Индекс
Последни снимки
Търсене
Регистрирайте се
ВходСтраница 1 от 2 • 1, 2 
DesiSkorm- Местожителство : Град "Фантазия"
Отведи ме в твоя свят
Нед Авг 09, 2020 2:25 pm
Отведи ме в твоя свят
Първа част
Той е най-красивият сред тълпата от хора. Носи черна маска, която нежно допълва чертите му и от която гледат две красиви зелени очи. Облечен е с костюм, който му придава царствен вид. Ще си кажете, че е някой принц излязъл от приказките. Знайте едно, външният вид често лъже. Но за това ще ви разкажа по-късно.
- Не си прави труда, чух, че бил голям женкар! – слага край на фантазиите ми Грейс.
- А? Не, аз не гледах него! Просто се наслаждавам на приятното парти.
- Щом казваш. Хайде, ела да пийнем нещо.
Тя ме хваща за ръка и ме повежда през пъстроцветното море от маски. Никога не си бях и мечтала да попадна на такова място, а и едва ли някога щях, ако Грейс не бе използвала връзките си. Въпреки, че живеем заедно вече година, тя не спира да ме изненадва. Честно, това момиче може всичко!
- Я, кой пак се замечта! Тази вечер определено не си тук. Имаш нужда от приятел, миличка. Ако искаш, веднага мога да те уредя.
- О, не се и съмнявам, но ще откажа. Не ми се занимава с мъже.
- Дори с мъже като Хиро?
- Кой е Хиро?
- Е, бива ли такова нещо? Цяла вечер не сваляш поглед от него, а дори не знаеш името му.
- Извини ме, търсят ме по телефона.
Бързам да изляза на терасата, преди да е заподозряла нещо. Там, слава богу, няма никой. Затварям очи и оставям нощния вятър нежно да разроши косите ми. Това винаги ми действа разпускащо. Но явно опиянението ми няма да трае дълго. Дочувам как някой ме приближава с бавни крачки.
- Извинете, но искам да остана малко сама. – казвам, без дори да отворя очи.
- Не се дръжте като глупачка. Вътре в залата всички се забавляват, а вие сте тук отвън. Да не се мислите за по-специална от останалите?
Не вярвам на ушите си. Кой е той, че да ми говори така?!?
- Не мислите ли, че си позволявате прекале.... – спирам по средата на изречението, усетила колко близо е лицето му до моето.
Това е той - женкарят с красивите зелени очи. Свалил е маската си. Без нея е дори още по-красив. Усещам, че се изчервявам. Ядосвам се на себе си, че толкова лесно съм загубила самообладание.
- Терасата е изцяло ваша. Тръгвам си. Партито и без това не е чак толкова интересно.
Избутвам го настрани, малко по-грубо отколкото възнамерявах, и се запътвам обратно към залата. Токчетата ми почукват толкова силно, сякаш всеки момент ще пробият дупка в мраморния под.
Изведнъж ме пронизват студени тръпки и всичко около мен затихва. Оглеждам залата, която бе толкова оживена преди само миг, и едва не извиквам. Заобиколена съм от безжизнените тела на мъже и жени, чиито облекла са загубили пъстротата си, а лицата им са станали черни и се сливат с мрамора. Краката не ме държат и се строполявам на пода.
Все още не мога да се съвзема, когато дочувам стъпките му.
- Е, все още ли се имаш за по – специална? Ти си като всички останали тук. Вие, хората, толкова добре умеете да замаскирвате чувствата си, че дори не ви трябват маски. Кога ли най-накрая ще се научите? Вашето съществуване е само една незначителна частица от вселената. Какви глупави същества!
Изтръпвам от звука на зловещия му смях.
- Деси, ДЕСИ!
- Какво?
Стряскам се от виковете на приятелката ми.
- Слава богу! Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак. Добре ли си?
Оглеждам се. Всички около мен танцуват, сякаш това, което видях преди секунда, е било само кошмар. Усмихвам се.
- Уморена съм. Ще се прибирам.
- Сигурна ли си, че си добре?
- Не се притеснявай за мен. Забавлявай се! Ще се видим вкъщи.
Грейс ме прегръща силно и се изгубва в тълпата. Отдалечавам се с бързи крачки, без да поглеждам назад. Нима това, което видях, бе само плод на въображението ми? Не, не мога да повярвам на това!
- Деси, не бъди глупава! Такива неща се случват само във филмите на ужасите, които от днес спираш да гледаш! – успокоявам се на глас.
Вече малко по-спокойна, закрачвам по заледените улици на града. Осака е толкова красив по това време на годината. Грейс многократно ме моли да не се разхождам сама късно вечер, но аз така и не я послушах. Все пак, не бях дошла в Япония, за да пътувам само с автобуси или влакове. Още повече когато Осака се бе преобразил толкова много с идването на първия сняг.
Потънала съм в собствените си мисли, докато не усещам да ме побиват тръпки. Знам, че не е от студа. Закрачвам по-бързо, колкото ми позволяват токчетата. Толкова съм се забързала, че не забелязвам леда под краката си и за един миг съм на земята.
- По дяволите!
Изругавам силно, сплашвайки една улична котка.
- Лошо ли паднахте? Нека ви помогна.
Пред мен стои същият онзи мъж. В съзнанието ми веднага изплува кошмарът от по-рано. Не смея да помръдна. Той ми подава ръка и се усмихва.
- Едва ли искате да останете на земята. Ще настинете за нула време.
Прав е. Не искам да оставам там, още повече с него. Хващам ръката му и се изправям.
- Какво правите тук?
- Проследих ви.
- Значи първо се държите арогантно с жените, а след това ги следите? Нищо чудно, че ви се носи слава на женкар.
- Ха-ха!
- Какво е толкова смешно?!? – питам ядосано.
- Не вярвайте на всичко, което казват хората. А относно поведението ми по-рано, моля да ме извините. Не съм искал да ви обидя.
- Обидил? О, не. Вие не ме познавате, но аз не се обиждам толкова лесно.
Правя неуспешен опит да се усмихна.
- Очите на една жена показват много повече, отколкото тя някога би си признала.
- Вижте, не ми се слушат речите ви. А сега ме извинете, но смятам да се прибирам.
Преди да направя и крачка, той стиска ръката ми. Обръщам се и за миг замръзвам на мястото си. Онези красиви зелени очи вече ги няма. Сякаш някой ги е боядисал в кърваво червено.
- Привлекателна жена като вас не бива да се скита съвсем сама късно вечер. Никога не знаете кой може да ви следи.
Пуска ръката ми и бавно се изгубва в тъмнината.
***
Затръшвам вратата след себе си. По лицето ми се стичат капки студена пот.
- Сигурно полудявам. Това е единственото логично обяснение.
Събличам се и се строполявам на леглото. Толкова съм изтощена, че за миг забравям за всичко случило се тази вечер и заспивам.
Тази нощ отново сънувам своя принц на бял кон, но този път той не е сам. С него е мистериозният мъж от партито, яздейки черен като нощта кон. И двамата протягат ръце към мен.
- Няма да те чакаме вечно. Време е да направиш своя избор.
Протягам ръка...и се събуждам от нещо меко, което се търка в лицето ми. Разтърквам очи.
- Теди?
- Мяу!
- Ти ли си, пакостнико такъв? Винаги ме спасяваш от кошмарите ми.
Той измяуква нежно, свива се на кълбо до мен и заспива. Усмихвам се, пожелавам му "Лека нощ" и отново потъвам в дълбок сън.
- DesiSkorm
- Местожителство : Град "Фантазия"
Re: Отведи ме в твоя свят
Нед Авг 09, 2020 2:27 pm
Втора част
- По дяволите! Закъснявам!
Препускам към библиотеката с раница на рамо и чаша кафе в ръка.
- Извинете!
Това е сигурно десетият човек, когото блъскам тази сутрин. Добре, че японският ми вече е доста по-добър, та не ми се ядосват чак толкова.
Вече едва дишам, когато най-после достигам целта си.
- Закъсняваш с двадесет и две минути!
За разлика от мен, виковете на г-ца Хамасаки никога не закъсняват. Дори напротив, тя е адски точна.
- Много съжалявам, снощи бях на парти и...
- Това добавя още минута към закъснението ти. Ако бях на теб, щях да пропусна оправданията и да се захващам за работа.
- Да, госпожице.
За управителка на библиотека е доста избухлива, но пък няма как да не я уважава човек. В библиотеката има всичко – буквално от А до Я. Г-ца Хамасаки бе посветила живота си на събирането на книги от цял свят. На мнение е, че всеки човек трябва да прочете поне по една книга от всяко кътче на света. Това е и причината да я уважавам толкова много – решителна е и отстоява принципите си.
- Някой ден и аз ще бъда като нея. – промърморвам на себе си.
Върволицата от ученици също не закъснява. Бързам да отида на мястото си, за да мога да запиша всеки един от тях. Повечето от тях се отправят към читалнята, с надеждата да напреднат с уроците си.
Денят обещава да е като всеки друг. Въпреки че списъкът с имена сякаш няма край, вече съм свикнала с това и не ми прави чак такова впечатление.
- А как е вашето име?
- Хиро. Танака Хиро.
- Имате ли читателска карта? – питам, без дори да отлепям очи от списъка.
- Не, но се надявах вие да ми помогнете.
- Ще ми трябва личната ви карта.
- Разбира се. Заповядайте.
- Таксата за издаване на читателска карта е...
Спирам на половината изречение, щом забелязвам на кого принадлежи личната карта.
- Защо сте тук?
Стоя неподвижно, надвесена над списъка с имена.
- Дойдох за читателска карта, както ви казах и по-рано. Мисля, че библиотеката е прекрасна и ми се иска да прекарвам повече време тук.
- Както казвах, таксата е...
- Не знаете ли, че когато разговаряте с някого, трябва да го гледате в очите? А аз ви имах за възпитана.
Насилвам се да погледна към него. Облечен е в синя риза и бял панталон, който перфектно пасва на фигурата му. Носи ослепително бяла вратовръзка, а черната му коса пада нежно на къдрици. С две думи - прекалено перфектен. Изведнъж ми се приисква да не съм облечена толкова невзрачно.
- Та, както казвах, таксата е 500 йени. Ще ми трябва подписа ви тук, и тук.
Той поема писалката с дългите си като на пианист пръсти. Наблюдавам с интерес колко внимателно изпипва дори най-малките детайли.
- Честито, вече имате читателска карта за нашата библиотека. Моля, посещавайте ни по-често!
Извиквам възможно най-учтивата си усмивка.
- С най-голямо удоволствие.
Е, неговата усмивка определено е по-сполучлива от моята, a и излъчва някаква странна топлина. Това наистина ли е същият човек, който накара сърцето ми да се свие от страх само преди няколко часа?
Усещам, че погледът му ме изучава с интерес. Нищо чудно, че хората ме смятат за странна. Забила съм поглед в него и не обелвам и дума вече около минута. Усещам укорителния поглед на г-ца Хамасаки и бързо се окопитвам.
- Желаете ли още нещо?
- Всъщност, да. Какво ще кажете, да ме разведете из библиотеката?
- Моля?? Ъм, искам да кажа, това не е част от задълженията ми. Съжалявам, но няма как да го направя.
- Много жалко, защото вече говорих с управителката и тя ми даде пълното си съгласие.
Отправям въпросителен поглед към г-ца Хамасаки, а тя само кимва. Какво, по дяволите?! Откога предлагаме такива услуги? Той да не си мисли, че сме някаква туристическа агенция?! Нямам избор, освен ако не искам да ядосам г-ца Хамасаки още повече и да слушам за това до края на живота си.
- Моля, последвайте ме.
Тръгвам напред, молейки се бързо да му доскучае и да ме остави да си върша работата. Но това така и не се случва. Докато обикаляме рафтовете, той непрестанно ми задава въпроси за различните жанрове книги, любимите ми автори и мнението ми за литературата в днешно време. Вече си умирам за чашата кафе, до която така и не успях да се добера по-рано. Не се сдържам.
- Извинете, но наистина трябва да се връщам на работа. Вече ви показах цялата библиотека.
Понечвам да потегля обратно, когато той сграбчва ръцете ми и ме притиска към един от рафтовете, на който е изписано „Мистерия".
- Закъде сте се разбързали? Не разбирам защо толкова упорито ме избягвате. Опитвам се да бъда мил, но вие просто си го търсите.
- Пуснете ме, или ще извикам!
- Хаха, не забравяйте, че трябва да пазите тишина в библиотеката. Или искате да ви уволнят?
Опитвам да се освободя от хватката му, но той е твърде силен.
- Няма смисъл. Не можете да се измъкнете, освен ако аз не го позволя. Ако се държите прилично, може и да ви пусна.
- Какво искате от мен? Нищо не съм ви направила.
- Нахалството и инатът ви ме подлудяват. Не ви отива да сте толкова упорита с това сладко личице.
- Пуснете ме!
Готова съм да направя пореден опит да се измъкна, когато усещам топлите му устни да се впиват в моите. За миг сърцето ми забива толкова лудо, че имам чувството, че ще изгубя съзнание. Целувката му е завладяваща, объркваща ума и подлудяваща сърцето. Усетила, че му се отдавам напълно, бързам да се съвзема. Хапя го, в отчаян опит да прекъсна целувката, но той само се усмихва и облизва кръвта от устните си.
- Ще ви трябва много повече от това, за да ме спрете.
С едно движение разкопчава ризата ми, карайки копчетата да се затъркалят едно по едно между рафтовете с книги. Изпадам в паника. Как може да ми се случва това и то точно с него? Очите ми се пълнят със сълзи. Изведнъж усещам как отпуска хватката си. Не мога да повярвам. Неговите очи също са пълни със сълзи – с кървави сълзи.
- Аз...не знам какво ме прихвана. Ужасно съжалявам.
Побягва, преди да успея да кажа каквото и да е.
***
Същата вечер не мога да заспя. Случката от днес не ми дава покой. Убедена съм, че видях тъга в очите му, но не знам защо. В един миг бе като гладен звяр, а в следващия плачеше. Да не би да има раздвоение на личността? Каквото и да става с него, явно аз съм причината. Защо все трябва да се забърквам в неприятности?? Аз и моята голяма уста! Ако просто си стоях кротко и се държах мило, едва ли щеше да ми обърне внимание. Но пък онази целувка...
- Не! Няма да мисля за това! Утре ме чака тежък ден и имам нужда да се наспя хубаво.
Обръщам се на другата страна, прегръщам Теди и постепенно се унасям в дълбок сън.
***
- Не можеш да избягаш. Ще бъда навсякъде, дори в сънищата ти!
Смехът му оттеква в ушите ми. Накъдето и да побегнa, срещам него. Къде е красивият рицар на бял кон, когато имам нужда от него?? Извиквам, спъвайки се в един камък. Той ме приближава, слиза от коня си и се надвесва над мен. Понечвам да го ударя с камъка, но той сграбчва ръката ми и забива зъби във врата ми.
***
- Неееееее! – едва не подскачам от леглото.
Отново съм в спалнята си. Заопипвам врата си. Слава богу, всичко е било само сън. Какъв ти сън? Това си беше направо кошмар! Измивам лицето си и се запътвам към кухнята. Имам нужда от огромна чаша кафе. Не съм от тези, които спят спокойно, но пък и никога не бях сънувала толкова реалистични кошмари. Има само един начин да сложа край на това.
- Трябва отново да се срещна с него. Няма от какво да ме е страх!
Опитвам да се окуража, но без успех. Какво толкова ме притеснява? Човек като всички други. Но нещо вътре в мен ми подсказва, че той е нещо много повече.
- DesiSkorm
- Местожителство : Град "Фантазия"
Re: Отведи ме в твоя свят
Нед Авг 09, 2020 2:29 pm
Трета част
С огромни усилия се опитвам да спра напиращите прозявки. Денят едва е започнал, а аз вече се питам кога ли ще свърши. Библиотеката е доста по-пуста днес, което никак не помага на опитите ми да стоя будна.
- Не мога да продължавам така, трябва да сложа край на тази история, или никога отново не ще успея да се наспя.
- Деси, моля, ела с мен.
Тонът на г-ца Хамасаки не търпи отлагане. Чудя се какво ли е толкова спешно.
- Имам много важна задача за теб.
Последвам я с бързи крачки. Когато стигаме кабинета ѝ, тя изважда от бюрото си малък пакет, опакован красиво с черна панделка. Г-ца Хамасаки отговаря на учудването в погледа ми с лека усмивка - нещо, с което не съм свикнала.
- Извинете, Г-це Хамасаки, но за каква, по-точно, задача става въпрос?
- Бих желала този пакет да достигне собственика си днес в 14:00 часа. Наясно съм, че това, което искам от теб, не влиза в задълженията ти, затова веднага щом си готова с поставената ти задача, си свободна до края на деня. Приеми го като знак на благодарност.
Адски съм объркана. В главата ми се трупат все повече и повече въпроси, които не посмявам да задам. Съмнявам се, че ще получа отговори, а още повече се притеснявам, че те никак няма да ми харесат.
- Е, няма ли да кажеш нещо, или просто ще стоиш като изтукана?
Изглежда г-ца Хамасаки се е върнала към предишното си Аз.
- Разбира се, г-це Хамасаки! Можете да разчитате на мен!
- Радвам се да го чуя. А сега се връщай на работа. И бъди точна! Знаеш колко мразя закъсненията.
Искрено се надявам да не е забелязала притеснението, изписано на лицето ми. Цялата тази работа ми се струва много странна, а напоследък това явно се е превърнало в мое ежедневие. Отново си спомням за Хиро и инстинктивно настръхвам. Поглеждам часовника си и въздъхвам. Едва 11:30 часа.
- Определено се нуждая от кафе – огромна и гореща чаша кафе, и то веднага!
***
Излизам от библиотеката в 13:00 часа, решена този път да бъда максимално точна. Притеснява ме мистериозният адрес, който г-ца Хамасаки ми даде. Не познавам тази част на Осака и въпреки успокоенията на Грейс, и прекрасните упътвания, които ми даде, тази работа никак не ми харесва. Шестото ми чувство не спира да се обажда, а то рядко греши.
- Чудя се какво ли има в пакета. Щом г-ца Хамасаки се държи толкова мистериозно, едва ли искам да знам какво е. Може да си е намерила приятел.
Тази мисъл ме разсмива. Представям си как се кара на някого, че е закъснял с две минути за срещата им.
Днес е доста ветровито и искрено съжалявам, че не съм се облякла по-топло. Изваждам бележката с адреса от джоба си, за да проверя за десети път дали се движа в правилната посока. Огромна грешка, защото точно в този миг отново задухва силен вятър. Закривам лицето си с ръце и, когато най-после отварям очи, осъзнавам, че бележката е безвъзвратно загубена.
- По дяволите! Мога спокойно да кажа, че с мен е свършено.
Представям си ядосаната г-ца Хамасаки и ми се приисква да не бях ставала от леглото си тази сутрин. Опитвам да събера мислите си и да си припомня какво точно ми бе обяснила Грейс. Завивам надясно и потеглям по дълга, тясна уличка, която сякаш няма край. Когато най-после излизам от нея, сякаш съм се пренесла в различен свят. В един момент бях в оживения град, а сега пред мен се простира огромно и пусто поле. Сега замръзнало и покрито с красив бял сняг, представям си как ли би изглеждало през пролетта. Винаги съм била толкова влюбена в тихата и нежна прегръдка на природата, та дори ледената зима не ме плаши. Приятното ми опиянение е прекъснато от тревожна мисъл.
- Но...къде всъщност се намирам? Та тук няма жива душа, да не говорим за сгради. Дали все пак не обърках пътя?
Обръщам се, готова да потегля обратно, но нещо ме спира. По-точно един глас, едва доловим в тишината. Глас, който като че ли пее песен, но е прекалено далеч. Сърцето ми забива силно, изпълнено с копнеж по този красив и непознат за мен глас.
- Не знам защо, но...това чувство на топлина...аз не мога да го пренебрегна ей така. – промърморвам толкова тихо, сякаш не говоря аз, а сърцето ми.
Закрачвам по замръзналото поле, твърдо решена да открия човека с вълшебен глас.
- DesiSkorm
- Местожителство : Град "Фантазия"
Re: Отведи ме в твоя свят
Нед Авг 09, 2020 2:31 pm
Четвърта част
Вървя напред без страх, без капчица притеснение, че не знам къде се намирам, или че без проблем бих могла да се загубя и никога повече да не намеря пътя обратно. Съзнанието ми е изцяло погълнато от непознатия глас, който като че ли ме държи в плен на силна магия. Всичко друго изгубва значение – безкрайното замръзнало поле, по което не се вижда и едничка сграда, да не говорим за хора, дъхът ми, който излиза на видими студени кълбета, хилядите падащи снежинки, които с танца си образуват ефирно перде пред очите ми, умората в краката ми от дългото вървене, дебелата покривка лед под тях, върху която, като по чудо, не се подхлъзнах и веднъж. Светът се свежда до един малък сапунен мехур, в който сме затворени аз и гласът. Аз и невидимият мъж, носейки се в красив танц на сетивата. Опитвам се неколкократно да си представя как би изглеждал, но колкото и образи да пресичат съзнанието ми, нито един от тях не е достатъчно красив, достатъчно достоен за тази приказка, в която се нося като върху вълна в морето.
„Искам да го видя", думите кънтят в главата ми, преплитайки се с красивата мелодия, дума по дума, нота по нота. Едва ли някога ще почувствам живота си пълен, ако никога не изпълня този свой копнеж, ако никога не се докосна до тази частица неподправена красота.
Не съм наясно колко време съм вървяла така, но в един дългоочакван миг най-после успявам да видя нещо в далечината. Опитвам да надзърна зад снежната пелена и различавам очертанията на сграда. Дори не се замислям и побягвам напред, което не е най-добрата идея, защото точно момент след това загубвам равновесие и се изръсвам на леда. Извиквам недоволно от болка и разтривам ожулените си колена. Е, това обяснява защо не съм паднала до сега. Въпреки болката, се изправям отново и продължавам. В този момент волята ми е по-силна от което и да е друго чувство. С всяка секунда, в която различавам по някой допълнителен детайл от постройката, сърцето ми забива все по-учестено. Едва ли има по-добър начин да я опиша от това, че прилича на замък, изкаран от приказките. Само че не изглежда съвсем като замък. Доста по-малка е на размери, но компенсира това с голямата площ, която заема на ширина. Толкова чисто бяла е, че се слива с падащия сняг като хамелеон, който се крие от ловуващи очи. Архитектурата е типичната за много азиатски сгради, с мой така любим елемент – покрив с извити ръбове. На фона на цялата тази красота, която ме е докарала до състояние на еуфория, вече дочувам гласа примамливо близко. И най-сетне го виждам. Притежателя на гласа. Мъжа, когото си представих многократно по целия път насам. Сбъднатата ми мечта. Някой, който никога не бих могла да забравя. Мъжът, преследващ ме в сънища и реалност. Танака Хиро.
- Как...
Изведнъж усещам да ме обгръщат наведнъж всички притъпени в досегашния ми унес чувства на студ, умора и болка. Загубвам почва под краката си и с последната капчица сила успявам единствено да доловя как пеенето спира и той дотичва с бързи крачки. Тогава изгубвам съзнание.
- DesiSkorm
- Местожителство : Град "Фантазия"
Re: Отведи ме в твоя свят
Нед Авг 09, 2020 2:34 pm
Пета част
Пред очите ми се е наместила гъста пелена от мъгла. Студът се забива в мен като хиляди игли. Не мога да помръдна дори пръстите си. Сякаш цялото ми тяло е обвито в леден пашкул. Дъхът, едва изплъзващ се покрай премръзнали устни, би замъглил всяко огледало. Дишам по-тежко и от астматик. Като че ли нещо е затиснало гърдите ми и спира притока на въздух.
- Къде...съм...Защо е толкова...нечовешки...студено...?
Не мога да позная едва доловимия дрезгав глас. Опитвам да преглътна, но потръпвам от болка. Сякаш голяма буца е заседнала на гърлото ми и всеки опит да се отърва от неприятното усещане завършва болезнено.
Иска ми се да извикам, да плача, да реагирам по какъвто и да е по-различен начин от това да лежа неподвижно в пълна безпомощност. Спомените ми са размити като кално петно върху току-що почистен под. Внезапна кашлица раздира гърдите ми, карайки ме да потреперя от нов прилив на болка. Цялото ми тяло е плувнало в пот, но ми е студено, адски студено. В замъглените двери на съзнанието си чувам нечий глас, но думите, които казва, остават загадка за мен. Топлата ръка върху челото ми е като благословия. Мислите ми блуждаят между реалността и бълнуването, сякаш борещи се да се задържат на повърхността на дълбок океан. Най-после успявам да изплувам за достатъчно дълго, колкото да освободя съзнанието си от капана на сякаш безкрайното лутане.
Отварям уморено очи. Гледката, която ме посреща, е меко казано объркваща. Море от свободно падащи черни къдрици, красиви зелени очи, скрити зад стъклата на очила с приятен дизайн и притесненото изражение на млад мъж.
„По дяволите...какво прави той тук?"
А къде всъщност е това тук? Размърдвам изтощеното си тяло под тежкото одеяло и с усилие се изправям в седнало положение. Мъжът отдръпва ръката си от челото ми. Оглеждам се наоколо. В болничното помещение сме само аз и той.
- Помниш ли какво се случи?
Думите му ме стряскат. Опитвам се да открия собствения си глас.
- Нямам си...на идея...
Нов опит да преглътна и нов прилив на болка.
- Какво правя...в болницата?
- Лекарите казаха, че е пневмония.
- Какво?...Това не може да е истина...
Слагам длан на пулсиращото си от силно главоболие чело, сякаш това ще промени нещо, и затварям очи за момент.
- Защо си тук с мен? – запитвам, без дори да отворя очи.
- Намерих те припаднала в снега. Цялата беше премръзнала. Доведох те в болницата.
- Колко е часът?
Поглеждам към лявата си ръка, където по принцип нося ръчния си часовник, но от него няма и следа.
- Десет и половина сутринта.
- Какво?! Г-ца Хамасаки ще ме убие!
Правя опит да се изправя от леглото, но Хиро ме спира.
- Всичко е уредено. Шефката ти те пусна в болничен за две седмици.
- Тя какво?
Не мога да повярвам на ушите си.
- Ами Грейс? Къде е тя?
Трудно ми е да повярвам, че приятелката ми не е дошла да ме види, да не говорим за възможността да не знае къде съм и да умира от притеснение. На този етап опитвам да се хвана за какви ли не сламки, само и само да се измъкна от неговата компания. Но той е добре подготвен с отговори на всичките ми въпроси.
- Мина да те види снощи и остана доста дълго. Изпратих я да си почине, за да е свежа за работа днес. Изглеждаше спокойна, че те оставя в моята компания.
„Грейс, предателка такава!"
- Нямаше какво да направи за теб, така или иначе. Цяла нощ беше с висока температура и бълнуваше.
- Това означава ли, че си бил до мен през цялото време?
Пореден прилив на силна кашлица прекъсва следващите думи на Хиро.
- Нека ти донеса нещо топло за пиене. Какво предпочиташ? Кафе? Чай?
- Кафе би било прекрасно. – опитвам да прочистя стържещото си гърло.
Хиро сваля очилата си и разтърква очи. Забелязвам леките черни кръгове под очите му. Намества отново очила и се обръща към вратата.
- Почакай!
Ръката ми инстинктивно полита към него и се вкопчва в бялата памучна риза, с която е облечен. Той се спира, разглеждайки ме изненадано. Погледът ми пада върху отпуснатата вратовръзка и разкопчаните ръкавели.
„Наистина е бил с мен през цялата нощ...", помислям си и пускам намачкалия се под пръстите ми плат.
- Благодаря ти...
Хиро се усмихва леко и излиза в малкия коридор, затваряйки вратата след себе си.
- DesiSkorm
- Местожителство : Град "Фантазия"
Re: Отведи ме в твоя свят
Нед Авг 09, 2020 2:35 pm
Шеста част
Със страх се поглеждам на огледалото в малката тоалетна. Опасенията ми са основателни. Изглеждам като бледо копие на себе си. Лицето ми е сякаш нарисувано с тебешир, а на пипане е като пергаментна хартия. Плисвам се с няколко шепи вода, които като цяло ми действат благоприятно. Никога досега не съм боледувала от пневмония, а най-лошото е, че дори не си спомням какво точно се е случило, преди да се озова тук. Спомените ми са хаотични като парченца пъзел, които чакат най-после да ги сглобя. Но не от тези лесните, на които всички им знаем местата, ами онези упоритите части, които образуват я безкрайно море, я синьо небе.
Не е като да не исках отново да срещна Хиро. Нали точно към това се стремях след поредния сън с него? Но, честно казано, в сегашното ми състояние той е последният човек, когото искам около себе си. Главата ме боли, имам огромна нужда от душ и се чувствам толкова изтощена, сякаш не съм спала с години. Пристъпвам обратно в болничната стая. Хиро все още не се е върнал. Не ме свърта на едно място и затова започвам да тършувам из раницата си. Опитвам да намеря телефона си, но вместо това напипвам някакъв пакет. Изкарвам го, за да го разгледам по-добре, в резултат намачквайки леко луксозната черна панделка.
- Какво...
Спомените неизбежно ме връхлитат. Г-ца Хамасаки, мистериозната пратка, странното ледено поле по средата на Осака, красивият глас, мистериозният мъж...
- МИСТЕРИОЗНИЯТ МЪЖ!
- За кого говориш?
Подскачам леко, стресната от гласа на Хиро. Дори не усетих кога се е върнал. Обръщам се към него, все още с пакета в ръце. Първата ми реакция е да прикрия истината. Отварям уста, но се спирам. Не знам защо, но не мога да излъжа.
- Трябваше да доставя този пакет на някого, когото дори не познавам, но преди да го направя...
Нервно прокарвам пръсти през панделата.
- Ти...какво правеше пред бялата сграда насред нищото?...Наистина ли ти си...мъжът с красивия глас?
Имам чувството, че отговорите на тези въпроси ще ми разкрият голяма тайна, затова събирам смелост и задавам най-важния от тях.
- Кой...си ти всъщност?
Тишината е мъчителна. Чувствам се като малко дете, което е пристъпило невидима линия и ще бъде наказано заради наивността си. Опитвам се да не стискам пакета прекалено силно, но всяка секунда мълчание ме притеснява допълнително. Хиро въздъхва дълбоко, оставяйки чашата кафе на шкафчето до леглото ми.
- Кой съм аз?
Въпросът като че ли затруднява и него самия. Погледът му е някак далечен, сякаш претърсва дълбоко съзнанието си за отговори, които дори не са там. Иска ми се да кажа нещо, каквото и да е, само и само да разкъсам тази отвратителна тегавина, надвиснала над цялата стая.
- Виж, ако не искаш да отговаряш...
- Не бих могъл да дам точно определение за себе си. Дори аз не го знам. Спомените за времето ми като човек отдавна избледняха. Остана само чувството, че някога наистина съм принадлежал към този свят. Не съм ангел, но не съм и демон. Аз съм...грозен експеримент. Същество, което не принадлежи никъде - хибрид, ако щеш. Подла подигравка с това, което някога съм бил. Жалък опит да бъда превърнат в инструмент на нестихващата битка между доброто и злото.
Знаех, че е...по-особен от останалите, но не очаквах да чуя такива...невероятни неща. Честно казано, идея си нямам какво се предполага да кажа в такъв момент. Пристъпвам нервно от крак на крак, надявайки се, че той ще продължи историята си, което не се случва. Прочиствам гърло, в опит да започна каквото и да е изречение, но това ми изиграва лоша шега, защото отново се закашлям. Хиро се доближава до мен и ми подава чашата с кафе.
- Пий, преди да е изстинало.
Оставям пакета с черната панделка и поемам картонената чаша от ръката му.
- Аз...ъмм...
- Няма нужда да казваш каквото и да било.
- Аз не мисля...че си грозен...искам да кажа, грозен експеримент...Така, де...
„Какви са тези глупости, излизащи от устата ми?!"
За мой шок и изненада Хиро избухва в звънък искрен смях.
„По дяволите, наистина е страшно красив."
Като смея да наблегна на думата страшно! А още по-притеснителното е, че осъзнавам как страшно съм хлътнала по него. Бързо минавам покрай Хиро и оставям кафето обратно на шкафчето. На този етап той е спрял да се смее и ме наблюдава със смесица от изненада и любопитство. Сърцето ми бие със сто километра в час. Не че разбирам от тези неща, просто така ми се струва. Обръщам се към него и, преди смелостта ми да излети през прозореца, буквално залепвам устни за неговите, доста по-непохватно, отколкото възнамерявах. Отдръпвам се стреснато, готова да си умра от притеснение, но Хиро не ми го позволява. Намества ръка на тила ми, от което косъмчетата на врата ми настръхват, и ме придърпва към себе си, обединявайки отново устните ни. Къдриците му галят лицето ми. Този път целувката е далеч по-сполучлива и ме оставя без дъх. Напираща кашлица ме кара да се дръпна от него. Проклинам наум проклетата пневмония, като се опитвам да не изкашлям белите си дробове. Очите ми са пълни със сълзи от яд и болка. Хиро ме обгръща в нежна прегръдка. Единственото, което искам в този момент, сгушена в топлото му тяло, е това приятно чувство никога да не си отива.
- DesiSkorm
- Местожителство : Град "Фантазия"
Re: Отведи ме в твоя свят
Нед Авг 09, 2020 2:36 pm
Седма част
Лекарят ме изпраща с десетки различни лекарства и инструкции за приемането им. За пореден път ме пита дали не желая да остана на лечение в болницата и аз отново отказвам категорично. Никога не съм харесвала тези места и не бих останала за по-дълго, освен ако не е крайно наложително. Хиро ме посреща на изхода.
Все още не съм напълно сигурна как се чувствам в създалата се ситуация, особено след това, което ми разказа за себе си. Честно казано, не мисля, че ме е страх от истинската му същност. Освен, че ме стресна доста сериозно на първите ни срещи, не е като да ме е наранил по някакъв начин. Плюс това, ако не ме беше завел в болницата, можех все още да си лежа в снега и да ми се случи нещо далеч по-ужасно. Благодарна съм му и смятам, че заслужава да не бъде третиран като чудовището, за което сам се смята.
Хиро ми се усмихва и за момент успява да изтрие всички тревожни мисли.
- Нека те закарам до апартамента ти.
В главата ми зазвучава аларма.
„Това е последният ти шанс да се измъкнеш! Не тръгнеш ли сега, по-късно ще плачеш!"
Разбира се, знам това, но кой нормален човек би могъл да разсъждава трезво след среща с Хиро? Игнорирам предупредителните знаци, което със сигурност не би изненадало никой. А уж хората се учели от грешките си...
Протягам ръка автоматично, без дори да се замисля дали е удачно. Не съм сигурна какво очаквам да постигна с този жест, но Хиро я поема и ме настанява в колата. Слагам си колана, чудейки се дали джентълменството все пак не е чак толкова на изчезване. Не съм от жените, които държат някой да ги глези, или да им отваря вратата, но самият жест носи приятно усещане, което те кара да се чувстваш специален. Нищо чудно, че толкова хора го желаят, дали наяве или скришно.
Усещам погледа на Хиро, който се разхожда по лицето ми и се обръщам към него с учудване. Имам чувството, че очаква нещо, но не съм сигурна какво точно. Не съм особено добра в четенето на мисли, а още повече в каквито и да е социални ситуации, извън рамките на нормалното. Смея да твърдя, че тази летва е прескочена вече няколко пъти, благодарение на случките от последните дни.
- Всичко наред ли е? – отчаян опит да извлека някаква информация, каквато и да е.
Той ме поглежда съсредоточено за момент, преди да отговори.
- Искаш ли да останеш при мен?
Въпросът му ме хваща неподготвена.
- Какво искаш да кажеш? – опипвам почвата внимателно.
- Можеш да останеш при мен за няколко дни, ако желаеш. Чувствам се отговорен за случилото се.
- Но, защо? Ти не си виновен за нищо! Ако не беше ме завел в болницата, кой знае какво щеше да стане с мен...
В лицето на Хиро се чете открита молба. Не бих могла да му откажа, колкото и да съм раздвоена.
- Добре, приемам поканата, но трябва да минем през апартамента ми, за да си взема малко багаж, трябва да кажа на Грейс, а плюс това имам и котка...
- Ще направим всичко, което пожелаеш. – Хиро прекъсва тирадата ми с топла усмивка, която ме кара да се радвам, че приех.
Нищо, че сърцето ми е в активна стачка, но кой ли го слуша него?
***
Майчице мила! Едва се измъкнах от „атаките" на Грейс, сипещи се като летен дъжд под формата на въпроси. Не пропусна и да ме предупреди колко е важно да използвам предпазни средства. Горко ми когато се върна обратно при нея.
Дълго разглеждах мистериозния пакет, докато накрая не го прибрах в малкото шкафче до леглото си. Не виждах причина да продължавам да го разнасям със себе си за момента. Събрах малко багаж, гушнах Теди и го оставих в опитните ръце на Грейс.
***
- Изглеждаш разочарована.
Намираме се в просторен студио-апартамент. В този момент осъзнавам каква голяма идиотка съм. Какво очаквах всъщност? Разбира се, че ще живее на такова място. Дори той наистина да е мистериозният мъж с красивия глас, което, между другото, не потвърди щом го попитах, едва ли би ме завел в подобния си на дворец дом, изкаран сякаш от приказка. Като се замисля, какво въобще знам за този мъж, освен малкото неща, които сам е споменал за себе си и които ми е все още трудно да възприема? Едно голямо нищо.
„Деси, какво, по дяволите, правиш в апартамента на мъж, когото почти не познаваш?!", извиква силно вътрешният ми глас.
„Глупачка, пълна глупачка!", проклинам наивността си наум.
Най-после се връщам към реалността, щом Хиро ми помахва с ръка, за да привлече вниманието ми. Чудя се, колко ли време съм стояла така с поглед, зареян в нищото.
- Извинявай, отнесох се. Къде да оставя това? – посочвам към багажа си.
- Ела с мен. Ще ти покажа стаята за гости.
Хиро понечва да ме хване за ръка, но аз подскачам като опарена, без всъщност да знам защо.
- Извинявай, не беше нарочно.
Този път аз му подавам ръката си и той ме повежда към една от стаите по-навътре в апартамента. Тя е не по-малко уютна от останалата част от дома му. Съдейки по обзавеждането, което видях за момента, мога спокойно да кажа, че вкусът му ми допада. Навсякъде е подредено, уютно и, дори бих казала, изискано. Липсва типичното претрупване с вещи, към което са склонни много хора. Поглеждам часовника си.
- Станало е време за лекарствата ми. Може ли да си налея чаша вода?
Никога не съм умеела да се отпусна, когато съм в чужд дом. Притеснявам се и от най-малкото.
- Разбира се. Няма нужда да питаш. Чувствай се като у дома си.
„Не че мога да си го позволя, но ще опитам.", отговарям по-скоро на себе си. Вече по-спокойна и изпила лекарставата си, решавам да задам въпроса, който, оставен на мира, ще ме изяде жива.
- Защо, всъщност, ме покани тук? Имам предвид, все пак едва се познаваме...
„Нищо, че дори сме се целували..."
Наместо отговор Хиро се приближава до мен и ме целува страстно.
- Защото те харесвам. Мислех, че е повече от ясно.
- DesiSkorm
- Местожителство : Град "Фантазия"
Re: Отведи ме в твоя свят
Нед Авг 09, 2020 2:38 pm
Осма част
„Аз също те харесвам." – това би бил логичният отговор, а и цялата истина, ако трябва да сме честни. Но никога нищо не е толкова елементарно. Ако беше, светът щеше да е далеч по-лесно за живеене място.
За части от секундата отвръщам на целувката, но бързо след това се отдръпвам, под предлог, че не ми стига въздухът, което е само наполовина вярно.
- Няма да отричам, че и аз те харесвам, не обичам да лъжа, но...
- Страх те е от мен, нали? Разбирам.
- Не, аз...
- Почини си. Малко по-късно ще поръчам вечеря.
Хиро ме оставя сама в стаята. Чувствам се отвратително. Разбира се, че би си помислил това и да ми се обиди. Коя жена целува по собствено желание мъж, а след това се дърпа? Истината е, че и аз не съм сигурна защо се държа по този начин.
Сядам на удобното легло и разглеждам потъналата в тишина стая. Изискаността и уюта, които почувствах по-рано, сякаш вече ги няма. Вместо това са дали път на самота и подтиснатост. Сега вече съм наясно. Не жилището е носело усещане за спокойствие, а самият Хиро. Тялото ми ме подтиква да отида да му се извиня още в този момент, но умът ми отхвърля разпалено тази идея, отключвайки всеки възможен довод защо това не би било най-доброто решение. И, като казвам довод, имам предвид всеки най-малък страх и притеснение, до които може да достигне в този момент. Понякога имам чувството, че всеки един е надписан и складиран прилежно в свое малко чекмедже, така че мозъкът ми да има постоянен достъп до тях.
Имам спешна нужда от тема, която да стопи ледовете. Успявам да изтръгна ума си от любимото му занимание – да ме изтезава, но дълго време не ми идва никаква идея. Започвам да се разхождам нервно из малката стая. Мъжът, облечен изцяло в бяло, не ми излиза от главата.
- Не, не, това може да почака. – опитвам да се убедя. – Ох, просто ще импровизирам и това е!
Все ще се сетя за нещо в последствие. Достатъчно е просто да направя първата крачка, всичко след това ще си дойде на мястото. Внимателно открехвам вратата на стаята и се подготвям психически.
Но него го няма.
- Сигурно е излязъл някъде – промърморвам на себе си.
Тогава до слуха ми достига нещо като...пъшкане, което като че ли идва от дясната ми страна. Обръщам се натам и се заглеждам в затворената врата на банята.
„Не би могъл да прави такива неща докато някой друг е в дома му...нали?" - няма как да не си помисля за такъв вариант.
В това време вратата се отваря и аз, и сърцето ми подскачаме на място.
- Хиро! Здравей! Аз...ъм... – следва неизбежно пелтечене.
За разлика от мен, той отговаря спокойно.
- Извинявай, ако ти се е наложило да чакаш прекалено дълго. Сигурно искаш да си вземеш душ.
- Да, да, би било хубаво! – благодаря му мислено за спасителното въже – Няма да се бавя много – чувствам се длъжна да добавя, въпреки че не съм сигурна точно защо.
Държанието на Хиро е студено и официално, както се и очакваше. Чувствам се още по-зле и от преди малко. На бърза ръка се отървам от дрехите си и се пъхам под душа. Известно време просто стоя под капките гореща вода. Напълно съм наясно какво искам да направя. Дори да не бях, знам до какво ще ме подтикне сърцето ми. Изкъпвам се за отрицателно време, подсушавам се и едва тогава ми светва, че нямам дрехи, които да си облека. Увивам хавлията около тялото си и подтичвам набързо до стаята за гости.
Не след дълго, вече на върха на нетърпението си, пристъпвам извън стаята. Веднъж реша ли се да направя нещо, трябва да го постигна на всяка цена, преди смелостта да ме напусне. За щастие, намирам Хиро в малката кухня.
- Имаш ли нужда от нещо? – същият студен тон, умело прикрит зад любезност, но не достатъчно, та да не го усетя.
Няма да издържа тази неловка ситуация дълго. Никак не обичам недоизяснени отношения и конфликти. Още по малко когато аз съм отговорна за тях.
- Да...всъщност се нуждая от нещо.
Със сърце, потрепващо като листо срещу вятъра, протягам ръце към него и ги обвивам около широкия му гръб.
- Извинявам се за това, което стана по-рано. Не се страхувам от теб, аз просто...честно казано, аз съм от хората, които трудно допускат някого до себе си, но също така тайничко си мечтаят, че някой ще ги изкара от черупката им. Не мога да обясня защо и какво точно ме тласка към теб. Не знам дали това няма да се окаже поредна грешка, но не бих искала ти да се чувстваш зле заради моите страхове. Не си го заслужил с нищо.
Поглеждам нагоре към Хиро, който ме слуша съсредоточено, но единственото, което мога да прочета в лицето му, е че, поне за момента, не ми се сърди чак толкова.
- Искам да кажа само още няколко неща и ще те пусна. В началото се страхувах от теб. Първите ни срещи...не бяха перфектни и мисля, че всеки на мое място би реагирал така. Но, въпреки това, исках да разбера повече за теб. Все още го искам. Много безразсъдно от моя страна, нали? Не излъгах, когато казах, че те харесвам...
- Няма нужда да казваш нищо повече. – Хиро ме прекъсва и за миг на лека паника, примесена с вълнение, се озовавам на кухненския плот, а устните ми с готовност предават фронта пред опитните му целувки.
Нека си го кажем честно – коя жена би отказала мъж, който знае как правилно да ѝ затвори устата?
- От момента, в който те видях на онази тераса, изпитах неистово желание да те получа само за себе си. Опитах да се преборя с тези пориви, които тогава сметнах за неразумни, но, както и преди това, инстинктите ми никога не са грешали. Разбирах, че с поведението си те плаша, но не знаех друг начин, по който да достигна до теб. След това ти сама дойде при мен.
- Значи ти наистина си бил...
- Дори след време да промениш решението си, не мисля, че аз бих могъл да те оставя. Казвам ти го сега. Ще те спечеля и ще бъдеш изцяло моя.
Хиро поставя нежно ръка на бузата ми.
- Погледни ме, Деси. Внимателно.
Изпълнявам заръката и се заглеждам в лицето му. Щом ирисите му сменят цвета си в толкова познатото ми кърваво червено, очите ми се разширяват от изненада, която, в крайна сметка, трае само момент.
- Все още ли те е страх?
Не мога да не се усмихна в отговор.
- Ако целиш да ме изплашиш, трябва да опиташ с нещо ново.
Засмивам се, а в отговор Хиро ме повдига на ръце.
- Все още не си видяла спалнята ми.
Сега и той се усмихва, докато ме носи към въпросната стая.
- Хм? И какво страшно ще видя там?
- Мен.
Не приемам думите му насериозно, но той ми доказва колко точно е прав и единствено състоянието ми ме спасява донякъде. Първият и последен път, в който благодаря на това, че съм болна.
- DesiSkorm
- Местожителство : Град "Фантазия"
Re: Отведи ме в твоя свят
Нед Авг 09, 2020 2:39 pm
Девета част
Изминаха няколко месеца. Най-щастливите в живота ми досега, смея да твърдя. Почти всеки ден съм с Хиро. Грейс постоянно се оплаква колко рядко ме вижда и колко ѝ липсвам, но въпреки това се радва за мен. Работата ми при Г-ца Хамасаки си е все същата. Често си мисля за миналото на Хиро, за което все още не ми е разказал, но съм решила да не настоявам. Огромна част от живота му е обвита в дебела мъгла, която не успявам да разкъсам, колкото и пъти да опитам. Попитах, напълно от любопитсво, тъй като въпросът с професията на хората, които познавам, не е нещо, в което си бъркам носа, освен ако те самите не споделят, но в този случай ми се искаше да разбера как успява да си позволи живота, който води. Единственият отговор, който получих бе, че притежава собствен бизнес. След това спрях да питам. Нека ми каже когато той е готов за това. На този етап, чисто и просто, си стоя мирно в балончето на щастието, от страх да не го пукна. Не е като да не осъзнавам колко глупава, със сигурност, изглежда ситуацията ми отстрани, но това, което получавам от Хиро и, като цяло, отношението му към мен е нещо, от което не съм готова да се откажа.
***
- По дяволите! Трябва да ставам за работа!
Скачам от леглото – не най-гениалната идея, защото главоболието ми се засилва главоломно. Трябва да спра да стоя до толкова късно. Крайно време е да си наложа правила за престоя си в апартамента на Хиро.
- Като стана дума за него – поглеждам към празното легло – отново е успял да се събуди преди мен.
Начинание, в което едва ли някога ще бъда победител, имайки предвид колко обичам да си поспивам.
Отправям се към банята, когато отново чувам нещо подобно на пъшкане зад вратата. Чувствам се страшно раздразнена. Тая няма да я бъде! В яда си отварям вратата, без дори да почукам.
- Можеше да ме събудиш, вместо да правиш това...сам...
Картинката пред мен, обаче, е съвсем различна от предположенията ми. Хиро стои на колена на пода на банята, тялото му се тресе от болезнени конвулсии, а в краката му се е образувала кървава локва. Веднага ме облива паника, а стомахът ми се преобръща. Никога не съм можела да понасям гледката на кръв.
- Хиро! Какво се е случило с теб??
Приклеквам до него и преглеждам тялото му, в опит да открия причината за кръвта. Когато повдигам лицето му, за да го разгледам добре, забелязвам струйката кръв, която се стича по бузата му.
- Трябва веднага да те закараме в болницата!
- Не, всичко е наред, ще ми мине.
- Как така ще ти мине?!?
Гласът ми отеква от стените на банята.
- Напоследък започна да се случва по-често.
В контраст, неговият глас звучи изнемощял. Замислям се за всички подобни моменти, които е изживял сам и се ядосвам както на себе си, че не съм забелязала, така и на него, че ги е скрил от мен.
- Времето изтича.
Хиро се изправя внимателно. Аз го последвам и придържам все още треперещото му тяло.
- Какво имаш предвид с това?
- Не мога да ти кажа нищо повече, за твоя собствена безопасност.
Не съм доволна от такъв отговор, разбира се, но не е като да мога да го изкопча насила от него. Имам толкова много въпроси, но имам чувството, че ако започна да ги задавам, ще загубя щастието, което притежавам в момента. Не бих могла да понеса това. В момента положението му е достатъчно притеснително, затова се съсредоточавам в него.
- Добре, но не може да останеш така. Нека поне ти помогна да съблечеш тези дрехи, изцапани са с кръв.
- Благодаря ти.
Щом изхлузвам тениската това, което виждам по голата кожа на гърдите му, ме хваща неподготвена. Вярно, че не винаги съм от най-наблюдателните хора, но дори аз щях да забележа, че човекът, с когото имам отношения от няколко месеца, има татуировка, и то на такова видно място. Неусетно протягам ръка, но той ме спира, преди да успея да я докосна.
- Откога имаш това?
„Цифрата 15...какво ли значи?", питам се наум.
- Откакто се помня. Не е нещо кой знае какво.
Личи си, че не иска да ми каже повече, както много пъти досега. Колкото и да съм свикнала, и да се стремя да не го показвам, всички тези тайни ме нараняват, всяка все повече от предишната. Въпреки това, отново прехапвам устни и преглъщам обидата. Вместо това питам:
- Какво ще правим с тези дрехи?
- Ще ги занеса в химическото на ъгъла. Собствениците не задават въпроси.
- Ясно.
Между нас се настанява неудобна тишина, за първи път от много време. Хиро заговаря пръв.
- Какво ще кажеш да си вземем душ заедно?
Изведнъж осъзнавам, че вече тотално съм закъсняла за работа, но погледът, който ми отправя Хиро, е толкова умолителен и, в същото време, някак тъжен, че не ми дава сърце да му откажа. Никога досега не е отправял такъв тип недоизказана молба, сякаш има крайна нужда от присъствието ми точно в този момент. Пращам всичко останало по дяволите и затварям вратата на банята.
***
- Открихме местоположението на Прототип 15. Каква е заповедта ви?
- Изтрийте го от лицето на Земята. Никой извън тази стая не бива да разбира за съществуването му.
- Няма ли да е по-разумно да запазим тялото му за бъдещи експерименти?
- Вече не ни е необходим. Имаме достатъчно ресурси, за да създадем стотици като него.
- Да, Сър.
***
- DesiSkorm
- Местожителство : Град "Фантазия"
Re: Отведи ме в твоя свят
Нед Авг 09, 2020 2:41 pm
Десета част
Дори милион извинения не бяха достатъчни, за да успокоят гнева на г-ца Хамасаким, но това не е нещо неочаквано. Денят ми минава страшно бавно. В ума ми се е загнездила тази сутрин и неочакваната прегръдка, с която Хиро ме изпрати на работа. Прегръщал ме е и преди, разбира се, но този път беше далеч по-продължително. Като цяло, държанието му днес беше повече от странно, като не броя дори кървавата „изненада". Идва ми да си блъсна главата някъде. И да се чудя, и да не се чудя, нищо няма да се промени. Не разполагам с достатъчно информация, за да стигна до място, по-различно от задънена улица, дори да стоя и със седмици да разсъждавам. Никак не обичам да ме държат в тъмното, но това ми носи и известна доза удоволствие, заради усещането за нещо непознато и вълнуващо. Да, няма нужда някой да ми го казва, и аз си го знам – странна птица съм, меко казано. Идиотка – не толкова меко казано, но нека не намесваме разочарованието на майка ми от мен.
Ако бях на мястото на г-ца Хамасаки, досега набързо да съм се уволнила. Днес допуснах толкова грешки, колкото не съм правила през целия си период на работа в библиотеката. Не можах да се съсредоточа, колкото и да опитвах. В края на работното ми време г-ца Хамасаки ме отпрати, видимо щастлива, че няма да се занимава повече с мен, поне за днес.
Изваждам телефона си, с намерението да се обадя на Хиро, но забелязвам три пропуснати обаждания от Грейс. Тъкмо се чудя какво ли се е случило, когато тя отново ми звъни.
- Слава Богу! Най-после те открих!
- Знаеш, че по време на работа изключвам звука на телефона си. Какво има, Грейс?
- Не беше ли с Хиро днес?
- Да, бях при него, преди да тръгна за библиотеката. Защо?
- Не знам дали това, което прочетох онлайн, е вярно, но трябва незабавно да отидеш до „Абено Харукас", наскоро построения небостъргач.
Въпросът „Но защо?" е на върха на езика ми, но Грейс не дочаква да го задам.
- Очевидци твърдят, че Танака Хиро е там горе и иска да се самоубие.
- Моля?!? Не, трябва да има някаква грешка! – в объркването си повишавам тон на Грейс – Това не може да е истина! – претеглям възможностите за момент – Ще опитам да се свържа с него!
Затварям на Грейс и по най-бързия начин набирам Хиро, като в същото време забързвам крачка. Ако помня правилно, въпросната сграда е на няколко спирки оттук с влак.
Сигнал „Свободно"... Набирам отново, и отново...Вече бягам...Безкраен сигнал „Свободно"...Ще се побъркам!
- По дяволите! – изругавам силно.
За мой късмет, почти веднага успявам да се пъхна в първия влак, движещ се в нужната ми посока. Въпреки бързото му придвижване, не ме свърта на едно място. През минута проверявам онлайн за някакво развитие, но единственото ново са безбройните коментари на хората, дори тези, които не са на място, а просто са попаднали на информацията съвсем случайно, или не чак толкова.
Още една спирка...Още само една спирка...
„Извиняваме се за неудобството, но се налага да спрем движението на влаковете за няколко минути, поради опасения за повреда. Ще отворим вратите за тези, които желаят да слязат преди спирката си."
Сигурно се шегувате с мен...Та това е държавата с най-точните влакове на света! Излитам през една от отворените врати и се отправям към изхода. Няколко пъти изтървам IC картата си за пътуване, в опит да я сканирам, за да бъда допусната да премина. Треперенето на ръцете ми може да се сравни единствено с паническото биене на сърцето ми.
„Трябва да побързам, мамка му, трябва да побързам!"
Най-после успявам да се измъкна навън и побягвам към небостъргача. Погледът ми е залепен за масивната сграда.
Колко всъщност знаем за хората, които са ни близки? Колко знаят те за нас самите? Честни ли сме с тях, със себе си? Разкриваме ли себе си изцяло, или очакваме другият да се разкрие пръв? Казват, че хората се влюбвали в спасителите си. Дали затова се влюбих в Хиро? Защото спаси живота ми?
Изморените ми крака отказват да ми се подчинят, препъват се един в друг няколко пъти, докато накрая не се просвам на земята. Сълзи от яд и страх потичат по лицето ми. Събирам сили и успявам да се изправя. Усещам болка на няколко места, но я игнорирам. Колената и единият ми лакът парят –най-вероятно съм ги разранила.
Можем ли да поставим ръка на сърцето си и да се закълнем, че обичаме един човек с всичките му недостатъци, ако дори не ги знаем? Дали това наистина е любов? Кой, или какво, определя това? Защо пазим тайни? За доброто на отсрещния, или за собствената си сигурност? Би ли могло да е другояче?
Ако всичко се окаже едно огромно недоразумение...Напушва ме на смях. Цялата ситуация е толкова сюрреалистична. Цялата нелепа ситуация. Опитвам се отново да звънна на номера му, но без резултат. Още съвсем мъничко...Пресичам неправилно на светофара, което едва не ми коства живота. Каква ирония. Поглеждам отново към целта си.
Съществува ли свят, в който всеки да е честен на сто процента? Може би в приказките.
В приказките момъкът спасява принцесата, а тя му дава сърцето си в замяна. Лошите биват наказани за деянията си. Народът ликува три дни и три нощи. И всички заживели щастливо. Да, това се случва единствено в приказките.
- ХИРО!!!
В реалността гледаш как човекът, който още с първата ви среща ти е влязъл под кожата, пада към смъртта си от небостъргач. Бягаш към мястото, неподвластна на човешката логика, сякаш, дори да стигнеш навреме, това ще промени нещо. Но ти бягаш. Бягаш и не можеш да откъснеш очи. А той пада ли, пада, като на бавен каданс. Сякаш лети, носен от вятъра. Лети, но без крила. Лети, но гравитацията си казва думата.
Прекалено дълъг момент, в който забравям да дишам. В който очите ми отразяват само едно. Не искат да го повярват, но не могат и да откъснат поглед.
Гледката е толкова болезнено реална, че пречупва представата за реалност и те оставя в състояние на ръба на възприятията ти. И тогава пиесата достига своя финал. Не можеш да понесеш повече, затова затваряш очи точно на кулминацията. Стискаш ги силно и се молиш всичко това да е било просто кошмар. Но знаеш, че не е така. Сълзите дори не идват, сякаш заключени с огромен катинар. Истината е, че си в шок. Реалните ти чувства и усещания не могат все още да пробият през него, затова просто стоиш и обмисляш станалото. Тихо и кротко. Момент преди цунамито от адреналин и чувства да те залее.
- Не, не може да е истина...Трябва да е станала някаква грешка...
Приближавам се с треперещи крака и болезнено свито сърце.
- Моля ви...пуснете ме да мина...
Опитвам се да се вмъкна през голямата тълпа, събрала се около мястото. Никъде не се вижда грам полицай, да не говорим за линейка. Дори един спасителен екип няма. Къде са всички, когато най-много ти трябват?! Най-после се шмугвам най-отпред, като едва не загубвам равновесие. Прехапвам устни и поглеждам към лежащия на няколко метра от мен труп.
- Не...не...не.... – поклащам глава невярващо, очите ми преливащи от сдържаните досега сълзи.
Красивите къдрици, през които безброй пъти прокарвах пръсти. Дългите пръсти, които ме докосваха така, сякаш съм ценно съкровище. Нежните устни, които целувах на всяка наша среща. Всичко е окъпано в кръв...
Загубвам почва под краката си.
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|