмниш в собствената си психика. Не беше ядосан, не, това чувство определено не беше гняв. По-скоро го болеше. Болеше го от липсата на отговори, болеше го от скоростта с която всичко се прецака в един единствен миг, болеше го заради отнетото от него щастие, което както осъзна по-напред в живота си, е било орисано да се пръсне на парчета подобно на малка стъклена фигурка, оставена в ръцете на невръстно дете. Ако зависеше само от него, вярваше че е способен да прости, но по това време животът му не принадлежеше единствено на него самия. Извинение, зад което се криеше вече 30 години.
Разбра, че се е отнесъл едва когато усети погледа на Пабло, който го изучаваше с тревога. Стресна се от мокрите капчици по лицето му. Неусетно се бе разплакал. По дяволите, тези спомени. Набързо попи солените следи с грижовно сгънатата салфетка.
-          Извини ме, не съм сигурен какво точно ме прихвана. Вече съм по-добре. – подсигури се, за да пропусне евентуален въпрос от страна на Пабло – Аз всъщност познавам Джеремая. Давам уроци на племенника му. Не го познавам толкова добре, но от това което ми разказа звучи като интересен човек. Надявам се, че ще се разбираме добре.
Логън забеляза малко петънце от сладко, настанило се близо до сочните устни на Пабло, и преди дори да помисли за действията си, протегна ръка и го изтри с пръста си. Понечи да оближе въпросния пръст, и тогава най-после му прищрака какво точно прави, и вместо това нервно го избърса на салфетката.
-          Стана ми интересно - направи отчаян опит да смени темата – Какво виждаш в моите очи?
Следеше унасянето и драстичната промяна в настроенията на тъмнокосия мъж, но реши да не го закача. Всеки човек носеше своята си болка. А и това бе една от стъпките да опознаеш някого. Досега момчето не и беше хранило с някой, не и по този начин, като равен. Клиентите го бяха водили в хиляди престъпно скъпи ресторанти, където само тоалетната хартия струваше колкото електричеството на пет семейства за един месец. Вече като видеше подобно място и му се гадеше. Не виждаше как някои хора имаха апетита да се хранят така. Сменяйки прибора си за всеки нов залък, оглеждайки плешивата си тиква във всяка чаша. Явно наистина за всеки влак си има пътници.
Пабло доволно премлясваше домашните бананови палачинки, които му бяха приготвили. Хрумна му идеята да започне да си записва колко неща вече Логън бе направил за него. Ако не друго, поне някой път щеше да го замени в готвенето. Майка му беше пълна скръб в това начинание и Ортиз трябваше от рано да се научи да готви, поне колкото да не умрат глад. Не го правеше с нежелание, но и определено не беше майстор-готвач. Някой ден щеше да изненада тъмнокосия.
Въпросът на Логън го заби челно и на русокосия му трябваха минути, преди да отвърне нещо. Като включим и факта, съзнанието му все още бе застинало на момента, в който чуждия пръст избърса сладкото от устните му. Тази „забранена“ зона, започваше да се превръща в „застрашена“ от чуждо нашествие. Най-лошата новина бе, че нашествието щеше да бъде посрещнато с цял марш на хормони и фойерверки от чувства.
- Виждам един майстор на палачинките! – грандиозно рече накрая, без наистина да се слуша какви ги приказва. Просто побърза да завре лице в поредната палачинка, върху която бе разстлал пласт сладко. Нещо го прихвана и се разсмя като откачалка. Не беше възпитано да си играе с храната, но вече беше късно. От лицето му, покрито със сладко, се виждаха само кафеникаво-зелените му ириси, които проблясваха с чистотата и игривостта на малко детенце.
- Виждам някой, който има нужда от подслаждане! - последва и обещаното покушение. Пръстите на Пабло размазаха малко от сладкото върху застиналия като статуя Логън.
„Какво виждам в очите ти ли? Сподавеното желание да ме имаш. Но ме е страх да попитам как.“
Пълен шок – това е единственият начин, по който можеше да се опише физиономията на Логън в този момент. Най-после успя да си обясни изразът, който беше чувал някои хора да използват преди – като цапнат с мокър парцал. Беше напълно убеден, че точно така изглежда. Отвори уста, но я затвори при липса на добри идеи. Мозъкът му беше ударил здрава спирачка, и явно си бе взел моментен отпуск. Загледа се объркано в покритото със сладко лице на Пабло, който като че ли целия грееше като коледна звезда. Като прекалила с алкохола коледна звезда, ако трябва да бъде точен, съдейки по смехът, който се стелеше измежду голямото количество сладко. Изправи се безмълвно, и подхвана все още тресящото се от смеха телце, мятайки го на гърба си. Игнорира напълно съпротивлението му, пъхна го на бърза ръка в банята, и излезе, затваряйки вратата след себе си, сигурен че блондинът е схванал намека. Самият той пристъпи към чешмата в кухнята и се зае да почиства сладкото от себе си.
„Това момче ще ми вземе здравето. Прекалено съм стар за това.”
Продължи да се плиска със студена вода, гонейки всякакви мисли и идеи от главата си.
На някой от двамата им хлопаше дъската. Въпросът беше на кого. Или и на двамата си им хлопаше, просто при Пабло се звукът бе по-интензивен и по-отчетлив. Единият се разплакваше без видима причина, другия се хилеше без такава. Правеха чуден квартет на откачалките. След като бе наметнат на широкия гръб, палачинките в стомаха му се разбунтуваха, но русокосия се постара да не си връща закуската. Все пак му беше харесала. Лигата неизбежно го хващаше да моменти, дали заради неправилно преживения пубертет или друго, нямаше голямо значение. Всъщност, дори да остарее като дядо Джем, блондинът пак ще си остане дете. Някак го знаеше. Търсещото топлина и щастие дете винаги щеше да се скита в него. Детето с неизживяно детство.
- Ама че глупак си! – порица се сам като сбърчи вежди срещу образа в огледалото. – Държа се като бебе…Да си беше направил лигавник от любимата му риза..! – поклати глава, но въпреки сериозността, с която оценяваше ситуацията сега, смехът отново прихна и от очите му чак потекоха сълзи. Този проклет синдром на Ангелман се включваше и изключваше когато му се прииска. Как ненавиждаше това… Спря чешмата и опита да се измие. По лицето му вече нямаше и следа от сладкото, но там някъде усещаше нещо, което няма отмиване. Крайно време беше да го каже на глас, пред свидетели.
Вдиша дълбоко и задържа дъха си, сви малките си ръце в юмруци и излезе, тръгвайки право към аромата на Логън. Това беше наркотикът, който можеше да подуши като немска овчарка. Прокрадна се до високата фигура, оп чието лице се стичаха капки прясна вода. Погледът яростно устремен към нещото, което устните се готвеха да кажат. Изглеждаше, сякаш се кани да убие някого, но намерението му не беше такова. Дланта му тупна шумно върху кухненския плот и най-сетне последва заветното признание на деня.
- Пабло не се е целувал. Никога! – извика в трето лице като натърти на думата „никога“ и побърза да избяга от този апартамент. Побърза да се изпари като вятъра, защото не искаше реакция, не искаше нищо, освен да му олекне. Проклетите думи висяха на езика му още откакто пристъпи прага. Искаше другият да знае. Досега навярно го бе виждал като бедното и изцяло омърсено красиво момче, но не бе съвсем на прав път. Пабло никога не би продал себе си. Онова вътре в него. Някъде там бе запазил чистотата си и реши целувката да е нейният символ. Да, бе успял да си запази правото на първа целувка. С някой, на когото иска да я даде. С някой, който ще си я заслужи.
Тръшна вратата на апартамента си и най-сетне освободи дъха си. Гърдите му се спуснаха надолу към нормалното си състояние на покой, ала отвъд тях сърцето думкаше като бас на стереоуредба. Леко потрепващите пръсти докоснаха устните, където още пареше нечий вече познат допир.
Шок втори дубъл. Обилно пръскане с вода вече за безброен път. Силно ощипване, за всеки случай. Беше ред на Логън да се захили като обезумял. Ако някой можеше да го докара до ръба на лудостта, та даже и да го бутне в пропастта, никой нямаше да се справи по-добре от Пабло. На този етап беше напълно убеден в това. Странното признание, направено от сладкия блондин, обясни много неща. Като например защо така упорито се пазеше. Беше неочаквано, но също така доста свежа изненада. Бе повече от ясно, че Логън трябва да се държи на положение около момчето. Никаква излишна близост, за доброто и на двама им. Което, разбира се, беше по-лесно да се помисли, отколкото да се осъществи.
Логън заряза къпането си в мивката и отвори малкия хладилник.
-          Бяло, или червено?
Умисли се така, сякаш избора беше на живот и смърт. Грабна бутилката червено вино, наля си стабилно количество и погълна половината наведнъж. На кой му пукаше, че бе едва 9 сутринта.

***

Логън покани Джеремая и Виктор в апартамента си. Беше се подготвил предварително, водейки се по молбата на стареца от предишната им среща, за да е от максимална помощ на Виктор.

- Г-н Фланърс, ще желаете ли нещо за пиене? Кафе? Чай?

- Предпочитам чай, благодаря.

- Сега ще го приготвя. Виктор, можеш да се настаниш на малката масичка. А ти, желаеш ли нещо за пиене?

Получи отговор, макар и доста плах. Наля чаша вода, усмихна му се, и се зае с горещата напитка. През това време разпита момчето накратко за предметите, които са му най-голяма трудност. От обясненията му доби обща представа за необходимата си роля.

- Заповядайте, Г-н Фланърс. Надявам се чаят от мащерка да е по ваш вкус. Добавих и малко пчелен мед и лимон. Хубаво е за това време на годината. Така, нека се заемаме с работа.

Логън се намести срещу момчето, а Джем седна от другата страна на Виктор, за да следи урока. Заключението, което Логън можеше да си извади доста бързо, бе че младият му гост е доста срамежлив, да не говорим адски притеснителен. Грешеше на елементарни места, въпреки че от километри си личеше, че въобще не е глупав. Доста често явление при много младежи, но при него изглеждаше в по-големи дози от нормалното. Дори самото присъствие на Логън събуждаше у него някакво неудобство. Логън си отбеляза да наблегне на този проблем. Ако ученикът не може да се отпусне в присъствието на учителя си, двамата трудно ще постигнат синхрон, да не говорим за напредък. Нещо друго, което го накара да се позамисли, бе придружаващият го Джем, който може би добавяше на дози към нервността на Виктор. Още една подробност, която трябва да се вземе под въпрос. Написа си няколко кратки бележки.

*********

Втори ден на бойното поле. Врагът се беше покрил дълбоко в окопите и мируваше. Ястребовите очи на Джем не можеха да доловят нищо. Тишината се нарушаваше единствено от отвратително дразнещото несинхронично почукване на Виктор по още по-проклетата къщичка, която Джем вече мразеше от дъното на сърцето си. Пое си дъх и някак рязко му се допуши. Стар войнишки навик. Не можеше да се начуди как така още никой не беше открил шмръдльото от приземията. Очакваше досега тук да гъмжи от полиция. Този пич е бил така лишен от късмет приживе, че дори и сега смъртта отказваше да го припознае. ''Бах ти кофти късмета, брат'', както обичаше да казва Номер три. Джем отиде да оправи бъркотията, която Виктор за пореден път беше забъркал. Чудеше се как хлапето беше способно да рисува така гениално, и да е толкова спънат с координацията свързана с други неща. Дори тоалетната чиния не уцелваше, но това беше тема, която Джем не искаше да си припомня. Сякаш в мислите си момчето живееше в съвсем-съвсем друг свят.

Докато обясняваше не му убягна прибирането на госпожа Рийв. Тази дама имаше прекрасни дълги крака, винаги беше облечена в кожите на много невинни животинки загубили живота си. Тънките токове на обувките й се чуваха в рамките на три етажа. По лицето й имаше толкова грим, че дори китосването на ударен автомобил не беше с толкова дебел пласт. Независимо по кое време на деня или нощта се прибираше или излизаше, винаги носеше огромни слънчеви очила. Джем много добре знаеше какво крие под тях. Мъжът й мастит бизнесмен страдащ от импотентност и ревнив до лудост я спукваше от бой. А тя неизменно оставаше до него вече двадесет години заради парите му. Това не пречеше да му изневерява с куриера и всеки мускулест мъжага, който хванеше окото й. Госпожа Рийв нееднократно бе опитвала да има Джем в леглото си и отказът му я направи студена като лед. Можеше да усети игличките в гърба си докато тя минаваше. Когато Джем усети хладния й поглед върху себе си, само кимна и продължи да ремонтира във фоайето. Два часа по-късно вратата най-сетне беше поправена и Джем беше свободен от кофти задължения.

В ума му проблясна споменът от вчера. Пабло Ортиз. Отново не успя да се сети кой е. Нямаше записи с него от преди. Явно нямаше камера в апартамента му. За сметка на това пък някой друг се беше погрижил да заложи устройство в дома на русокосия. Какво толккова ставаше с тази сграда напоследък? Толкова много тайни, нейзвестни и поне един убиец наоколо. Обстановката упорито започна да не се харесва на Джем. Старецът се сети как протече вчерашната тренировка и стисна юмруци. Винаги бе искал с Фани да имат две деца. Сега вече знаеше, че не е искал две момчета със сигурност. Виктор и Пабло буквално бяха взели здравето на Джем. Те постоянно се съревноваваха. Тежестите не бяха пригодени за слабите им телца, а за Джем. Уредите буквално можеха да ги смажат, ако не са използвани правилно. Старецът търчеше от едния край на стаята до другия в опит да опази тези двама безумци живи. Накрая беше толкова изтощен, че в очите му се четеше единствено безмерно страдание и болка. Дори и когато беше воювал никога не се беше чувствал така съкрушен и разбит. По-лошото беше, че след фръцването и заминаването на Пабло при Джем остана един Виктор, който вече не беше същият Виктор. Самочувствието и енергията му бяха на макс и естествено всичко беше за сметна на стария Джем.

- Виктор, какво мислиш за Пабло?

- Интересен е. От него можеш да научиш много неща. Харесва ми колко е самоуверен. Нищо не може да го спре. Освен това винаги знае какво да каже и...

- Дишай, дишай, моето момче - Джем се зачуди как Виктор изобщо е оцелял досега. - Поеми си дъх преди да продължиш.

- Да - съгласи се и дълбок дъх изсвистя в дробовете му. - Когато порасна бих искал да приличам на него.

- Боже опази да станеш такова чудо на природата. Сякаш едно не ми е достатъчно - избоботи под нос.

- Каза ли нещо?

- Не - уверено заяви Джем повдигайки вежди.

***

Беше два посред нощ. Телефонът надвиваше мощно тишината и я разкъсваше диво в тъмата. Лъч светлина раздра покоя преди със сънено движение да вдигне слушалката. Помълча няколко секунди след което каза с равен глас:

- Идвам. Чакай ме!

Пет Дек 27, 2019 6:44 pm

Четиринадесета част

- Ще ми липсваш - изтръгна се от Джем, преди да успее да осмисли казаното. Не желаеше да вменява вина на никого. Не искаше да е в тежест. Желаеше всички да са щастливи. Някак обаче винаги успяваше да каже нещо необмислено, което да направи всичките му предишни усилия безполезни. Тишината се настани между тях. Не му се щеше да изпрати младежа, а той да се усеща, сякаш оставя Джем тук на произвола на съдбата. Истината беше, че Джем не искаше да е сам. Не и сега, когато неговият малък ангел нощес отлетя на небето. Беше развалина и не желаеше да повлича и другиго със себе си. Щеше му се да се завре в някой ъгъл и да реве като магаре, докато остане без глас. Единствената причина да се държи и прави на силен беше заради Виктор. Джем беше от онези хора, които извличаха положителното дори и от негативното. Естествено, и той понякога усещаше кофти последствия от действията на околните, но това по-скоро беше изключение. Тогава пък се намесваше шегаджийската му природа и неговите мънички отмъщения. Сега научаваше поредния си урок и си вадеше нов житейски извод. Не можеше да задържи никого насила, колкото и да му се искаше. Примири се с тиха въздишка: - Ела, ще те изпратя - предложи Джем и положи леко ръка на рамото на хлапето.

***

Джем беше сам вече втори ден. Чудеше се какво да прави през всичките тези дни, в които Виктор щеше да е със семейството си за наближаващите празници. Не му се щеше да кани Номер пет в дома си. Кой знае как Пабло щеше да подлуди и него. И най-вече колективно да подлудят Джем. Като заговорихме за Пабло, той стоеше накокошинен пред стареца и с увереност си мислеше, че няма да бъде разпознат за сетен път. Само че Джем си беше написал домашното.
- Хмм, да не ме издирваш за тренировка? - Пабло му отвърна уклончиво, кимайки с глава. - За каквото и да ти трябвам, ще се наложи да се поизпотиш, за да научиш отговора. - Повлече го към дома си, и буквално му стопи лагерите този ден.

- Снощи ходих в болницата - Джем помагаше на Пабло да изпъне правилно ръцете си, за да може натоварването да се разпредели равномерно. - Повдигни. Сега задръж. Точно така. Направи три повторения. - Очите на стареца днес бяха по-тъмни от обикновено. Самотата го измъчваше, но той упорито отръскваше глава и прогонваше подобни тягостни мисли. - Помниш децата от болницата, нали? - Пабло кимна. - Момченцето от легло девет почина снощи - гласът му загъгна и някъде към края на изречението се изгуби. Погледът му натежа оловно и Джем свъси вежди, за да спре погрома в очите си. Там искаше да вали. Упорито и напоително. Докато не удави душата му в плач. - Бях там, Пабло. Държах ръката му - пръстите на Джем се събраха, сякаш си припомняше допира - и макар да усещах пулса, тя беше ледена. Беше толкова мъничка, че се губеше в дланта ми. Майка му седеше сгушена до мен, а аз не знаех какво да направя. - Махна с ръка. - Не, не казвай нищо. Не е нужно да говорим. Нека помълчим за малко и да пуснем душата на момчето да си иде. - Джем плака. Чувстваше се толкова ненужен понякога. Сякаш колкото и да опитваше, не постигаше нищо. Не успяваше да помогне на никого. Външно изглеждаше студенокръвен, но всъщност беше с топло сърце. Но това не успяваше да стане видимо за никого. Оставаше си неразбран. Вече беше свикнал с това. Не търсеше някакво признание. Просто му се щеше да го обичат така, както и той обичаше. Уви, хората, на които държеше, си заминаваха първи. А той неизменно все оставаше.

*********

Логън приготви старателно багажа си. Взе си достатъчно дрехи за тридневен престой горе в планината. Дойде му интересна идея, и добави една риза. Ей така, за всеки случай. Приготви двата чифта ски, които беше запазил след брака си с Изи. Тя нямаше нищо против, даже изглеждаше щастлива да се оттърве от тях. Досега не беше използвал втория чифт с никого, но сега най-после му се отдаде такава възможност. Обади се отново, за да потвърди резервацията. Взе ключовете за колата, които държеше заключени в малко чекмедженце в спалнята си. Спря се до портмантото, и се сети за бележката, която все още си стоеше там и чакаше притежателя си. Поколеба се, но в крайна сметка я извади от чекмеджето, и я прибра в портфейла си. Заключи апартамента, и се качи до седмия етаж, за да вземе Пабло. Никой от тримата мъже, поемащи на това кратко пътуване, не го осъзнаваше в момента, но по-късно щяха да благодарят, че са били далеч от сградата в този ден.

***

Пабло напусна жилището, нарамил раница стърчаща над русата му глава. Не бе пътувал никъде за тези три години в Америка и нямаше представа какво ще му трябва, затова се снабди дори със слънцезащитен крем. Не че не беше наясно, че отиват в планина през зимата, но човек трябваше да е подготвен за всичко, нали? Майка му все още бе наказана да не излиза. Не че имаше такава опасност, лекарствата й помагаха да спи повече и да не предприема излишни движения. Но за нейна сигурност, не можеше да остави вратата със свободен достъп до външни лица.

***

Джем се беше изтипосал в изцяло бяло поло, стигащо почти до ушите му. Големите тъмни очила бяха забодени небрежно в косата му. Миришеше на любимия си афтършейв. Беше облечен в спортен син костюм, а обувките му заслепяваха зимното слънце. Приличаше на нов човек. След като преди няколко дни си беше изплакал душата пред горкия Пабло, заради което се чувстваше гузен, Джем реши, че му трябва рязка промяна, за да излезе от унинието. Лошото на смъртта беше, че трябваше да се научиш да живееш с нея в уравнението. И петдесет години да страдаше, момченцето към което толкова се беше привързал, нямаше да се върне. Затова взе важно решение. Направи ритуал вкъщи. Помоли се за душата на детето, наплака се едно хубаво и обеща в негова памет да извърши поредното си добро дело. През нощта спа в мир със себе си. Днес беше решил да е в обичайното си амплоа на заядлив старец. Още повече щом разбра как го бяха цанили за трето колело. И к’во, щеше да им свети на тея двамата ли? От хиляда километра се виждаше енергията между Пабло и вече Логън, а не господин Хейс. Даже на Джем му се щеше да стои по-далеч, да не би да бъде засмукан от някой погрешно хвърлен феромон.

***

Логън поведе двамата си спътници в подземния гараж, където бе паркирано Ауди-то му. Още не бяха тръгнали, а той вече бе на път да получи сърдечен удар. Сега вече знаеше откъде му бе толкова познато името на Джеремая. Беше се чудил още от първия си сблъсък с него, но откритието го посети едва сега. Старчето беше известен на цялата сграда с безбройните номера, които беше устройвал на съседите си. Логън не беше сигурен, че е добра идея да е затворен в хижа горе в планината заедно с него за три дена. Щеше да му се наложи да свикне с обстоятелствата. Не му се искаше да обижда Пабло, все пак му бе казал да покани когото си реши. Качи куфарите и на тримата в багажника, и ги покани да се настанят. Пабло веднага зае своето място на предната седалка, а Джеремая се намести отзад. Логън беше доволен, че сладкия блондин е решил да седне до него. Странно, на какви дребни неща могат да се радват хората.

След около двайсет минути вече бяха на магистралата, и Логън можеше да се отпусне малко. Не беше шофирал от доста време, предпочиташе да върви пеша. Но понякога се налагаше да се пътува с кола, и точно за такива по-специални случаи я бе закупил.

- Ако ти се слуша музика, можеш да пуснеш радиото, стига да не е прекалено силно. – обърна се към Пабло.

- Кога ще стигнем? – реши да попита той, едва скривайки факта, че е нервен. Преди всичко към синдромът, от който страдаше, се причисляваше и хиперактивност, така че да стои в кола повече от два часа, значеше да полудее и да си издере лицето. Всъщност искаше да почне да си скубе косата още от сега, но някак се сдържа и просто от време на време се почесваше някъде, където всъщност не го сърби. Очевидно Логън забеляза нервниченето му и му каза да пусне радиото. Да, това не беше никак лоша идея. Трябваше му разсейване, защото в противен случай би получил панически пристъп от мисли кога ще се блъснат в някой камион със запалими цистерни, или ще се отклонят от пътя и ще полетят към някоя река. Колкото и надежден да изглеждаше шофьорът, Пабло си беше Пабло. Не обичаше да пътува дълго. За капак последното му возене в кола, бе отново по работа. Работата, която напълно заряза без предизвестие и сега очакваше тиктакащата над главата му бомба да избухне. Младостта наистина те караше да си извънредно импулсивен, дори и да съзнаваш възможните последици.

- Обичам тази песен…! – внезапно възкликна блондинът, когато пръстът му най-сетне улучи добра радиостанция. Скоро дори забрави, че не беше сам, а има компания. Някак бе привикнал към компанията и на двамата присъстващи, затова дори не се усети кога запя заедно с певеца. – „Ако преживея това… Ако преживея и това… Нищо не може да ми се опре!“

Припяваше без да хаби сили, чертите му отразяваха емоцията на думите, а ръката му скоро отвори прозореца и помаха на непознатите по пътя и на самия път. Тази песен наистина го разсея от паническите сценарии и сега усети колко е приятен вятърът в косите му. Дочу как Логън му заповядва да си прибере главата вътре, но блондинът нямаше чак такова възпитание и рядко слушаше по-възрастните. Лудееше на воля през цялата песен, но тя свърши заедно с търпението на шофьора, който с една ръка бързо го издърпа за ръкава и свали стъклото. Пабло му се изплези, когато не гледаше и му подаде слънчевите очила, за които бе помолил. Формата на стъклата доста му отиваше и момчето поостана загледано в красивия профил на мъжа. Беше толкова концентриран в пътя, че ако нещо му изскочи пред огледа, навярно би получил инфаркт.

- „Следващата песен е запис на едно живо изпълнение от преди две седмици. Тъй като сайтът преля от коментари кой е тайнственият певец, решихме да пуснем записа още веднъж, за да мотивираме притежателят на този ангелски глас да продължи да пее.“

Русокосият дори не обърна внимание на думите на жената по радиото, но веднага се разпозна, разпозна и песента, и китарата на Даниел. Той свиреше с дванадесетструнна китара. Ръката на момчето понечи да смени радиостанцията, но после се спря. Беше дяволски странно, може би защото за първи път се слушаше на запис. От радиото явно си позволяваха и такива волности. Пабло не можеше да ги съди за авторски права, но Даниел можеше, защото бе неговата песен. Нещо го накара да се усмихне при спомена за онзи ден. Синхронът, който постигнаха в радиото, бе приятна изненада. Чувстваше го като знак, но още не разбираше за какво. Облегна глава назад и продължи да слуша, коментирайки наум къде следва да подобри контрола над гласа си. Никога не бе изучавал музиката, но имаше вроден усет към нея и ставаше все по-убеден, че иска да опита. Така и така бе надарен с талант, навярно всеки на негово място би се опитал да го развие.

Съб Дек 28, 2019 9:15 am

Петнадесета част

Усещането на Джем се засилваше с всяка минута. В колата имаше толкова стаени емоции, че дори беше трудно да се диша. Енергията опред беше равна на два дракона. Единият Ин, другият Ян. Покрай Виктор старецът беше навлязал много в света на азиатската култура и сега му беше интересно да сравнява, използвайки новите си познания. Двамата му спътници напълно бяха забравили за съществуването му, което ни най-малко не го изненадваше. Всеки беше потънал в своя си свят, а когато се налагаше да си взаимодействат предпазливо се опитваха да не опарят другия с досега си. Нещата бяха сложни, а на Джем не му влизаше в работата. Той беше на почивка. И искаше да й се наслади максимално. Дали щеше да е сам през цялото време, както беше свикнал, или тези двамцата щяха да бръмчат около него, щеше да вземе всичко, което можеше.

Не чу началото на песента, но после съдържанието го прикова. Гласът по радиото. Беше чувал някъде този глас. Неговата специална Снежанка притежаваше тези трели и те някак странно се припокриваха с гласа на Пабло от преди малко. Пабло и Снежанка си приличаха и живееха в една сграда. Дали не бяха брат и сестра? А защо тази Снежанка се пазеше от полицията в онзи ден? Гинко билоба беше размърдала акъла на Джем. Той щеше още да разсъждава по тези въпроси, но гласът от радиото го върна назад във времето. Харесваше тази Снежанка, защото тя беше като добрата орисница и вадеше спомените му през ключалката на заключеното му съзнание.

Тялото му нямаше търпение да се зарови в снега и да усети първичното придърпване на земята в костите си. Да прави снежни ангели и да се усмихва на спомена как прави това, за да зарадва сина и жена си. Това беше първото, което стори слизайки от колата. Метна се по гръб в една пряспа, и не му пукаше кой какво ще си помисли. По бузата незабелязано и бързо се търкулна сълза, но пръските скреж я прикриха. На устните му се появи малка, крива усмивка. Беше тук. Можеше да види огромните заснежени дървета, мощното ярко синьо небе, белотата на снега и беше жив. Какво повече му трябваше?

''Един ден ще дойда при вас и ще бъдем заедно, мили мои. Но този ден все още не е дошъл. Чакайте ме. Дотогава ще грабя с пълни шепи от живота. И ще правя хората щастливи. Защото съм егоист. Защото аз така искам. И това прави мен щастлив.''

Джем се изправи, позатупа, усмихна се така, че белите му зъби буквално заслепиха погледите отсреща. Дари лицата им с по няколко ледени пръста, докосвайки бузите им, за да ги извади от унеса и с детска палавост ги подкани:

- Тук сме. Да се настаняваме. Искам да карам ски, да ползвам фитнеса, сауната и да се науча да плета терлици. Хайде - подхвана ги той наново - защо стоите като изтокани? - Джем взе малкия си куфар от ръцете на все още ошашавения Логън и потегли с бодра крачка към хижата.

***

Не разбра кога се бе унесъл, но дрямката му се отрази добре. Логън го беше събудил и тримата с Джем тръгнаха към хижата. Бе повече от очевидно, че все нещо трябваше да се обърка.

- Съжалявам, но сега е сезона и поти всичко и пълно. Имаме само две свободни стаи. Благодаря за разбирането. Ето ключовете.

***

Кой тръгва на почивка и не резервира стаи предварително? Започна да има съмнения към това доколко отговорен беше Логън Хейс. Или вероятно Джем не е бил включен към първоначалната бройка. Това го жегна и старчето издърпа ключовете от ръката на потресения служител в секундата, в която ги видя. В егоизма имаше нещо хубаво. Не ти пукаше за последствията от действията ти. Просто правиш каквото си поискаш. Щеше да бъде какъвто всички го знаеха. Повърхностният хладен тип със съмнителна репутация да си отмъщава за всеки крив поглед, който срещнеше. Защо да имаше против да остави тези двамата на спокойствие? Все пак те имаха да си казват толкова много неща.

***

- Джем, имаш ли против… - Пабло тъкмо се канеше да се натресе при него, но старчето грабна едните ключове и им помаха за довиждане. Очевидно нямаше намерение през цялото време да се мъкне с тях. След като изчезна, русокосият промърмори нещо под нос и тихомълком последва Логън към тяхната стая… Чудесно, все повече заприличваше на меден месец. Ченето му увисна, когато видя единственото легло в стаята, чието предимство бе, че е достатъчно огромно. Честно казано си представяше условията доста по-зле, макар че не би навредило да имаше някакъв диван, на който да изгони Логън довечера.

- Леле, гледката си я бива. – игнорира глупавите си притеснения и прекоси стаята, спирайки се до широкия прозорец. Снегът се сипеше на парцали навън и изглеждаше съблазнително мек с ефирния си танц и чиста белота. Блондинът се заслуша в пукането на съчките в камината и веднага го пролази топлината оттам. – Е, надявам се да съм добър ученик. – добави с типичния си младежки ентусиазъм, докато наблюдаваше как Логън донася ски принадлежностите.

Ентусиазмът на Пабло неусетно зарази и Логън, и той успя за момент да пренебрегне всички удивителни, които надаваха вик в съзнанието му. Приближи се до прозореца и също се загледа в падащия сняг. Красота. Една от главните причини да дойде тук. Можеше да стои така вечно, и да съзерцава безбройните снежинки, които се стелеха пред погледа му. Бе се унесъл до такава степен, че едва долови следващите думи на Пабло. Точно така, беше му обещал да го научи да кара ски. Зае се да разопакова ските, и му подаде предназначените за него.

- Нещо ми подсказва, че ще се научиш бързо. – усмихна му се искрено Логън. – Донесох и ски екипировката, която ползваше бившата ми съпруга. Надявам се нямаш против. И тя беше дребничка като теб, та мисля че ще ти пасне добре. За твой късмет, Изи не харесваше типично женските цветове, така че никой няма да разбере.

Логън нареди на голямото легло всичко необходимо за каране на ски в неутралните сиви и черни цветове – поларно яке и панталон, защитни очила, ръкавици, обувки за ски, шапка, шлем и щеки за ските.

- Ще отида да видя дали всичко с Джеремая е наред, а ти пробвай екипировката.

Това, разбира се, бе удобно извинение, но въпреки всичко не можеше да не се погрижи и за другия си гост. В крайна сметка, беше нещо като половин извинение, ако може да се нарече така.

***

Джем се беше тръшнал на огромното легло и гледаше тавана вече двадесет минути. Не го напускаше усещането за някаква новооткрита радост. Сякаш хладният, режещ въздух беше събудил някакъв приключенец в него, но все още не се решаваше да направи крачката към този нов свят. Лежеше си и се хилеше неосъзнато. Единият му крак потропваше по пода. В друг случай това би го дразнило, но не и сега. Изненадваше се, че само в рамките на няколко дена беше преживял смъртта на момченцето, беше изпратил Виктор далеч от себе си, а не се чувстваше вече сам. Спомените му бяха започнали да се завръщат, но не го натъжаваха. Напротив - правеха го по-пълноправен човек. Започваше да става като всички други хора, но вече не ненавиждаше своята обикновеност. Тя пламтеше ярко и го сгряваше. Явно на шестдесет години не беше късно да започнеш да преосмисляш философията си на живот.

Почукването го изненада. Примъкна се плавно, сякаш беше танцьор от мюзикъл. Дори сам изненада себе си с този факт. Отвори с финес. От скованото му коляно не беше останала и следа. Изумително.

- Логън - закотви се стъписано на устните му. Наистина не беше очаквал някой да се сети за него. Учудването му беше видимо. Някаква прогаряща топлина си проправи път по гърлото му. Помисли, че получава отвратителни киселини. Всъщност това беше усещането да си желан и приятен на някого. Но Джем нямаше как да знае разликата. За него всичко беше резултат от доброто възпитание на Логън, който като свестен домакин беше дошъл да го провери дали още мърда, дето се казва. Влизането на този мъж в стаята промени атмосферата. В него имаше някаква грижовност, която очароваше дори дебелокожия Джем. Някаква непривична черта у него те караше да се привързаш към добрите му обноски и да харесваш вниманието, което ти отправя. Киселините на Джем се засилиха неистово. Това внимание му идваше в повече. Очакваше, че ще бъде забравен до мига, в който не станеше време да се прибират. Та даже и да се приберат без него накрая, това ни най-малко не би го изненадало.

Логън му говореше нещо и направи крачка към него. Джем отстъпи съвсем интуитивно и естествено, но всъщност се предпази от близостта на този човек. Никой не поднасяше искрените си намерения толкова бързо и Джем далеч не беше готов да му се довери толкова лесно. Може и да наричаше Логън на малко име, но още не смяташе да го допусне в живота си. Не и преди да успее да разбере причината някой да бъде така мил. Прекален светец и Богу не е драг. Беше мнителен, когато ставаше въпрос за доброта далеч отвъд пределите на доброто възпитание.

- Да, ще се видим, когато сте готови за пистата - довърши думите на Логън, преди до го изпрати обратно далеч от личното си пространство.

***

Пабло остана сам известно време в празната стая. Трябваше да признае, че беше уютно, но всичките тези асоциации, скупчени върху царското легло, го караха да се върне обратно в града на автостоп. Разтърси грива и въздъхна. Поне Логън не даваше признаци да е взел онези негови думи на сериозно. Сигурно беше решил, че Ортиз се базика с него. Така може би щеше да е най-добре. Пък и кой би повярвал на подобни думи, излезли от устата на проститутка?

- Какво, по дяволите, е всичко това?! – замислено промърмори блондинът, оглеждайки хилядите такъми, които тъмнокосия бе подредил на леглото. Дори нямаше представа откъде се започва. Кое се слагаше първо, второ, трето, четвърто, пето…Главата го заболя, а още не беше паднал в някоя преспа. Навлече дрехите върху дребното си телце и се обърна. За миг се стресна от странното разположение на огледалото, което не бе забелязал преди. Защо бяха сложили огледало точно срещу леглото? Или последния обитател на стаята е притежавал този фетиш.

- Страхотно, приличам на риба-балон. – изсумтя, когато се огледа с всичкото това бойно „снаряжение“ по себе си. Наистина се чувстваше като готов за някоя междугалактическа битка. – Не се смей! – изстреля предупредително на Логън, който тъкмо отвори вратата и посмя да се усмихне. – Как се предполага да се движа в това чудо?

Да, малко преувеличаваше, но наистина не беше свикнал на зимните дрехи. Никога не носеше подобни и му се струваха страшно безвкусни. Нямаше да осъжда погребалните цветове, които очевидно се харесваха на Логън. Нямаше идея как мъжкар като него го харесваше по този начин. Може би беше заради младостта му, гладката му кожа, коприненорусата му коса и стегнатия задник. Или не дай си боже му напомняше за бившата му съпруга. Никак не му се понрави да го сравняват с някой друг, както преди малко.

Логън не успя да се стърпи, и от стиснатите устни се измъкна тих смях. Не заради вида на Пабло, а заради сладката му реакция. Веднага усети бурята, която ще го връхлети всеки момент, и побърза да намали щетите до минимум.

- Така ти се струва, тъй като не си нагласил дрехите удобно. Нека ти помогна. – намести се пред младежа - Ако стегнеш малко тук и тук, няма да се чувстваш чак толкова странно. Вярно, по-обемни са, но това е напълно нормално за ски екипировка. Ще си благодарен за това, когато се озовеш в някоя пряспа. Така, сега е мой ред.

Логън съблече всичко и остана само по бельо. Лека червенина изби по бузите му, изненада и за самия него. Зае се да нахлузва собствената си екипировка, която представляваше комбинация от червено и черно. Обожаваше съчетаването на точно тези два цвята. Щом бе готов, се обърна към Пабло.

- Сега вече и двамата изглеждаме нелепо.

Намигна му. Забеляза, че Пабло е пропуснал да сложи ски очилата, и ги намести внимателно върху черната каска.

- Идеално. – изпусна се, и побърза да даде назад. - Нека потегляме. На Джеремая сигурно вече му е писнало да ни чака.

Подаде облечената си в дебела ръкавица ръка на Пабло, и го поведе към стаята на старчето.

***

Пред вратата му стояха двама снежни човеци, които мърдаха и дори говореха. Единият от тях даже се и подхилкваше. Закопча якето си и мълчаливо зад тях се правеше, че не ги познава, докато вървяха по дългия коридор. Все пак снежните човеци го чакаха, докато си избере екип и ски под наем. Избра си синьо, лилаво и черно като комбинация. На гърдите се мъдреше тигър, изобразен в пламъци. Ако Джем знаеше, че на задницата на екипа му също се мъдреха пламъци, едва ли щеше да избере същия гащеризон, но недоглеждането му щеше да изиграе решаваща роля за живота му по-натам. Така че, за добро или за лошо, екипиран старецът доста хващаше окото с атлетичната си фигура. Никакъв дебел екип не можеше да скрие този факт. Точка по въпроса!

Пон Дек 30, 2019 11:41 am

Шестнадесета част

Освен тримата, още доста други бяха избрали тази дестинация, и всички ски писти гъмжаха от туристи и треньори. Един от треньорите се приближи до тях, и ги попита дали се нуждаят от услугите им. Логън побърза да му отговори.

- Не се притеснявайте, ще се справим, карам ски от доста време. Освен ако чичо Джеремая не се нуждае от малко помощ.

По чертите на Логън се описа лукава усмивка, насочена към стареца, но той не му остана длъжен.

Чичо Джеремая? На колко години си въобразяваше Логън, че е Джем? На сто и пет? Ще видиш ти като я докараш на моите годинки. Тогава ще разбереш какво е, лисицо! Джем вирна глава като лопатар и изтряска:

- Нямам нужда от никакъв треньор.

- Хей, Джем! - Някаква усмихната до ушите дама му мяташе от групичката хора по-надолу. - Отиваме до склона. Идваш ли? - Русите й къдри биваха развявани от вятъра, но тя ги отмяташе и с ръце пред устата си продължаваше да вика с напевния си глас.

- Ти, - Джем посочи Логън - пази дребния - пръстът му се насочи към Пабло. - Може и да е досаден, но най-накрая запомних лицето му. А, ти, - той бутна със задника си Пабло в ръцете на Логън - да го слушаш. - Смигна им и отпраши надолу по пистата. Биваше си го това старче. Днес денят му нямаше да е никак скучен.

Логън се засмя искрено на реакцията му. Обърканият треньор реши да си потърси късмета другаде, и оставите двамата мъже сами.

*********

Не е като Джем никога да не се беше чувствал по този начин. Беше, но това е било някога толкова отдавна, че беше забравил какво е и сега го усещаше много по-концентрирано. Да е свободен, без задръжки, себе си. Усещаше игличките на щипещия студ, енергията на хората около себе си, величието на природата, а усмивката не слизаше от лицето му. Спускането беше върховно.

Сали беше супер екстровертно същество, което постоянно се въвличаше в ново и ново начинание, спиращо дъха. Бяха тръгнали заедно надолу. Тя беше опитна скиорка, но и Джем имаше няколко скрити коза в ръкава. Успя да я изпревари по пистата и да пристигне първи. Откачи ските, в очакване на останалите. Сали пристигна втора. Откачи ските и махна очилата. Очите й бяха пълни с блясък и еуфория от спускането. Тя направи няколко стъпки тичешком, стъпи върху твърдите обувки на Джем, и си открадна целувка. Беше доста по-дребна, но определено имаше опит в начинанието, и то се увенча с успех. Устните й бяха смръзнали от спускането. Беше останал ментовият вкус от коктейла й. Тази жена определено знаеше как да живее. Изненадата на Джем се изрази в глухо промрънкване. Тя не пропусна да го хване за задника и да се прилепи плътно, гледайки го право в очите.

- Нарочно ми предостави тази гледка отзад. Знаеш как да направиш впечатление, нали?

Другите от групата започнаха да пристигат. Джем не можеше да разбере. Дали Сали беше от онези хора с хипи мислене за свободна любов, или Джем наистина й беше допаднал. Щеше да разнищи нещата още днес.

Сали посрещаше останалите с голяма доза еуфория, но не флиртуваше с никого друг от тях. Погледите, които хвърляше на Джем, го караха да се страхува от тъмното. За здравето и живота си също. Имаше си работа с хипер-активна тигрица, която щеше да му изцеди силиците, ако й позволеше. Джем не беше дошъл с тази цел. Той беше на почивка. Трябваше да помисли как иска да си изиграе картите.

Сали беше четиридесет и пет годишна инструкторка по йога. Бяха се запознали още с пристигането на Джем. Той забеляза дребничката й фигура, помъкнала хиляда и един багажлъка, като всяка себеуважаваща се жена, и реши да й помогне с примъкването им. Накрая завърши в басейна и с компанията й. А малко по-късно Пабло и Логън го измъкнаха от стаята му, за да отидат на пистата. Джем и флирт не бяха правилната комбинация. Не че Джем не можеше да се справи. Просто не знаеше дали иска да продължи в тази насока. Сегашната ситуация го поставяше в една неопределеност, а старчето не харесваше неясните неща. Затова и отиде да разбере какво точно иска.

Групата беше наклала огън и печеше маршмелоу. Някои пиеха греяно вино. Разговорите и смеха ехтяха звънко. Сали се правеше на перфектната домакиня. Бъбреше оживено и пръскаше от своя чар, без да го пести. Джем се присламчи към нея и я прегърна откъм кръста, поклащайки я в мелодичен такт.

- Какво ще кажеш да си поговорим на някое по-усамотено място? - главата му се отпусна на рамото й, а ръцете му галеха лежерно раменете й. Гласът му се плъзгаше към нея плавно, защото точно както и притежателя си знаеше какво и как да поиска.

Чувстваше се като ученик, върху който се учат как да се целуват момичетата от девическия пансион. Не беше отнасял толкова много милувки в близките двадесет и пет години. Сали седеше в скута му, а ръцете й прикрити от одеалото, обещаваха да бъдат палави.

- Сладка моя, - целуна врата й и спря настъплението й със своите ръце - бързаш ли за някъде? - Трапчинките му мигом се появиха. - Стъмва се и започва да става студено. Какво ще кажеш да се приберем и довечера да се видим в сауната? - Очите му се усмихваха с младежки ентусиазъм. Сали си открадна още една целувка.

Двамата се качиха на лифта. Прекараха цялото време, хванати за ръце. Сали се гушеше в него, а Джем си припомняше какво е да си мъж за своята дама. Разделиха се с прегръдка и погледи, пълни с обещания. Джем се запъти към стаята си, за да се освежи. После щеше да слезе за вечеря. Надяваше се онези двамата да са оцелели, за да разказват.

*********

Логън се зае с мисията да научи Пабло на най-основните правила и за какво да внимава докато кара ски.

- Важното е винаги да пазиш равновесие, което не е най-леката задача, но смятам че с малко упражнения ще се справиш. Позата ти също трябва да е правилна. Тежестта на тялото трябва да пада върху предната част на краката, за да имаш пълен контрол над това, което правиш. Когато караш ски, избягвай рязката смяна на посоката и никога не се движи от единия до другия край по цялата ширина на пистата. Така поставяш не само себе си в опасност, но и останалите, които карат след теб. Но за това малко по-късно. Нека първо те научим на правилната стойка. Логън хвана Пабло през талията и му помогна да заеме правилното положение.

- Сега, нека направим няколко упражнения на място, с които да загреем и да се подготвим за спускането. Повтаряй, това което правя.

След няколко минути, Логън се усмихна, доволен от напредъка на Пабло.

- Справяш се по-добре, отколкото очаквах. Искаш ли вече да опитаме да се спуснем? Не се страхувай, аз ще съм точно след теб, и ще следя за всичко. А, и още един съвет. Внимавай със скоростта си. Не бързаме за никъде, по-важното е да караш безопасно. Пистата е сравнително безопасна, но ако случайно на пътя си откриеш възможна пречка, трябва да имаш бързи рефлекси и да я избегнеш с едно отмерено движение, което да запази положението ти на пистата, без да те подлага на опасност.

Чувстваше се приятно. От доста време не бе усещал удоволствието от това да учи някого. Учителят веднъж си остава учител завинаги.

Пабло кимна в готовност на Логън, след като усети позицията си достатъчно удобна за спускане. Усещанията се сменяха със скоростта на светлината по-бързо, отколкото се движеше надолу по снежната писта. Стори му се, че извика „юхууу“, но вятърът така свиреше около него, че му остана само пейзажа отпред. Следваше всички инструкции, които очевидно все пак бяха останали в русата му тиква. Неочаквано силно вълнение го завладя, придружено от онова безстрашие, типично за покачения адреналин. Ето защо хората си падаха по силните усещания. За миг всичко изчезва и светът е в краката ти. За миг контролираш всичко, надпреварвайки времето…. А в следващия момент се измъкваш от снежна пряспа със задника напред. Дори не разбра къде беше сгрешил. Най-вероятно в смелата си преценка, че може да скочи от малкото възвишение без да попадне точно на пряспата… Радваше, че главата му бе все още в снега, за да не чуе как му се смеят отстрани и го поздравяват за невероятния финал на първото му спускане. Логън отново получи гледката на стегнатия му задник, този път под специален ъгъл.

- Благодаря за „помощта“ – обади се иронично Пабло, когато сам се измъкна от пряспата и се изправи отново на ските. Не че беше някакво бебе, нищо му нямаше. Тук можеше да пострада единствено егото му.
Личеше си, че Пабло се забавлява. Истината бе, че и Логън се чувстваше по същия начин. Досега се движеше по-бавно зад момчето, внимавайки да не му пречи, но реши да увеличи малко скоростта в случай, че пак се стигне до неочаквано падане. А Логън много добре знаеше, че това е законът на Мърфи на ски карането. Трябва да паднеш колкото се може повече пъти, за да се научиш да управляваш ските, все едно са част от теб самия. По-големият проблем в случая бяха останалите скиори, които минаваха покрай тях. Повечето също бяха начинаещи като Пабло, личеше си от километри. Едно момиче, което не беше облечено с правилната екипировка, премина покрай Логън адски бързо. Той успя някак да я избегне, но забеляза колко бързо наближава Пабло. С тази скорост ударът беше неизбежен. Логън побърза напред. От позицията си нямаше как да спре сблъсъка, но можеше да направи друго. Момичето изблъска Пабло, при което той изгуби равновесие застрашително близо до едно дърво от дясната му страна. Логън се пресегна навреме, и улови момчето. Двамата се търкулиха надолу по снега,и попаднаха в една по-голяма пряспа. Логън все така държеше Пабло в силната си прегръдка.
-          Добре ли си? – зае се да изтупва снега от него. – Трябва да внимават кого пускат на тези писти. – замърмори по-скоро на себе си.
Знаеше, че паданията бяха неизменна част от първото му ски приключение, но още не можеше да свикне с това. Или по-скоро да се примири. Беше си поставил твърде висока летва за прескачане, но можеше ли да е иначе, след като непрестанно го дебнеше заплахата да се намери в обятията на своя сенсей. Точно както се случи в секундата, в която си го помисли отново. Ала изборът беше или мекото приземяване върху Логън, или дървото…
- Разбира се, че съм добре! – изстреля, изправяйки се по възможно най-бързия начин. – Не съм се чувствал по-добре! – засмя се гръмко, но дори не излъга. Въпреки провалите му да се концентрира единствено върху ски уроците, си прекарваше превъзходно. Сега разбираше как се забавляват нормалните хора. Нямаше да отрича, че би повторил.
- Пистата не е свършила! Онзи наклон ми харесва! – рече въодушевено и без да чака се спусна по следващата бяла пътечка. Тази му се стори и по-безлюдна, тъкмо нямаше кой да му се пречка толкова.
Логън изтупа снега от собственото си тяло, и последва Пабло надолу по въпросния наклон. Започваше да се заразява от енергията на младия блондин, която като че ли с всяко надъхване ставаше безкрайна. Всички преживявания, които трупаше покрай Пабло, някои от които съвсем нови, му се отразяваха положително. Една част от него си мислеше, че може би ако се бяха срещнали по-рано, щяха да се разбират далеч по-добре, и да са на една вълна. Но и сегашните им отношения не бяха никак лоши. Пабло изкарваше Логън от здравата му черупка, която с години беше градил около себе си. Нещо, което дори Изи не бе успяла. Точно обратното. Отношенията с бившата му съпруга по нищо не си приличаха с тези с Пабло. Тя никога не бе нарушавала личното му пространство, и умело пазеше своето собствено. Бракът им беше отговор на едно комфортно приятелство, примесено с флуиди и хормони, и завършило с твърде лесна раздяла.
Логън препрати мислите си в различна посока. Време беше да престане да сравнява несъзнателно предишният си живот със сегашния, колкото и логично да беше обяснението зад това. Трябваше да спре да живее в миналото, но за да постигне това, първата крачка бе да се оттърве от демоните си. Нелека задача, но необходимо зло.
Когато достигна Пабло, той вече успешно бе слязъл до края на пистата, и му се плезеше триумфиращо. Изглеждаше страшно горд от себе си. И имаше защо. Логън също чувстваше задоволство от постигнатите резултати. Все пак, пред себе си имаше „ученик” с обещаващи заложби, който умееше да превръща всичко, което прави, в забавление. Нима това не бе най-хубавата възможна комбинация?
Затърси с поглед спътника им, но така и не го откри.
-          Явно на стария Джеремая му е дошло до гуша да ни чака. Може да се е върнал обратно в хижата. Какво ще кажеш и ние да се постоплим, и да хапнем нещо? Един горещ душ ще ни дойде добре.
- Искаш да се връщаме? Вече? Не дойдохме ли току-що? – изхленчи невярващо русокосия. Уви, не му се намираше джобен часовник под ръка, за да види колко е часът и да осъзнае, че вече бяха изминали над два часа откакто бяха навън. – Аз ще направя още едно спускане… - тъкмо се закани и някой така премина през него, че за малко да го отнесе целия. Непреодолимата загуба на равновесие отново намери спасение чрез силните ръце на Логън.
„По дяволите!“
Как му омръзна да е спасяваната принцеса. Защо поне веднъж тъмнокосия не кривнеше от пистата…
- Е, добре… Да се връщаме. – склони накрая, завъртайки се обратно към хижата. Бузките му вече бяха порозовели стабилно от щипещият вятър навън. Тялото му малко по малко губеше досегашната си пъргавост. Всъщност вече бе сравнително изморен, нали му бе за първи път, но адреналинът, изпълващ вените, не му позволяваше да почувства умората и леките болежки, причинени от инцидентните падания по терена. Мозъкът му обаче вече работеше наполовина и не си правеше труда да анализира особено ставащото. Всичко изглеждаше като в сън. Приказен уикенд, в приказна хижа, сгушена насред снежна приказка.
Логън побърза да настигне Пабло.
-          Спокойно. След като се постоплим малко и се подкрепим с лек обяд, можем пак да се върнем на пистата. Дойдохме чак дотук, ще използваме случая както подобава.

Чет Яну 02, 2020 8:27 pm

Седемнадесета част (1)

Не харесваше, когато тънеше в неопределеност. Когато мъглата, стелеща се в съзнанието му, го правеше ленив и безволев. На вечерята беше пълно с тълпи шумни хора, а Джем беше сам. Имаше време да размишлява. Вечно мислеше за другите. Какво ли прави Виктор, за срещата си със Сали по-късно тази вечер, за липсата на Логън и Пабло, а всъщност той самият не знаеше какво да мисли за себе си. От какво толкова се страхуваше. Дали ще оправдае очакванията на Сали? Дали за нея е поредният? Дали няма да получи инфаркт в някой сюблимен момент?
Че няма да й бъде равен по разбирания и усет? Всъщност, единствен той поставяше прегради. И откри, че това неимоверно го дразнеше. Затова ли се пазеше да опита нещо, за което отдавна се питаше как правят другите? Да има афера. За една нощ, за две, за три. Дотогава, докато има сили и желание. Нощта не е тъмна и страшна, ако намериш свещ, с която да си светиш. Защо днес беше смятал, че ще е изтощително да бъде с жена като Сали? Би било, ако беше останал затворен към зова й. Но усещайки гърдите й, отъркващи се в гърба му, на него рязко му се приходи на сауна.

В последните дванадесет часа постоянно изменяше себе си. Ту беше решителен, ту даваше заден. Опитваше смелостта си, после зарязваше всичко и духваше нанякъде. Не ставаше дума само за игрите, в които участваше с останалите почиващи. Такъв беше дори във философията си на съществуване. Това беше по-кофти и от лошата му памет. Нещо се опитваше да надделее в него, но не можеше да определи какво. Бунт, премахващ ограничения. Кой беше Джем за хората? Шестдесетгодишен заядлив дядка, който някой ден щеше да пукне и нямаше да открият две седмици, защото на никой не му дремеше за него. Вероятно Елеуха щеше да закусва с трупа му. И един слънчев ден щеше да се разсмърди толкова силно, че да се сетят да повикат полиция. Ето това очакваше след като Виктор се изучи. Джем харесваше добрите си дела. Вършеше ги себеотрицателно, но имаше моменти, в които се изморяваше да дърпа целия парад. Искаше да седне на зрителското място и някой друг да забавлява него. Клоунът беше уморен.

Кое беше започнало да събужда Джем? Многото нови хора в живота му. Смяната на обстановката. Онзи, който си играеше със спомените му. Тайните, които пазеше.

Защо го направи ли? Защото можеше. Дали това запълни празнината в него? Не. Лежаха в поза лъжичка. Тялото на Сали се прилепи още по-плътно до това на Джем, и тя изпусна лека въздишка в съня си. През годините можеше да има много жени, но някак щом отвореше вратата на дома си осъзнаваше, че принадлежеше единствено на Фани. Дълго време подтискаше това, че е мъж. Подтискаше нужди, инстинкти. Задълбочаваше се в ремонти, изрядния си външен вид, в отглеждането на деца, чиито семейства не можеха да се грижат правилно за тях. Мислеше, че това ще запълни липсата, ала не съумяваше. Беше като шеф готвач. В главата си знаеше какъв трябва да е вкусът на ястието, но щом го опиташе финното му небце веднага долавяше, че липсва нужната съставка. Проблемът беше, че не знаеше коя точно. Съставката не беше сексът. Беше го получил, но колкото и приятна да беше Сали той не усещаше онази близост с нея, която търсеше. Имаше искра, но не и достатъчно за огън. И все пак, когато имаш лимони, направи си лимонов пай.

Цял живот е бил внук, син, съпруг, брат, баща, чичо, съсед. Бил е някой на някого. А кой беше като човек? Сам по себе си? Кой беше Джеремая Фланърс? Какво искаше той за себе си, когато другите не диктуваха живота му? Когато не зависеха от него? Когато не поемаше товара им? Дали щеше да се чувства гузен, когато се прибере обратно при Фани? О, не. Щеше да срещне този момент с високо вдигната глава. Защото в мига, в който напусна онази сграда, той остави осакатения ментално Джем там. Сгъна го и го прибра най-долу в гардероба. А сегашния Джем искаше да бъде себе си. Вдиша дълбоко от аромата от косите на Сали. Пръстите му се плъзнаха от двете страни на ханша й и се сключиха под гърдите й.
- Само малките момиченца спят по толкова много. Лошите момичета сега палуват - гризна ухото й и я извърна към себе си. Харесваше да целува меката й сънена кожа и нежните извивки, попили уютна топлина в себе си. - Остава ни малко време заедно, нека не го пропиляваме в сън. - Искаше, когато се прибере вкъщи упорито да заяви, че животът му официално е единствено и само в неговите собствени ръце.

*********

След не толкова лекия обяд, както си го представяше Логън, двамата се върнаха в стаята заедно.
-          Ако искаш, може да се изкъпем първо, и после да се върнем на пистата. За мен няма значение, мога да се изкъпя и довечера.
-          Няма нужда, не искам да влизам в банята сега.
-          В такъв случай, свали тези тежки дрехи и легни, за да ти направя масаж. Мускулите ти със сигурност са се натоварили доста. Все пак ти беше за пръв път. Имай ми поне малко доверие. – отговори Логън на протестиращия поглед на Пабло.
В крайна сметка, момчето се съблече и легна по корем на голямото легло. Логън също махна тежката екипировка, намести се отгоре му, и се зае да масажира врата и ръцете му.
-          Ще те заболи малко, заради цялото напрежение събрано в тези зони, но потърпи малко и ще се почувстваш доста по-добре.
Когато болката най-после отмина и даде ред на несъзнателно изпуснатите от Пабло тихи стонове на удоволствие, задвижи ръцете си надолу към нежната кожа на гърба.
-          Масажът има ефект, радвам се.
Логън не го издаде на глас, но тази дейност му носеше също толкова удоволствие, както на красивия му съквартирант по неволя.
-          Как се чувстваш? – попита го нежно.
Не беше за вярваше, че се остави толкова лесно. Мозъкът му наистина се бе проснал полу-мъртъв на седмия облак, където скоро го последва и останала част от Пабло. Първоначално всяка фибра в него запротестира, стресната от внезапния допир и болезненото натискане, но след около минута, русокосият започна да се унася към съвсем ново измерение. Дългите му тънки пръстчета намачкваха чаршафа под него, както правеха котките с лапичките си. Между тихите въздишки от удоволствие се чуваше и неговия вариант на мъркане. Ефирна невинна усмивка играеше на лицето му. Ту се скриваше, ту показваше. Страните му останаха все така позачервени, дългите мигли премрежваха отнесения поглед.
- Не спирай… - откъсна се измежду устните му. Тихо и сладострастно. Устата му неизбежно се бе изпълнила със слюнка. А бельото – единственото парченце плат върху тялото му- се чувстваше неудобно тясно в момента.
Думите на Пабло, и особено тона с който ги изрече, докараха известно количество кръв към слабините на Логън. Игнорира този факт, като се надяваше че ще остане незабелязан. Съсредоточи се върху дейността на пръстите си, и започна да масажира мускулите на гърба. Движенията му бяха нежни и внимателни. Ръцете му се разхождаха по целия гръб, прилагайки натиск от двете страни на гръбначния стълб, но не и на самия него. За момента игнорира седалищните мускули, и се насочи към бедрата. С нежни и плъзгащи движения започна от горната част на краката, и се придвижи надолу до глезените. Повтори тази разходка на пръстите си няколко пъти, които всеки път спираха на сантиметър от дупето, и продължаваха обратно надолу. Логън преглътна шумно, щом дойде заветния момент да се погрижи за изоставените по-рано задни части. Намести се в малко по-удобна поза, и се помоли за достатъчно търпение. Набързо прехвърли правилните движения в главата си, и се съсредоточи в масажа. С върховете на пръстите си чертаеше малки кръгове по стегнатото дупе. Използваше съвсем лек натиск, въпреки че честно казано много повече му се искаше да стисне сочните форми. От време на време превъзбуденият му приятел се отъркваше леко в дупето на Пабло, което докарваше Логън до лудост.
Циркулацията на кръвта и фината топлина след масажа на всяко кътче пращаше влудяващо усещане, последвано от златни минути на релакс. Ако знаеше, че масажите са толкова отпускащи, щеше да ходи на такъв всеки ден. Поне щяха да го опипват с нагласа, която му харесва. В момента напълно изключваше като възможност да му харесва толкова, защото ръцете, разхождащи се нагоре-надолу по тялото му, бяха тези на Логън. В даден момент обаче нещата претърпяха дързък обрат. Когато чуждите пръсти улучиха края на един от седалищните мускули, русокосият почти подскочи от странното гъделичкащо чувство, което му дойде като гръм от ясно небе. Беше нетипично да има гъдел точно там, може и да бе някаква странна реакция от страна на тялото му, бог знаеше какво… но не можеше да го изтърпи. Реагира от само себе си, без да успее да каже дори „Спри“ заради нестихващия си кикот. Изправи и извърна гръб, а ръцете му се намериха плътно прилепени към парещата мускулеста гръд над него. Реакцията подсказа на другия да прекъсне заниманието си и това даде дори свободата на Пабло да се обърне изцяло по гръб. Нещо, което не биваше да се случва. Логън все още бе почти наместен върху него, но сега възбудената издутина в панталона му се срещна с тази под стегнатите тъмночервени боксерки на блондина. Дъхът излезе принудително между сочните устни на Ортиз, който веднага опита да пропъди Логън от себе си. Само дето тялото му бе като кашкавал и опитите му дори не можеха да се осъществят ефективно.
Логън премести поглед за миг. Гледката под тялото му беше прекалено еротична, а опитите на Пабло да се измъкне бяха някак сладки, освен всичко друго. Започна да претегля възможностите в главата си. В никакъв случай не искаше случката от предишния път да се повтаря. Хрумна му една идея. Реши да опипа почвата, буквално. Обърна се отново към Пабло.
-          Ако желаеш, мога да ти помогна с...това. Няма нужда да се притесняваш за мен. Искам единствено да ти доставя удоволствие.
Пабло усети, че е отново много близо до ръба на пропастта и не му трябваше много. Не беше близнал и капка алкохол, цялата тази възбуда му причини нищо и никакъв масаж.
-          Не е нужно… - прехапа устна, надигайки се плавно като змия до почти седнало положение. Отдалечи се към дъното на леглото, опирайки гръб в дървената рамка. – Но може да гледаш.
Почти прошепна последното, докато прокарваше пръсти по тялото си, а сетне ги скри за малко между устните си, навлажнявайки ги за по-приятно усещане. Не би могъл да си представи нещо по-възбуждащо от това фантазията му да стои точно пред него. Нямаше нужда от въображението си. Бавно и с отмерени движения свали червеното бельо надолу и то се набръчка небрежно между бедрата, позволявай на члена му да излезе от обичайната си орбита. Докато почти изумрудените ириси се спускаха със страстен трепет по отсрещната реална фантазия, дългите пръсти най-напред се заиграха с главичката на възбудения му приятел. Всяка вълна от възбуда се очертаваше ясно върху красивото му лице. Изви тънко вратле назад, няколко копринени кичура подскочиха и погалиха пламналите му страни. Устните му останаха притворени и влажни като трепкаха в ритъм с движенията на пръстите му. Усещаше как всеки момент е готов да скочи в пропастта.
Да бъде страничен наблюдател, колкото и да беше невъзможно секси, бе най-голямото възможно наказание, което блондина можеше да измисли за него. Собствената му възбуда пулсираше болезнено при всяко движение, случващо се пред очите му. Прехапа устни толкова силно, че всеки момент щеше да усети вкуса на кръв. Кокалчетата на стиснатите в юмруци пръсти побеляха видимо.
-          Съжалявам...Изглеждаш страхотно...Но не мога...Не мога просто да стоя отстрани и да те гледам. Прекалено е жестоко...Искам да разбера причините ти, но ако не ме допуснеш до себе си, вечно ще бъда затворен в този омагьосан кръг. Не мисля, че съм чак толкова силен. Откакто те познавам живота ми е в такъв хаос, толкова е разхвърлян и нелогичен, нещо което честно казано ме побърква, но също така ми харесва, и то повече отколкото бих си признал. Това, което се опитвам да кажа е, че...харесваш ми...това е всичко.
Логън се подготви за възможния резултат от думите му.
Пръстите му трепнаха, застивайки на място. Нямаше достатъчно бистро съзнание, за да поеме всички думи със значението им, но едно единствено простичко изречение стигаше…и беше там, между лавината от думи. Единственото, което му трябваше. „Харесвам те“. И вече не го интересуваше, ако е само някакъв период или нужда от разнообразие. Вече бе убеден, че иска да е негова. Първата му целувка.
Изправи се на колене и дългите ръце несдържано се пресегнаха, обгръщайки чуждото лице. Не забеляза дали още казва нещо, просто го притегли към своето. Ушите му пламнаха точно преди да потопи сладките си устни в неговите. Никога не се бе целувал, но сега всичко в него просто откликваше без предварителна техника или мисъл. Остана без дъх за стабилен период от време. Достатъчно дълго, за да усети как шадраванът от чувства се покачи до там, че наводни и очите му. Знаеше си, че ще се разплаче на първата си целувка. Беше си я представял в много по-банално романтична атмосфера, но осъзна, че не това я правеше специална и запомняща се. Беше той, човекът.
- И аз, по дяволите! – отвърна на онези две думи, когато прекъсна с неволя целувката, но остави връхчетата на устните им плътно прилепени. Водните му изумруди продължиха да пускат бистри капчици, спускащи се директно върху гърдите му.
Логън стоеше като попарен, без да може да реагира. Честно казано, това бе последното, което очакваше да получи като отговор. Беше обмислил дори варианти като смяна на стаята, или напускане на хижата като цяло. За това не бе подготвен, дотолкова че дори не можа да отговори на целувката. Фактът, че Пабло се чувстваше по същия начин, че му беше дал първата си целувка, която толкова пазеше, нямаше как да не трогне Логън. Усети как от собствените му очи покапаха сълзи. Тази реакция на тялото му му помогна най-после да върне съзнанието си в що годе по-нормално състояние. Обгърна нежното тяло пред себе си, и този път той бе инициатор на целувката. Сля нежно своите с чуждите устни.
-          Опитай се да дишаш равномерно. – прошепна преди отново да опита вкуса на изкусителните уста. – Прави паузи и опитвай с нов подход, за да си поемаш достатъчно въздух.
При всеки нов съвет, Логън демонстрираше теорията с необходимата доза практика.
-          Разтвори устните си за мен.
Пабло изпълни заръчаното, и Логън плъзна език по този на момчето, преди отново да слее устните им.
-          Справяш се добре. – целуна горната му устна, преди езикът му да премине по изкусителните и’ форми.
Повтори същото и с долната устна, но вместо да я целуне я захапа нежно, докато не чу как от гърлото на Пабло се изплъзва стон на удоволствие. Езикът му затанцува своя танц и там. Повдигна брадичката на Пабло, така че замаяното от целувки момче да го погледне в очите.
-       Как ти се стори първата ти целувка?

Чет Яну 02, 2020 8:30 pm

Седемнадесета част (2)

Видя се като първолак, влюбен до уши в учителя си. Тази фантазия щеше да остане на пиедестал до самият край. Всъщност вече не бе съвсем фантазия. Беше нещо толкова реално, че ужасяваше русокосия. Самият факт, че изведнъж рязко премина в напълно различен свят от неговия и че навлизаше в живот, в който едва ли наистина щеше да се впише… И още хиляди въпросителни, които го измъчваха след като най-сетне показа ясно на Логън, че иска да опита. Но всичко се случваше толкова бързо. Бързо, дори за неговата млада бушуваща кръв. Всичко беше грешно, а го чувстваше толкова правилно.
- Ммм.. – само успя да промърмори след въпроса на старши учителя си. Бе демонстрирал такива завидни умения в целуването, че урокът му тотално накара момчето да си глътне граматиката. Как се очакваше да му отговори нещо свързано? Реши, че наистина му трябва въздух, или щеше да се задуши в морето от силни усещания. – Таймаут! – извика, скоквайки като малко кенгуру от леглото. – Таймаут! – повтори, правейки знака за стоп на играта с ръце. Господи, колко не ставаше за сериозни неща. Искаше да избяга, като че го гонеха група изгладнели зомбита. Не бе убеден, че сам разбира кое го плашеше толкова. Скри се в банята за момент, като по пътя побърза да вдигне бельото си и да скрие така изкусителното си според Логън дупе.
Издиша тежко, слагайки ръце на свития си стомах. Вътре сякаш жужеше ято пчели, които приготвяха сладкия си медец и същевременно го жилеха болезнено с крайчетата на телцата си. Какво беше това? Да не беше хванал някакъв вирус… Може би не просто някакъв, а най-познатият на човечеството.
- По дяволите, по дяволите…! – прокле още веднъж секундата, в която го срещна. Три пъти за щастие. Завъртя кранчето на чешмата до края и минута наблюдаваше силната и шумна струя вода. Отказа да погледне изчервеното си като домат лице и бързо го наплиска с ледената прозрачна течност. Плискаше ли плискаше, а наситените нюанси по лицето му си оставаха. Прииска му се да счупи нещо. Кое го правеше толкова слаб около човека в съседното помещение? Или отново всичко беше в проклетата му руса тиква, не можа да прецени. Зарадва се, че намери дълга хавлия в банята и я облече, затягайки коланчето около кръста си. Беше му доста широка, но това нямаше значение. Излезе от банята и пробяга през спалнята, където само удостои Логън с мила усмивка. Ако другият мислеше, че неговият живот е хаос след запознанството им, то нямаше и беглата представа какво значеше една такава промяна за Пабло.
- Ще направя кафе! – отсече, сякаш няма по-добра идея, която да му е хрумвала досега. – Сигурен съм, че досега не си опитвал такова. – за миг показа белите си зъбки, а вътрешно си отдъхна, че се бе сетил да донесе специалното бурканче, което от сума време стоеше в шкафа му. В родината си бе помагал на майка си в работата, така че след многото богати семейства, на които бяха прислужвали, Ортиз бе заучил доста трикове. Едното бе как да приготвя най-хубавото колумбийско кафе. Пък и ако не с друго, родината му си бе известна с културата на кафето. Беше чудесно, че стаите в хижата разполагаха с плот с малък индукционен котлон за приготвяне на топли напитки. Русокосият все пак си носеше необходимото. Изкара бурканчето с подбрани кафени зърна, любимата си малка кафемелачка, специалната стъклена кафеварка във форма на пясъчен часовник с дървена яка, вързана с каишка от сурова кожа..
- Дойде и моят ред да се изявя като учител поне веднъж. – не сдържа тихия си кикот и с жест привика Логън да наблюдава процедурата. – Ще ти покажа един от начините за ръчно приготвяне на кафе. Първото важно нещо е кафените зърна да са прясно смелени. Ще видиш разликата накрая. Докато са в твърда форма запазват вътре в себе си всички ароматни вещества, така че за по-качественото кафе е хубаво да се смелят преди процеса на приготвяне. – зелените ириси се бяха фокусирали върху процеса, а устата му обясняваше на автопилот какво е важното и защо. - Това е вид специална кафеварка, нарича се Хемекс. Напомня малко на епруветка, нали? Нищо чудно, че е измислена от химик. – Ортиз прокара пръсти по стъклената повърхност, докато я нагаждаше върху котлончето и нагласяше филтъра. – Най-голямото й предимство е, че с нея можеш да наблюдаваш и контролираш целия процес, тъй като все пак тялото й е прозрачно. Така може да прилагаш различни техники. – приказваше с горда усмивка, спотайваща се в ъгълчетата на устните му. – Друго много специфично са филтрите, които са до 30% по-плътни от тези на другите кафемашини. И самата им структура е по-различна и фина, предназначена да задържи нежеланите сегменти и да пропусне всички ароматни вещества на кафето. – подаде за малко един сух филтър на Логън, за да почувства хартията. – Както усети, доста по-тежки са спрямо обикновените, така че е задължително се изплакват предварително с гореща вода. – блондинът се върна върху това да довърши меленето на кафените зърна, а сетне загря и вода в каната с тънко чучурче. След като водата завря, младежът внимателно изкара чашката със смлените кафени зърна и ги изписа във филтъра. – Добре е да разпределиш по равно количеството, така че повърхността да е равна. Така хартията не просто ще задържи утайката, но и ще осигури правилната скорост на филтрация. – Пабло взе металната каничка с вода и показа точните движения и скорост с които се заливаше смляното кафе във филтъра. – Водата трябва да е равномерна, правиш пълна обиколка на съда и изчакваш няколко секунди, преди да повториш. Запазваш на една височина, горе-долу 20 санта над филтъра. – процесът не беше кратък с тази кафеварка, но времето щеше да бъде компенсирано от изчистения и фин вкус накрая. – Това количество вода е достатъчно. Сега трябва да се изчака около четири минути, за да се получи желаното взаимодействие между горещата вода и смлените зърна. През това време ще се отделят още много от ароматните вещества на кафето, така че може да доловиш промяната. – русокосият сви носленце, вдишвайки приятната арома, изпълваща пространството. Не бе сгрешил никъде, макар да не бе приготвял това кафе откакто напусна родината си. Нямаше за кого да се старае чак толкова, щом работата не го изискваше. Но сега просто му бе приятно да го направи. Изпита някаква чест, сякаш краля бе избрал точно него от всички селянчета и го бе привикал в двореца да покаже уменията си.
Накрая сервира още горещото кафе в две порцеланови чашки с по една стафида, за подслаждане. Друг трик, който бе научил сам. Седна на дървената масичка на балкона отвън и пое своята чаша, за да стопли студените си пръсти. Въздухът все така щипеше, но гледката и спокойната атмосфера си струваха всяка жертва.
Определено липсваха скучни моменти в компанията на Пабло. Логън наблюдаваше с интерес случващото се пред очите му. Досега не бе присъствал на приготвянето на кафе, и то какво. Изискваше страшно много техника и тънкости, за които Логън дори не бе предполагал, че съществуват. Замисли се какъв ли ще е вкусът. Съдейки по аромата, който се разнасяше наоколо, щеше да е незабравим. За момент се сети за Дорис. Тя също правеше уникално кафе, а ето че сега щеше да му се отдаде възможност за ново преживяване с любимата му напитка. Приготвена от момчето, което беше завладяло мислите му. Нещата едва ли можеха да се развият по по-добър начин.
Последва Пабло на балкона и се настани до него. Загледа се в чашата кафе, от която на облачета се издигаше приятна гореща пара. Остави носа си да се изгуби в невероятното ухание. Всичките му сетива бяха събудени от приятната комбинация от усещания, но също толкова спокойни и отпуснати. Беше странно. Странно, но хубаво. Да, определено беше хубаво. Нетърпеливо допря устни до порцелановата чаша, и отпи внимателно, за да не се опари. В един миг феерията от вкусове и нотки в една единствена чаша кафе като че ли избухна в тялото му.
-          Това е...вкусът е...Как е възможно...
Неспособен да завърши изречението си, Логън просто се наведе над Пабло и целуна нежно бузата му.
-          Благодаря ти. Това е най-хубавото кафе, което съм пил през живота си.
Засмя се искрено. Малко нервен, но меден смях. В очите му гордо танцуваха зелените пламъчета, изразяващи чиста доза радост.
- Разбира се. – отвърна без да се замисля, но бързо осъзна колко се бе възгордял след реакцията на Логън. – Тоест… Знаех, че ще го оцениш. Затова се постарах да го направя като хората. – искаше да залепи студената си длан върху парещата си от целувката буза, но вместо това я завря зад врата си, заигравайки се с крайчетата на русите кичури. Щеше му се да каже толкова неща, но нищо не успяваше да излезе между устните му разбираемо. Думите таяха нещо прекалено сложно. Трябваше много повече време, за да ги подреди правилно, затова предпочете златното мълчание. Отпи от своята чаша и кимна одобрително на себе си, завъртайки порцелановия съд, за да види липсата на всякаква утайка и чистият плътен черен цвят. Стафидата затанцува на дъното.
Логън се отпусна върху дървения стол, и затвори очи. Държеше чашата горещо кафе сгушена между двете си ръце. Не искаше и да помръдне от това невероятно удобство. Дори студът не го притесняваше. Беше просто бонус към цялото. Гледката, спокойствието, компанията, вкусното кафе. 4 в 1 – невероятно добра комбинация.
За нещастие, спокойствието и хубавите моменти никога не траеха дълго. Пабло го побутна леко, и Логън отвори стреснато очи. Явно съвсем не беше чул позвъняването на телефона си.
„Кълна се, ако това отново е онази проклета *****, вече ще я пратя по дяволите.”
Защо все още не беше блокирал номера и’, си беше пълна мистерия. За негова изненада обаче, номерът не принадлежеше на Миа. На дисплея бяха изписани петте букви, от които се страхуваше най-много. Т А Т К О. Толкова дълго бе отлагал да му звънне, и сега щеше да плати за това нехайство. Дори не му се наложи да започне разговор. В момента, в който вдигна телефона, в ушите му веднага избухна ядосаният глас на баща му.
-          Да беше благоволил поне да ми се обадиш, за да ми съобщиш какви си ги надробил! Първо имиграционните служби ме занимават с някакви невероятни истории за момче, което си решил да осиновиш, едва ли не! За капак на всичко, разбирам че си обвинен в убийство! Кога смяташе да ми кажеш всичко това?! Или щях да науча, щом те натикат в затвора?!
-          Здравей, татко...
-          Какво ти „здравей”?? Искам да разговарям с теб лично. Да си в кабинета ми на 25ти Декември в 9 сутринта!!
-          Но, татко, тогава е...
Сигнал свободно.
-          ...Коледа...
Логън остави телефона и разтри слепоочията си.
-          По дяволите... – отрони се от устните му, преди да влети в банята и да затвори вратата с трясък.
-          Когато телефонът на Логън иззвъня и то очевидно не за добро, Пабло веднага се сети за собствения си мобилен, който бе сложил на без звук още след случката с побоя. Отбягваше да си припомня нещастията в живота си, но те го следваха като собствената му сянка. Онова минало, което все още продължаваше да е неговото настояще и най-вероятно бъдеще. С една дума – роб. Дори в съвременния смисъл думата носеше почти същото значение. Човешко същество, чийто живот бе продаден и принадлежеше на друг.
Преглътна тежко, когато вратата на балкона се затвори и топлината си отиде. Стига да бе наоколо, Пабло винаги усещаше тази топлина, отделяща се от едрата фигура на Логън. Реши, че не е добра идея да го последва. Всеки имаше нуждата да остане сам със себе си…и проблемите си. А на Ортиз вече не му оставаше друго, освен да бяга. Дълбоко в себе си отлично съзнаваше това. Бягството бе единственият му шанс да оцелее. Бе спестил малко пари, знаеше как да си уреди нова самоличност. Така или иначе живееше извън закона. Не избягаше ли сега, кой знае какво щеше да стане с него и къде щяха да заровят останките му. Преглътна отново. Нямаше как да разчита на Логън или баща му да го спаси. Нито на когото и да е.
Извади телефона си и щом дисплея светна, видя многобройните съобщения от мадам Ингрит. Не бяха заплахи. Не, заплахите не й бяха в стила толкова, колкото сладките лъжи и примамки.
„Знам, че се изплаши след като имиграционните те навестиха, но това беше само сплашване. Знаеш, че мадам Ингрит никога не би те изоставила, нали? Стига да си знаеш мястото и да изпълняваш съвестно работата си. Давам ти срок до Бъдни Вечер. Ако не се върнеш, повече няма да си под опеката ми.“
Съобщението й всъщност бе доста красноречиво. И по-искрено, отколкото русокосия би отгатнал. Разбира се, за какво й е да крие картите си от него. Момчето отлично знаеше какво сполетява онези, които пристъпят клаузите на договора. Всъщност убийството на майка му и него бе най-щастливият възможен сценарии. Като щяха да ги разфасоват на части и да им раздадат органите на богатите нуждаещи се. Каква ирония беше животът. Онези горе нямаше и да ги погледнат, но нямаха проблем с това да носят органите на нищожества като тях, стига да живеят по-дълго и да обикалят имотите си по света. Колкото и несправедлив да бе светът, кармата все някога те застига. Пък и дори на теория да нямаше нещо, което да не може да си купиш с пари, всъщност имаше.
- Логън…вътре ли си? – почука несигурно на вратата. Нямаше да крие, че се разтревожи. Вече се криеше там повече от десет минути. Този тип държание бе присъщ на русокосия, но не и на него. Или пък му бе откраднал метода на успокоение. – Отвори вратата… моля те. – прошепна накрая, зелените ириси блуждаеха по дървената повърхност на вратата, но погледът бе някак далечен. Ноктите му несъзнателно задрапаха по вратата, като котка, отчаяна за малко внимание. Сърцето му се сви откакто видя какво бе единственото правилно нещо, което можеше да стори. Да напусне апартамент номер 19, да замине далеч от града, скрит в някой камион пренасящ дърва, и да се надява да стигне жив все някъде. Трябваше да го направи още отдавна, но нямаше смелостта, нито причината. Защото винаги беше по-лесно просто да се примириш със съдбата си на обречен. Беше по-лесно да проституира, отколкото да избяга някъде, където да стане мияч на коли, но да запази достойнството си, поне докато го открият… Сега бе напът да унищожи нечий живот, за да си върне своя. Но това не беше редно. Не го и чувстваше редно. Сигурно това представляваше любовта.
Чу открехването на вратата и вдигна поглед. Очите му затърсиха красивия лешник, ръцете се пресегнаха за топлината. Сграбчи пуловера, притегляйки огромното тяло към своето. Само ако можеше да се стопи в него и да изчезне като морска пяна. Да стане завинаги част от топлината, която сега поемаше жадно и алчно, сгушил се в прегръдката му, между двете силни ръце. Обгърна го жадуваното спокойствие и само онази режеща сърцето болка остана да напомня за прииждащата буря. Наистина щеше да изчезне. Всичко, дори разбитото сърце бе по-поносимо от мисълта да го дърпа повече към своята пропаст. Ръцете му се бяха увили около него като боа, пръстите стискаха все по-силно, събрали в малките си шепи части от мекия пуловер. Русите кичури останаха дълго заровени в топлата гръд. Пресъхналите му очи стояха неподвижно притворени, взиращи се в уютния мрак. Устните застинаха в усмивка, погребваща цялата болка.
Интимната близост на крехкото тяло в ръцете му беше точно това, от което се нуждаеше Логън. Отговори на прегръдката му, и го задържа още по-силно в ръцете си. Страхуваше се, че всичко е просто мираж, който би могъл да му се изплъзне незабелязано, ако реши да го пусне. Щеше да се справи с проблемите си, каквото и да му коства. Достатъчно дълго продължи тази глупава семейна кавга. Като малък се почувства виновен за случилото се, но оттогава минаха много години. Логън порасна, помъдря. Нима щеше цял живот да бъде наказван за нещо, което не е извършил. От дълго време се бореше сам, щеше да продължи да го прави. Ще се погрижи за Пабло и майка му съвсем сам, без повече да разчита на фамилията, с която бе израснал. И без това не му беше донесла нищо хубаво, само празно недоизживяно детство и куп кошмари за цял живот.
Зарови пръсти във водопада руси коси.
-           Просто исках да остана сам за малко. Сега вече съм по-добре. Пабло...Ще направя всичко по силите си. Обещавам ти. Ще се погрижа да останеш тук. Моля те, не ме оставяй сам. Това е единственото, което искам. – заговори бавно и нежно, сякаш го беше страх да не го изплаши.
За съжаление, не получи отговор на молбите си. На вратата се почука силно.
-           Отворете, полиция!
И двамата подскочиха на мястото си. Логън с мъка пусна Пабло. Първата му мисъл беше да избягат. Очите му зашариха из малкото пространство. Последва силен трясък, и иззад вратата влетяха няколко униформени.
-           Логън Хейс, арестуван сте за убийството на Дорис Грийн и Мария Ортиз!
-           Какво?! – очите на Логън се разшириха от изненада.
Инстинктивно се обърна към Пабло, който беше изпаднал в пълен шок.
-           Аз...не съм...Не съм ги убил...
Думите му бяха близки до шепот. Как би му повярвал Пабло в такава ситуация...
Полицаите закопчаха ръцете му с белезници и започнаха да рецитират правата му. Логън въобще не ги слушаше. Опитваше се да мисли с няколко хода напред, но бе прекалено объркан, за да предприеме каквото и да е. Остави да го изкарат от хижата, и вкарат в чакащата отвън полицейска кола. В този момент почти можеше да се закълне, че баща му го е вкарал в затвора, за наказание. Но защо тогава ще го вика в офиса си? Какво, по дяволите, ставаше??

Чет Яну 02, 2020 8:49 pm

Осемнадесета част (1)

Събуди го силно думкане. То може ли Джем да отиде някъде и каръщината да не го последва? Едно знаеше със сигурност. Ако имаше дори една-едничка възможност от хиляда нещо да се прецака, то със сигурност късата клечка щеше да се падне на него. Затова и не се изненада, че след затишието около трупа на техника, сега от другата страна на вратата ехтеше:
- Отворете! Полиция.
Джем подкани Сали да се загърне, и доближи вратата. Беше само по слипове.
- Джеремая Фланърс?
- Да.
- Трябва да дойдете в полицейското управление за разпит.
- Във връзка с какво? - Снижи гласа си, за да не тревожи Сали.
- В сградата, където живеете, има открит трети труп. От хижата ни информираха, че познавате хора, свързани с разследването. Трябва да дадете доуточняващи показания.
- Добре, а може ли да ме изчакате няколко минути? - направи пауза. - Не съм сам, и не мога да изляза просто ей-така.
Полицаят надникна безцеремонно, и зърна оголеното рамо на разстроената Сали. Тя седеше, загърната в завивката, и не знаеше как трябва да реагира. Блестителят поомекна и кимна.
- Имате десет минути.

***

Джем задремваше на масата вече за сетен път. Толкова пъти го бяха питали едно и също, че и тъп да беше, щеше да научи да повтаря версията си еднотипно. Спеше му се, беше изтощен, и много му се пушеше.
- Откъде познавате Пабло Ортиз? - На снимката се мъдреше неговата специална Снежанка. Джем отвори уста. После я затвори. Направи си нужният извод веднага. - Кой е той? С какво се занимава? - Въпросите валяха като стрели. - Имал ли е той, или семейството му, врагове? С какво се е занимавала майка му?
- Майка... - показаха му снимка на жената, заснета от аутопсията й в моргата. - Пабло, когото аз познавам е приятен младеж и мой съсед. До преди да ме извикате тук, бях на почивка с него и господин Логън Хейс. Не познавам добре и двамата. Не знам нищо за убийствата и не... - В стаята влезе разследващ, носещ кафеникава папка. Той се приближи и прошешна нещо на водещия разпита. - Вижте какво, заподозрян ли съм? - търпението му привършваше, а тези май мислеха да го държат още.
- Подозираме всички живущи в сградата. Току-що ми съобщиха за наличието на четвърти труп в сградата. Това е прекалено зловещо съвпадение, не мислите ли?
- Ако нямате доказателства, свързани с мен, ще трябва да ме пуснете. Нямате право да ме задържате за повече от двадесет и четири часа. Тук съм вече от седемнадесет, и то по собствено желание. Тъй като не предоставяте никакви улики, аз като един редови гражданин съм свободен да си ида. Винаги съм съдействал, и ще продължа да го правя, ако имате нужда занапред. Имате ли въпроси към мен, относно настоящата жертва?
- Не, все още сме на етап установяване на самоличност. Ще ви разпитаме отново утре, господин Фланърс. Свободен сте.

Джем излезе от тясната стаичка, но не знаеше накъде да поеме. Сякаш на всяка крачка някой го риташе зад коленете, и той пропадаше. Реши да попита къде са Логън и Пабло. Не знаеше чия страна да вземе. Кой беше крив, и кой прав? Неговото огледало беше твърде криво, за да вярва на очите си. За някой като Логън, толкова потаен, подобни показни убийства не се връзваха. На излизане от управлението мерна и Пабло, но докато му извика, дребничката му фигура се изгуби. Всъщност, не знаеше в средата на какво е, и кой мъти водата. Вървеше и се загръщаше усърдно в палтото си. Беше тънко облечен отдолу и студът караше тялото му да вибрира. Как всичко се объркваше тотално само за миг?

*********

-          Не съм убил тези жени...
Логън загуби бройката на пътите, в които се опита да убеди всички полицаи, които минаха оттук, а сега и ФБР агента пред себе си, че не е убиец. Не че не разбираше безнадеждността на ситуацията. Чисто и просто отказваше да признае нещо, което не е извършил. Агент Уилсън блъсна с юмрук върху малката масичка. За разлика от Логън, той се палеше прекалено лесно и не му се щеше да прекара цяла вечер в компанията на бившия учител. Отвори отново заветната папка с доказателства, която Логън вече бе наизустил.
-          Отпечатъците ви са открити на много места в дома на г-жа Грийн...
-          Бил съм и’ на гости милион пъти...
-          Вие сте единствения, освен нея самата, който притежава ключ към апартамента и’...
-          Тя ми го даде за спешни случаи...
-          При обиск на апартамента и’, намерихме писмо, с което сте я заплашвали...
-          Всеки може да напише фалшиво писмо от мое име...
-          Очевидци твърдят, че са ви виждали често със сина на Мария Ортиз. Посетили сте го и в болницата, да не говорим че сте го измъкнали от имиграционните служби...
-          Имам право да общувам с когото пожелая. Какво правя в личния си живот си е моя работа...
-          Отпечатъците ви са намерени върху оръжието, с което е била убита Мария Ортиз. Какво? Майката е отказала да ви даде сина си, и сте и’ прерязали гърлото? Долен педал...
Този път беше ред на Логън да удари по масата.
-          Освен ако не са ви дали значката вчера, би трябвало да знаете какво е правилно, и какво не когато разпитвате някого, г-н Агент. – Логън акцентира върху последното, подсмихвайки се иронично.
Лицето на униформения почервеня цялото. На вратата се почука и един по-млад полицай се показа пред тях.
-          Извинете за прекъсването, но Г-н Мартин, адвокатът на Г-н Хейс, пристигна току-що.
Уилсън изсумтя с презрение, но направи знак да го пуснат да влезе.
-          Здравей, стари приятелю! Прости ми, че закъснях. Самолетният ми полет се проточи по-дълго от плануваното.
Жан побърза да се настани до Логън, като му се усмихна широко. Логън отговори на усмивката му, но зае поза на уж обиден от цялата ситуация.
-          Как можа да ме оставиш тук за толкова дълго време? Взе да ми доскучава. Единствената ми компания бяха тези полицаи, а те не са кой знае колко интересни.
-          Това не ви е някакъв цирк! Намирате се в полицейско управление! Дръжте се както подобава на такова място! – развика се Уилсън.
-          Жан, знаеш ли какво ми каза това ченге? – игнорира го Логън – Мразел педалите, представяш ли си?
-          Така ли било? – Жан се изправи от мястото си, и се приближи некомфортно близо до Агент Уилсън.
-          Аз също съм педал. Това проблем ли е? – подсмихна му се лукаво.
Полицаят стоеше като изтукан. Никога досега не се бе чувствал толкова унизен. Сви ръце в юмруци, а зъбите му тракаха от яд толкова силно, че нищо чудно да счупи някой. Избута адвоката настрани, и излезе ядосано от стаята за разпит.
-          Номер 11. – промърмори Логън.
-          Толкова много ли минаха оттук?
-          И питаш. Дано поне дванадесетия да има глава на раменете си.
-          Колко глупости каза на останалите, преди да се появя тук?
-          Питаш, сякаш не ме познаваш добре.
-          Хаха, никога не се смиляваш над мен. Не е лесно да защитавам мъж като теб.
-          Но винаги го правиш. – Логън повдигна вежда, и му се усмихна предизвикателно.
-          Това е защото ти дължа живота си, знаеш това.
Усмивката на Логън се преобрази в по-мека и искрена. Още си спомняше Жан в ученическите му години. Това момче постоянно се забъркваше в неприятности. Не минаваше и ден без да има поне една синина. Не беше никак лесно да достигне до него, и да накара хлапето да му се довери, но усилията си струваха. Постепенно Жан престана да се бие, или най-малко сам да предизвиква побои. Прие образованието си далеч по-сериозно, и дори помоли Логън да му дава частни уроци, което той прие с радост. Малко преди да завърши гимназия призна на Логън, че се е влюбил в него. Учителят прие това с усмивка, благодари му че е бил искрен, и го увери че по-нататък в живота ще намери мъж, далеч по-подходящ за него. Така и стана. Жан и приятелят му имаха прекрасна връзка, на която дори най-заклетите хетеросексуални биха завидяли. След като завърши Право, Жан веднага пожела да бъде адвокат на Логън, за да му се отблагодари за всичко, което беше направил за него. Последният се съгласи с готовност, и вече няколко години той вършеше работата си съвестно, а с Логън бяха станали близки приятели. Жан бе запазил момчешкия си чар. Светлокестенява коса, изразителни сини очи, висока добре поддържана фигура и неповторим талант да накара всеки да го хареса още от първата минута, освен тези които го ядосваха, разбира се. На тях им даваше да се разберат с усмивка. Вече рядко използваше юмруците си. Логън можеше да си представи колко женски сърца е разбил през годините. Не че той самия оставаше назад. Но едно беше повече от ясно – гордееше се страшно много с Жан, и това което постигна в живота си. Деца като Жан, на които бе успял да помогне, и с които все още имаше добри отношения, имаха голяма роля за това Логън все още да обича професията си. Истината бе, че и той беше направил не малко глупости като по-млад. Това всъщност бе една от причините да не може да подмине ученик със същите проблеми. Той също намери опора в учител, който му показа че не всичко е черно и бяло, и ако се постарае, възможностите пред него ще са безкрайни. Още тогава Логън показа завиден талант в писането. И без това беше самотен, поне това му носеше някакво щастие. Той сам бе избрал самотата. Не искаше да контактува с никого, особено след злощастната случка, която, за добро или лошо, преобърна живота му перманентно. Тогава бе едва на 11 години. Никога нямаше да забрави датата, дори и деня от седмицата. Часовникът показваше 2 сутринта. В цялата къща цареше тишина, но Логън ги чу. Стъпките, които приближаваха стаята му. Стъпки, от които тогава не се страхуваше. Такива, от които никога не би очаквал зло. Такива, които беше обичал с цялото си сърце.
-          Г-н Хейс, Г-н Мартин, аз съм Капитан Морисън. Извинявам се за забавянето. – Логън бе изтръгнат от болезнената разходка назад във времето.
-          Разгледах внимателно материалите по случая, а също и личното ви досие. Извинявам се за поведението на Агент Уилсън. За разлика от него, аз не мисля че сте извършили убийствата. Има много неща, които не се връзват.
Логън го изгледа внимателно. Бе много възможно все пак някой да се е усетил за истинската му самоличност, и да са сменили рязко тактиката.
-          Капитан Морисън, разполагам с инфомация, която доказва че моят клиент няма как да е убил тези жени.
Жан отвори куфарчето си, извади голяма синя папка, и я постави на масичката. Капитанът започна да я разглежда съсредоточено. Докато той прелистваше документите, Жан му обясняваше подробностите от собственото си разследване. Логън затвори очи за момент, и си представи че е на съвсем различно място. Мисли за Пабло преминаха през съзнанието му. Къде ли беше той сега? Щеше ли да го види отново? А дори и това да стане, дали някога пак щяха да делят топлината от онези ценни моменти? Логън усети как сърцето му се свива болезнено. Доверие не се печелеше лесно, а той се страхуваше, че го е загубил завинаги...

*********

- Въпрос. На какво бяха способни хората?
Пабло стоеше пред гроба на майка си като част от надгробния камък. Единствено русолявата му коса бе повявана от пронизващия вятър. Времето се разваляше. Слънцето не се бе показвало вече от няколко дни.
- Предполагам това е последно сбогом… - каза, навеждайки се да грабне в шепа от прясната пръст, което му причини неистов световъртеж. Почувства как кръвта се стича от едната му ноздра, но игнорира и това. Знаеше на какво се дължат симптомите. Просто трябваше да се прибере и да се наспи. После всичко щеше да е… каквото минаваше за „нормално“ там. Пред погледа му бързо се спусна завесата на мрака. Двигателните функции на тялото отказаха и момчето се свлече на земята, сякаш някой го бе изключил с дистанционно.

Всичко от последната седмица премина като на кино лента през подсъзнанието, което явно никога не спеше.

-5 дни по-рано-

Изминаха почти два дни от станалото. Само осмислянето му беше коствало единия. Без утехата на Джеремая, навярно щеше да умре още там. Да умре от смях. Жалко, че изразът се използваше за съвсем друго, а бе самата истина. От завчера помнеше единствено как тичаше към стаята на стареца, давейки се в опит да си поеме въздух през всичкия смях, който чак издълба дупка в стомаха му. Сега се бе заключил в приземната стая в близкия мотел, запечатал всяка пролука, през която можеше да влезе светлина. Никой не би отгатнал с какво си убиваше времето в този момент. Пълен маратон на „How to get away with murder“. Понякога паузираше за значителен период от време, сякаш анализираше кадрите. Хвърляше и по някой поглед на касетките на Джеремая, с които само той си знае как и защо се бе сдобил.

*********

Преди две години му бяха подарили последния подарък. Преди две години за последно беше ходил в Тайланд с жена си. Преди две години тя беше все още здрава. Месеци наред се беше грижил за нея до момента, в който тя напълно се обездвижи. Джем наполовина бе станал лекар, за да може тя да остане при него. Не желаеше да се отделя от нея нито за миг и така щеше да бъде до смъртта му. После каквото ще да става. Неговата спалня беше неприкосновена. Това помещение бе единствено за него и Фани. Преди тя да се разболее и да започне да сменя настроенията си постоянно Джем бе имал едни хармонични и прекрасни отношения със съпругата си. Чудеше се, дали те не бяха станали така перфектни заради загубата на сина им. Болестта на Фани отключи лудешка ревност и контрол, с които Джем така привикна, че до скоро дори не осъзнаваше, че това не е нормално. Едва отиването му до хижата събуди и върна обратно волята му за живот. С Фани им предстоеше сериозен разговор относно по-натъшния им семеен живот.

***

Отключи входната врата и още преди да запали ключа на лампата осъзна чуждото присъствие. Елеуха измяука в мрака, но не излезе от прикритието си. Усети чуждия аромат изпълващ ноздрите му. За обикновен човек едва ли толкова слаб нюанс би направил впечатление, но Джем надушваше разликата както полицейско куче надушва барут. Възможно ли беше взломаджията да беше свързан с убийствата? При друг случай Джем директно би се обадил в полицията, не искаше да си има работа с въоръжен престъпник например, но този път реши да се довери на инстинкта си, казващ му, че този аромат не беше на абсолютно непознат.
Шумът го насочи към спалнята. Вратата беше полуоткрехната.
- Който и да си, покажи се. В противен случай, ще повикам полиция. - Старецът напрегна тялото си готов да се защитава, ако се наложи. Вратата се открехна бавно и жалостиво изскърца. В тъмнината видя бледите черти, измъчения вид, силуета приличен на видение. - Пабло - Джем недоумяваше. - Как си - мигом каза той, сещайки се за убитата му майка, но после в главата му изникна истинската същина на проблема. - Защо си тук и как влезе? Моята спалня... Тя... Там не бива да се влиза. - Ръцете на Пабло си играеха с дистанционното на монитора. Прехвърляха устройството, сякаш казваха на Джем, ''знам какъв си''. Истинският проблем обаче беше друг. - Не харесвам любопитковци. Никак не ги харесвам - тонът на стареца се снижи, ръцете му се стиснаха в юмруци. Видял си Фани, нали? - Можеше да прочете по лицето му. Обърна се и заключи входната врата. - Мисля че сега ще разбереш, че любопитството никога не води до нищо хубаво. Опасно е за мен и фатално за теб. - Изпука врата си и решително се приближи към натрапника Пабло.

*********

След случилото се в хижата не приличаше на себе си. Превърна се в бледо амплоа на Пабло Ортиз. Бе занемарил дори външният си вид и сега леко набола брада дразнеше нежната кожа на брадичката му. За няма и едно денонощие придоби вид на призрак. Обърна бледото си лице към завърналия се стопанин на дома, но и реакциите му бяха забавени. Втренчи се в него, докато другият придобиваше все по-зловеща аура, способна да смрази кръвта ти. Ала нищо не можа да го смути. Пабло сведе глава, а разпилените му русоляви кичури се спуснаха пред концентрирания поглед. Още щом влезе в тази стая и видя монитора, в главата му започна да се гради план. И не можеше да мисли за друго, освен за това.
- Фани е прекрасна. – каза с тъжна усмивка и бавно вдигна поглед, за да срещне моментното объркване насреща си. Русокосият разбираше. В момента разбираше отлично Джем и нуждата му да задържи до себе си единствения си близък. Разбираше желанието, като някой, загубил последната си роднина. Но никой не можеше вечно да опази човека до себе си, или да го спаси от нещо предопределено. - Прави каквото искаш с мен…- добави, но не с нотка на примирие. - …но ми дай записите си назаем! – целеустременият поглед рязко се вкопчи в тъмните очи на Джеремая. Никога не бе по-фокусиран в целта си и вече знаеше, че нищо и никой няма да го откаже от нея. Каквото и да му коства, щеше да излезе оттук жив, за да изпълни плана си.

Пон Яну 06, 2020 9:50 am

Осемнадесета част (2)

***

Защо Джем помагаше? От вина. Защото не беше щастлив. Защото искаше да запълни празнината в себе си, но все не се получаваше. Знаеше, че в мига, в който получи постоянна обич, това ще го подтикне да се раздаде докрай и ще го унищожи. Въпреки това отчаено се стремеше към този край. Защо? Защото искаше да бъде обичан поне веднъж преди да си отиде от този свят. Защо? От чист егоизъм, разбира се.
Смешно, нали?

Прихвана врата на Пабло, но момчето инстинктивно се извъртя и се опита да го препъне. Джем беше бърз и запази равновесие заключвайки го в ключ.
- Думите противоречат на действията ти, млади момко. - Старецът освободи русокосия, но не се отдалечи. Тялото му вече не излъчваше заплаха. Не и след думите на Пабло относно Фани и решението на Джем. Това рязко обърна резултата. В очите на старчето се разгоряха горди пламъчета. - Браво! Вече имаш изградена първична реакция за самозащита чрез бойна техника. Когато успееш да парираш три последователни мои атаки, ще си способен да се защитаваш добре навсякъде във външна среда. - Беше толкова възхитен от напредъка, че за миг забрави естеството на задачата. Погледна дистанционното на пода, чиито батерии бяха хвръкнали при борбата и се взря в очите на Пабло. - Сигурен ли си, че ги искаш - питаше го за записите. Перфектно беше прозрял бъдещите намерения на Пабло. - Знаеш, че веднъж тръгнеш ли по пътя на отмъщението, няма връщане назад. Внимавай да не изгориш. - Видя кимването. - Имаме сделка, ако не замесваш името ми с това как си се сдобил със записите. - Още едно кимване. Джем отново скъси дистанцията. Мощно се сля с него, карайки го да отстъпи назад. Прегърна го така, че почти не остави горната част от тялото му видима. Все едно полярна мечка прегръщаше тюлен. Бащинска прегръдка на баща знаещ какво е да изгубиш син към син, който беше изгубил майка си. Накрая в този толкова затрогващ и разтърсващ момент вместо Джем да изкаже съболезнованията си, той изтърси: - Добре си се справил с ключалката. - Ми, гордият родител си остава горд родител, дори и в тежките моменти. Все пак трябваше да надделяват положителните неща в живота, нали?

*********

- Не би могло да е толкова трудно да поставиш доказателства… - изви врат назад, изпуквайки пръсти. – Нямам какво повече да губя, но успея ли…няма да съм длъжник. Никому.– лицето му светна, сякаш бе напът да промени света към по-добро. А всъщност се канеше да извърши криминално престъпление. Нямаше и капка съмнение, че бе способен на това. Човек, лишен от всичко, очевидно бе лишен и от вина. В пакета „Ортиз“ си вървяха и тези екстри.

До края на деня бе изгледал наново всички записи на Джеремая и вече бе набелязал перфектния извършител. Фил Николето. Водопроводчик и дилър на дрога. Защо не? Бе достатъчно да намерят и малко количество дрога в апартамента му, за да има мотив да убие някой съсед. Наркотиците бяха любимото на полицията и ФБР. А като водопроводчик, беше влизал в почти всеки апартамент. Този на Дорис, както и на семейство Ортиз. Пабло бавно събираше листчета и ги разпиляваше на килима, върху който прекара нощта, сглобявайки парченцата от пъзела както му диктуваше въображението. Разбира се, не забрави и първата жертва…Там, откъдето започна всичко. Асансьорът.

-Седмици по-рано-

За да забрави по-лесно онова, на което бе станал пряк свидетел, трябваше да разбере на кого принадлежеше името Макс Бартън. Името на мистериозния човек, когото почти последва в отвъдното.
Някой, живял достатъчно дълго в гетото, какъвто бе Пабло Ортиз, добре знаеше как да се подсигури, ако някой около него бе убит. Затова някак бе успял да вземе портфейла на умрелия, поради което полицията така и не успя да го идентифицира. Портфейлът остана в старите кървави дрехи, за които очевидно Логън се бе погрижил, тъй като русокосият така и не ги видя, колкото и да се оглеждаше скришно за тях. Разбира се, че това бе една от причините да продължи да чука на вратата му. Всеки, оставил кървави дрехи при някого, би се върнал да ги потърси в случай, че не иска да изгние в затвора. Златното правило бе да не се доверяваш на никого изцяло в името на оцеляването.
- Това досие ли ти трябва? – тъмнокож мъж в униформа светкавично бързо закопча панталона си и му подаде кафеникава папка. Ортиз изплю гъстата бяла течност, изпълнила бузата му, в ъгълчето на задънената уличка, сетне се изправи и пое папката с лявата си ръка.
- Макс Бартън. Има само дребни провинения, но е лежал за опит да внесе наркотици от Мексико. За нещастие наркотиците са изчезнали преди официалния разпит, така че е получил лека присъда. Пуснали го миналата седмица.
- Ясно.. – отвърна вяло Пабло, затваряйки досието и връщайки го на полицая. Беше го заглеждал достатъчно пъти в бар „Мементо“, за да знае, че е прекалено добър за да бъде полицай. Но често хората грешаха в професиите си. – Благодаря.
- Чакай! – високият мъж улови ръката му и го погледна, изпълнен с надежда. – Ще те видя ли отново?
- Не мисля. – отвърна сухо Ортиз, но последвалата му усмивка накара другия да преглътне тежко и да го остави. Русокосият знаеше, че ченгето щеше дълго да го наблюдава как се отдалечава. Гледката на изкусителната му походка в гръб също бе нещо, от което малцина можеха да извърнат поглед.

-4 дни по-рано-

На следващият ден започна да сглобява скелето. Не съзнаваше сериозността на онова, което прави, защото най-важното бе да се държи зает. Имаше жизнена нужда от това. Да натопи някой за три убийства, какво по-добро занимание? Изглеждаше достатъчно сложно дори само на думи, но всеки ход на блондина минаваше изключително гладко и прецизно. Дори не предполагаше, че всичко това беше в кръвта му.
Напусна хотела рано, вземайки със себе си само раница с известни принадлежности. Главните доказателства бяха само две: напечатан списък с имена на клиенти и записите от камерите на Джеремая, заснемащи водопроводчика Фил в домовете на Дорис и Мария. Пабло съвестно се бе сетил да добави точните дати върху записите, за да може картинката да пасне перфектно. Тръгна направо към паркинга на две пресечки от Любовната бърлога, където понякога се срещаше с клиенти. Там, на онзи паркинг се намираше и колата на мадам Ингрит. Пабло отлично знаеше това и се прокрадна, оставяйки пакета с доказателствата, скрит в кутия, която при първото си отваряне изглеждаше поредната кутия с бижута, подарена на мадам за прекрасната работа, която вършеше. Ортиз знаеше най-голямата й слабост. Бижутата, на които не можеше да устои. Най-лесното беше да откраднеш бижу, поне ако имаш чар. Излишно бе да се споменава, че русокосият го имаше в излишък. Без чара си не би оцелял толкова дълго. Знаеше, че шефката му си колекционира всяко подарено бижу в сейф в офиса си. Нямаше нужда да ходи там, нито да се мъчи да налучка комбинацията на сейфа. Най-лесното и брилянтно решение бе това да я остави тя самата да постави фалшивите доказателства в сейфа си и да ги заключи там. Каквото и направи. Тя нямаше да устои на кутията с бижуто и щеше да я прибави към колекцията си. Дори не ползваше всички бляскави дрънкулки, просто й харесваше да ги събира. Особени тези от „тайните й обожатели“.

-3 дни по-рано-

Намери дневника на майка си. Отдъхна си, че полицията не го бе открила. Отвори и прелисти на празна страница като прочете единствено предходната, за да прецени дали ще има разминавания. Мария винаги си бе водила дневник на испански, вписвайки почти всеки ден. Главно чувства, тъй като почти никога не излизаше от вкъщи. Разбира се…на всяка една страница се споменаваше той. Кени Шейл. Щеше да е странно, ако не го спомене и в деня, в който е била…
- Ще се справиш.. – прошепна на себе си. Той и майка му имаха еднакъв почерк на испански и момчето се зае да попълни в дневника последния ден на майка си.
„Водопроводчикът най-накрая дойде… Държа се малко странно, попита дали вземам… Видя белезите по ръката ми и тогава ме попита… Показа ми какво има, аз отвърнах, че ще си помисля… Имаше нещо в погледа му, което ме стресна…“
Запълни няколко страници, за да оправдае многословието на майка си, която обичаше да пише в дневника. Писането бе едно от любимите й занимания. Можеше да пише дори силно замаяна от лекарствата, от които всъщност никога не бе имала нужда.
Пабло затвори дневника, скривайки го на същото място, след което се изниза внимателно през полицейската лента и без да се обръща продължи към пожарния изход, където нямаше камери.

- 2 дни по-рано-

Нямаше нищо по-лесно от това да влезе в дома на Фил Николето. Все пак познаваше дъщеря му, или поне знаеше, че е достатъчно лапнала по него, за да го посрещне с цветя и рози. Наивната и все още девствена тийнейджърка така здраво я бяха хванали женските хормони, че още щом се сблъска с Пабло за първи път, почти му предложи да се оженят. Въпреки постоянните му откази, тя продължи с илюзиите, че някой ден ще живеят заедно като принцовете и принцесите по приказките.
- П…П..Пабло! – увисна на врата му, едва вярваща, че русокосия реално се намираше точно пред нейната врата и бе натиснал точно нейния звънец. Такава загубена патка като това девойче никога не би загряла истинската възможна причина той да е тук. – Не мога да повярвам, че си пред вратата ми! Боже! Влизай, влизай! – жизнерадостно го придърпа вътре и веднага го заразпитва какво иска. Младежът търпеливо й отговаряше и изчака да се разсее с нещо като приготвянето на десерт. Скимна му да поиска торта, та очевидно щеше да я получи. Пенелопе винаги му приготвяше разни сладкиши за всеки Свети Валентин, които момчето досега бе пробутвал на майка си. Беше му не толкова неудобно да ги яде, колкото се боеше да не би Пенелопе да се окажеше толкова луда, че да реши да му сложи някакво приспивателно в кекса и после да го отвлече за себе си. Обсебващите се с фикс идеи момичета бяха способни на какво ли не. Затова и той подходи внимателно, тъй като въпреки всичко идвайки тук рискуваше немалко. Все пак успя да прерови боклука в коридора и да вземе няколко неща с днк, които със сигурност бяха на баща й. Като един ползван презерватив например. Можеше да го пренесе в апартамент 19 или в този на Дорис. Взе и мъжката самобръсначка. Всяко потенциално доказателство поставяше в плик, и прибираше в чантата си. Докато ядеше торта с малката глупачка, Пабло се разрева като бебе и се остави да бъде утешаван около час в прегръдката й. Така можеше да обясни присъствието си тук, нали се предполагаше, че тъгува за мъртвата си майка. Малко преди да си тръгне, помоли Пенелопе да го упъти към тоалетната и там нахлузи кожени ръкавици, за да скрие наркотиците, които носеше. Едното пакетче сложи в казанчето, а другото скри в отдушника. Не бяха очевидни места, но полицаите щяха да погледнат дори там. Така Фил Николето се превърна в наркодилър. А съвсем скоро и в убиец.

- 1 ден по-рано-

- Благодарим, че се свърза с нас, Пабло. – служителка на ФБР се настани на стола пред него в тъмната стаичка. – Знам, че не ти е било лесно, но постъпваш правилно.
- Дойдох да кажа истината… Но при едно условие.
- Назови го.
- Искам пълна защита! Искам да ми предоставите имунитет и виза.
- Ако си бил жертва на насилие или трафик, ние сме длъжни да те защитим. Това ни е работата.
„Жертва…“ В този момент Пабло преглътна достойнството си със стиснати зъби. Бе отбягвал да играе ролята на жертва с години, но сега не беше време за това. Нищо, че до вчера предпочиташе да продължи да бяга, отколкото да се признае за жертва. Наистина мразеше тази роля, но ситуацията го изискваше. Сви юмручетата върху скута си.
- Значи, ако ви разкажа всичко, което знам, ще получа и имунитет?
- Да, това е декларацията. Подпишете ли, няма да ви замесваме в случая по никакъв начин. Стига наистина да имаме юрисдикция.
- Имате. Вече ви казах самоличността на първата жертва, любовникът на мадам Ингрит. Внасял е наркотици от Мексико, а това е чужда територия. – русокосият придърпа папката с единствения лист вътре и се подписа, след като ирисите пробягаха по написаното.
- Добре, сега нека започнем отначало. Първо ни разкажи за мадам Ингрит. Тя също ни интересува, няколко пъти я свързахме с мафиотски организации, но не можем да намерим доказателства за нищо.
- Тя играе на страната, на която й е най-изгодно. Така оцелява. Но печели най-много от личния й бизнес.
- На който си станал жертва и ти.
- …Да, така е. Когато с майка ми, Мария, дойдохме тук, й бе обещана виза и постоянна работа. Но отнякъде се взе договор с отпечатъка й. При нарушаването му щяха веднага да ни депортират.
- Така тя започна да проституира, а после я замести ти? Защо?
- Тя беше болна. Когато болестта й се влоши, нямаше друг изход. Съжалявам, но… може ли да минем на частта, в която я убиха по поръчка на Ингрит? Не мога да отговарям на още глупави въпроси.
- Знаем, че ти е трудно, Пабло, съжалявам за загубата ти. – продължи инспекторската с най-нежния глас, на който бе способна. На блондинът му се догади от опитите й да го успокоява. Години наред преживяваше ужас след ужас и никой не беше там да го утеши. Защо смятаха, че сега имаше тази нужда? Вече бе безумна част от ежедневието му. – Но трябва да следваме протокола. Трябва ни нещо, за да започнем разследване срещу Ингрит. Официално досието й е напълно чисто, с една глоба за превишена скорост. Вече дадохме имунитет на теб, така че не можем да те изправим пред съда като свидетел срещу нея, ако е замесена в случая с трите жертви. Разбираш ли накъде бия? Нямаме доказателства, които да я свържат нито с нелегалния бизнес, нито с убийствата в жилищния блок.
- Това е адресът, на който ще намерите достатъчно доказателства срещу нея. „Любовната бърлога“. Тя почти никога не стъпва там лично, но има един сейф, скрит зад картина в офиса й. Там крие много неща. Може би дори има списък на клиентелата, с която работи. Това няма ли да е достатъчно за разследване?
- Да, несъмнено ще бъде… А ти откъде знаеш за сейфа й?
- Много е просто. Имам неустоим чар. Тя ме направи дясната си ръка в началото на тази година. Отговарях за Любовната бърлога. Подозирах, че много от нещата, които ми дава да скрия, може би са доказателства срещу нея. Не смеех и да ги поглеждам, защото тя ме държеше в ръцете си. Навярно, ако не бе посегнала на майка ми… все още щях да съм вярното й кученце.
Настана пауза, в която жената срещу му го изпитваше с поглед за кой ли път, откакто започна разпита.
- Благодаря ти за показанията. Това обяснява откъде знаеш толкова много. – брюнетката затвори папката, в която записваше разни неща, и се изправи. - Ще изпратим човек при теб, да ти помогне с документите за виза и намирането на работа.Имаш ли въпроси към нас?
Правилният въпрос… На какво НЕ бяха способни хората?

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
		1	2	3	4	5
6	7	8	9	10	11	12
13	14	15	16	17	18	19
20	21	22	23	24	25	26
27	28	29	30	31