Втората стая за танци

Беше късно следобед. Задължителните часове в училището отдавна бяха приключили. Коридорите стояха почти празни, но винаги готови да посрещнат всеки ученик, карайки го да се лута с часове из тях, докато не осъзнае, че се е изгубил. Да, това яха едни наистина лукави и объркващи коридори. И никой нямаше правото да обвинява учениците, че закъсняват така често за часовете, не и при това положение. Но пък от друга страна именно тези прословути коридори можеха да послужат като добро оправдание на успал се младеж, будувал цяла нощ, за да назубри формулите по математика. Разбира се, не рядко се случваше същото и със самите учители, затова и те от своя страна не отдаваха голямо значение на закъсняването. В крайна сметка най-важното бе всеки просто да си гледа работата, заради която се намираше тук.
Слънцето продължаваше несломимо и безпощадно да затопля и нажежава въздуха, а прониквайки през големите прозорци на дългите коридори, оставяше по гладкия под светли и симетрични квадратчета. Въпреки, че бе късен следобед, денят нямаше скорошното намерение да свършва, и вървейки все направо и направо, един младеж отбелязваше този факт с досада..
- Джохами, Джохами! Това е Джохами..Виж! Той е...Нали ти казах?! - наблизко се чуха сладникавите гласчета на първокурсничките в Шиден, които все още бяха новопостъпили и не бяха виждали и една знаменитост на живо, поради което вълнението им да са тук бе възможно най-голямото и ги правеше да изглеждат наистина глуповато. Те тъкмо излизаха от танцовата зала за начинаещи, към която се отправяше Джон. Високият тъмнокос младеж с изразени черти се направи, че не върви към първокурсничките и подлъжи да зяпа отвеяно вратата зад тях, докато в ушите му бумтеше най-новото му лайв изпълнение, което бе изнесъл в центъра на Сеул преди седмица. Еуфорията от голямата сцена все още го държеше душевно, но перки това той продължаваше с удоволствие да си припомня и отбелязва в кой момент феновете ръкопляскаха най-оживено. През това време момичетата, сякаш заковани пред вратата на малката танцова зала, го гледаха втренчено и вероятно обсъждаха оскъдното му облекло. Да, не беше тайна, че Джохами обичаше да се разголва а сцената, доставяше му някакво странно гъделичкащо удоволствие и вътрешен душевен мир, че е постъпил както си иска, хвърляйки на вятъра безполезните препоръки и заръки на мениджъра и шефката на агенцията. Да, не те имаха думата, а феновете! Пък тънокоското отлично знаеше какво се харесва на феновете му, затова с радост се раздаваше за тях. Е, с малка мярка разбира се. Всъщност момчето съзнаваше, че не огромното му желание да се раздава беше единствената причина за недоволството на Че Су Ги. темпераментната му шефка всъщност бе някак смешно наивна, тъй като очакваше от него на бъде една наистина послушна и мирна пионка в ръцете й, от която просо ей така да печели пари. Младата дама от висшето общество се успокояваше с факта, че той бе още млад, почти дете, и бе в начален период от развитието си като звезда, и че с времето щеше да разбере, че е най-добре просто да слуша и изпълнява, като програмиран киборг. Ала Хаун-Мин знаеше, че до край ще прави каквото сметне за добре. Щеше да продължи да държи на своето мнение и да го налага, както те опитваха да наложат своето върху него. Никак не го впечатляваше гнева на продуцента, който му бяха избрали. Ужасното му его и гордост, или каквото там беше, не му позволяваше да приема никакви критики, но Джон не се отказваше и продължаваше да поправя грешките му съвсем безметежно, въпреки яростното му несъгласие и цупене. В крайна сметка бащата на Хуан-мин също бе продуцент и макар да работеше в чужбина и никой да не го вижда лот години...поне бе успял да предаде дарбата и музикалния си усет на своя син. Така че младежът мислеше да се възползва от този свой усет, вместо да го пропилява нелепо на вятъра, следвайки като кученце чуждите решения. И ето днес отново бе един от хубавите му дни, които го караха вътрешно да се усмихва, освобождавайки самодоволството си и давайки воля на съзнанието си. Сега бе свободен. Дори графикът му за днес да включваше две фотосесии и едно досадно интервю, той бе решил съвсем на своя глава да изостави всичко, което вероятно щеше да се прехвърли на графика за утре, за да..свърши нещо далеч по -полезно. По-полезно според него, разбира се. Мениджърът му, един младок, с който имаха около 8-9 години разлика, му бе разяснил какво планират за следващото му лайв изпълнение, което момчето щеше да изнася след пет седмици на Чеджудо. Ала щом Джон видя грозноватите танцьори - същински аматьори, които са му приготвили, не смяташе, че ще издържи още дълго, преди да ги смени. Затова взе незабавното решение, още днес..да обиколи пределите на Шиден и сам да си избере танцьори. Знаеше отлично колко талантливи хора стояха тук, без да вършат нищо съществено, пропилявайки времето си само в напразни тренировки и прочее...
Стигайки до малката танцувална зала, Джохами внезапно се спря и върна крачка назад рязко, заставайки пред вратичката. Закованите на място девойки го изгледаха с истерични усмивки, не можейки да повярват, че е точно пред очите им.
- О, сърцето ми.. - повтаряха като древна мантра първокурсничките, облечени в красивите си сладки униформи, но така и не благоволих да сторят път на младежа. Той прикри реалната си досада от превъзнасянето им, след което бавно свали тъмните си слушалки и се усмихна мило.
- Извинете, може ли да вляза.. - изрече Джон, съставяйки изречението си като полу молба, полу искане, полу въпрос.
Ученичките се спогледаха озадачено и започнаха да мигат бързо, докато най-накрая не разбраха, че се говори на тях. Изглеждащи смутени от разсеяното си поведение, те побързаха да освободят пътя към вратата на залата. Но едната от тях, притежаваща кукленски вид и дълга руса коса на вълни, се изпречи отново пред него, усмихвайки му се срамежливо и миловидно.
- Но...Може ли да ни дадете автограф? - запита тя уверено, въпреки че страните й започнаха да се изчервяват леко.
Джон с лека вежлива усмивка сне протегнатите й ръце, държащи бял лист от тетрадка и една химикалка. Девойката разтълкува реакцията му погрешно и с цялото си старание да го убеди, го погледан като отчаяно кученце изоставено насред градско бунище.
- Аз моля...само за един. - промълви девойката, но гласът й се поколеба накрая, щом тъмнокосия отправи показалеца си към лице й, спирайки го върху устните й.
- Сигурна ли си, че ти трябва. Огледай се, в една и съща сграда сме. Очевидно сме съученици. Не мислиш ли , че е съдба? - изрече Джон така, че да прозвучи крайно омайващо и убедително и русокосата девойка най-сетне да го остави намира. Естествено, както всеки път, така и сега въпросният номер подейства. Първокурсничката се отдръпна бавно, като продължи да гледа Джохами, едва държейки се права на омекналите си колене. Онемелите й приятелки едва сдържаха да не изкрещят истерично от щастие и от части завист към русокосата си дружка. Хаун се усмихна повторно и махна небрежно за довиждане на момичетата, след което влезе в танцувалната зала.
Напразно. Тя беше съвсем празна, вероятно всякакви тренировки бяха приключени още преди обед. И все пак му оставаше да провери другата зала..за напредналите. Да, там не бе изключено да има някого.
С лека, но все пак изпълнена с надежда въздишка, младежът излезе от залата и се отправи непосредствено към стъпалата, водещи на горния етаж, където се намираше залата за напреднали танцьори. Всъщност, може би бе по-добре да започне от нея, само че факта, че не бе добър в ориентацията винаги успяваше да го ядоса в подобни ситуации. Стигаше до всяка друга стая, но не и точно онази, до която трябваше да стигне.
- Проклети коридори! - изсъска тихо тъмнокосият, а лицето му за миг се изкриви в гримаса.
Пред полезрението му се откри кабинетът по математика и страшните зубъри, които току що бяха приключили с консултациите и изнемогващи, с тъмни кръгове под очите си, се връщаха в общежитията. Те подминаха Джон без дори да го погледнат, главите им бяха виснали надолу, досущ като презрели круши, а рамената им вероятно бяха схванати и едва търпяха тежестта на чантите върху тях. Тъмнокосият младеж погледна след учениците с лека състрадателна физиономия, а после наново подхвана обиколката си. Вече не знаеше дали, не бе сигурен дали поредния коридор ще го отведе към целта, или на съвсем различно място..Ала ето, че късметът му се бе усмихнал съвсем скоро след подминаването на последната стая...В дъното се откри добре познатата танцувална зала на напреднали, където Хаун-Мин бе тренирал през първата си година в Шиден. Внезапно, щом се приближи и надниква вътре..го обзе странна носталгия. От както бе подписал договора с MG MUSIC, вече не му се бе отдала възможност да танцува тук, а това бе може би помещението, което му навяваше най-много спомени. Първата му година в това училище на пръв поглед не бе нищо особено.Всички го приемаха като безхаберия син на "избягал" продуцент и майка, затворена в лудница и всичко това ги караше да странят от младежа. За други пък бе по-важно да отбележат, че той е дошъл, благодарение на подкрепата на леля си, която кажи-режи го е отгледала и му е предложила охолен живот и шанс да реализира мечтите си. Тази маса хора също страняха от него, ала защото го смятаха за поредния богаташки син, който просто гледа да си отбие времето. Ала за Джон сякаш всичко бе нормално и той приемаше тяхната дисциплинираност с мрачна, но някак горда усмивка. сякаш знаеше, че той бе способен да постигне много повече от всички тях заедно, знаеше, че е тук, за да сбъдне мечтата си и знаеше също, че скоро щеше да го направи. Той бе един самодоволен и своеволен, но същевременно вежлив и разбран хлапак, за който учителите знаеха, че има добро сърце, въпреки на моменти трудната му откриваемост. Тъжният факт беше, че така и не бе успял да си намери истински приятели приятели тук, тъй като всеки кандидат за такъв тип връзка с него, лесно и бързо се отказваше. Поради тази причина Хуан в края на краищата нямаше с кого да дели стаята си. През цялото време го изпълваше странна празнота, връщайки се там и припомняйки си колко бе трудно за човек да създаде трайна и истинска връзка с другиго. Единствените пъти, в които огромната празнота изчезваше, бяха именно миговете, прекарани на сцената. Само тогава, сякаш любовта на феновете му я запълваха. Чувството беше неповторимо, изпълващо, уникалното чувства че си цял и не ти липсва нищо. Макар и да му се струваше адски кратко, наистина си заслужаваше.
Наблюдавайки момчетата, които танцуваха енергично, изпълвайки залата с ехото на стъпките си, създаващи такт със звучащата не обособено високо музика, Джон не спря да мисли за първата си година в Шиден, като съвместно с това в съзнанието му се допускаше мисълта, че изпълнението което налюбваше не бе никак лошо. Но след около една минута де появи едно момче, което едва сега се включи в танца, но за сметка на това го направи като някакъв крал, току що завърнал се отново на своя престол. Бе някак грандиозно и грациозно, също както последвалите му движения. Той не просто спазваше такта на музиката, той буквално бе станал част от нея..като че ли всеки звук го представляваше, и насочваше изключително точно и ясно стройните извивки на тялото му. Още с появата си, това момче бе приковало плътно към себе си погледа на Джохами. И тогава в главата на тъмнокосият зазвуча една представителна мелодия, на чийто фон се въртяха думите "Ааа, това несъмнено е Той."
Да, този младеж бе онова, което Хаун-Мин търсеше. Онова,което също така очакваше да види, както и онова, което жадуваше да има. Сега...най-сетне го бе намерил. Но си нямаше и на представа, че не е края...
След последният танц на момчетата, които всъщност бяха членовете на танцовият състав My Mate, всички се разотиваха. Всички освен..това момче, което бе завзело изведнъж съзнанието и мислите на Джон. Любопитството му, както и вълнението от новото откритие, не му позволиха да помръдне от мястото си и той остана все така пред главната врата на залата. Светло кестенявият младеж вътре набързо се избърса с една кърпа и отново застана пред огледалата, но този път..Този път не затанцува. не затанцува, а запя. Първоначално тихи, почит като шепота на морския бриз, думите му постепенно изпълваха цялата празна зала, разгласявайки се все по-нависоко. Нежният му и красив глас ставаше все по-мощен, а песента сякаш не се нуждаеше от музика, като че бе съвсем завършена дори така. Не й липсваше нищо, особено чувството. И така..слушайки песента на усамотилия се младеж, като запленен от сирена рибар, внезапно в съзнанието на Хаун се роди нова мечта...съвсем близка и задължително осъществима мечта. Това момче в залата. Да, можеше да си представи всичко още сега, още преди да е започнало. Представяше си как пеят заедно на голямата сцена, как прожекторите ги осветяват, как обикалят целия свят, представяйки своята държава. Как се носят по шаренеещия от светилни под като вятъра, заедно с успеха и славата си. Да, колко реално и живо бе всичко това в представите му. И щеше да остане такова, и щеше да става дори по-реално. Защото Хаун-Мин знаеше...Той щеше да е негов! Точно така, щеше да пее с това момче, каквото и да му костваше. Щеше да пее и танцува с него, започвайки от сцената на остров Чеджу.
След края на песента, Джон се бе намерил вече вътре в обширното помещение за танци, и то непосредствено зад все още непознатото си откритие.
- Ти...Ще пееш ли с мен? - изневиделица запита, и вероятно безсмисленото му и доста прибързано поведение стресна умисления и унесен младеж. Той рязко се извъртя и се намери на около четири сантиметра от тъмнокосия. Въпросителния му питащ и изненадан поглед се срещна с този на Джохами - сигурен, очарован и обзет от вълнение, както и все така самоуверен и пронизващо директен.
Щом се загледа по-внимателно, тъмнокоското откри у младежа нещо познато..и тогаз се сети, че го бе среща и преди. Да, в метрото. Тогава го видя за първи път. Странно кака, но си спомняше ясно онзи студен ветровит ден, когато пътуваше към Шиден, за да участва в прослушването за което се бе записал. Докато пътуваше едно момче плахо се бе настанило до него и го бе попитало дали това е правилното влакче за неговата цел. Нима..Нима това реално не бе истинска съдба?
Хипнотизираният и отнесен от спомени момък не спя да се опомни веднага..Той никога не бе вярвал в истинската съдба и говореше за нейното съсъществуване само в случаи, в които бе нужно - като например пред онези първокурснички преди малко. Ала фактът, че не срещаше това момче за първи път в живота си..го наведе на мисълта, че вероятно бе съдба.
- Как е името ти? - запита тихо и леко нетърпеливо Джон, едва успявайки да се откъсне от многобройните мисли и спомени, въргалящи се в главата му.
- Донг Канг Гуок. - отвърна му след кратка пауза другото момче.
- Канг Гуок-а, ще пееш ли с мен? - повторно без никак да изкачва, запита тъмнокосият, решен да следи внимателно всеки трепет в чуждия поглед. Той често пъти бе плашещо бърз и директен, ала това бе единствено проява на пестеливост...Пестеше особено много време от паузите, които се предполагаше, че трябва да прави..Но защо пък? Не се намираше в някаква корейска драма, че да стои като закован и само да съзерцава пейзажа пред себе си. Не че имаше нещо против, напротив...Но за всичко си имаше време, а сега беше по-важно да осъществи новата си мечта. Нали?