Скромната сграда "Тайто"

Той, Сейджи бе виновен? О, така ли? Вярно, че бе наясно с факта, че той бе започнал всичко, но... Сега онзи проклетник го използваше срещу него? Подло.. Може би наистина бе вярно, че е способен да затвори устата на всекиго. Или... в случая със Сейджи, по-скоро - да я отвори... Но на тази мисъл не биваше да се обръща внимание, тъй като бе съвсем в буквален смисъл.
Естествено, напълно бе игнорирана самоувереността на блондина. Тъмнокосият не желаеше да се замисля нито над нея, нито над думите, породени от нея. Не искаше, тъй като се страхуваше, че не знае дали щеше да им повярва. Така и така бе тръгнал натам... Нищо чудно и да ги приеме за истина.
И... дотолкова с трезвите разсъждения. Да, много скоро те просто се изчерпаха и не успяха да се продължат поради липсата на думи в главата на Оизуми, които да ги поддържат. Откога ли точно той бе започнал да губи думите и мисълта си? Откога ли, наистина... Всъщност, отговор на този въпрос реално съществуваше, макар и да не звучеше особено логичен в главата му. И той бе наистина прост и неизискващ особено разплитане. Откога - откакто, може би, един определен индивид бе започнал да се намесва така осезаемо в личното пространство и мислите му. Само за една нощ, незнайно как, този индивид бе успял да се вмъкне наистина ловко и на двете места. И не оставяше на горкия им притежател нито избор, нито възможност за осмислянето му. И това, очевидно, се повтаряше отново и отново... Като сега.
Ръката на русокосия отново постигна целта си, а именно - да забави значително мисловния процес на Сейджи и да го накара вътрешно да потръпне. Наистина... трябваше ли да му отговори на някакъв въпрос? Или... той не бе задал никакъв въпрос... ? Не помнеше. Думите и на двамата сякаш... ами, нямаха особено значение, даже никакво. И май че всички бяха на това мнение, тъй като нямаше никакви признаци някой действително да им обръща внимание. Така че засега оставаше само едно - чуждият допир. О, той определено се радваше на завидно внимание и бе невъзможно да бъде пренебрегнат. По никакъв начин. Той бе... по дяволите, бе прекалено приятен за да бъде игнориран. Ужасно подло... сладък. Само начинът, по който пръстите му се движеха по кожата на тъмнокосия... бе толкова познат. Макар, че се случваше едва за втори път, се бе запечатал сякаш във възприятията му и му напомняше онази нощ толкова ясно... Проклет да си, самоуверен "Рю-сан"! Пфт - какви неща само го караше да си мисли. Не след дълго, все още мократа му коса отново бе присвоена от блондина, а устните му я последваха. Това... навик ли му беше станало?
И, о, колкото и да бе изкушаващо, Оизуми предпочиташе чуждата ръка да си остане под блузата му, за разлика от това накъде се бе запътила малко по-късно! Защо, защо трябваше... В момента, в който допира на пръстите на русокосия до възможно най-податливите части на Оизуми и този на топлите устни до кожата му се превърнаха в една ужасяваща комбинация, Сейджи неконтролируемо настръхна. Това... това бе сигурно чаканата реакция, за която онзи подлец копнееше. Доволен ли бе? Или... искаше още? Още по-неконтролируема и издаваща го реакция? Какво по...
Какво, да му се не види, му правеше? Ако имаше нещо, което бе способно да разклати наистина силно самоконтрола на Сейджи, то това бе онзи отвратително... влудяващ начин, по който Окиру шепнеше в ухото му. По дяволите, допирът и горещият му дъх върху влажната кожа на Оизуми бяха предостатъчни за да затрият всякакви смислени мисли от главата му. А сега и този глас... толкова близо. Чакай, какво му бе казал? Как... Рюкай Окиру ли бе изрекъл това... това... признание? Наистина ли го... Наистина ли?
Незнайно защо думите на русокосия звучаха една идея смущаващо, но и... Имаха почти същия ефект, какъвто имаше и онова прошепнато "Сейджи"... Наистина налудничаво. И все пак... проклетият шепот, гъделичкащ онази точка на врата му, която бе способна да доведе до окончателното разтапяне на тъмнокосия японец... Глупав, глупав глас... Хах - дори ругатните в мислите на Оизуми бяха започнали да "отслабват" и да звучат наистина мекушаво. Що за ефект?
Млъкни... Млъкни, млъкни или... няма да мога да се контролирам...
Тази мисъл, насочена само и единствено към русокосата причина за състоянието му, се повтаряше в главата на Сейджи. И започваше да звучи все по-отчаяно. Не я изказваше на глас именно по тази причина. Пък и... нещо го караше да си мисли, че ако блондинът го чуеше, най-вероятно щеше да продължи да повтаря името му, само и само Сейджи да изпълни заръката си. Не че и без това не бе тръгнал натам...
И точно тогава, някъде между момента, в който чуждия шепот го накара за пореден път да настръхне наистина осезаемо, и този, в който пръстите на русокосия оставиха още една пареща диря след себе си, нещо в главата на Оизуми прищрака. Заканата му... бе съвсем сериозна. И, за жалост или не, онзи подлец не изглеждаше сякаш има намерение да спира... или да млъква. Което наистина, наистина караше Оизуми да се приближава до границите си на самоконтрол. Да се доближава до ръба, онзи, през който минеше ли веднъж, нямаше как да се върне назад. О, определено бе подобен на някоя пропаст, в която лесно можеше да се пропадне, но, за разлика от това, изкачването изглеждаше като непосилна задача. Безсмислена. Същия този ръб... Сейджи го бе преминал предната нощ. Бе пропаднал стремглаво към дъното на тази пропаст, без да се замисли доколко бе способен да се върне обратно. А всъщност... може би никой не можеше да се върне, като все пак това бе пропаст, а не някаква си дребна спънка. И сякаш там имаше нещо. Имаше нещо на дъното на пропастта, нещо, което бе успяло да привлече вниманието дори на някого като Оизуми. Нещо непознато, но наистина любопитно и ... дяволски примамващо и изкушаващо. Да, зад въпросния ръб определено имаше нещо, което теглеше японеца към него. И каквото и да бе то, то със сигурност бе свързано с така заетия да го кара да настръхва, треперейки, русокос индивид. И, може би, това също играеше своята роля. Това, че въпросния русокоско се намираше отвъд ръба. Отвън страшната пропаст, от която Сейджи така се страхуваше - така... така бе наистина, в пъти по-вълнуващо и изкушаващо. Явно не бе от такова значение кой точно се намираше до ръба - дали Сейджи или някой по-здравомислещ от него - изкушението бе просто... прекалено.
И единственият начин да избягаш от него е да му се отдадеш...
Какви проклети сентенции! Как ли успяваха да намерят точния момент, в който да паснат... Лудост, наистина.
И, да, лудост бе може би точната дума в момента, тъй като държанието на Оизуми започваше все повече да наподобява такова на някой с не особено подредени мисли. Онзи... онзи русокос... бе наистина способен да го накара да направи нещо такова...
Искаше го? Искаше него, така ли? Толкова, че да му отнема правото на избор и дори на правилни мисли, използвайки само и единствено... себе си, тялото си за целта? Ако толкова желаеше да си го получи... е, какво пък! По дяволите, Сейджи бе достатъчно размекнат в този момент, че да се превърне в едно лесно използваемо парче глина в ръцете на Рю.
Кхъ... РЮ?! Р... как го нарече? Не, ето това, ето това бе още едно доказателство. Къде, за Бога, отидоха определенията като "проклетник" или... "негодник", "подлец"... ? О, те все още се отнасяха за него, безспорно - но защо вече не се вписваха в мислите на Оизуми така естествено? Това име... дори не бе цялото му име! То... по-скоро приличаше на онова "Рю-сан", над което се бе надсмял, само че... ами, без "сан". Господи, до каква степен бе възможно да се размекне тъмнокосият в този момент. За жалост, той сам знаеше, че това бе далеч от границата му. Имайки предвид доколко се бе размекнал... не, по-точно - разтопил, предната нощ... Имаше още, още малко до границата му, макар че се бе запътил стремглаво към пресичането й. И то благодарение на Него...
О, мамка му! Той знаеше, и двамата знаеха, че Оизуми бе на път да се предаде. Колкото и да бе инатлив... влиянието, което имаше русокосият над него бе прекалено силно... прекалено... дори Сейджи...
По дяволите, по дяволите глупавата логика! Искаше да си го получи? Наистина ли го искаше дотолкова, че да влудява Сейджи по този подъл и безотказен начин?
Тъмнокосият издиша шумно, след което плъзна дланта си зад чуждия врат. Той знаеше, че започва нещо, което трудно би било спряно, дори бе невъзможно... докато не достигнеше своя край. И все пак... Имаше ли друг изход? Имаше ли друго спасение от едно истинско изкушение, освен... отдаването на него? Сякаш наистина нямаше или поне такова не можеше да се намери. Той наистина бе на път да прескочи отново онзи ръб... Да скочи право към дъното на онази пропаст, колкото и да бе неприсъщо за него. Да, наистина - по дяволите проклетата логика.
Устните на Оизуми намериха чуждите, откъсвайки ги от така ужасно наелектризиращото им занимание, което си бяха намерили върху врата му. Беше очевидно, повече от очевидно - не бе единствения, който го искаше. А щом и другият го искаше - бе редно, в крайна сметка, да си го получи. Езикът му откри целта си, също така жадно опитвайки онази позната мекота и топлина на устата на русокосия. След прекъсването на тази така... взаимна целувка и усещането за чуждите ръце върху кожата си, отразяващи реакцията на блондина, от гърлото на Сейджи се откъсна поредното ръмжене, точно на сантиметър от ухото на Окиру. То звучеше... доволно. Напомнящо за обичайните му раздразнени гърлени звуци, но притежаващо някаква нова нотка - много по-наситена и осезаема. Нотка на чисто удоволствие. Тъмнокосият не се сдържа - както се бе и заканил - намираше се толкова близо... толкова близо до кожата му.
Устните му проправиха своя път по чуждия врат, приглушавайки онова удовлетворено ръмжене. Започвайки от мястото под брадичката на блондина, продължавайки нагоре, докато не стигнаха до върха на ухото му, леко подразвайки го. Трябваше да види, той трябваше да види какво му бе причинил преди броени минути. Дори да не бе така въздействащо, както върху Оизуми, Окиру трябваше да го усети.
Другата ръка на тъмнокосия успя да намери ръба на чуждия панталон - о, проклетникът имаше такъв, за разлика от него - и да подпъхне едва-едва дланта си под колана. Само за да го придърпа още по-близо до себе си, от което устните му се оказаха дори по-приближени до ухото на Рюкай. Сейджи въздъхна шумно точно там, след което заговори.
- Значи... - гласът му бе толкова нисък и повлиян от доволното му ръмжене до преди малко, че звучеше почти като мъркане в чуждото ухо. - Значи няма значение какво ще избера, така ли?
По някаква причина, Окиру не бе казал почти нищо след последната си реплика. Което най-вероятно се дължеше на неочакваната - или не чак толкова - реакция на Оизуми. Или пък на нещо друго, какво значение имаше...
- Ти... така или иначе ще останеш... - заключи предположенията си Сейджи, продължавайки да разхожда дъха си нагоре и надолу по кожата на Окиру. Да, той най-вероятно щеше да направи точно това. Не изглеждаше като някой, който би направил нещо, което не желае. А желанието му да остане сякаш бе доста ясно изразено в момента. Така че... какъв смисъл имаше Сейджи да пита нещо, относно това?
Какъв... какъв смисъл имаше каквото и да било? Хах - да не би някой да търсеше смисъл в нещо? Та той бе отдавна загубен - някъде между възбуждащите шепоти върху кожата на тъмнокосия и смущаващо приятния допир на чуждите пръсти. Която мисъл сякаш сериозно се колебаеше дали да накара собственика си да се изчерви за пореден път или просто да изръмжи още веднъж.
Да, това беше дилема. И то каква. Каква беше правилната дума... лудост. А, да, вярно. И то каква...