"Съседи"

Пон Дек 09, 2019 5:54 pm

Първа част

- Каква досада!
Огромна чаша изгарящо вътрешностите кафе - нещо, без което Логън не започваше деня си. Незаменимо удоволствие, което хлапачката от лафката надолу по улицата му бе отнела най-безсрамно.
- Кой, по дяволите, наема такива бездарни хора на работа?? Тц, тц.
Логън изхвърли блудкавата течност в първото кошче, което се появи пред погледа му.
- Крайно време е да си взема кафе машина... – промърмори на себе си на път за асансьора. Заигра се нервно с вратовръзката си, загледан в примигващите цифри. Да носи костюми му бе навик от дните като учител по литература. Много хора биха сметнали това облекло за досадно и неудобно, но то се бе превърнало в негова втора кожа. В избора на дреха се криеше и нещо повече. Въпреки своите 41 години, Логън имаше добро телосложение, на което би завидял не един младеж. Не се срамуваше да се облича така, че да го подчертава, а за никой не беше тайна че един добре сложен мъж с изискан костюм би накарал коленете на много хора да омекнат. Зад гърба си Логън имаше богат опит от срещи с безкрайно различни хора и малко неща го изненадваха.
Асансьорът най-после слезе до първия етаж, и вратите се отвориха бавно.
- Добро утро, Г-жо Грийн. – поздрави учтиво овдовялата старица, негова комшийка по врата. Тя му се усмихна топло, и върна поздрава. Откакто се бе преместил в сградата, тя не спираше да хвали външния вид и обноските му, като често му носеше прясно изпечени вкусотии. Той я възнаграждаваше по свой начин, като и’ правеше услуги или свършваше някоя и друга мъжка работа из малкия и’ апартамент, с която тя не би могла да се справи сама. С две думи – бяха перфектните съседи един за друг.
Махна и’ за „Довиждане”, и се намести в асансьора. Тромавата конструкция потегли бавно към етажа му. Логън се подпря на една от стените и се замисли за проекта, който го очакваше в скромния му апартамент. Откакто бе напуснал работа и се бе отдал на хобито си, мислите му винаги се завръщаха в белите листи, които копнееше да запълва ден след ден. По-зле и от наркотик, идеите не му даваха мира. Трупаха се в главата му неумолимо, търсейки творчески изход.
Излизайки от асансьора, Логън се зае да рови из джобовете си, в издирване на двойката ключове. Апартамент номер 15 – скромната му бърлога. Входната врата се отвори с леко пощракване. Вътре го посрещна уютна тъмнина. Ни един слънчев лъч не беше добре дошъл, не и когато някоя нова идея бе завладяла съзнанието му. Логън се усмихна доволно, и заключи вратата след себе си.

***

Асансьорът отново беше претъпкан, каква изненада. Само да можеха всички хора на света да се изпарят, когато ти се иска…
- Нагоре ли си? – попита жлъчно някакъв старец и в този момент Пабло очакваше да вкуси плюнката върху лицето си. Накрая се размина само с отчаяните от живота погледи на наблъсканите в голямата тенекиена консерва.
- Може би в някой друг живот.- отвърна с широка до ушите усмивка, която без това рядко съумяваше да свали от лицето си. Изчака да види гледката на затварящата се плавно врата, разделяща го от подвижната консерва. Смехът вече напираше в гърдите му и отново знаеше, че бе неспособен да го спре. Затича се нагоре по стълбите, стараейки се да не си поема дъх. Русите разрошени кичури светкавично бързо попиха потта, изригваща от темето му и започнаха да обстрелват стените с малки невидими капчици. Прихна в смях някъде по средата, когато си припомни последната плесница от последния му клиент. Както и кървящия му тестис, след като се постара да го ухапе достатъчно силно. Нещата никога не свършваха добре, когато някой му даде свобода да играе по собствени правила. Не му пречеше да се преструва. Бе усвоил и фалшивите оргазми до съвършенство. Техен проблем, ако решат да му дадат свободата да е истинското си аз. Нима вярваха, че могат да получат нещо друго, освен презрение? Някога и той бе достатъчно наивен да вярва в това.
Почука няколко пъти на собствената си врата, сякаш очакваше тя да е вътре. Всеки път се готвеше за най-лошото. Да я намери мъртва в някоя канавка със спринцовка до многократно изнасиленото й тяло. Представяше си най-лошото, за да има по-малка вероятност да се случи. Все пак сега животът им бе идеален. Нямаше по-добър вариант от този да я замести в проституирането. Не за друго, а защото него го биваше повече. Беше Кучката на западното крайбрежие и се гордееше с това. Напук на всичко и всички. Знаеше защо всички го търсеха отново, дори да им е отхапал едното ухо, или да им е бръкнал с пръст в окото. Очевидно им даваше такъв оргазъм, който друг не успяваше.
- Влизай, облаче! – майка му го извади от размислите за така пълноценния му невероятен живот. Не че искаше да я обвинява за нещо, защото през целия си живот тя единствено бе търсила по-добро бъдеще за тях, но кой би се вързал на един непознат? Дори Пабло виждаше колко зле звучи да си нелегален имигрант и да ти предложат перфектният живот и перфектната работа. Поне едно беше истина. Тази конкретна работа бе напълно легална тук. Клиентелата бяха хора от високите прослойки и макар заплащането да отиваше за несъществуващи дългове, болнични разходи и шефката, поне не оставаш на улицата в компанията на уриниращи наркомани и бездомни кучета. За какво повече можеше да мечтае един нелегален имигрант в големия град?
- Какво искаш да ти сготвя днес? – запита го, дръпвайки от цигарата между треперещите си пръсти. Изглеждаше не като майка му, а като по-скоро баба му. Докато я изучаваше с поглед, се питаше кое точно накара младостта й да повехне така бързо.
- Че ти не можеш да готвиш. – отвърна леко объркан от странния й въпрос. - И ти благодаря, че не опитваш. Би било мъчение и за двама ни. – думите му я разведриха. Само тя се усмихваше на неговите думи. Усмивка, която разкри всичките й малки бръчици около устата, които Пабло преброи веднъж докъм 102.
- Няма значение, днес е рождения ти ден и трябва да забъркаме някоя каша в кухнята!
- Само ако после не чистя аз! – изстреля показалец напред, повдигайки гъстите си като гъсеници вежди. Обичаше да пази тези традиции живи. В такива моменти усещаше, че стават за определението „семейство“.
- Естествено, кралице! – премести цигарата си в другата ръка и очерта малка коронка над главата му. Фръцна се, разпервайки ръце над изрусената си чотура.
- Нека първо се гримираме! – скокна ентусиазирано от продънения диван. – Имаш нужда, заприличала си на борсук! – сега и да можеше, не би снел усмивката от лицето си. Само тук оценяваха честността му подобаващо, дори да болеше.

***

Чичо Джем или Джеремая Фланърс трети. Това бяха двете прозвища, с които се обръщаха към него. С първото му подвикваше племенникът му идващ си или излизащ с поредния свой ''приятел'', а с второто вземаше пенсията си на отслужил ветеран във война, за която не искаше и да се сеща. Това беше единственият му досег с хора, които можеше да изтърпи. И повече далеч и не му беше нужен. Можеше да убива. Беше убивал и не искаше да изпитва търпението си в това. Кой щеше да се грижи за неговата Фани тогава?

Целият му свят седеше в ръчно изплетеното люлеещо се кресло, от което се подаваше бонето на жена му и пригладената й оформена в изрядна прическа посивяла коса. Джем залюля стола и запя тихо:
Покрай гори и поля омайни
се носи твойта песен сладкогласна.

Сърцето ти ликува, пее,
а любовта ти му подглася.
Ах, сладка моя,
птиче мое,
крила простря над взор ми
слънцето да скриеш.
Да мога да ти се любувам
и утрото да срещна
положил глава аз
връз скута ти момински...

- До после, моя сладка Фани - погали леко косата и излезе от стаята. Във всекидневната го посрещна масивно угоена, сива дълкокосместа котка, която в муцуната сякаш беше сърдита на целия свят. В действителност обаче тя гальовно измяука и притича право в ръцете на Джем. Той се приведе и я погали по главата. - Ето я и другата ми хубавица. - Милият момент беше прекъснат от мощно изрязване някак над главата на стареца. Последва също толкова мощна псувня и нов ряз каращ индивида живеещ на горния етаж горчиво да съжалява, че е закусвал тази сутрин. Джем услужливо беше сипал английска сол в бутилката с мляко оставена пред вратата на въпросния субект, след като нещастникът бе имал наглостта да му отправи забележка, че крушката в коридора не била сменена вече втори ден. Това, че Джем поправяше някои неща в сградата, не значеше, че щеше да го стори, ако подходът отсреща беше така погрешен.
Джем отвори вратата и котката не дочака втора покана. Елеуха зари с две лапи и набързо си свърши работата на вестника оставен на прага. Джем с широка усмивка я похвали, след което смени вестника с този от съседния апартамент. Нямаше да си умирисва жилището с котешка тоалетна, я. Прибра косматата красавица обратно в апартамента. Допи чая си и изми чашата. Прочете вестника от-до. Обичаше да чете некролозите и да си представя историята довела до края на всеки един човек от снимките. На обявите за изчезнали хора обаче не обичаше да съставя истории. Това събуждаше неприятни усещания.

Среса изцяло бялата си коса, не че тя имаше нужда от допълнително вчесване и я зализа като за парад. Оправи ръба на и без това перфектната яка на бялата си риза. Изправи несъществуващо за обикновено човешко око изкривяване в тъмната си папионка. Повдигна леко панталона и изпъна тирантите си. Лъсна черните си кожени обувки отново, нищо че беше правил това точно преди час. След като се увери, че всичко в жилището и в него е под конец, той излезе. Денят се очертаваше интересен. Спомни си за забележка отправена от възрастната двойка от десетия етаж. Трябваше да им върне жеста. Толкова много хора, които дразнят, а толкова малко време в денонощието, ех.

Пон Дек 09, 2019 6:00 pm

Втора част

Тъкмо беше излял каничката във всички обувки на Питерсен, които постоянно намираха кусури в облеклото му и държанието му на стар петел в разграден кокошарник. Сега петелът щеше да ви покаже селски номер, мизерници такива. Изхвърли каничката в улея за отпадъци минаващ през цялата сграда чак до контейнерите долу. Забърса фино ръцете си с мокра кърпичка. Нищо, че урината си беше негова. Самата идея, че знаеше какво е, го втрисаше. На Питерсен щеше да им се наложи да изхвърлят всичките си обувки. Как искаше да види израженията им, ах, но потрай сърце!

Прибираше се с възможно най-гордата физиономия достойна за някой спечелил Нобелова награда за научно откритие, когато беше повлечен от тълпа неандерталци и натикан в асансьора по погрешка. Докато каже ''хъ'' и вече се движеха нанякъде. Успя да лепне три дъвки върху саката, които му се струваха най-скъпи. Първо размекваше дъвката в ръката си, а след това я лепваше на нивото на кръста на нищо неподозиращия возещ се до него. Незнайно защо по някое време го затиснаха здраво. Направо избесня. Не виждаше нищо, защото муцуната му остана някъде долу малко над нивото на задниците, с които се возеше. В главата му избухна ослепителна светлина, а после всичко потъна в мрак, докато по някое време в слепоочията му не започнаха да потрепват сини петна. Това го побъркваше. Лепенето на дъвки далеч не беше достатъчно, за да го разсейва вече. Минаваха образи, съзнанието му повтаряше викове, сякаш от отминали животи. Ако скоро не се измъкнеше оттук, щеше да пукаляса. Имаше чувството, че нещо много кофти щеше да се случи и не искаше да става част от това. Повдигна му се и с мъка върна стомашния си сок обратно. Повдигна му се пак. Главата му се запровира като шило сред хората. Като таран си проби път и се измъкна. Опря се в близост до вратата на затварящия се асансьор, който продължи надолу.

Най-сетне. Дишаше тежко. Беше получил паник атака. Момент от военнопленичеството беше изплувал в съзнанието му. Дочу смута ставащ долу. Усети я. Дори и от такова разстояние усети кръвта. Беше толкова много, че отново му причерня. Загуби съзнание за неопределено време.

Не помнеше как се е прибрал. Седеше на масата срещу третия си за тази година мним племенник. Момчето сърбаше шумно и имаше лице цялото страдащо от акне. Нисковъзпитан борсук. Колко ли време щеше да му е нужно, за да го облагороди. Този преди него учеше за лекар, когато приключи с него. Въздъхна. Елеуха помириса нещо под фикуса и отвратена се отдръпна. Джем вдигна поглед и фокусира липсата на аквариума, както и малките парченца стъкло по пода. Не искаше да му казват, че това оранжевичкото, което беше полуприкрито от крака на масичката беше много рядката му драконова рибка Фи. Главоболието му се концентрира в една-единствена точка.
- Ако още веднъж доведеш някого тук, - той посочи към стаята на момчето - който да си играе с аквариума...
- Котката... - започна момчето вбесявайки Джем още повече. Колко пъти бяха говорили да не го прекъсва никога? Колко пъти го беше излъгал? Колко пъти си мислеше, че е добра идея да обвинява другите за собствената си глупост?

Джем прелетя през масата. Ръцете му обхванаха раменете отсреща, а тялото му ловко и пъргаво заобиколи. Междувременно ръцете му бяха стеснили обхвата си до врата на младежа. Гърбът му грубо срещна стената. Фикусът падна на земята. Левият крак на момчето се опитваше да намери опора върху саксията.
- Следващия път, в който това се повтори, ще отрежа топките ти - Джем тъкмо беше станал от обяда си на масата. Допреди само минута ядеше от пилето с лимонов сос. Сега устните му разкриха блясък. Той показа бръснарското ножче съхранявано в устата му - и ще те накарам да ги изядеш. Ясно ли се изразих? - Кафявите му очи бяха светли, но в тях нямаше и помен от светлина. По-скоро там играеха сенки. - Ясно ли се изразих? - Как мразеше да повтаря. Това го накара да промени интонацията си, но не и да се разкрещи. Момчето кимна, но дори и не помисли да го погледне. - Как смяташ да ми се извиниш? - Ръцете на Джем отхлабиха захвата си, за да дадат избор. Младото тяло бавно и потрепвайки се смъкна надолу, докато не коленичи в пръстта от фикуса. Треперещите пръсти започнаха да откопчават несръчно панталона на Джем.

***

Слънцето се бе извисило точно над балкона. Макар изкачването на 7 етажа да беше трудоемко понякога, а асансьорът често претъпкан, Пабло бе избрал апартамент на възможно най-високия етаж. Всъщност, когато се нанасяха с майка му, имаха избор между седмия и втория, но той бе категоричен в избора си. Трябваше му възможно най-много слънце за най-добрата му приятелка, Тортуга. Не искаше да я държи само на изкуствената светлина от лампата, а и тя обожаваше да се препича на слънце. Още щом стъпи в кухнята, се затича към балкона и тя веднага усети присъствието му. Подаде се бавно над водата и задрапа по стъклените стени на аквариума. Пабло й бе подбрал най-голямата скала за катерене, но друго си беше да се поразтъпче свободно на терасата. Знаеше колко й харесват разходките.

- Да, да, приятелко, време е за разходка. – каза й нежно и внимателно я извади от аквариума. Тя разшава нетърпеливо крайници извън корубата си и в мига, в който усети стабилна повърхност, тръгна към най-слънчевата част на балкона. Тук отвън бе най-чистата част от апартамента, в чест на Тортуга.
Тя бе доказателството, че Пабло можеше да обича някое живо същество безрезервно. Възприемаше я като най-добрата си приятелка. Никога не го обвиняваше, не задаваше въпроси, нямаше с какво да го разочарова. Обичаше да й говори, а тя можеше да слуша вечно. Не й пречеше. Тя бе една от причините Ортиз да се грижи и за себе си, да се пази независимо от това, с което се занимава. Все пак кой щеше да се грижи за приятелката му, ако нещо се случеше с него? Задължително трябваше да я надживее, или да умре заедно с нея.
- Остави Тортуга вече и ела да продължим с купона! –обади се внезапно майка му, карайки го да разпилее половината храна за сродната си душа на земята.
- По дяволите, Мария! Виж какво направих! Сега ще трябва да почистя… - извика и обръщението към майка му ясно й подсказа, че е ядосан. Не толкова заради разсипаната храна, колкото заради отношението на майка му към това, което обича. Все някой от двамата трябваше да развали момента с наследствената си апатия.
- Остави на мен, ще почистя! Ти върви до магазина, че нямаме нищо за наздравица!
- Не е ли раничко да пием…все едно, в хладилника трябва да има няколко бири от онзи ден… - докато говореше, се отправи обратно в кухнята и отвори да провери. - Изпила си всичката бира? Пияница такава! – поклати глава невярващо, а майка му виновно сви рамене. А уж не обичаше да пие, единствената й праволинейна черта. Най-много да вдигне наздравица с Рио, чието съдържание на алкохол бе едва 3%. – Добре, ще изтичам да взема нещо… А ти внимавай с Тортуга, в онзи ъгъл е! – добави накрая и набързо нахлузи жълтото си яке и шарени кецове. В момента блестеше по-ярко и от слънцето. Слънчогледови кичури, яркожълти сенки, златисто червило и лак за нотки, а сега и якето.. За миг се спря пред огледалото и се замисли дали ще се прибере жив, ако излезе в този вид, но написаното върху отразяващата повърхност мото „Ти можеш! Прекрасен си!“ го изпрати с попътен вятър.
Стълбите отново го зовяха, но му се искаше да се върне възможно най-бързо. Нямаше доверие на майка си, че няма нарочно да стъпче неговата Тортуга. Просто щеше да вземе асансьора. Изтръпна при мисълта, но преглътна леката си клаустрофобия и някак се насили да натисне копчето.
- Педераст! – „поздрави“ го веднага един от многото натъпкани хора, още щом вратата се отвори пред него. Какво да се прави, като бе единственият в тази сграда с някакъв усет за мода и стил. Нищо, че това бе просто традицията на рождения му ден.
- Хетеро! – върна му поздрава със снизходителна усмивка и успя да се набута между нацупените хомо сапиенс в металната консерва. Не че не беше свикнал да се лишава от личното си пространство, просто не обичаше да му дишат в лицето и врата по този начин. За необикновен късмет повечето хора се изсипаха на шестия етаж. Макар да живееше тук вече почти две години, Ортиз не познаваше никой тук и не си бе направил и труда да запомня лицата на живущите в сградата. Само майка му държеше да създава нови връзки.. явно бе разлика между поколенията.
Асансьорът се отправяше с бавно темпо надолу, докато внезапно лампата горе изгасна. Движението обаче не спря, което подсказваше, че сигурно крушката е изгоряла. Хората обаче по някаква причина се разшаваха и от някои се изплъзнаха несдържани псувни и оплаквания. Пабло просто въздъхна с досада. Добре че поне нямаше страх от тъмното. Само това му липсваше.
Тъкмо се зачуди защо щом светлината отново светна над главите им, глъчката и шаването се увеличиха, когато човекът от негово ляво не се извърна и изхрачи вулкан от топла кръв в лицето му. Случката напълно изтри всякаква способност на аналитичното ляво полукълбо на мозъка да работи. Застина така, докато асансьорът не спря на първия етаж, а повечето се разбягаха, няколко пъти настъпвайки мъртвеца, който отдавна се бе свлякъл на земята. Пабло не можеше да види нищо, ръцете му инстинктивно се плъзнаха по лицето му и попиха в себе си част от лепкавата миризлива течност.
Какво по дяволите?! Какво по дяволите?! Какво по дяволите?! Какво по…
Друго изречение така и не се оформи в главата му, в която бумтяха крясъци и нечленоразделни викове. Вратите на асансьора се блъскаха в трупа, неспособни да се затворят напълно, малко по малко деформирайки безжизненото тяло между тях. Нямаше какво друго да последва, освен нов пристъп. Ортиз избухна в болезнен сподавен смях, а капак силен гърч го накара да се свлече на земята. За миг си помисли „труп и бъдещ такъв“, докато сълзите, предизвикани от смеха, изпълваха и замъгляваха погледа му.
- Махни… ме… от…тук! – някак успя да улови някакъв човек за крачола, давейки се с думите си. В момента не губеше нищо, защото му оставаше или тази молба, или това да последва непознатия съсед на оня свят.

***

Телефонът иззвъня за трети път, прекъсвайки потока на мисли на Логън, и предизвика силна ругатня. Този, който го търсеше, явно не разбираше от намеци. Погледна дисплея и изсумтя недоволно.
-          Това момиче ще ме побърка.
Мислено се подготви да я прати по дяволите, и отговори на обаждането. Пропусна тривиалните поздрави и започна по същество.
-          Нямам ж елание да разговарям с теб. – дори да не бе използвал точно тези думи, тонът му говореше достатъчно.
-          Добро утро и на теб, Логън.
-          Да, да, както и да е. Казвай каквото имаш да казваш.
-          Стига, де, не бъди жесток. Не се държеше толкова лошо последния път. Много добре помня удоволствието на лицето ти докато ме...
-          Ако само ще бълваш глупости, нямам намерение да те слушам.
-          Добре, добре, разбрах намека. Няма нужда да се изнервяш. Обадих ти се, за да те поканя на откриването на новия фирмен магазин. Назначиха ме за управител. Ще има голямо парти и...
-          Покани някой друг.
-          Но, Логън...
-          Виж, Миа, не знам какви мисли се въртят в главата ти...
Напротив, знаеше много добре.
-          Но това, че спахме заедно веднъж, не означава че ще ходя под ръка с теб на разни партита. Избий си тези мисли от главата, и си намери някой друг, когото да притесняваш.
Настисна червената слушалка, и захвърли телефона обратно на малката масичка.
-          Човек не може дори да прави секс, без да вържат примка около главата му...
Зацъка с език, и се върна към написаното на екрана, в опит да навлезе отново в историята, но това се оказа доста трудно. Обаждането го беше раздразнило прекалено много. Прокара пръсти през гъстата смесица от черни и сиви кичури, и въздъхна.
-          Трябва ми кафе. Този път истинско.
Грабна ключовете от малката закачалка, предназначена за тях, обу се набързо и излезе. За негов късмет, асансьорът пристигна значително бързо, въпреки неудобната блъсканица, която щеше да му се наложи да изтърпи за няколко етажа. Добре, че поне живееше значително близо до пърия етаж. Никак не обичаше тълпите.
-          Педераст! – слухът му улови грозния епитет.
Независимо че го чуваше адски често, никога нямаше да свикне с него. Вдигна поглед и го разходи по крещящите цветове в облеклото на младока. Не ги одобряваше, но не би обидил някой заради това.
-          Хетеро! – отговорът на момчето го развесели.
Засмя се вътрешно, и премести погледа си към затварящите се метални врати. Беше потънал в мисли, нещо напълно типично за него, и късно забеляза случката, разиграваща се на няколко метра от него. Едва когато хората започнаха да се бутат, и се изнизаха от асансьора като сплашено стадо овце, успя да различи гротескната гледка, която представляваше трупа в краката им. Всичко беше нереално, като на филм, и за миг Логън не повярва на очите си.
-          Кълна се, ако това отново е някой номер на онова странно старче...
Но адреналина му подскочи до небето, когато младото момче до него задърпа крачолите на панталона му. Без дори да се замисли, Логън вдигна момчето на ръце и го изкара вън от асансьора.
-          Хей, добре ли си?!
Но не получи отговор. Вместо това, дребничкото тяло в ръцете му продължаваше да трепери неистово.
„По дяволите!”
Хвана го още по-здраво, и се закатери нагоре по стълбите. Докато стигне до петия етаж, вече беше останал без въздух. Продължи упорито към апартамента си, който с усилие успя да отключи. Сложи момчето да седне на малкия диван в хола и се опита да го успокои.
-          Опитай да си поемеш въздух, става ли? Всичко е наред. Трупът го няма.

Сря Дек 11, 2019 5:03 pm

Трета част

Сякаш в даден момент животът му премина като на лента. Не вярваше, че това описание като по книгите е възможно в съвсем буквален контекст. Лентата го върна чак до първия пристъп, след който се установи какво му е. Случи се по време на първия му рецитал пред публика. Беше на 6 и всички учители бяха омагьосани от гласа му. Затова в крайна сметка убедиха майка му, че го чака светло бъдеще и това е един огромен шанс за тях. Може би наистина беше, така и не разбра. Звънкият му смях изпълни залата, след като погледът му проследи огромната тълпа, която се взираше в дребната му фигура. Не помнеше какво точно се случи, но секунди по-късно се хилеше като напушен, а крехкото телце се гърчеше на пода. Единствено си спомняше какво му се щеше да направи. Само да можеше да поеме контрола отново…щеше да се изправи, да сграбчи микрофона и да пее. Искаше само да пее. Но всички тези хора… Можеше единствено да трепери на сцената и да наблюдава как един по един се изправяха от местата си и напускаха огромната зала. Някои преминаваха покрай сцената, покрай него, сякаш бе невидим. Смехът се лееше и лееше, но в един момент Пабло спря да го чува. И тогава беше сграбчил някой с малката си ръчичка, но не помнеше нищо след това.
Днес навършваше двадесет и една. Обеща си. Всяка година да е по-силен. Да се бори повече, да се харесва повече. Обеща си да не се дава лесно. Така че…
Какво ти става?!
Някак се извади от транса. В други случаи просто си удряше шамар, но този път имаше външен фактор.
- Непознатият крачол… - измънка на глас, игнорирайки въпросителното изражение насреща си. Искаше да стигне до съвсем различни думи. Крачолът, който бе уловил, реално го бе отразил и му бе помогнал. Така де, не крачолът, а притежателят му.
Мислите най-сетне се свързаха логически и погледът му се проясни. Не се сдържа и се огледа. Това място определено не беше домът му. Дори ароматът бе различен. Още щом изпълни сетивата му, регистрира потенциална опасност. Не за друго, а защото бе на неизследвана територия. Живущият тук можеше да е всякакъв. Защо го бе довлякъл в апартамента си, за бога? Ако е от добра воля, кой изобщо би имал такава? Някой извънземен.
- Проклятие… Трябва да махна това от себе си. – успя да се фокусира върху належащото. Парещата засъхнала кръв по лицето, ръцете, а вече и дрехите му. Преди малко се бе строполил в асансьора до издъхналия, чиято локва кръв попи и в якето му. Трябваше да си хвърли и дрехите… или да ги изгори. За нищо на света не искаше да се връща назад, към онзи момент. Все едно дали се бе случило преди 5 минути или 5 години…. – Къде е банята?! – макар все още треперещ, тембърът бе настойчив и щом другия му посочи правилната врата, Пабло не каза нищо повече. Всъщност и „спасителят“ му имаше нужда поне да махне от себе си дрехите, с които беше в момента. Операция, с която в друга по-различна ситуация блондинът с радост би му помогнал.
Не знаеше откъде се пуска топлата вода, а и нямаше време за това. Свали дрехите си, почти ги скъса в опит да ги махне то себе си възможно най-бързо. Чувствителната кожа, покрита с нежен загар от слънцето, потръпваше осезаемо под ледените струйки на душа. В главата отново изплуваха неканени образи. Дори не успя да усети странното ново преживяване от това да се къпе в апартамента на тотален непознат, който дори не му беше клиент. Отвсякъде прииждаха кадри на загиналия в асансьора, всички заснети под различен ъгъл. Когато бе напът да си спомни как кръвта плисна в лицето му, стомашните сокове се заизкачваха към гърлото му и русокосото момче умолително покри уста с ръка. Юмрукът му удари лъскавите плочки в банята. Очите, премрежени от водата, сякаш търсеха път за бягство от всички задушаващи мисли за случилото се. Накрая го намери някак от само себе си. Някъде от дълбокото дойде песента. Гласът му се извисяваше с всяка секунда, ставайки все по-мощен и хармоничен, заглушавайки шумът на водата и помитайки неканените червеи, прояждащи здравия разум. Нямаше място за повече мисли. Остана само песента. Думите се лееха в плавната мелодия на неизживени копнежи. Песен като тази не идваше от гласните струни, те бяха просто инструмент на душата. Кръвта се изливаше като мътна река надолу по изкусните извивки, примесена с игривия блясък на крещящия грим. Всичко престана да има значение. Красив момент на пречистване.
Когато излезе изпод душа, приличаше на нов човек. За добро бе погребал дълбоко ужасяващите образи, които предпочиташе да не си спомня повече. Според лекарят му достатъчно не го слушаше главата. Сега крачеше тихо босоног в чуждия апартамент, за да намери нещо, което да го прикрие до седмия етаж. Оставяше мокри следи след себе си, от русите му кичури също капеха влудяващо дребни капчици, които искаше да спре, но това бе последната му грижа. След усърдно дискретно търсене, зелено-кафевите му ириси хванаха на фокус каквото му трябваше и търсенето свърши дотук. Точно, когато навлече огромната и вероятно шокиращо скъпа риза, го сепна някакво ехо от коридора. Заслуша се в гласовете и позна единия, на непознатия крачол. Това прозвище изникваше така естествено в съзнанието му, че не можеше да направи нищо по въпроса. Вече трябваше да се прибере в своята бърлога, така че просто се запъти към изхода, воден от гласовете на г-н Незнаен Крачол и някаква жена, която очевидно му бе трън в задника. Поне в тонът му усети, че не я е канил в дома си и няма желание да се разправя с нея. Ортиз за миг се размекна и решен да му върне услугата, се прокрадна зад „спасителя“ си, а едната му ръка ефирно като движение на балерина, се пролази по врата му и се спусна по дължината на широките рамене, присламчвайки тяло в кратък момент на интимност. С периферното си зрение Пабло бе забелязал, че сценката дава желания ефект и жената отвън остава със зейнала уста.
- Благодаря ти за днес, беше незабравимо! – каза без да се лигави или преувеличава излишно. Нямаше нужда да се превзема, за да му повярват. Просто смигна чаровно на г-н Крачол и излезе от апартамента, като преди да мине през дамата, за миг се спря и се усмихна миличко. – Нека ти помогна, мила. – прошепна й галантно и двата му пръста бавно повдигнаха нагоре падналата й брадичка. – Доста мухи летят наоколо.
Побърза да се отдалечи, но запази походката си на горда антилопа. Може би никога нямаше да е на върха на хранителната верига, но щеше да надживее много от тези на върха.

*********

И Логън, и Миа дълго не успяха да отлепят поглед от младото момче, което бавно се отдалечаваше по коридора, но мислите им за него едва ли си съвпадаха. И двамата бяха не малко шокирани, но Логън се окопити далеч по-лесно. Най-после осъзнала се, Миа, забравила напълно женственото в себе си, заби унищожителен поглед в Логън.
-          Кой, по дяволите, беше това?!?!
-          Мислех, че е повече от ясно.
Въпреки упоритите опити, Логън не успя да се сдържи, и широка усмивка завладя чертите му, а в очите му танцуваха игриви пламъчета. Самият спомен за жестовете на момчето бе прекалено хубав, и може би беше точно това, от което се нуждаеше бившия учител, за да се оттърве най-после от тази дразнеща жена. Определено си го биваше това момче.
„Дори не успях да го попитам за името му...”, замисли се Логън. Тотално беше забравил вече избесняващата, канеща се да избухне като атомна бомба, жена пред вратата му.
-          Аз...какво...не е истина...Не мога да повярвам! Що за глупости?!?
„Хмм, това не беше ли една от ризите ми...Трябва да проверя.” – Логън се почеса по брадичката, и затвори вратата, което допълнително шокира Миа.
-          ЛОГЪН, върни се тук! Мамка му!
Виковете и’ се чуваха дълго, докато не напусна гневно сградата. Беше прекалено изнервена да чака асансьора, затова слезе направо по стълбите. Дори полицаите на първия етаж не посмяха да кажат нищо, докато тя премина покрай тях като хала.
В това време Логън вече бе отворил гардероба си и упорито разглеждаше закачените там ризи. Когато най-после установи коя липсва, не се ядоса толкова, колкото му стана забавно.
-          Този хлапак определено има добър вкус. Всяка друга риза бих му оставил като подарък, но тази ще трябва да ми я върне обратно, дори да се наложи да я съблека от него.
Самата мисъл извика доста примамливи картини в съзнанието на Логън, но колкото и сладки да бяха те, опасността която носеха беше далеч по-голяма. Той ги отхвърли на бърза ръка и се зае с купчината дрехи, разпиляни из апартамента му. Прецени пораженията и реши, че не си струва да се опитва да ги спаси. Кръвта едва ли щеше да излезе лесно, а и в никакъв случай не би отишъл до химическото чистене, подръка с един куп дрехи с кървави петна. Не държеше да лежи в затвора. Реши да се оттърве от тях при първа възможност. Замисли се отново над ситуацията с трупа. При по-ранната „среща” с него адреналинът и инстинктът да помогне на момчето бяха на преден план, и дори не можа да обмисли случващото се. Не му се искаше да се замесва с полицията, но дори да не се появи пред тях, със сигурност щяха да го потърсят като свидетел рано или късно. Въздъхна с раздразнение. Мразеше, че знае кое е най-правилното нещо в една ситуация, а то си противоречи с това, което всъщност му се иска да направи. Тръгна към вратата, но се спря. Вместо това отиде до лавиците, пълни с книги, и бръкна в малката кутийка с бели листчета. Написа набързо няколко реда на едно от тях, и го залепи на гърба на лаптопа. Доволен, излезе от апартамента, и слезе набързо до първия етаж. Там се натъкна на голяма тълпа с хора, всеки опитващ се да разбере нещо повече от полицията. От тялото нямаше и следа, което си беше съвсем в реда на нещата. Вратите на асансьора бяха облепени с крещящо жълти полицейски ленти.
-          Как така все още нямате информация?!? Нима очаквате да живеем в една сграда с убиец?!
Мъж на средна възраст надвикваше всички останали, пръскащ слюнки навсякъде около себе си.
-          Г-не, успокойте се. Няма как да имаме информация за убийство, станало преди едва час. Колегите проверяват камерите в сградата. Това е единственото, което можем да ви кажем за момента.
-          Некадърници!! Нали за това ви се плаща!?
Грозните викове на мъжа дойдоха в повече на Логън. Той пристъпи по-близо, и със следващите си думи успя да привлече всички погледи към себе си.
-          Извинете, аз бях свидетел на случилото се. Не разполагам с много информация, но ако мога да съм полезен с нещо, ще ви кажа това което знам.
Настана пълна тишина. Дори полицаите гледаха Логън с такъв шок в очите, сякаш току-що им е признал, че е спал с Папата. Полазиха го неприятни тръпки. Мразеше да е център на внимание. Каква ирония. Дори крещящият преди това мъж тотално забрави къде се намира.
-          Да! Разбира се! Много ще сме ви благодарни!
Слава Богу, един от полицаите най-после се съвзе и го отведе със себе си. Дори дълго след като двамата напуснаха сградата, шушуканията между съседите не стихнаха.

*********

Джем седеше пред лекарския кабинет, а редът с чакащи закъсняваше вече с час и половина. Не искаше да си е вкъщи днес, защото миризмата на кръв все така го отвращаваше. Щеше да разбере и още неприятни подробности, за които не беше подготвен. Беше гладен и стомахът му предъвкваше стените си за пореден път. Изнервен изпъшкваше и току се наместваше по-удобно на мястото си. Чакането го приспиваше, но симфонията идваща от къркорещия му стомах, го връщаше обратно в реалността. Беше дошъл без записан час, само за един подпис и печат от личния си лекар върху военната си книжка. Докато седеше очите му внезапно овлажняха. Започнаха да падат горещи капки по ръцете му и той се зачуди какво става. Опита се да сдържи досадните капчици и вдигна глава нагоре, но те продължаваха да се търкалят по бузите му или се плъзгаха в гърлото му и го задавяха. Плака като малко дете там на тази нисичка табуретка. Очите му мъгляво улавяха учудените погледи на другите чакащи. Не знаеше очите ли да бърше по-напред или течащия си нос. До него вляво седеше възрастна дама и разпитваше намиращата се вдясно млада майка. Детенцето се беше отпуснало вяло в ръцете й. Майката имаше огромни черни кръгове под очите и изтормозен външен вид. Приличаше на онези родители, които вече бяха продали душата си на дявола, но дяволът не беше доволен от платеното и искаше още нещо. Възрастната дама разпитваше какво му е на дечкото. Бащата ги зарязал, когато разбрал, че момченцето страда от фатално респираторно заболяване. Оставил майката разкъсана между това да се грижи за болното си умиращо дете и да работи, за да плаща сметките. Нямали си никого другиго на когото да разчитат. Майката говореше за живота си с такава незлоблива откритост и вяла усмивка, с които говорят обречените, които вече са се примирили със съдбата си. Сълзите на Джем течаха безспир. Не познаваше мъжа, в който се беше превърнал. Не познаваше какво са сълзи до този момент, но не искаше те да спират. Вратата на лекарския кабинет се отвори и той влетя вътре без да дочака ред. Затвори и се облегна на нея, сякаш животът му зависеше от това.

***

Синът на Джем се беше родил по-рано от очакваното. Лекарите дълго се бориха за неговото оцеляване. Бяха казали на жена му, че евентуална втора бременност може да се окаже фатална за нея. Семейството реши да няма повече деца. Грижеха се за Дънкан всеотдайно. За тях той беше целият им свят. Беше! Докато един ден...

***

Седеше в затъмнената стая и галеше нежно ръката на жена си. Гледаше я с толкова любов, че ако очите му можеха да хвърлят искри, щяха да я подпалят като факла. Едновременно с това погледът му беше пълен с кроткост, покорство и нежност. Винаги беше държал на контрола. Самата мисъл за липса на контрол го ужасяваше. Единственият човек способен да го укроти беше жена му и той я обичаше безрезервно.
- Мила моя, виждаш ли, виждаш ли на какво са способни хората. - На екраните пред двамата примигваха видеата в реално време. Понякога Джем правеше записи. Някои семейства вечеряха, други имаха шумен скандал, трети посрещаха гости. На един от записите встрани пък се виждаше огромен мъжки задник, който закриваше видимостта на наблюдавания апартамент. Младежът излизаше от банята и се чудеше какво да облече. Джем разпозна дъвката си лепната върху сакото оставено на дивана. Сети се за убийството днес. Щеше да научи повече отколкото му се щеше. Въздъхна. - Толкова много, толкова много различни съдби. Толкова много хора. Чувствам се изтощен.

На Джем му се искаше да можеше да улавя чувствата си. Дотолкова се боеше от тях по време на войната, че ги беше погребал дълбоко. Толкова дълбоко, че дори не осъзнаваше, че му липсват. Започнеше ли да се съмнява, жена му поемаше контрола. Дори, когато някой умреше, той не си позволяваше да чувства нищо. А днес с него беше станала промяна. Емоциите го връхлетяха и все още не знаеше хубаво ли е или не. При всички случаи промяната му щеше да стане видима за околните и то съвсем скоро.

Чет Дек 12, 2019 7:04 pm

Четвърта част

След като затвори онази врата вчера лекарката и сестрата виждайки каква развалина е, помислиха че получава инфаркт. Миглите му още бяха мокри, а влагата ги беше потъмнила, разделила и извила и му придаваше вид на мило същество. Рошавите два-три прошарени дълги косъма на веждите му помръдваха докато се опитваше да фокусира.

- Младата майка отвън, колко струва терапията на сина й?

Лекарката се окопити първа:

- Не можем да даваме такава информация. Излезте, вие не сте на ред!

- Попитах съвсем учтиво. Искам да заплатя терапията му и майката да не мисли за разходите в оставащото им време заедно.

***

Телефонът иззвъня на пожар:

- Да! - прозвуча раздразнено както се и чувстваше.

- Обеща да смениш проклетата крушка! В инсталацията има проблем и трябва да я погледнеш днес. Офисът вече е нает и ползвателят ще мърмори.

- Ще дойда, по-късно днес - с досада завърши Джем. Трясна слушалката и се наведе, за да вдигне червените си панталони. Гледката надолу разкри бели като пуканки стегнати бедра, чорапи с кант над коляното, скоби на коленете и бельо, което вероятно се е произвеждало през Първата световна.

Излезе и заслиза по стълбите в костюма си на Дядо Коледа. По принцип мразеше всеки възможен празник, но тази година щеше да бъде различно. Щеше да се принуди да е различно. Брадата все още не я беше сложил и тя седеше на врата, а не на лицето му. По стълбите го настигна някой и така го заби в парапета, че ако не беше възглавницата на корема му щеше да му оръби всичките ребра. Видя само развяващата се грива. Я, големият гол задник от вчера. Същите пропорции. Трябва да си припомни в кой апартамент вирееше това чудо на природата и как да му върне ''жеста''. Дългокосият взе завоя, но в същия момент, видя полицаите, които проверяваха апартамент по апартамент всички живущи и снемаха показания. Младежът се озърна в паника и първичната му реакция беше да се върне обратно. Грешен ход. Там нямаше изход. В мига преди да усети полъха от разминаването между себе си и момчето, Джем вдигна ръка и махна:

- Господа полицаи - усмихна се сърдечно. Вече беше дал показания в полицията рано тази сутрин. В същия момент, в който извика той хвана врата на момчето, натисна жилите до степен да го принуди да се приведе и го извъртя към себе си. Косата падна плътно над младежкото лице. - Радвам се да ви видя - Джем се запъти към тях, като вече бе преместил врата на бедния си пленник под мишница. Нямаше никакво мърдане. - Благодаря за присъствието ви тук, така се чувстваме по-спокойни и сигурни. Случилото се е ужасно. Надяваме се скоро да разкриете престъпника - усмивката му сияеше. Тялото до него потрепваше.

- Кой е това, г-н Фланърс?

- Племенницата ми. Днес дойде на гости. От нея ще стане прекрасна Снежанка, не мислите ли?

- Да, така е - кимнаха единодушно.

- Е, Снежанке, май идваш с мен. Имаш ли някакви други планове? Искаш ли сега да се върнеш горе? - получи енергично отрицание с глава. - Тогава, решено е. - Джем каза довиждане и повлече жертвата си към болницата. Това всъщност беше основният свидетел по случая от вчера. За днес Джем се беше съгласил на посещение в детското отделение на болницата. Щеше да зарадва малчуганите там с подаръци. Надяваше се този път да не плаче, но това така и не се сбъдна. Плака в болницата, в автобуса, а после и вкъщи. Не очакваше да има компания в начинанието си. Отдавна беше отвикнал да се занимава със зверчета, но младостта на момчето тук някак си го бодна отляво. Може би беше на годините, на които щеше да бъде синът му днес, ако още беше жив.

*********

Последните 2 дни бе потънал в своя фантастичен свят, където нищо не можеше да го нарани и притежаваше божествена неприкосновеност. Бе незаконно дете на Зевс и красива смъртна прелъстителка. Играеше балет по голо дупе от банята до стаята си и това представляваше единственото време, в което майка му го засичаше. Дори тя нямаше достъп до този негов начин за презареждане.

От стаята му през час излизаха различни звуци. Първо беше някаква епична битка на титани и хвърляне на въображаеми мълнии. После експресивно рецитиране на любими пиеси като "Укротяване на опърничавата".

- "Не, както почнахме, не е добре —

ти, Кет, ме срещаш зла като оса!'

-"Тогаз пазете се от мойто жило!'

-"То за ръка на мъж е затъжило! "

- Какво мислиш, Тортуга? Май задобрявам. А като си помисля, че когато дойдох тук, дори не можех да чета на английски... - засмя се вяло и отиде до обикалящата бюрото му костенурка. Погали нежно черупката й, прокарвайки пръсти по повърхността на корубата, за да преброи наум пръстените по нея.

- Какво е младостта, Тортуга? Времето, през което може да правиш всякакви глупости и да се оправдаеш, че опитваш да откриеш себе си, или просто да оцелееш. - за кратък момент от секундата, приятелката му изви малката си главичка, за да срещне редкия поглед, издаващ объркването и тъгата, погребана някъде в душата. Зашава пъргаво с крайници и обърна цялото си тяло към него в опит да се покатери върху ръката му. Макар да бе уголемила двойно размерите си откакто я взе, Тортуга все още се побираше в дланта му. Мъдрият й дълбок поглед го успокояваше бързо.

- Днес няма слънце. Да те върнем при скалата ти. - прошепна й някак извинително. Понякога смяташе, че да имаш домашен любимец е като да поробиш живо същество. Той не я възприемаше като нещо такова, но тя все пак нямаше свободата и слънцето, което заслужава. Някой ден може би щеше да я върне в естествения й хабитат, но още не беше готов.

Оставайки отново сам в скромната си обител, Пабло бавно, като зайче, ослушващо се за вълк, доближи онази част на леглото, която досега бе заобикалял усърдно. Там лежеше сгъната ризата на г-н Крачол. Русокосият се просна от другата страна на леглото и известно време продължи да се взира в нея. Прелъстителната миризма на луксозен мъжки одеколон в съчетание с тази на носителя му сякаш вече изпълваше цялата стая. Ортиз бе почти убеден, че вече може да я улови от километри. От това разстояние обаче у него се пробуди неконтролируемо желание да се освободи от фантазията, която го преследваше последните 48 часа. Едната му ръка сграбчи здраво плата до него, притегляйки го към лицето си. Сякаш бе открил изворна вода в пустинята. Вдиша дълбоко аромата, оставяйки го да превземе дробовете му. Другата му ръка нетърпеливо се плъзна под панталона и щом в съзнанието му се появиха стройният гръб и широки рамене, прехапа устна и притвори очи. Погледът му се замъгли от неизречени думи, прошепнати в ухото му. Кожата настръхна от призрачния допир на онези пръсти, които го държаха здраво в Онзи ден. Не му трябваше въображение за това да знае на какво бяха способни те. Кръвта се заизкачва към лицето му и то скоро пламна като факла. Неочаквания силен стон на освобождаване насече тишината като гръмотевица.

- По дяволите! – изпсува с блажена усмивка, когато видя какво е причинил на горката риза. Беше му се усладило прекалено, за да мисли за неща като последствия.

- Ейнджъл! – включи се гласовата му поща и ужасяващият глас на шефката му го стресна и умъртви прекрасния момент.

-Ейнджъл! Знам, че си там! Вдигни проклетия телефон! Стига ми се подиграва с тази твоя настинка. Какво толкова си хванал? Изминаха 2 дни. Пропусна вече 6 повиквания, клиентите са недоволни. Ако не са срамни въшки, нямаш оправ...

- Срамни въшки са! - изстреля в слушалката и затвори като опарен. Двете неща, които Мадам Ингрит най-много мразеше: да я прекъсват и да й затварят първи телефона. Е, не може винаги последната дума да е нейна. Не му се занимаваше с нея точно сега. В този момент бе зает да се изчервява, втренчен в сладката бляскава течност, попила в греховно скъпата риза на по-греховния й притежател. Хората с такава магнетичност трябваше да се наказват от закона. Наистина ли бяха изминали два дни, откакто не се бе отзовавал на повикване? Два дни от вторник, денят, в който направи грешката да си тръгне с ризата му на гърба си.

- Трябва да му я върна. - казвайки тези думи, пъстрият зеленикав пламък в очите му се възпротиви. - Но не в този вид! - отсече, усещайки как пак ушите му запариха. Сигурно нямаше останало кътче по изразителното му лице, което да не беше пламнало в червено. Побърза да си удари шамар, за да се окопити и веднага грабна ризата, за да я накисне и изпере на ръка, преди да я занесе на химическо. За първи път в живота си изпита подобен срам, но си обеща това да не се повтори. Все пак, както шефката го бе научила: сексът е само работа и това трябва да си остане така за него. Поне ако не искаше да бъде посетен от имиграционните служби и депортиран.

---

Беше се предрешил с шарени дрешки и дълга перука, за да излезе по-незабелязано от сградата. Или поне смяташе, че би било по-лесно, ако го вземат за момиче. Така или иначе се сещаше, че станалото преди 2 дни нямаше как да замине ей така, освен ако полицията не разреши случая. Пабло вече можеше да чете сравнително добре, та следеше новините. Случаят беше на трета страница. А последното в статията гласеше: „Полицията все още няма главен заподозрян, но всички в сградата биват привиквани за разпит. Все още се издирва един пряк свидетел на случилото се. Според някои не е жител на същата сграда."

Последното му даваше някаква надежда, че ще измъкне себе си и майка си от това. Мадам Ингрит им бе осигурила фалшиви лични карти, но им каза, че ако се замесят в разследване, няма да има кой да им помогне. Полицията обичаше да дълбае и без съмнение щеше да стигне до незаконното им пребиваване тук. Шефката му, разбира се, имаше нужните връзки, за да им даде зелени карти, но нямаше да го стори. Защото тогава как щеше да държи златната кокошка в ръцете си?

Не разбра как точно и защо се случи, но за добро се беше превърнал за един ден от палавата Ейнджъл в невинната Снежанка. Гримът и перуката му чудно паснаха с костюма, който за щастие не беше купен от някой квартален сексшоп. Първоначално не смееше да огледа добре Дядо Коледа, заради остатъчното изтръпване на врата му, но после реши, че е доста глупава реакция към помощта, която реално му бе оказана. Вече два пъти му подаряваха златен билет за спасение, без да го познават. Кой да предположи, че в сградата имало съседи, способни на такава добрина... Все повече го караха да се чувства наистина като човек, а не поредния изрод на обществената утайка. Тук никога нямаше да му дадат зелена карта и го знаеше. Последните години контролът бе затегнат, а легалното пребиваване за такива като Пабло бе кажи-речи невъзможно. Но законът винаги приличаше на леденостудено острие, което не може да се развълнува от хорските съдби и неволи.

Не успяха да си говорят много, но поне бе научил името на господина. Не успяваше да улови какво става в главата му, а принципно беше доста добър в отгатването. Усети само някаква странна съпротива. Съпротива срещу какво или кого, не му беше ясно, но тя като че вирееше в него, като че бе пуснала корени там. И го тласкаше към някаква нестабилност. Пабло реши, че трябва да спре дотам с изводите, защото ако не друго, надушваше нещата, от които беше най-добре да стои далеч. Когато се озоваха сред болните деца, всичко като че се промени. Забеляза го. Този Джеремая насреща заблестя като истински човек. Стори му се толкова реален, че за миг не се усъмни дали не е плод на въображението му. Тичащите около тях крехки телца го разсейваха от мислите му, но брадатия му партньор единствен го изкара на бърза ръка от транса, в който бе потънал. Чак като го сръга с железния си лакът му светна, че от минута и половина стои като истукан пред децата и вече едно от тях дори бе изгризало захарната пръчица, закачена на единия му ботуш. Харесваше тези ботуши. Токчетата бяха стабилни и звукът им бе звънък като камбанка.

- Познайте какво сме ви донесли с Дядо Коледа! Кой е бил послушен тази година? – въодушеви се да изпълни блестящо ролята си, въпреки болката, която го резна отвътре. Още една стара рана. Някога и той се бе грижил за братчето си, на място като това, но далеч по–мизерно и мрачно. С майка му никога не проговориха за това, но Пабло знаеше, че загубата на малкия му брат е главната причина да заминат далеч. Тогава това бе единствения изход от болката. Далеч по-богати деца си отиваха от левкемия, какво оставаше за братчето му. Но болката от загубата му бързо се трансформира в скрит гняв към неравенството. Така или иначе не помнеше много от онази година. Само това колко малки бяха ръчичките на брат му между неговите и това, че в разпадащата се болница вонеше на риба. Той си бе отишъл там, обречен да се взира вечно в грозните жълти стени. С това единствено не можеше да се примири. С това, че животът на такива като тях трябваше да се определя от някой друг.

- Защо си облечен като жена? – попита с открито любопитство едно от наобиколилите го хлапета, докато им разказваше някаква измислена легенда за Дядо Коледа.

- Защото мога. – усмихна се чаровно на малчото. – Всъщност съм най-добрият елф на Дядо Коледа, но жена му излезе в почивка и сега аз я замествам.

- Значи сега си жена на Дядо Коледа?

- Нещо такова. Грижа се да не забрави нито едно послушно дете. Това не е лесна задача! – махна театрално с ръка, а сетне същия малчуган го хвана за плюшената ръкавичка, без да отделя детския си поглед от неговия. За миг се запита дали пък не е издрънкал твърде много глупости.

- А аз защо не получих каквото си пожелах?!

- Изпрати ли писмо до Северния Полюс?

- Много ясно! Мама щеше да ме води на концерт на Ед Шийрън, защото страшно го харесвам, но после казаха, че съм прекалено болен, за да пътувам. Исках да го чуя, исках да дойде тук и да пее да мен!

- Навярно пощальонът е изпуснал писмото ти и то не е пристигнало при Дядо Коледа. Случва се понякога.

- Все едно, не съм глупав и знам, че няма как да пее за мен.

Удари го някаква възхита. Нещо го накара да припознае себе си в това момче и му стана болно, че нямаше как да изпълни желанието му, но секунди по-късно го дари смело прозрение.

- Знаеш ли... Другите елфи казват, че имам хубав глас. Искаш ли да ти попея?

- Наистина ли? Но ще е само за мен! – очите му светнаха и допреди малко бледото личице порозовя като прасковка. Замъкна го в ъгълчето на стаята и се настани като Малкия принц на шарените татами, покриващи земята.

Изпя любимите песни на идола му. Съзнанието стоеше празно, с едничката цел да изпълни мисията на Дядо Коледа. Да не оставят без подарък нито едно дете тук. И скоро мисията бе изпълнена.

Денят не премина точно според очакванията му, но изпита някак забравени емоции. Видя и много други у Джеремая. Истината е, че искаше да му благодари и май успя да го направи. Поне му се стори, че устните му промълвиха това простичко „Благодаря". Независимо дали другия го беше чул. Не знаеше каква е историята с него и онова дете, нито знаеше собствената му история..Но в даден момент нямаше и капка значение. Нямаше нужда да се познават. Преди да се разделят му подхвърли последната захарна пръчица с ясна подкана в изразителния си поглед. „Подслади се. Заслужи си го." Всеки трябваше да си вземе почивка дори от себе си от време на време, но му се струваше, че той неистово страдаше от тази нужда.

- Хей, ти! Кой си ти? Тук ли живееш? – спряха го точно на петия етаж. Сърцето му веднага прескочи ритъм, а сетне запрепуска като побеснял бик. Всеки един въпрос на униформения се забиваше в главата му като шумът от бормашина. Веднага го прониза мисълта, че е обречен и дотук със скритата надежда, че ще успее да промени живота си. – Зададох ти въпрос, момче!

Напълно бе забравил, че трябва да диша и съжали, че не си остана с костюма на Снежанка. Може би щяха да се залъжат и да го оставят да им духа, за да си мълчат. По дяволите!

- Не! – отсече рязко, вдигайки брадичка. Част от него никога не можеше да се остави така лесно в коварните ръчички на съдбата. Сети се, че може би има един потенциален изход. – Не, не живея тук. Идвам при чичо си. Той живее на този етаж. – посочи им вратата на г-н Крачол като в този миг дори не съжаляваше, че продължи да го замесва в проблемите си.

- Ами тогава няма да те спираме... - отговорът им прозвуча като поредното изпитание. Още щом се обърна, усети врязващите се в гръбнака му остри погледи на съмнение. Мълчанието между тях само подсказваше, че очакват Пабло да се издаде и да побегне. Нямаше как, трябваше да пристъпи към прословутата врата. Едва скри треперенето на дългите си пръсти. Натисна звънеца и единственото, което му оставаше оттук насетне, бе да се моли. Жалко, че вече не вярваше в Бог. Всъщност вярваше, че има Бог, но той бе зарязал тези като него. Може би, ако тази врата пред него се отвореше, щеше да му прости за миналото.

„Господи, ако не отвориш тази врата... ще ме депортират. А ти ще си останеш „г-н Крачол."

*********

- Разкажете ми каквото си спомняте, г-н Хейс, с възможно най-много подробности.

- Разбира се.

Ръката на Логън по навик се плъзна към вратовръзката, която в момента липсваше, по простата причина че не беше с костюм. Навиците умирали трудно, а?

- Качих се в асансьора на петия етаж. Той, както обикновено, беше претъпкан. Отскоро живея в сградата и не познавам голяма част от съседите, включително и жертвата. Разбрах, че нещо се случва единствено от суматохата, която настана около мен. Чак когато всички се изсипаха от асансьора видях мъжа, който лежеше мъртъв на земята. Не можах да го разгледам добре, тъй като в този момент вниманието ми бе привлечено от друго.

- Какво по-точно, г-н Хейс?

- Не всички бяха напуснали асансьора. Едно...момиче получи паник атака от зловещата гледка. Не можех да я оставя така, и затова просто я махнах колкото се може по-далече оттам, за да се успокои. Признавам си, действах воден единствено от инстинктите си и насъбралия се адреналин.

- Разбирам. Познавате ли това момиче, г-н Хейс?

- Не...не я познавам. Не съм я виждал досега. Не знам дори дали живее в нашата сграда. Исках да и' помогна, попитах я за името и', но тя отказа да ми отговори. Предполагам все още е била в паника, защото отказа помощта ми и избяга. За съжаление, това е всичко което знам.

- Ако си спомните още нещо, свържете се с нас.

- Разбира се.

Логън остави полицая и се върна обратно в сградата. Игнорира упоритите погледи от съседите, все още събрани на групичка на първия етаж. Качи се набързо до апартамента си и реши, че ще остане заключен вътре до края на деня. Прекалено много му се насъбра за толкова кратък период от време. Приготви си лек обяд, хапна набързо и се настани пред съблазнително червения лаптоп. Отлепи бележката и се зачете в нея. Ръцете вече го сърбяха, затова побърза да напише всички идеи, които напираха в главата му.

***

- Колко е часът, по-дяволите... – Логън измърмори сънено, и се загледа в стенния часовник в другия край на стаята. 7:30 сутринта.

- Кой се е раззвънял по това безбожно време...Който и да е, може просто да се маха.

Зави се презглава и опита да игнорира продължителното звънене, но това се оказа крайно невъзможно. Избута раздразнено завивката от тялото си, и с мъка прекоси пътя от спалнята до входната врата. Отвори вратата, готов да убие човека от другата страна.

- Можеш ли да повярваш, Логън?!? Каква трагедия!

- Добро утро, Дорис. – Някак успя да и' се усмихне, потушавайки желанието да и' каже нещо далеч по-различно и не особено цензурирано.

Тя го огледа внимателно от главата до петите. Логън едва тогава регистрира липсата на горна дреха. Винаги спеше само по удобни шорти.

- На какво дължа това...удоволствие рано сутринта, Дорис?

- А, да – тя най-после отлепи поглед от разголеният му торс - дойдох да те поканя на по чаша кафе.

На Логън му се искаше да откаже, поблазнен от топлото легло, което с мъка бе зарязал, но пък мисълта за гореща чаша кафе, в приготвянето на което г-жа Грийн несъмнено имаше талант, надделя.

- Ако нямате нищо против да изчакате докато си взема душ, и се облека по-прилично.

- Ама, разбира се! Ще отида да приготвя кафето, и ще те чакам.

Дорис се затича пъргаво към собствения си апартамент. Логън се подсмихна и се запъти към банята. След 10 минути вече бе пред вратата на г-жа Грийн, която му подвикна да влезе.

- Искаш ли малко сладки с мармалад към кафето?

- Благодаря ти, Дорис, но ще откажа. Ако продължаваш да ме глезиш с тези вкусотии, скоро няма да се събирам в дрехите си.

- Глупости! Изглеждаш прекрасно.

Логън се усмихна.

- И, въпреки всичко, не ми се ще да рискувам. Другия път, обещавам.

- Добре, добре, този път ще си затворя очите.

- Благодаря ти, Дорис.

Логън отпи от кафето. Беше ненадминато, както винаги. Една идея се намести в съзнанието му.

- Мила моя, Дорис, мога ли да те попитам нещо относно един от съседите ни?

- Разбира се! Какво те интересува? Да не е за мъжа, който умря вчера? Знаеш, че знам всичко, което се случва тук.

- На това разчитам, но не, въпросът ми не е свързан с него. Да познаваш случайно момче на около 20 години с дълга руса коса, симпатично, с екзотични черти?

- Момче с дълга руса коса ли? Хммм, не познавам такова. – Дорис отпи от ниската чашка от фин порцелан, спомен от сватбата и', и се замисли – По описанието, което ми даваш, мога да се сетя единствено за Пабло, който живее на седмия етаж с майка си, но неговата коса е къса.

- Пабло, а?

- Да не би да се интересуваш от момчето?

- Няма такова нещо. Просто ми се иска да опозная по-добре съседите си. Все пак, живеем заедно.

- Разбира се. Но, Логън, не ти препоръчвам да се забъркваш точно с тях.

Мъжът повдигна въпросително вежда.

- Защо?

- Не им се носи добра слава. Говори се, че майката работи като проститутка, или е бивша такава, а момчето върви по стъпките и'. Дори съм го виждала гримиран. Какъв ужас!

Г-жа Грийн продължи в същия дух, като смени няколко различни теми, но Логън далеч не я слушаше толкова внимателно, колкото би се надявала тя.

***

Логън излезе от магазина, доволен от покупката си. Носеше голямата кутия с толкова любов, сякаш бе първородното му дете. Беше крайно време да се поглези. Прекрачи във входа, вече предвкусващ удоволствието, което ще си достави щом се прибере. Нямаше как да не я изпробва веднага. Игнорира жълтите ленти, които все още ограждаха зловещо асансьора. Качи се в съседния асансьор. Щом стигна петия етаж, до ушите му достигнаха гласовете на няколко души.

- Малък лъжец! Идваш с нас!

- Пуснете ме! Казах ви, че дойдох да видя чичо си!

- Ти за глупаци ли ни смяташ?!?

Логън се загледа в двамата полицаи, които буквално влачеха със себе си съпротивляващия се Пабло.

- Извинете, но какво става тук?

- Чичо! – момчето извика силно, и се обърна с надежда в очите към Логън.

Полицаите изгледаха по-възрастният от тях мъж.

- Наистина ли сте чичо на това момче?

- Какво пак е направил малкия хлапак? – Логън пристъпи към Пабло, и разроши косата му. – Днешните младежи са толкова буйни, какво да ги правиш.

Усмихна се широко на полицаите.

- Извинете за притеснението. Грешката е наша.

- Отдавна не сме се виждали, Пабло! Постоянно забравяш горкия си чичо! Какво те води насам? – Логън продължи с театъра, като бързо-бързо вкара момчето в апартамента си.

Щом останаха сами в тъмното антре, едната му ръка полетя към стената, затваряйки дребното момче в капан. Покупката лежеше забравена на земята. Повдигна брадичката му и приближи лицето си на сантиметри от неговото.

- Все още не си ми отговорил защо си тук. Така като гледам, не си дошъл да върнеш ризата, която взе от мен.

Логън плъзна устни по тънкото вратле, и тялото под него потръпна. Ноздрите му уловиха познат аромат.

- Или използваме един и същ одеколон, или си прекарал доста време с ризата ми. – прошепна съблазнително в ухото му.

Захапа ушната мида и прокара език по дължината и'.

- Защо не казваш нищо? Защо не ме отблъскваш? - продължаваше да шепне ту в едното, ту в другото ухо – Или вече си свикнал да те докосват по този начин?

Не дочака отговор, вместо това се отдръпна от момчето, остави ключовете и якето си на местата им, и влезе в апартамента.

- Полицаите едва ли ще си тръгнат скоро. Остани малко, и след това се прибирай при майка си.

Остави обърканото момче само, и се запъти към кухнята, за да приготви вечеря.

Пет Дек 13, 2019 9:45 pm

Пета част

Ако до този миг му бе останала някаква надежда за спасение, то тя угасна след шестия път, в който натисна звънеца. Дали не си беше у дома, или просто не искаше да се замесва повече, нямаше значение. Днес несъмнено бе най-лошия ден в живота на Пабло Ортиз. И все пак искаше да се бори. Възпротиви се дори, когато полицаите, вече убедени, че нещо с него не е наред, го притиснаха от двете страни и опитаха да го завлекат към участъка за разпит. Проверката на документи не му мърдаше и знаейки това, Ортиз можа просто да се развика, че пристъпват човешките му права и че не ги лъже. Част от него наистина не вярваше, че имат правото да отвеждат хора по принуда където и да е. Но тук сякаш хладното острие на закона закриляше всички останали, а тези като него ставаха онеправдани жертви на закриляните. Беше факт, че затворите бяха претъпкани с чернокожи и латиноамериканци. Повечето със сигурност нямаха избор, или лежаха за чужди грехове.
За миг през новия му пристъп на смях, през съзнанието му премина сянка. Можеше да ги убие, за да спаси себе си. Но ето, че в точно този конкретен момент, се появи г-н Крачол. Влезе в ролята си изненадващо бързо, изигра я изненадващо блестящо. Човек ще каже, че през цели си живот не е спрял да играе някаква роля. Разрошването на косата и думите отсреща, го успокоиха и успя да овладее пристъпа. Едва успял да си поеме дъх, тялото му се клатушкаше на автопилот, теглено от силната ръка на „чичо му“. След това всичко потъна в зоната на здрача. Не успя да реагира на внезапната промяна в правилата. Единствено тялото му потреперваше от чуждия допир, а малката червена лампичка в главата му алармираше опасност. А може би знаеше отлично какво се случва, но искаше да види дали е прав. Не беше нужно да чака дълго.
Значи все пак си бяха поиграли с него. Може би щеше да преглътне кратката забава на негов гръб, ако не беше точно в толкова отчайващ момент. Но отново, кой не би се възползвал от отчаянието ти, за да се позабавлява? Ортиз не познаваше такъв човек. Ръцете му се свиха в юмруци, кокалчетата на нежните му пръсти болезнено изпукаха в мрака. Ами да, другият го бе нарекъл по име още пред полицаите. Смяташе, че си е написал домашното? Смяташе, че вече знае всичко за него?
Вдиша дълбоко и издиша тежко, след което подвикна женкаря, без да помръдва от мястото си.
- Всъщност… Дойдох, защото имам да ти кажа нещо от изключителна важност… Ще дойдеш ли за секунда? – рече съвсем сериозно. Нямаше намерение да остава на това място, затова за по-сигурно вратата трябваше да му е близо. - Всъщност за 3 неща. – поде, когато масивната и стройна фигура отново застана пред него. Този път Пабло се повдигна на пръсти, за да изравни височината доколкото бе възможно и запази перфектен баланс до края на монолога си.
- Първо: Да, с ризата ти станахме доста близки. Тя, за разлика от теб, е достойна и изискана. Каза ми да ти предам, че е на еднодневна екскурзия до Химическото. – приказваше с усмивка на лице, без следа от накърнено достойнство. - Второ: Ако ми помагаш само, за да има над кого да упражняваш превъзходството си.. Сбъркал си човека! – сви рамене, а в меденото му гласче се прокрадна нотка на снизхождение. Преди да каже последното, Ортиз отвори вратата.
- И трето: Може да вървиш по дяволите! – изпя му номер три, усмивката му стигна чак до ушите, а белите му зъбки тракнаха в тон с мелодията, последвана от затръшване на входната врата. Обеща си повече да не стъпи в апартамента дори да е на живот и смърт. Колкото и жалък и слаб да изглежда в очите на останалите, но в неговите собствени не би се дал на никой и нищо да го омаловажава. Щеше да брани себе си със зъби и нокти. Или поне онова, което му беше останало.
Никой не се возеше на въртележката безплатно. Първото правило на Ортиз. Искаш забавление? Трябва да си го заплатиш. В реда на тези мисли, беше време да се върне на работа, затова в крайна сметка не се прибра, а излезе от мрачната сграда, запътвайки се към дома на Клийвън. Вече бе взел важно решение. Щеше да пристъпи едно от правилата на мадам Ингрит, което забраняваше да молиш за лични услуги клиентите си.
Клийвън беше полицай на около 50, с дълго минало и много обрати в кариерата си. Първоначално бил най-младия полицай, изкачил се за ден от раздавач на пътни глоби в сержант от Криминалния отдел. Станало, когато намерил колата на един сериен убиец и предал номера на колегите. После се издънил в един случай с отвлечен човек, като хвърлил парите за откупа не на похитителя, а на случаен човек, та провалил цялата акция. Повече никой не го искал в екипа си, минал на бюро и дълги години отговарял само за горещата линия. Един ден реагирал бързо на едно спешно обаждане и пак си върнал доверието в колегите. Дънил се, чат-пат му излизат късмета, и така до сегашното му положение, в което е отново част от Пътна полиция. Всеки път посрещаше Пабло с нова история за провал или слава. Ортиз знаеше, че обича да разказва за живота си, докато му духат, но го слушаше защото вярваше, че може би един ден тези разкази ще са му от полза. И този ден настъпи.
- Ейнджъл! Каква приятна изненада, не те очаквах днес. – възкликна Клийвън, щом отвори вратата на жилището си. Интересното на тази обител беше, че всички стаи бяха обзаведени в мебели втора ръка от миналия век, но стария перверзник си имаше чисто нова стая на удоволствията, скрита зад библиотеката. Когато се запознаха, Пабло се питаше откъде пари за такива удоволствия с една полицейска заплата? Оказа се, че покойната жена на Клийвън е имала застраховка живот и след смъртта й човекът най-сетне започнал да живее своя живот както му душа иска.
- Зная, реших да те изненадам. Пък и..имаме да наваксваме за 2 дена. – подсмихна се, а страните на полицая се зачервиха. Маскарадът на обикновен полицай тотално контрастираше с истинското му „Аз“. Всъщност Клийв бе пасивен и до болка мазохист. Обожаваше да реве с крокодилски сълзи, докато се моли да го наказват. Тъй като бе човек на възраст, не съумяваше да контролира свършването си и рядко издържаше повече от 2-3 минути.
Щом влязоха в тъмната стаичка, Клийвън светна лампата и червената светлина ги обля като кървав залез. Русокосия побърза да се захване за работа. Вече бе усвоил специалния възел, на който го научи мадам Ингрит. Едрото тяло на полицая се намери във втората поза на Витрувианския човек, висейки на около трийсет сантиметра от пода. Крайниците му бяха разтегнати оптимално, глезените и китките му бяха пристегнати стабилно с въжетата. Тежестта на тялото е напълно разпределена, както и количеството болка. В тази работа си имаше доста тънкости и това наистина я правеше вид изкуство, макар непризнат от всички.
- Преди да започнем, имам едно предложение. –излезе някак приканващо измежду сочните му устни, които не принадлежаха никому. Неговото лично правило беше – без целувки по устните и обмяна на слюнка. Нещо, с което дори шефката му се съгласи. Все пак имаше нужда от професионални граници. – Ще те накарам да издържиш 5 минути..цели 5, ако ми направиш една малка услуга.
- П-пет минути? Леле… Не си ли твърде самонадеян? – позасмя се нервно старчето, но в очите му блестеше пламъкът на надеждата. От сега предвкусваше как ще се разреве. Далеч от работата си, пускаше всяка емоция навън и така разкарваше стреса.
- Знаеш, че ако има някой, който ще успее, това съм аз. Имаме ли сделка или да? – пъстрите ириси пламтяха в дяволско червено. Кимването отсреща извика ехидна усмивка на лицето му.
---
Човек искаше ли нещо, винаги намираше и свой начин да го получи. Неоспорим факт. Пабло не смяташе да е изключение. Не възнамеряваше повече да се крие зад нечий крачол. Беше повече от нелепо. Колкото и да го ужасяваше възможното депортиране, сам щеше да се справи и с това. Поне за момента Клийвън щеше да уреди проблема с полицаите от трети отдел, които плъзнаха из сградата като досадни плъхове. Все някой от тях криеше мръсна кирлива риза в гардероба си. Някоя-друга анонимна заплаха щеше да свърши работа. Нужен беше само един стреснат, който да отклони вниманието на стадото към друго място.
Доволен от услугата, която си заработи днес, Ортиз набързо мина през химическото чистене и взе ризата на онзи проклет човек. Да не си въобразяваше, че може да го смаже с превъзходството си? Трябваше да се постарае повече. Русокосият не беше дребна хлебарка, която просто може да размажеш на пода с чехъла си. Бе чевръста антилопа, която по-скоро би скочила в пропастта, отколкото да се остави на лъва да я разкъса.
Изкачи няколко етажа с ведра стъпка и високо вирната брадичка. Хрумна му спонтанна идея и се сети за подходящия съучастник. Така се намери пред вратата на Дядо Коледа. Така де, г-н Фланърс, както пишеше и на звънеца. Натисна го продължително и отдели пръстче, щом на прага изникна въпросителната физиономия на белия като албинос Джеремая.
- Да ти се намира дъвка? – размаха ризата в прозрачния найлон с крива усмивка на лице.

*********

Третият му за тази година племенник си събираше багажа с нежелание. Дори начинът, по който се изнасяше от жилището му не беше по вкуса на Джем. Момчето с досада хвърляше дрехите си в сака, а после ги натъпкваше с яд. Никакви молби, обещания или извинения не бяха вече в състояние да променят решението на стареца. Нещо в него тотално се беше счупило и той беше станал твърде нетърпелив към младостта насреща си. Стига толкова. Животът беше прекалено кратък, за да може да огрее навсякъде.
- Спомена, че имаш брат, нали?
- Да - апатично отвърна върлинестото тяло, което в момента опразваше рафта с чорапи.
На Джем му направи впечатление, че двата панталона, които лично беше купил за момчето то не пожела да задържи. Нямаше възпитани в себе си нито вкуса към елегантното, нито ума да ги вземе дори само, за да ги продаде после. Въздъхна със съжаление, преди да успее да се спре. Явно вещите, които беше подарил, не се вписваха в бъдещия живот на номер три.
- На колко е години?
- Защо - ядно му се озвериха от другия край на стаята.
Джем го изгледа по начин, по който лицето отсреща пребледня, а устните злобливо се стиснаха от насъбрало се безсилие и гняв. - На четиринадесет е.
- Прати го при мен след два дни. Ако го одобря, ще преведа парите следващата седмица. - Джем тръгна да излиза, но гърбом продума спокойно и отчетливо. - Извади малкия керамичен слон, който е в сака ти и го остави на полицата във всекидневната, където му е мястото. Едно нещо реши да вземеш със себе си от тази къща и то е единственото, което не ти принадлежи. Какво, като лула ли щеше да го използваш? Поне това ти признавам. Постоянен си. Остана верен на себе си до края.
Джем се затвори в спалнята заедно с Фани. Само тя можеше да го разбере и успокои без да го съди.

***

- Какво? - Пабло ще да е видял първо прилепналата черна тениска и потрепващите гръдни мускули следващи леко забързаното дишане на Джем. Той изпълни вратата с ръста и с ръце сплетени върху плоския си корем. Беше прясно подстриган и обръснат. Днес беше ходил да подрежат космите в носа му, а всъщност му нападнаха и веждите, и мустака. Навъдили са се страшни нахалници. Трябвало да бъде метросексуален. Що за глупости са това? Откакто бръснарят му умря вече го беше страх да се подстриже. Изобщо не подозираше, че всъщност всички процедури, които му бяха приложили са смъкнали от него едни петнадесет години. Косата му беше тъмна, лъскава и караше очите му да изпъкват и проблясват в приятно шоколадово. Липсата на мустак разкриваше малка бенка над устната вляво, а липсата на набола брада две трапчинки на брадичката. Приличаше на четиридесет и пет годишен як чичак, но беше по-добре, че не го осъзнаваше, иначе щеше да се върне в злощастния салон за красота и да го срине със земята. Пабло явно не го позна. Гледаха се. Джем се взираше изотгоре, а Пабло изотдолу. Джем също не позна Пабло до момента, в който малкото същество долу не взе да говори нещо за дъвка. После пак не го позна, но поне го свърза с отмъщението си с дъвки. - Кой си ти, по дяволите? Няма значение. Влизай! - Направи му място за преминаване и след като забеляза чуденето отсреща добави: - Вече убих шестимата си души за деня. Отметнал съм го в списъка си и съм минал надолу по реда. След малко ще ходя да продавам дрога в Алабама. После ще летя с балон над Сена. А сега правя физическата си тренировка. Имам строг график и не мога да си губя времето. Ако имаш да ми казваш нещо, включи се в играта, ако ли не, върви си по пътя, момче. - Шегите му винаги бяха солени, но поне не захаросваше себе си. Вероятно точно заради тази си своя същност един ден щеше да свърши наръган до смърт в апартамента си. Осъзнаваше, че това е реална възможност, но не мислеше да променя себе си, за да се опази. Вече не беше останало нищо ценно в тялото му, което можеше да даде като емоции. Можеше да ги попива като черна дупка, но не и да ги отдава. Обутият му в бели лъскави шорти задник се размърда пренасяйки тежестта само на единия му крак. Започваше да му омръзва да чака. - Е, какво решаваш, младежо?

Пабло пристъпи вътре не толкова изпълнен със съмнения, колкото някак несигурен, защо беше дошъл точно тук. - Долу! Застани на колене. Така ще ти е по-удобно - Джем посочи стелката в стаята най-близо до входната врата. Преди Пабло да разбере логиката Джем вече лежеше на стелката. - Клекни долу. Нужна ми е опора, за да мога правилно да правя коремните преси. Би ли придължал глезените ми? - Джем разкри няколко зъба в учтива заучена усмивка, защото не знаеше как да се усмихне естествено, когато моли някого за услуга. Той започна да прави упражнението. Лицето му ту се приближаваше, ту отдалечаваше от някак странно загубилия присъствие гост. - Ей, къде се отнесе? Слушам те. - Джем чу мотивите и с времето очите му започнаха да се усмихват все повече. Ах, младост! Толкова пълна с енергия и желаеща мъст. - Дай ми ризата! - Пабло проследи как Джем остави дрехата на пода във всекидневната, повика Елеуха и й нареди нещо на немски. После затвори вратата, върна се обратно при госта си и застана до боксовата круша зареден със същински войнствен устрем и пламъчета в очите. Откри, че да си има другарче в тренировките му допада. За съжаление Пабло, който му беше партньор не споделяше същия ентусиазъм. Тялото му беше подмятано с все крушата. Да не говорим, че всеки удар рикошираше в корема и ребрата му. Джем така и не разбра, че се беше срещал с Пабло и преди. Паметта не беше от силните му черти. На всеки два-три дена трябваше да си припомня кой кой е. Затова и не общуваше с много хора. Затова и правеше записи. Всичко в живота му беше структурирано. Съседите, които мразеше бяха написани в списък. Отмъщенията му се правеха по списък, а отскоро и добрите му дела. - Ако искаш да влезеш във форма, ела да тренираме пак. Виждаш ми се хилавичък. Надявам се да знаеш как да се защитаваш. Всеки човек трябва да знае. Мисля, че ризата е готова. - Джем влезе във всекидневната и изкъшка котката. Тя беше свършила перфектна работа. Фината материя беше използвана за точене на нокти. Джем връчи с гордост дрехата на Пабло, потупа го по рамото и го изпрати да си ходи по живо по здраво.
- Приятен младеж, нали, Елеуха? Трябва да видя в кой апартамент живее. Все още имам слепи точки в сградата.

*********

-          Хмм, дали не бях прекалено груб? – запита се гласно Логън, останал сам в тихия апартамент.
Слухът му улови заглушена мелодия, идваща от дълбините на джоба на якето му. Извади телефона си, и успя да вдигне преди отсрещния човек да се откаже да звъни.
-          Я, виж ти, кой се е сетил за мен!
-          Че аз не съм те забравяла! – в ушите на Логън се разля звънкият глас на бившата му съпруга, изпълнен както винаги с игриви нотки.
-          Как я караш, Изи? Мислех, че ще си потънала в работа по това време на годината.
-          Моята работа никога не свършва, знаеш, но винаги мога да отделя няколко минутки за най-любимият мъж в живота ми!
-          Свали картите на масата, Изи, и направо ми кажи от каква услуга се нуждаеш.
-          Проницателен, както винаги. Шефът ми не е доволен от модела, който използваме в момента, а честно казано и аз имах резерви относно наемането му. Веднага се сетих кой би бил идеален...
-          Категорично не, Изи!
-          Но, Логън! Винаги съм постигала огромен успех с теб като модел, знаеш това! Не ме оставяй в такъв важен момент!
Логън изпусна дълга въздишка. Трудно му беше да откаже на Изабел. Нищо не се бе променило от времето, когато бяха влюбени един в друг. Все още имаха специално място един за друг в сърцата си, макар пламъкът на лудата хормонална любов отдавна да бе изгаснал. Професиите им ги държаха далеч един от друг, и последвалата развръзка не беше изненада за никого. Разделиха се по взаимно съгласие, без излишни драми. И двамата бяха достатъчно зрели и разумни хора, за да обсъдят ситуацията и да намерят правилен изход от нея. Изабел си остана най-близкият му човек, и негова най-добра приятелка, която винаги го бе подкрепяла и го познаваше по-добре и от него самия. Логън бе извадил огромен късмет с нея, и както изглежда, щеше да плаща за това до края на живота си. Което, разбира се, си имаше и добрите страни. Кратка почивка далеч от монотонното му ежедневие щеше да му се отрази повече от добре.
-          Къде ще трябва да се събличам този път? – попита с шеговит тон.
-          Нищо подобно, перверзник такъв! – престори се на възмутена Изабел.
-          Казваш го, сякаш ти не си същата! – контраатакува Логън.
И двамата избухнаха в кикот. Да, чувството беше познато и толкова топло.
-          Резервирала съм ти билет за утре сутринта в 6:00. Ще летиш за Гренландия.
-          Там още не съм бил. Дали ще ми хареса?
-          Убедена съм! Малко е студеничко, затова се облечи топло. Фирмата ще се погрижи за всичко останало.
-          Ясно. В такъв случай, ще се видим утре.
-          Нямам търпение! До утре, Логън.
-          До утре.
Прекъсна обаждането, и въздъхна отново. Истината беше, че и той се вълнуваше.

***

-          Логън! Радвам се да те видя! Добре ли пътува??
Изабел скочи в ръцете му, и го прегърна нежно.
-          Не особено. Не можах да мигна, но ти знаеш че не съм по пътуванията със самолет.
-          Разбира се, но е хубаво да се разнообразяваш от време на време. Не може само да стоиш пред онзи лаптоп! Което ме подсеща...
Изи премести поглед към багажа на Логън, и се намръщи.
-          Защо си замъкнал този проклет лаптоп със себе си??
-          Не ми се сърди, знаеш че не тръгвам никъде без него. Представи си, че ми дойде някоя идея...
-          Даа, дааа, добре съм запозната с нестихващия поток от идеи на г-н Логън Хейс. Поне като ще пишеш постоянно, намери си редактор, и започни да издаваш книги.
-          Вече сме говорили за това, Изи. Не искам да издавам написаните от мен неща. Те са си само за мен.
Изабел го изгледа с досада, тъй като беше чувала този аргумент вече стотици пъти. Нямаше какво да се прави, Логън бе упорито магаре, и щеше да си остане такъв. Хвана го под ръка и го поведе към изхода на летището.
-          Време е да вървим, преди шефът да започне да ми звъни на пожар.
-          Толкова ли сте го закъсали?
-          Като се има предвид, че те замъкнах тук във възможно най-краткия срок? Сам направи сметките.
-          Ясно.

***

-          Напомни ми никога повече да не се отзовавам на молбите ти за помощ, особено ако снимките ще са на проклетия Северен полюс!
-          Е, не беше чак толкова студено!
Изи последва Логън в хотелската му стая, където той се просна уморен върху удобното легло.
-          Лесно ти е на теб, не ти се налагаше да се преобличаш през 5 минути! Имам чувството, че задникът ми замръзна перманентно!
-          Задникът ти си е съвсем наред.
Изабел шляпна игриво въпросните задни части, и се подсмихна. Логън веднага разпозна палавите пламъчета в очите и’.
-          О, не, не си го и помисляй, освен ако не искаш да вършиш цялата работа сама.
-          Нямам нищо против.
Изи на бърза ръка се освободи от излишните дрехи, намести се изкусително върху тялото на Логън и започна своята палава игра. Не и’ трябваше много, за да го подготви. Може и да не бяха заедно от дълги години, но химията между телата им си оставаше все така силна. Изабел измърка нежно, щом усети познатата топлина да се разлива между бедрата и’. Логън притвори очи блажено.
-          Затова ли ме доведе тук? За да правиш каквото си поискаш с тялото ми? – подразни я.
-          Ммм, може би. Какво ще направиш по въпроса?
Тъмнокафевите ириси разкриха предизвикателство, и Логън изви тялото си в силен тласък, което хвана Изи неподготвена, но стенанията и’ бяха изпълнени с чисто удоволствие. Всякакви думи станаха излишни, и те оставиха телата си да говорят, както много пъти досега.

***

-          Мислех, че си доволна от новия си мъж. Толкова ли е зле в леглото?
Логън и Изабел лежаха един до друг, голите им тела покрити от топлото одеяло. Изи запали цигара и въздъхна тежко.
-          Никой мъж не може да се сравнява с теб, знаеш това.
-          Ласкаеш ме.
-          Напротив, казвам истината, но ти никога няма да ми повярваш, колкото и пъти да го повтарям. Приятно е отвреме навреме да мога да си припомня какво е чувството да се любя с теб. Това е всичко.
-          Нали щеше да спреш да пушиш?
-          Опитвам се, но имам прекалено много грижи в работата.
-          А аз винаги съм си мислел, че да си фотограф е лесна и забавна работа. – подхвърли Логън шеговито.
-          Ти се шегуваш, нали? Така е единствено във филмите. Реалността е далеч по-различна.
Изи изпусна кълбо дим, и дълго го наблюдава, докато не изчезна напълно.

***

След два дни отсъствие Логън най-после се завърна в познатата сграда. Разтовари и подреди багажа си. Загледа се в чисто новата кафе машина, която го „наблюдаваше” предизвикателно от кухненския плот. Така и не бе имал шанса да я изпробва.
- Дали да не се извиня, и да му предложа примирие? Но дори не знам точно къде живее.
Логън реши да действа, преди да си е намерил удобно оправдание. Набързо напусна жилището си и изкачи стълбите до седмия етаж. Все в един момент щеше да улучи правилния апартамент. За щастие, не му се наложи да играе на тото, защото точно в този момент Пабло изскочи иззад една от вратите и двамата се озоваха лице в лице.

Нед Дек 15, 2019 5:55 pm

Шеста част

- Чие е това, по дяволите?
- Madre de Dios! – майка му, едва разминала се със сърдечен удар, се извърна към сина си и забеляза мъжкия позлатен ланец в ръката му.
- Отговаряй! – повиши й тон и едва се сдържа да не я замери с чуждата вещ.
- Н-на водопроводчика е, викнах го да поправи течащата тръба… Нали те изнервяше..
- Мария! – хубаво, че бяха в кухнята и се наложи само да отвори шкафа под мивката, където тръбата все така си течеше.
- Не успя днес, защото си беше забравил инструментите, но..
- Никой водопроводчик не носи златен ланец на врата си, ако ме излъжеш трети път, кълна се, ще те оставя да спиш при уличните кучета! – изстреля като картечница и започна да си върти верижката между пръстите. – Пак си водила мъже тук, изрично ти забраних! Казах ти, че аз ще отговарям за финансите ни..
- Не е това! Изобщо не е…! – понечи да се издаде, но млъкна, присвивайки устни.
- Не си се чукала за пари, така ли? – килна глава, щом видя отрицателни й жест. – Кой е идвал тук тогава и защо?! – почти изръмжа от гняв, че така безочливо е посмяла да крие неща от него. Сега си обясни кой е изпил цялата им бира преди няколко дена.
- Ако…ти кажа истината, ще се ядосаш повече.
- Мария… - снижи рязко тембъра си, а тя обви коленете си с ръце, щом го видя да приближава. – Пиеш ли си лекарствата? Напоследък не те следя много… Затова ще ти увелича дозата. – изкара шишенцето от джоба на панталона си, сякаш винаги се намираше там.
- Не, не.. Моля те, аз.. Пабло, сине...
- Пий! - усмихна се и постави хапчетата в дланта й. Тя едва ги преглътна без вода, но знаеше, че чашата с вода е награда само за добри майки. – Добре, сега си по-добре. Кажи ми кого си викала тук.
- Т-ти ми забрани да пиша писма до дома на Кени и аз… аз плащам на този човек да изпраща писмата ми.
Не можа да повярва на ушите си. Беше съвършено права, че нищо друго не би го ядосало повече от това. Да разбере, че не се е отказала… Реши този път да я накаже с мълчание. Бавно постави на врата й тежкия златен ланец, чийто притежател нямаше да види повече.
Минути по-късно мина през нея като вихрушка и побърза да излезе, тръшвайки вратата. Не можеше да си позволи да остане вкъщи, защото щеше да я пребие. Избиваше го агресия, понякога я мразеше истински. Защо не можеше да си седи на безполезния задник поне веднъж?! Не му стигаше разправията с полицията, а сега и…
Чудничко. Осъзна, че пред него стои единствения човек на планетата, който предпочиташе повече да не среща. Наясно бе, че живееха в една сграда, но с общи усилия биха могли да не се засичат никога повече. След като му върне ризата, нямаше да има и причина да се търсят, нали така?
- Да, идваш да си вземеш ризата. Момент. – премина с невероятно бърза крачка по същата линия без да поглежда майка си, или да обръща внимание на молбите й. Взе закачалката с обвитата в найлон риза и без да поглежда назад, излезе отново в коридора. – Ето. Трябва да знаеш, че претърпя малък инцидент…с котка. Но котката не е моя, така че ако си искаш парите…търси г-н Фланърс. – изстреля, пъхайки закачалката в ръката му. Сега вече можеше да си продължи по пътя, а именно право към бар Мементо, където бе известен на почти всички редовни клиенти.
- Почакай, хлапе!
Логън протегна ръка, и улови Пабло за китката.
- Няма да те обвинявам, че се държиш така, напълно нормално е, но не ми се иска да оставаме в такива лоши отношения. Дай ми поне шанс да поговорим за случилото се. Ще можеш ли?
Защо се извиняваха хората всъщност… Защото ги преследваше някакъв вид вина или безпокойство, някакво досадно бреме, от което имаха нужда да се отърват. Затова се връщаха, само за да получат прошка, извиненията им да бъдат приети и да изпитат онова облекчение. За да забравят постъпката си. Правеха го за себе си. Затова Пабло намираше всеки тип извинения за ненужни, действаха му като сол в раната.
- Искаш да го дъвчем още? Нямам нужда от извинения, така че предпочитам да ме оставиш да си продължа по пътя. – разклати китката си, все още намираща се в чуждата хватка и повдигна очаквателно вежда.
Този отговор сигурно беше най-близко до очакванията на Логън. Дори не му беше минавало през ума, че Пабло просто ей така ще се съгласи и всичко ще бъде наред.
- Добре, нека забравим извиненията за момент, и без това са клише. Знаеш ли – Логън отпусна леко хватката си – Имаш красив глас. И преди да се учудиш как знам това, чух те докато се къпеше в апартамента ми. Оттогава един въпрос се е загнездил в съзнанието ми. Не ми се искаше да го казвам тук в коридора, където всеки би могъл да ни чуе, но – приближи се внимателно към момчето – защо се продаваш на грозни мъже с много пари, които съм убеден те третират като всяка друга курва? – прошепна думите бавно, акцентирайки върху последната – Нямам право да се меся в живота ти, но мисля че можеш да си нещо много повече, особено с този глас. Ако пожелаеш, мога да ти дам възможност да развиеш таланта си. Познавам правилните хора. И преди да се опиташ пак да избягаш, не, не искам нищо в замяна , и повече няма да те докосна, освен ако ти самият не го пожелаеш. Направих това, което направих, защото мисълта за тази твоя „професия” честно казано ме ядоса, и не ми се иска да пропиляваш живота си по този начин. Това е всичко.
Логън пусна ръката на Пабло.
- Ако промениш мнението си, знаеш къде да ме намериш.
Подаде му ризата.
- Можеш да я задържиш, и без това нямах намерение да си я взимам обратно. И, в случай че искаш да знаеш, беше любимата ми.
Намигна му, и се отдалечи по коридора.
Разбира се…За него всичко изглеждаше толкова лесно. За миг искрено му завидя. Хората като него смятаха, че притежават света, защото си беше така. Легално пребиваващите хора с пари и връзки наистина можеха да получат каквото поискат без никакво затруднение.
Пабло продължи надолу по стълбите и все пак не промени първоначалната си цел. Единствено в Мементо можеше да се напие спокойно, заобиколен от красавци. Там никога не правеха проверки. Мястото бе достатъчно забравено от света, но атмосферата си оставаше приятно задушлива и мистична като за бар. Тези дни му се насъбра твърде много. Имаше силната нужда просто да напусне тази планета за малко. Сякаш всички искаха нещо от него. Чувстваше се точно така. Говореха му, сякаш всеки от тях искаше да определи как да живее, или да го научи как трябва да живее живота си. По дяволите, искаше просто да го оставят на мира.
Поязди мотора си и този път мина по по-екстремния заобиколен път – тринадесето шосе и после през подвижния мост и кръговото. Имаше нужда от това, дори да рискува пътната полиция да го глоби и оттам нататък ясно какво. Нищо не го вълнуваше. Косата му се развяваше срещу вятъра, присвитите му очи неотстъпчиво се врязваха в пътя напред, при резките си завои почти стигаше земята. Свистенето на въздуха в ушите му наистина помогна да разкара оттам гласовете на всички и най-вече на онзи човек. Какъв ли му беше проблемът? Да не би да си колекционираше „счупени“ трофеи? Или обичаше да се прави на герой? Дори не знаеше името му, а очакваше да му се довери… „Виж, аз ще съм принцът на бял кон и ще променя живота ти като добрата фея, без нищо в замяна“. Избухна в смях, което дори не се дължеше на пристъп. Каква игра искаше да играят, момчето нямаше как да знае, но защо го разсмиваше с тези абсурдни думи.. Дори принцът в приказките получаваше ръката на принцесата и богатството на краля. И след като това не беше приказка и Пабло не беше принцеса, оставаше още един възможен вариант. Безплатен обяд от съжаление. Какво, г-н Крачол отнякъде бе разбрал за жалкия му продажен живот и сега го съжаляваше? Нямаше ли по-скоро да се събуди от този кошмар? Имаше нужда от всичко друго, но не и съжаления.
- Не ти ли казах ясно да вървиш по дяволите?! – изпсува на глас и хвърли каската си на земята. Силата, която вложи, я накара да се одраска сериозно. Едно парченце се отчупи и тя се търколи обратно към краката му. Добре че вече беше пред бара. Наистина му трябваше питие.
- Ром с кола? – барманката вече го познаваше и предположи какво ще пие. Русокосият само кимна без да пусне някоя от обичайните си шеги. Устните му бяха застопорени като с карфици в права линия на режим „не се закачай с мен“. Това подсказа на Рита да му налее двойно. Де да имаше повече разбрани хора като нея. Наистина й бе безкрайно благодарен, че го разбираше само с поглед. Не се налагаше да му надува главата, нито той да хаби сили, които нямаше, в обяснения какво му е. Чувстваше, че трябва да излее цялата си омраза върху останалите, за да не мрази себе си. Проблемните параграфи в живота му бяха прекалено много, за да може някакъв потаен г-н „Перфектен“ да щракне с пръсти и да му даде мечтаното бъдеще. Това въпросно бъдеще бе възможно само след няколко хладнокръвни убийства.
Пресуши чашата на екс и направи жест да му я напълнят пак. Как съжаляваше, че държеше на алкохол. Щеше да му е нужен повече от час, за да усети дори лекото блажено замайване, а сърцето така го стягаше в гърдите, че искаше да изкрещи. Не можеше дори това от задушаващия го цигарен дим и престоял въздух, запълващ пространството.
- Мога ли да счупя нещо от интериора? Обещавам да ти го платя при следващия чек. – попита Рита, пресушавайки поредната чаша. Още чуваше досадните гласове на майка си, шефката си, и г-н „Перфектен“, май този прякор най му прилягаше. Комбинацията от тези три индивида сега меко казано го влудяваше. Един от тях го вбесяваше, друг го притежаваше, а трети – съжаляваше, поучаваше или каквото се сетиш. Защо внезапно решиха толкова да се вълнуват от нищожния му живот? Досега си живееше скрит в сенките и никой не му се месеше.
- Пабло, Пабло! Той не е част от интериора! – опита да го вразуми гласът на Рита, но беше късно. Удари юмрук в първото, което видя, а то случайно се оказа един от многото редовни клиенти на бара - Даниел Флеминг. Сексав откъдето и да го погледнеш. Но задникът му… бе следващото, което Ортиз отрази за миг, щом бе повлечен на Земята от въпросния бонбон.
- Може би съм те подценил. – на лицето под него заигра усмивка, контрастираща си със събраните вежди и ръката, потриваща парещата от удара челюст. Пабло все още не знаеше как го беше фраснал без да го заболи ръката. Обикновено нямаше толкова сила. - Това да не е изобретателния начин най-сетне да се съгласиш да излезем на среща? – въпросът му дойде забавно директен и в най-неподходящия подходящ момент.
- Не съм по срещите. – отвърна му, но не помръдна от него. Все още стояха на земята, а бедрата на блондина спокойно се отпуснаха върху широкия кръст на Даниел. Този под него се подсмихна и хвана ръцете му, които досега се опираха върху гърдите му. Извъртя ги ловко към врата си, едновременно съумявайки да се изправи, мятайки блондина па гърба си.
- Жалко, защото сега отиваме на такава! – рече простичко, подхвърли няколко банкноти на Рита и излязоха навън.
- Но аз дойдох да се напия…и да пребия някой! – възпротиви се, макар да нямаше откровеното желание да се бори с природната стихия на Флеминг. Той също бе от мъжете, които взимаха каквото поискат, но тактиките му те обезоръжаваха най-вече заради приятния му дълбок тембър.
- Ако не ти хареса, можеш да ме пребиеш. Имаш благословията ми. – усмихна му се, оставяйки го отзад на собствения му мотор, след това величествено възседна предницата и звярът заръмжа...
„Партито“ се пренесе на върха на небостъргач в центъра на града. Трябваше да признае, гледката по това време на нощта си я биваше. Тук, двеста метра над земята, въздухът не беше същият. Най-после успя да се успокои, макар мислите за нечие убийство все още се прокрадваха като изкусителна екзотична танцьорка.
- Тук е невероятно…! – не сдържа възхищението си, но по-скоро бе облекчен че съществува място, на което може да се усети толкова лек, но същевременно на върха на света, над всички останали. Неповторимо, наистина. Щеше да запечата това чувство. – МАЙНАТА ВИ НА ВСИЧКИ! – изкрещя на испански колкото му глас държеше. Някой ден щеше да дойде тук сам и да пее. Ако пък съществуваше паралелна реалност, точно тук, на този покрив щеше да е първия му концерт. Затвори очи и го видя. Разпери ръце като птица, а вятъра се заигра с широките ръкави на горнището му.
- Искам да ме свързваш с това място. – Даниел се бе прокраднал зад него незабелязано и деликатно придържаше кръста му от двете страни, за да не падне. Не си бе позволил повече близост, за да не нарушава спокойствието му и Пабло не успя да не регистрира това. За първи път някой го остави да има свой момент. – Не съм водил никой друг тук.
Блондинът въздъхна и се обърна ефирно и по-енергично от преди. Вече бе изчистил душевния резервоар.
- Нали знаеш, че коментарът ми не значи, че си успял да ме впечатлиш. – каза му с провокиращ тембър, увивайки ръце около врата на Даниел. Пръстите му вяло се заиграха с краищата на тежката гарвановочерна плитка. Все още не смяташе, че двамата си подхождат в което и да е отношение. – Гледката ме впечатли, не ти.
- Нима аз не съм част от гледката? – попита го, пъхайки ръце в дълбоките джобчета на Ортиз. Така и не получи отговор.

***

- Мътните те взели, проклетия такава! - Джем кривеше глава вече четиридесет минути под проклетата инсталация и не можеше да разбере къде е проблемът. Тъкмо я оправеше и на другия ден пак имаше повикване. Вече започваше да си мисли че някой нарочно го връщаше в този офис, за да го дразни. Беше заложил камера тук, но никой освен него не беше пристъпвал този праг напоследък. Другото съмнително беше, че искаха да бъде оправено на деня, а така и не се нанасяше никой после. Не вярваше в духове, иначе със сигурност щеше да си помисли, че някаква тайнствена сила въздейства. Утре щеше да се обади на регулярен майстор, за да видят двамата до какво заключение ще стигнат.

Усмихна се държейки фазомера. Спомни си за малкото момченце, което посети онзи ден в болницата. Странно нещо е съдбата. Едни обрича, а те толкова обичат живота, а други здрави и прави отнемат своя заради някаква си малка спънка. Това малко детенце не беше откъснало огромните си изразителни очи нито за миг от него. Джем го бе взел в скута си и бе усещал слабата топлинка излъчвана от телцето му. Сърцето на стареца се беше разтуптяло и той се беше препотил. Не знаеше как да подходи с толкова малко детенце. С някого толкова крехък - наполовина в този свят, наполовина не. Беше го страх да го гушне здраво, защото не знаеше дали ще си премери силата. Фалшивата брада попиваше сълзите му. Ревеше повече от нормалното за изкуфял старец. Това малко същество беше в състояние да го разглоби до основи. Дори не беше сигурен, дали ще успее да го види отново или Господ щеше да духне пламъчето му преди да има шанса да го срещне отново.
- Дядо Коледа - малкият фъстък подръпна брадата му. - Аз добро дете ли съм? - въпросът стресна Джем и той премигна изпод маскировката.
- Разбира се, че си добро дете, затова и си заслужил много подаръци.
- Тогава, защо карам мама все да е тъжна? Тя постоянно плаче. Искам да си играем заедно понякога, но тя никога не ми позволява да играя с другите деца. На училище също не ходя...
- Ти си възможно най-доброто дете. Ако не беше така, Белобрадия нямаше да иска да си те пребере толкова рано - измънка на себе си Джем. - Виж сега. Мама понякога може и да е тъжна. Всеки човек е тъжен понякога. Искаш ли да й подарим едно кученце?
Джем сръчно наду един зелен балон и с няколко движения наподоби животинката. Подаде го в детската ръка. На сбогуване, целуна хладното челце и се стресна. Това не беше добър знак. Гушна го бавно и внимателно, но притискайки го колкото може в себе си. Отчаяно искаше да му предаде от топлината си. Джем имаше много. Не можеше ли да я всели в телцето. Не можеше ли?

Обърна внимание и на другите дечица, но мислите му все стояха в това безименно момченце. Не искаше да знае името му. Изличаваше го от съзнанието си всеки път, щом го чуеше. Искаше да помни само какво беше събудило присъствието на точно това дете. Искаше да го обича по неговия си недодялан начин, но не искаше да го назовава по име. Така, както не назоваваше и сина си. Имаше нужда от нещо, от някого на когото да се опре. Фани беше далеч, домът му беше далеч и тук не се чувстваше комфортно. Беше му трудно да се предизвиква, но едновременно с това знаеше, че има нужда да изпита себе си. Време беше да се пребори и преодолее. Времето неумолимо изтичаше. Скоро спомените щяха съвсем да вземат да бледнеят. Да се изличават докато не станат снежно бял лист. Докато не забрави и собственото си име.

Неговата специална Снежанка го беше върнала обратно в действителността. Гласът й притежаваше някаква невидима магия, която го успокояваше. Явно не действаше само на него така. Скоро дядо и деца щяха да заспят следобеден сън, ако песента беше продължила още само две минути. Увереността на тази Снежанка също не беше за пренебрегване. Джем откри, че тази личност му допадаше по някакъв странен начин и че можеше да научи много от нея за общуването с хората. Само че тогавашният Джем, който знаеше, каквото знаеше тогава за личността на въпросната Снежанка, днес и сега не го знаеше. Беше забравил, че онази Снежанка е много-много специална. В спомените му тя беше една прекрасна самоуверена девойка. Трябваше да разучи наново живущите. Отдавна не беше висял във фоайето на сградата изпълнявайки функцията си на негласен портиер. Бяха се навъдили много непознати на територията му. Джем все още се намираше качен високо на стълбата. Осъзна, че толкова се беше отнесъл в размисли, че беше стиснал фазомера до побеляването на ръката си. Също така това замисляне му струва едно залитане и сгромолясване на земята. - Айш! Триста дяволи! Ето затова не трябва да се мисли за жени. Само неприятности носят, мамка му!

Пон Дек 16, 2019 8:33 pm

Седма част

Двамата с елетротехника вървяха към прокълнатия офис. Ако се намираха в някоя фентъзи манга сигурно в панелите щеше да бъде нарисувана мрачната аура, която Джем усещаше. Опитваше се да се убеди, че само си въобразява, но шестото му чувство упорито продължаваше да чопли мислите му.
- Е, какъв смяташ, че ще е проблемът?
- Вероятно е в някоя сглобка, при която външен фактор влияе на правилната експлоатация - всезнаещо обясни човечецът. Отзовалият се електротехник имаше огромно провиснало шкембе и Джем беше убеден, че горкият мъж не беше виждал мъжкото си достойнство в последните пет години. Тениската му колкото и огромна да беше, не съумяваше да покрие една трета от въпросния тумбак и Джем предвидливо не гледаше натам, за да не мерне храсталака, който си отглеждаше мъжът на средна възраст. Той прогресивно оплешивяваше и беше с нос тип зурла, мънички прасешки очички и никой не би предположил с какви точно по пътя на логиката уши го беше дарила природата. Да, точно това, за което си мислите е. В добавка носеше гигантско дебели по-скоро лупи, а не очила и за обяд се беше гощавал с чеснов хляб. Джем не само не можеше да го погледне в гореизброните части, но и не искаше и да го приближава поради гореизброената причина. Затова и даде път на Мазньо... Така де, на майстора с обилно работещи потни жлези да мине напред. В момента, в който мъжът посегна и хвана бравата Джем сякаш стана участник във филм на ужасите. Колкото и да не разбираше съществуването на подобни хора като този до него, то никога не би пожелал да им се случи нещо подобно, каквото се случи на точно този нещастен миризливец от преди и след смъртта му. Тялото буквално се изпържи. Така зверски засмърдя на изгорели нокти, коса и кожа, че старчето виждало какво ли не по време на сражение не можа да издържи и повърна. Страхотно! Сега не беше моментът да го разследват за убийство. Пффф, трябваше да разкара камерата си от този офис. Втори труп, когато Джем беше наоколо, беше кофти общ знаменател. Звънна на номера, който толкова пъти го беше връщал във въпросния офис, но от там гласова поща му предаваше, че абонатът не съществува. Нещата определено не бяха случайни. Буквално беше шанс, че не Джем беше изпържен. Никой нямаше да му позволи да доведе малолетен в къщата си, ако беше дори свидетел на второ убийство, камо ли заподозрян. Извади от чантата с инструменти уред засичаш ''бръмбари'' и всякакъв вид наблюдение. Не откри нищо. Още нещо странно към списъка. Зае се да почисти след себе си. Трябваше да си припомни камара неща ръждясвали в него десетилетия наред. Той беше онзи човек, водещ дълги години стенограмите в съда по Наказателно право. Беше чувал стотици разновидности как да убиеш и да ти се размине и сигурно тридесет пъти по толкова същите опити на пишман престъпници. Умееше да прави разликата.

Добре, че помещението беше в приземието и нямаше минувачи, които да му пречат. Сега обаче трябваше да предизвика ненатрапливо нечий интерес, за да открият тялото. Не знаеше колко време му е коствала цялата операция, но когато приключи се чувстваше изтощен ментално. Беше се погрижил да предизвика наводнение. Всички улики щяха да се заличат. Определено трябваше да наблегне на съсредоточено наблюдение на сградата. Понечи да се върне обратно по коридора, но в краката му се оплете ръчно написана бележка. Джем я вдигна и очите му се разшириха. Побърза да напусне мястото възможно по-скоро. Този, който си играеше с него беше ход напред и това не му се нравеше особено.

***

Звъненето на вратата го откъсна от книгата по психология, която четеше. Отвори и този, който завари там, го остави безмълвен. Младежът беше твърде висок за четиринадесет годишен, но за сметна на това много слаб. Притежаваше буйна кестенява коса на вълни, обрамчваща все още миловидното му лице. Очите му бяха игриво зелени, а устните едва сдържаха усмивката. Това момче щеше да му влезе под кожата още щом пристъпеше прага. Ах, само ако можеше да надмогне себе си, но не можеше. Изкушението беше прекалено голямо. Трябваше да свикне с още един човек в живота си.
- Брат ти каза ли ти за условията ми?
- Да - двата по-големи заешки зъба невинно и уверено изрекоха думата и я изстреляха като тапа.
- Съгласен ли си с тях?
- Да - отново изрецитира момчето.
- Как се казваш? - Дори името му беше красиво като самия него. Сърцето на стареца пърпореше из гърдите му в лудешки ритъм. Играеше му се. Джем обаче все още имаше достатъчно здрав разум да не се привързва толкова бързо. - Първите няколко дни са изпитателни. Не влизаш в спалнята ми. Никога! По никакъв повод. В тези първи дни вечер ще се прибираш вкъщи. После вече ще те взема за постоянно, ако те харесам. Всичко ясно ли е?
- Да.
- Да, какво?
- Да, чичо Джем.
Джем го погали по главата и го пусна да мине със сака си навътре. Затвори вратата усмихвайки се. Беше го харесал още от първия миг, а това не беше добре за възрастта му. Не беше добре и за джоба и за здравомислието му. Но, хей, веднъж се живее!

*********

Караха из града почти цяла нощ. Прелитащите около тях сгради и неонови светлини му предаваха някак магични окраски. След като вече гневът се бе уталожил и на пиедестала отново се възкачваше частица здрав разум, Пабло разбра, че все още го боли за онази проклета риза. Не можеше да скрие пред себе си. Но вече нямаше идея какво да прави с нея. Котката на Джеремая й видя сметката и вече щеше да има животински аромат и следи от тънки като игли нокти.
Когато Даниел го остави през сградата му, Ортиз слезе и му помаха за довиждане. Беше му твърде неловко, за да му каже каквото и да е. Не искаше да дава надежди, не искаше и да си фантазира, че може да има нормален живот, в който му е позволено да се увлича. Ала онзи човек. Да, за всичко бе виновен той да второ нареждане! Пъхна му мушичката в главата и сега какво? Виновен беше онзи, който яде баницата, или този, който му я предлага?
Заизкачва добре познатите стълби с ръце в джобовете и дълбоко умислен. Знаеше, че има силата да посрещне всичко. Бе преживял какво ли не. Но отново, точно това го спираше сега. Защото вече беше счупен. Вече беше омърсен, затънал в калта. Нима можеше ей така да изтрие това минало? Дори и с най-божествения глас, никой нямаше да го приеме на сериозно, знаейки историята му. Трябваше да се представи като жертва, за да се получи. Но той не искаше да играе жертва. Не му прилягаше. Предпочиташе да го ненавиждат, отколкото да го съжаляват.
Стоеше пред вратата на г-н „Перфектен“ вече няколко минути, но май просто си стоеше. Накрая само се извади от транса си и продължи нагоре. Някъде по средата осъзна, че е по-лош вариант да се прибере вкъщи, при тази предателка Мария, затова тръгна отново надолу. Може би няколко пъти смени посоката на движение, докато накрая не се спъна във връзките на обувките си и не се претърколи един етаж надолу. Едва се изправи, потърквайки натъртения си задник, когато нещо изпадна от джоба му. Нещо, което бе усетил там отдавна, но смяташе че е някаква стара касова бележка. Оказа се някакъв лист, сгънат прилежно на четири. Русокосият го вдигна и при разгръщането му получи някаква доза прозрение.
- „Написах тази песен за теб. Надявам се един ден да я изпееш. -Даниел“ – прочете тихо началото, а очите му засияха със странен блясък. Знаеше, че чат-пат Даниел свиреше на живо в бара, но не знаеше, че сам пише песните си. Почувства се глупаво. Някои хора биха опитали всичко, за да следват мечтите си. А какво правеше той?
Сгъна и прибра листа обратно в джоба си, преди да се разплаче като двегодишно дете. В крайна сметка дори нямаше какво повече да загуби. Щеше да поиска просто информация. Без друго вече бяха потъпкали достойнството му и го бяха светнали, че мизерния му живот не си заслужава да се живее така.
Въздъхна и натисна звънеца с вирната брадичка. После скръсти ръце пред гърдите си и зачака. Нямаше да се изненада, ако „чичо“ му пак си промени отношението. Но така или иначе, вече бе готов за словесните му атаки, или за натякванията, че не живее правилно. Наистина бе лесно да съдиш хората, които не познаваш.
- Дойдох да чуя предложението ти. – намери възможно най-деловия тон, който никога не употребяваше. Прозвуча му много неестествено, но някак сдържа смеха си.

*********

Първото позвъняване си остана несъществуващо за съзнанието на Логън. Изгуби се накъде на границата между съня и реалността. Второто такова го стресна, и той едва не подскочи от леглото. Хвана лаптопа в последния момент, преди да се срещне с дървения под. Постави го обратно на леглото, и забърза към вратата, ако влаченето с известни усилия може да се брои за бързане. Имаше нужда от здрав сън, но никой не му го позволяваше, включително и той самия. Успя да срещне палеца си с известно количество мебели преди най-после да стигне уж жив и здрав до целта си. Звъненето отдавна беше спряло, и даже се съмняваше че ще намери когото и да било от другата страна.
-          Дойдох да чуя предложението ти.
-          Какво...
1, 2, 3...Системата се нуждае от рестарт. Логън потърка очи и отново се загледа в момчето, което все още стоеше пред погледа му. Добре, значи не е сън. Гледката пред Пабло едва ли би била по-комична. Разрошена коса, където всеки кичур е със собствено мнение, тъмни кръгове под едва притворените лешникови очи, леко набола брада, разголено мускулесто тяло и не много прикрито от шортите доказателство за по-рано събудилото се от него мъжество.
-          А, да. Извинявай, не спах особено много. Моля те, влез.
Момчето го последва с неохота.
-          Надявам се нямаш против да взема един душ, за да се събудя. Ще бъда бърз.
Блондинът сви рамене и кимна вяло. Какво толкова му костваше да го изчака. Вече се чувстваше като себе си и в момента бе зареден с цялото самообладание на света. Дори аромата, изпълващ цялото пространство тук, не успяваше да замъгли правилната му преценка. Нали беше тук по работа. Най-сетне нормален предтекст. Не бе натикан вътре заради поредния си пристъп, или заради заплаха да го депортират. Възползва се от свободното време да разучи наоколо, но вниманието му бързо бе привлечено от огромните полици с книги. Позагледа се в заглавията и видя доста от своите любими сред множеството рафтове. Накрая се надигна на пръсти и внимателно издърпа някаква по-нагоре. Преди заглавната страница имаше посвещение.
„На скъпият ми Логън…“
- Логън, значи. - въздъхна с някакво странно облекчение. Поне другият все пак си имаше име. Пабло отново се надигна, за да върне книгата, но нещо просто се обърка. Тежестта на тялото му рязко се премести и го тласна назад, където го очакваше сблъсък с дървения под.
Логън увиваше хавлия около тялото си, когато чу силно тупване.
-           Какво, по...
Излезе набързо от банята, и намери Пабло проснат на дървения под, а до него лежеше отворена книга. Повдигна го внимателно, и го сложи да легне на дивана. Разгледа внимателно главата му, но не намери причина за тревога. Явно само се бе ударил леко и беше загубил съзнание. За първи път можеше да разгледа чертите на лицето му от толкова отблизо. Биваше си го, без съмнение. Сигурно имаше голяма клиентела...
„По дяволите, за какво си мисля в такъв момент...”
Логън отпрати досадните мисли и се загледа отново в нежните черти. Понечи да прокара пръсти през красивите руси кичури, но се спря на сантиметри от целта. Беше му обещал да не го докосва. Стана бързо от дивана и напълни съд с вода. Потопи малка кърпичка в него, и се зае да мокри внимателно лицето на момчето, надявайки се това да го събуди. Повтори няколко пъти действието, като потупваше леко бузите му.
-           Събуди се, Пабло.
Първото, което усети, беше главоболието, концентрирано в задната част на главата. Ръката му инстинктивно реагира първа и вече разтриваше въпросната част доколкото можеше през гъстите руси кичури. Усещаше мокри следи по лицето си. След секунди се сети да отвори очи. Как пък се беше озовал на диван? Образа до него бързо му подсказа отговора.
„Ооо, не! Не отново…“
Сякаш историята на принцеса в беда и принц на бял кон не спираше да се повтаря в различни сериозни, или не чак толкова сериозни ситуации. Пабло промърмори рязко, че нищо му няма, надявайки се да се заемат с каквото щяха да се заемат. Погледът му в момента попиваше капчиците, спускащи се по голия торс на Логън и за момент допусна да забрави защо беше тук. След няколко заповеди в главата му, най-после успя да премигне и да се върне в реалността. За по-сигурно се изправи до седнало положение и придвижи задните си части в другия край на дивана.
Логън се усмихна. Реакцията на Пабло му се стори адски сладка. Реши, че е крайно време да се приведе в по-приличен вид.
-          Щом вече си добре, ще отида да се облека и ще направя и на двама ни по чаша кафе. Какво ще кажеш?
Пабло просто кимна. Логън влезе в спалнята и затвори вратата след себе си. Не че беше срамежлив толкова, колкото не искаше да кара момчето да се чувства неудобно. Вярно, че и двамата бяха мъже, но трябваше да се запази поне известна доза приличие. Набързо обу удобно черно долнище и го допълни с изчистена бяла тениска.
-          Как пиеш кафето? Черно? Със захар? Или може би с мляко?
-          Мляко и кафява захар.
-          Ясно.
Логън беше във възторг, че най-после може да изпробва новата си придобивка. Фактът, че първият път ще бъде в компанията на Пабло, го радваше по някакъв странен начин. Зае се да приготвя кафето. Докато чакаше кафе машината да си свърши работата се сети за забравената на пода книга, и я прибра на мястото и’. Обърна се отново към госта си.
-          Предполагам още не си закусвал. Какво ще кажеш да хапнеш с мен, докато разговаряме? Правя страхотен омлет.
Пабло се опита да откаже, но къркоренето на стомаха му издаде достатъчно. Логън прие това като „Да”. Постави готовите чаши кафе на малката масичка, и се зае да приготви закуската. Усмивката не слизаше от лицето му. От дълго време насам не беше готвил за друг. Зарови в хладилника, в търсене на необходимите продукти и набързо направи два омлета с домати и лук, като на себе си добави и малко синьо сирене. Сервира ги старателно и подкани момчето да седне на масата.
-          Извинявам се за малката масичка, но винаги съм я намирал за доста удобна. Японците определено са знаели какво правят.
Когато момчето най-после се престраши и се зае със закуската си, Логън се зае да му обясни накратко това, за което в крайна сметка беше дошъл.
-          Бившата ми съпруга работи като фотограф в рекламната агенция на сегашния си съпруг. Що се отнася до имидж, тя може да те представи на правилните хора и да те вкара в музикалния бизнес за нула време. Разбира се, това зависи от твоите виждания за това как искаш да се представиш на хората, как визираш собствената си кариера. Не се притеснявай, тя не е от хората, които ще се опитат да наложат собственото си мнение. Тя предпочита да работи с идеите на клиента, и да намира начин да ги осъществи. В момента е малко заета с нов проект, но при първа възможност мога да те срещна с нея и да поговорите лично, а ти да прецениш дали наистина искаш да поемеш по този път, или не. Между другото - Логън рязко смени темата, но думите отдавна напираха в него - искам да ти благодаря че въпреки всичко дойде тук. Честно казано, не очаквах да те видя пак, но се радвам че не бях прав. От доста дълго време живея сам и човешката компания тук е нещо, с което не съм свикнал напълно. А твоето присъствие е...приятно. Между другото, не мисля че се запознахме официално. Казвам се Логън.
Почувства се страшно неловко, почти както след онзи оргазъм, покосил ризата на човека пред него. Всеки път, щом вдишваше този аромат, си мислеше, че сънува. Все още не вярваше, че всичко, което се изплъзваше от чуждите устни, бе истина. Отново го объркваше. Кое точно му беше приятно?
- Малко късно ми се представяш. – засмя се звънко, но после се осъзна и се прокашля. Опитите му да е сериозен все се проваляха. – Искам да кажа, че вече разбрах името ти.
Наистина не го биваше за бизнесмен или подобна професия. Даже не смяташе, че светът на шоубизнеса е за него. Чувстваше се роден за сцена, но всеки път, в който пееше без да получи някой от умопомрачителните си пристъпи, бе когато няма никой наоколо. Онова малко момченце бе някакво чудно изключение. Но пречките му дори не свършваха дотук. Нима един нелегален имигрант без виза или гражданство, можеше да върши каквото и да е легално? Не, беше пълна лудост да дойде тук. Стъпката, която му предлагаше Логън, бе твърде напред във времето. Първо трябваше да разреши належащите си проблеми, а те не бяха малко. Но за нищо на света не биваше „благодетеля“ му да разбира за тях. Предложи му достатъчно.
- Аз… - започна несигурен как по дяволите да формулира думите си. Страхуваше се непрекъснато, че другия отново ще опита да го спре, да го спаси дори от някоя невидима заплаха, или да му предложи още. Идваше му прекалено. Не беше свикнал дори някой да се интересува дали е жив или мъртъв. Освен мадам Ингрит, която го проверяваше всеки божи ден, за да се увери, че бизнесът й няма да пострада. Да, и тя заслужаваше внимание. Една грешка стъпка от страна на Ортиз, и веднага щеше да се погрижи да бъде депортиран заедно с майка му. При това Мария Ортиз вече бе подпечатала договор с отпечатъка си, че ще работи за нея в продължение на пет години. Оставаха още цели две. Първата бе изкарана от Мария, но Пабло я замести, когато тя вече бе неспособна. Имаше период, в който се влоши прекалено и трябваше да полежи в болница няколко месеца. Сега половината заплата на Пабло изплащаше и болнични разходи, че и лекарства. Откъдето и да го погледне, всеки би му се изсмял, задето още обичаше живота и се бе вкопчил в него толкова силно.
- Аз ще помисля над предложението ти. – кимна, за да подкрепи думите си, но всъщност знаеше, че ги казва донякъде просто така. - Благодаря за всичко, Логън. – добави, вече съвсем искрено, след което избърса брадичка с бялата салфекта на масата и се изправи. – Чудесен омлет. – реши все пак да го похвали, нали беше сготвил и за него. Честно казано Пабло не беше добър в реакциите, нито в това да отвръща на нечия добрина. Никога не знаеше какво се прави в такива моменти, затова просто имитираше другите. Онези щастливи двойки и семейства, които пребиваваха в този град, някъде в далечен за него свят.
Логън отмерваше възможностите. Толкова му се искаше да го спре.
-          Почакай! – в крайна сметка се откъсна от устните му. Дежа-вю?
Момчето спря крачка и зачака следващите думи на Логън, но такива не последваха веднага. Дори не бе сигурен защо точно го спира.
-          Ако пожелаеш, си добре дошъл отново тук. – прокара пръсти през изсъхналите вече кичури. - Пази се, хлапе.
Да, това беше достатъчно...

Пет Дек 20, 2019 11:05 am

Осма част

Така му се прииска да го целуне. Още сега. Да впие устни като пиявица и да изсмуче дъха му. Но знаеше, че би се провалил в това. Защото никога не се беше целувал. Това бе единственото, което не му бяха отнели. Първата целувка. Смяташе, че никога няма да пожелае някой да му я отнеме. Да си присвои ягодовите му устни. Но сега изживяваше точно такава фантазия. Започна още от мига, в който чу отново тази дума „Почакай“. Нямаше идея какво му говорят насреща, но съзерцанието на тези устни там и начина, по който се разтваряха, прокарваше вече познати и приятни тръпки по тялото на блондина. Той не се сдържа да направи едно. Присвои си ръката на Логън за едно продължително ръкостискане, изпълнено със сексуално напрежение, докато накрая не отлепи изпиващите си пъстри ириси от него и не се изстреля нагоре по стълбите като онзи син таралеж Соник.
Влетя в банята почти веднага, боейки се да не изпусне момента. Този път не му бе нужда даже риза. Гърбът му срещна ледената стена и кожата под тънката блузка настръхна. С едната си ръка чевръсто смъкна панталона си, а дясната, попила чуждия аромат и усещане, първо прокара през дължината на лицето си, сетне затаи дъх и я остави да слезе надолу към набъбналото му мъжество. Можеше да живее с тези фантазии вечно. Оцветяваха живота му по нов, необикновен начин. Нямаше да крие, че му харесва и в същото време го ужасява. Никой друг не се бе прокрадвал така нагло във фантазиите му. Освен някои измислени герои от книги. Може би именно това го караше да не вярва, че Логън е от плът и кръв, а не плод на въображението му. С всяко забързване усещаше как другия краде дъха му, попива нектара на устните му, шепне в ухото му какво иска да му направи. Сърцето му забарабани като клюна на изгладнял кълвач. Вече познаваше извивките на чуждите устни и познаваше влудяващата им груба игра. Никога нямаше да признае колко го разтърси. Лицето му отново се зачерви, луничките по носа почти се сляха. Никога нямаше да разбере какво точно му причини. Устата му се изпълни със слюнка. Нямаше да падне в капана му. Проглушителен стон разкъса гръдта му. Потрепващото му тяло се свлече на тъмнозелените плочки, дишането остана тежко и накъсано. Бавно изкачи пръсти до влажните си устни и ги облиза с премрежен поглед.

*********

-          Какво смяташ за мистериозния труп в асансьора? Разпитахме всички. Оказа се, че никой не го познава. Външен човек.
Ченгето запали цигара замислено.
-          Много по-интересен ми е онзи тип, Логън Хейс, който пръв даде показания. Съдейки по записите, не ни е излъгал, но пропусна да спомене, че е „спасил” момичето в собствения си апартамент.
Колегата му не остана назад, и му поиска огънче.
-          Говориш, сякаш не би направил същото при вида на красиво момиче в беда.
Полицаят побутна с лакът колегата си.
-          Във всеки случай, не бих имал смелостта да я завлека в жилището си. Бива си го. Прилича на типичния женкар. Което ми напомня, че така и не разбрахме кое е въпросното момиче.
-          Стига сме си губели времето с тях. Някакъв си плейбой, който се бута да дава показания, с чисто като момина сълза досие, смея да добавя, и момиче което припада при вида на кръв, не се вписват в критерия. Имаме убиец на свобода и труп с неизвестен произход. Сержантът ще ни убие, ако не открием информация за него. Достатъчно е изнервен покрай промените в управлението.
Но това, което полицаите не предполагаха, е че няма шанс да открият самоличността на жертвата, не и в този живот.

***

След няколко момента на пълна тишина Логън най-после свали ръката си, която бързо бе загубила чуждата топлина. Излезе от транса, и се засмя на необичайното си поведение. Момчето беше както интригуващо, така и адски странно, но точно в това бе тръпката.

Захвана се да разчиства масата, и странно защо си припяваше. Не беше определена мелодия, а по-скоро случайни звуци събрани в едно. Пълна свобода и безгрижие. Таен момент, само и единствено за него.

- По-скоро би умрял, преди да признае че ме харесва, дори да е най-очевидното нещо на света.

Логън се засмя, измивайки до блясък мръсните чинии.

- Чудесен омлет, а? – простички думи, носещи ненадминато удоволствие.

След кухнята дойде ред и на спалнята, която си искаше своето. След като въведе идеален ред и там, Логън погледна към лаптопа си. Съзнанието му беше напълно празно, но това не му донесе типичното чувство на раздразнение и безпомощност. Грабна якето и ключовете си, и се запъти към близкия парк. Беше се заседял прекалено много, а хубаво тяло не се поддържа така. Малко чист въздух и лека тренировка щяха да му подействат добре. Нарочно заряза телефона си в апартамента. Търсеше пълно спокойствие.

Десетина минути по-късно силно звънене проряза тишината в празната спалня, последвано от още няколко, никое от които не стигна до човека, за който бяха предназначени.

***

Въпреки хладната декемврийска сутрин, Логън почти не правеше почивки и продължи да бяга упорито. Както се очакваше, тялото му беше отвикнало от натоварването, но това си беше изцяло негова вина. Вечното обещание – да бяга в парка редовно всеки ден, му се изплъзваше. Предпочиташе да отнася цялото си внимание върху писането. Все пак, по тази причина бе напуснал работата като учител. За сметка на това, продължаваше да си готви и да внимава с какво се храни. Това му носеше не малко удоволствие и не изискваше крайна дисциплина, за да поддържа такъв начин на живот, каквато би изисквала редовната тренировка. Но май нямаше да е никак зле най-после да вкара такъв тип физически занимания в дневния си ред, защото се задъхваше прекалено лесно, а още дори не бе обиколил целия парк. Спря да си поеме дъх.

- Здравей, красавецо.

Логън едва не подскочи от мястото си. На пейка близо до него възрастна дама го гледаше предизвикателно. Вдигна ръка за поздрав, от чиста любезност, и побърза да се затича напред. Втора причина защо не правеше това по-редовно. Или трябваше да намери по-безлюден парк, или да носи маска на лицето си, което едва ли щеше да спре задявките. Младо момиче мина покрай него, и му намигна.

„Е, беше хубава тренировка. Време е да се прибирам.”

Логън направи остър завой и побягна, далеч по-бързо и неуморимо от по-рано, към сигурността на убежището си. Там, обаче, го чакаше друга изненада.

***

Логън понечи да отключи апартамента си, но вместо това се загледа в съседната врата – жилището на г-жа Грийн. Замисли се, че не я беше виждал от доста време, нещо нетипично за нея. Дотолкова беше свикнал с това тя да търси компанията му непрестанно, че не му идваше наум той да бъде инициатор на срещите им. Натисна звънеца и зачака. Никакъв резултат. Изчака малко и направи втори опит. Започна да се притеснява. Сигурно бе излязла някъде. Точно така, като всяка жена г-жа Грийн обожаваше да пазарува, още повече когато се вихреше в кухнята. Реши да вземе душ, и да се върне малко по-късно. Резултатът беше абсолютно същият след един час. Нямаше никой и след два часа. Логън закрачи нервно из собствения си апартамент.

- Просто е заминала някъде, това е, нищо лошо не се е случило. Но пък винаги ме предупреждава, особено когато иска да наглеждам растенията и’...

Логън спря на едно място. Ледени тръпки полазиха тялото му. Върна се отново пред вратата и’, и този път вместо да звъни използва резервния ключ, който тя му бе връчила неотдавна. Бавно отключи вратата.

- Дорис? – реши все пак да извика.

Не му се искаше да я хване в неудобна ситуация. Отговор не последва. Влезе по-навътре в апартамента и’, и започна да проверява стаите една по една. Щом отвори кухненската врата сърцето му ускори ритъм. Страховете му се бяха оказали основателни. Дорис лежеше на плочките с разбит череп в локва кръв, която ограждаше главата и’ като зловещ ореол.

- Мамка му! – бе единственото, което Логън успя да измърмори преди да се върне за телефона си, и да повика полицията.

*********

Усети как работата започваше да го отегчава все повече. Всеки бе потънал във фикс идеята да задоволи мръснишките си желания и около това за нещастие се въртеше целия свят на Пабло. Единственото, което мразеше в работата си, бе да не го третират като човек. Не всички го правеха, но днес си имаше работа с едно такова нищожество. Най-голямото в списъка. Никоя преструвка не го спираше да поиска още нещо. Живееше за това да унижава, но беше сбъркал, че Пабло също живее за вкуса на унижението и заради това бе в леглото му сега.

- За толкова глупав ли ме имаш, момче? – ръцете му пролазиха по него като хлъзгавите пипала на морско чудовище и се увиха в стягаща хватка около врата му. Блондинът отвори уста в опит да си поеме въздух, а очите му се зачервиха.

- Отказа да се разплачеш, когато ти заповядах, а сега смяташ, че ще повярвам на това? – неприятният му дъх се спусна към ухото му. – Няма да се разберем така.- силният му тласък задави момчето, но то просто стисна по-силно мръснобялата завивка под себе си. – Сега ще те целуна, а ти няма да се съпротивляваш!

Още при първите му думи, блондинът реагира, извивайки гъвкавото си тяло напред, за да се освободи, сви крак първо към собственото си тяло, а после го изстреля към слабините на мъжа зад него. Вече му беше казал, че и в тази игра имаше двустранни правила. Ако някой ги нарушеше, идваше ред на Пабло. Русокосият тръсна глава като разгневен малък бик и стъпи върху гърба на превиващия се от болка борсов агент. Мрачна сянка бе надвиснала пред погледа му, но чертите му стояха ангелски отпуснати. В пъстрите му кафяво-зелени очи беснееше пронизващия сивкав пламък на омразата. Остави тежестта си да застави тялото под него да се изравни със земята.

- Ти малък…! Ще …си ….платиш за това…гарантирам ти! – едва изръмжа слабата жалка фигура на тридесетгодишния мъж, чието име Пабло дори не си направи труда да запомни. Остави го да се дави в слюнката си, напускайки помещението без капка угризения. Пет пари не даваше как ще се отрази това на бизнеса на мадам Ингрит. Ако още някой опиташе да го целуне, може би щеше директно да му отвори вратата към ада.

Телефонът му изписука, явно някой бе решил да му пише, силно се надяваше да не е вещицата, но и нямаше как да е разбрала толкова бързо какви ги е свършил. Погледна телефона си и дори нямаше нужда да го отключва. Видя краткото „Ще се радвам да наминеш към радиото…“ и вече знаеше от кого е. Значи най-после бяха поканили Даниел да свири на живо в радиото. Чудеса наистина се случваха.

- Хей, радвам се да те видя, как дойде толкова бързо?! – на лицето на Даниел бе изписана приятна усмивка на изненада, която разкриваше дългите трапчинки от двете страни на устата му. Беше приседнал на едното столче вътре в студиото и настройваше акустичната си китара. На Пабло много му се искаше да се научи да свири на нещо, но нямаше особено време за това. А и за какво му беше още една неприложима в работата способност? Предпочете да отделя време, за да тренира заедно със съседа от долния етаж. След една тренировка с Джеремая се чувстваше като труп, прегазен от пет камиона, но увереността му нарастваше, щом на другия се събудеше свеж като краставичка. А и вече се справяше доста по-бързо с нагли клиенти като този днес. И всичко това само след 3 тренировки с дядката. Признаваше му, че го биваше за учител. Не те оставяше на мира, докато не свършиш каквото трябва както трябва.

- Дойдох с мотора. – отвърна простичко на Даниел и след като беше поканен да седне, се настани на съседния стол. Пред двамата се откриваше малка апаратура, доста по-скромна от тези в звукозаписните студия. Не че Пабло беше стъпвал в такова, но понякога и той гледаше филми. В средата на масата бяха поставени няколко различни микрофона. Стаичката не беше особено голяма по размери, отсреща имаше само още 2 свободни столчета. – Не е зле, а!

- Радиото не е от най-слушаните, но поне няма да свиря в 2 през нощта. – засмя се Даниел и донякъде зарази и блондина.

- Стига, няма да свириш в долнопробния бар на Рита. Това трябва да се отпразнува! – ухили се, за да разведри най-вече себе си. Някак искрено се радваше за това, че поне един от тях преследва сериозно мечтата си да се занимава с музика. Не искаше да си признае, че страхът от последиците вече толкова се бе загнездил в съзнанието му, че блондинът не се осмеляваше да направи и крачка към мечтата си. Не искаше да си признае, но го беше страх единствено от този провал. Защото ако и тази надежда се сринеше в земята, нямаше да има за какво да живее. Сега поне си повтаряше, че един ден, когато изплати дълга си, ще тръгне към мечтата си и ще я осъществи. Разбира се, че щеше. Знаеше цената си. Знаеше, че може да блести много по-силно. И неведнъж му бяха казвали, че гласът му е като божествен нектар.

- Ще започнем след вечерните новини, но сега ще порепетирам малко. Може да се включиш, ако решиш. – подкани го съвсем дискретно Даниел, който бе разбрал за певческите му способности също толкова случайно, колкото и Логън. Блондинът за миг затвори очи, попивайки началната мелодия. Веднага я позна, можеше да чете и ноти. Това беше песента, която Даниел написа за него. Очевидно му отправяше индиректно предизвикателство, което поради някаква причина го поблазни. И то достатъчно, че да разтвори устни и да запее. Ръката му така и не напипа листчето в дълбокия джоб, затова караше по спомен. Не знаеше как, но покрай Даниел успяваше да концентрира мислите си върху едно конкретно нещо. Всичко ставаше лесно и просто. Нямаше вълнение, стрес или объркване. Само мелодията и гласът извиващ се в перфектна хармония сега огласяха студиото и съзнанието на двамата.

Когато отново отвори очи, застина на мястото си. Пред него стоеше радио водещия, който ги поздрави за изпълнението и свали слушалките си.

- Чудно, наистина чудно изпълнение! Браво момчета! – заръкопляска му възрастният водещ с открит ентусиазъм. - Къде намери този глас, Даниел?

Даниел само се усмихна топло и свали китарата от рамо, за да я прибере в калъфа.

- Чакай…малко! На живо ли бяхме..? – едва съумя да попита и помисли, че му потече кръв от носа, когато водещият потвърди догадката му.

- Включиха ви точно, когато започнахте да свирите. Но не исках да ви прекъсвам, затова се промъкнах тихо и реших да ви представя накрая. Въпреки че…дори не знам твоето име.

- Той ми е приятел, дойде да ми прави компания, но реших, че може да се включи. – накратко обясни Флеминг и закопча калъфа си. Пабло се ококори насреща му, как ли успяваше да запази това свое самообладание?! Неговата глава вече бе напът да експлодира от въпроси.

- Не го направи нарочно, нали?! Нали, Даниел! – попита го, когато излязоха от студиото, защото му беше неудобно да прави сцени пред непознати.

- Разбира се, че не! За какъв ме мислиш? – отвърна му със същата онази ослепителна усмивка и русокосият изскърца със зъби, сваляйки ръката на Даниел от рамото си.

- Това е добър въпрос… - промърмори раздразнено, но бе игнориран от дългокосия, който си ровеше в телефона.

- Стига, трябва да видиш това! Сайта на радиото сега бълна от коментари за песента, виж! – постави телефона си в ръцете му и Пабло не се сдържа да разгледа детайлно. Повечето просто се чудеха кой е певецът и опитваха да гадаят, сякаш е някой вече отдавна известен на цял свят. Някои коментари породиха спонтанна усмивка върху лицето му. Хората наистина бяха забавни същества.

- Е, и? – успя да отвърне някак вяло Ортиз, връщайки телефона на притежателя му. Даниел се изненада от сдържаната му реакция.

- Шегуваш ли се? Радиото не е имало толкова слушания откакто последния забавен водещ напусна. Мисля, че това тук определено значи нещо, Пабло. Знаеш за какво говоря.

- А ти знаеш колко обичам да ми се бъркат в живота… - спря се пред едно малко денонощно магазинче, когато установи, че не носи пари в себе си. – Вземи ми един шоколад. Заради теб ми трябва лекарство против стрес.

- Добре, добре. – засмя се тихо дългокосия. – Само не се цупи, от толкова цупене ще ти излязат бръчки. – добави и влезе в магазина, в който имаше стабилна опашка.

- Ще си умра тук… - измърмори Ортиз, отдръпвайки се от витрината. Тъкмо да се облегне на стената и някой го хвана изотзад. Напълно неподготвен да се отбранява, момчето размаха крайници в опит да се отърве от хватката, но без успех. Сдоби се с малко повече адреналин, когато видя, че нападателят му не е само един, а си има подкрепление. Нещо му подсказа, че ако не се измъкне сега и не побегне, ще го натупат здравата. Затова впрегна сили и направи обратния ритник, който бе научил от Джеремая. Това му спечели време, но то стигна само за това да издере лицето на втория дотичал мъж. По дяволите, защо всички хулигани бяха по високи от него? И защо трябваше да тежат колкото слон…. Блондинът се оказа сериозно смазан между телата на огромните типове и набързо бе свален на калната земя, където не му остана особен избор. Залости ръце пред корема си, където основно се насочваха чуждите ритници.

- Милър държеше да знаеш, че това послание е от него. – излезе от устата на единия, когато го изправиха и му зашлевиха шамар, който успя да сцепи долната му устна. – Трябва да си научиш мястото, дребно нищожество!

- Кой, по дяволите…е този Милър?! – след този въпрос момчето избухва в нов пристъп на смях, болката от който притъпяваше всичко, което му причиняваха. Каква наивност. Нима мислеха, че някой като него не държи на бой?

- Хей! – чу гласа на Даниел в далечината, беше се появил в не много красив момент, но китарата му послужи като добро оръжие. – Вече повиках полиция, разкарайте се!

---

Едвам отвори насиненото си око. Чувстваше го как още пулсира, но поне му бяха казали, че оттокът е спаднал. Дори не занеше от колко време бе в болница. Мразеше тези места, но заради обезболяващите почти не го вълнуваше къде е. Бяха му казали също, че се е отървал с леко сътресение и ще го изпишат, след като се уверят че няма засегнати вътрешни органи. Всеки тук му плямпаше с такива лекарски термини, че скоро самият той щеше да заработи тук без проблем. И определено би бил къде къде по-сексава мед сетра от досадната лелка, която му хвърляше храната в скута като на някакво мърляво куче.

- По дяволите, искам да се изкъпя… - измънка, но съжали, че е направил опит да говори. Дори това беше мъка в момента. А страшно му се псуваше.

- Вече ти помогнах да се изкъпеш снощи…Не помниш ли? – отнякъде чу добре познатия топъл глас на Даниел. Нямаше нужда да се обръща, за да види онази усмивка. Беше му спасил живота, а му се искаше да го удуши.

- Помогнал си ми…? Ще те убия! – отвърна му, но не успя да вкара хумористичната си нотка в действие. Ефектът на лекарствата бе почти отминал и почти всяка става на тялото му пареше от болка.

- Хуморът е добър знак. – отбеляза дългокосия без да му задава излишни въпроси. Най-много мразеше въпроси като „Как си“ в подобни моменти. Има ли нужда да питаш един видимо пребит човек дали е добре? Естествено, че не. Нямаше как да се чувства превъзходно, на върха на удоволствието, докато лежи, прикован към болнично легло.

- Все едно някой ме е разфасовал на части. – опита да се засмее, но отново съжали за опита.

- Но си още жив! Останалото е поправимо.

Дали наистина…. Беше го страх да попита от колко дни е тук, защото добре го бяха подредили. Но това, че майка му беше сама, не му даваше мира. Ако никой не я наглежда, тя…

- Ей, Даниел… Можеш ли да отидеш при майка ми? – извърна глава към него. – Моля те, трябва да й кажеш къде съм и че скоро ще се прибера. И трябва да й дадеш лекарствата. Със сигурност е забравила да ги пие. – замисли се за миг. – И да нахраниш Тортуга! Бедната ми Тортуга…

- Добре, задръж така. На седмия етаж си, нали? Кой апартамент?

- Деветнадесети. Ключовете са в джоба на якето ми. – посочи му с поглед окаченото на закачалката горнище.

- Нали майка ти е у вас, няма ли да ми отвори?

За миг се поколеба как да му отговори, че да не прозвучи съмнително.

- Не обича да отваря на непознати, а и може да не е вкъщи…Но трябва да влезеш, за да нахраниш и Тортуга.

- А Тортуга е..?

- Костенурката ми.

- Ще се оправиш ли сам? – Даниел го погледна с такава топлота, че чак го жегна отвътре. Болеше го, когато се грижеха за него. Болеше повече от това сега да лежи сам в стаята си и да сипва сол в раните си. Само му кимна в отговор и затвори очи. Не че щеше да поспи, но искаше да поплаче, докато никой не гледа.

*********

Лайнета. Всички млади хора ли бяха такива, или само Джем срещаше от тях? Напоследък все се опитваха да го убедят, че техният начин е правилния и не проявяваха никакво уважение към него. Възрастта му не беше порок. И той на младини смяташе, че да си тридесет и пет е голяма възраст, но когато ги достигна откри, че всъщност е в разцвета на силите си. Разликата между него и младите днес беше, че той винаги уважаваше еднакво, както по-младите от него, така и по-големите. Какво се случваше от другата страна ли? Когато излизаше навън група хлапета му хвърляха балони пълни с вода. Вестникарчето му връщаше рестото, хвърляйки му го като на куче. Продавачката в хипермаркета го гледаше като полезно изкопаемо, когато ползваше купони. В телефонната компания непрекъснато се опитваха да го убедят да замени стационарния си телефон с аналогов и да си прикачи интернет, на който да получава сметките си онлайн. Постоянно го притискаха ден след ден. Гледаха на него като на остаряла антика. Някой извън употреба. Някой, който им пречи, защото не играе по техните правила. Бъг в системата. Завой, който искаха да изправят. Защо и той да нямаше право да живее по свой си начин? Къде беше сгрешил в съществуването си? Понякога високомерието на младите и това че все го подценяваха направо го смазваше. Затваряше се с Фани и не излизаше с дни. На фона на всичко това младежът, който сега се потеше над теста си за интелигентност направо гъделичкаше всевъзможно чувствата на възрастния човек.

- Какво мислиш за този въпрос? - седна до момчето на дивана и го видя как се изгърбва в опит да оправдае очакванията. Пръстите на Джем пробягаха по фините гръбначни прешлени и те мигом се изправиха като след ужилване. Главата беше потънала ниско измежду раменете, но щом Джем обхвана леко с пръсти врата тя зае позиция високо горе. Младежът беше като глина в ръцете му. Като бял лист чакащ да бъде попълнен, а на Джем му се искаше да рисува върху него. Да рисува с цветове, които досега дори не си беше позволявал да мечтае.

- Ако Сали е имала... - гласът звучеше нисък и гърлен с меко р. Много приятен мъжки глас способен да докара тръпки по гърба. Изцяло нехарактерен за крехката му възраст. Още повече към елегантната му същност и маниер. Момчето показваше завидна грациозност на движенията, но имаше проблем...

- Остави това упражнение към момента. Имам идея относно тази част. Кажи ми сега, какво си имаш тук? - Джем подхвана листа хартия подаващ се от раницата, но младежът мигом понечи да го спре. Толкова тактично докосна Джем, че Джем на своите достолепни години се почувства като натрапник в света му. - Може ли? - понади в очакване.

Младежът кимна леко убеден от очите на стареца, че творбата му ще е в добри ръце. Нагънатата на няколко ката оризова хартия разкри гейша. Да се напише, че е красива беше малко. Да се каже, че цветовете говореха без думи беше слабо. А погледът й беше изумителен. - Има ли някого, когото харесваш? - беше следващият въпрос, който Джем зададе. Мълчанието му беше красноречиво. - Някоя мома... дама... девойка - търсеше точната дума - мацка или... Ясно - допълни Джем. Младежът се беше изчервил до ушите. - Добре. Няма да те мъча с повече въпроси. Ще придвижа документите още утре. - Очите на номер четири светнаха от радост. - Сега трябва да отидем на едно място. Ела - Джем подхвана лакета на младежа и двамата излязоха.

***

Звъненето продължаваше дълго и упорито. Джем предполагаше, че собственикът на това жилище вероятно пишеше в момента на онова огненочервено чудо използвайки очилата си с онези много привлекателни черни рамки. Колкото и пъти да беше наблюдавал този човек, толкова по-потаен му изглеждаше. На стареца това не му пречеше. Хейс не закачаше Джем и Джем не закачаше Хейс. Беше толкова просто. Нямаха какво да делят и нямаше какво да ги свързва. До сега. Сегашната причина си заслужаваше и Джем щеше да положи усилия да задържи онзи, който му носеше радост възможно най-дълго.

Най-накрая вратата се отвори. Джем не очакваше точно тази гледка. Съжаляваше за часа, но времето го притискаше:

- Добър вечер. Господин Логън Хейс? Аз съм Джеремая Фланърс и живея в същата жилищна сграда като вас. Двамата с Виктор - той посочи момчето тупайки го по рамото с другата си ръка - бихме искали да ви попитаме, дали бихте отделили от времето си за преподаване на частни уроци?

Пет Дек 20, 2019 9:25 pm

Девета част

Контактите с полицията взеха да му идват в повече. Последният път полицейския участък му се размина, но този път нямаше измъкване. Все пак, той лично откри трупа на Дорис...Ах, горката Дорис...Грозната картинка отново се промъкна в съзнанието му. Прокле се, че не се е сетил да я потърси по-рано. Не знаеше дали това би променило каквото и да е, но така или иначе, никога нямаше да разбере това. Някъде в съзнанието му един глас винаги ще го измъчва и обвинява за небрежността, а той щеше да се съгласи с него.
-          Г-н Хейс?
Логън бе изкаран от самообвиненията си от полицая, който се намести на стола срещу него.
-          Бих искал да ви задам няколко въпроси.
-          Да, разбира се.
Щеше да му се наложи да избяга от вината си, поне за момента. В крайна сметка, реално погледнато не бе направил нищо, и точно в това беше проблемът.
Обясни цялата ситуация на пазителя на реда, който записваше всяка негова дума.
-          При липсата на други свидетели и фактът, че г-жа Грийн живее сама от дълги години и няма контакт с децата и роднините си, вие като неин съсед и, доколкото разбирам доста близък приятел, сте главния ни заподозрян. Засега не разполагаме с доказателства, че точно вие сте я убили, но няма как да сме напълно сигурни. За момента ще сте под полицейско наблюдение и ви се забранява да напускате града, по каквато и да било причина.
-          Разбирам.
Логън не се нуждаеше от урок по права на заподозрените лица и обвиняемите. Със сигурност имаше повече знания от този младеж, който най-вероятно вчера е завършил полицейската акамедия, и сега иска да се изявява като съвестен полицай. Което далеч не означаваше, че ще позволи да му отнемат свободата на лично пространство, още повече че не беше извършил престъпление. Това полицайче може и да беше наизустило теорията, но Логън имаше нужните връзки за да се зачеркне от листата на заподозрените. Що за късмет беше това? Напоследък все му се падаха млади и неопитни ченгета.
-          Благодаря ви за съдействието. Свободен сте да си вървите.
Момчето се изправи и изпроводи Логън до вратата.

***

Пътят обратно се стори адски дълъг на Логън. Никак не му се прибираше, и нарочно спря в няколко магазина, които обходи прекалено подробно, но нищо не задържа вниманието му достатъчно дълго. Измъкна се от петия поред магазин, и погледна часовника си. Едва 16:00. За миг помисли над възможността да смени апартамента, в който живее, или направо да се махне от сградата. И какво щеше да постигне с това? Да избяга временно от мястото, но споменът щеше да го преследва където и да отиде. Почувства адска нужда да пише, да излее всички тези емоции. Телефонът извибрира в джоба му. Погледна дисплея и свъси поглед. Тази досадна жена никога ли не се отказва? Не беше спряла да го търси, дори след номера който Пабло и’ погоди. Пабло...По дяволите, правеше му се секс. Всяко друго занимание беше добре дошло, но не и да остава сам с мислите си, възможност която досега никога не го беше депресирала до такава степен. Представи си момчето в доста компрометиращи пози, и едва не се сблъска с няколко минувачи.
„Не, не, мисли за нещо друго!”, заповяда си Логън и този път побягна към апартамента си, вече търсещ по-различен тип спасение от по-рано. Рядко му се налагаше да прави това сам, но случаят беше особен. Ако скоро не се освободеше от поне тези смесени емоции, имаше чувството че ще полудее. Захвърли якето и ключовете си на земята при обувките, и буквално влетя в спалнята. Въображението му заработи на високи обороти, предоставящо му необходимите образи, които бавно го изкачваха към върха. Не му пукаше за нищо, нито за намачканото сако и риза, към които с всяко движение добавяше по още някоя гънка, нито за панталона, който вече бе пострадал значително от капчиците любовен нектар. Целта беше пред него, поставена на пиедестал, и ръцете му маневрираха успешно по всяко чувствително място. Логън стисна зъби и остави удоволствието да го завладее напълно. Викът от постигнатото върховно удоволстие се изгуби, хванат в капан на гърлото му. Известно време тялото му потръпваше, изживяващо напълно ефекта от сладкия оргазъм. Логън отвори бавно очи. Чувстваше се далеч по-добре. Нямаше желание да помръдне, но знаеше че ако не го направи ще се намрази за това по-късно. Реши, че е по-добре да не поглежда към целия „ужас”, който беше причинил на леглото и облеклото си, и вместо това се съблече по най-бързия начин, и хвърли всичко в коша за пране. Облече си удобни дрехи за вкъщи. Избра чист чаршаф и оправи леглото си. Зае се със зарязаните по ужасно немърлив начин яке и обувки. След като върня и тях на присъщите им места, забеляза нещо с крайчеца на окото си. Приличаше на...малко листче. Повдигна го от земята. Разтвори го бързо и се зачете.
„Написах тази песен за теб. Надявам се един ден да я изпееш. - Даниел“
Ръката, в която държеше листчето, се отпусна безжизнено до тялото му.
- Значи все пак си имаш някого...
Отказа да прочете повече, и прибра листчето в едно от малките чекмеджета на портмантото в коридора. Трябваше да го върне на Пабло. Нищо от написаното там не влизаше в работата на Логън. Върна се към предишното си занимание, и скоро забрави за откритието си. Седна пред лаптопа с приятно ухаеща току-що приготвена вечеря от едната му страна, и се изправи пред предизвикателството на белия екран. Пръстите му се задвижиха по копчетата като обладани, и празното пространство бързо се запълни с редици от думи. Топлата вечеря така си и изстина там до него, напълно забравена.

***

Потокът на мисли и неспирното щракане на копчета бе прекъснато. Логън провери часа на екрана на лаптопа си. 21:05. Кой ли звънеше на вратата му по това време? Изправи се с неохота, и отиде да отвори. Съмняваше се, че познава хората пред себе си, дори след като чу имената им. Мъжът, който се представи като Джеремая, го гледаше някак странно. Логън не беше съвсем сигурен какво точно във вида му шокира толкова непознатия. Потопеше ли се в писане, за него бе съвсем нормално да се облече в удобна широка тениска и долнище. Имайки предвид колко часа прекара взирайки се в екрана на лаптопа, предполагаше че очите му са малко или много кървясали, да не говорим че вече три дена не се бе бръснал, най-вече заради всичко, през което му се наложи да мине. Може би беше съвсем в реда на нещата да го гледат странно.
- Добър вечер, г-н Фланърс, Виктор. – подаде ръка и на двамата. – Приятно ми е да се запознаем. За какви по-точно частни уроци става въпрос? Не съм сигурен доколко ще съм ви полезен. - Логън почеса замислено врата си - Нека не стоим на вратата. Желаете ли да влезете?
Едва щом покани двамата си изненадващи гости, Логън се замисли откъде са разбрали за професията му, и защо са решили да потърсят точно него? Нямаше навик да разпространява лични факти за себе си. Явно щеше да разбере това съвсем скоро.

*********

Кафеникаво-зелените ириси се взираха безкрайно в бялата стена отсреща. В мислите на Пабло се въртяха само две неща, които силно желаеше в момента. Едното беше да се изкъпе. Жадуваше да се пъхне под горещите струйки на душа и да усети как кожата му почервенява и вдига пара, замъгляваща пространството. Другото беше да види индивида от фантазиите си. Чичо Логън. Беше си направил шал от ризата му. Сега той стоеше стилно завързан около тънкото му вратле, скривайки няколко от щетите, които онези главорези бяха нанесли на блондина. Той въздъхна, прокарвайки ръка през косата си. Дори в това жалко състояние нищо не можеше да спре фантазиите му. Е, всъщност вече бе доста по-добре, щом успя сам да отиде до тоалетната… Отново се почувства жив и безсрамен. Притвори устни, а езикът му се прокрадна леко навън, навлажнявайки ги. През това време пръстите се стрелнаха под бялата завивка, атакувайки мястото на внезапна възбуда. Логън стоеше пред погледа му както го бе разбудил в онзи ден. Бе скрил от себе си детайлите, които всъщност отлично успя да попие. Потрепващите от утринния хлад мускулести гърди, разрошените абаносови кичури и още по-надолу… изпъкващия под късите шорти малък чичо. Усещанията във въображението му се редуваха на все по-динамични нтервали. Отново беше грубата игра на греховните устни и гъделичкащото боцкане на наболата брада под тях. После беше изучаването на чуждото мъжество с всички налични средства…. И накрая усещането да те запълни и в теб да изригне лавина от сдържани досега стенания, сълзи и смях. Кулминацията дойде още в началото на сливането и той прекъсна фантазията си още там, на мига. Дори това го влуди достатъчно, за да забрави къде се намира. В момента не си беше вкъщи. Дочу стъпки по коридора и като същински престъпник с гузна съвест, дръпна куп салфетки от шкафчето до леглото, избърса дългите си пръсти, но на завивката остана притеснително петно.
- По дяволите, мамка му! – изруга и изяло забрави, че е пациент. Разви се, стана от глупавото легло със завидна за състоянието си бързина и взе допълнителното одеяло, за да покрие леглото. Едвам разпъна ръце, но мъчението си струваше. Сега можеше да си отдъхне, който и да влезе.

*********

Явно смъртта на госпожа Грийн не се отразяваше добре на писателя на свободна практика. Джем искрено съжали мъжа насреща си. Знаеше какво е да загубиш човек, когото познаваш, и когото малко или много си харесвал.
- Моите съболезнования. Разбрах съвсем скоро. - Джем снижи гласа си от уважение към мъртвата. - Ако мога да направя нещо за вас, само кажете - изрази се с тон, който ясно показваше, че държи на казаното. Изчака кимването на Хейс преди да продължи с естеството на идването си. - Г-н Хейс, разбрах от покойната госпожа Грийн, че сте дипломиран преподавател по литература. Пред вас стои един много талантлив младеж. Виктор рисува прекрасно. - Старецът се усмихна на младежа и за първи път от много време насам усмивката му беше искрена. Вече мислеше, че е ръждясал и не е способен на това. - Но оценките му по някои предмети изостават. - Момчето мигом посърна и промени позата на тялото си. Заби поглед в земята, сякаш беше извършил тежко престъпление. - Сам знаете, че талантът не е достатъчен. Той трябва да е подплатен и със знания. Имам съмнение, че Виктор има дислекция и това му пречи да усвоява материала. Бих искал с ваша помощ да проверим дали съм прав и ако се окаже, че това е проблемът, да се възползваме от услугите ви. Разбира се, ако за вас представлява проблем, няма да ви притесняваме, но бих бил благодарен тогава да ме насочите към ваш колега, на когото да се доверим.

***

Джем влетя в стаята като хала. Беше задъхан, с червен нос и миришеше така, сякаш до преди малко е пекъл канелени курабийки.
- Какви, по дяволите, ги вършиш? Нали те научих как да се защитаваш от бандити - Джем тарашеше изпод завивката на Пабло, сякаш там щеше да открие съкровище, и проверяваше щетите. Сумтеше неодобрително. - Какво се е случило с косата ти? Няма значение. - Старчето имаше навика бързо да скача от тема в тема, когато се вълнуваше. - Ние сме се запътили към детското отделение. Децата там ни очакват. Днес съм взел друг от елфите на Дядо Коледа, защото ти, проклетнико, виж как си се подредил! - Погледът на Джем шареше по обезобразеното лице, и излъчваше тревога и яд. Иззад масивното туловище на Джем се подаде Виктор с най-чаровната усмивка на малко пале, която беше възможна. Явно погледът на Пабло леко го стресира и той даде плахо назад. Ръцете му обаче протегнаха въпросните канелени курабийки. При представата как Джем пече курабийки само по престилка, на авторът на този текст започват да му се събират очите. Ула-лаа! Виктор ги подаде на Пабло и прошепна:
- Скорошно оздравяване ти желая...
- Добре, че минавайки те мернах. Имаше да се чудя, защо не идваш на тренировки. Решено! Щом излезеш от тук, с Виктор започвате да тренирате заедно. Не искам да те виждам повече на това дередже. - Старецът изцъка неосъзнато с език, а погледът му все така неспокойно шареше. - Трябва да тръгваме. - Джем хвана внимателно китката на Пабло, подпъхвайки пръстите си отдолу, и обгръщайки я. Не беше по жестовете. Не знаеше какво се изисква от него, но в неговото съзнание това означаваше: ще бъда до теб, твоя подкрепа и опора, и ще се погрижа това повече да не се повтаря. Не му се тръгваше, но имаха уговорка и децата чакаха. Виктор метна за довиждане и подтича зад Джем.

Нед Дек 22, 2019 6:49 pm

Десета част

Логън бе приел да помогне на Виктор. Все пак не беше ли правил същото с толкова много деца в миналото? Нямаше талант да отказва на хора, които го молеха за помощ. С Джем се бяха уговорили да му води Виктор два пъти в седмицата. Въпреки, че специалността му беше литература, останалите предмети също му се отдаваха, а и нещо в момчето му допадна. Нямаше вид на някой лигльо или нехранимайко, въпреки че това никога не е гаранция. А и доста голяма част от учениците, с които се бе сблъсквал в миналото си, можеха без проблем да спаднат в тази категория. Но след една година с него пееха друга песен. Да, Логън обичаше предизвикателствата, и не беше изненадващо за него, че прие и това.

*********

- Безкрайно благодаря за вашето отзоваване, господин Хейс. Наистина го оценяваме. - Джем стисна здраво подадената му ръка и донади и другата своя отгоре. Беше научен като знак на уважение да използва и двете си ръце. - Ще идваме с Виктор всеки вторник и четвъртък следобяд както се разбрахме. - Джем кимна и подкани младежа да тръгват.

- Довиждане, господин Хейс - Виктор се усмихна от ухо до ухо и от това чак носът му се набръчка. Той побутна косата си засрамен от прекалената си проява на ентусиазъм и подтича зад Джем задавайки му някакъв страничен въпрос.

***

Виктор гладеше панталоните на Джем, докато старецът приготвяше вечерята. Джем наблюдаваше усърдието, което момчето влагаше и как се нервираше когато с прането нещо не се получаваше както трябва. Изведнъж мъжът се улови, че се е хилнал толкова широко и толкова отдавна, че го беше заболяла челюстта. Беше замръзнал с дървената бъркалка в ръце, а яйцата, които пържеше вече прегаряха. Острата миризма го удари в носа и той изпсува отмествайки тигана от огъня. После погледна шокираната физиономия на Виктор чуващ за първи път подобна попържня и се провикна:

- Виктор, не така! Ютията! Махни ютията! Бързо! Това са любимите ми панталони - Джем притича и хвана проклетията вдигайки я във въздуха, но на плата от дрехата се мъдреше огромна площ изгорено. - Джем въздъхна разочарован. И само секунда по-късно осъзна грешката си. Дочу подсмръкването и видя потрепкващите очи, които всеки момент щяха да овлажнеят. Съумя само да го гушне. - Нищо, нищо не е станало. - Всъщност това беше последното подарено му нещо от Фани. Беше му ги купила при едно от ходенията им в Тайланд. Първоначално Джем много се беше смял на странната им емблема, но виждайки жена си, която му ги дарява с такава грижа и обич, той съвсем скоро ги обикна и ги носеше с удоволствие. Сега виждаше, че и на Виктор му пука и това не можеше да го остави равнодушен. Притискаше тялото му до себе си и се поклащаше в успокояващ ритъм. - Спокойно. Няма нищо. Аз също изгорих вечерята. На всекиго може да се случи. Ще ти простя за панталоните, ако ти ми простиш за храната тази вечер. Съгласен ли си? - Джем отдели момчето от себе си и го погледна в очите. Клепките му все още бяха мокри от сълзите. Бузите на младежа добиха една приятна руменина. Едва сега и той самият можеше да си прости, когато виждаше, че й отсреща не му се сърдеха. Кимна с ряз.

- Да - гласът му прозвуча преизпълнен с позитивна енергия.

- Добре, сложи масата, докато аз разчистя тук. - Джем наблюдаваше пъргавите движения на Номер четири и продължаваше да се усмихва. Отдавна не беше обичал така. Някого толкова искрен и истински. Спомените му, макар и изпълнени с дупки, позакърпени тук-там като стари рибарски мрежи му припомниха тъжното минало.

***

- Тате, какво е това?

- Близалка е, Арти, но майка ти ми забрани да ти купувам сладко, защото вече имаш един кариес. - Джем носеше сина си на конче, а малките пръстчета на детето непрекъснато сочеха по витрините и очичките му ненаситно попиваха от светските изкушения.

- Тате, а сега какво правиш? - гласчето му долиташе звънко, а съскането го правеше още по-сладко, защото не съумяваше да каже ''ш'' правилно.

- Играя лотария. Нещо абсолютно непозволено от майка ти, затова нека да си обещаем, че това ще си остане наша малка тайна, става ли? - От този ден нататък всеки петък Джем и Арти купуваха по един билет от будката в парка. И всеки път цифрите бяха едни и същи.

***

Джем извади бележката от джоба си. Онази от второто убийство. Дали тя беше свързана и с третото? Не виждаше причина в смъртта на госпожа Грийн. На листчето бяха изписани само: 6, 15, 23, 8, 12 и 3.

*********

Даниел покорно бе изпълнил всички заръки на Пабло. Някъде дълбоко в сърцето си знаеше, че това не би променило отношението на другия към него, но нали казваха, че надеждата умира последна. Докато чакаше майка му Мария да изпие лекарствата си, причу му се глухо почукване. Флеминг се изправи и остави на мира дългата си черна плитка, с която досега си играеше. Отиде до вратата и отвори, но пред него се изпречи напълно непознато лице.

- Мога ли да ви помогна? – попита автоматично, но после се сети, че може би беше някой познат на русокосия. – Да не би да търсите Пабло?
Логън се обърка за момент, виждайки непознатото момче. Помисли си, че може би е сбъркал апартамента, но споменаването на Пабло го успокои. Донякъде.
-          Да, исках да се видя с него. Не си ли е вкъщи?
-          Не, не е. Вече от няколко дена е в болницата, изпрати ме да проверя как е майка му. – някак се почувства длъжен да отговори, защото долу един полицай го попита какво прави в сградата. Все пак сметна, че този пред него не е близък с Пабло, щом не знаеше за състоянието му.
-          В болницата?? Как така?? – Логън повиши леко тон, но си заповяда да се успокои. Не беше най-умното нещо да напада това момче, което може да му даде информация за състоянието на Пабло.
-          Извинявам се. Може ли да ми кажете какво се е случило с него?
-          Мисля, че това вече трябва да го питате лично, ако реши да ви отговори. – отвърна без да се замисля. Доколкото познаваше русокосия инат, не би искал да се разгласява случка като тази. Сигурно би му се разсърдил и ако му доведе някой на свиждане, но Даниел видя огромна тревога в лешниковите очи насреща и това някак му повлия. - Всъщност, тъкмо се канех да се върна в болницата при него. Може да дойдете с мен.
-          Благодаря за разбирането. – една част от Логън се успокои.
Щом момчето не изглеждаше много притеснено, значи случилото се с Пабло едва ли е чак толкова сериозно.
-          Между другото, казвам се Логън. – протегна ръка към непознатия.
-          Даниел. – представи се на свой ред, но при ръкостискането усети странно напрежение в отсрещния. Нещо не му се понрави и побърза да отскубне ръката си.
Името веднага извика не особено приятно чувство в Логън, и той инстинктивно стисна ръката му малко по-силно, отколкото възнамеряваше. Значи това е въпросният Даниел...Ще му се наложи да потърпи за малко, нямаше друг избор. Прочисти гърло.
-          След теб, Даниел. – опита безуспешно да скрие не особено приятелски настроения си в момента поглед.
Даниел така и не разбра внезапната смяна в отношението на другия, но реши да си мълчи, защото не му се навлизаше в излишни конфронтации.

***

- Виждам, че си по-добре. – отбеляза ведро, щом видя изправения до прозореца Пабло. Той от своя страна се сепна и съжали, че се извърна в посока на гласа. Кръвта мигом се изстреля към лицето му и то плувна в червенина. Поне това омекоти стабилната синина около лявото му око.
- Логън… - опита да прозвучи нормално, но сякаш отново сънуваше. Как не бе доловил аромата му по-рано? Сетивата все още бяха остатъчно притъпени от лекарствата и имаше нужда да се доближи много повече, за да го вдиша както преди. – Какво правиш тук? – преглътна тежко. Би предпочел всеки друг да го види в това ужасно състояние, но защо трябваше да е точно обладалият фантазиите му?!
- Пабло... – на своя страна отговори Логън, при споменаването на собственото му име.
Не пропусна да забележи всяка най-малка подробност, до червенината която плъзна по лицето на Пабло, но тази нова светлина, в която го виждаше, щеше да запази в съзнанието си за по-късно. За момента далеч по-важни бяха синините и нараняванията по лицето, а явно и по тялото му. Логън се обърна към Даниел.
-          Може ли да ни оставиш за малко насаме?
-          Няма нужда. – отсече веднага русокосия. Думите му породиха моментно объркване, но после навлече якето си и се приближи до едрата мъжка фигура с риск колената му да омекнат. Сега може би си беше втълпил, но се чувстваше крехък като порцелан. – Така или иначе искам да изляза на чист въздух. – заяви и своеволно промуши ръка през тази на Логън. Нямаше да е зле да си има опора в разходката. Още се чувстваше леко замаян, сякаш бе изпил две шишета водка.
Наложи се Логън да се пренастрои на съвсем различен режим от запланувания преди това. Медицинските сестри по коридора разглеждаха „двойката” с най-разнообразни погледи, но в очите им най-вече бе изписано пълно объркване. Някои дори си шушукаха усилено. Вниманието на Логън беше изцяло насочено върху спътника му, с когото не си казаха и дума, докато не излязоха навън. Искаше му се да зададе всичките си въпроси, но не беше сигурен доколко ще му каже Пабло. Това, че все пак бе останал сам с Логън, беше повече от добър знак. Реши да заложи на това.
-          Има ли определено място, където искаш да отидем? Или просто да се разходим наоколо?
-          Имат хубава градина в задния двор. – промърмори, сякаш това беше от значение. Добре усещаше, че Логън има куп въпроси, с които всеки момент щеше да го съсипе. Не беше подготвен за тях. Ето защо трябваше да каже нещо пръв.
-          Аз… Паднах от мотора си. – изтърси накрая, снемайки поглед към земята. Тази лъжа беше доста по-удобна от истината.
Логън веднага долови лъжата, но реши да запази това откритие за себе си. Никой, паднал от мотор, не се сдобиваше с такава синина точно под окото. Явно Пабло все още не му се доверяваше напълно. Логън си постави за цел да промени това.
-          В такъв случай, нека отидем там. Хайде, ще ти помогна.
Харесваше му, че поне може да бъде толкова близо до него, па макар и за кратко. Градината наистина беше приятна и в момента удобно безлюдна.
-          Едва ли си много щастлив от присъствието ми тук, но трябваше да те видя, за да се уверя че си добре. Това е далеч от истината, съдейки по сегашното ти състояние, но е по-добре от това да си... – Логън направи дълга пауза – Днес открих съседката си мъртва.
Чуждата топлина и аромат го замайваха допълнително, краката му се движеха съвсем сами под направлението на дадения ритъм. Едва успя да асимилира последното, което Логън му каза.
- К-какво…? Ти..не се шегуваш? – едва изрече, поставяйки два леко разтворени пръста върху устните си. Защо изобщо беше отказал цигарите? Зъбите му почти засмукаха цепнатата долна устна. – Това е.. Какво се случва, по дяволите?! – премигна няколко пъти, усещайки как му се завива свят. Добре че намериха една самотна пейка зад голям храст в градината. Прокара прежулените си пръсти през косата, за да раздели слепнатите кичури. Навярно изглеждаше повече от ужасно. Не вярваше на себе си, току-що му споменаха, че има нов мъртвец в сградата им, а той се безпокоеше за външния си вид.
Логън се намести до Пабло.
-          Не ми се искаше да ти го казвам, но щеше да научиш рано или късно. Всъщност, полицията ме смята за главен заподозрян...
Устните на Логън се извиха в горчива усмивка.
-          Сякаш бих могъл да убия Дорис. Та тя беше същински ангел...
За първи път откакто откри безжизненото и’ тяло очите му започнаха да се пълнят със сълзи, сякаш най-после осъзнаваше какво точно се бе случило. Побърза да направи опит да изтрие няколкото избягали сълзи.
-          Извинявай.
За какво точно се извиняваше? Че е показал слабост? Усети как тревожните мисли отново се прокрадват в съзнанието му. В миг на безсилие наруши даденото обещание и обви нежно ръце около тялото на Пабло, сякаш да се убеди, че въпреки всичко той все още е там.
-          Извинявай...Аз...толкова съжалявам... – сълзите капеха все по-упорито, независимо от непрестанните опити на Логън да ги подтисне.
Сърцето на Пабло болезнено се сви на топка, една отдавна забравена буца се завърна в гърлото му. Придвижи ръце и ги плъзна по извивките на широкия гръб, откликвайки на прегръдката. Как искаше да сподели всичко. И сълзите, и болката. Но можеше да сподели само топлината. Присламчи дребното си телце по-близо.
- Логън… - опита се да го успокои с гласа си, малко по-късно потърси наводнените лешникови очи. Отново не контролираше действията си. Гъбичките на пръстите попиваха стичащите се по бузите сълзи. – Нямаш вина за нищо. За нищо…
Сълзите замъгляваха чертите на Пабло, и караха цялата ситуация да изглежда като нереален сън. Воден от инстинктите си Логън приближи лице до това на дребничкия блондин, но се спря преди заветната цел. Какви ги вършеше? Нямаше право да се държи така. Освободи се с нежелание от прегръдката.
-          Аз...Не знам какво ме прихвана. Благодаря ти, че се опита да ме успокоиш. Не трябваше да те товаря с това. В момента си имаш достатъчно грижи. Относно онзи...мотор...надявам се ще си получи заслуженото.
Логън се изправи нервно от пейката.
-          Най-добре да те върна в болницата. Приятелят ти сигурно се притеснява за теб. Не искам да отнемам повече от времето ви заедно. Ще те заведа до стаята, и ще се прибирам.
Не смееше да погледне Пабло в очите.
Замига объркано, но бе прекалено замаян, за да навърже думите в съзнанието си. Ако не беше случката, която очевидно Логън преживяваше тежко, Пабло би си помислил, че нетипичното му нервничене е заради него. Това, че избегна погледа му също го озадачи. Държанието му бе непонятно за уверен и красив мъж, който може да има каквото поиска. Покрай ъгълчетата на устните се прокрадна усмивка. Знаеше, че моментът не е подходящ, затова я сдържа. Но тази нова светлина, в която виждаше Логън, определено му въздейства. Прииска му се само да го задържи при себе си и да го опознае по-добре. Предишният страх сега си беше взел почивка. А и ужасяващото емоционално привързване, което го плашеше, при всички случаи вече беше факт.
- Даниел си тръгна. – излезе между сухите му устни малко, преди да стигнат стаята. Пабло беше дал знак на приятеля си да се прибере още одеве. Време беше да се наспи и да се погрижи за своите си работи. Достатъчно го бе наглеждал след побоя, че вече с нищо не можеше да му се издължи. – Той…ми е само приятел. Свири в един бар и там се запознахме. – приседна на леглото, все още покрито с плътното одеяло. За първи път бе толкова спокоен в присъствието на Логън, но това със сигурност се дължеше на състоянието му и остатъчния ефект на обезболяващите в кръвта му. – Доста мислих и искам да те помоля нещо.
Новата информация успокои Логън до известна степен, но това не притъпи напълно начина, по който се чувстваше. Държа се като пълен егоист, и добре че се спря навреме. Пабло не му беше позволил такива своеволия, и въпреки че в миналото бе откраднал целувки от много жени, макар че при тяхната готовност кражба е силно казано, това не му даваше право да повтаря тези свои волности. Странно, никога преди не се беше притеснявал за такива дребни подробности. За първи път бе привлечен от мъж, и то такъв който беше пълна противоположност на неговия характер. Или поне на сегашното му Аз.
-          Слушам те.
Заръфа устни. Все още му се струваше неуместно да моли Логън за каквото и да е, но нали вече се бяха сближили. Трагедията сближаваше хората доста по-бързо, отколкото каквото и да е друго. А и този път му се искаше да постъпи правилно и не толкова егоистично.
- Можеш ли да представиш Даниел на бившата си съпруга? Не е завършил музикално училище, но свири много добре, а и умее да пише песни… - опита да се обоснове, но за момент свали поглед от високата фигура насреща и зарея зеленикавите си ириси в отвратителния бял под. – Истината е, че ако не беше той, сега щях да съм мъртъв. – добави, преглъщайки тежко. Защо трябваше вечно да чувства, че животът му зависи от някой друг или принадлежи на някой друг, а не на самия него. – Искам да му върна услугата....
Лицето на Логън помръкна за момент. Как би могъл да му откаже? Щом това е желанието му, той ще се съгласи с него. Най-малкото беше благодарен на Даниел, така че това бе добра възможност.
-          Няма проблем. Ще се погрижа да ги срещна. Можеш да му предадеш да ми се обади...Почакай, не мисля че съм ти давал номера си - почувства се глупаво - Момент.
Извади малко бяло листче, написа цифрите на него и го подаде на Пабло. Понечи да излезе от стаята, но нещо не му позволи. Обърна се отново към момчето.
-          Колко време ще трябва да останеш тук? Ще се радвам...да те видя след като те изпишат, или нещо такова.
„По дяволите, дори тинейджърите измислят по-добри реплики от това!”
- Нещо такова…? – на лицето му заигра многозначителна усмивка. – Като повечето ни „инцидентни“ срещи досега? – промърмори по-скоро на себе си. Обичаше да се самоиронизира. Защото нищо никога не се случваше нормално в живота му. Този хаос му харесваше само, защото бе привикнал към него, но вече започваше да го ужасява все повече. Сега, когато и мирисът на смърт дебнеше наоколо като сянка. – Малко е късно за това, но е по-добре да стоиш далеч от мен… - опита да излезе като предуперждение, но беше просто една тиха молба, която скоро остана забравена в миналото. Към стаята забързаха множество стъпки и сякаш шестото чувство се събуди у блондина. Знаеше, че вратата ще се отвори и сякаш почти предвиди какво ще изникне зад нея. Беше притаил дъх още преди да чуе дръжката на вратата и шумното изскърцване. В болничната стая като хрътки нахлуха няколко души.
- Ние сме от имиграционната служба. Беше подаден сигнал, че в тази стая е настанен имигрант без виза. – ледените сиви очи се спряха върху Пабло, който отчаяно се скри зад едрия гръб на Логън, а ръцете му стиснаха здраво палтото му. Беше буквалната картинка на удавник, хванал се за сламка. Нямаше какво да стори, за да избяга от това. Но може би такава бе съдбата му. – Това момче пребивава нелегално тук, трябва да го отведем веднага!
Сълзите потекоха от очите му, макар че ги беше стиснал, заровил лице в чуждия аромат. Ако не друго, искаше да отнесе колкото се може от този аромат и топлина със себе си.

"Съседи"

"Съседи"

Re: "Съседи"

Re: "Съседи"

Re: "Съседи"

Re: "Съседи"

Re: "Съседи"

Re: "Съседи"

Re: "Съседи"

Re: "Съседи"

Re: "Съседи"

Re: "Съседи"

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
		1	2	3	4	5
6	7	8	9	10	11	12
13	14	15	16	17	18	19
20	21	22	23	24	25	26
27	28	29	30	31