Индекс
Последни снимки
Търсене
Регистрирайте се
Вход
Ин СтефаниThe Mistress
- Местожителство : Чикаго
Сдружение Клайт Шадоу
Сря Юли 18, 2012 11:19 pm
Отличителен знак:
Членове: (допускат се само хиксове)
Накашин Котае *време
Канемото Азакири *остриета
Каривър Джиучи *симулация
Тамихара Агнес *пламък
Тамихара Сенга *вятър
БТВ - Ако искате да станете член на това сдружение, изпратете ЛС.
Бтв2: Със звездичка са отбелязани специалните магически сили на членовете.
Куон О ДжунЗет
Re: Сдружение Клайт Шадоу
Пон Сеп 09, 2013 5:46 pm
Нощ ли е или е ден?
Навън откриваше ли се безкрайния син небосвод, претрупан с множество лениви облаци, или вместо това загадъчната тиха луна разрушаваше мрачната небесна постеля, обсипана с безброй танцуващи звезди? Що за дълъг и художествено оформен въпрос? Нима точно сега беше време да се изпада в творческо мислене? А защо всичко наоколо представляваха само въпроси? Нямаше съобщителни изречения, само някакви в крайна сметка безсмислени въпроси. Да, на кого бяха притрябвали? Така или иначе никой нямаше да ги удостои с отговори, щяха просто да висят в съзнанието, накрая изгубвайки се от новопридошли мисли.
Вече знаеше, коя от всички поговорки и хорски мисли, беше най-вярната:
„Когато нещо започва добре, свършва зле. Когато започва зле, завършва още по-зле.“
Все още не бе наясно как и колко зле ще свърши всичко сега.
Отново спомените за деня, в който го видя за първи път, го връхлетяха, появявайки се така ясно в съзнанието му , сякаш тази първа среща беше вчера. Точно в този в дъждовен ден, когато момчето стоеше свито в ъгъла на една мрачна и задънена уличка, обвило в защитна поза ръцете си около себе си. Погледът му не можеше да регистрира каквото и да е, бе така замъглен от сълзите, които дъждът отмиваше отново и отново, че гледаше със сърцето си. Не, той вечно бе гледал със сърцето си. И точно това му бе изиграло лоша, много лоша шега. Всъщност дори не бе шега, въпреки че би било хубаво. Единственото, което можеше да се пита, бе: „Защо съм така сам на този свят?“
В онзи миг не плачеше, защото групичка хулигани му бе препречила пътя и го бе пребила от бой, отнемайки му наличните зеви (пари). Бе му все едно, че току-що го бяха обрали до шушка и отново нямаше да успее да си плати наема навреме. На него не му пречеше и да няма покрив над главата си. През целия си живот никога не бе отдавал някакво важно значение на вещите. Можеше и без тях, за него те бяха безполезни. Дори да кажем, че започнеше да се обгражда от всякакви материални блага, какво от това? Щеше ли това да прогони самотата? Нещото, което караше сълзите му да напират почти винаги, когато отново осъзнаеше факта, който не се променяше. Да, нищо не се бе променило, както и светът продължаваше напред, сякаш нищо не се бе случило вчера... Статичност. Всичко изглежда стоеше на едно място. На Су тогава му се струваше, че и настоящето е като миналото. В последното не можеше да промениш нищо, нито да го върнеш, но така или иначе настоящето също ставаше част от миналото, всичко бе неизбежен порочен кръг, абсолютно всичко. Дилемата настояще-минало бе почти същата като тази за кокошката или яйцето. Вероятно дори нямаше никакъв смисъл да се размишлява по нея.
О Джун си имаше една мечта. Да не бъде толкова самотен. Звучеше просто, нали? Съвсем просто. Сякаш щастието бе само на няколко крачки от него, а той удължаваше неимоверно много всяка своя стъпка. Вече дори бе престанал да вярва, че мечтата му някога щеше да се сбъдне. Дори смяташе, че никога в живота му няма да се появи...някой. Някой, който да му даде упора в трудните моменти като този. Някой, у когото да се сгуши, когато му станеше студено отвътре. Или, ако това бе твърде много, то поне една персона, която да го изслуша. Да е винаги наблизо, само за да го изслуша. Не можеше да я намери. Отдавна не вярваше, че е възможно. Да, бе напълно черноглед, истински далтонист, виждащ този свят като дупка, в която бе пропаднал и потънал в забвение. Наподобяваше и тази в сърцето му. Макар честичко, опитвайки се да изтърпи поредната депресия, да му се искаше да повярва в мечтата си и нейната осъществимост, все така оглеждайки се в мрака, виждаше чашата наполовина празна. Дори изцяло празна... Смяташе, че отговорът на въпроса му е прост. Не заслужаваше. Явно не бе някой, който заслужава да има някого до себе си.
Какво имаше той? Кой беше? Нямаше нищо друго, освен един депресиран и черноглед Аз образ. Беше никой. Вярно, че мечтите бяха безплатни, можеше да си фантазира колкото иска, но и това не го устройваше. Нали бе вечният песимист, нямаше логика крилете му, потънали в прах, да запърхат, създавайки собствен свят, собствена илюзия. Не искаше да се самозабрави, измисляйки си приказка, в която той бе главният герой и не бе безполезен и самотен, а умел и обичан маг. Какъв бе смисълът в това? Нима беше забавно? Реалността щеше да си остане същата, а той – да е все така безполезен, подобно на никому ненужна, счупена вещ. Кой ще прибере една счупена вещ при себе си? Кой ще сподели с нея първия залез, или спокойните вълни, галещи брега?
Още от самото начало бе сам. Родителите му също бяха били зетове, но доста по-усъвършенствани и опитни от него, дори били приети в магьосническо сдружение, което е истинска чест, и до ден днешен е същото. И все пак хората, които му бяха дали живот, са загинали при изпълнение на мисия. Разбира се, не са били толкова велики и могъщи, че да останат с нещо в историята, затова тя просто ги е затрила. Поне бяха загинали героично, и сигурно не съжаляваха за това, както и за факта, че никой няма да ги запомни, нито ще бъдат споменавани имената им. Защото бяха едни от многото... Всички членове на сдружения непрестанно жертваха животите си, това бе като неписан закон. Добрите магьосници не използваха специалните си сили за своя изгода, или постигане на свои цели. Те ги използваха само, за да защитават другите, и като цяло за всичко, но не и пазейки ги за себе си. Възнаграждението, което получаваха при изпълнена мисия, си бе просто като заслужена награда за труда, отделеното време и жертвоготовността, с която се втурваха през глава към непознатото. Само при мисълта за неизвестното, стомахът на Су се преобръщаше. Да, освен цялата си безполезност, той бе и страхливец. А за да бъдеш герой ти е нужна смелост. Горкото момче не можеше да посегне дори на своя живот, за да сложи край на безсмисленото си съществуване. Чудеше се какво да прави, не правеше нищо, и в крайна сметка бездействието бе достатъчно да го забърква в непрестанни неприятности. Или се намираше пребит, без спечелените от почасовата работа пари, или на въпросната работа постоянно го използваха и мамеха. Той и прословутото му пусто състрадание пък, го караше всеки ден да споделя оскъдното количество храна в себе си, с един скитник, въпреки че бе наясно, че човекът се преструваше на такъв. Нещото, което искаше, не бе жалката му храна, искаше само алкохол. Очевидно жена му бе спряла да му купува и сега той не спираше да прости по няколко зеви за едно шише. И все пак Су винаги, минавайки покрай него, го съжаляваше, и му даваше половината от вечерята, от която често и залък не оставаше за самия него. Понякога се случваше да раздава и на изгладнели гълъби, котки, кучета и други интересни животинки, които си нямаха обособено име.
Тъй като родителите му отдавна не бяха на този свят, тъмнокосото момче бе осиновено от някакви обикновени хора. А щом порасна достатъчно, за да се грижи сам за себе си, го изгониха от вкъщи с намеци. Да, бяха го взели с мисълта, че като маг ще извлекат полза от него, ще прослави семейството им, и въпреки че са обикновени хора, ще се хвалят насам-натам, че момчето им е прочут маг. Но разбира се, скоро бяха осъзнали, че са взели просто един безполезен хлапак, който не е нищо друго, освен бреме, пречка. Нещо като да имаш малко петно на ризата си. Не ти пречи с нещо като цяло, но самият факт, че си стои и напомня за присъствието си, те изнервя и искаш просто да го няма, за изчезне.
Ето че Су стигаше отново и отново до един и същи извод. За всеки би било все едно дали ще изчезне, никой не го искаше до себе си. А почти никой дори не знаеше да съществуването му на белия свят. Кой да знае, че някъде там бие едно страдащо сърце и при всяко свое „туп“ сякаш се забавя и спира от умора. Кой да знае, че някъде, някой рони сълзи? А беше ли длъжен? Разбира се, че не. Всичко бе така безсмислено. Колкото повече затъваше момчето, в плитката си рана, толкова по-безсмислено му се виждаше всичко. Дори не виждаше логика в това да затъва толкова надълбоко, след като бе така плитко тук... Не можеше да се изправи. Бистрите солени сълзици продължиха да се сипят по лицето му, сливайки се с тежките капки на пролетния дъжд, които се стичаха и от кестенявите му кичури, а също и от подгизналите му дрехи. Съзнанието му за миг се стресна и главата му запулсира, като ритмичното бягане на подплашен заек. Не знаеше как и от къде, нито защо, се бяха взели нечии думи. Непознати думи. Също колкото гласът и вероятно притежателят му.
- Можеш ли да се изправиш? Нужна ли ти е помощ?
Чу и глухото ехо от сипещия се дъжд, който вече не го мокреше. Какво се случваше?
Вдигна плахо глава, а трепещите му ръце застинаха, все още обвити около коленете му. Погледът му се отправи към фигурата, надвиснала над него, и остана там. Висок, строен и представителен младеж с руса коса, който в тази секунда му се усмихна леко несигурно и вяло, продължавайки да държи червения чадър в едната си длан. Буцата веднага заседна в пресъхналото гърло на О Джун. Този човек бе греховно красив. А дали беше човек? Изобщо имаше ли значение кой беше? Прииска му се просто за миг да забрави за песимизма си и да си представи кое би могло да бъде това момче в неговия свят. Неговият ангел-хранител. Русата му коса олицетворяваше жълтия ореол, който се носеше на сантиметри от главите на ангелите. Крилете му бяха чадърът, под който скри Су от студения дъжд. Но не, дори това бе някак болезнено тъжно. Нима ангелите не бяха някак далечни? Да, недостижими създания. Бе абсурдно да си помисли, че този ангел е дошъл за него. Точно за него. Но в такъв случай какво търсеше тук, в тази празна и задънена уличка, този дъждовен ден?
- Хайде, стани оттам, ще хванеш настинка! – поде другият отново с мек, но загадъчен глас, сякаш забулен в мистерии. И това бе типично за ангелите и тяхната недостижимост. Надежда. Това носеха ангелите. Това бе надеждата на един безнадеждно мислещ човек. Треперещата, скована от студ ръка на Су, се бе протегнала към чуждата и бе успяла да я улови. Всичко бе като един дълъг сън, като мираж. Приказка, която сам бе сътворил, но със съществуващи герои. Само че в повечето приказки финалът бе щастлив, нали?
- Как ме намери? – осмели се за заговори тайнственото русокосо момче, докато двамата вървяха по осветената алея. Краят на улицата наближаваше, а квартирата на Джун бе в лявата посока. Какво щеше да стане, ако другият трябваше да продължи надясно? Щяха просто да се разделят и вероятно да не се видят никога повече. Преглътна шумно при мисълта, че след броени стъпки, щеше отново да остане сам. Съзнателно забави крачка, почти се спря, което привлече погледна на момчето до него.
- Просто минавах, преди това купих някои нужни неща, но внезапно заваля и реших да се спра и да изчакам да поспре. – отвърна другия и отново го дари с онази своя усмивка. Той можеше да се усмихва. Как му завиждаше. Благородната му завист обаче бе наивна и не се запитваше дали всяка усмивка бе искрена. Дали бе породена от съществуващи чувства и емоции, или бе просто фасада.
- Да, вероятно пак съм разсърдил облаците... – измънка си леко иронично под носа, забивайки поглед в краката си. Често имаше навика когато върви, да си гледа в краката, но това се дължеше на „огромния му късмет“, заради който непрестанно се спъваше някъде. Дори пътят пред него да бе гладък като кадифе, то тогава от нищото връзките му щяха да се развържат и щеше да се препъне в тях...
- Какво? А, да. Почакай... – сякаш ангелът изведнъж се бе присетил нещо и забравяйки за странните мисли на Су, той се спря на мястото си и бръкна в кожената си чанта. Очевидно все пак не бе ангел, а просто един добър съгражданин. Не че това бе повод за някакво разочарование, дори напротив. Този факт запали малкото похабено фитилче на факлата на надеждата, която зетът отдавна бе забравил. Тя бе така дълбоко заровена в него, така пропаднала някъде между многобройните слоеве на душата му, че и да искаше да си я върне отново, сам никога не би могъл да я намери. Защото там, в душата му, бе твърде мрачно. Прекалената тъмнина, обгърнала го с черната си, непрогледна пелерина, не му позволяваше да види нищо. Затова не бе сигурен дори в това, че е себе си. Виждайки сянката, виждайки отражението в огледалото, си повтаряше, че това е той, но... понякога идваха моменти, в които се чувстваше така, сякаш всичко това бе нереално. Да, звучеше невъзможно, объркано и нелогично, ала фактите сякаш бяха изфабрикувани. Не беше така, нали? Да, беше повече от глупаво да се чуди, след като добре познаваше себе си. Нямаше какво да не му е известно. Просто момчето без другото не водеше интересен и разнообразен живот, ако можеше да го наречем живот... Историята му всъщност можеше да се опише с едно изречение. Историята му, заедно със самия него.
„Искам да притежавам целия свят, а нямам нищо...“
Светът за него трябваше да се състои в това да намери някой, чието сърце да заслужава и да направи в свое, както и да дари своето на онзи, превърнал се в негов свят. Но за Су сега светът бе нещо необятно и непокоримо, пусто и чуждо, бездушно и жестоко. Като безбрежна пустиня. Той опитваше да стане част от него, но не успяваше. Оставаше винаги сам. Сам със собственото си ехо. Нямаше нищо, или по-точно никого. Но и двете бяха верни, с разката, че обектите не го вълнуваха. Трябваше му... Имаше нужда само от субект до себе си. По дяволите, колко просто звучеше това! Не беше честно да е така! Не беше...
- Ето, вземи. – русокосият младеж го изкара от будните му размишления, но стана така изведнъж, а и Су бе така затънал в тях, че успя да подскочи осезаемо и дори да се спъне, както винаги неизвестно в какво. Тъкмо, когато очакваше да усети мократа земя под себе си обаче, се намери притеглен закрилнически към топлите гърди на странника. Все още не можеше да възприеме присъствието му като нещо нормално и реално. Питаше се дали без да разбира, твори свои илюзии в някое полукълбо на мозъка си. Бе нелепо и прекалено, но нямаше да се изненада особено, ако се окажеше така. И все пак щеше да е прекрасно, ако непознатият човек си бе някой напълно реален, съществуващ индивид, и бе наистина тук сега.
- Добре ли си? Вземи. – повтаряйки последната дума, тъмнокосият най-сетне вкара в действие малко нужна мозъчна дейност и установи, че блондина му подава някакво яйце. От кожената си раница ли го бе изкарал? Да не беше някой фокусник, или просто бе пълен с изненади?
Щом не получи отговор, взе че сам направи онова, за което изглежда бе предназначението въпросното яйце. Джун го гледаше с недоумение, защото бе съвсем изключил за преживяванията си днес. Вече не помнеше факта, че бе пребит и ограбен от няколко хлапета, и в момента една синина под окото и няколко драскотини, „красяха“ представително бялото му лице. Когато другият постави яйцето върху синината на бузата му и започна да го движи с леки, кръгови движения, Су успя да регистрира болката, но и успокоението й след това. Усещането бе приятно. Дали човек долавяше същото, умирайки?
- Ъм, благодаря ти... –успя да измрънка, като по чудо сещайки се, че определено бе редно и любезно да каже по едно „благодаря“ на човека, който продължаваше да прави толкова мили жестове за него. Всичко това от една страна го караше да се съмнява във ставащото. Защо го правеше? Защо му помагаше? Нима нямаше причина? Нима бе възможно просто ей така да помага на непознат? Съмненията надделяваха, но същевременно с това надеждата му най-сетне да е срещнал съдбата си, го бяха заслепили напълно. Бе оставил подозренията си настрана и се бе оставил на сърцето да го води към омайващата и красива светлина, оформяща образа на красивия му ангел – Кай. Още същата вечер бе разбрал името му. Той бе останал с него и бе изслушал душата му. От този ден всяка сутрин го посещаваше, носейки му мляко, сякаш се грижеше да коте, което бе прибрал от улицата. Не знаеше как може да продължава с тази своя наивност, въпреки че го осъзнаваше. Знаеше колко наивен бе, както и че това може би го заслепяваше и го държеше далеч от реалността. Но вече единствено Кай представляваше неговата реалност и той безрезервно повярва в това. Също толкова безрезервно му отдаде сърцето си, цялото си същество, всичко. И накрая получи това. Накрая отново бе измамен, целият му свят започна красиво да се руши, оказа се просто фасада, липсваше дори истинска основа. Всичко бе лъжа. И макар да бе наясно, че собственото му решение бе да повярва на тази лъжа, все пак никога нямаше да му прости. Не можеше да му прости, както не можеше да прост и на себе си...
Ала той не знаеше колко боли. Всичко свършваше в самота.
Сам, насред руините, останали от неугасналите чувства, той продължи да усеща чуждото присъствие в себе си. Бе нещо, с което не можеше, а и сигурно никога нямаше да успее да се пребори. Как можеше да спре това? Как да спре чуждото дихание и допир, чуждият горчиво-сладък вкус, който все така се разхождаше вътре в съществото му, настойчиво обземайки го и докарвайки го до полуда...?! Това трябваше да е единственият възможен край. Единственият изход то омагьосания кръг, в който времето бе отдавна спряло и отровните лъчи на черното слънце, изпращаха непрестанни атаки към сърцето. Това негово жалко, закърпено и изнемощяло сърце. Едно никому ненужно сърце...
Всъщност бе обмислял как ми могъл да си отиде от този свят. Щеше му се да е нещо красиво и правдоподобно, но не чак нещо прекалено банално и срещано. Самоубийството откъдето и да го гледаше, бе нещо изтъркано, а доколкото бе чел и книги за други измерения, там бе толкова клиширано, колкото бе и тук. А за него истината се криеше в оригиналното! Да, трябваше да го обмисли хубаво, но това му отне дълги години и продължаваше да му отнема. Не че имаше друга работа, но сега бе осъзнал простичкия отговор на дългогодишните си размисли. Дори да не бе нещо нечувано и невиждано, нима имаше по-сърцераздирателен и красив край от този, да умреш в прегръдките на своята любов, довела до пълното ти унищожение? Разбира се, точно сега бе моментът да го осени това прозрение, вече бе дошло време. Имаше отговор на единствения си въпрос, значи можеше да приключи с тази безсмислена игра още сега.
- Сбогом....- незнайно защо си направи труда и да се сбогува, преди да вдигне острието срещу Кай. Върхът му, сочещ към чуждите гърди, които преди му се бяха стрували така топли, постоя малко така, докато изведнъж не пое в обратната посока. Забързано, красивото бяло и гладко острие летеше стремглаво към гърдите на този, който бе обвил ръце около дръжката. Това бе последната услуга, която правеше на този неблагодарен и неприветлив свят.
Навън откриваше ли се безкрайния син небосвод, претрупан с множество лениви облаци, или вместо това загадъчната тиха луна разрушаваше мрачната небесна постеля, обсипана с безброй танцуващи звезди? Що за дълъг и художествено оформен въпрос? Нима точно сега беше време да се изпада в творческо мислене? А защо всичко наоколо представляваха само въпроси? Нямаше съобщителни изречения, само някакви в крайна сметка безсмислени въпроси. Да, на кого бяха притрябвали? Така или иначе никой нямаше да ги удостои с отговори, щяха просто да висят в съзнанието, накрая изгубвайки се от новопридошли мисли.
Вече знаеше, коя от всички поговорки и хорски мисли, беше най-вярната:
„Когато нещо започва добре, свършва зле. Когато започва зле, завършва още по-зле.“
Все още не бе наясно как и колко зле ще свърши всичко сега.
Отново спомените за деня, в който го видя за първи път, го връхлетяха, появявайки се така ясно в съзнанието му , сякаш тази първа среща беше вчера. Точно в този в дъждовен ден, когато момчето стоеше свито в ъгъла на една мрачна и задънена уличка, обвило в защитна поза ръцете си около себе си. Погледът му не можеше да регистрира каквото и да е, бе така замъглен от сълзите, които дъждът отмиваше отново и отново, че гледаше със сърцето си. Не, той вечно бе гледал със сърцето си. И точно това му бе изиграло лоша, много лоша шега. Всъщност дори не бе шега, въпреки че би било хубаво. Единственото, което можеше да се пита, бе: „Защо съм така сам на този свят?“
В онзи миг не плачеше, защото групичка хулигани му бе препречила пътя и го бе пребила от бой, отнемайки му наличните зеви (пари). Бе му все едно, че току-що го бяха обрали до шушка и отново нямаше да успее да си плати наема навреме. На него не му пречеше и да няма покрив над главата си. През целия си живот никога не бе отдавал някакво важно значение на вещите. Можеше и без тях, за него те бяха безполезни. Дори да кажем, че започнеше да се обгражда от всякакви материални блага, какво от това? Щеше ли това да прогони самотата? Нещото, което караше сълзите му да напират почти винаги, когато отново осъзнаеше факта, който не се променяше. Да, нищо не се бе променило, както и светът продължаваше напред, сякаш нищо не се бе случило вчера... Статичност. Всичко изглежда стоеше на едно място. На Су тогава му се струваше, че и настоящето е като миналото. В последното не можеше да промениш нищо, нито да го върнеш, но така или иначе настоящето също ставаше част от миналото, всичко бе неизбежен порочен кръг, абсолютно всичко. Дилемата настояще-минало бе почти същата като тази за кокошката или яйцето. Вероятно дори нямаше никакъв смисъл да се размишлява по нея.
О Джун си имаше една мечта. Да не бъде толкова самотен. Звучеше просто, нали? Съвсем просто. Сякаш щастието бе само на няколко крачки от него, а той удължаваше неимоверно много всяка своя стъпка. Вече дори бе престанал да вярва, че мечтата му някога щеше да се сбъдне. Дори смяташе, че никога в живота му няма да се появи...някой. Някой, който да му даде упора в трудните моменти като този. Някой, у когото да се сгуши, когато му станеше студено отвътре. Или, ако това бе твърде много, то поне една персона, която да го изслуша. Да е винаги наблизо, само за да го изслуша. Не можеше да я намери. Отдавна не вярваше, че е възможно. Да, бе напълно черноглед, истински далтонист, виждащ този свят като дупка, в която бе пропаднал и потънал в забвение. Наподобяваше и тази в сърцето му. Макар честичко, опитвайки се да изтърпи поредната депресия, да му се искаше да повярва в мечтата си и нейната осъществимост, все така оглеждайки се в мрака, виждаше чашата наполовина празна. Дори изцяло празна... Смяташе, че отговорът на въпроса му е прост. Не заслужаваше. Явно не бе някой, който заслужава да има някого до себе си.
Какво имаше той? Кой беше? Нямаше нищо друго, освен един депресиран и черноглед Аз образ. Беше никой. Вярно, че мечтите бяха безплатни, можеше да си фантазира колкото иска, но и това не го устройваше. Нали бе вечният песимист, нямаше логика крилете му, потънали в прах, да запърхат, създавайки собствен свят, собствена илюзия. Не искаше да се самозабрави, измисляйки си приказка, в която той бе главният герой и не бе безполезен и самотен, а умел и обичан маг. Какъв бе смисълът в това? Нима беше забавно? Реалността щеше да си остане същата, а той – да е все така безполезен, подобно на никому ненужна, счупена вещ. Кой ще прибере една счупена вещ при себе си? Кой ще сподели с нея първия залез, или спокойните вълни, галещи брега?
Още от самото начало бе сам. Родителите му също бяха били зетове, но доста по-усъвършенствани и опитни от него, дори били приети в магьосническо сдружение, което е истинска чест, и до ден днешен е същото. И все пак хората, които му бяха дали живот, са загинали при изпълнение на мисия. Разбира се, не са били толкова велики и могъщи, че да останат с нещо в историята, затова тя просто ги е затрила. Поне бяха загинали героично, и сигурно не съжаляваха за това, както и за факта, че никой няма да ги запомни, нито ще бъдат споменавани имената им. Защото бяха едни от многото... Всички членове на сдружения непрестанно жертваха животите си, това бе като неписан закон. Добрите магьосници не използваха специалните си сили за своя изгода, или постигане на свои цели. Те ги използваха само, за да защитават другите, и като цяло за всичко, но не и пазейки ги за себе си. Възнаграждението, което получаваха при изпълнена мисия, си бе просто като заслужена награда за труда, отделеното време и жертвоготовността, с която се втурваха през глава към непознатото. Само при мисълта за неизвестното, стомахът на Су се преобръщаше. Да, освен цялата си безполезност, той бе и страхливец. А за да бъдеш герой ти е нужна смелост. Горкото момче не можеше да посегне дори на своя живот, за да сложи край на безсмисленото си съществуване. Чудеше се какво да прави, не правеше нищо, и в крайна сметка бездействието бе достатъчно да го забърква в непрестанни неприятности. Или се намираше пребит, без спечелените от почасовата работа пари, или на въпросната работа постоянно го използваха и мамеха. Той и прословутото му пусто състрадание пък, го караше всеки ден да споделя оскъдното количество храна в себе си, с един скитник, въпреки че бе наясно, че човекът се преструваше на такъв. Нещото, което искаше, не бе жалката му храна, искаше само алкохол. Очевидно жена му бе спряла да му купува и сега той не спираше да прости по няколко зеви за едно шише. И все пак Су винаги, минавайки покрай него, го съжаляваше, и му даваше половината от вечерята, от която често и залък не оставаше за самия него. Понякога се случваше да раздава и на изгладнели гълъби, котки, кучета и други интересни животинки, които си нямаха обособено име.
Тъй като родителите му отдавна не бяха на този свят, тъмнокосото момче бе осиновено от някакви обикновени хора. А щом порасна достатъчно, за да се грижи сам за себе си, го изгониха от вкъщи с намеци. Да, бяха го взели с мисълта, че като маг ще извлекат полза от него, ще прослави семейството им, и въпреки че са обикновени хора, ще се хвалят насам-натам, че момчето им е прочут маг. Но разбира се, скоро бяха осъзнали, че са взели просто един безполезен хлапак, който не е нищо друго, освен бреме, пречка. Нещо като да имаш малко петно на ризата си. Не ти пречи с нещо като цяло, но самият факт, че си стои и напомня за присъствието си, те изнервя и искаш просто да го няма, за изчезне.
Ето че Су стигаше отново и отново до един и същи извод. За всеки би било все едно дали ще изчезне, никой не го искаше до себе си. А почти никой дори не знаеше да съществуването му на белия свят. Кой да знае, че някъде там бие едно страдащо сърце и при всяко свое „туп“ сякаш се забавя и спира от умора. Кой да знае, че някъде, някой рони сълзи? А беше ли длъжен? Разбира се, че не. Всичко бе така безсмислено. Колкото повече затъваше момчето, в плитката си рана, толкова по-безсмислено му се виждаше всичко. Дори не виждаше логика в това да затъва толкова надълбоко, след като бе така плитко тук... Не можеше да се изправи. Бистрите солени сълзици продължиха да се сипят по лицето му, сливайки се с тежките капки на пролетния дъжд, които се стичаха и от кестенявите му кичури, а също и от подгизналите му дрехи. Съзнанието му за миг се стресна и главата му запулсира, като ритмичното бягане на подплашен заек. Не знаеше как и от къде, нито защо, се бяха взели нечии думи. Непознати думи. Също колкото гласът и вероятно притежателят му.
- Можеш ли да се изправиш? Нужна ли ти е помощ?
Чу и глухото ехо от сипещия се дъжд, който вече не го мокреше. Какво се случваше?
Вдигна плахо глава, а трепещите му ръце застинаха, все още обвити около коленете му. Погледът му се отправи към фигурата, надвиснала над него, и остана там. Висок, строен и представителен младеж с руса коса, който в тази секунда му се усмихна леко несигурно и вяло, продължавайки да държи червения чадър в едната си длан. Буцата веднага заседна в пресъхналото гърло на О Джун. Този човек бе греховно красив. А дали беше човек? Изобщо имаше ли значение кой беше? Прииска му се просто за миг да забрави за песимизма си и да си представи кое би могло да бъде това момче в неговия свят. Неговият ангел-хранител. Русата му коса олицетворяваше жълтия ореол, който се носеше на сантиметри от главите на ангелите. Крилете му бяха чадърът, под който скри Су от студения дъжд. Но не, дори това бе някак болезнено тъжно. Нима ангелите не бяха някак далечни? Да, недостижими създания. Бе абсурдно да си помисли, че този ангел е дошъл за него. Точно за него. Но в такъв случай какво търсеше тук, в тази празна и задънена уличка, този дъждовен ден?
- Хайде, стани оттам, ще хванеш настинка! – поде другият отново с мек, но загадъчен глас, сякаш забулен в мистерии. И това бе типично за ангелите и тяхната недостижимост. Надежда. Това носеха ангелите. Това бе надеждата на един безнадеждно мислещ човек. Треперещата, скована от студ ръка на Су, се бе протегнала към чуждата и бе успяла да я улови. Всичко бе като един дълъг сън, като мираж. Приказка, която сам бе сътворил, но със съществуващи герои. Само че в повечето приказки финалът бе щастлив, нали?
- Как ме намери? – осмели се за заговори тайнственото русокосо момче, докато двамата вървяха по осветената алея. Краят на улицата наближаваше, а квартирата на Джун бе в лявата посока. Какво щеше да стане, ако другият трябваше да продължи надясно? Щяха просто да се разделят и вероятно да не се видят никога повече. Преглътна шумно при мисълта, че след броени стъпки, щеше отново да остане сам. Съзнателно забави крачка, почти се спря, което привлече погледна на момчето до него.
- Просто минавах, преди това купих някои нужни неща, но внезапно заваля и реших да се спра и да изчакам да поспре. – отвърна другия и отново го дари с онази своя усмивка. Той можеше да се усмихва. Как му завиждаше. Благородната му завист обаче бе наивна и не се запитваше дали всяка усмивка бе искрена. Дали бе породена от съществуващи чувства и емоции, или бе просто фасада.
- Да, вероятно пак съм разсърдил облаците... – измънка си леко иронично под носа, забивайки поглед в краката си. Често имаше навика когато върви, да си гледа в краката, но това се дължеше на „огромния му късмет“, заради който непрестанно се спъваше някъде. Дори пътят пред него да бе гладък като кадифе, то тогава от нищото връзките му щяха да се развържат и щеше да се препъне в тях...
- Какво? А, да. Почакай... – сякаш ангелът изведнъж се бе присетил нещо и забравяйки за странните мисли на Су, той се спря на мястото си и бръкна в кожената си чанта. Очевидно все пак не бе ангел, а просто един добър съгражданин. Не че това бе повод за някакво разочарование, дори напротив. Този факт запали малкото похабено фитилче на факлата на надеждата, която зетът отдавна бе забравил. Тя бе така дълбоко заровена в него, така пропаднала някъде между многобройните слоеве на душата му, че и да искаше да си я върне отново, сам никога не би могъл да я намери. Защото там, в душата му, бе твърде мрачно. Прекалената тъмнина, обгърнала го с черната си, непрогледна пелерина, не му позволяваше да види нищо. Затова не бе сигурен дори в това, че е себе си. Виждайки сянката, виждайки отражението в огледалото, си повтаряше, че това е той, но... понякога идваха моменти, в които се чувстваше така, сякаш всичко това бе нереално. Да, звучеше невъзможно, объркано и нелогично, ала фактите сякаш бяха изфабрикувани. Не беше така, нали? Да, беше повече от глупаво да се чуди, след като добре познаваше себе си. Нямаше какво да не му е известно. Просто момчето без другото не водеше интересен и разнообразен живот, ако можеше да го наречем живот... Историята му всъщност можеше да се опише с едно изречение. Историята му, заедно със самия него.
„Искам да притежавам целия свят, а нямам нищо...“
Светът за него трябваше да се състои в това да намери някой, чието сърце да заслужава и да направи в свое, както и да дари своето на онзи, превърнал се в негов свят. Но за Су сега светът бе нещо необятно и непокоримо, пусто и чуждо, бездушно и жестоко. Като безбрежна пустиня. Той опитваше да стане част от него, но не успяваше. Оставаше винаги сам. Сам със собственото си ехо. Нямаше нищо, или по-точно никого. Но и двете бяха верни, с разката, че обектите не го вълнуваха. Трябваше му... Имаше нужда само от субект до себе си. По дяволите, колко просто звучеше това! Не беше честно да е така! Не беше...
- Ето, вземи. – русокосият младеж го изкара от будните му размишления, но стана така изведнъж, а и Су бе така затънал в тях, че успя да подскочи осезаемо и дори да се спъне, както винаги неизвестно в какво. Тъкмо, когато очакваше да усети мократа земя под себе си обаче, се намери притеглен закрилнически към топлите гърди на странника. Все още не можеше да възприеме присъствието му като нещо нормално и реално. Питаше се дали без да разбира, твори свои илюзии в някое полукълбо на мозъка си. Бе нелепо и прекалено, но нямаше да се изненада особено, ако се окажеше така. И все пак щеше да е прекрасно, ако непознатият човек си бе някой напълно реален, съществуващ индивид, и бе наистина тук сега.
- Добре ли си? Вземи. – повтаряйки последната дума, тъмнокосият най-сетне вкара в действие малко нужна мозъчна дейност и установи, че блондина му подава някакво яйце. От кожената си раница ли го бе изкарал? Да не беше някой фокусник, или просто бе пълен с изненади?
Щом не получи отговор, взе че сам направи онова, за което изглежда бе предназначението въпросното яйце. Джун го гледаше с недоумение, защото бе съвсем изключил за преживяванията си днес. Вече не помнеше факта, че бе пребит и ограбен от няколко хлапета, и в момента една синина под окото и няколко драскотини, „красяха“ представително бялото му лице. Когато другият постави яйцето върху синината на бузата му и започна да го движи с леки, кръгови движения, Су успя да регистрира болката, но и успокоението й след това. Усещането бе приятно. Дали човек долавяше същото, умирайки?
- Ъм, благодаря ти... –успя да измрънка, като по чудо сещайки се, че определено бе редно и любезно да каже по едно „благодаря“ на човека, който продължаваше да прави толкова мили жестове за него. Всичко това от една страна го караше да се съмнява във ставащото. Защо го правеше? Защо му помагаше? Нима нямаше причина? Нима бе възможно просто ей така да помага на непознат? Съмненията надделяваха, но същевременно с това надеждата му най-сетне да е срещнал съдбата си, го бяха заслепили напълно. Бе оставил подозренията си настрана и се бе оставил на сърцето да го води към омайващата и красива светлина, оформяща образа на красивия му ангел – Кай. Още същата вечер бе разбрал името му. Той бе останал с него и бе изслушал душата му. От този ден всяка сутрин го посещаваше, носейки му мляко, сякаш се грижеше да коте, което бе прибрал от улицата. Не знаеше как може да продължава с тази своя наивност, въпреки че го осъзнаваше. Знаеше колко наивен бе, както и че това може би го заслепяваше и го държеше далеч от реалността. Но вече единствено Кай представляваше неговата реалност и той безрезервно повярва в това. Също толкова безрезервно му отдаде сърцето си, цялото си същество, всичко. И накрая получи това. Накрая отново бе измамен, целият му свят започна красиво да се руши, оказа се просто фасада, липсваше дори истинска основа. Всичко бе лъжа. И макар да бе наясно, че собственото му решение бе да повярва на тази лъжа, все пак никога нямаше да му прости. Не можеше да му прости, както не можеше да прост и на себе си...
Ала той не знаеше колко боли. Всичко свършваше в самота.
Сам, насред руините, останали от неугасналите чувства, той продължи да усеща чуждото присъствие в себе си. Бе нещо, с което не можеше, а и сигурно никога нямаше да успее да се пребори. Как можеше да спре това? Как да спре чуждото дихание и допир, чуждият горчиво-сладък вкус, който все така се разхождаше вътре в съществото му, настойчиво обземайки го и докарвайки го до полуда...?! Това трябваше да е единственият възможен край. Единственият изход то омагьосания кръг, в който времето бе отдавна спряло и отровните лъчи на черното слънце, изпращаха непрестанни атаки към сърцето. Това негово жалко, закърпено и изнемощяло сърце. Едно никому ненужно сърце...
Всъщност бе обмислял как ми могъл да си отиде от този свят. Щеше му се да е нещо красиво и правдоподобно, но не чак нещо прекалено банално и срещано. Самоубийството откъдето и да го гледаше, бе нещо изтъркано, а доколкото бе чел и книги за други измерения, там бе толкова клиширано, колкото бе и тук. А за него истината се криеше в оригиналното! Да, трябваше да го обмисли хубаво, но това му отне дълги години и продължаваше да му отнема. Не че имаше друга работа, но сега бе осъзнал простичкия отговор на дългогодишните си размисли. Дори да не бе нещо нечувано и невиждано, нима имаше по-сърцераздирателен и красив край от този, да умреш в прегръдките на своята любов, довела до пълното ти унищожение? Разбира се, точно сега бе моментът да го осени това прозрение, вече бе дошло време. Имаше отговор на единствения си въпрос, значи можеше да приключи с тази безсмислена игра още сега.
- Сбогом....- незнайно защо си направи труда и да се сбогува, преди да вдигне острието срещу Кай. Върхът му, сочещ към чуждите гърди, които преди му се бяха стрували така топли, постоя малко така, докато изведнъж не пое в обратната посока. Забързано, красивото бяло и гладко острие летеше стремглаво към гърдите на този, който бе обвил ръце около дръжката. Това бе последната услуга, която правеше на този неблагодарен и неприветлив свят.
Чи Гон КайХикс
Re: Сдружение Клайт Шадоу
Вто Сеп 24, 2013 5:48 pm
Това бе просто спомен. Далечният шепот в дъжда, допирът на нежната му длан, кестенявите му меки коси, напомнящи облаци. Както и гъстите му тъмни вежди, онези така мечтани влажни устни и... Всичко това представляваше той. И обземаше мислите, умът му, непрекъснато. Дори в моментите, когато си имаше достатъчно разсейващо занимание, все щеше да се случи така, че нещо да напомни за тъмнокосото момче. Това меко казано го подлудяваше...
И болеше. Сладко болеше. Сега намираше себе си някъде там, дълбоко в черните бездни, в кестеновите кичури на отсрещния. Виждаше желанието за мъст, някак вече не се усещаше така безпомощен, или по-скоро му се искаше да не е. Искаше да престане да е така жалък и наистина бе тръгнал по този път. Пътят към разрухата на сърцето. Първата стъпка бе да го изпразни напълно. Каквото и който и да се намираше там, трябваше да бъде изтръгнат. Защото привързаността или любовта към друго създание, само дори това го правеше жалък. Всеки път се оказваше излъган, опустошен, прекалено късно разбираше колко сляпо е вярвал в избора на сърцето си. Късно, защото болката вече го разяждаше отвътре, караше го да страда, да се разпада отвътре навън, да рони горчиви сълзи. Всичко, което правеха жалките хора.
Сега, когато вече бе открил картите си и ги бе хвърлил небрежно на масата. Сега, когато се усмихваше триумфално заради победата си. Сега, когато не се налагаше да търпи присъствието на другия около себе си, преструвайки се. В мигът, в който той бе научил, че през цялото време бе бил просто играчка, пионка в ръцете му... Когато дългоочакваната кулминация настъпи и Кай изгаряше от нетърпение да види изражението му. Да види как онзи красив блясък, онзи копнеж по него, бавно се изпаряваше, изместен от чувството, че е предаден, безпощадно използван и лъган. И да, на това лице с тъй гладки и красиви черти, хиксът бе видял разочарованието. Не просто разочарование, а също и огорчение, дори гняв и разруха. Едва сега бе прозрял истината, едва сега бе забелязал разковничето на историята – такава, каквато всъщност бе тя. Не значеше нищо за него и може би никога не бе означавал. Да, така бе наистина, но тогава... Защо? Защо не виждаше пред себе си онзи, когото трябваше? Всичко вървеше по мед и масло. Както си и мислеше, другият се бе превърнал в нещо като механично зомби, което го следваше навсякъде, като негова зловеща втора сянка. И ето, дори вече бе избрал подходящ момент да се появи пред него, да се изправи срещу лицето му и да си отмъсти. В сдружението сега нямаше никого. Всички бяха на важна мисия, далеч оттук. Нямаше да се върнат в близките няколко дни. Идеална възможност за момчето, нали? Но тук идваше фактът, озадачаващ Кай. Нима още не бе готов, нима не ме събрал силата да го стори? Под разярената му маска сякаш се откриваше грозна слабост и остатъчни чувства към разрушителя на сърцето му. Жалко, беше жалко. Но това означаваше и друго. И докато блондинът обмисляше на какво се дължи разочарованието му, безсърдечния му и студен поглед се срещна с този на Су. Тихо и невярващо ахване се откъсна измежду устните му, които до този миг оформяха права линия.
Какво?! Нима бе тук, за да намери смъртта си? Да, щом озверелият му поглед внезапно се смекчи до степен, че издаде всичките му слаби страни, Кай осъзна... Моментът все още не бе настъпил. Това не трябваше да се случва! Какво по дяволите?! Защо не бе успял да изпълни мисията си? Запита се, къде бе сгрешил? Беше причинил възможно най-голямата и разрушителна болка на другия, бе го тласнал към бездната на всепоглъщащо отчаяние, но отчаянието... не водеше ли винаги и гняв със себе си?! Желанието да си отмъстиш. Онова горчиво-сладко желание врагът ти да изпита твоята собствена болка, да умре от твоите ръце... Нима всичко това в момента бе напълно чуждо на подобието на човек пред него? Това... жалко и разпадащо се създание... Все още не проумяваше как е възможно ключът да се крие в него?! Как може, от всички създания във Феаграйс, точно той да е Избраникът?! Умът му отказваше да го приеме, но не можеше да отрече фактите. Самия той бе станал свидетел и затова нямаше как да опровергае нищо. Той наистина бе Избраникът. Кисеки. Той бе Кисеки и Кай щеше да го докаже! Но за Бога, вече започваше да става прекалено досадно... Не му стигаше времето, през което търпеше умилкванията на Су, който бе като някоя вечно разгонена котка, а сега и трябваше да се опасява за живота му. Трябваше да го пази! Каква досада...Да не му беше куче-пазач?! И все пак проклетникът успя да го изненада. Наистина се хвана, че най-сетне е открил мъжествеността си и истинските инстинкти в себе си – онези, погребани някъде дълбоко, само чакащи да бъдат разбудени. Смяташе, че ще е лесно. Смяташе, че ще успее, дори че е успял вече, да събуди спящия звяр, но... Но очевидно нямаше да е толкова лесно, колкото си въобразяваше. От друга страна, това бе някак впечатляващо. За първи път плановете на злодея да се объркат и победата да се превърне по-скоро в поражение. Едно странно и неповторимо зрънце ориз бе натежало повече на везните, отколкото някой бе очаквал. Но това не правеше ли нещата по загадъчни и интересни? Загадъчно интересни? Интересно загадъчни? Хмм, звучеше доста примамливо във всяка възможна комбинация. Погледнато под този ъгъл, това бе нещо като предизвикателство, истинско предизвикателство. Разпилени парчета от пъзел, които той трябваше да събира от всички страни и накрая да сглоби в правилния ред. Да, странно как, но сега всичко, което представляваше Су, му се струваше една голяма загадка, която сякаш той самият бе нарочен от звездите да разреши. И бе така очарователно и примамващо. Очарователно примамващо. Примамващо очарователно. О, тази игра на думи щеше да побърка съзнанието му. Грешка, вече го правеше. Доволно изстискваше разума му, погубваше го. Не че този негов разум беше за пример, но поне до преди този момент, магът бе съвсем наясно с действията и намеренията си. А сега... Не, те не се бяха променили, но сякаш самият план за действие щеше да го стори. Също както времето, изнизващо се като пясък между пръстите ти, се променяше... Така щеше да се измени и кроежът на блондина.
- Нима дойде чак дотук, за да намериш смъртта си?! Безполезно и глупаво. – едното ъгълче на устната му се изви в иронична усмивчица, а докато събеседникът му се бе осъзнал, Кай вече бе върху него. Дали усещаше студената земя под себе си? Дали в този миг момчето чувстваше ледената гладка мраморна настилка, на която бе съборено тялото му... или съзнанието му сега бе изцяло завладяно от устните на русокосия хикс - на жалко и нищожно разстояние, подигравателно шепнещи и приканващи другия...да живее. Все още можеше да реши, че си заслужава да живее заради него. Защо не? Нима без любовта светът щеше да свърши? А и все пак любов имаше, макар и несподелена... Тя кървеше в сърцето на О Джун, тровейки вените му с безумие и невъзможни мечти за бъдещето. Да, истинска отрова бе, истинска и безумна слабост. Но имаше една велика мисъл, гласяща, че използваш ли най-голямата си слабост за защита, защитата щеше да се превърне и в най-добрата атака. В нещо, което щеше да те спаси. Да, сега единствено поглъщащата го болка от разбитото сърце, само тя можеше да го спаси. Ако знаеше как да я използва като свое оръжие, щеше да намери достатъчна причина да живее.
- Ти си ми нужен. – запази същественото за накрая. Това, което всъщност искаше да каже, но се заплете с разни досадно поучителни иронични слова. Да, в крайна сметка още не беше късно. Всичко дори можеше да е едва началото на историята... И двамата можеха да получат каквото искат. Нима това не беше една наистина добра сделка? Възможност, която не бе за изпускане, дори да имаше още други такива..
- Нужен си ми, Су. – казвайки галеното му име за първи път, през тялото на Кай премина ултразвукова вълна и то цялото се наелектризира. Нещо, което вероятно се случи на този под него. Досега постоянно му бе мрънкал да се обръща към него с това сладникаво и галено име, което всъщност сам си бе измислил, но русокосият демон упорито държеше на своето и отсичаше, че не обича да нарича никого с галени имена. Излъга дори затова, че не ги запомняше, тъй като не бяха важни. Като се замислеше, може би и неговата личност би станала обект на подигравки и съжаление, също като образа на Джун. Тъмнокосият се давеше в самотния си океан, през който колкото и да чакаше, не минаваше спасителна лодка. Не бе запознат със самия себе си, защото нямаше кой да опознае него и да го опише. Затова просто сам си решаваше какъв да бъде прякора му, въпреки че няма кой да го използва, за да го повика. Все пак сам решаваше какво харесва и намира за очарователно сладко... А голямото му и леснодостъпно сърце, чийто ритъм всеки можеше да улови, го караше да бъде съвсем открит и и искрен, независимо дали бе сам, или с някого другиго. Дори да знаеше, че така не може да се живее, продължаваше все така да гледа чрез сърцето си света, което му причиняваше все по-непоносима болка, щом отново се намереше сам. Вероятно плачеше като бездомно и изгубено дете всеки път. Нима това не беше жалко?
Кай от своя страна бе противоположност на тъмнокосия. Той бе безпристрастен към всичко. Колкото се и познаваше, толкова си и бе чужд. Въпреки безразличието си, знаеше кое би привлякло вниманието и интереса му. Но целият му живот бе изтъкан от лъжи. В него нямаше нищо истинско. Беше без значение какво харесва той, тъй като така или иначе щеше да излъже мишената си, нагаждайки се към нейните предпочитания и мисли. Вече дотолкова бе привикнал с измамничеството, че паяжината от лъжи, която плетеше за жертвите си, все пак бе оплела и самия него, при това така, че вече нямаше измъкване. Не обичаше това, което устните му твърдяха, че обича. Но нямаше значение за него, защото отдавна бе изгубил себе си някъде сред многото образи, които играеше привидно с лекота. В крайна сметка той бе изгубил себе си, а Джун бе изгубен, защото бивайки себе си, просто се самонаранява непрестанно. Негово бе висша форма на мазохизъм, а при блондина с имахме любовен садизъм. На него му доставяше удоволствие да ранява сърцата, затова и се целеше право в тях. Първоначално внимателно и предпазливо ги дебнеше и разучаваше, сетне си проправяше сигурен път към тях, а накрая уцелваше момента, в който смачквай ги, най-много ще боли. По някакъв неразбран начин, онези две угасващи кристали в чуждите очи... Бе красиво как пламъкът на радостта и надеждата си отива. Гледката му харесваше, нямаше да си криви душата, без друго бе достатъчно изкривена от същността му сега. Бе като Дявол, истински Сатана. Измъчваше по един наистина жесток начин, дебнеше прикрито, но атакуваше директно. Подобно на опасен хищник в джунглата. И още една контрастна разлика между него и тъмнокосия... Не плачеше. Сълзите му бяха нещо далечно и чуждо, което не му се бе случвало до сега, но странно защо се наслаждаваше, когато някой плаче красиво. Когато малките струйки вода се спускаха плавно като тъжни ручейчета, които никога нямаше да достигнат кладенеца на живота. Това, в комплект с угасващия блясък на очите, бе гледката, за която Кай едва ли не живееше. Да, бе жесток, наистина жесток, и знаеше това. Но всъщност... за него беше без значение.
- Е, каква ще бъде последната ти дума... Искаш ли да живееш? – погледът му стана повече от провокиращ, а кръвта активно се разхождаше по заледения участък на вените му, приятно гъделичкайки ги. Отдавна не бе изпитвал някакво подобие на бурна емоция, затова сега дори не можеше да твърди, че бе истинска, или поредната преструвка. Но едно бе сигурното – намисленото щеше да сработи, най-малкото, защото Кай усещаше каква слабост все още представляваше той за момчето. Той отдавна държеше чуждия нож в ръцете си и след като зададе решаващия въпрос на Джун, приближи огледалното острие до млечнобялата му шия. Несъзнателно прокара език по сухите си устни. Мъчеше го лека жажда да вкуси чуждите, но сега не можеше да си позволи нещо подобно. Би било изблик на слабост и не би довело до нищо добро...
„Е, искаш ли да живееш... за да разбереш защо си ми толкова нужен?!“
Въпросът активно изскачаше в съзнанието на русокосия маг. Значението, което другият трябваше да улови, четейки между редовете. Обожаваше тази игра. Може би единствено това го караше да се чувства деен, да чувства емоциите все още живи у себе си. Сцената в момента бе пренаситена от очарование. Нещо умиращо и възраждащо се наново, от пепелта. Нещо, което той бе създал. С трескаво нетърпение очакваше да види новото си творение. Лукава и дяволита усмивка пролази устните му, но сега бе напълно открит. Оказа се, че истината ще му помогне да осъществи плановете си. Нямаше причина от повече напразни преструвки. Ето го, това бе той, оставяше на мишената си да опознае истинската му същност. Не ангелската му фасада, а демонът, който се криеше под нея. КАЙ.
И болеше. Сладко болеше. Сега намираше себе си някъде там, дълбоко в черните бездни, в кестеновите кичури на отсрещния. Виждаше желанието за мъст, някак вече не се усещаше така безпомощен, или по-скоро му се искаше да не е. Искаше да престане да е така жалък и наистина бе тръгнал по този път. Пътят към разрухата на сърцето. Първата стъпка бе да го изпразни напълно. Каквото и който и да се намираше там, трябваше да бъде изтръгнат. Защото привързаността или любовта към друго създание, само дори това го правеше жалък. Всеки път се оказваше излъган, опустошен, прекалено късно разбираше колко сляпо е вярвал в избора на сърцето си. Късно, защото болката вече го разяждаше отвътре, караше го да страда, да се разпада отвътре навън, да рони горчиви сълзи. Всичко, което правеха жалките хора.
Сега, когато вече бе открил картите си и ги бе хвърлил небрежно на масата. Сега, когато се усмихваше триумфално заради победата си. Сега, когато не се налагаше да търпи присъствието на другия около себе си, преструвайки се. В мигът, в който той бе научил, че през цялото време бе бил просто играчка, пионка в ръцете му... Когато дългоочакваната кулминация настъпи и Кай изгаряше от нетърпение да види изражението му. Да види как онзи красив блясък, онзи копнеж по него, бавно се изпаряваше, изместен от чувството, че е предаден, безпощадно използван и лъган. И да, на това лице с тъй гладки и красиви черти, хиксът бе видял разочарованието. Не просто разочарование, а също и огорчение, дори гняв и разруха. Едва сега бе прозрял истината, едва сега бе забелязал разковничето на историята – такава, каквато всъщност бе тя. Не значеше нищо за него и може би никога не бе означавал. Да, така бе наистина, но тогава... Защо? Защо не виждаше пред себе си онзи, когото трябваше? Всичко вървеше по мед и масло. Както си и мислеше, другият се бе превърнал в нещо като механично зомби, което го следваше навсякъде, като негова зловеща втора сянка. И ето, дори вече бе избрал подходящ момент да се появи пред него, да се изправи срещу лицето му и да си отмъсти. В сдружението сега нямаше никого. Всички бяха на важна мисия, далеч оттук. Нямаше да се върнат в близките няколко дни. Идеална възможност за момчето, нали? Но тук идваше фактът, озадачаващ Кай. Нима още не бе готов, нима не ме събрал силата да го стори? Под разярената му маска сякаш се откриваше грозна слабост и остатъчни чувства към разрушителя на сърцето му. Жалко, беше жалко. Но това означаваше и друго. И докато блондинът обмисляше на какво се дължи разочарованието му, безсърдечния му и студен поглед се срещна с този на Су. Тихо и невярващо ахване се откъсна измежду устните му, които до този миг оформяха права линия.
Какво?! Нима бе тук, за да намери смъртта си? Да, щом озверелият му поглед внезапно се смекчи до степен, че издаде всичките му слаби страни, Кай осъзна... Моментът все още не бе настъпил. Това не трябваше да се случва! Какво по дяволите?! Защо не бе успял да изпълни мисията си? Запита се, къде бе сгрешил? Беше причинил възможно най-голямата и разрушителна болка на другия, бе го тласнал към бездната на всепоглъщащо отчаяние, но отчаянието... не водеше ли винаги и гняв със себе си?! Желанието да си отмъстиш. Онова горчиво-сладко желание врагът ти да изпита твоята собствена болка, да умре от твоите ръце... Нима всичко това в момента бе напълно чуждо на подобието на човек пред него? Това... жалко и разпадащо се създание... Все още не проумяваше как е възможно ключът да се крие в него?! Как може, от всички създания във Феаграйс, точно той да е Избраникът?! Умът му отказваше да го приеме, но не можеше да отрече фактите. Самия той бе станал свидетел и затова нямаше как да опровергае нищо. Той наистина бе Избраникът. Кисеки. Той бе Кисеки и Кай щеше да го докаже! Но за Бога, вече започваше да става прекалено досадно... Не му стигаше времето, през което търпеше умилкванията на Су, който бе като някоя вечно разгонена котка, а сега и трябваше да се опасява за живота му. Трябваше да го пази! Каква досада...Да не му беше куче-пазач?! И все пак проклетникът успя да го изненада. Наистина се хвана, че най-сетне е открил мъжествеността си и истинските инстинкти в себе си – онези, погребани някъде дълбоко, само чакащи да бъдат разбудени. Смяташе, че ще е лесно. Смяташе, че ще успее, дори че е успял вече, да събуди спящия звяр, но... Но очевидно нямаше да е толкова лесно, колкото си въобразяваше. От друга страна, това бе някак впечатляващо. За първи път плановете на злодея да се объркат и победата да се превърне по-скоро в поражение. Едно странно и неповторимо зрънце ориз бе натежало повече на везните, отколкото някой бе очаквал. Но това не правеше ли нещата по загадъчни и интересни? Загадъчно интересни? Интересно загадъчни? Хмм, звучеше доста примамливо във всяка възможна комбинация. Погледнато под този ъгъл, това бе нещо като предизвикателство, истинско предизвикателство. Разпилени парчета от пъзел, които той трябваше да събира от всички страни и накрая да сглоби в правилния ред. Да, странно как, но сега всичко, което представляваше Су, му се струваше една голяма загадка, която сякаш той самият бе нарочен от звездите да разреши. И бе така очарователно и примамващо. Очарователно примамващо. Примамващо очарователно. О, тази игра на думи щеше да побърка съзнанието му. Грешка, вече го правеше. Доволно изстискваше разума му, погубваше го. Не че този негов разум беше за пример, но поне до преди този момент, магът бе съвсем наясно с действията и намеренията си. А сега... Не, те не се бяха променили, но сякаш самият план за действие щеше да го стори. Също както времето, изнизващо се като пясък между пръстите ти, се променяше... Така щеше да се измени и кроежът на блондина.
- Нима дойде чак дотук, за да намериш смъртта си?! Безполезно и глупаво. – едното ъгълче на устната му се изви в иронична усмивчица, а докато събеседникът му се бе осъзнал, Кай вече бе върху него. Дали усещаше студената земя под себе си? Дали в този миг момчето чувстваше ледената гладка мраморна настилка, на която бе съборено тялото му... или съзнанието му сега бе изцяло завладяно от устните на русокосия хикс - на жалко и нищожно разстояние, подигравателно шепнещи и приканващи другия...да живее. Все още можеше да реши, че си заслужава да живее заради него. Защо не? Нима без любовта светът щеше да свърши? А и все пак любов имаше, макар и несподелена... Тя кървеше в сърцето на О Джун, тровейки вените му с безумие и невъзможни мечти за бъдещето. Да, истинска отрова бе, истинска и безумна слабост. Но имаше една велика мисъл, гласяща, че използваш ли най-голямата си слабост за защита, защитата щеше да се превърне и в най-добрата атака. В нещо, което щеше да те спаси. Да, сега единствено поглъщащата го болка от разбитото сърце, само тя можеше да го спаси. Ако знаеше как да я използва като свое оръжие, щеше да намери достатъчна причина да живее.
- Ти си ми нужен. – запази същественото за накрая. Това, което всъщност искаше да каже, но се заплете с разни досадно поучителни иронични слова. Да, в крайна сметка още не беше късно. Всичко дори можеше да е едва началото на историята... И двамата можеха да получат каквото искат. Нима това не беше една наистина добра сделка? Възможност, която не бе за изпускане, дори да имаше още други такива..
- Нужен си ми, Су. – казвайки галеното му име за първи път, през тялото на Кай премина ултразвукова вълна и то цялото се наелектризира. Нещо, което вероятно се случи на този под него. Досега постоянно му бе мрънкал да се обръща към него с това сладникаво и галено име, което всъщност сам си бе измислил, но русокосият демон упорито държеше на своето и отсичаше, че не обича да нарича никого с галени имена. Излъга дори затова, че не ги запомняше, тъй като не бяха важни. Като се замислеше, може би и неговата личност би станала обект на подигравки и съжаление, също като образа на Джун. Тъмнокосият се давеше в самотния си океан, през който колкото и да чакаше, не минаваше спасителна лодка. Не бе запознат със самия себе си, защото нямаше кой да опознае него и да го опише. Затова просто сам си решаваше какъв да бъде прякора му, въпреки че няма кой да го използва, за да го повика. Все пак сам решаваше какво харесва и намира за очарователно сладко... А голямото му и леснодостъпно сърце, чийто ритъм всеки можеше да улови, го караше да бъде съвсем открит и и искрен, независимо дали бе сам, или с някого другиго. Дори да знаеше, че така не може да се живее, продължаваше все така да гледа чрез сърцето си света, което му причиняваше все по-непоносима болка, щом отново се намереше сам. Вероятно плачеше като бездомно и изгубено дете всеки път. Нима това не беше жалко?
Кай от своя страна бе противоположност на тъмнокосия. Той бе безпристрастен към всичко. Колкото се и познаваше, толкова си и бе чужд. Въпреки безразличието си, знаеше кое би привлякло вниманието и интереса му. Но целият му живот бе изтъкан от лъжи. В него нямаше нищо истинско. Беше без значение какво харесва той, тъй като така или иначе щеше да излъже мишената си, нагаждайки се към нейните предпочитания и мисли. Вече дотолкова бе привикнал с измамничеството, че паяжината от лъжи, която плетеше за жертвите си, все пак бе оплела и самия него, при това така, че вече нямаше измъкване. Не обичаше това, което устните му твърдяха, че обича. Но нямаше значение за него, защото отдавна бе изгубил себе си някъде сред многото образи, които играеше привидно с лекота. В крайна сметка той бе изгубил себе си, а Джун бе изгубен, защото бивайки себе си, просто се самонаранява непрестанно. Негово бе висша форма на мазохизъм, а при блондина с имахме любовен садизъм. На него му доставяше удоволствие да ранява сърцата, затова и се целеше право в тях. Първоначално внимателно и предпазливо ги дебнеше и разучаваше, сетне си проправяше сигурен път към тях, а накрая уцелваше момента, в който смачквай ги, най-много ще боли. По някакъв неразбран начин, онези две угасващи кристали в чуждите очи... Бе красиво как пламъкът на радостта и надеждата си отива. Гледката му харесваше, нямаше да си криви душата, без друго бе достатъчно изкривена от същността му сега. Бе като Дявол, истински Сатана. Измъчваше по един наистина жесток начин, дебнеше прикрито, но атакуваше директно. Подобно на опасен хищник в джунглата. И още една контрастна разлика между него и тъмнокосия... Не плачеше. Сълзите му бяха нещо далечно и чуждо, което не му се бе случвало до сега, но странно защо се наслаждаваше, когато някой плаче красиво. Когато малките струйки вода се спускаха плавно като тъжни ручейчета, които никога нямаше да достигнат кладенеца на живота. Това, в комплект с угасващия блясък на очите, бе гледката, за която Кай едва ли не живееше. Да, бе жесток, наистина жесток, и знаеше това. Но всъщност... за него беше без значение.
- Е, каква ще бъде последната ти дума... Искаш ли да живееш? – погледът му стана повече от провокиращ, а кръвта активно се разхождаше по заледения участък на вените му, приятно гъделичкайки ги. Отдавна не бе изпитвал някакво подобие на бурна емоция, затова сега дори не можеше да твърди, че бе истинска, или поредната преструвка. Но едно бе сигурното – намисленото щеше да сработи, най-малкото, защото Кай усещаше каква слабост все още представляваше той за момчето. Той отдавна държеше чуждия нож в ръцете си и след като зададе решаващия въпрос на Джун, приближи огледалното острие до млечнобялата му шия. Несъзнателно прокара език по сухите си устни. Мъчеше го лека жажда да вкуси чуждите, но сега не можеше да си позволи нещо подобно. Би било изблик на слабост и не би довело до нищо добро...
„Е, искаш ли да живееш... за да разбереш защо си ми толкова нужен?!“
Въпросът активно изскачаше в съзнанието на русокосия маг. Значението, което другият трябваше да улови, четейки между редовете. Обожаваше тази игра. Може би единствено това го караше да се чувства деен, да чувства емоциите все още живи у себе си. Сцената в момента бе пренаситена от очарование. Нещо умиращо и възраждащо се наново, от пепелта. Нещо, което той бе създал. С трескаво нетърпение очакваше да види новото си творение. Лукава и дяволита усмивка пролази устните му, но сега бе напълно открит. Оказа се, че истината ще му помогне да осъществи плановете си. Нямаше причина от повече напразни преструвки. Ето го, това бе той, оставяше на мишената си да опознае истинската му същност. Не ангелската му фасада, а демонът, който се криеше под нея. КАЙ.
- Куон О ДжунЗет
Re: Сдружение Клайт Шадоу
Съб Окт 05, 2013 8:15 pm
Забеляза нещо. Сълзите отказваха да изплуват, отказваха да напълнят очите му и да замъглят зрението, както ставаше всеки път, щом момчето бе съкрушено, а сърцето му отново разбито на милиарди парченца. Този път бистрите кладенчета бяха съвсем пресъхнали. Дотолкова, че очните ябълки бяха зачервени от сушата, и пареха досадно. Дори мигането не помагаше. Безполезно. Да, точно както гласяха думите на отсрещния, забиващи се като кинжали в сърцето му. Безполезно беше. Най-безполезно беше това, което в момента правеше. А какво правеше, по дяволите?! Опит за самоубийство? Нима... Нима бе събрал смелост за подобно нещо? Чакай малко, не му бе времето, още беше рано, беше твърде млад и не бе стигнал до края на мъчителното си пътешествие във влакчето на ужасите. Като заговорихме за живота като едно влакче на ужасите, реално досега младежът не бе опитвал дори да се забавлява като нормалните... тоест като повечето си съграждани. Беше ги гледал само по театралните постановки как се олигавят целите с лепкав захарен памук и после както и с каквото намерят, си помагат един на друг за частичното му премахване от себе си. Не питайте, това се водеше класика тук. По кината във Феаграйс, или по-точно квартал Изиерк, където единствено даваха филми и въобще шоубизнесът имаше някакво развитие, може би имаше един цял различен и далеч по-лъскав свят, но... Су мразеше да ходи там, защото другото му име бе „Пълна лудница“ и това вероятно съвсем обясняваше нежеланието на момчето да посещава въпросното място. Затова в миналото, като по-малък, когато се чувстваше твърде нежелан, за да се прибере у дома, вместо това по една желязна стълба, хванала леко ръжда, се изкачваше до таванното помещение на един от известните театри на неговата улица. Беше открил тайния вход съвсем случайно веднъж, по време на един от безцелните си скиторения и след това известно време го посещаваше. Отгоре имаше процеп, пред който наблюдаваше разни класически театрални постановки и дори цели оркестри. Спомени защо е спрял да ходи вече там, нямаше много ясни. Май охранителите го бяха хванали веднъж и го бяха наплашили да не идва повече. Без друго му беше все едно, така и не успя да възприеме странността на нещото, което тук се водеше изкуство. И защо, за бога, в оркестъра имаше кралски жаби и южняшки папагали? По принцип Су обичаше животинките и мразеше, когато те биваха експлоатирани по такъв начин. На всички бе добре известно колко натоварени и строги бяха тренировките и за животните не се правеха никакви компромиси. Долни тирани! Сред такива същества живееше. Това бяха всички негови себеподобни. И дори да не можеше да ги намрази..сега осъзна нещо. Прозрението, онова велико и гениално прозрение го удари право в целта. Заслужаваше ли си? Нужно ли бе? Да чака някой от тях да му подаде ръка, да го забележи. Да му помогне да се изправи и живее и това да е истинско?! Защо трябваше някой да го спасява? Едно на ръка, че това никога нямаше да се случи.- Защото това бяха те, онези, с които споделяше един и същи въздух. Никой от тях нямаше да се трогне от сподавения му зов, или горчивите му сълзи. Защото това бе табу тук. Истинско табу. Този свят търсеше герои, имаше нужда само от личности с характер, проявяващи все неща от рода на сила и храброст. А тъмнокосият не бе сред тях. Да, и затова по този начин нямаше да трогне никого, нямаше и причина. Тогава защо ли до сега бе чакал някой да го спаси? Как така бе бил толкова голям реалист и същевременно така сляпо наивен? Всъщност бе съществувал по един наистина глупаво погрешен начин. Но край, това беше, сега слагаше край на тази безсмислица. И не, не Чрез себе си, а чрез едно ново начало За себе си. Просто го почувства и последва това спонтанно движение, този трепет на разпадащото се сърце. Не беше дошло време да умре, а да се прероди. Да стане друг, да стане истински. Как би могъл да игнорира това чувство, да откаже на тази откриваща се пред него възможност?
Бялото острие обаче не бе в ръката му, когато отпусна все още свитите си в юмрук пръсти. По дяволите, тъкмо бе взел собствено решение, а изпълнението му дори не зависеше от него?! Поредната подигравка на съдбата, чудно. В главата му се опресни споменът за скорошната груба среща с пода, на който в момента се намираше в легнало положение, както и за престъпника, все тъй висящ на сантиметри от главата му. Какво, за бога, правеше в момента? Баеше му против уроки?! Проклет да бе! Сто пъти, не, хиляда пъти проклет! Мразеше го, вече усещаше как не може да понесе още дълго самодоволното му изражение. Божествените му черти, в комплект с ангелската руса коса, го правеха прекалено перфектен. Сега мразеше това у него. Тази илюзия, лъжата, от която бе съставен. Сега, когато можеше да твърди, че го познава добре. Дори да не знаеше какъв бе всъщност, разкривайки лъжливата си същност, бе само въпрос на време да го разнищи съвсем. Но дори сега го виждаше сякаш по-ясно и от бял ден. Ненапразно някои твърдяха, че най-чупливото изглеждаше най-перфектно и неуязвимо, най-студено и гладко. Но всъщност някъде от вътрешната страна се криеха множество пукнатини, които с времето излизаха на повърхността.
Отново замисляйки се, установи, че дори не бе оползотворил времето си с Кай. Дори всичко да бе нереално, една наивна илюзия, за чието осъществяване единият от двамата просто допринесе с някаква своя цел... все пак спомените бяха част от миналото. Истинското близко минало. Едно все още неизбледняло Вчера. През тези месеци , този толкова дълъг период от време, сякаш всичко просто се повтаряше също като утринната песен на птиците, свили гнездо на прозореца на стаята на Су. Тези птички вероятно бяха били единствените събеседници на тъмнокосия откакто окончателно бе заживял сам. Спомените бяха еднообразни и нелепо повтарящи се. Кай го посещаваше в квартирата, двамата изпиваха по чаша мляко, от което почти всеки път Су успяваше да се сдобие с бели мустачета и да стане обект на мили подигравки от обекта си на обожание. През целия ден си стояха вкъщи, или по-конкретно в стаята му, биеха се с възглавници, а въображаемият му ангел не пропускаше да се изфуква, че може лесно да се катери по стени, за разлика от съперника си в играта. Кой печелеше? В края на краищата както и да го броим, белите перушини на главата на тъмнокоското бяха най-много, така че... Поне разбра едно нещо – ангелите не губеха от никого. Не че не искаха да изгубят, а просто не можеха. Сега, виждайки го в реална светлина, можеше да каже и двете. Хиксът не искаше да губи, но и не можеше да го допусне. Що се касаеше до това, той не бе способен дори да се преструва, че губи. Ето защо Су разбра. Знаеше от самото начало кой ще е губещия, знаеше кой ще пострада. Самият той. И все пак, сякаш се бе примирил с това, или пък илюзията бе прекалено сладка и красива, за да я прекрати сам? Да, в крайна сметка за него би било едно и също. Не би боляло по-малко, ако се върне отново към сивото си и самотническо съществуване. През тези месеци поне не е имал особено време да се самосъжалява. Даже никакво, защото дори когато се спуснеше нощ и другия си отидеше, младежът потъваше в безкрайни мисли за него, представяше си утрешния ден, в който той отново ще почука на вратата му... Да, беше хубаво, макар и твърде наивно. А фантазиите, най-големите и опасни фантазии на Су, те си оставаха единствено в съзнанието му. И така трябваше, защото от тях можеше най-много да го заболи. По-точно, ако се превърнеха в реалност, а след това дойдеше онзи неизбежен край... Фантазиите му да го има, да почувства и цялото му същество да го изпълни. Жадуваше го и по този начин, разбира се. Но това все пак бяха само мисли, само представи, бе наясно, че не биваше, не можеше да се случи. И наистина всичко бе съвсем наред, мазохизма, роден от самозаблудата не му пречеше, защото се чувства добре. За първи път в живота си бе истински щастлив, дори знаейки, че всичко някой ден ще свърши, че това е една приказка, а всяка приказка си има своя край. Всичко бе наред до онази нощ...
Шоколадът бавно се топеше между пръстите му, а бисквитената сърцевина започваше да омеква. Десертът бе потънал в агонизираща забрава, след като онези устни, които трябваше да го вкусят, сега попиваха вкуса на други. Беше твърде сладко и красиво, твърде разпалващо и изненадващо... Това може би бе най-голямата несправедливост, случила се в живота на О Джун. Някой да открадне дъха му по този начин... И точно този някой да бъде Той. Не знаеше как бе допуснал да се случи, как не бе разбрал кога близостта бе излишна, кога онези желани, но и също толкова ужасяващи илюзии бяха на път да се превърнат в реалност. Не го искаше. Не искаше един ден да останат поредния болезнен спомен. Не искаше да го има само за миг, а после огъня да тлее в него, докато не го изгори напълно. Само веднъж? Щеше да го има само веднъж, а след това да има само неговата липса?! Щеше да усети топлината му вътре в себе си, щеше да бъде обладан от него само веднъж, а след това какво?! Безкрайна самота и безбрежна студенина. Затова не искаше. Не искаше да разпалва този огън, не желаеше да стига до границата, която преминеше ли веднъж, нямаше да може да се върне отново назад. Щеше да стигне до мястото, от което никога нямаше да може да избяга. Нямаше да може да се върне към обикновеното си и самотно съществуване отново, щом приказката свърши. Досега бе уверен, че ще успее, но в секундата, в която езикът на блондина жадно се преплете с неговия, той се прокле. Прокле себе си и в миг изпарилата се увереност, от която вече нямаше ни следа. Знаеше, че ще е краят за него, но искаше да продължи. Защото въпреки че, след като другият освободи устните му, те упорито отричаха, отблъскваха, отпращаха, примолено и отчаяно повтаряха „Не!“ и „Спри!“, пожарът в Су караше ръцете му да махат, разкопчават, късат, хвърлят чуждите и собствени дрехи, а сетне да придърпват все по-страстно и желано своя ангел към себе си. Кай, Кай... Името му трайно се запечата там, вътре, облада тялото му и изпълни съзнанието му. Не след дълго лъжливите думи бяха заменени с блажени тихи стенания и шепотът на това име. Сърцето му набираше невъобразима скорост при всяко чуждо докосване, сякаш се състезаваше с най-бързия влак в света. А какво ли се бе случило със шоколадовата бисквитка? Незнайно кога, Кай я беше схрускал, а освен по брадичката му, следи от шоколад имаше и по цялото му тяло, оставени от пръстите на Су, разбира се. Сега беше време да му направи цялостно почистване. Все пак блондинът не бе котка, не се предполагаше да се оближе сам. И всъщност по-добре, че не беше котка... И сега ноктите му си бяха достатъчно остри, че да оставят следи по гърба на Джун, докато той бе зает с мисията по изчистване на шоколад. Щом свърши и за секунди се отдели от него, блондинът се просна изтощен на леглото, а гърдите му ритмично се повдигаха, поради учестеното му и дълбоко дишане. Въпреки това не се предаде, сякаш споделяше същата жажда, копнежът да усети другия напълно в себе си. Сякаш и двамата бързаха за някъде, сякаш времето ги притискаше. Така изглеждаха отстрани, всичко се движеше в необуздан и не отмерим ритъм. Въздухът край тях, кръвта им, телата им, сърцата им... Животът бе пред тях, но те не можеха да чакат и секунда повече. Пръстите се заиграха диво и красиво с русите влажни кичури, които дори сега бяха меки като коприна. Питаше се как може това подобие на ангел да е толкова перфектно? И да го подлудява така... Не, това не бе ангел, а демон. Не приличаше една грешница да се нарича монахиня, нали така? То в такъв случай съществото, което обладаваше съзнанието му, изкушавайки го да съгреши, нямаше как да бъде ангел. Да, сърцето му бе избрало да допусне един зъл демон до себе си. Отново, ех, това глупаво, глупаво сърце. Плътните му устни изпуснаха огромния си дъх някъде измежду разтапящите се между пръстите му кичури, а малко по-късно този дъх бе нагло откраднат за кой ли път. Усети онази сладка болка да прониква в тялото му, но въпреки все още съществуващия, макар и избледнял страх, Су просто затвори очи и я приветства. Миглите му все още изненадано потрепваха, щом чуждата длан се плъзгаше възбуждащо по формите му. В този миг бе забравил, че може да издаде звук, бе забравил дори да диша. В този миг Су бе Кай, а Кай – Су. Бяха слели телата си в едно и дори вечерната хлад, проникваха тихо през отворения прозорец, не можеше да се усети от огъня, бушуват в нажежените фигури. Двете им сенки, които светлината от нощната лампа отразяваше, вече не се движеха всяка сама по себе си, а бяха заедно и дори диханията им следваха един ритъм. Дори в една и съща секунда ръцете им горестно се отправиха една към друга и се свързаха, образувайки странно чувство за искреност и спонтанност, за топлина и сигурност, преданост и взаимно щастие. В този миг дори мислите им бяха общи, съзнанията им контактуваха без никакви думи, а тихите шепоти в отсрещното ухо бяха единствено усилващи удоволствието и удължаващи насладата. Тази нощ. Щеше да я почни винаги. Нощта, в който бе имал Кай само за себе си.
Бе почувствал, че го има изцяло и безрезервно. Каквато и магия да се бе случила тогава, той бе усетил със сърцето си, че всичко от другата страна бе спонтанно и истинско, дори реално да не бе така. Не съжаляваше. Не съжаляваше и дори бе благодарен, че го дари с всички тези чувства, че го накара да живее отново, да трепери от наслада, да стене от удоволствие, да освободи страстта си и да последна най-голямото си желание, което до този момент потискаше. Макар и за кратко, бе щастлив, благодарение на него. Затова всичко бе наред, нямаше причина да изпитва тъга, сълзите бяха безсмислени. Можеше и щеше да се върне към обикновеното с ежедневие, след като той си бе отишъл. Щеше отново да заживее така, сякаш нищо никога не се бе случвало. Всичко щеше да бъде наред. Мислеше си така. Повтаряше си го и му се искаше да е прав, но... Както предсказваше в онези свои безсънни нощи, в които сънуваше как се поддава на забраненото желание, последствията бяха налице. Точно същите. Всичко вече беше минало. Както отдавна прозря. Блондинът внезапно се изпари от света му, сякаш никога не бе съществувал в него, оставяйки зеещата празнина отново на показ. Красивият ангел от приказката, се бе превърнал в зъл демон и с черните си крила бе полетял далеч от него, вземайки със себе си и сърцето му. Цялото време, прекарано с него бе красиво и приятно, а сега Су се разхождаше сред руините от миналото настояще, обграден от незабравимите спомени. Никога нищо нямаше да стане каквото бе преди и той го знаеше. И това болеше още повече. Знаеше, че той нямаше да се върне, да го потърси отново, знаеше го... И не можеше да го приеме. Не можеше, колкото и привидно да се залъгваше, че го е сторил, това бе невъзможно. Не би могъл да приеме, че бе останал отново сам, че всичко щеше да свърши така. Мисълта, тази мисъл, това непримире, в едни момент породиха у момчето копнеж да си върне това, което така несправедливо бе изгубил! И не след дълго Су се бе почувствал достатъчно силен, за да успее и да достигне целта си. Той със сигурност щеше да си върне онова, което вече бе негово, което вече бе направил свое. Да, най-сетне го бе намерил, нима си струваше да го остави? Да, реално целта му не бе да умира, но бе решил да го заблуди. Бе сметнал за справедливо щом другият си поигра с мислите и чувствата му, със самия него, то и тъмнокосият да му отвърне със същото. Както гласеше мисълта: „Око за око.“
Не, Су не се преструваше, той играеше, но играеше себе си. Точно поради това всичко бе истинско, защото използвайки най-големия си недостатък – огромното си и твърде привързващо се сърце, той щеше да заблуди напълно своя противник. И не беше толкова трудно да играеш себе си, не беше. Същевременно с това дълбоката и кървяща рана вътре в него щеше да му напомня за целта във всяка секунда, така че нямаше как да я забрави, или да се отклони от нея. Нищо не бе по-различно от друг път, отново се бе оставил на сърцето да го води. А то, както винаги бе заслепено и завладяно, ала този път не от любов и илюзии, а от болка и непримирие, от жаждата да притежава, от копнежът да го има само за себе си. Вярваше, че не му трябва друго, вече не. Сега дори осъзнаваше, че Кай по свое желание щеше да изпълни волята му. Нямаше да му се противопостави, нямаше да избяга, дори напротив. Не знаеше за какво става дума, но щом бе „нужен“ на другия, както той самият си призна, значи вече нямаше връщане назад. Думите му сякаш улесняваха още повече ходовете на О Джун, който не бе вярвал, че някой може да притежава нещо против волята му. Нечия душа... Но не, сега виждаше една, която с удоволствие би му се продала, стига също да получи онова, което искаше. Осени го бегла мисъл, че едва ли щеше да е нещо лесно постижимо, или пък нещо приятно... Но нямаше значение, защото си струваше. Офертата бе обещаваща и нямаше как да се откаже от нея, както и от целта си. Веднъж поставил пионката си на трасето, щеше да играе до самия край на играта. Независимо от всичко.
Въпреки всички блъскащи се в съзнанието му мисли, анализиращи ситуацията и пресметливо чертаещи нов, стабилен път до целта, Су продължи да играе себе си. И вероятно никога нямаше да престане да го прави, защото освен най-ефективно прикритие, все пак му бе присъщо да е самият себе си и сега единственото различно бе, че щеше да е навик, вместо обичайно вродено явление.
- Н-нужен? Аз? Какво... Какви ги говориш? – заекването беше страничен ефект от острието, опряно под този ъгъл в гърлото му. С периферното си зрение момчето реши да опита да задейства магическите си сили, с които никога не се бе разбирал, и следователно не бе и практикувал въобще. Не се знаеше дали сега няма да му се отвори късмета, че да успее да направи някакво малко земетресенийце, или може би поне да предизвика едно малко трусче, така че да се освободи от смъртоносната хватка на другия рус индивид. Както спомена, не му се умираше още, имаше дела за вършене, отговор, който не бе получил, както и въпрос, който все още не бе задал. След като разучи с поглед подът, на който имаше честта да се намира, момчето отново погледна към надвесилия се над него маг, а секунда по-късно затвори очи и се концентрира. Някак успя да прогони повечето от мислите си и си представи земята в кръглата зала, където бе съборен преди известно време. Уж следващата му мисъл бе за разпукани плочи, земетресение, подземно изригване и прочее... Ето ти магия, чушки! Щом отвори очи те веднага се разшириха и застинаха някъде в пространството. Около него изведнъж бе започнала да вирее красива и подравнена, мека зелена тревица, чиито връхчета гъделичкаха леко шията му. По стените на голямото помещение пък, сега растяха огромни пълзящи храсти, а също така и се издигаха две великански бобени стъбла, както в една на някои добре позната приказка. С две думи – Зелен свят. Като за капак на вече съвсем променената иначе мрачна и зловеща обстановка тук, в пространството прелитаха необезпокоявано шепа сини пеперуди с очни петна. Господи, каква романтична идилия, каква приказна картинка... Очевидно обичаше приказните неща и това е, дори да не мислеше за тях, те се появяваха не само в живота му, но и в магията му. Трогателна лоялност към измислените истории, а? Тогава поне щеше да промени едно правило – приказките щяха да са безкрайни! Точно така, ако нямаха край, нямаше да има опасения от неизбежното и всички наистина щяха да живеят щастливо до края на вечността. Щеше да промени това, ако не всяка друга, поне своята собствена приказка. Както когато някой се заеме да напише разказ. Ако краят не му харесаше, винаги можеше да го пренапише, нали? И при това дори да го остави отворен, пишейки само догадки за продължението.
- Аз... не виждам смисъл в думите ти. След като може да ме изоставиш, значи вече не ти трябвам, нали? Това говори само, че съм безполезен и за теб, не е ли така? Поправи че, ако греша, но... – покашля се навреме, преди са се задави с думите.
- Не мисля, че би имал някаква полза от мен. Дори аз самият нямам полза от себе си... Затова и дойдох тук, а сега ти ми казваш, че се нуждаеш от мен? Така ли е, наистина?! Наистина ли го мислиш? – кучешкият му поглед бе втренчен в отсрещния, а устните бяха нервно притиснати една в друга, но плътността им и розовият им цвят все така явно изпъкваха. Су звучеше така, сякаш искаше да узнае всичко онова, което не разбира. Искаше и да се научи как да бъде полезен някому. И не на последно място да се увери, че думите на блондина бяха искрени. Че той наистина бе свалил маската си и двамата вече играеха себе си.
Бялото острие обаче не бе в ръката му, когато отпусна все още свитите си в юмрук пръсти. По дяволите, тъкмо бе взел собствено решение, а изпълнението му дори не зависеше от него?! Поредната подигравка на съдбата, чудно. В главата му се опресни споменът за скорошната груба среща с пода, на който в момента се намираше в легнало положение, както и за престъпника, все тъй висящ на сантиметри от главата му. Какво, за бога, правеше в момента? Баеше му против уроки?! Проклет да бе! Сто пъти, не, хиляда пъти проклет! Мразеше го, вече усещаше как не може да понесе още дълго самодоволното му изражение. Божествените му черти, в комплект с ангелската руса коса, го правеха прекалено перфектен. Сега мразеше това у него. Тази илюзия, лъжата, от която бе съставен. Сега, когато можеше да твърди, че го познава добре. Дори да не знаеше какъв бе всъщност, разкривайки лъжливата си същност, бе само въпрос на време да го разнищи съвсем. Но дори сега го виждаше сякаш по-ясно и от бял ден. Ненапразно някои твърдяха, че най-чупливото изглеждаше най-перфектно и неуязвимо, най-студено и гладко. Но всъщност някъде от вътрешната страна се криеха множество пукнатини, които с времето излизаха на повърхността.
Отново замисляйки се, установи, че дори не бе оползотворил времето си с Кай. Дори всичко да бе нереално, една наивна илюзия, за чието осъществяване единият от двамата просто допринесе с някаква своя цел... все пак спомените бяха част от миналото. Истинското близко минало. Едно все още неизбледняло Вчера. През тези месеци , този толкова дълъг период от време, сякаш всичко просто се повтаряше също като утринната песен на птиците, свили гнездо на прозореца на стаята на Су. Тези птички вероятно бяха били единствените събеседници на тъмнокосия откакто окончателно бе заживял сам. Спомените бяха еднообразни и нелепо повтарящи се. Кай го посещаваше в квартирата, двамата изпиваха по чаша мляко, от което почти всеки път Су успяваше да се сдобие с бели мустачета и да стане обект на мили подигравки от обекта си на обожание. През целия ден си стояха вкъщи, или по-конкретно в стаята му, биеха се с възглавници, а въображаемият му ангел не пропускаше да се изфуква, че може лесно да се катери по стени, за разлика от съперника си в играта. Кой печелеше? В края на краищата както и да го броим, белите перушини на главата на тъмнокоското бяха най-много, така че... Поне разбра едно нещо – ангелите не губеха от никого. Не че не искаха да изгубят, а просто не можеха. Сега, виждайки го в реална светлина, можеше да каже и двете. Хиксът не искаше да губи, но и не можеше да го допусне. Що се касаеше до това, той не бе способен дори да се преструва, че губи. Ето защо Су разбра. Знаеше от самото начало кой ще е губещия, знаеше кой ще пострада. Самият той. И все пак, сякаш се бе примирил с това, или пък илюзията бе прекалено сладка и красива, за да я прекрати сам? Да, в крайна сметка за него би било едно и също. Не би боляло по-малко, ако се върне отново към сивото си и самотническо съществуване. През тези месеци поне не е имал особено време да се самосъжалява. Даже никакво, защото дори когато се спуснеше нощ и другия си отидеше, младежът потъваше в безкрайни мисли за него, представяше си утрешния ден, в който той отново ще почука на вратата му... Да, беше хубаво, макар и твърде наивно. А фантазиите, най-големите и опасни фантазии на Су, те си оставаха единствено в съзнанието му. И така трябваше, защото от тях можеше най-много да го заболи. По-точно, ако се превърнеха в реалност, а след това дойдеше онзи неизбежен край... Фантазиите му да го има, да почувства и цялото му същество да го изпълни. Жадуваше го и по този начин, разбира се. Но това все пак бяха само мисли, само представи, бе наясно, че не биваше, не можеше да се случи. И наистина всичко бе съвсем наред, мазохизма, роден от самозаблудата не му пречеше, защото се чувства добре. За първи път в живота си бе истински щастлив, дори знаейки, че всичко някой ден ще свърши, че това е една приказка, а всяка приказка си има своя край. Всичко бе наред до онази нощ...
Шоколадът бавно се топеше между пръстите му, а бисквитената сърцевина започваше да омеква. Десертът бе потънал в агонизираща забрава, след като онези устни, които трябваше да го вкусят, сега попиваха вкуса на други. Беше твърде сладко и красиво, твърде разпалващо и изненадващо... Това може би бе най-голямата несправедливост, случила се в живота на О Джун. Някой да открадне дъха му по този начин... И точно този някой да бъде Той. Не знаеше как бе допуснал да се случи, как не бе разбрал кога близостта бе излишна, кога онези желани, но и също толкова ужасяващи илюзии бяха на път да се превърнат в реалност. Не го искаше. Не искаше един ден да останат поредния болезнен спомен. Не искаше да го има само за миг, а после огъня да тлее в него, докато не го изгори напълно. Само веднъж? Щеше да го има само веднъж, а след това да има само неговата липса?! Щеше да усети топлината му вътре в себе си, щеше да бъде обладан от него само веднъж, а след това какво?! Безкрайна самота и безбрежна студенина. Затова не искаше. Не искаше да разпалва този огън, не желаеше да стига до границата, която преминеше ли веднъж, нямаше да може да се върне отново назад. Щеше да стигне до мястото, от което никога нямаше да може да избяга. Нямаше да може да се върне към обикновеното си и самотно съществуване отново, щом приказката свърши. Досега бе уверен, че ще успее, но в секундата, в която езикът на блондина жадно се преплете с неговия, той се прокле. Прокле себе си и в миг изпарилата се увереност, от която вече нямаше ни следа. Знаеше, че ще е краят за него, но искаше да продължи. Защото въпреки че, след като другият освободи устните му, те упорито отричаха, отблъскваха, отпращаха, примолено и отчаяно повтаряха „Не!“ и „Спри!“, пожарът в Су караше ръцете му да махат, разкопчават, късат, хвърлят чуждите и собствени дрехи, а сетне да придърпват все по-страстно и желано своя ангел към себе си. Кай, Кай... Името му трайно се запечата там, вътре, облада тялото му и изпълни съзнанието му. Не след дълго лъжливите думи бяха заменени с блажени тихи стенания и шепотът на това име. Сърцето му набираше невъобразима скорост при всяко чуждо докосване, сякаш се състезаваше с най-бързия влак в света. А какво ли се бе случило със шоколадовата бисквитка? Незнайно кога, Кай я беше схрускал, а освен по брадичката му, следи от шоколад имаше и по цялото му тяло, оставени от пръстите на Су, разбира се. Сега беше време да му направи цялостно почистване. Все пак блондинът не бе котка, не се предполагаше да се оближе сам. И всъщност по-добре, че не беше котка... И сега ноктите му си бяха достатъчно остри, че да оставят следи по гърба на Джун, докато той бе зает с мисията по изчистване на шоколад. Щом свърши и за секунди се отдели от него, блондинът се просна изтощен на леглото, а гърдите му ритмично се повдигаха, поради учестеното му и дълбоко дишане. Въпреки това не се предаде, сякаш споделяше същата жажда, копнежът да усети другия напълно в себе си. Сякаш и двамата бързаха за някъде, сякаш времето ги притискаше. Така изглеждаха отстрани, всичко се движеше в необуздан и не отмерим ритъм. Въздухът край тях, кръвта им, телата им, сърцата им... Животът бе пред тях, но те не можеха да чакат и секунда повече. Пръстите се заиграха диво и красиво с русите влажни кичури, които дори сега бяха меки като коприна. Питаше се как може това подобие на ангел да е толкова перфектно? И да го подлудява така... Не, това не бе ангел, а демон. Не приличаше една грешница да се нарича монахиня, нали така? То в такъв случай съществото, което обладаваше съзнанието му, изкушавайки го да съгреши, нямаше как да бъде ангел. Да, сърцето му бе избрало да допусне един зъл демон до себе си. Отново, ех, това глупаво, глупаво сърце. Плътните му устни изпуснаха огромния си дъх някъде измежду разтапящите се между пръстите му кичури, а малко по-късно този дъх бе нагло откраднат за кой ли път. Усети онази сладка болка да прониква в тялото му, но въпреки все още съществуващия, макар и избледнял страх, Су просто затвори очи и я приветства. Миглите му все още изненадано потрепваха, щом чуждата длан се плъзгаше възбуждащо по формите му. В този миг бе забравил, че може да издаде звук, бе забравил дори да диша. В този миг Су бе Кай, а Кай – Су. Бяха слели телата си в едно и дори вечерната хлад, проникваха тихо през отворения прозорец, не можеше да се усети от огъня, бушуват в нажежените фигури. Двете им сенки, които светлината от нощната лампа отразяваше, вече не се движеха всяка сама по себе си, а бяха заедно и дори диханията им следваха един ритъм. Дори в една и съща секунда ръцете им горестно се отправиха една към друга и се свързаха, образувайки странно чувство за искреност и спонтанност, за топлина и сигурност, преданост и взаимно щастие. В този миг дори мислите им бяха общи, съзнанията им контактуваха без никакви думи, а тихите шепоти в отсрещното ухо бяха единствено усилващи удоволствието и удължаващи насладата. Тази нощ. Щеше да я почни винаги. Нощта, в който бе имал Кай само за себе си.
Бе почувствал, че го има изцяло и безрезервно. Каквато и магия да се бе случила тогава, той бе усетил със сърцето си, че всичко от другата страна бе спонтанно и истинско, дори реално да не бе така. Не съжаляваше. Не съжаляваше и дори бе благодарен, че го дари с всички тези чувства, че го накара да живее отново, да трепери от наслада, да стене от удоволствие, да освободи страстта си и да последна най-голямото си желание, което до този момент потискаше. Макар и за кратко, бе щастлив, благодарение на него. Затова всичко бе наред, нямаше причина да изпитва тъга, сълзите бяха безсмислени. Можеше и щеше да се върне към обикновеното с ежедневие, след като той си бе отишъл. Щеше отново да заживее така, сякаш нищо никога не се бе случвало. Всичко щеше да бъде наред. Мислеше си така. Повтаряше си го и му се искаше да е прав, но... Както предсказваше в онези свои безсънни нощи, в които сънуваше как се поддава на забраненото желание, последствията бяха налице. Точно същите. Всичко вече беше минало. Както отдавна прозря. Блондинът внезапно се изпари от света му, сякаш никога не бе съществувал в него, оставяйки зеещата празнина отново на показ. Красивият ангел от приказката, се бе превърнал в зъл демон и с черните си крила бе полетял далеч от него, вземайки със себе си и сърцето му. Цялото време, прекарано с него бе красиво и приятно, а сега Су се разхождаше сред руините от миналото настояще, обграден от незабравимите спомени. Никога нищо нямаше да стане каквото бе преди и той го знаеше. И това болеше още повече. Знаеше, че той нямаше да се върне, да го потърси отново, знаеше го... И не можеше да го приеме. Не можеше, колкото и привидно да се залъгваше, че го е сторил, това бе невъзможно. Не би могъл да приеме, че бе останал отново сам, че всичко щеше да свърши така. Мисълта, тази мисъл, това непримире, в едни момент породиха у момчето копнеж да си върне това, което така несправедливо бе изгубил! И не след дълго Су се бе почувствал достатъчно силен, за да успее и да достигне целта си. Той със сигурност щеше да си върне онова, което вече бе негово, което вече бе направил свое. Да, най-сетне го бе намерил, нима си струваше да го остави? Да, реално целта му не бе да умира, но бе решил да го заблуди. Бе сметнал за справедливо щом другият си поигра с мислите и чувствата му, със самия него, то и тъмнокосият да му отвърне със същото. Както гласеше мисълта: „Око за око.“
Не, Су не се преструваше, той играеше, но играеше себе си. Точно поради това всичко бе истинско, защото използвайки най-големия си недостатък – огромното си и твърде привързващо се сърце, той щеше да заблуди напълно своя противник. И не беше толкова трудно да играеш себе си, не беше. Същевременно с това дълбоката и кървяща рана вътре в него щеше да му напомня за целта във всяка секунда, така че нямаше как да я забрави, или да се отклони от нея. Нищо не бе по-различно от друг път, отново се бе оставил на сърцето да го води. А то, както винаги бе заслепено и завладяно, ала този път не от любов и илюзии, а от болка и непримирие, от жаждата да притежава, от копнежът да го има само за себе си. Вярваше, че не му трябва друго, вече не. Сега дори осъзнаваше, че Кай по свое желание щеше да изпълни волята му. Нямаше да му се противопостави, нямаше да избяга, дори напротив. Не знаеше за какво става дума, но щом бе „нужен“ на другия, както той самият си призна, значи вече нямаше връщане назад. Думите му сякаш улесняваха още повече ходовете на О Джун, който не бе вярвал, че някой може да притежава нещо против волята му. Нечия душа... Но не, сега виждаше една, която с удоволствие би му се продала, стига също да получи онова, което искаше. Осени го бегла мисъл, че едва ли щеше да е нещо лесно постижимо, или пък нещо приятно... Но нямаше значение, защото си струваше. Офертата бе обещаваща и нямаше как да се откаже от нея, както и от целта си. Веднъж поставил пионката си на трасето, щеше да играе до самия край на играта. Независимо от всичко.
Въпреки всички блъскащи се в съзнанието му мисли, анализиращи ситуацията и пресметливо чертаещи нов, стабилен път до целта, Су продължи да играе себе си. И вероятно никога нямаше да престане да го прави, защото освен най-ефективно прикритие, все пак му бе присъщо да е самият себе си и сега единственото различно бе, че щеше да е навик, вместо обичайно вродено явление.
- Н-нужен? Аз? Какво... Какви ги говориш? – заекването беше страничен ефект от острието, опряно под този ъгъл в гърлото му. С периферното си зрение момчето реши да опита да задейства магическите си сили, с които никога не се бе разбирал, и следователно не бе и практикувал въобще. Не се знаеше дали сега няма да му се отвори късмета, че да успее да направи някакво малко земетресенийце, или може би поне да предизвика едно малко трусче, така че да се освободи от смъртоносната хватка на другия рус индивид. Както спомена, не му се умираше още, имаше дела за вършене, отговор, който не бе получил, както и въпрос, който все още не бе задал. След като разучи с поглед подът, на който имаше честта да се намира, момчето отново погледна към надвесилия се над него маг, а секунда по-късно затвори очи и се концентрира. Някак успя да прогони повечето от мислите си и си представи земята в кръглата зала, където бе съборен преди известно време. Уж следващата му мисъл бе за разпукани плочи, земетресение, подземно изригване и прочее... Ето ти магия, чушки! Щом отвори очи те веднага се разшириха и застинаха някъде в пространството. Около него изведнъж бе започнала да вирее красива и подравнена, мека зелена тревица, чиито връхчета гъделичкаха леко шията му. По стените на голямото помещение пък, сега растяха огромни пълзящи храсти, а също така и се издигаха две великански бобени стъбла, както в една на някои добре позната приказка. С две думи – Зелен свят. Като за капак на вече съвсем променената иначе мрачна и зловеща обстановка тук, в пространството прелитаха необезпокоявано шепа сини пеперуди с очни петна. Господи, каква романтична идилия, каква приказна картинка... Очевидно обичаше приказните неща и това е, дори да не мислеше за тях, те се появяваха не само в живота му, но и в магията му. Трогателна лоялност към измислените истории, а? Тогава поне щеше да промени едно правило – приказките щяха да са безкрайни! Точно така, ако нямаха край, нямаше да има опасения от неизбежното и всички наистина щяха да живеят щастливо до края на вечността. Щеше да промени това, ако не всяка друга, поне своята собствена приказка. Както когато някой се заеме да напише разказ. Ако краят не му харесаше, винаги можеше да го пренапише, нали? И при това дори да го остави отворен, пишейки само догадки за продължението.
- Аз... не виждам смисъл в думите ти. След като може да ме изоставиш, значи вече не ти трябвам, нали? Това говори само, че съм безполезен и за теб, не е ли така? Поправи че, ако греша, но... – покашля се навреме, преди са се задави с думите.
- Не мисля, че би имал някаква полза от мен. Дори аз самият нямам полза от себе си... Затова и дойдох тук, а сега ти ми казваш, че се нуждаеш от мен? Така ли е, наистина?! Наистина ли го мислиш? – кучешкият му поглед бе втренчен в отсрещния, а устните бяха нервно притиснати една в друга, но плътността им и розовият им цвят все така явно изпъкваха. Су звучеше така, сякаш искаше да узнае всичко онова, което не разбира. Искаше и да се научи как да бъде полезен някому. И не на последно място да се увери, че думите на блондина бяха искрени. Че той наистина бе свалил маската си и двамата вече играеха себе си.
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|