'Научи ме да обичам'

Един разказ, или начало на такъв..още не съм сигурна. Ако ми дойде музата както днес, ще има продължение.
Еми, желая спорно четене на престрашилите се персони.



След всяко начало идва край, а след края – ново начало…

Бе се случвало и преди да има чувството, че всичко най-сетне ще свърши, ала тази вечер сякаш това чувство не го мамеше, защото появата му не се дължеше на егоистичните му мисли или нещо подобно. Предчувствието, което имаше в момента, продължаваше да си стои там и успяваше дори да го жегва от времена време в гърдите. Представляваше от части средство за облекчение, от части предупредителна сирена затова, че скоро, може би дори след броени минути, тя щеше да се окаже наранена – неговата мъжка гордост. Не знаеше как бе възможно това, но точно прекрачвайки прага на къщата бе получил един кратък проблясък.
„Дали тя щеше да сложи края?“
Високият и строен, тъмнокос мъж, премина с празни мисли през хаотично разхвърляният хол, в който сякаш досега се бе разигравала война между канибали, след което се затъпи директно към стаята си. Не че обърна внимание на безпорядъка, така присмехулно „красящ“ предното помещение. Почти всеки бе запознат със странната мания за перфекционизъм, която правеше Гон-У още по-непоносим характер, но въпреки това имаше и моменти, в които личността му изключваше аз всички подробности, дори големите и очевидни такива. Както сега. Да, той бе прекалено зает, за да обърне внимание на хаоса. Мислите му препускаха единствено и само в посока онзи въпрос, който преди минута си беше задал. И го обливаше интересно вълнение, нетърпимо очакване нещо да се случи, и същевременно с това мисълта му го караше да се страхува..за себе си естествено.
Отново всекиго бе известно, че между Ким Гон-У и Сонг Хьо-На нямаше никакво влечение, какво оставаше да си говорим за любов. Вероятно нямаше по-ужасна връзка от тяхната, лишена дори от елементарното равновесие и разбирателство, което бе жизнено важно за едно съвместно съжителство. Знаеше се повече от прекрасно, че тези двамата бяха заедно, единствено и само по поръчка на семействата си. Нищо повече, или по-малко от това. Интересното беше, че и двете персони бяха от типа личности, които всъщност доста нагло можеха да се противопоставят на родителите си. И все пак заради тях деляха един покрив, едва издържайки да не се изнесат от мястото. Ежедневните им спорове, ежедневните мъки, които трябваше да изтърпят, правеха таи къща свърталище на хиляди демони, отрицателни емоции и негативни невидими сили, които сякаш бяха обградили зданието с омагьосан купол, под който всеки бавно, но сигурно губеше своята човечност, опитите си за повече търпение и разбиране към другия, и въобще цялото си налично самообладание, нужно, за да премине успешно пред седемте кръга на ада. Да, такова бе това място, тази сякаш прокълната къща. И именно тук живяха две създания, представляващи два камъка с напълно различни и неподхождащи си цветове. Съвсем, съвсем несъвместими и упорито търсещи избавление един от друг. Ала именно тяхната упоритост и жажда да противопоставяне – единственото, по което си приличаха, бе главната причина сега да изживяват така безрадостно дните си. Семействата им бяха взели под внимание тези им характерни черти и затова използваха хитрост, като им уреждаха срещи с доста по-възрастни от тях, но заможни хора. Ала това взе да им омръзва, ставаше крайно досадно, тази намеса в живота им, в личният им избор, просто не можеше да продължи вечно. И затова от раз и двамата бяха взели решението да се оженят, не за да угодят на родителите си, а за да останат верни на себе си. Ала слагайки тежките брачни халки и двамата не бяха осъзнали, че се обричат на още по-сериозна загуба и липса на свобода, отколкото можеха да си представят. И все пак, въпреки всичко, въпреки цялата тази невъобразима съвместимост между Гон-У и Хьо-На, все пак връзката им, им носеше немалко изгоди.
Но какво ли ставаше, когато дори материалното не ти помагаше да понесеш непоносимото съжителство с друго лице? Тогава идваше раздялата. Това така жадувано, божествено избавление. За тях двамата бе именно такова и най-добрата новина се състоеше във факта, че времето й бе настъпило.
Официалният костюм отново бе прилежно пригладен и поставен върху една от дървените закачалки в гардероба. Внезапно сериозното лице на тъмнокосият мъж доби една леко самодоволна усмивка, докато погледът му фиксираше с досадна острота, брачната халка на безимения му пръст. Да, избавлението беше близо, чувстваше го дори във въздуха. И хилядите демони този път нямаше да попречат то да се състои.
---
Следите оставени във всекидневната обаче ставаха все по-съмнителни. И в интерес на истината, май нямаше как да са по-съмнителни от сега. Незнайно кака и от къде дошли, в ръцете на Гон-У бяха попаднали чужди мъжки слипове. Тъй като определено не бяха неговите собствени, изводът си беше от ясен, възможно най-ясен. Докато ги държеше и обхождаше с поглед, мъжът започваше да изпитва силно и истинско отвращение към жената, с която бе прекарал последните пет години от живота си. Може би „пропилял“ или „прахосал“ бяха по-пасващи изрази за случая. Цъкането със зъби обаче не му помогна да се успокои и да запази нужното му самообладание. Въпреки всичко, дори крайното неразбирателство и непоносимост между тях, на кой ли би му хрумнало че така невинно изглеждащата девойка Хьо-На, ще си има любовник..? Ха, но нещото, което избиваше цялата риба, бе факта, че тя имаше наглостта да го води в тази..къща. Къщата в която живееше и той, Гон-У. Надали думата „безобразие“ беше достатъчна за подобно откритие, но в момента в речника нямаше друга налична. А когато си припомни собствените моменти на слабост, онези мигове, когато животинският му мъжки инстинкт на два-три пъти бе допуснал тази жена в леглото си…бе на път да се изврати и от самия себе си, от това, че е допуснал това създание толкова близо. В момента определено трезвата мисъл му се изплъзваше, неумолимо и безвъзвратно предвещавайки истинска буря, а това място определено щеше да влезе в ролята на ново, този път страшно бойно поле. Краят, окончателният край се виждаше ясно, и поне това радваше красивият тъмнокос мъж. Той никога нямаше да се признае за сразен, или нещо подобно. Това бе невъобразимо.
- Гон-У…- поде един женски глас, но някъде накрая пресекна и след изреченото остави само глупава и губеща празнота. Ако до сега тази жена му бе напълно безлична, то сега я мразеше. Въпреки че наистина омразата бе нещо излишно и безсмислено, просто я мразеше, в допълнение с отвращението си към нея и нивото, на което бе паднала. Тя се приближи плахо, а изпъкналите й и втренчени в него очи, внимателно наблюдаваха всяко потенциално движение и чакаха страхливо избухването на могъщият му гняв. С треперещите си ръце тя успя да издърпа рязко слиповете на своя любовник и да ги захвърли на земята, някъде зад тънкото си и слабо изваяно телце. Мразеше всичко в нея. Мразеше проклетото й невинно изражение, твърде бялата й кожа, привидната й наивност, подвластната й и слабохарактерна същност. Мразеше всичко в нея, но чувствата бяха съвсем взаимни. И тя го мразеше. Този неин поглед, отправен към него винаги таеше онези две специални искри на искрената омраза, която чувстваше към неговата личност. Там, сред цялата тази невинност и страх, излагаща женската слабост на показ, се спотаяваше и още нещо. Нещо също толкова негативно, доста близо до омраза, но все пак погледнато през по-различен аспект. Но Гон-У намираше за излишно да пита дори себе си какво ли беше то. Защото не го интересуваше. Нищо, свързано с тази персона вече не го касаеше, не че някога го беше касаело, освен по формален път.
- Кога…си дойде? Не беше ли по работа в Куанджу? – тя отново наруши тишината, задавайки му откровено смешен въпрос. Нима наистина вярваше, че с този ангелски глас щеше да замаже и облекчи поне малко опасното положение, в което се намираше? Не, тя бе изпуснала своя шанс, но той нямаше намерението да прави същото. Щеше да се възползва от неудобната ситуация за нейна сметка. Колко удобно всъщност бе това.
- Свърших по-рано от обикновено. – изрече той, съвсем спокойно симулирайки обикновената си сдържаност и безразличие, сякаш моментът бе част от едно напълно познато и рутинно ежедневие. В гласът му не се долови и капка съчувствие за предстоящото, нито друга различна емоция. Но погледът му, така властен и доминиращ, продължаваше да я гледа все по-тържестувващо и тя можеше ясно да усети как някой вече се готвеше да пирува за своята победа. Това хвърли жестока и болезнена сянка върху бледото й лице и я накара да действа импулсивно. Все пак бе същество, изтъкано от страх, което въпреки това си позволяваше подобни волности, като тази вечер.
- Да се разделим. – изрече Хьо-На, сякаш едва принася думите си от болката, заседнала в гърдите й. Ала тази болка нямаше нищо общо с любовта, нищо общо с хубавите чувства и емоции..Тя бе породена от нейния собствен страх, че повече няма да може да угажда на себе си и същевременно с това да подхранва неспирния си егоизъм. И затова и бе решила да е нагла до самия край. Дори не се замисляше над това доколко щеше да разпали чуждият гняв, или дали нямаше да усети скоро истинска плесница от силната мъжка длан. Сега не я интересуваше нищо. Защото тя бе вече изгубила тази битка и някъде в себе си го осъзнаваше, това я разкъсваше от вътре, правеше я непримирима лъвица, чието леговище бе откраднато а тя – безсилна и неспособна да си го върне. Сълзите започнаха да се стичат по бузите й, горчиви и изпълнени с чернота. Винаги беше грозна, когато заплачеше. Нито веднъж тези жалки нейни пориви на алчност и надежда за собствено спасение, не бяха трогвали Гон-У, този случай също не правеше изключение. Мъжът стоеше срещу нея, гледайки я през дългите ресници на присвитите си очи. Но все още мълчеше. Искаше да види докъде ще стигне, доколко ще се самоунищожи в стремежа си да запази своето. Реално щеше да изгуби всичко, като се бе започнало от гордостта.
- Не издържам вече. Не мога да понеса това! Нека се разделим! – мълвеше тя, повишавайки тон, ала емоциите я предаваха и на моменти гласът й потрепваше страхливо, правейки я да изглежда все по-слаба и жалка. В един момент дори почувства нуждата да избяга от жестоките и студени очи, което все така безучастно я наблюдаваха и затова стисна силно зениците си, от които забликаха още черни сълзи. В следващият момент избухва с нова истеричност и започна да тупка безсилно малките си юмручета в мъжките гърди.
- Ти си виновен! Не аз, а ти! Вината е изцяло твоя! Ти си виновен, че всичко бе такъв кошмар, толкова трудно..Ти си виновен! Безсърдечен демон! Вината е само твоя..- свитите й на кълбо длани се допираха глухо в блузата му, но нее смееха да причинят реален сблъсък, всичко бе отново част от театралната постановка, а в момента се разиграваше последната сцена. Наистина беше последна. Вероятно затова другият участник не бързаше за никъде, дори да изгаряше от петгодишно желание за този момент. Просто я изчака сама да свърши, виждайки колко безполезно е всичко това, чрез което опитва да се спаси.
- Ще се разведа с теб. – каза той със суровата високомерност на един победител, отделяйки тънките й ръчички от тялото си. Не можеше да я търпи толкова близо, отвращението го заливаше като безбрежен океан, припомняйки му изминалите непоносими години. Продължи да наблюдава с отблясъци на студенина, как очите й повторно се насълзяват и почервеняват от яд и непримиримост.
- Върви по дяволите! – изтърси тя кухо с привиден гняв, за който реално нямаше нужните сили в момента. Просто бе наясно, че е невъзможно да се мери с мъжкото надмощие, с чистата и честна победа, която можеше да се изкара от случая. Мразеше го и заради това. Заради умението съвсем безцеремонно да се възползва от ситуацията, да обръща и най-малкото в своя полза..Мразеше вечната му безсърдечност и липсата на капка съчувствие, което сега смяташе, че заслужава поне малко. Той никога не я бе гледал с различен от сегашния поглед, дори през времето, в което се бяха любили. Тя бе отлична съблазнителка, но сега съзнаваше, че не външният й вид или самата тя бе причината за откликването на Гон-У, а единствено неговата първична и животинска нужда от физическо задоволяване. Той просто я бе ползвал като играчка за малко креватни упражнения. За него тя никога не бе значела нещо. И макар тя също да не изпитваше такива чувства към него, го мразеше неимоверно много и я болеше от тази реалност. Затова и тя бе скрила от знанието му онова, за което той никога не трябваше да разбира. Но сега всичко се бе променило. Да, след като я отпращаше така, тя нямаше да му позволи да има щастлив живот. Щеше да издебне най-подходящия миг, в който да му покаже последиците от сегашното му безсърдечно държание. Всичко с времето си.
- А ти можеш да вървиш при майка си сега. Разкажи й всичко от игла до конец, поплачи на рамото й, но преди да тръгнеш вземи целия безпорядък и онези слипове заедно със себе си. – изрече тъмнокосият победител и се усмихна тържествуващо на Хьо-На, след което закрачи към стаята си.
- Ти…ще съжаляваш за това! – изрече сериозно и през зъби жената, гледайки в една точка на разхвърляното помещение. Така и не получи отговор, защото такъв бе излишен. Никой не би възприел заканата й като истинска заплаха, каквато бе.
---
Утрото предвещаваше да бъде единственото хубаво нещо, случило се на Гон-У пред последните няколко години от живота му. Той доволно се протегна в леглото и вдиша дълбоко от свежия хладен въздух, нахлул от полуотворения прозорец. За първи път от пет години посрещаше деня с бегла, но непринудена усмивка. Чувстваше свободата, която му даде раздялата с онази жена. Жената,която вече бе част от безрадостното му минало. Жената, която лесно щеше да забрави. И този факт го правеше наистина щастлив.Ала внезапно нещо прекъсна възнесените му мисли и мирни планове за близкото бъдеще. Беше шум, реален шум, който идваше от съседната стая. Стаята на Хьо-На. Нещо като чукане, по-скоро настоятелно тропане по неизвестна дървена повърхност. Досадата от провалената наслада на радостното утро бързо се примеси с учудване и любопитство. Какво изобщо бе това? Знаеше, че къщата е празна, бе видял с очите си как другата персона се изнесе, заедно с всички възможни вещи, които успя да побере в двата си куфара. Нима можеше да пропусне подобен красив момент?
- Хм..-любопитството го накара дори да измърмори нещо под нос и да последва автоматично източника на въпросното тропане. И все пак, въпреки всичко беше в невъзможно добро и милостиво настроение, дори изглеждаше като светец, който би опростил всеки един грях точно в този миг..Пред мислите му минаваше мисълта, че ако този шум беше причинен от някакво животинче, то Гон-У щеше да си го вземе за домашен любимец. Да, можеше да го отгледа като символ на началото на своята свобода. Бившата му жена бе алергична към всякакви животни и той въобще не можеше да си помисли за куче. Сега обаче щеше да прави каквото иска, каквото му харесва. Без да му мисли много. Искаше да се почувства отново като на 22, и да изживее повторно онези пропилени пет години. Сега бе на 27 и въпреки, че не можеше реално да върне назад времето, смяташе да опита. Гон-У + безразсъдство, това можеше да се окаже доста опасна комбинация, но кой да знае колко опасна бе наистина…
- Ехо, отворете проклетата врата…някой да я отвори! – и някъде от гардероба се изнизваше нервно един мъжки глас, чиято молба бе достигнала до ушите на тъмнокосият. Той успя да се стресне леко, недоумявайки все още какво се случваше, но въпреки това се придвижи на автопилот до дървената мебел и разтвори широко двете съединяващи се по средата вратички. Гардеробите тук имаха специфичната функция щом веднъж се затворят, да бъде възможно да се отварят единствено от външната страна. Всъщност, това не бе известно на никого..до днес.
Чу се кратко изкашляне и две сияйни маслинови бездни се впиха също толкова изненадано в отсрещните такива. Изглежда някой бе оставил любовника си в гардероба. Тази мисъл обаче странно защо не раздразни омилостивения господин, а дори породи у нещо леко съчувствие спрямо свилия се почит на кълбо младеж. Хьо-На никога не бе изкарала дрехите си от куфарите, сякаш всеки момент бе била готова за раздялата, която се осъществи чак след петте години мъчения. Затова и този гардероб никога не бе използван, за разлика от онзи на тъмнокосия. Ким Гон-У знаеше, че ако някой щеше напусне този дом, това ще бъде тя. За опреден път се убеждаваше колко е добър в преценката си за хората. Но най-странно от всичко, което не можеше и нямаше как да осъзнае, бе факта, че не изпитваше нищо лошо към нейния любовник. Вярно, че той нямаше никаква вина, но все пак бе изцяло в стила на Гону да го намрази, ли поне да изпита същото отвращение и към него, след което да го изгони за няколко секунди от къщата. А вместо това той дори му помогна да излезе от не особено широкият гардероб и дори му позволи по лична молба да ползва домашния телефон. Що за..нелепо и нелогично държание? Може би приятелят му беше прав и тъмнокосият господин бе наистина ненормален и неразбран странник. Това дори вероятно беше комплимент..
Докато разговаряше по телефона, увил някаква малка кърпа около таза си, мъжът го наблюдаваше със странен и дори патологичен интерес. В този момент честно казано лесно можеше да бъде оприличен на някакъв маниакален психар, избягал от лудницата. И въпреки това продължаваше да оглежда непознатия. Той изглеждаше с няколко години по-млад от него, и няколко сантиметра по-нисък, но очевидно поддържащ форма, съдейки по сякаш нарисуваните му плочки и завидно приятни за окото мускули. Косата му бе изрусена, а лицето – красиво оформено и леко сладникаво, с нужното присъствие на азиатски черти. Кожата му бе изчистена и леко мургава, сякаш слънцето бе пробягало няколко продължителни пъти по нея, придавайки й палав загар. В този момент нещо се бе променило. Нещо се бе случило с почти възрастният мъж, ала той дори не го осъзна тогава. Не осъзна и усмивката, пробягваща по лицето му. Не осъзна силният копнеш да има другия, породил се в душата му. Не можеше, защото всичко това бе съвсем ново и непознато. Нещо, което щеше тепърва да разгадава. Нещо, което щеше да му донесе куп главоболия и същевременно с това други ценни неща. Дали щеше да оцени всички тях, зависеше от него.
Ето как всъщност започна тази история, която продължава и до днес.
Сонг Хьо-На беше решила да си го изкара на невинния русокоско, и го бе изоставила и разорила още предната вечер, източвайки всичките му банкови сметки. След това бе подписала документите за развода и бе изчезнала. Не бе отишла и при майка си. Местоположението й си остана неизвестно, а бившият й любовник някак се бе превърнал в „домашен любимец“ и „роб“ на Гон-У, който му бе позволил да остане в къщата, ътй като вече нямаш и ъкде да отиде. Хьо-На бе продала всичкото му имущество, но той бе доста наивен, че да не скрие добре подобни документи. В края на краищата се бе случило каквото се бе случило и господин Ким сериозно се бе впуснал в своето пълно безразсъдство, което щеше да продължи година и половина. Първоначално той се изявяваше изцяло като пълновластен господар на вече обгърнатия от светлина дом, като не пропускаше да изтъква, че е такъв във всеки момент, в който русокосият отказваше да изпълни някое от задълженията си, или пък предявяваше някакви забранени претенции.
- Докога ще спя на пода? Не може ли да ползвам стаята на Хьо-На?
- Казах ти да не споменаваш това име, нали?
- Да, но..
- Този дом е мой! – и на лицето му блясваше една широка и непобедима усмивка, която караше другия да се примири с положението винаги. Същевременно с това странно роб-госопдарско отношение, се случваше често двамата безмълвно да гледат някакъв сълзлив и тъжен филм и господаря да успокоява роба си, като му подава кутията със сладолед. За извънредно кратко време гон-У научаваше все повече неща за другия, но някак грешно го смяташе за своя собственост. Един ден го попита за името му, което до тогава не виждаше причина да знае, но все повече започваше да си представя как го изрича. Той се казваше Че Шин-Хюн. Обичаше да прахосва извънредно много пари по магазините, тъй като едно от любимите му хобита бе именно пазаруването. Харесваше нещата, които според него не свършваха никъде, а бяха безкрайни и вечни – като небето и звездите – обичаше да ги съзерцава и можеше да го прави с часове наред. Предпочиташе засадени растения с дълбоки и здрави корени, тъй като бяха по-дълготрайни от цветята и букетите по магазините. Изрусяваше косата си, заради детската си мечта да прилича повече на слънцето, което огрява небето. Имаше чувственото сърце на един мечтател, трогателно вярващ в чудеса и виждащ красотата на този свят. Красота, която му бе показал без да иска нещо в замяна. Красота, която Гон-У не подозираше, че може да съществува в неговя безрадостен и студен свят. Лъчите на тази красота бавно навлизаха и в него, разсейваха сенките и разбулваха мрачнотата и самотното му съществуване. Тези лъчи бяха като божествен дар, като реалното изцеление за душата му. Душа, която не знаеше още как да обича, или да изпитва други такива чувства. Една, само една усмивка и той виждаше заобикалящата го красота. Тя бе скрита там, зад тъмнината, зад дебелата снежна покривка на неговия безличен и празен свят. Чрез това русокосо момче я откриваше, бе като магия, истинска магия. Можеше да види през неговите очи, да проникне в неговия далеч по-приятен и топъл свят, и дори да се почувства част от него. И този така нов и пъстър свят го притегляше все повече и все по-близо към Шин. Несъзнавайки как, опиянен от красотата, която бе споделил с него, двамата ставаха все по-близки, а не бе изминало кой знае колко време. След половин година вече имаше нощи, в които деляха едно легло, в които споделяха един свят. Ала след още толкова време, Гон-У започваше да се отърсва от завладялата го магия и все по-ясно осъзнаваше колко близо до себе си бе допуснал другия индивид. Успяваше да види колко много опитваше да бъде опознат от русокосия и усърдието му започваше да го плаши. Защото той не можеше да обича. Никога никой не го бе научил. А сега започна да се плаши от този копнеж, от тези чувства и от него…от човекът, който се бе появил по подобен път в живота му, и бе заел подобна част от него. Всичко това го хвърляше във водата без спасителен пояс и го караше да се дави в объркване, да се пита какво прави, защо го прави, и как трябва да продължи с всичко това. Макар по-възрастният от дамата, Гону не беше свикнал да се справя с такива неща, чувстваше, че отново изгубва свободата, правото си на лично пространство, а не осъзнаваше, че това бе нещо нормално. Просто всичко го стряскаше. Особено желанието на другия да узнае повече за миналото му.
- Защо винаги разделяш морковите от другите зеленчуци? – запита отново Шин-Хюн, гледайки към отсрещния индивид на стола, с любопитството на една котка.
- Защото не бива да са заедно. – отвърна припряно Гон, почти като дете, продължавайки да отделя настрани морковите, докато не се окажеха съвсем изолирани от останалата храна.
- Ами ако искат да бъдат заедно? Пак ли ще ги разделиш? Това…не е ли малко несправедливо? – засмя се тихо русокосия и сръбна лъжица от супата си. За разлика от твърде сдържания и начумерен господин Ким, младият Че бе вечно усмихнат и долавяше в думите си по нещо шеговито и невинно, също като самия него. Досегашното им съжителство бе вървяло повече от добре. Шин бе свикнал с всички прищевки на стопанина на къщата и го приемаше с целия му ужасен нрав и маниакална нужда от перфекционизъм. Никога не се бе оплаквал от чуждото негодувание, а просто се стараеше да се поправи следващият път. Това негово качество спомагаше за едно мирно и приятно съжителство. Дори след всеки път, в който прекараха нощта заедно, и двамата продължаваха по старо му, сякаш не се е случило нищо необичайно. Никой не задаваше неудобни въпроси на другия, и това беше нещото, което най-много се харесваше на Гон-У, което го правеше някак спокоен и радостен от чуждото присъствие. Но отскоро Шин бе започнал да го подпитва за разни незначителни неща и това му подсказваше не особено хубав обрат на нещата. Мъжът бе привикнал да не споделя с некого, да не говори за живота си, особено за миналото си, тъй като тогава би се стигнало до онзи момент, който беляза душата му завинаги. Макар да б отдавна, го помнеше сякаш е вчера и това бе единственият спомен, който го правеше изключително слаб, поради което не искаше да си го припомня. Но сега, на тази вечеря, бе на път да се случи точно това.
- Не ме интересува. Морковите нямат право да са до нищо друго. Те..ще са сами. – измърмори настоятелно, след което се прокашля, осъзнавайки колко глупаво и детинско бе прозвучал. Въпреки това не отдели поглед от чинията си. – Другият път ги сготви отделно…или не ги слага изобщо! – страната му заповед докара мнимо подозрение в погледа на Шин-Йюн, който все още бе усещан от тъмнокосият мъж. Той съзнаваше, че трябваше да спре този момент, просто да излезе от помещението, защото предчувстваше следващите думи на блондина и също предчувстваше как щеше да избухне. Своеволно, непонятно за другия, обидно и катастрофално. Чувстваше, че необратимо ще изрече неща, които не мисли, но които ще наранят. И затова не искаше този момент да продължи, щеше му се времето просто да спре тук и сега. Но то напук на волята му продължи да тебе и превърна предчувствията в реалност.
- Станало е нещо нали? Не искаш ли да ми кажеш? – думите се повториха в съзнанието на другия като музиката от стара грамофонна плоча, и той изгуби чувството си за тактичност.
- Защо ми е да споделям такива неща? Кой си ти, че да ти казвам всичко за себе си..защо изобщо и трябва да знаеш..- пронизващия му и хладен тон, в който не се долавяше и прашинка емоция, прониза рязко и безмилостно русото създание на отсрещния стол и то остана така, с увиснала върху супата лъжица, която държеше в едната си ръка и впит в тъмнокосия, поглед, за първи път сериозен. Тези думи го бяха огорчили. Ала това бе само началото.
- Кой съм аз? – последва пауза, сякаш момчето се надяваше силно да получи някакъв отговор. Но това не се случи, вместо туй маслиновите му ириси срещнаха чуждите такива, но те бяха хладни и безпристрастни, черни като студената, безлунна зимна нощ и празни, но безмилостно поглъщащи, като черни дупки. – Кой съм аз наистина? Какво знача за теб? – тези въпроси някак подсъзнателно нараниха и престъпника – този, който щеше да е единственият виновник за предстоящото. Но той не можеше да признае това усещане. Не можеше да разбере, че е възможно и той да бъде наранен. Все още не знаеше дори отговорите на тези въпроси, не можеше да ги осъзнае, защото му звучаха абсурдни.
- Какво? Нима не ти е ясно защо си тук? Приех те от някакво съчувствие, което и досега неразбирам…Но..ти започваш да ми досаждаш с непрекъснатите си глупави въпроси. Защо вместо това не свършиш нещо полезно, като това да си намериш работа? До сега си живял с парите на баща си но сега живееш с моите, или забрави за това? Нима толкова ти харесва да зависиш от мен? Не харесвам такива хора. Признавам единствено онези, които не се опират на ничии гръб, а живеят за сметка на самите себе си. – той се изправи от масата и отправи жестокия си, суров и доминиращ господарски поглед към замръзналото на стола момче.
- Върви си. – рече сбито той и продължи да го гледа със същото хладнокръвие, което нараняваше. Знаеше че го наранява, но въпреки че по всичко личеше, не бе умишлено. Просто таи негова ужасна страна отново бе заело челната позиция и той просто за пореден път се изявяваше като проклет собственик, но този път…Не знаеше, че този път бе прекалил д приказките. Не знаеше, че този път другия наистина щеше да си тръгне. Защото не предполагаше колко сериозно бе възприел неговите думи, не можеше и да предположи колко го уважаваше Шин и също..колко го обичаше. Нямаше си и на представа, че всъщност и той изпитваше последното чувство, нямаше как да разбере това сам, без някой, който да му даде някаква, поне малка насока, по пътя към истината. Затова продължаваше да прави каквото си знае, да наранява както си знае, да бъде същият егоист, който винаги бе бил. Тази негова предпазна броня винаги бе отблъсквала всеки, който опитваше някога да се добере до неговото сърце. В крайна сметка заключваха, че той просто нямаше такова и го забравяха. Защо с това момче да не бе по-различно?
---
- Още ли си тук? – попита Гон-У, спречквайки се с русокосият по средата на всекидневната. Шин му отправи един бегъл поглед, като тъмнокосия така и не успя да го фиксира и проучи добре. Но пък доста ясно забеляза малкият тъмносин куфар, който момчето побутна след себе си. Куфарът му… Той щеше да си тръгне. И то не както бе правил до сега, този път щеше да си тръгне завинаги. Имаше немалко случаи, в които Гону го беше гонел навън, но блондинът съзнаваше че ще му мине и затова не вземаше нищо осен по една ябълка със себе си. Но сега. Сега беше различно, той бе сбарал нещата си. Това можеше да значи само едно.
- Тръгвам. – произнесе тихо, но достатъчно ясно, че да достигне до ушите на другия. Ала тъмнокосият мъж не можеше да отмести поглед от куфара в ръката на русокосия. В него гореше желанието да го изтръгне от там, да го захвърли недалеч..да спре момчето. Не искаше да си тръгва, но не можеше да го признае дори пред себе си. Затова си позволи да допусне грешката, голямата грешка, да не направи нищо. Непоправимата му безучастност допусна Шин да си тръгне от неговия живот завинаги. Дори тогава още не знаеше колко специален е всъщност той, точно този младеж. Мислите му не успяха да допуснат колко много ще чувства липсата му, колко много се съжалява вътрешно, че в този ден наистина не го е спрял. Все пак го остави да си тръгне. Но в този ден поне бе осъзнал едно нещо – не го притежаваше. Доминиращата му, горда и егоистична същност смяташе, че това русо създание и неговият красив свят му принадлежаха изцяло, но всъщност ..не бе така. Нищо от тази приказка не бе негова собственост, и нямаше начин да бъде. Че Шин-Хюн бе нещо неприкосновено и недостижимо, като Слънцето, а той за него вероятно бе двойно по-недостижим – като студената Луна, която в действителност не сияеше, а просто се бе научила да подражава на Слънцето, отразявайки неговата светлина. Затова Луната никога нямаше да грее тъй ярко, както Слънцето. Тя просто не знаеше как, нямаше кой да я научи и смяташе че е невъзможно. И до края щеше да прави онова, което си знаеше и до края щеше да блести по-тъжно и нищожно от Слънцето, заради своя студена същност. И въпреки прозрението си, че този младеж не му принадлежи, в главата му остана един въпрос, който нямаше намерението скоро да се тръгне от там.
„Дали ще се върне отново?“
---
Изминаха почти пет години от заминаването на Шин.
Ким Гон-У вече се намираше в края на своите 32 години, но сякаш нещо не се бе променило. По-скоро, нищо не искаше да се променя. Всяка утрин се отваряше очи с очакването зда зърне нечие лице, нечия усмивка, нечии топли сияещи маслинови очи. Вече не можеше да спи в собственото си легло – то бе празно, а в стаята витаеха само болезнените спомени. Спомени от топлия допир на чуждите устни, сладкия аромат на мургавата кожа, наелектризиращия допир на дългите и тънки пръсти, страстните пируети на палавия език, сливането им в един цяло. Липсваше му спонтанното съединяваше на ръцете им, пораждащо чувство за значимост и сигурност. Шин продължаваше да му липсва и нарастването на тази липса тъмнокосият мъж усещаше с всеки изминал ден. Не знаеше как ще издържи, ако продължава да е такъв. Все още ли се осъзнаваше защо е такъв? Нещо с него не се бе променило, защото нямаше кой да го насочва към правилната посока, където щеше да осъзнае чувствата си. Затова просто бе зациклил и продължаваше да живее във времето, в което онова русокосо момче все още бе част от живота му. От онова всекидневие, което сега би върнал с цената на всичко, което има. Но знаеше, че не може. Единственото, което човек не можеше, бе да върне времето назад. Затова просто се самозаблуждаваше, че все още живее в онова време, в което най-много му се иска да живее. Дори да не искаше, Гон-У се усещаше безпомощен. Чувстваше, че не може да заживее в настоящето. Настояще, което е без него. Все още чуваше ясно звънкият и меден глас на Че, усещаше често закачливата му нотка, все още виждаше света му наблизо, но знаеше, бе наясно, че всичко е плод на въображението и спомените му. Съзнаваше, че е едно видение, което щеше да изчезне и да го хвърли отново в самотната реалност, в тъмната и непрогледна яма, от която нямаше кой да го издърпа. Всъщност единственото, което го крепеше, вероятно се дължеше присъствието на Гон Мин-Су, единственият му по-близък приятел, който се бе нанесъл своеволно при него, неможейки да го гледа как изпада във вечни опасни депресии. Минсу бе много внимателно същество и се страхуваше, че приятеля му ще посегне на живота си, ако продължи в същия дух. Затова бе поел грижите за негова милост, без да иска каквото и да е съгласие от него.
- Какво е това? – попита Гон-У, поглеждайки все още сънено към приготвената за закуска маса.
- Закуска. – отговори с равен тон другия, сякаш да внуши че отговорът е повече от очевиден.
- Нали ти казах, че днес ще закусвам на работа. – измърмори тъмнокосият и равнодушно подмина масата, отправяйки се към каната с вода, намираща се на кухненския плот.
- Не дръж водата извън хладилника. – каза той като по навик, сетне отново си спомни за Шин и укорите, които момчето всекидневно понасяше от него. За миг ново чувство за съжаление премина през съзнанието му. Ако тогава знаеше, че е толкова специален..ако знаеше, пак ли щеше да се държи така? Това, което болеше най-много, бе факта, че нещата бяха в минало време. Дори самият Гону смяташе, че хората нямаха право на втори шанс. Защо някои да получават право на втори шанс, след като други се молят за първи? Ала въпреки всичко той искаше да го види отново. Да го зърне поне за миг от секундата, да види как усмивката разцъфва върху устните му. Това щеше да му е достатъчно. Не, нямаше да е, защото бе егоист, но щеше да е доволен дори на това. А истината беше, че не искаше да забрави това лице. Не искаше да забрави нищо от онова време, от онази година и половина, колкото и болезнено да ставаше. Нямаше да го забрави.
...