Индекс
Последни снимки
Търсене
Регистрирайте се
Вход
Санг Хо!!!Модератор!!!
- Длъжности: : Актьор и директор на у-ще Шиден
Малката кафетерия
Съб Фев 18, 2012 2:55 pm
А Гьо УонЧовек
- Местожителство : Сеул
Длъжности: : Ученик в Шиден
Re: Малката кафетерия
Чет Мар 08, 2012 11:49 am
Кафетерията. Любимото местенце на Гьо-Уон.. Всъщност, наистина бе тъжно, че от доста време насам не се бе мяркал наоколо, при това поради наистина непонятни причини дори за самия него. А може би нямаше и причина? Просто не идваше...тук. Някак си дружината му вечно го размотаваше по какви ли не места и едва го оставяше да си отдъхне. Ако не това, то го разсейваха разни други по-объркани мисли, дължащи се на проблеми в личен план, някои от които наскоро се изсипаха на куп върху прегрялата му, като акумулатор на кола главица. Така де...всеки един човек си има своите проблеми и на всеки му се струва, че неговите са най-много и най-големи, поради което не спира да се вайка какво, как и кога трябва да стори. Но това момче не обичаше да напряга прекалено много мозъка си, и то не поради факта, че на няколко пъти се бе изрусявал, а защото по принцип щом не виждаше какво може да промени с мислене просто не предприемаше такова. Така че той определено бе човек, който независимо от времето навън, лошите новини, предстоящите изпити, мрачното настроение на околните и прочее..изглеждаше все така жизнерадостен или весел, с шарещи наоколо очи и ведра чаровна усмивка. Досега нямаше персона, която да не се бе удивлявала на пълното му безгрижие. Дори от неотдавна се разпространи слухът, че А Гьо-Уон реално е най-безгрижният ученик в цялото училище. Това разбира се бе крайно нелепо, но и забавно, тъй като от части като всеки младеж, целящ да стане известен...така и Гьо се радваше на вниманието на околните, независимо под каква форма ще да е то. Дори някой лош неверен за него сух да плъзнеше из коридорите на Шиден, пак нямаше да помрачи усмивката му. Не случайно самият му всеизвестен на всички прякор бе именно "Усмивката". Според бъдещата му агенция усмивките нямаше да представляват никакъв проблем за младия мъж и всъщност това бе самата истина. В този ред на мисли, вероятно и бъдещите му фенове щяха да я харесат....неговата усмивка. Дали не звучеше прекалено нарцистично и самоуверено в съзнанието на този бъдеща корейска звезда? Може би..но пък всеки имаше правото да мечтае нали? Макар и често пъти мечтите да изглеждаха или прекалено наивни, или твърде далечни..нямаше никакво значение, защото в момента те правеха щастливи дори онези, които всъщност не бяха така безгрижни, колкото изглеждаха...
Пристъпвайки в кафетерията, следван от примамливия аромат на прясно изпечени сладки и кифлички, коремът на Гьо издаде предупредителен вой, наподобяващ звук от орган, но за щастие момчето бе предвидило ситуацията като пресметлив оракул, затова и малко преди да влезе бе започнал да си подсвирква някаква мелодия, изникнала в главата му. Реално изглеждаше, като един крайно безгрижен младеж, на когото не му трябваше абсолютно нищо. Всъщност, един човек веднъж му беше казал "Имам себе си и това е, което ми трябва"...но въпреки, че си бе повтарял този цицат по път дотук, Гьо-Уон на с малко да поиска да се откаже и от себе си...Как можеше да огладнява..отново? За бога, нали беше ял преди два дни...рамен с вкус на телешки ребърца? Два дни...това не беше кой знае колко време, но пък...за какво ли му беше да влиза тук изобщо? Да не би наистина да си вярваше, че ароматът на пресни кифлички и сладки ще е достатъчен, че да го засити още един ден напред? Ама че работа...сега наистина нямаше кака да не мисли за храна. Поне когато беше далеч от това място...можеше да мисли а каквото и да е друго. Дори за детските наивни лепенки на шкафчетата на девойките. Или за красивите близалки, които влюбените момчета оставяха тайно върху същите тези момичешки шкафчета, заедно с малки цветни листчета върху които бе написано някакво лично послание. Хм, все още дори момчетата правеха такива детински неща, но от една страна това непознато за Гьоуон занимание му беше някак интересно и забавно. Някои други пък вечно се питаха защо всеки втори пее само за любов...Да, вярно че бе изтъркана тема за някои, но пък какво ли друго бе останало на охрата в този свят? А светът бе едно наистина страшно място. Вероятно думата "любов" можеше да го направи поне прилично приветливо и красиво такова...А и нали никой не бе създаден да е вечно сам? О, това наистина беше странно...Уон за първи път прибягваше до подобни размисли, докато бива зазяпан и съвсем хипнотизиран във витрината отсреща му, която бе изпълнена с всичко онова, което момчето бе сънувало предната нощ. Не, почакай...той бе спал само около три часа, как ли бе намерил време да сънува толкава неща?
С една скрита в гърдите му въздишка, А Гьо Уон размърда ръката, прибрана в джоба му, където се намираше последното, което реално му бе станало...377 вона. Нищо. Сякаш не знаеше за положението си, а точно преди минути се бе скътал в еди ъгъл на задния двор, за да провери се пак дали има пари за един рамен. Тц, късметът не му се усмихна. Но въпреки всичко момчето вярваше, че ще се върне отново...знаеше го. щеше сигурен, че ако с достойнство и търпение приеме обстоятелствата, в близкото бъдеще всичко щеше да се оправи. Макар в момента да не бе в завидно положение,важното беше главно, че никой не подозираше...дори дружината му. Странно как,но не се бяха усъмнили и докато го влачеха о разни заведения и молове, тъй като на едните места винаги успяваше да се изниже пръв, че да не си плаща содата...пък в магазините за маркови дрехи просто изглеждаше все едно няма нужда от нищо и се забавлява, играейки един вид моден съветник на приятелите си. Да, беше един вид предателство, че не им казва нищо, при положение, че в групата нямаха тайни един от друг..Но както вече сатна ясно, Гьо-Уон далеч не смяташе, че това ще продължи още дълго...Все пак майка му му бе обещала...макар че ден по-късно изчезна някъде и баща му сега сам трябваше да се оправи с фалиралата си фирма. Е, случват се такива неща, нали? Случва се и някакви страховити главорези да те търсят в дън земя, само защото си син на един фалирал собственик и...да... Въпреки факта, че скоро същите тези хора щяха да конфискуват всичко в апартамента на Гьо, той просто се усмихваше както преди, стискайки незначителните си 377 вона.
Какво толкова, че щеше да се задоволи само в този...този...толкова хубав аромат? Все щеше да го насити, може би ако постои още няколко часа в кафетерията? Е, добре де...нямаш да крие, че в момента просто си умираше някой да му подаде една от онези кифлички или...Е, само една се предполагаше, че щеше да му е достатъчна. Все пак все още не бе станал някакъв бездомник, въпреки че идеята да се направи на такъв не бе никак лоша. Само дето трябваше да се маскира и...За бога какви си ги мислеше? Звучеше от нелепо и смешно, дваж по-нелепо и смешно. За миг самият той се почувства, като в истинска пародия, в която ролята му всъщност бе на някакъв безгрижен герой, който щеше да свърши прегазен от камион с телешки ребърца, още преди да е дошла последната сцена на пиесата.
Пристъпвайки в кафетерията, следван от примамливия аромат на прясно изпечени сладки и кифлички, коремът на Гьо издаде предупредителен вой, наподобяващ звук от орган, но за щастие момчето бе предвидило ситуацията като пресметлив оракул, затова и малко преди да влезе бе започнал да си подсвирква някаква мелодия, изникнала в главата му. Реално изглеждаше, като един крайно безгрижен младеж, на когото не му трябваше абсолютно нищо. Всъщност, един човек веднъж му беше казал "Имам себе си и това е, което ми трябва"...но въпреки, че си бе повтарял този цицат по път дотук, Гьо-Уон на с малко да поиска да се откаже и от себе си...Как можеше да огладнява..отново? За бога, нали беше ял преди два дни...рамен с вкус на телешки ребърца? Два дни...това не беше кой знае колко време, но пък...за какво ли му беше да влиза тук изобщо? Да не би наистина да си вярваше, че ароматът на пресни кифлички и сладки ще е достатъчен, че да го засити още един ден напред? Ама че работа...сега наистина нямаше кака да не мисли за храна. Поне когато беше далеч от това място...можеше да мисли а каквото и да е друго. Дори за детските наивни лепенки на шкафчетата на девойките. Или за красивите близалки, които влюбените момчета оставяха тайно върху същите тези момичешки шкафчета, заедно с малки цветни листчета върху които бе написано някакво лично послание. Хм, все още дори момчетата правеха такива детински неща, но от една страна това непознато за Гьоуон занимание му беше някак интересно и забавно. Някои други пък вечно се питаха защо всеки втори пее само за любов...Да, вярно че бе изтъркана тема за някои, но пък какво ли друго бе останало на охрата в този свят? А светът бе едно наистина страшно място. Вероятно думата "любов" можеше да го направи поне прилично приветливо и красиво такова...А и нали никой не бе създаден да е вечно сам? О, това наистина беше странно...Уон за първи път прибягваше до подобни размисли, докато бива зазяпан и съвсем хипнотизиран във витрината отсреща му, която бе изпълнена с всичко онова, което момчето бе сънувало предната нощ. Не, почакай...той бе спал само около три часа, как ли бе намерил време да сънува толкава неща?
С една скрита в гърдите му въздишка, А Гьо Уон размърда ръката, прибрана в джоба му, където се намираше последното, което реално му бе станало...377 вона. Нищо. Сякаш не знаеше за положението си, а точно преди минути се бе скътал в еди ъгъл на задния двор, за да провери се пак дали има пари за един рамен. Тц, късметът не му се усмихна. Но въпреки всичко момчето вярваше, че ще се върне отново...знаеше го. щеше сигурен, че ако с достойнство и търпение приеме обстоятелствата, в близкото бъдеще всичко щеше да се оправи. Макар в момента да не бе в завидно положение,важното беше главно, че никой не подозираше...дори дружината му. Странно как,но не се бяха усъмнили и докато го влачеха о разни заведения и молове, тъй като на едните места винаги успяваше да се изниже пръв, че да не си плаща содата...пък в магазините за маркови дрехи просто изглеждаше все едно няма нужда от нищо и се забавлява, играейки един вид моден съветник на приятелите си. Да, беше един вид предателство, че не им казва нищо, при положение, че в групата нямаха тайни един от друг..Но както вече сатна ясно, Гьо-Уон далеч не смяташе, че това ще продължи още дълго...Все пак майка му му бе обещала...макар че ден по-късно изчезна някъде и баща му сега сам трябваше да се оправи с фалиралата си фирма. Е, случват се такива неща, нали? Случва се и някакви страховити главорези да те търсят в дън земя, само защото си син на един фалирал собственик и...да... Въпреки факта, че скоро същите тези хора щяха да конфискуват всичко в апартамента на Гьо, той просто се усмихваше както преди, стискайки незначителните си 377 вона.
Какво толкова, че щеше да се задоволи само в този...този...толкова хубав аромат? Все щеше да го насити, може би ако постои още няколко часа в кафетерията? Е, добре де...нямаш да крие, че в момента просто си умираше някой да му подаде една от онези кифлички или...Е, само една се предполагаше, че щеше да му е достатъчна. Все пак все още не бе станал някакъв бездомник, въпреки че идеята да се направи на такъв не бе никак лоша. Само дето трябваше да се маскира и...За бога какви си ги мислеше? Звучеше от нелепо и смешно, дваж по-нелепо и смешно. За миг самият той се почувства, като в истинска пародия, в която ролята му всъщност бе на някакъв безгрижен герой, който щеше да свърши прегазен от камион с телешки ребърца, още преди да е дошла последната сцена на пиесата.
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|