Re: Отведи ме в твоя свят

Нед Авг 09, 2020 2:43 pm

Единадесета част

Гъста мъгла. Усещам тялото си прекалено тежко, сякаш е от гипс. Не виждам никого наоколо. Тишината е зловеща. Защо съм сама тук? Това не ми харесва! Искам да се махна!

Успявам да се раздвижа. Левият ми крак настъпва нещо мокро. Свеждам поглед. Трудно е да различа каквото и да е, но този наситен отенък е невъзможно да се сбърка. Кръв...Накъдето и да се обърна, земята под мен е напоена с кръв...Гъста, лепкава, стелеща се на талази кръв...

Нечия ръка се подава изпод мътната субстанция и ме сграбчва за крака.

- Не! Пусни ме!

Опитвам да се измъкна, но тогава и останалата част от тялото се показва извън червеното. Кръвта се стича надолу и открива жена, която продължава да ме държи здраво с нечовешка сила. На врата ѝ се чернее число. Съсредоточавам вниманието си там, в опит да различа размазаните цифри.

От всичките ми страни започват да прииждат още като нея, всички протегнали ръце, за да ме уловят. Поредица от цифри. По ръце, крака, лица, корем, навсякъде. Всеки има поне по една.

- Кои сте вие, по дяволите? Какво искате от мен??

Жената ме издърпва към локвата кръв, от която се появи.

- Не! Остави ме!!

И тогава го забелязвам пред себе си. Сваля бавно черната си маска, откривайки нежнозелени ириси. На гърдите му ясно личи неговото собствено число – 15. Той забива нокти в плътта си и я разкъсва, без дори да трепне.

- Аз съм...грозен експеримент...хибрид, ако щеш. Времето ми изтече.

Обръща ми гръб и се отдалечава в морето от кръв.

- Хиро, не си тръгвай! Хиро!!

***

Примигвам и опитвам да фокусирам погледа си. Над мен е единствено белият таван. Разтърквам очи и тогава усещам сълзите, които са потекли по бузите ми. Имам адско главоболие. Опитвам да се изправя в леглото, но без успех. Не помня да съм се връщала у дома. Спомените ми, като цяло, са прекалено смътни. Започвам да се замислям къде свършват кошмарите и къде започва реалността. Оставам в легнало положение за още известно време, опитвайки да подредя мислите си и да събудя съзнанието си максимално много. Когато най-после се надигам, не съм постигнала нито едно от двете, но, и да искам, не мога да лежа вечно. Трябва да разбера.

- Грейс? – затърсвам приятелката си.

- Най-после се събуди! Как се чувстваш? – звънкият ѝ глас ме посреща на прага на малкия ни хол.

- Колко време съм спала?

- Някъде около 10 часа. Лекарят каза, че имаш леко сътресение от удара, нищо сериозно.

- Лекар? Какъв лекар? Ами Хиро?

Грейс избягва да ме погледне директно в очите. Мамка му...Надявах се да съм сънувала, но и тази надежда бързо се изпарява. Сълзите парят в и без това подпухналите ми от съня очи. Грейс бърза да ме прегърне силно, поемайки тежестта на цялата ми болка, която се лее като из ведро.

- Защо...трябваше да го прави...Защо...

- Поплачи си. Толкова, колкото ти е необходимо.

Грейс милва косата ми успокояващо. Винаги е бдяла над мен като майка орлица и сега отново полагам глава на нейното рамо, благодарна за подкрепата ѝ.

***

- Открихме женски вещи в апартамента на Прототип 15.

- Разберете коя е жената и се отървете от нея. Унищожете всяко най-малко нещо, което може да подскаже за някогашното му съществуване.

- Разбрано, Сър.

***

Гълтам хапче за главоболие и се моля да свърши работата си. Иска ми се да подреждам, да държа ръцете си заети с нещо, за да не мисля за неизбежното, но стаята ми, както винаги, е прекалено подредена. По дяволите, OCD-то ми! Теди спи кротко върху леглото ми. Погалвам го зад ушите и въздъхвам. Започвам да ровя из чекмеджетата и шкафчетата, в търсене на дневника си. Щом не мога да подреждам, поне да нахвърлям мислите си някъде. Спирам търсенето си, когато попадам на малкия пакет с черната пандела. Съвсем бях забравила за него. Още по-странното е, че и г-ца Хамасаки повече не го е споменавала. Грабвам телефона си и я набирам.

- Извинете, ако ви притеснявам, г-це Хамасаки, но искам да попитам нещо относно пратката, която трябваше да доставя преди няколко месеца?

- Каква пратка имаш предвид?

- Малката кутия с черна пандела, за която ми казахте, че на всяка цена трябва да достигне получателя си.

- За каква кутия говориш?

- Как така? Вие бяхте тази...

- Деси, не знам за какво говориш, но и нямам време за това в момента. Ако нямаш други въпроси, ще се видим утре на работа.

- Да...Разбира се...Приятна вечер, Г-це Хамасаки.

Затварям телефона и се опитвам да смеля информацията. Оставям го настрани и взимам пакета в ръце. Подканва ме да го отворя, да разкрия мистерията зад него. Щом шефката ми твърди, че не знае за какво става въпрос, значи мога да го отворя без угризения на съвестта. Подхващам единия край на панделата и го издърпвам внимателно. Декоративната лента се отдръпва без проблем от кутията. Затаявам дъх и отварям горната част. Вътре, на малка лилава възглавничка, стои нещо като сребърно колие, или по-скоро медальон. Повдигам го внимателно и го разглеждам отблизо.

- Хмм, не изглежда като нещо специално. Харесва ми малкият камък в горната част.

Обръщам го от другата страна и застивам на мястото си. Цифрата 15...

- Хиро...Но, как е възможно...

Вземам отново кутията и повдигам възглавничката. Там откривам малък плик с името си. Отварям го набързо и зачитам съдържанието на писмото.

„Здравей, любима.

Ако четеш това, значи съм успял в начинанието си. Убеден съм, че си страшно объркана, но ти обещавам, че това няма да е за дълго.

На първо място искам да ти благодаря за всичко. Ти си първата, която не погледна към мен, сякаш съм чудовище. Нито веднъж. Не искаше и не очакваше нищо от мен, а ми даде толкова много.

Моят жизнен път приключи. Това е изборът ми. За пръв път в съществуването си пътят пред мен е толкова ясен. За пръв път имам усещането, че контролирам съдбата си.

Не бих могъл да опиша с думи какво точно чувствам, затова просто искам да ти „Благодаря" за всичко. Благодарение на теб почувствах какво е да си човек...отново. Макар времето ми с теб да бе кратко, научих какво е щастие.

Моля те, не тъжи. Винаги ще съм с теб. Трябва само да го пожелаеш."

- Хиро...

Усещам как сълзите отново се надигат в мен.

***

- Намерихме момичето. Влизаме в сградата.

***

- Грейс! Нуждая се от помощта ти.

Показвам ѝ медальона и писмото, и изчаквам не особено търпеливо да го прочете. Споменавам и странния си разговор с г-ца Хамасаки, и цялата мистерия около пакета.

- Е, какво мислиш?

- Не разбирам напълно ситуацията, но едно е повече от ясно.

- Какво е то? – подканвам я да продължи.

- Хиро те чака.

Поглеждам я така, сякаш тотално е загубила разсъдъка си.

- Как така?

- Замисли се, глупаче. Той сам го е написал: „Винаги ще съм с теб. Трябва само да го пожелаеш."

- Но...

- Ти сама ми каза, че свързваш числото 15 с Хиро, а той явно е направил всичко възможно пакетът да достигне до теб, по един или друг начин, и то преди няколко месеца. Как, според теб, е знаел за смъртта си?

Замислям се над думите ѝ.

- Права си...

Повдигам отново медальона пред очите си. На светлината на лампата камъкът заблестява. В този момент осъзнавам нещо. Когато открих Мистериозния мъж...не, Хиро, медальонът беше с мен. Ами ако...

- Грейс...аз...

- Ако това е, което наистина искаш, върви при него. Аз ще се погрижа за Теди.

- Сигурна ли си?

- Напълно. Можеш да разчиташ на мен.

Усмихва ми се топло. Напълно типичната за нея усмивка. Не знам как бих могла въобще да ѝ се отблагодаря за всичко. Прегръщам я силно.

- Страшно много те обичам.

- Аз също.

Стряскам се от силно блъскане.

- Отворете вратата!!

- Тръгвай, сега! – Грейс ме избутва от себе си – Ще се оправя с тях.

Единствено кимвам в отговор. Затварям очи и се съсредоточавам върху образа на Хиро, стискайки здраво медальона.

„Заведи ме при Хиро. Искам да видя Хиро.", повтарям наум.

Щом отново ги отварям, виждам безкрайното поле, което се шири пред погледа ми. Сърцето ми забива бързо. Поглеждам за последно към Грейс, преди да побягна напред, покрай хилядите пъстроцветни цветя.

Нед Авг 09, 2020 2:46 pm

Дванадесета част

През цялото време, докато бягам, се заслушвам внимателно, в опит да уловя гласа му. И не след дълго успявам.

В очите ми се натрупват сълзи от щастие. Побягвам още по-бързо, ако това въобще е възможно. Гоня сълзите с опакото на ръката си. Искам да видя всичко ясно.

Бялата сграда. Извитият покрив. Хиро, облечен в бяло кимоно, приседнал на прага, пеещ красивата си песен. Не се сдържам и извиквам, колкото ми гърло държи.

- ХИРО!

Той се обръща към мен и озарява света ми с усмивката си. Скачам в отворените му обятия.

- Ако това е сън, не искам никога да се събуждам!

- Не е сън, мила моя. Аз съм тук, до теб.

- Но, аз видях как...умираш...

- Това беше другото ми „Аз". Ела с мен, ще ти обясня всичко.

******

- Професоре, трябва да видите това.

Младото момче постави в ръцете му малка флашка.

- Помните ли мъжа, който се самоуби наскоро?

- Този, който скочи от небостъргач?

- Да. Танака Хиро – мистериозният бизнесмен, за който никой не знаеше нищо. Бях там, когато се случи всичко. Но не само животът на този човек беше забулен в мистерия. Същото се отнася и за смъртта му.

- Какво имаш предвид?

Професор Фукуда включи флашката в компютъра си.

- Никой не се опита да го спре. Всички гледаха като омагьосани, включително и аз, до момента, в който скочи. Тогава чух глас в главата си. Щом тялото му срещна асфалта, всички като че ли се опомниха и започнаха да звънят на службите. Аз побързах да запълня заръката на гласа. Скъсах парче от напоената с кръв риза и откъснах косъм от косата му. След това избягах набързо от мястото.

- Ти луд ли си, Коичи?? Ами, ако някой съобщи на полицията?

- Това няма значение. Важното е какво открих, щом изследвах кръвта и Днк-то от косата. Разгледайте тези снимки.Коичи отвори две от изображенията от флашката.

- Това са кръвните му телца, погледнати под микроскоп.

Професор Фукуда намести очилата си.

- А това – структурата на Днк-то му. Какво ще кажете?

- Не е възможно. Та то е неразпознаваемо.

- Точно така. Оригиналното Днк е било изменено, за да се получи нов организъм, невиждан досега.

Коичи се отдръпна от екрана на компютъра.

- Има и още нещо, което ми каза онзи глас...Спомена име.

- Какво име?

Професор Фукуда се завъртя със стола си и се загледа очакващо към момчето.

- Корпорация Даичи. В инвестиции притежават над 100 билиона йени. Доста сериозна сума. Нищо от това не е случайно, Професоре.

Коичи се надвеси над по-възрастния от него мъж.

- Този тип е искал да ни каже нещо и не само успя да го направи, ами постави в ръцете ни много ценна информация. Напълно възможно е да провеждат незаконни експерименти, с цел генетична модификация, и то под носа на Японското правителство. Представете си армия от свръх човеци, създадени в лаборатория. Според мен, този Хиро Танака се е надявал някой да разкрие тайната.

******

- Благодарение на способностите ми, стига една част от мен да остане жива, тя може да продължи да съществува, дори физическата ми форма да умре. Тези, които ме създадоха, не са наясно с пълния обхват на възможностите ми. Никога няма да ни открият тук. Изградих този алтернативен свят за нас. Тук можем да сме заедно, независимо от всичко и всички. Докато носиш медальона – Хиро го взима от ръката ми и го закача около врата ми - нищо няма да може да застане между нас. Той е връзката ти с мен и този свят. Не ти ли казах? От момента, в който те видях, поисках да си моя. Искаш ли да живееш с мен в този скромен свят, който принадлежи единствено на нас двамата?

- Хиро... – поглеждам влюбено към него - Веднъж те загубих, отказвам да те губя втори път. Не искам нищо и никой повече да ни разделя. Ще остана тук с теб!

Светът, погледнат през очите на Грейс:

- Здравей, мила приятелко. Как се чувстваш днес? Донесох ти малък подарък.

Тя постави малкия пакет с черна панделка на масичката до болничното легло. Погали нежно чуждото чело и отметна оттам кичур коса.

- И аз, и Теди те чакаме с нетърпение да се събудиш, чуваш ли?

Избърса една сълза, настанила се в ъгълчето на окото ѝ.

- Виждам, че отново сте тук.

Възрастният мъж влезе в стаята и затвори плъзгащата врата след себе си.

- Здравейте, Докторе. – Грейс се поклони уважително - Не бих пропуснала възможност да дойда да я видя.

- Сигурен съм, че тя би ви била страшно благодарна.

- Как е тя, Докторе? Някаква промяна от последното ми идване?

- За съжаление, не. Все още спи дълбоко.

- Ясно.

- Всичко с жизнените ѝ показатели изглежда нормално. – заключва лекарят, щом внимателно разглежда данните на монитора - Ще ви остава насаме с нея.

- Благодаря ви, Докторе.

Грейс седна на леглото до приятелката си и пое ръката ѝ в своята.

- Колко време мина вече? Изгубих бройката на месеците. Откриха те премръзнала в малка тъмна уличка в Минами. Може би ако те бяха намерили по-навреме... – Грейс преглътна буцата, заседнала в гърлото ѝ – Докато почиствах стаята ти открих това.

Грейс се протегна и взе малката кутийка от масичката.

- Извини ме, задето си позволих да я отворя. Не знам как би реагирала на това, което е вътре, но...

Грейс извади красивия медальон. Внимателно повдигна главата на Деси, закопча го на врата ѝ и отново върна главата ѝ на възглавницата.

- Явно това ти принадлежи. Заедно с него имаше и бележка. Сега ще ти я прочета.

- „Здравей, любима." – Грейс зачете на глас – Знай, че не съм спирал да мисля за теб. Както винаги, ще те чакам в нашия свят, там където винаги ще съществуваме заедно. Знай, че всяка секунда от всеки ден аз продължавам да съм с теб. Просто затвори очи и нека желанието ти те доведе при мен.

Вечно твой...Танака Хиро..."

Грейс сгъна малкото листче, прибра го в кутията и я затвори отново. Избърса сълзите от очите си и се запъти към вратата.

- Ще дойда пак утре... – обърна се отново да погледне към Деси - Върни се при нас, мила приятелко. Върни се и намери пътя до любимия си мъж.

******

- „Ще бъда до теб във всяка една реалност."

Думи, прошепнати в бездната на времето.

Кое е истина, кое лъжа?

Кое е реалност и кое плод на въображението ни?

Спиралата на времето не спира своя ход. Пречупва се отново, откривайки нов път и нова реалност за тези, които желаят да се потопят в нея и да изживеят най-смелите си мечти.

Ами ти?

За какво мечтаеш?

К Р А Й ?

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
		1	2	3	4	5
6	7	8	9	10	11	12
13	14	15	16	17	18	19
20	21	22	23	24	25	26
27	28	29	30	31