les 'Mulberry Mansion 3BR'

Дали някога не сте имали чувството, че времето е спряло? Или просто това би било мимолетното чувство, че всичко около вас си е все същото..Като например тази улица. Нямаше значение къде се намира, или как се казва - това бяха единствено незначителни подробности. Но в момента тя бе една толкова тиха улица..Пустотата, царяща наоколо, наред със стотиците сякаш сливащи се в едно плочки, загатваше по-скоро за безбрежна пустиня, в която разбира се не преобладаваше нищо друго, освен пясък или каквото там преобладава. Всъщност, защо изобщо трябваше да се говори за проклетата улица. Та тя бе нещото, което най-малко някой би започнал да обсъжда, и то по това време на денонощието. Ролята й бе просо да продължава да бъде сивият фон, върху който да се разхожда нашия герой, нищо друго...нищо повече от това. Нещо тук обаче изглеждаше някак тъжно. И макар да си оставаше мистерия какво е то, не бе възможно все още неспоменатият участник да не знаеше отговора.
А коя ли бе тази личност, стояща на сивия фон, явяващ се празната улица? Не че по принцип тази улица беше необитаема, такава в Ню Йорк нямаше. Всъщност, това дори не можеше да бъде наречено точно "улица", но това твърдение ще го оставим за някой географ. Връщайки се на темата, по това време просто тук нямаше никой. Чудно защо ли... Не е като да кажем, че мястото е било нападнато от избягали животни от джунглата, ако хипотетично приемем, че наблизо имаше такава... То остава единствено водещото чувство на самотно размишляващия човек, че всичко това е умишлено... може би дори имаше някакъв мним заговор.. Да! Нямаше друга причина времето да тече толкова бавно и същевременно всяка секунда така ловко и осезаемо да се изплъзва пред погледа на Микаил. Моментът наистина бе заел своята подла позиция, карайки всичко наоколо да изглежда така напрегнато и същевременно спокойно. Истинска обърквация. Микаил мразеше подобни моменти. Сякаш по същата тази улица, в края на която стоеше, се задаваше онази черна фигура със смъртоносната си коса в ръка, точно както в клишираните филми бе представен образа на Смъртта. Но всичко отново се повтаряше, тя пристъпваше винаги толкова величаво, а от лицето й никога не слизаше онази подигравателна усмивка, или по-точно - триумфално ликуваща, задето най-сетне отново ще използва "нещото" в ръката си. Моменти, като този, през които нямаше как въображението ти да не си представи подобни мрачно описателни образи... настъпваха всекидневно и по едно и също време за този младеж. По принцип Микаил бе абсолютен атеист и не вярваше в нищо, нито един вид избавление, или каквото и да било...само дето в такивата си моменти не можеше да възпре съзнанието си, което незабавно литваше към черни и по-черни мисли... Не че се страхуваше или нещо подобно. Ха! Предстоящото му бе нещо вече до болка известно, но някак си невъображаемият му и също толкова невъзможен скрит инат, не му позволяваше дори частично да се примири с него. Е, може би частично...от части. Дали това не се дължеше и на факта, че още в ранна възраст Микаил полетя като волна птичка, носеща се сама на небосклона, бягайки от сиропиталището, където някой бе решил да го захвърли...но просто животът му се развиваше в толкова различна насока, докато внезапно, незнайно как, влакът изгуби волните си релси, потегляйки по един доста стръмни и неприятни такива. Да, това бе една сериозна и коренна промяна за него. И дори на нямаше смисъл и никой да не го намираше, той никога нямаше да реши, че се е примирил със сегашните си "релси"?!
Сребристата метална капачка на запалката щракна за сетен път, правейки малкия огън отново видим. Елес спря да извършва онова механично движение, което извършваше до сега, но продължи да следи втренчено всеки трепет на огненото пламъче, което ставаше все по-ярко и по-отчетливо, колкото повече нощта спускаше тъмните си криле над града. И най-накрая, когато вече можеше да съзре единствено тази светлина сред заобикалящия го мрак...и тя взе , че своеволно реши да изчезне.
- Хъм? - близко до мърморене, нисък звук се изтръгна от безмълвния до сега младеж. По безрадостно застаналите му черни се появи мнимо предупреждение за трапчинки, докато и двете му вежди се движеха в пълен синхрон надолу-нагоре по бялото чело.
Когато и последната надежда, че онова топло пламъче ще се покаже отново, бяха стопени напълно от заобикалящия го мрак, тъмнокосият въздъхна, свивайки рамене.
- Жалко.. - измърмори една от най-често повтаряните си думи, още един безполезен навик, сетне прибра също толкова безполезната вещ в десния си джоб. Последните му действия, които родиха мисълта, че все пак на тази тиха, а сега и тъмна улица, имаше жива форма на живот..бяха придружени и от обикновената шумна симфония, която бе пряк издайник за състоянието на Микаил. Той бе гладен. Даже повече от предвиденото. Беше наистина голяма ирония. Всеки, който зърнеше дори с едното око тъмнокосия младеж, веднага би го причислил към онези особи, които се отказваха от храната в името на вечно плодово и зеленчуково мизерничество, а всъщност беше точно обратното. Мика просто мразеше диетите и сродните им неща. Това за него бе едно от многото безсмислени измишльотини на човечеството. Друг обаче бе въпросът, дали в джобчето му дрънкаха достатъчно пори, че да угоди на фантазиите си за едно истински пълноценно и рационално хранене. Но в интерес на истината, доста слабата му фигура, която след някоя друга година нищо чудно и да напомня на тази на фина дама, нямаше нищо общо с храната. Защото от както се помнеше Мика, дори през времето, през което го тъпчеха с хиляда буламачи в сиропиталището, той си бе пиленце и такова си остана. Но все едно. Никакви мисли в момента не можеха да изместят поставената цел на тъмнокоското да се нахрани някъде. Да, защото без друго нямаше кой знае какви, даже никакви специални потребности, които да задоволява. Пък и му бе предостатъчно това, че един вид обогатяваше театралната си култура или както там се казва, всеки път, когато бива влачен по разни представления, мюзикъли и тем подобни. Да. Това тъкмо му припомни пътя към дома на неговия тиранин - Гейбриъл. Естествено, беше време този път сам да му се натресе, пък току виж това го зарадвало, че не се налага сам да си търси играчката, щом тя идва "доброволно" при него. Ако трябва да сме честни, това реално беше първият път, в който мъченикът го правеше, но това не беше, за да спести движенията на онази персона, а защото можеше би имаше нещо задоволително и радостно в това да имаш тиранин с дебел портфейл. Да, вероятно бе така. Макар че на Микаил му бе повече от ясно какво щеше да бъде предназначението му, преди да го "нагласят" пред отрупана с храна маса. Но какво ли му даваше правото да се оплаква? Поне за сега... Всяко нещо искаше жертви, а те си заслужаваха, стига накрая резултатът да е налице. Освен това, нищо не се знаеше...може би този път Гейбриъл щеше да е по-благосклонен(доколкото можеше да се каже), и вместо да търпи симфонията н стомаха му, просто да постъпи по-хитро и да задоволи поне частично този потребност на протежето си. Да, въпреки всичко той бе хитър....Не че в това имаше и бегло съмнение. И не че нещо щеше да промени сладката омраза, която Мика изпитваше към него...Не, без нея нямаше да е същото, нали? Реално всичко, което правеше милото тъмнокосо протеже, бе това да се самонавива срещу величавия образ на Гейб, като същевременно се оставя напълно в ръцете му, като една истинска играчка. Това обаче беше тайна. Никой дори самият Микаил се осъзнаваше, че често пъти се чувстваше един вид полезен...като се има в предвид, че по принцип през целия си живот не бе полезен за никого, освен за самия себе си... Сега, някъде дълбоко, се усещаше едно гъделичкащо удовлетворение, че е полезен, дори и като нечия играчка... Само че не биваше да се осланя на това мнимо чувство, така че съзнателно или не го бе игнорирал и поставяше на преден план единствено целите да задоволи нисшите си потребности.
Изведнъж, каже речи като по филмите, притворената врата се отвори съвсем самичка, предоставяйки възможност за пряк очен контакт между Гейб и Мика. Тъмнокосият остана в същото си положение - прав, с ръце шмугнати в провисналите джобове и разпиляна около врата му черна коса. На лицето му не се изписваше емоция, защото вероятно чертите му бяха свикнали да проявяват такава единствено, щом отсрещната фигура предприемаше някакви драстични действия спрямо него.
Без да продума и дума, младежът отклони очи от срещуположния образ, проследявайки пътя на вратата - отново всичко стана така спокойно и от само себе си, че вътрешно докара нова доза шок на Мика, което бе осезаемо главно заради спадналата с един-два градуса температура и по-неспокойното дишане. Нещо, което нямаше начин да не убегне на другия. И естествено, сигурно го забавляваше безмерно много. Но такива бяха отношенията им и всъщност нямаше нищо лошо или нетипично в ситуацията до тук.