Сделка със Сянката

Сделка на живота. Всеки правеше такава, навярно дори без да осъзнава. Всеки залагаше по своя път, често без да се замисля какво и колко ще изгуби. Накрая, правейки равносметка, връщайки собствената си лента назад, осъзнава отново с онази за миг замряла в гърдите надежда, че загубите винаги са повече от печалбите. Тогава струва ли си? Бе последвалият въпрос. Тогава къде е равновесието, за което някои разправяха? Къде е разплатата? Къде е кармата? Къде е равенството? Къде е справедливостта?
Правосъдието не беше справедливост. Поне не се задължаваше да бъде. Не винаги.
- Какво искаме? Справедливост за Ная! Справедливост за Ная! – крещяха с пълно гърло всички, наобиколили безжизненото тяло на кристката. Да, тя бе една от тях. И сега лежеше там, немила-недрага пред очите на всички, а кръвта ѝ напояваше мъртвата земя. И този път реалността,  с която Грим трябваше да се сблъска бе повече от жестока, но всичко останало бе различно. Ная не беше просто една от тях. За всеки от тук присъстващите тя бе сестра и най-добра приятелка. Тя бе способна да изслушва както никой друг, и да съветва както никой друг. Също бе надарена с така рядката за крист способност да вижда назад в миналото на някого. Затова всеки ѝ имаше пълно доверие, нямаше кой да се усъмни и в една нейна казана дума. Защото просто това бе Ная. Всеки тук знаеше името ѝ, всеки се прекланяше пред чистотата ѝ. Тя бе като пример за подражание на всеки от тяхната раса и нейната смърт нямаше как да остане ненаказана дори за още секунда. А секундите се нижеха като перли от скъсана огърлица и Грим се кълнеше как звукът от ефирното им падане го докарваше до лудост.
- Ще я имате!  - извика с надеждата, че няма да счупи някоя от гласните си струни и че оскъдните му думи ще прозвучат достатъчно високо и убедително, за да усмири тълпата. По принцип нормалния му говор звучеше като мързелив шепот, но сега бе принуден от обстоятелствата, трябваше да застане на своя мрачен трон... отново. Тронът на съдията. Да, това бе той. – Още тук и сега ще осъдя виновния спрямо нашия закон. Но знайте, че правилата важат за всички. И ако някой друг е замесен в това, няма да избяга от Сянката!
Грим завърши кратката си реч. С всеки следващ път ставаше все по-просто и по-бързо, а речта: по-малка. За кой ли път погледа му се отправи към бедния русокос младеж, навярно превърнал се в нечие жертвено агънце. Ето кое беше новото. За първи път осъденият щеше да бъде човек. За първи път му се налагаше да обрече на смърт някой толкова...смъртен.  Човешкият живот без друго бе така крехък и кратък... Но не това бе нещото, което не даваше мира на Грим. Той го знаеше, някъде дълбоко в себе си. Това не беше справедливост. Това бе жаждата за отмъщение. Можеше да я прочете по лицата на всички, наобиколили трупа на Ная. Виждаше го и го болеше. Бе като да вярваш, че си успял да сътвориш един по-добър свят, за по-добри сърца, но цялата ти вяра внезапно да бъдат ограбена.  Суровото наказание при нарушаване на правилата бе именно, за да обещава мир и безопасност за кристите и хората. Но сега те се възползваха хитро от това, за да опитат вкуса на сладкото отмъщение. Реално не им пукаше кой бе убиецът. Не ги интересуваше това, а просто да видят как нечия душа си отива. Нечия човешка душа.
„Какво направих...” – всеки път се питаше със съжаление, но знаеше, че не може да върне лентата назад. Нито да поправи нещата. Но все още можеше да спаси този човек, който дори бе забравил да диша. Усещаше треперещото му тяло, скрито зад неговото. Усещаше заешкото му сърцебиене. Понякога просто го знаеш... Както сега Грим осъзнаваше колко невинен човек щеше да обрече на смърт. Но за момента нямаше друг изход.  Ако не го осъди в тази секунда, собствената му раса щяха да захвърлят всичките си морални концепции и да му се нахвърлят, а в гнева си щяха да убият и Грим. Но не той не важния, а русокосия младеж. Трябваше да го спаси. Затова трябваше да го обрече.
- Давам на осъдения още точно девет дни живот. След тези девет дни, Сянката ще прибере душата му. Край на присъдата! Не търпи оспорване! – рече високо и твърдо, натъртвайки на всяка дума от последните. Знаеше, че е възможно някой пак да се разбунтува, но Грим трябваше да си осигури време. Не знаеше откъде щеше да започне да рови, за да намери истинския убиец. В едно бе почит убеден – онзи, който стоеше зад това, беше крист.
...
Час по-късно
...
Стоеше облегнат на дървения стол, който изскърцваше всеки път, щом се наместваше и или размърдаше някой от схванатите си крайници. Наистина, ако не се схващаше бързо, можеше да стои на едно място в продължение на цяла вечност, без да помръдне. Сега обаче заниманието му включваше упражнение на показалец и среден пръст, между които бе заклещена цигара. Димната завеса с ментов аромат отново забули силуета на Грим, докато той можеше да види ясно русокосият човек срещу себе си. Вече изглеждаше по-спокоен, колкото бе възможно за някой, осъден на смърт преди няма и час. Грим не бе убеден, че човекът бе схванал обяснението му, но навярно бе разбрал поне частта,  в която му казва, че ще отмени присъдата му, веднага щом открият истинския убиец на Ная.
- Сега ще ти разкажа за нашата раса. Наричаме себе си кристи. Считаме себе си за част от майката природа. Не се заблуждавай от външният ни вид. Всички ние имаме човешки форми, но можем да се превърнем в природа във всеки един момент. Можем да станем вода, трева, въздух, пръст, камък, птица... Всичко, породено от природата. Има само едно изключение. Никой от нас не може да се превръща в гарван. Защо мислиш? – присви очи срещу русокосия, придвижвайки цигарата до устните си за поредна дръпка. Защо му казваше всичко това? Не смяташе, че е хубаво да не знаеш с какво си имаш работа. А и нямаше да му е лесно сам да намери убиеца. Този човек, доброволно или не, вече бе част от цялата работа и щеше да му помага, за да отърве собствената си кожа. Достатъчно добра причина.
- Сянката е гарван. – издиша дима през ноздрите си, наблюдавайки как другия инстинктивно се пресята към татуировката от лявата страна на врата си. Тя представляваше именно присъдата, която бе получил. Самата татуировка представляваше число. Времето живот, което му се полагаше според. Разбира се, числото бавно, но сигурно, отброяваше оставащото му време, бе досущ нещо като таймер. След изтичане на последната секунда, татуировката изчезваше, превръщайки се в черен дим, който отлита да доведе Сянката.
- Сянката не е жътвар, ако това е първата ти асоциация. Тя е частна практика. Сама избира да служи на някой от нас, а в замяна получава души. Никой не я нарича дарба, защото е по-скоро проклятие. Тя избра мен много отдавна. Без да съм я викал. – за момента зарея поглед в нищото пред себе си, сякаш потъна в черната дупка на мрачните си размишления. За щастие не му отне много време да се опомни и да довърши краткия си разказ. Никак не обичаше да говори...толкова много.
- Но както вече ти обясних, аз мога да отменя присъдата ти. Това е част от договора ми със Сянката. Обещавам ѝ душа, но ако тя се окаже невинна, имам право да отменя присъдата ѝ. Разбира се, за тази цел, трябва да открием кой е истинският убиец.- завърши вече почти оплитайки се в собствените си думи. Наистина не го биваше много в приказките за лека нощ, или в обясненията... Добре че млъкна преди да изтърси съвсем някоя глупост.
С безизразен поглед опитваше да разчете каква реакция му готви отсрещния. Беше го страх другия да не откачи и да трябва да го успокоява. Да, и в това също не го биваше. Успокояването на хора. Никакъв шанс.

Какво би могло да се обърка в този приказен и удивителен,слънчев ден?Очевидно за Кай-всичко.Някак си само за  няколко часа той бе осъден на смърт след девет дена? И то по какъв начин ! Докато крачките ми ритмично се забързваха,а сърцето му започваше да подскача,шума зад него не спираше.Макар и да нямаше никой толкова рано,очевидно параноята го беше прихванала.Шум.Много крачки.Неритмични,в пълен хаос. Те го обгръщаха,сякаш бяха на всякъде.Те..Кои всъщност бяха те?От няколко дена беше започнал да чува различни гласове.Накъсано,не много разбираемо.Но ги чуваше и беше сигурен в това.А може би просто полудяваше.Може би беше просто една параноя,появила се след като го отхвърлиха на последния кастинг.Може би беше вид самозащита от нараняване на чувствата?И той самия не знаеше,но в деня след кастинга всичко започна.Някъде полунощ се събуждаше всяка вечер.Седеше буден в леглото,облегнал лактите си на коленете,а кокалчетата на пръстите му подпираха челюстта.Ставаше и пиеше вода,а после просто се надяваше да заспи.Но уви..после започнаха някакви привидения.Кошмари.Не знаеше какво се случва,нито пък сега.Стъпките бяха твърде много.Влудяваха го.Падна на колене,а прах се вдигна около него.Запуши ушите си,притискайки глава към гърдите си.Измина минута.Всичко спря.Надигна бавно главата си,отваряйки очи.Беше замаян.Виждаше много хора в кръг около него.Говореха?Не..Те крещяха.Бяха като неопитомени зверове.Човек ако ги види,ще каже че нещо ги обладало.Те започнаха да смаляват все повече и повече кръга около него.Може би това беше края за Кай?Или пък не.Внезапно висок мъж,видимо на около 21 години застана пред него.Всички замлъкнаха,ала само за миг.Зверските звуци започнаха отново само след секунда.Блондина се надигна и сграбчи внезапно непознатия.Застана за него и започна да прави опити да си поеме въздух.Какво му ставаше?Какво..всъщност става?Вдигна погледа си нагоре,когато чернокосия заговори.Значи..ще умре?Или душата му ще бъде взета?И той не знаеше,а по-лошото е че само непознатия бе спасението му.
.....
.....
Нервно потропваше с пръст по масата,а кракът му тропаше бързо.Лош навик,случваше се когато е нервен.Вдигна погледа си към него и облиза с език пресъхналите си устни.Пое си дъх,опитвайки да осмисли всичко казано и заговори
- Значи..ще умра след 9 дни...защото някаква е била убита..?За неизвестно племе имате странни обичаи и ритуали. - въздъхна и потърка с показалеца и средния си пръст слепоочието.- Казваш ми че сте магьосници и че някаква сянка ще дойде и ще ме убие..така ли? И че само ти можеш да ме спасиш...?- поклати отрицателно глава и сви рамене.Надигна се и се протегна,изпуквайки гърба си.После бързо се доближи до мъжа с цигарата и се усмихна,приближавайки лицето си ужасно близко до неговото:
- Аз съм Кай.Благодаря ти че ще ме спасиш.А ти кой си? - поклати глава в чакане на отговор.Близостта явно не му се нравеше,но какво толкова.Щеше да свикне с досадната персона на блондина.Личното пространство на някой беше съвсем непознато за блондито.Напротив.Щом разбере че на някой не му е приятно ставаше още по-досаден." Ако не си нахален,ще се провалиш" казваше учителят му и се подсмихваше доволно.

- Неизвестно племе... – промърмори едва тъмнокосия с видимо недоволство. Разбира се, бяха неизвестни за хората, защото те унищожаваха и покваряха всичко, до което ръцете им се докоснеха. Но нямаше смисъл да го обяснява на блондина. Не му изглеждаше много умен, което допълнително утежняваше спасителната му мисия. Вече съжаляваше, че му даваше толкова големи надежди. Особено когато другият злоупотреби с милия му жест.
Почти успя да се задави с дима в устата си, когато така нареченият Кай, неканен наруши личното му пространство. Да не смятате, че другите раси си нямаха такова? Нях. Изкашля пушека в лицето на блондина, който заслужаваше някакво истинско наказание, но припомняйки си, че душата му бе обещана на Сянката, Грим се възпря да го удуши собственоръчно. Хубавото беше, че малоумникът не можеше да умре пред изтичането на деветте дена, независимо какво се случеше преди това. Да, Сянката пазеше душите на белязаните докато дойде време да ги вземе със себе си и това бе трогателно мило от нейна страна.
- Стой далеч от мен. – каза с раздразнителен и дрезгав глас, избутвайки с пръст челото на русокосия. Чувстваше се наистина некомфортно, когато някой бе в непосредствена близост до него. Но ако трябваше да бъде честен, това никак не му се случваше, защото дори със самия си вид успяваше да прогони хората от себе си. Винаги разчорлена кафява коса, за която не можеше да се каже че е права или къдрава, или изобщо нещо вече познато. Тъмносини очи, които често биваха скривани от косището му или някоя качулка, но чийто блясък те кара да настръхнеш. Леко набола брада, която Грим обичаше да почесва, изпаднал в дълбоки размисли. Но не на последно място бе факта, че владее Сянката. Навярно това бе главната причина всички да странят от него и да го търсят само, ако имат да докладват престъпление. Ето защо Грим бе привикнал да си е сам компания и не му беше приятно да дели въздуха си с други индивиди. И все пак имаше нещо сладко в този човек. Нещо...  Нях, че откога сладкото се нравеше на Грим? Не, определено не можеше да е това. Усмивката му. Ето кое беше. Усмихваше се като пълен идиот, знаейки, че е обречен на смърт, при това не обикновена смърт. Досега всеки, чиято душа бе взета от гарвана, полудяваше малко преди края. Всеки побягваше с писъци, макар да знаеше, че няма как да избяга от Сянката. Но краят бе най-болезненото. Защото последното, което изпитваш преди душата ти да бъде взета, е всичката болка, която някога си изживял. Това бе най-ужасяващото и жестокото на което Сянката бе способна.
- Слушай ме внимателно. – каза все още раздразнен от детинското поведение на блондина. – Не казвам, че ще те спася, а че ще ти помогна. Но ти си този, който ще трябва да спаси себе си като намери истинският виновник за случилото се. И не ми казвай, че човешките закони за по-малко нелепи... – вметна накрая и изсумтя, изгасяйки цигарата си в близкия пепелник. Последната тънка и фина линия полетя във въздуха. Грим за последен път се наслади на чудния ментов аромат и отново върна погледа си на блондина. Нервният му тик пак се бе задейства и той потропваше ритмично с крак, взирайки се в Грим с кучешки поглед. Зелените му очи за миг го хипнотизираха. Харесваше зеления цвят, но в момента не му носеше спокойствие.
- Добре, остави убиеца на мен. Направи ми друга услуга. Трябва ми място в човешкия свят, където да остана известно време. Искам да мислят, че ме няма, за да открият картите си по-бързо. – рече, прокарвайки бледите си пръсти по наболата си брадица. Можеше да каже на себеподобните си, че отива до Острова. Това бе като оазис в пустинята за обикновените хора, но реално съществуваше и бе богат на всякакви ресурси. Оттам кристите си набавяха храна и всичко друго, необходимо им. Бе сравнително далеч и влизането не беше лесно, така че щяха да повярват. Последните търговци така и не се бяха върнали още, а това бе идеалното оправдание за Грим, че отива да ги потърси. Сега оставаше само да си намери скривалище в света на хората, а по някое време щеше да отскача до своя свят, за да разследва. Способностите на един крист бяха доста големи екстри, ако искаш да влезеш под прикритие. Дори и сред себеподобните си.
- Името ми е Грим... - като насред нищото изтърси, спомняйки си, че не се бе представил, а навярно другия очакваше подобна проява на любезност. Нях.
Защо очите на блондина бяха така зелени...

Усмивката му не слезе от устните му.Някак нервна и потрепваща,но не слизаше.Нямаше този навик.Като  актьор той знаеше че чувствата най-много те издават.Ала какво можеше да направи.Вдигна погледа си към него,щом чу молбата му.Засмя се леко и отново се надигна.Столът под него изскърца. Вдиша дълбоко въздух,за пореден път и застана отново близко до него.Пръста му бавно докосна лицето му и се засмя
- Очаквах да си по студен. - устните му за момент спряха да трепкат.- Можеш да дойдеш в нас.Живея сам а и рядко някой идва.Не мисля че би било проблем. - отново нарушаваше личното му пространство.Погледна го право в очите,а пръста му продължи надолу по бузата,покрай челюстта и падна във въздуха.Беше някак странно.И двамата в хипноза сякаш нещо ей така ги действаше.После се обърна с гръб,махайки блузата си,оставайки по потник.Захвърли плетената дреха на стола и тръгна към шкафовете
- Какво всъщност ядете тук?Паяци? Уши? Драконски неща..? - засмя се глупаво.Заради ниските му размери се наложи да направи няколко подскока,за да отвори шкафа,но уви.Явно всички тук бяха някакви гиганти,а Кай ниския екземпляр.
- Пф....- измърмори недоволно и сложи ръце на кръста си.Сбръчка веждите си и се облегна на плота. - Всички тук ли сте толкова..високи - не му харесваше това.Може би това което мразеше най-много бяха високите неща.Сигурно изглеждаше адски смешен в очите на новия му приятел...Нищо ново. Мина нервно с пръсти през косата си.Ръцете му бяха свити до гърдите,а погледа му витаеше някъде из стаята.Навсякъде освен към Грим.Някак си не искаше да го погледне.Имаше и такива моменти в характера му.Когато просто не знаеше какво чувства или какво му има.Моментна самота.Внезапна депресия.Не можеше да го опише. В такива моменти се затваряше в себе си и сякаш ставаше друг човек.Зелените му очи ставаха все  по-тъмни,а нервния тик се проявяваше във всяка част на тялото му което можеше да движи в момента.Пръстът му нервно и ритмично тропаше по другата му ръка,по която се простираше татуировка.От китката чак до вратът. Беше свързана с миналото му.С тези малки части на миналото които не искаше да забравя.Бяха малко на брой,но изключително важни.Кай хапеше вътрешната странна на долната си устна.Също се случваше доста често,даже я разкървавяваше. Притисна ръцете си към гърдите си и спря пръста си от движение.Погледна после към чернокосия и направи лек опит за усмивка.

Какво беше това, което го влудяваше? Проклетите феи пак разпръскваха от капките си навън и Грим ясно чуваше всяка една, ударила земята. Бе така досадно, често не можеше за заспи, когато го вършеха през нощта. А тогава го правеха нарочно. О, да, тъмнокосият бе убеден, че го мразеха. Сега стоеше на стола си и си представяше как си запушва ушите, но иначе бе застинал като статуя. Поне докато новата му компания не реши да пристъпи категоричното му „Стой далеч от мен”. Размахваше пръст пред лицето му, пак с онази негова усмивка. Наистина не беше срещал такъв представител на човешката раса. Кафеникавите кичури за миг се развяха заканващо, а после отново паднаха около раменете му. Причерня му щом другия изказа очакванията си за него. По-студен? О, трябваше само да си поиграе още малко с търпението му, което фактически нямаше. Иронична и мрачна усмивка покри лицето му. Не бе изненада, че си намери нов дразнител, защото по принцип всичко около него по една или друга причина го дразнеше, но досега не се бе случвало да има някак смесени чувства. Може би се дължеше на съжалението, което изпитваше към несправедливо осъдения Кай. От километри си личеше, че не може да убие и муха. Бе така наивен и се доверяваше така бързо, осъзнавайки, че няма друг избор. Друг на негово място обаче неспирно би крещял, че не му се умира и иска да бъде спасен. Докато блондинът просто се разкарваше насам-натам сменяйки тема след тема. И макар да не можеше да скрие притеснението си, опитваше да се запази цял и с всичкия си въпреки ситуацията. Да, трябваше да му признае, че навярно не беше лесно за някой като него. Не че на някого често се случваше да бъде осъден на смърт от някакви „магьосници”. Засмя се иронично на мисълта си, а в следващия момент успя да долови същия този смях, изпълващ помещението. Изуми се от себе си. Толкова редки бяха моментите, в които се смееше. Дори не си спомняше да има такива. Това го караше да се запита дали пък не полудява.
Повдигна едната си вежда, когато другия захвърли плетената си блуза зад себе си и тя покри лицето на Грим. Не се сдържа да изсъска язвително, махайки чуждата дреха от главата си. Насили се да стане от мястото си и бавно да закрачи към русокосия. Все още държейки неговата дреха, той му я хвърли и скръсти ръце пред гърдите.
- Облечи се. – заповяда му с нормален тон, но този път очакваше другия да изпълни казаното. Преди да дочака подобна проява на послушание, тъмнокосият се пресегна към един от шкафовете, които другия досега се мъчеше да достигне.
- Ядем почти същото, което и вие. В крайна сметка нашето „племе” е тук много преди вашето. – отбеляза с типичния си дрезгав шепот, сетне награби някаква кутия от горе.
- Това са летящи мъфини, любимите ми. – промърмори, отваряйки кутията, от която плавно наизлизаха шест мъфина, левитирайки на едно място в пространството между Грим и Кай. Тъмнокосият леко бутна с пръст един от летящите сладкиши, който се намери почти до устата на Кай. Подкани го с поглед да опита, а другият гледаше с лек шок и известна доза съмнение. Разбира се, тяхната храна бе различна на вкус от човешката, но Грим бе опитвал и двата вида, за него разликата не беше фрапираща.
Погледа му изведнъж пролази по стройната фигура на отсрещния. На белия му потник имаше някакви мъхчета. Странно защо, но му се прииска да ги махне. Дразнеха го, а не можа да отмести поглед веднага. Спомни си думите на Кай. Без да се замисли го бе поканил в собствения си дом, но тъмнокосият се питаше дали това е добра идея. А дали блондинът щеше да се съблича често там? Нях, че какво го интересуваше точно това? Прокашля се, опитвайки да пропъди непонятните си мисли. Искаше му се отново да потъне в себе си, да игнорира всичко около себе си. Но уви, всичко го дразнеше, дразнеше се дори на самия себе си и същевременно не успяваше да се дразни като хората. Сякаш русокосия бе изострил сетивността му, но някак си бе изградил имунитет срещу яростта му.

Момчето се усмихна леко и взе плетената блуза която беше подадена.Облече я и оправи отново косата си.После взе мъфина
- Ако повърна после и утре не мога да се явя на кастинга ми,няма да те оставя на мира - присви очи и предупредително и отхапа от мъфина.Някак приятна тръпка го полази.Разтопи се в устата му мигновено. Наистина,вкуса беше удивителен.Бузите му леко се изчервиха,незнайно защо.Никога не се бе случвало.
- Вкусно е..- кимна му леко и го погледна усмихвайки се.След като изяде няколко подред,пазейки изрядна чистота,Кай застана пред Грим.Рошавата коса се спускаше пред част от лицето му.Около минута мълчеше и гледаше настрана,докато внезапно не премести зелените си очи върху тези на чернокосия
- Е..ще дойдеш ли..? - главата му леко се наклони въпросително.Виждаше леко съмнение под цялата тази коса.Засмя се леко и отново се подпря на плота.Ръцете му отново заеха позиция пред гърдите.Да,не знаеше какво да прави.Имаше чувството че няма да успее да накара мрачната си дружка да се отпусне дори и за миг.Та какво толкова имаше да се мисли за такова предложение.Уж си търси място където да остане..Пф,какво ли се интересуваше?Тялото му беше добро поддържано. Или поне се налагаше.За да си актьор ти трябват доста неща.А и метаболизма му си беше доста добър.Краката бяха стегнати,но не и дълги.Дънките бяха плътно прилепени.Надигна се и започна да се разхожда,обиколи с поглед кухнята,а после отново седна на стола.Някак си лицето на Грим го привличаше.Беше интересно.Чертите.Формите.Всичко това го привличаше по странен начин.

Погледна последния самотен мъфин, витаещ във въздушното пространство. Той сякаш разбра посланието и веднагически се спусна към Грим, почти блъскайки се в лицето му. Малко космически шоколад залепна за бузата му и един кафяв кичур коса. Отлепи нескопосания мъфин от лицето си, сетне го изяде и се облиза в напразен опит да достигне изцапаното. Докато езикът му опитваше да достигне целта си, Грим бе вперил поглед в блондина. Тялото му изглеждаше тренирано като за състезание по бягане и гребане, но съдейки по последните му думи, навярно бе част от шоу индустрията. Тръпки полазиха Грим, когато си припомни скромната информация, която знаеше за тази индустрия. Не бе посещавал особено често света на хората, но в сравнение с останалите си себеподобни знаеше най-много за техният начин на живот. Имаше нещо, което те често използваха в разговорите си. Две думи: „мода” и „21-ви век”. Тези понятия включваха всичко, което представляваше живота на всеки един човек. Модата бе всичко, което те трябваше на всяка цена да притежават. 21-век бяха етапите, през които преминаваше всеки един, като дефектна играчка през работилница за поправка. Всеки, навярно, се раждаше различен, но заживяваше като един от многото. И единствената свобода, която имаха, бе тази да се оплакват на воля. От всичко в своя живот, където „трябва” замества думичката „искам”.
- Да вървим. – изтърси внезапно тъмнокосият в отговор, щом усети как зелените очи на Кай стрелят право в него, разпръсквайки искри на очакване. Без да каже друго, Грим изкара малкия си черен сак с гравирани странни знаци, които представляваха думи на неговия език, сетне светкавично натъпка вътре най-важните си вещи и три чифта дрехи за смяна. Нямаше кой знае какво да вземаме. Той не бе някакъв вещоман, въпреки че си имаше няколко странни предмета, които смяташе за нещо като свои талисмани. Първото беше фигурка на странник, предрешен като монах, с размерите на ръката му. Второто бе една на пръв поглед овехтяла папионка, на цвят тъмносиня като очите му. Третото представляваше джоб, който можеше да се прикрепя и да пасва на всеки вид панталон. Я четвъртото изглеждаше като малко топче, като тези за пинг-понг, но бе прозрачно и често невидимо за окото. Тези четири предмета, на пръв поглед не особено логични, в интерес на истината бяха доста полезни за тъмнокосия, защото всеки то тях бе уникален и криеше своята тайна. Фигурката позволяваше да се телепортираш от едно място на друго. Папионката замразяваше времето за 15 секунди. Джобчето можеше да побира безкрайно много неща, но си оставаше с размерите на обикновен джоб. Прозрачното топче можеше да ти покаже какво прави някой (стига да си имал физически допир с него). Поради забележителната полезност на тези предмети, Грим ги разнасяше почти навсякъде със себе си. А и всеки от тях си имаше своята история, но това бе друг въпрос.
Наблюдавайки със скрито раздразнение как усмивката на Кай се разширява, стигайки почти до ушите, тъмнокосият нарами сака си и направи знак на човека да го води. За по-бързо и безопасно Грим беше отворил портал към света на хората направо в своята стая, за да не губят повече време, а и да не рискуват някой от другите кристи да ги види. Вече бе оставил бележка, че отива на разузнавателна мисия до Острова, за да открие все още незавърналите се оттам търговци. На онова място всъщност живееха разни опасни морски създания, а целият бизнес се ръководеше от подводно кралство, така че не бе чудно, че понякога изчезваха кристи. Но тъмнокосият бе почти сигурен, че сами са си го изпросили, навярно опитвайки да измамят морския крал.
Вече бяха стигнали в човешкия свят и Грим се оглеждаше наоколо, сякаш за потенциална опасност. Не знаеше защо, но съмнението не го напускаше, когато ставаше дума за хора. Навярно бе твърде предубеден, че всички ще му мислят злото, особено, ако разберат, че не е човек. Естествено, не можеше да допусне това да се случи. Сега обаче мислите му бяха насочени към обречения Кай, който крачеше с все същата усмивка на лице и си тананикаше някаква мелодия. Изглеждаше му толкова спокоен, че Грим за миг му завидя. Той никога не успяваше да избяга от своята сериозност, дори и да опиташе. Затова и се зачуди как другите успяват? Как Кай успява!? Дълбоко в себе си осъзнаваше, че няма такова нещо като начин, истината се криеше в типажа личност. Никой не можеше да промени онази част от себе си, която го прави онзи, който е.

Спокойното време не се бе изместило и за секунди.Всичко беше както когато бе изчезнал.Отново мрачно и тихо.Без жива душа.Усмихна се леко,оглеждайки се.Бе напълно нормално за неговия град.Сякаш се бе заплел във времето и не можеше да помръдне.Имаше много малко редки случаи в които имаше слънце.Те бяха около два на месец.Освен през лятото.Тогава рядко се виждаше облак. Малкото градче и днес бе заобиколено от мъгла.Сякаш се бе сгушило под одеяло.Това харесваше и на къщата си.Беше отдалечена и се виждаше всичко.Често сядаше на канапето пред големите прозореци,взирайки се в светлините.Толкова красота на едно място..Толкова живот.Освен това в академията се занимаваше с изкуства.Рисуването беше може би беше другата му страст.От коридора може би до спалнята имаше различни картини.Едни недовършени,оставени в скицник на масата.Други надраскани набързо.Всичко се сливаше някак перфектно с неговата личност.А сега той крачеше усмихнато с ръце в джобовете си,пред Грим.Имаха малко път,тъй като тъкмо като излизаше се беше случило да го въвлекат в това.Знаеше че вероятно щеше да умре.Но какво би могъл да направи по въпроса.Може би ако тръгне да мисли за това щеше да откачи.Щеше да счупи всичко и да се депресира.Не.Обеща си че повече няма да е такъв човек.За това и не му мислеше много.Можеше и всичко да се окаже някакъв сън.След около десетина минути вървене пеша стигна до една красива дървена къща.Беше само негова,за което и се радваше.Отключи вратата и погледна към чернокосия
- Влизай..- подкани го и стъпи.Събу обувките си и тръгна напред,за чаша вода.- Извинявай за бъркотията - И по-зле се случваше да бъде,но и сега бе зле.Имаше си и стена окачена със десетки драсканици и скици.Просто нахвърлени идеи закачени за стена.Нещо което събираше от година или две.Отпи две глътки от водата и остави на рафта чашата,тръгвайки напред.Уви след три крачки се спря,гледайки как чернокосия не помръдваше.Отиде до него,хващайки ръката му и повличайки го към стаята си.
- Спокойно,нищо няма да те изяде - засмя се тихо и влезе на голямото легло- Нямам други спални освен една..Но не мисля че би искал да останеш там. Би трябвало да е спалня,но служи повече за склад за материали..- засмя се нервно и отиде до гардероба си.Извади от там една дълга синя блуза и някакъв сив анцунг.Махна плетената блуза,а после и потника си.Разтегна се внимателно,а гръбнака му изпука.После махна и дънките си.Обърна за момент погледа си към приятеля си
- Настанявай се спокойно - Засмях се и навлече дрехите си - Бих ти предложил други дрехи,но не мисля че ще ти станат. - седна в края на леглото,гледайки го.Зелените му очи отново потъмняха леко.Такива бяха.Без определен цвят.Те се взираха в чернокосия,чакайки някакви думи.Може би...Грим не бе харесал домът му?Може би предпочиташе да е другаде..?

Веднага щом влязоха в къщата на блондина, Грим спря да върти главата си, застивайки в едно положение, но периферният му поглед продължи да наблюдава всеки обкръжаващ го детайл. Като се има предвид характера на другия, можеше да се каже, че домът му напълно му пасваше. Особено драсканиците по стените. Но това беше част от цялостният чар на тази къща, разказваща за своя енергичен притежател. Стигнаха до кухнята, а тъмнокосият се бе заиграл с един от дългите си кафеникави кичури и сякаш машинално следваше другия. Изведнъж отново бе изкаран от неясните си мисли и бе повлечен от блондина в неизвестна за него посока. Май щеше да му се наложи да свиква с това. С чуждото присъствие. И липсата на свое лично пространство. Смяташе, че най-вече второто ще му коства немалко усилия. Имаше и други, мака ри не толкова важни детайли в новия му живот, с които също не беше свикнал. Някои от тях му докарваха световъртеж и някакъв вид възмущение. Добре, беше наясно, че голотата бе възможно най-естественото положение, в което някой може да се намира, но Грим не го приемаше за особено естествено. Поне не в сегашната ситуация. Ама... Ама новата му дружка наистина нямаше никакви задръжки. Навярно спокойно би направил един стриптийз на площада в центъра на града. Тъмнокосият се прокашля нервно и обърна гръб на съвсем голия Кай, преглъщайки насъбралата се в устата му слюнка. Осъзнаваше, че в момента прилича на засрамена госпожичка, но по-важното бе как да избяга от тази ситуация. Нямаше начин, трябваше да го изчака да се облече. Дори не можеше да чуе онова, което му бръщолеви, затова блондина навярно се питаше защо не получава някакъв вид отговор.
Колкото и нелепо да звучеше, през живота си Грим бе виждал гол само един мъж и това бе самият той. Да, фрапиращо признание, но си беше факт. Донякъде голямото му притеснение от голотата бе именно това, че я свързваше с един определен тип физически контакт, така нареченото сношение. Да, знаеше, че и това бе част от природното естество на живите същества, но откакто дори за себеподобните му имаше и различен смисъл от този да се създава поколение, Грим просто не можеше да остане така безпристрастен по темата. Никога не се бе сношавал с някой. Със срам си спомняше единственият път, когато бе достатъчно близо а го направи. Беше на 17, госпожицата също. Но нейният баща някак бе разбрал, че тъмнокосият владееше Сянката и ги бе открил точно в този момент, в онази колиба... Проклятие, какъв срам беше брал тогава. Стоеше с поглед, забит в земята, докато бащата на девойката се чудеше как да го умъртви. Добре че тя бе успяла да го усмири. Както и да е, нямаше начин да има някакъв опит с тези неща и въобще с общуването, при положение, че владеенето на проклетата Сянка спъваше всичките му пътища. Кристите до един се отдръпваха, знаейки колко коварна е способността му да краде души. Всеки залагаше на сигурно и не можеше да съди никого заради това, но понякога се чувстваше наистина самотен. Особено в онези времена, когато беше още малко момче, още не достатъчно зрял, за да се пребори със самотата и това, че всички напускаха живота му доброволно или не. Беше жалка картинка и го знаеше, но поне бе решил да пази мира и спокойствието и в двата свята. След като друго не му бе останало...
Боже, осъзна, че запознанството му с блондина бе единственият му прогрес от години насам и това бе поредната черешка на тортата. Но предполагаше, че другият нямаше да иска да има нищо общо с такъв като него, ако не бе единственият му шанс да спаси живота си. Да навярно и Кай щеше да изчезне от живота му, след като мисията по спасяването му приключеше. Всеки си тръгваше, защо ли той да прави изключение? Въздъхна тихо, предпазливо срещайки зелените му очи. Изпита лек бодеж в гърдите, само за миг. Поредният някой, който идваше в живота му, за да си отиде. Така го виждаше всеки път и болката си беше там, чакайки подходящия момент да го завладее. Поне се беше облякъл най-после. Едно утешително облекчение за Грим, който продължаваше да върти същия кичур коса около пръста си.
- Ъм.. Ако предложението за другата „спалня” е още в сила, бих предпочел тази опция. Ако се настаня тук ще преча на личното ти пространство... – прокашля се няколко пъти, докато говореше. Гласът му бе станал по-дълбок и дрезгав от обикновено. Ха, разбира се, само се чудеше как да се измъкне от това да остане в една стая с другия. Беше ясно като бял ден, че русокосият не се нуждаеше от въпросното лично пространство, но пък Грим копнееше да има поне малко такова... Поне нощем...

Скулите му се впиха навътре отново.Случваше се при дишането.
- Спалнята я няма.Тоест..има я..Но е склад.Бои,четки и подобни.Съжалявам,но се налага да спиш до моята особа.Ако е такъв проблем ще спя на земята не е проблем - въздъхна драматично,поглеждайки настрана.Знаеше че ще спи до него.Отлично при това.Но защо се вълнуваше толкова?Стомаха му беше свит сякаш хиляди дребни пеперуди го човъркаха.Да.Кай никога не си бе представял свиването на стомах като красиво действие.По-скоро го ужасяваше.Признаците за привързване просто го влудяваха.Знаеше че ставаше безнадежден щом се привърже към някой.А ако се влюби и още по-зле.Чувстваше се винаги зле,ако не беше в личното пространство на този човек.Някак си..Въобще не беше себе си,ако не се натика без никакъв срам,изкарвайки другия извън равновесия.Да,това беше неговата същност,когато се влюби.Досадна.Може би за това и не му се получаваше никога.Знае ли..Усмихна му се някак окуражително след смесения поглед
- Ще направя вечеря,ела когато искаш..Настани се,няма да преча - и излезе.Наистина се нуждаеше да остане сам за момент.Не бяха чести моментите когато мислеше.Разтърси глава и се протегна взимайки спагетите.Затопли котлона и остави голям съд с вода да се нагрява.Взе дъската и няколко глави лук от долния шкаф.Внимателно го обели и започна да реже,но уви.Имаше доста голяма слабост към лука и сълзите бавно потекоха от очите му.Подсмърчаше и режеше.Колко забавно.Остави за момент ножа на страна и започна да бърше очите си.Мразеше това чувство.Чувството на свобода.А още по-зле беше когато го видят.Вдигна погледа си нагоре към Грим и се усмихна леко
- О,здравей.Има ли нещо? - премигна леко и продължи да реже лука.Остави настрана дъската за рязане и си изми ръцете.После отиде пред него.Имаше някакво желание да го накара да се чувства добре.Да му достави удоволствие и щастие.