Спираловидната долина

Това място бе най-чудатото за Кралете асо. Защото над нея се намираше неизвестното.
Самата долина наподобяваше спирала, но ако в миналото повечето жители са обичали да идват тук, заради красивата природа и изглед, то сега тук ги водеше главно нарастващото им любопитство. От няколко века насам над долината се бе появил странен облак, от който "падаха" разни странни и непознати за Кралете асо неща...След тяхното проучване те установиха, че това със сигурност на "неща" от друго измерение, но и до ден днешен те продължават да разследват за научаване на повече подробни факти. И то не толкова от друго, а от интерес, чист и невъздържан интерес и вероятно доза възхищение от новооткритите неща.

Ринс стоеше на малкото пънче, с кръстосани ръце и остър поглед, насочен към брат й. По дяволите този Руджио! Откъде черпеше това проклето спокойствие и привидно безразличие към всичко около него?!
Не го разбираше, а й бе брат. Бяха една кръв. Не,не, и не. Защо винаги трябваше да я дразни с неутралния си поглед и изящно спокойните си изгладени черти, в които приятно се отразяваше аленият оттенък на горящия в средата огън. Съчките изпукаха за кой ли път, а погледа на Ринс се премести до следващия жив индивид. Недоки Ми - онова малко същество, което не преставаше да човърка съзнанието й по особено неприятен начин. Негодникът бе сладко заспал върху рамото на брат й, а ръцете му бяха стиснали ръкава му. Асоциацията беше бебе-биберон. Проклетникът отново си присвояваше Руджио по особено очарователен за някои начин, което предизвикваше дори киселини в стомаха на съзерцаващата го девойка. Откакто се появи в света им, и по погрешка Ринс за малко не го удуши, се правеше на много изплашен от нея, но това бе единствено претекст, за да се залепи за брат й. Истински проклетник! Най-вече я озадачаваше факта, че този уж безразличен към всичко Руджи, точно той бе тръгнал да разрешава чуждите проблеми. Или не успяваше да проследи добре нишката и изпускаше нещо повече от съществено, или въобще не познаваше брат си, защото не разбираше защо му е да помага на този келеш. Не му ли бе истинско бреме? Такова безполезно същество като него, дори да бъде белязано от съдбата, никога не може да се нарече истински ловец. Просто нямаше нужните качества за това. Оставяйки настрани факта, че бе кожа и кости и нелепите му странни вегетариански принципи, му липсваше най-важното за един ловец - смелостта. Ринс не бе виждала по-страхливо изчадие от това тук, въпреки че не бе живяла малко. Странното беше, че въпреки всичко брат и виждаше това, което тя просто не искаше да признае. Може би ако тя бе склонна да го стори, би могла да разбере всичко, но не - за нея Недоки си оставаше съвсем невзрачно и неопитно същество, което по ирония на съдбата се водеше ловец като тях.
Изпуфтя шумно и недоволно, след което реши да обуздае мислите си, игнорирайки присъствието на досадните елементи. И точно когато мислеше да разведри настроението си с току-що изпечения глиган, видя как някой издърпа голямата вилица от ръката й и я забоде в сочното месо, все още висящо над огъня.
Очите й се разшириха, а устните й се присвиха гневно - бе готова да нападне неканения на вечерта натрапник, който току -що бе опитал да провали опита й да разведри настроението си.
- КОЙ...?! - изръмжа, но щом извърна поглед да види потенциалния мъртвец, за миг настина на място, потъвайки в черните му като нощ очи, в които се откриваха пламъчетата на живия огън.
Имаше нещо толкова чуждо  но и в същото време и така познато, което за един миг Ринс откри в отсрещния. И все пак чувството й за самосъхранение започна да  крещи да избяга, при това на секундата. разбира се, не виждаше причина да го стори, поне в този момент, затова само кръстоса крака, вирвайки единия толкова високо, че да блъсне натрапника, отделяйки го от нейната вечеря.
- Стой далеч от глигана ми! - заповяда тя с присъщия си нападателен ръмжащо-съскащ тон. В момента проявяваше открито перчене с храбростта си, въпреки стаения страх вътре в нея, който караше сърцето й да препуска, като след инжектирана доза адреналин. Другият все пак бе успял да си откъсне едно задоволително голямо парче месо и в момента демонстративно го дъвчеше, възможно най-шумно и раздразнително.
Бе очевадно, че странникът е много, зверски гладен, но това не успя да умилостиви Рин.
- Вилицата! - отново заповяда тя и разшава крак в очакване. В  умът й пулсираха все ужасно грозни думи, които все още някак се въздържаше да произнесе гласно, защото остане с мнимото чувство, че някой опитва да изпробва търпението й.
Тъкмо когато непознатият преглътна парчето месо и се изправи, подавайки й вилицата, направи едносекундно движение, което момичето просто не успя да разгадае, като в следващия момент глиганът магически бе изчезнал от мястото, на което би трябвало да се намира.
- К-к-к-какво?! - с недоумение изхлипа червенокосата и скочи като попарена, когато погледът й успя да фокусира виновникът за изчезването на вечерята й. Той държеше в ръцете си по няколко шишчета, като похвално и доволно отхапваше от всяко едно в разбъркан ред. Това... Това...
- ГЛИГАНЪТ МИИИ?! - викът на девойката огласи цялата долина и тя съвсем безразсъдно се втурна към непознатият мъж с ясната цел да го убие и хвърли тялото му от пропастта. Ала той някак успя да освободи два пръста на едната си ръка и най-спокойно и сякаш с лекота задържа главицата й и я застани отново да седне на малкото пънче, от където ме излетяла преди секунда.
Поражение. Не, не бе просто поражение, а срамно поражение.
Разбира се тя нямаше да остави нещата така, това бе против буйната й природа.
- Стига си се инатил, а приеми да ловувам с вас. Каза, че щом изям глиганът на сестра ти, ще ме приемеш. Е? - странният мъжки глас зад Ринс я накара някак да потръпне. Долавяше скрито могъщество в него, ала значението на думите му бе повече абсурдно. Какви ги дрънкаше този ненормалник? Освен, че май наистина му се мреше, се бе хванал на глупавите "изпитания" на брат й? Нима нямаше и капка себеуважение или някакъв опне бегъл инстинкт за самосъхранение? Е, дано да бе наясно, че ако не успее през останалото време, то Ринс щеше да го удуши докато спи без никакъв проблем. Нямаше причини за тревога. Особено щом бе така заблуден, че настояваше да ловува с тях. Какво ли ги прихващаше днешните ловци? Всеки трябваше да е вълк единак, а все повече от тях предпочитаха да вървят по групи и да се съобразяват с другите. Каква досада. Пък и не изглеждаше, че на ненормалникът му липсваха нужните качества за ловец. Тогава защо ли беше всичко това? Какво всъщност се криеше зад глупавите му думи, какви мисли, каква цел...?