Кафе-сладкарница „Сам-сонг“

Още от сутринта времето предвещаваше да бъде слънчево и топло - идеалното време за пазаруване. На Изуми така и досега не й се беше отдал шанс да се разходи из централните улици на Сеул, откакто пристигна преди седмица. Благодарение на съпътстващия й лош късмет, тази първа седмица в столицата на Южна Корея, момичето прекара на легло с висока температура. И ето, че сега, когато най-накрая се почувства добре, тя реши да направи тази първа обиколка на града. Бавно, така както само свободните хора могат да вървят, Акира тръгна надолу по улицата. Слънчевите лъчи лениво преминаваха през листата на крайуличните дървета и до момичето достигаха само някакви странни слънчеви форми. Прекара цели два часа в този пек в разхождане и пазаруване в близките магазини. Резултатът от това голямо пазаруване бяха многобройните чанти във всяка една от ръцете й. Изобщо не знаеше как ще се прибере с толкова много покупки, а като че ли това не стигаше, ами температурата навън се покачваше все повече и повече. Акира усети първите струйки пот, които се стекоха по слепоочията й, както разпозна безпогрешните знаци на болящите я от много ходене ходила. Определено не трябваше да обува високи токчета! Но станалото-станало. Тъкмо реши, че за днес е достатъчно и че може вече да се прибира, когато изневиделица тъмни облаци закриха току-що печащото слънце и пороен дъжд се изсипа върху спокойно вървящите хора. "Само това ми липсваше!" - помисли си Изуми, която едвам виждаше през стелещата се вода пред очите й. За няма и две секунди хората около нея се разбягаха - всеки гледаше да се скрие някъде, докато този необичаен за лятото дъжд спре. Момичето не губи и секунда в размисъл, а бързо влезе в най-близкото помещение, което се оказа кафе-сладкарница. Звънчето на вратата предвести влизането й и както можеше да се очаква, всички погледи се заковаха на нея. Представяше си каква смешна картинка е в мокрите си от пороя дрехи, които бяха залепнали за тялото й и от които капеше вода, която естествено сега падаше на безупрично излъскания под. Бритонът й беше паднал пред очите и тя не можа точно да види ококорените лица на посетителите. Седна на първото свободно канапе, а чантите с покупките остави долу под масата. Докато чакаше пороят да спре щеше да си пийне чаша топъл шоколад, който да я сгрее. "Дано пак не се разболея." Обърна се да огледа наоколо за сервитьора, и тъкмо тогава видя едно младо момче, което се разхождаше из масите. Изуми реши, че това е сервитьорът и с ръка му помаха:
- Извинете, бих искала чаша топъл шоколад и една хавлия, ако може.

Страхотно, направо страхотно. Днес можеше без никакво съмнение да се окаже най-лошият ден в живота на Ши-Хон. Всъщност, момчето винаги бе живеело с вечният страх, че някой ден няма да се различава от скитащите бездомници, ала все пак продължаваше да живее с надеждата, че този ден няма да дойде скоро. В крайна сметка обаче той бе настъпил, а ужасяващата реалност, пред която бе изправен тъмнокосият младеж, го караше да намрази надеждата и нейното цялостно значение. Да, за какво и защо се бе надявал до сега? Нима имаше полза от проклетата надежда, която просто подсилваше болката и страха в сърцето му. Сега тази надежда реално го бе изоставила, бе го предала така подло и внезапно, бе разрушила всичките му мечти на малки парченца, които вятърът бавно и подигравателно разпиляваше в далечни посоки. Бе факт. Не чу бе останало нищо. Абсолютно нищо. Как се получи така? Как се стигна до неизбежното...
Имаше период от живота на момчето, в който той имаше всичко. Имаше майка и баща, които се разбираха добре един с друг, имаше щастливи мигове с тях, а те от своя страна не допускаха нещо да му липсва. И двамата му даваха всичко, от което някога се бе нуждаел. Но един ден това внезапно се бе променило. Ши-хон все още не бе наясно с точната причина, поради която баща му бе задлъжнял на някакъв съмнителен тип о квартала. Дъллгът му бе обаче доста по-голям отколкото дори майка му подозираше, но въпреки това баща му винаги я убеждаваше, че всичко е наред, и че малко по малко ще си върне дълга. И може би щеше да го направи, ако не бе умрял няколко дена по-късно. Той бе таксиметров шофьор, при това с голям опит, но въпреки това никой не се усъмни, когато загина в голямата пътна катастрофа близо до Инчхън. Всички смятаха, че той я бе причинил. От тогава Ши изгуби не само баща си, но и доверието, което околните таяха към семейството му. От онзи ден всеки, който го видеше, го подминаваше дистанцирано и шепнеше за случая с баща му, който предизвикал голямата пътна катастрофа преди две години. Да, дори когато бяха изминали две години от тогава, хората продължаваха да мълвят, да обвиняват, да не се опитват да разберат истината, а да вярват на лъжата. Но не това имаше чак толкова голямо значение. В продължение на тези две години, Хон и майка му живееха в постоянен страх, че ще изгубят и останалото, което имат. Къщата, която бе не само със сантиментална стойност, но й им осигуряваше подслон, макар и много малък и скромен. Другото, което все още притежаваха, освен къщата, бяха самите те, но и това бе на път да се промени. така, с времето, майката се отчуждаваше от своя син, който се бе превърнал вече единствено в огромно бреме за нея. Баща му бе загинал малко преди момчето да навърши 18 гадини, затова майка му смяташе, че от тук нататък можеше да бъде съвсем самостоятелен и да се оправя с живота както успее. На нея не само , че вече не й пукаше за Хон, ами и бе решена на всяка цена да го изгони от вкъщи, въпреки всичко, което той опитваше да направи за нея. Младежът усилено опитваше да си намери работа, ала го гонеха от всички места, затова успяваше единствено да раздава листовки, или да върши подобните на-дебни задачи, които не осигуряваха почти никакви материални средства. Това караше майка му още повече да се отчуждава от него, да го смята за безполезен и прочее. Дори всеки път, щом го видеше да свири на китарата си, избухваше скандал и казваше колко мрази мечтата му, колко невъзможно е тя сега и колко добре би било, ако реши да продаде таи безполезна китара. Но Ши-Хон не я слушаше, и въпреки, че тя му бе забранила да свири, той все пак често пъти се превръщаше в един тъжен уличен музикант, колкото да изкарва някой друг вон, за да има храна вкъщи. Но това настрана. Днес, в този печател слънчево-дъждовен ден, момчето бе разбрало една истина. Когато мака му изгони от вкъщи, този път официално, Хон разбра, че всъщност и тя не бе бездействала през цялото това време. Че в пътите, в които е изчезвала от вкъщи, всъщност е проституирала. Изпълнявала е поръчки на важни богаташчета, един от които се бе превърнал в нейният настоящ любовник и бъдещ годеник. Да, вероятно това обясняваше нещата. Обясняваше как въпреки социалното положение на семейство Сан, майка му винаги се обличаше в скъпи дрехи, които момчето смяташе за евтини имитации. Обясняваше и факта, че тя винаги бе търсила някой, който да й осигурява всичко, и въпреки, че бе омъжена доскоро за един нищо и никакъв таксиметров шофьор, сега бе срещнала съдбата, която й подхожда. Последното, което се обясняваше, бе това, че не обичаше синът си, за което имаше два варианта: или никога не го бе обичала, или бе престанала да изпитва всякакъв вид обич към него, след смъртта на баща му. Сега тя просто смяташе и покойникът, и синът му за напълно безполезни същества, лишени от късмет в живота, които не бива повторно да среща, дори в следващия си живот.
Но нейната най-голяма жестокост се изрази в решението й, да препише дълга на покойния баща, върху гърба на неговия син.
Ето какво се бе случило...Ето защо сега Ши-Хон бе раздвоен. Не знаеше кое би било по-добре - да продължи да се ори с това безнадеждно положение, или да просто да умре тук и сега. Това раздвоение обаче водеше своята тиха битка някъде дълбоко в съзнанието му и засега се бе проявил единствено признак на скрито отчаяние.
- Моля те, хьонг, моля те! Само един! Дай ми само един шанс, м? Няма да те разочаровам, обещавам! Хайде, моля те само за един шанс!
В момента момчето опитваше да убеди стар приятел да го наеме в кафенето, което бе собственост на неговото семейство. Само това имаше като вариант. Въпреки, че дори с тази работа, животът нямаше да му стигане, за да плати дълга на баща си, поне щеше някак да закърпва положението и може би имаше вероятност да оцелее. Но дори това не изглеждаше да стане толкова лесно.
- Казах ти да не ми викаш "хьонг", нали? Вече не сме приятели, забрави ли? Мама пострада, заради катастрофата, която предизвика баща ти! Затова не искай нищо от мен, не мога да ти помогна.
Въпреки отказите му, Шихон продължаваше да обикаля масите, следвайки другия по петите и опитвайки го да склони и да му даде някаква работа. В един момент обаче видя някаква мокра девойка, която му махна насреща. Несъзнателно остави сложността на своите проблеми и се отправи към нейната маса.
- Извинете, бих искала чаша топъл шоколад и една хавлия, ако може.
Очевидно тя го бе взела за сервитьор и без проблем бе заявила текущото си желание. Първоначално Ши си помисли да й съобщи истината, но после предотврати тази глупост и реши ад се възползва от случая. Щеше поне да опита. Трябваше да е настоятелен, за да получи работата наистина.
- Веднага, млада госпожице. - отвърна момчето учтиво и се поклони леко, след което си лепна една любезна усмивка и се запъти към другия край на кафе-сладкарницата.
След около три минути се завърна на маса и подаде една хавлия на измокрената тъмнокоска.
- Заповядайте. - каза той, като й подаде кърпата, която до преди секунди бе метната на едното му рамо. Сетне постави чашата с горещия шоколад на масичката и извади още нещо от дълбокия си джоб.
- После изпийте и това. Против настинка е и е вкусно. - промълви Ши и остави едно голямо пакетче с течно съдържание и сламка, до порцелановата чаша с шоколад,

- Благодаря за загрижеността. - промълви учуденото момиче, на което досега не й се беше случвало някой да прояви ни най-малък интерес към нея. А това момче... той се погрижи за нея и от товя тя беше впечатлена. Все пак Изуми беше много изненадана от постъпката му, защото бе свикнала всички да й обръщат гръб, след като разбираха, че е израснала в сиропиталище. И това я накара да си припомни инцидента, в който умряха родителите й. Бише най-трагичната случка, която причини най-много болка в гърдите на Акира. Още от 6 годинки тя имаше заможни родители и винаги е получаваше това, което искаше, но в замяна един ден тя да стане известен адвокат в цяла Южна Корея. На младото девойче никак не й се искаше, защото нейната мечта е бише да отвори малка аптека, в която да продава много ефикасни лекарства, с които да спасява много човешки животи. И все пак Изуми един ден събра смелост да разкрие бъдещите си мечти и планове на майка си, но в замяна получи шамар. Родителите й бяха едни прекрасни и любвеобилни хора, които били много интелигентни. Изуми много се учудила, защото никога до сега не беше получавала плесница от родителите си и докато се осъзнае, тя чу трясък от врата, от което разбра, че родителите й излезнали. След два часа телефонът иззвънял и Изуми, разбира се, отговорила на обаждането. Отсреща прозвучал дрезгав мъжки глас, който съобщил лошата вест на малкото момиче. Майка й и баща й били загинали при автомобилна катастрофа, което накарало момичето да пророни първите си сълзи. След няколко дни пристигнало и писмо, в което съобщавало, че незабавно трябва да напусне тази къща, защото тя била ипотекирана от банката, заради огромна сума пари, проиграни на хазарт. Това било истински шок за Изуми, тъй като току-що бе осъзнала цялата истина за семейството си. Накрая момичето решило да се премести при милата си леля, но за жалост се оказала не толкова мила, за колкото се представяла, понеже изпратила 6 годишната си племенница в сиропиталище, като й отнела и малкото, което й бе останало. Там Акира трудно се адаптирала на мизерията, но оцеляла. И вече порастнала, тя се завърнала на пук на леля си, повече от заможна. Изуми дълбоко в сърцето си знаеше, че тази рана ще остави дълбок белек завинаги в детската й душа... Но стига толкова за нейната история, момичето се съвзело и великодушно казало на симпатичното момче пред нея:
- Ако мога по някакъв начин да ти се отблагодаря, само кажи. Наистина искам да направя нещо за теб в замяна. - усмихна му се смело Акира, като се надяваше, че той ще приеме поканата й.

Шанс. Колко много момчето копнееше някой да му даде шанс. Само един шанс. За момента не му трябваше нищо друго. Искаше просто да докаже на всички, че не е безполезният глупак, за който го мислеха. А когато това се случеше, щеше да докаже и невинността на баща си, щеше да изчисти името му от мръсните лъжи и клюки, които се разнасяха от уста на уста. Чак тогава можеше да помисли за живота си, за бъдещето, което сега бе така неясно и така застрашено, така далечно и неосъществимо.
Ето че, като от самото нищо, се бе появил някой, който просто така му даваше този шанс, или поне твърдеше, че му го дава. Но незнайно защо, момчето не се почувства достатъчно достоен, за да се възползва, макар и да бе като златна възможност за него. Все пак той притежаваше голямо сърце, което можеше да чувства. И сега не му се видя почтено да се възползва от уверената покана на една непозната и сама девойка. Някак не вървеше. А той не искаше да изглежда като използвач, като връзкар, който не може сам да се измъкне от калта. Повече не искаше да бъде смятан за безполезен некадърник, който вечно зависи от някого. Не че бе в положение, в което има избор, но въпреки това реши да запази и малкото си останало мъжко достойнство.
- Това..Няма нужда, наистина. Аз просто..видях, че сте мокра и.. Пък и в края на краищата клиентът е на първо място, нали?
Беше странно лекото накъсване на момчето и недовършената му мисъл, след което началото на друга такава...Сякаш за първи път не знаеше как точно се предполага да отговори на подобно нещо. Да, до сега никой не бе изричал подобни думи към него. Това от една страна все пак го караше да се чувства благодарен на мокрото момиче, но от друга...да се чувства крайно неудобно в присъствието й.
- Ъм..Не се притеснявайте, всичко е наред. Просто..изпийте това, ще ви помогне. А сега ме извинете. - каза той и отново се поклони леко, след което се изгуби измежду многото маси в кафе-сладкарницата.
(време за реклама хД)
След края на работния ден на заведението, бившият приятен на Хон принудително го изпъди, отбелязвайки факта, че е решил да работи на своя глава, но никой няма намерението да му дава постоянна работа.
Когато момчето се намери отново на улицата, от гърдите му се изтръгна тежка въздишка и той за последно погледна към прозрачното остъкление на кафе-сладкарницата. Това реално бе последната му опция. Сега..какво ли щеше да прави? Какво, наистина? Имаше само една безценна китара, която всъщност се явяваше останалото му достойнство..О, да. Китарата. Отново китарата се явяваше единственото спасение, което можеше да намери Шихон в този жесток свят. Затова той просто я свали от рамото си и приседна в края на алеята, по която хората го отминаваха безразлично. Сетне настрои китарата си отново и засвири. Мелодията не беше бавна и меланхолична, а весела и създаваща настроение. Онова настроение, което на Хон в момента много му липсваше. Щом засвири по тънките струни на инструмента, го лъхна свежестта на влажния въздух и мелодията му започваше да става все по-мелодична и по-мелодична. Изведнъж той съвсем забрави за света наоколо и проблемите си, а просто притвори очи и се потопи изцяло в музиката, която сам бе композирал.

Излизащото, вече изсъхнало, от кафе-сладкарницата момиче се загледа в живото изпълнение на момчето, което преди малко така любезно се отнесе с нея. Мелодията се разнесе във въздуха тъй приятно, че на Изуми й се прииска да поостане още малко. Огледа се наоколо и видя, че тя е единствената, която се е спряла пред свирещото момче, но това за нея нямаше значение. Тя седна на близката пейка и кротко заслуша веселата мелодия, караща я да почувства някаква странна непозната за нея топлина, която никога до сега не бе чувствала. Главата на момичето натежа и тя се принесе в ония, почти забравени времена, в които бе наистина щастлива. Веселата му мелодия я накара да си спомни за игрите, смеха, радостта, които младото момиче беше изпитвало преди смъртта на родителите си. Тогава бе имала семейство, хора, които наистина, да не кажеш най-много, се грижеха и интересуваха за нея. Като малка не й бяха липсвали приятели, изобщо не можеше да каже, че бе лишена от нещо, но винаги родителите й казваха колко е важно да цениш това, което имаш, независимо материално или не. Тогава мислеше, че думите им се отнасяха, че трябва да цени парите и удоволствията, които имаше и да не става зависима от тях, защото един ден можеше да ги загуби. След като родителите й починаха, Акира осъзна много по-дълбоката истина в думите им. Тя бе разбрала, за първи път и то толкова малка, само на 6 - годишна възраст, какво е не само да загубиш това, с което си свикнал, но и да загубиш най-ценното - момичето бе загубило единствената любов в живота си. Само те й дадоха тази любов, която тя не осъзна колко наистина е била ценна за нея, докато не попадна в ръцете на леля си. Тогава осъзна, че всички приятелства са били мними и само родителите й са я обичали истински. Показателно беше как всички започнаха да странят от осиротялото бедно момиче, сякаш никога не са били близки с него. Леля й, на която Изуми разчиташе да й даде поне капчица от топлотата, която беше получавала от родителите си, още от началото я презря и след като получи вложените в банка пари за Изуми, тъй като момичето беше непълнолетно и следователно нямаше право на тези пари, я даде в дом за сираци. Не знаеше защо тогава не почувства отхвърляне, може би защото вече бе свикнала всички да се отричат от нея, или поне малко тъга, че нямаше никакви пари и трябваше да живее в мизерия. За нея парите и материалното бяха на заден план, и въпреки че сега се бе устроила добре, само благодарение на себе си, Изуми възприемаше това просто като даденост. Защото независимо колко богат си, когато нямаш кой да те обича и да ти доставя радост, животът ти е просто едно подобие на съществуване.
Изуми се оттърси от спомените, дълбоко скрити в сърцето й, които се бяха изведнъж появили на повърхността от веселата му мелодия. Така затворил очи, на лицето на момчето бе застанала една доста тъжна физиономия, която рязко контрастираше на звуците, които се разнасяха от китарата му. Скоро песента свърши, последните акорди постепенно заглъхнаха, докато накрая съвсем не изчезнаха. Момчето все така стоеше със затворени очи и Акира несъзнателно, дори за самата нея, бе отишла зад него и сложила длан на рамото му. Не занеше кое я стресна повече, това, че бе реагирала по начин, по който повечето непознати хора не си позволяваха или това, че бе изпитала нужда да му даде морална подкрепа. Нямаше нужда от думи, тишината бе достатъчна и за двамата.

Мургавите му пръсти за последен път преминаха плавно през обтегнатите струни и акустичната китара даде завършекът на мелодията - така весела и приветлива, но същевременно носталгична и навяваща болезнени спомени. Тази мелодия щеше да звучи както трябва, единствено в ушите на тези, които бяха изгубили онази топлина и любов, която би следвало да присъства в живота на всекиго. Защото хората не се раждаха, за да са сами и не живееха без да получават и да дават любов. Без тази любов и топлина в живота си, човек не живееше, а просто съществуваше. Беше още по-тъжен факт, че много от тях живееха в заблудата, че са щастливи, но усмивките им се уповаваха единствено на материалностите и високото им социално положение. Това бе най-голямата заблуда, в която човек можеше да заживее - че парите носят щастие. Затова светът се бе превърнал в подобно място. Място, на което любовта бе изопачена под порива на скъпите вещи. Място, на което личността на човек се поставяше на последното стъпало, най-ниското, и на това се дължеше отношението на отделните индивиди по между им. Тази вечна борба на духовното и материалното беше грешна. Двете неща бяха коренно различни и не биваше да се сравняват дори, камо ли едното от тях да бъде поставяно по-ниско от другото. Но такъв бе този свят и това нямаше да се промени, защото зависеше изцяло от хората, а те бяха стремглаво погълнати от материалния свят, друг въпрос бе че някои от тях дори нямаха право на избор.
Изведнъж нечий топъл допир прекъсна рязко мислите на тъмнокосото момче. Ши се изненада, но не защото някой го бе забелязал в този свят, а защото цялата горчивина, съпровождаща досегашните му мисли, внезапно съвсем изчезна. На нейно място имаше просто приятна тишина, хладния лек полъх на вятъра и..една топла, наистина топла ръка, все още поставена на едното му рамо. Чия ли беше тази ръка? А защо ли бе така топла? Воден от прикрито любопитство и нещо непознато, Ши-Хон отвори очи и затърси източникът на въпросната топлина, който се оказа точно до него, от дясната му страна. И тогава я видя. Това бе същото онова момиче, което реагира по странен начин на неговата любезност. Момичето от кафенето. Е, поне вече изглеждаше суха. какво облекчение. Дали бе изпила онова, което той й даде вътре?
- О..З-здравей. - каза с неволно запъване младежът, се още изненадан от повтарящото се чувство породено от присъствието на непознатата. Той я загледа малко по-внимателно и незнайно защо откри нещо познато в погледа й. Тъмните й, шоколадови очи, издаваха почти същото впечатление ,като неговите собствени. Дали и девойката бе загубила нещо скъпо? Дали и тя бе преживяла нещо, подобно на това, което Ши бе преживял..? Едва ли иначе щеше да има това чувство. Чувството, че сякаш тя го разбираше.подобно чувство не бе имал никога. Никога досега не усещаше нечие разбиране така истински, така ясно, както в момента. Дали просто не си въобразяваше? Дали бе реалност? Това чувство. Не знаеше. Но и в момента някак си почувства, че е без значение. Наистина нямаше никакво значение, просто винаги е копнял за този поглед, за това чувство на разбиране и подкрепа, която му оказваше в момента едно съвсем непознато момиче, в което обаче Ши сякаш откриваше до болка познато нещо.
Без да каже нещо, младежът просто се остави на тази своя нужда. Нуждата от тази подкрепа, от тази така приятна топлина. Точно в момента, тези две неща му бяха добре дошли. Точно сега имаше такава нужда от това, сякаш нямаше как да продължи без нея. След миг главата на тъмнокосото момче тупна върху чуждото рамо и остана там. По едната буза на Ши се стече едра и кристално ясна сълза, докато лицето му продължи да поема от топлината на непознатата девойка. Не знаеше защо. Не знаеше защо си позволява да изглежда така пред някого. Не знаеше защо показва слабост пред това момиче. Не знаеше как тя го бе накарала да направи подобно нещо. Вероятно всичко се свеждаше до непреодолимия му копнеж. копнежът да намери така желаната подкрепа и топлината, която нито един слънчев лъч не можеше да му даде.
Чувстваше се изгубен. Съвсем сам и изгубен в този студен и безличен свят.

Акира инстинктивно усещаше скръбта и болката, които сякаш се изливаха от момчето. Тази болка бе толкова подобна на нейната! Самата тя бе разбрала, че хората израснали с любов не можеха да разберат болката на човек, израснал сам, отритнат от всички. "Да... Здравей и на теб..." - помисли си момичето. Изуми не знаеше как точно да реагира на това неочаквано от него действие, но въпреки всичко тя изигра перфектно ролята като на една любяща и тревожеща се за детето си майка. Още като го погледна, разбра, че нещо го мъчи... Нещо ужасно. Акира видя, че една сълза се спусна нежно по бузата на момчето и й се прииска да направи нещо. Нещо, с което да успее да го утеши, така, както майка й я беше утешавала, когато на нея й беше тъжно преди да умре. Момичето изкара от джоба на якето си една копринена бяла кърпичка и протегна топлата си ръка към лицето на безпомощното момче и понечи да го избърше. Докато го бършеше, ръцете й трепереха, така, сякаш прави нещо нередно. Тя се загледа в неговите тъмни очи и усети една смразяваща болезнена болка, караща я да си припомни нещастния пътен инцидент с нейното семейство, което я накара да се замисли. Потънала в размисли, момичето напълно се отнесе и забрави какво прави и просто стоеше пред него като ледена статуя на мястото си. Мислеше си за милият й баща, който всяка вечер като се връщаше от работа й подаряваше по една нова плюшена играчка. Спомни си и за любящата й майка, която всяка сутрин ставаше пано, само за да й направи закуска и всяка вечер й гладише дрехите за следващия ден. Най-накрая Изуми осъзна какво прави и рязко отдръпна ръката си, за да избегне неоловката ситуация, която беше сигурна, че предстоеше. Не знаеше изобщо защо прави всичко това, може би, защото усещаше, че на него също му липсва обич, както на нея, или може би, защото просто го съжалява и не искаше да го гледа така подтиснат, макар и съвсем непознат. Още от малка Акира където и да отиде, се чувстваше не на мястото си. Но този ден в този час, тя просто искаше да поостане с кафе-момчето и да му помогне по всякакъв възможен начин да преодолее проблемите си, които го нараняват вътрешно. Незнайно защо, но на момичето й беше много приятно да бъде с това тъй непознато момче. На Изуми й се искаше да каже нещо утешаващо за него, но не знаеше какво. Или не знаеше, или просто я беше страх да не я отхвърли и тя пак да остане сама. След една дълга въздишка, момичето се престраши. Най - накрая отвори уста и каза:
- Можем да бъдем приятели, нали? Можеш да ми споделиш каквото си искаш. Надявам се, че ще намеря някакъв начин да ти помогна. - усмихна се Изуми и търпеливо зачака отговорът на младото момче, стоящо пред нея.

От една страна не беше правилно да разчиташ на други, за да разрешиш проблемите. Имаше хиляди поговорки, които гласяха, че е редно да разчиташ единствено или най-вече на себе си и в повечето случаи това излизаше напълно вярно. Но от друга гледна точка..Човек имаше нужда от подкрепа, от рамо, на което да се опре в трудни момени, за да стане по-силен и да преодолее препятствията на живота. Защото животът бе прекалено стръмна и неравна планина, която трудно някой можеше да изкачи съвсем сам. Особено когато не стига, че е съвсем сам, но и е в беда. Истинска беда. Ако в такъв момент някой ти потегнеше ръка, какво ли трябваше да направиш? Ши-Хон се луташе в объркания лабиринт от собствените си мисли и сякаш бе изправен пред значителна дилема. Не знаеше какво точно да прави, всъщност не му се щеше и да се замисля особено над подобни неща, свързани с правенето на каквото и да е, защото по този начин само си припомняше положението, в което бе изпаднал. Онази групичка от съмнителни типове вероятно продължаваше да обикаля квартала му денонощно, търсейки него - длъжникът. Само да го намереха и надали щеше да се измъкне, най-малкото щеше да свърши с липсваше органи, разпродадени в различни точки на Република Корея. Само беглата мисъл за това го караше да настръхва. Трябваше да намери начин, по който да се споразумее с тях, за да изплати дълга на баща си, но ой дори не бе наясно защо покойният му попечител бе натрупал подобен дълг точно към тези хора. Недоумяваше причината, тъй като познаваше баща си, бе наясно че той никога не бе бил жаден за пари или нещо такова. Но тогава защо..Защо? Трябваше да има причина за този дълг. И тя е някъде там, но за момента съвсем неизвестна. Ала ако искаше да изчисти името на баща си, то първо трябваше да узнае абсолютно всичко, всяка подробност, която му бе неизвестна. Някак трябваше да разбере защо баща му имаше какъв дълг към онези хора и кои всъщност са те. Но единственият начин, за който се сещаше, бе да ги попита, а това бе като да влезе в устата на лъва. Или иначе казано - сам да се предложи за изплащане на въпросния дълг. Нямаше как да стане. Може би щеше да изнамери друг начин, по който да открие истината... В този момент дори не се замисляше върху въпроса колко ли страшна щеше да бъде тя, но все пак трябваше да я знае. Тогава и само тогава можеш да приключи всичко завинаги.
- Аз...трябва да разбера една истина.. - внезапно ,след дългият момент на тишина, мекият му, но леко треперещ глас, отново бе огласил въздуха. Погледът на момчето изглеждаше замислен и някак далечен, но бе все така вперен в чуждите огледални очи, отразяващи познатото чувство. - Ти..- също толкова ненадейно и рязко, тъмнокоското започна ново изречение, този път с тон, една идея по-висок и ясен от предходния. Ши-Хон се взря в лицето на тъмнокосата непозната и се изправи.
- Аз съм Сан Ши-Хон. Бездомно момче, което може да върши всякаква домакинска работа, плюс бонус - да свири на китара и горе-долу да пее. Моля те, погрижи се за мен! - произнесе високо и на един дъх младежът, като след това се поклони официално на тъмнокосата девойка и остана така, очаквайки реакцията й. Някак бе преглътнал смешната си гордост и бе решил, че може би момичето си няма домашен любимец. Може да й бъде такъв, или пък прислужник..Каквото кажеше, стигаше му само да има някакъв покрив над главата си. Не че и това не беше доста, за такъв като него, но..трябваше да разбере истината, а не можеше да го направи, докато е нищо и никакъв бездомник, който не може дори да си купи един рамен.
Първоначално наистина не искаше да се възползва от огромната доброта на девойката до него, но сега, осъзнавайки, че няма друг избор...пое риска да звучи твърде нахален и дързък. Но предпочиташе да предложи себе си на тази девойка с шоколадови очи, отколкото да продаде органите си на онези съмнителни типове, при това когато все още не знаеше причината.

Акира се почувства много странно от официалното представяне на кафе-момчето и същевременно се притесни. Тя прекрасно знаеше какво чувства Ши-Хон, защото неговата тревога, неговото положение, в което сега беше, й бяха до болка познати. Акира много добре знаеше какво е чувството да останеш на улицата и да нямаш човек, към когото да се обърнеш. Момичето беше много объркано. Може би, защото двамата с момчето имаха много общи страдания, или може би, защото той каза, че е бездомник. Изуми беше толкова изненадана от изречените му думи. Чудеше се как ли да постъпи. От дъното на сърцето си, тя много искаше да му помогне. Чувстваше, че нещо ги свързва. Може би, това нещо беше, че Ши-Хон също нямаше къде да отиде, както тя беше преди, когато родителите й починаха в онзи инцидент. Това я накара да си припомни как тя преди живееше охолно в Корея с родителите си. След тяхната смърт, Акира беше останала на улицата и нямаше как да оцелее в този жесток свят. Затова тя отиде при леля си в Япония, като се надяваше, че тя ще я дари с малко майчина обич. За нейно най-голямо нещастие, леля й се оказа истински дявол, който беше много алчен за пари. Тя взе всички финанси, оставени за Изуми от родителите й, и после я прати в едно мизерно сиропиталище. Там тя бе третирана като роб, но тя не преставаше да таи надеждата да се измъкне от там. И ето, че като порасна избяга от сиропиталището и се върна в родния си град - Сеул. Основна причина за завръщането й в Корея, бе че тя искаше да разследва обстоятелствата около смъртта на родителите си и виновниците за преждевременната им загуба. И сега там за първи път Изуми срещна човек, с който имат толкова много общо.
- Аз съм Акира Изуми. Ние... С теб... Много си приличаме. - Акира изрече първата мисъл, която й хрумна в този момент. Не знаеше какво друго да му каже, или може би се страхуваше да не я отблъсне. Да, тя се страхуваше отново, когато си има някой с когото да сподели болката си, да не го загуби и да остане сама. От една страна момичето изпитваше такава радост, каквато никога до сега не бе изпитвала, но от друга страна, й стана мъчно като видя иронията, изписана на лицето на момчето, стоящо пред нея. "Къщата ми е прекалено голяма за мен, защо пък да не го подслоня? " Изуми се усмихна доволно от тази нейна породена мисъл, после се обърна към Ши-Хон и доволно каза:
- Каза, че нямаш къде да отидеш, нали? Може да дойдеш у нас!