Номеда

Вечер. Поредната пропита от мрачна тишина и задушен въздух вечер. А в Номеда бе дори стряскащо безлунна. Небето бе изцяло погълнато от черната пелерина на безкрайния небосклон, който в този миг не изглеждаше никак благосклонен над съществата, мърдащи като мижави точици на земята. На същия този небосклон не можеше да се прочете нищо. Той бе съвсем празен, излъчваше потискащата студенина и ужас на неизвестното, на една непрогледна бездна, с чието силно поглъщане никой не бе способен да се пребори. Това бе една съвсем лишена от цветове и очертания картина, просто едно празно и отблъскващо черно пространство. Това вечерно небе обаче от друга гледна точка бе някак тъжно. То сякаш се оплакваше, сякаш тихите му и невидими сълзи се ронеха бавно върху покривите на невзрачните и тъмни сгради под него. Тъгата му вероятно се дължеше на чувството за липса. Липсата на луна и нейното лъжливо, но красиво сияние. Липсата на звезди, очертаващи различни фигури, или просто безцелно разпилени из огромния небосвод, някои даващи насоки на изгубилите се, други пък - надежда. Но тук сякаш цареше една вечна липса на много неща и изброените правеха това вечерно небе наистина нещастно и безлично. Ала вероятно никой не би обърнал внимание на подобни дребни факти.
Хидари, един синеок и синекос младеж, се бе излегнал върху покрива на една от многото невзрачни черни постройки наоколо. Целият този мрак, който преобладаваше в Номеда, го потискаше до незнайни предели. Не му харесваше. Тук нямаше нищо, цареше една вечна и незапълнима празнота, грозно разпростираща се и поглъщаща всичко живо и неживо. Липсваше дори онази вечна, често пъти досадна оживеност, която се чувстваше навсякъде из другите квартали на Феаграйс. В този момент тя му липсваше леко, въпреки че не харесваше и нея. Вкусът на Хидари бе наистина претенциозно незадоволим и където и да беше, всички около момъка имаха чувството, че той е вечно недоволен от заобикалящото го. Никой не знаеше никога как да му угоди или с какво. За миг от секундата, наистина кратък миг, синеокият си припомни респектиращата и скована атмосфера в сдружението Фейт Лайт. Вече дори не бе напълно сигурен как се получило така ,да бъде част от него, ала всеки път потръпваше, щом в главата му отново и отново се разнасяше доминиращото ехо на Хилараши Гая, или шефът, който присъстваше рядко, но речите му бяха достатъчно запомнящи се и обземащи мисълта. В крайна сметка за синеокият младеж не бе приятно занимание да прекарва времето си в онази ,подобна на църква вътрешност, затова рядко си показваше лицето там - основно, когато бе наложително за нещо, или имаше нужда да си намери работа. Не знаеше какво вършеха останалите членове през времето, в което го нямаше, но таблото със задачите бе винаги пълно, сякаш всички бездействуваха, ако Хилараши или Лиорен не са там да ги подстрекават, за да се наемат на някаква работа. Фактът, че имаше само двама души, които представяха цялото сдружение, вероятно се дължеше на честото отсъствие на шефа. Старецът изглежда не го интересуваше общото безразличие и шляене на маговете, стига те от време на време да се изфукват пред някого и да показват гордо знака на Фейт Лайт. Хидари трябваше да е крайно отегчен от абсолютно всичко, за да реши да се застои повече от час-два в зданието на сдружението си.
Синеокият млад мъж за миг се претърколи на една страна, и подпрял глава на едната си длан, равнодушният му и непроницаем поглед за миг обиколи улиците, които можеше да види от сегашното си местоположение. По тъмните влажни павета вървяха разни сенчести фигури, някои от които с фенери в ръка, ала почти всички носеха тъмни наметала с качулки, поради което Рош не можеше да ги различи въобще. Всички те му се сториха, като някакви откачени монаси без никакъв усет за облекло, истински Das Man-и, знаещи и следващи единствено тъмнината.
И все пак бе наистина любопитно какво ли правеше зет, като това момче, точно тук - в квартала на хиксовете. Нито бе добре дошъл тук, нито имаше очевидна основателна причина да стои на това мрачно, лишено от живот място.
Разбира се, Хидари Рош знаеше отговора на този въпрос, ала не позволяваше на съзнанието си да го отвори дори за едносекундно размишление. От няколко минути насам, синеокият имаше особеното чувство, че някой го наблюдава, че има нечие чуждо присъствуване в мислите му, че някой опитваше да се внедри тихомълком в неговото собствено съзнание. Той бе скрил малкото си вълнение от този факт и продължаваше спокойно да се излежава на равния черен покрив, оставяйки мислите си съвсем празни. Те се рееха с такава лекота в главата му, с такава насмешлива и подигравателна лекота, сякаш бяха доволното доказателство за хитростта на притежателя им. Рош не успя да задържи за дълго острото си самодоволство и крайчето на едната му устна за миг се изви нагоре, образувайки краткотрайна и лукава полуусмивка.
- Можеш да спреш да опитваш това. - каза мислено синеокият младеж, знаейки, че ще бъде веднага дочут от другия индивид, чието присъствие продължаваше да витае очаквателно в пол-заспалото му съзнание. Всичко това, странно гъделичкащо чувство , породено от чуждото вмешателство, както и лекото приятно вълнение, което изпитваше скришом...бе като в някакъв сън. Тялото на Рош съвсем се бе отпуснало върху черните керемиди и съзнанието му бавно бе решило също да го последва. затова не можеше да му бъде съвсем ясно дали случващото се в момента бе част от някакъв лек сън, или бе съвсем реално явление. Не че това толкова го интересуваше. Онова непознато чувство на чуждо вмешателство в съзнанието му и онова рядко вълнение, сякаш загатваха, че предстои нещо забавно. Но..какво ли можеше да бъде то?

Хм... Обикновено кварталът не представляваше кой знае какво развлечение. Беше мрачно. Просто мрачно. И всички го знаеха. Навярно най-мрачното, тъмно и сякаш потънало в опечаление място в цял Феаграйс. Не можеше да се каже колко често или, по-скоро, колко-рядко нещо необикновено се случваше на това място. Всичко беше... относително. Тъмните улици бяха все така ту пусти, ту оживени от множеството мрачни фигури, раздвижващи въздуха с дългите си наметала. Непредвидимо и непознато.
Това се харесваше на Химе. Цялата тази потайност му даваше възможност да даде свобода на действията и мислите си. Или по-скоро чуждите мисли. Чувстваше се свободен да се скрие от каквото пожелае и да не прави нищо друго, освен да задоволява собствените си желания. Не че някога нещо го бе спирало да го прави. Просто това място, сякаш родното му място, му помагаше да се чувства все повече в "свои води". Да се отдаде на собственото си спокойствие, без значение как го постигаше в различните случаи. А тази нощ имаше нещо изключително интересно. Точно в тази поредна мрачна нощ нещо не чак толкова често срещано бе провлякло вниманието на Рюу. А веднъж примамено, съзнанието на мага нямаше способността да устои на отдадената му възможност да разбере повече. Веднъж разбудило се, то трябваше задължително да проучи, да потършува наоколо, докато не откриеше източника на подобен интерес. След което да го използва. Да извлече всичко, което можеше, от въпросния източник, при това с единствената цел да задоволи любопитството или нуждите си. А в момента бе дори още по-интересно. Защото въпросният източник бе живо същество. И то такова, каквото не би трябвало да се намира тук... При това с характер.
- Да спра какво? - Рюу пристъпи напред по покрива на сградата с все така непроницаема физиономия, сякаш дори не се намираше на това място съзнателно. - Та аз не опитвам... аз го правя.
Фактът, че не последва реакция, не учуди ни най-малко хикса. Имайки предвид картинката, която представляваше в момента този заблуден маг, излегнал се собственически на покрива. Като котка.
- Не че има смисъл... Съзнанието ти е почти напълно празно - продължи Химе, говорейки тихо, дори леко превзето, сякаш разговорите с друг, освен със самия него, го отегчаваха. Мрачната нотка в гласа му, допълнена от почти аристократичното му, но неоправдано поведение, сякаш нарочно намекваха за тъмната му природа. Или по-скоро за факта, че чуждата такава далеч не се вписваше в обстановката.
- Интересно... И какво правиш? - той се приближи до непознатия маг и седна, почти намествайки се до него, ала нарочно задълбочавайки контрола си над чуждото съзнание. Макар че наистина не откриваше особено интересни мисли или намерения, съзнанието му все пак бе любопитно какво ли бе онова дребно, ала засилващо се нещо, което бе усетило при срещата си със мисълта на зета. Имаше нещо наистина интересно и гъделичкащо там, сякаш дори беше насочено към него. Но пък Рюу смяташе, че почти всичко бе насочено към него, тъй като той беше този, който се бъркаше в чуждите мисли и единствен ги усещаше.
Тъмнокоското бе решил да го раздава по-леко и да задоволява любопитството си без много остри реплики или действия, имайки предвид, че тази нощ не му беше до неприятни занимания, изискващи прекалено много говорене или действия от негова страна. Засега... Макар че наистина не смяташе, че намеренията му щяха си останат същите, ако другата страна не проявеше разбиране и не се предадеше доброволно на интереса му.
Засега просто... оставяше съзнанието си напълно умишлено да се разхожда из чуждото, дразнейки го и карайки го сменя усещанията си постоянно. То беше като живо същество, чиито ръце се плъзгаха по отсрещния индивид, опитвайки да разбере къде по-точно ще... изохка, например. Отдръпваше се, само за да изчака реакция, след което отново пристискаше пръстите си, този път към различно място. Все по-настоятелно...

Индивидът, който от няколко минути насам наблюдаваше Хидари и опитваше да разбере нещо съществено от мислите му, сега най-сетне реши да се приближи, сякаш доказвайки, че не се бе криел от страх до този миг. Не че не бе ясно, тъмната природа на хиксовете не им позволяваше да изпитват нито страх, нито вероятно каквито и да било реални чувства. И при тях, също както при това място, се наблюдаваше тъжната липса на жизненоважни и присъщи за другите неща, която ги приравняваше почти всички до нивото на жалки чудовища, изпълнени само с празнотата на вечната тъмнина и равнодушие. Сигурно нямаше какво толкова да се говори с едно такова мрачно същество, като новодошлия. Той, още с първите си приказки, бе успял напълно да "очарова" синеокият младеж с присъщата си мрачна нотка. Отегчение. Това долавяше зета у всички хиксове. Но защо ли до един изглеждаха вечно отегчени? Вероятно се дължеше на собствената им скучна природа, или нещо подобно, което ги бе страх подсъзнателно да си признаят. Но беше без значение, на Рош не му се нравеше удвоеното присъствие на мрачната празнота, но нямаше намерение да й обръща внимание, затова въпреки спокойното настаняване на другия до себе си, придружено с упорито засилване на контрола върху мислите му...той не си направи труда да трепне.
Минутите продължаваха да текат, сякаш вече бе началото на втори рунд от някаква странна игра без смисъл и интересни правила, а играчите в нея се стараеха да играят по совите си противопоставящи се едни на други правила. И това можеше да продължи вечно така. Поне ако зависеше от Хидари.
Синеокият младеж обаче все пак сметна за нужно да разбере как изглеждаше неканения в мислите му гост, затова след няколко минути мълчание, той бавно и непринудено отвори ясно сините си очи и бавно провлачи преценителиня си поглед по фигурата на персоната до него. Хиксът бе висок и притежаваше стройното и слабо тяло на манекенка. Лицето му притежаваше истинска женска изтънченост, но острата празнота и студенина на лилавите му очи бе отблъскваща. Може би единственото хубаво нещо на това лице бе онази малка и някак забавна бенка, чаровно красяща местенцето под левия ъгъл на чуждите устни.
- Значи си девойка с красива бенка? Хм. - промълви, този път гласно, синеокият с нотка на безпристрастие и фалшива иронична изненада, примесена с противоречащо и мнимо вълнение. Всъщност изречението му по логиката на изказването трябваше да прозвучи като леко подигравателна шега, ала вероятно целите му бяха по-различни и неясни. Но в края на краищата наистина му се нравеше единствено тази бенка. Това от своя страна не бе притеснителна мисъл, тъй като по принцип бенките бяха нещо, като цяло харесващо се на Рош.. Ала той не изглеждаше никога достатъчно ентусиазиран, за да не вземат половината женски членове на Фейт Лайт да си нарисуват бенки. Е, да, предполагаше, че в живота на всекиго си имаше някаква доза ирония или сарказъм, на който се отговаряше подигравателно и насмешливо.
Хидари не изчака да види реакцията на хикса до него, ако въобще можеше да има такава, затова просто му подари една снизходителна крива усмивка и отново се излегна удобно по гръб на черните керемиди.
Докато повторно се унасяше в дрямка, синекосият младеж се замисли единствено над това, че по принцип мислите му не бяха интересно четиво. Може би го правеше за заблуда на натрапническото присъствие в тях, или нещо друго...ала в същото време поради неизвестни причини не искаше да мисли за нищо. Точно сега искаше само да заспи, докато получи сигнала, който чакаше и който бе причината да се намира тук. А същността на причината си бе само негова работа и нямаше да я споделя с неканени гости, като девойката с бенка. Знаеше , че сигурно до смърт отегчената й персона не можеше така лесно да се откаже от засечения си обект на интерес, но по принцип Хидари обръщаше най-малко внимание на онези за които той бе именно такъв обект на интерес. Беше досадно да си губи времето в празни приказки с тях, затова просто им подаряваше снизходителната си крива усмивка и доза от натрапчивото си примирение. Освен това, щом ставаше дума за хикс, вероятно бе повече от глупаво да таиш надежда да успееш да излезеш на глава с него, или да успееш да доловиш някаква , дори едностранна форма на разбиране. Да, на такъв тип общуване му се викаше "безнадежден случай".
И все пак..Хидари лесно можеше да се отърве от присъствието на смелата и мрачна девойка, просто като й задоволи с две думи любопитството й, или каквото там беше, за да може да изгуби въпросния си интерес и да го остави намира. Ала той просто не го направи. Вероятно обичаше да прави каквото си иска, както и да оставя другите да си правят каквото си искат. Вътрешното му скрито вълнение се бореше и смесваше с упоритото безпристрастие на външната му обвивка и хитрата му пъргава мисъл, или при нужда - липсата на такава.

Миниатюрните светлини в небето блестяха мъгляво и мъртво. Сякаш някаква коварна и крайно досадна болест ги бе повалила, затова от ярки се бяха превърнали в мътни, унили и неориентирани точици. Звездите бяха загубили красотата си, поне за тази вечер, и като че опитваха да допринесат за цялостното усещане за Номеда през нощта. И по нищо не отстъпваха на луната. На свой ред, тя се криеше унило и разпуснато зад една стабилна купчина сивеещи облаци. Тъмното небе около всичко това като че ли нямаше конкретен цвят. Бе тъмно, но какво - синьо ли, черно ли - не се знаеше. И сякаш от него идваше всичката миризма. Въздухът, плътен и почти осезаемо натежал, както винаги, миришеше на нощ и на нещо сладникаво. Сладникаво тежко, като... Като сънливост.
Наоколо се виждаха най-много светлинките от прозорците. Малки огнени светлини, които изглеждаха така, сякаш някой се опитваше да запали Номеда, ала се разсейваше от красотата на това да го прави пламъче по пламъче и все пак не увенчаваше начинанието си с успех.
- Не смятам, че ме познаваш толкова добре - гласът на Химе беше все така дълбок и непроницаем, и звучеше все едно през цялото време си мислеше за нещо, коренно различно от ставащото в момента. - Но, все пак, благодаря за комплимента.
Химе нямаше как да не прояви и своята суетност. И все пак... този непознат... Не, този зет нямаше правото да закача която и да било част на тялото му словесно, най-вече поради факта, че не беше на своя територия. А от край време бе известно това, че едно същество има правото да си позволява своеволия или ако е на своя територия, или ако беше наистина свръх-уверен. А този тук... Младежът с не по-малко красиви черти сякаш наистина не се интересуваше особено от подобни неписани правила. От това, което хиксът успяваше да улови в чуждото съзнание - разбира се, без да обръща внимание на дреболии като това дали беше приятно или правилно спрямо другия да се рови в ума му просто ей така - той разбираше, че думите на странника бяха, ако не друго, то поне истина. Съвсем естествено, чуждата незаинтересованост и очевидна сънливост, която далеч не бе на място, дразнеха Рюу. Като за начало... тук ли бе мястото и времето за един съвсем неканен гост като именно този младеж да се излежава и да игнорира някой като Химе? Хм.
- Виж какво, щом си тук, това означава само едно, Маг...
Тъмнокосия хикс не продължи мисълта си, а изражението му продължи да бъде също толкова сериозно, но и отнесено, сякаш се намираше реално на друго място. Не продължи изречението с името на странника поради факта, че не го знаеше. Ала тази тактика винаги бе работела безотказно. Наречеш ли някого "господин" или "маг", а след това млъкнеш очаквателно, той продължава собствената ти мисъл, като изрича името, с което очаква да бъде наречен. А, все пак, ако не го изрече, то той задължително го помисля. Затова онази жива енергия, която представляваше съзнанието на Химе в момента, за сетен път протегна невидимите си крайници и ги обви очаквателно около чуждото съзнание. Гъделичкащо и плавно, собственически.
Рюу беше на своя територия. Всичко останало на сцената, на която се намираха те двамата в момента - не беше. Рюу си беше намерил забавление. Все пак, каквото си намереше някой, то ставаше негово, ако някой не си го потърсеше. Пък и дори тогава - нямаше гаранция, че този, който се бе сдобил с чуждото "нещо", щеше да има намерението да го върне обратно. А това, което Химе си беше намерил, не приличаше на нещо, което всеки момент щеше да бъде потърсено... А по-скоро като нещо, което бе или достатъчно глупаво, или достатъчно младо /а нима тези две неща не вървяха неотлъчно заедно?/, за да дойде тук на своя глава, при това за да... прави това, което правеше. Да, разбира се, тъмнокосия красавец, отдаващ съзнанието си толкова спокойно и без излишно дърпане, се бе превърнал в нещо. Беше станал новата собственост на Химе. А дали временна или не, това щеше да покаже единствено времето, което за момента се изявяваше в именно онази унила грозновата луна, криеща се зад грозноватите многобройни звезди.
- Не знам дали съжаляваш, но, както казах, означава само едно... - Химе обърна глава към странника и я наклони настрани с дълбоко вглеждане в чуждото тяло, и то го направи в същия момент, в който и съзнанието му се плъзна около чуждото. - Оставаш тук, докато аз не реша, че не си ми интересен. А в момента ми се иска точно това - да разбера колко интересен си. И без това няма какво толкова за правене, огледай се. Сенките са по-гъсти и от въздуха между звездите, няма къде да отидеш из Номеда. Всъщност, имаш късмет, че попадна на мен... Не, грешка - имаш късмет, че попадна на мен в този момент. Явно съм се размекнал днес повече от обичайното.
Думите на Рюу контрастираха както с изражението, така и с цялостния вид. Един единствен пример бе заплашително черната превръзка над едното му око, сякаш имаща за цел само това - да бъде заплашително черна.
- Е, глупави мой, разбираш ме, нали? - Крива усмивка се появи на лицето на хикса, докато направи няколко крачки към лежащия на покрива на сградата маг, карайки разстоянието помежду им почти напълно да изчезне. - И спри да спиш, ако обичаш, не тук му е мястото... Пък и твоето спане е последното, което на мен ми се прави... Хидари.
И вниманието на другия бе сякаш за пръв път привлечено до някаква желана степен.

Небето бавно започваше да се променя. Тъмният му, катранено черен цвят се бе изменил до неопределен нюанс между синьото и черното. Съвсем бегло по безкрайния му свод започваха да се отличават купищата безцветни и студени облаци, нарастващата полупълна луна, обградена от сякаш почти изгасените звезди, изглеждащи все едно някой изстискваше капка по капка всичката светлина и енергията, която притежаваха. И макар да бе придобила някакви признаци на живот, това небе си оставаше също толкова нещастно, колкото Рош го бе заварил.
От някъде се доловиха гласове, които макар и далечни, се смесваха с дълбокия и непроницаем тембър на говорителя в този момент. В интерес на истината лежащият на покрива младеж не си правеше голям труд да се вслушва в смехотворните изречения на хикса, затова може би всичко му звучеше не по-различно от досадното боботене на долетяла от нищото муха, която опитваше да пречи, защото мухите все пак си нямаха друга работа. Синеокият въобще не се изненада, когато другият индивид съобщи на два пъти думата "интересен" по негов адрес. Това само успя да подсили невидимото му его и да накара коварната му увереност да продължи да си расте, тъй като това ставаше непрекъснато и без определени граници. Дори тъмнината на това създание да го обгръщаше още хиляди, милиони пъти, тя никога нямаше да постигне своето. Нямаше да възтържествува над него, никога.
И докато тези хладни и противни пипала успяваха почти доброволно да изкопчат името на синеокият, той от своя страна започна да изпитва доста странни и смесени чувства относно казаното. Знаеше, че го дразни значението на същата онази дума, която подхранваше егото и самоувереността му, същевременно с това с открит сарказъм се питаше дали пък този хикс не бе някакъв откачен писател, който обичаше да си фантазира разни извратено-наивни неща, а в комплект с предходното онова скрито от всички и всичко вълнение в него се увеличаваше и печелеше тихо надмощие, шаващо във вените му. Дали бе..адреналин? Или някакво по-различно и почувствано за първи път вълнение? Не изглеждаше да е нещо особено, но предизвикваше напрежение, заради своята потайност и неразгадаемост. Бе нещо наистина леко впечатляващо.
- Оу. За първи път някой ми говори така цивилизовано. - гладко и стегнато, плавно и грациозно, гласът на синекосия младеж се разнесе в пространството, разгръщайки по пътя нотката на една непринудена и бегла изненада. Хидари не бе от личностите, които щяха да отрекат истината. Този факт го правеше един почти напълно честен зет, който просто би премълчал...всичко, което мисли за ненужно да изрича, или в други случаи - когато не му се приказва особено, или е нужна да премълчи за..общото благо. В края на краищата наистина се бе удивил на странната студена цивилизованост, с която му говореше господин Х, макар да я бе превърнал в своеволно преувеличение и открита добродушна подигравка. Не бе особено запознат как точно живеят тъмните магове, като този тук, ала изглежда бяха свикнали с това да изглеждат крайно непроницаеми и интересни, сякаш са живели в друго, отдавна изчезнало поколение на велики, мъдри и всесилни магьосници. Ха, това си заслужаваше един репортаж, който преспокойно можеше да се превърне в комедиен научно популярен филм, озаглавен "Животът на днешните хиксове - внушителни и брутални."
Изведнъж, съвсем ненадейно, умишлено необмислено дори от самият Хидари, тъмният небосвод присветна и за около секунда всичко наоколо стана толкова светло, че никой в този момент не би могъл да си помисли "О, аз съм в Номеда.". Беше бързо. Наистина бързо. Светкавично бързо, както само един синеок индивид го можеше. Под легналото му хоризонтално тяло се появиха ярки кръгове - знак, че използва магия - но всеки крайник, всяка негова част като че остана непокътната и все така отпусната в лежерна и "мъртва" позиция. Бе само за миг. Мълнията разцепи на две половини, мрачният небосвод, който като че ли сега се пробуди напълно и рязко. Облаците мигом се разкъсаха и почти ярката нарастваща полупълна луна се показа на своя пиедестал. Звездите сякаш присветната, като увеличиха с един волт светлината си и досущ като луната, засияха с по-голяма сила, сякаш някой им бе помогнал да възвърнат изгубената си енергия. Мълнията се пребори с безкрайното небе и връхният й край успя да се стовари върху покрива, на който се намираха двамата участници в тази история. В следващият миг тъмнокосата девойка с бенка се оказа коварно халосана с една голяма и значително тежка черна керемида от същият този покрив, от който бяха полетели и още две. Макар да не бе достатъчно, че да накара другия да изпадне в безсъзнание, поне ударът бе постигнал завиден резултат и бе докарал частичен несвяст на хикса. Слабата му, изтънена, но висока фигура се строполи в непосредствена близост до все така лежащия Хидари Рош, като един от дългите й крайници се бе пренесъл дори върху тялото му. Ала той не трепна, защото точно нещо такова се и очакваше.
- Колко си сладък. - промърмори някак опиянено и с нескрита радостна нотка Рош, който в този миг отвори сините си очи, които сега, макар и късно, разкриваха сините огънчета, подготвили целият този сценарии. Но нямаше да отрече - бе от части забавно да направи това в чужда територия, на подобна персона. Синекосото същество се изправи леко до почти седнало положение, след което приглади успокоително няколко разрошени и щръкнали от удара черни кичури, притежание на красавеца.
- Всичко е наред, красавице. - прошепна той омагьосващ поглед, докато синьото в очите му продължаваше да увеличава мекотата и яркостта си. - Надявам се сега да се замислиш над казаното преди малко. Както и над това, че понякога територията не е толкова важна подробност, и не винаги значи, че ако тя е твоя ще доминираш над "натрапниците". Не си ми съгласен? - спокойният и хипнотизиращ глас се носеше плавно, хлъзгаше се внимателно и ловко успяваше да хипнотизира, да улови, да внуши...Другата персона изглежда наистина не бе на себе си, съдейки по така отпуснатото й тяло в такава близост до чуждото, така доверчива и наивна близост.
Гледката отчасти предизвикваше съжаление, а красивата бенка, стояща като шоколадово изкушение върху лицето на безименния хикс, накараха младежът-виновник за случилото се, да изпита нещо наподобяващо съчувствие. Наистина съчувстваше. Не на друго, а на тази така малка, но красиво самотна бенчица.
И въпреки всичко не мислеше, че прекали. Напротив - не бе направил и минимално усилие за да се случи нещото, което се случи. Затова от части бе съвсем възможно непознатият умишлено да се вживява в ролята на припадаща девойка в драматичен сапунен сериал, за да го измами. Все пак той бе лукав. И го намираше за интересен. Каква гадост, каква досада. Мразеше тази дума. Интерес? Какво по дяволите щеше да рече това? Бе толкова общо понятие, толкова отблъскващо звучащо. Толкова повърхностно и нелепо. Най-вече безсмислено. Хидари определено не мислеше, че е интересен, затова щеше да отстоява мнението си по въпроса до самият край. И ако още веднъж слухът му доловеше подобна дума по свой адрес, то тъмнокосият красавец нямаше да се размине само с една нищо никаква тухла по главата.
- Е, добре...Личи си , че Ваша милост има нужда от внимание. - отбеляза откривателско синеокият, с нотка на сарказъм и същевременно странно задоволство. След думите си той съвсем необезпокояван от никакви мисли или други неща, прихвана здраво и собственически чуждото слабо телце, а сетен се изправи с него в двете си ръце и запристъпва с мудни крачки по керемидения покрив..Преди малко му се бе сторило, че непознатият хикс го смяташе за своя собственост, ала сега нещата някак рязко изглеждаха по съвсем обратния начин на неговата логика.