Автобусна спирка

„Шинзо, време е да действаш! хайде..Действай!“ - Наистина странният рингтон, съобщаващ, че Такизава има съобщение, ненадейно го стресна и той лекичко подскочи от ръба на пейката, внезапно озовал се в право положение. Сетне без дори да поглежда какво, аджеба, бе написано във въпросното съобщение, сякаш го знаеше предварително, мъжът се насочи към една точно определена спирка в Сеул, а по изражението му се четеше, че това бе началото на поредната тайна мисия. Да, реално бе така, нямаше нищо друго, което би могло да накара точно Такизава да обикаля от единия, чак до другия край на осмия по големина град в света, само и само да си помогне за мисията...за чиято цел се изискваше да изглежда по-правдоподобно изморен. След изминалите километри пеша, които си казаха думата, тъмнокосият японец едва успя да стигне на време и наистина изглеждаше, като закъсняващ за някъде човек, без малко изпуснал автобуса си.
- Какъв късмет... - изкоментира сам на себе си Шинзо, съвсем първично и инстинктивно отправяйки се към свободното място на най-задната седалка в превозното средство. Всъщност, наистина беше хубаво, че главните улици на Сеул бяха прави и гладки, в сравнение с по-затънтените квартали на града, където не живееха особено заможни и жизнени хора. защото на него леко му призляваше пир спомена за неимоверното лашкане-люшкане на градски автобуси по такива места...Не че сега ,когато имаше кола, я използваше често, но...поне бе свикнал с това да си е пешеходец и да диша, като белите хора. От къде ли се намираха толкова мазохисти, готови да се качат в такова превозно средство, след като ясно се вижда колко препълнено е то? Както и да е, не би било разумно точно в този миг, да се вглъбяваме в разни такива неизчерпаеми теми. Имаше нещо важно, което тъмнокосия мъж трябваше да свърши. А на какво по-точно му беше дошло реда сега? „Актьорско майсторство“. Това дали го умееше достатъчно добре ,че да заблуди временната си съседка по автобусна седалка? Всъщност, той, като утвърдил се член на NTS би трябвало отлично да знае как да направи профил на който и да било случаен човек, но за тази цел... трябваше да го наблюдава в продължение на поне минута и половина, а това не се препоръчваше, след като секретната мисия бе започната, а Шин....отлично съзнаваше, колко пхисопатски изглежда втренченият му в някого поглед. При това не само за потърпевшия човек, но и за околните. Не, тай не биваше да буди подозрение у никого, още по-малко у момичето до него. Но все пак, за бога..Не му беше за пръв път, нали? това бе просто един от много случаи в които му се налагаше да не е себе си, а някакъв небезизвестен, но наистина много талантлив актьор. Може би сега бе перфектното време да се отърси малко от истинското си Аз, което без друго отдавна му бе омръзнало, и да си създаде нова личност. както още го наричаше - пълно изчистване на мислите. да, основно имаше нужда от това, защо ли не го бе разбрал малко по-рано? Особено тук идеше реч и за нуждата му да се отърве от всякакви спомени за брат си, който му изкарваше бедната душица ежедневно, искайки дори невъзможното от него , само и само да бъде щастлив.
И нека се върнем на огромния актьорски талант, който течеше в кръвта на Такизава. Да, този род определено бе род на майстори в насоката на това изкуство, ето ви и един чист пример за това... Първата прозявка, която тъмнокоското издаде, бе така правдоподобно сливаща се с моментната му аура, че чак страх да те хване. Шинджи бе притворил очи, чийто клепачи умишлено натежаваха все-повече и повече, а той бавно, но сигурно започваше да ги затваря. Всичко сякаш бе реалност, чистата и проста истина, такава каквато е и...никой, още по-малко пък едно такова младо момиче, като Чои-Хи, не би могло да си помисли дори, че до нея, на съседната седалка, стои всъщност не един засипващ и уморен човечец, ами...някой наистина опасен, с опасна работа, принципно изпълняващ опасни мисии и служещ в секретна организация, скрита от очите на света. Мдам, всичко беше толкова перфектно..също, колкото появата му - съвсем случайна и непринудена, нали така? Истината бе прикрита и изгладената й фалшификация пасваше на реалност до последното зрънце на съвършенството. И това не бе всичко, което един Такизава би могъл да постигне. Не, тъй като това бе началото...още дори нямаше как да се убедим в способностите му. не че някой щеше да седне и да ги коментира, или да се съмнява в тях. Но просто за неизвестния протокол...Шинджи вече бе в почти последен стадии на хода си..след което щеше просто леко и плавно да се остави по течението. както винаги правеше един истински полеви агент. Е, той също бе такъв някога...Но сега предпочиташе да има малко повече свободно време и да поема малко по-лични мисии, отколкото да спазва нечии стриктни заповеди.
Времето навън захладяваше все повече и повече...докато вътре нечии гласове и телефонни разговори кънтяха, като насред оживена улица....отвън, пешеходците търпеливо изчакваха зелената светлинка, мълчейки... Всичко бе изпълнено с противоположности. След минута шофьорът извика на пътниците, че движението до следващата спирка ще се проточи повече, заради задръстването, чието начало мнимо се прокрадваше само две пресечки по-надолу по шосето.. Стигайки на заветното място, безвъзвратно попадайки в голямото задръстване, сякаш повечето гласове просто отекнаха някъде в пространството. Шофьорът въздъхна тежко, а с въздишката му си отидоха и последните леки клатушкания та висулките на предното стъкло... А някъде назад, много назад..На най-задната седалка в превозното средство.. Нечия глава, покрита с тъмно кестенява грива, тупна спокойно на съседското рамо. Последва просто странна и донякъде приятна тишина..Реална тишина.

„Шинзо, търсят те! Търсят теее...Чуваш ли ме изобщо? Ясно заявих, че те търсят, Шинзо!“ - различен по смисъл, но също толкова странен рингтон, отново се изстреля в пространството, като сякаш умишлено се удари в ушите на мнимия спящ Такизава. Нещо, като умишлено аварийно кацане? И сега какво следваше? Той така или иначе бе длъжен да си вдига телефона. Не че като се замислеше, това „задължение“ щеше да продължи вечно, но все пак.... Можеше да бъде нещо важно? Или ако случайно не бе нищо подобно, Шин просто преспокойно можеше да извърти така обаждането ,че да бъде в негова полза за..текущата му мисия, нали? Разбира се, както винаги имаше чудесни идеи, напълно присъщи за един Такизава.. И все пак беше странно. защо точно сега? Този..този проклет телефон, това долно изчадие, в момента дори се осмеляваше да разкрие името му, макар и не такова, каквото бе то.. Нямаше знамение. За Шинджи бе дразнещо, но колкото и дразнещо да бе, отлично знаеше, че брат му отново ще му сложи такъв, или подобен рингтон. Като заговорихме за брат му.. никой нямаше да се изненада, ако той бе набрал номера му, защото за никой не бе беше нищо ново нашумялата мода по-големия(дори с една година) брат, да вгорчава живота на по-малкия. Да, малко се замисляш и веднага ти звучи съвсем наистина клиширано. За щастие, Шинзо не бе от онези мекушавци, които не издържаха на подобно нещо. Абсурд! Него и с танк да го премажеш, пак щеше до последния си дъх, на опита да намери пътя...който щеше да ум донесе нещо.... каквото и да е. Дори самият той не бе убеден в това какво очаква от живота, но..може би просто някакво чувство, че сърцето му е удовлетворено? само тогава щеше да действа от, в пълен синхрон с тялото и разума, което рядко се случваше, освен по време на мисия. Да, колкото и хладнокръвен, спокоен и сдържан да изглеждаше Такизава, истината бе, че все още търсеше онзи жадуван синхрон, липсата на въпросното удовлетворение - също. А може би нещо се заблуждаваше и му липсваше и друго? Не беше ясно какво точно щеше да доведе до желания резултата ,но едно беше сигурно - хич не бе лесна задача да търсиш нещо, за което не знаеш нищо, като същевременно с това да помагаш на света да се отърве от лапите на тероризма. Да, наистина погледнато от страната на някой реалист, би могло категорично ад се заяви, че това нещо е невъзможно. Но за някой леко отклоняващ се от логичната и реална мисъл, като Шинджи, не бе нищо особено да се смята,че на този свят невъзможни неща няма и..такива разни мити философски мисли.
Спомняйки си обаче, че се намира в задушното превозно средство, както и че то пък се намира в голямото задръстване...тъмнокосият мъж размърда главица. Направи го бавно, следвайки все още ясния факт, че не трябва де отнася, защото изпълнява някаква мисия. Без друго бе изгубил предостатъчно много време в лутане сред лабиринт от мисли, а това не бе никак добър план за действие. А уж всичко започваше перфектно...дори рамото на девойката, беше така топло... Всъщност да, наистина бе топло. дори странно защо ,но тази топлина, която го обгръщаше, създаваше сякаш едно приятно чувство у Шинджи. Сигурно просто си въобразяваше.. Трябваше да е наистина уморен, нали? Все пак не бе шега работа ,дори за добре обучен човек, да премине пеша почти целия Сеул. никой от обикновените хора, не би му повярвал, ако решеше да сподели този си героизъм. Да, Шинзо бе съвсем готов да се жертва по какъвто и да било начин в името на своята работа. И макар да не е предприел сегашната мисия от някое точно определено лице, чувстваше се почти по същия начин. Трябваше да успее, да разбере на всяка цена. А дали девойката реално нямаше нищо против нечия чужда глава да се топли отгоре й? Ха, очевидно бе наистина мила и добра, и правеше всичко възможно, за да бъдат другите щастливи.. точно както спомена веднъж неговия достоверен източник. Шин леко изви едната си устна, но действието бе съвсем кратко, незабележимо. Някак си започна да се пита неща, които не би трябвало да го касаят по никакъв точно определен начин, но грандиозното ум оправдание бе това ,че все пак трябва да я опознае, за да изготви профила й. Мда, като един истински агент. Бе забравил колко е приятно чувството. Сега..сега може би искаше да разбере дали правеше също толкова непосилни неща, за да открие и собственото си щастие? Но това надали бе въпрос, чието време бе дошло, или пък на който той някога щеше да успее да си отговори. Да, за един профил не това бе важното, нали? само дето сякаш този Такизава вечно мислеше отзад напред за нещата.
- Ало? - най-сетне съумя да вдигне телефона, което обаче не съвпадаше с това ,че едната му страна все още се топлеше, допряна до своето временно парно. сега вече бе леко странна картинка - Един буден човек, който се прави на сънен, бива подпрян на нечие рамо, същевременно с това поставил телефон в откритото си ухо. Да, някои биха казали дори твърде странно. Не можехме и да си представим какво беше в такъв случай за Чои-Хи.
В първият момент, в който Шин доближи телефона до ухото си обаче, дочу някакво дяволито сумтене, които дори не подлежеше на обсъждане. Да, беше си дело на брат му, разбира се, кой друг можеше да го обезпокои по време на мисия? Мислеше си, че му е позволено всичко. И още повече - въобразяваше си ,че брат му е момче за всичко и ще му върши дори най-мръсната работа, като например - редовното пране на кални чорапи и лъскане на нови обувки, току що излязли от магазина. Естествено, всичко това бе с цел да му вгорчи живота, затова Шинзо никога нямаше да допусне да изглежда нещастен в очите на брат си, тъй като по този начин просто се признаваше за победен.
- Ти..Къде, по дяволите се губиш? Трябваше да си се върнал още преди половин час.. Както и да е.. Не се чувствам добре, като се прибираш купи продукти за супа Мисо. - веднага си дойдохме на думата..точно както бе съвсем, съвсем присъщо за Нейт, той отново не остана по-назад от вчера и придума своя брат за супа Мисо, като че ли не му бе брат, а по-скоро домашна прислужница. Домакиня, като че ли бе малко по-вярно.
Както и да е, все пак острият говор на брат му го принуди да се изправи отново до нормално положение, което следователно гласеше, че топлинката вече я нямаше ...макар и да бе наоколо, сякаш не беше достатъчно близко. не и толкова ,че да го стопли.
- О, да... Да... - самият Шин усещаше как мърмори нещо наистина просто и еднообразно на брат си, но реално далеч не смяташе да изпълни заръката му. Всъщност, така или иначе нямаше да се прибира, че да я изпълнява, не че му се свидеше да толкова да извърши нещо така просто за болния си брат. Е, колкото и да бе болен, нямаше да умре от безсилието си сам да отскочи до магазина ида си купи нужното му за въпросната супа Мисо. Както и да го погледнеш, този път леко рижавия японец имаше достатъчно важна задача, че да се занимава с прищевикте на Нейт.
В слушалката отново се чу нещо, но този път звукът наподобяваше повече съскане, отколкото онова дяволито сумтене в началото.
- Да, разбрах..Скоро се прибирам, надявам се...В момента има леко задръстване. Да, дочуване. - изговори на паузи между изреченията, след което просто натисна червената слушалка и мушна телефона си обратно в дълбокия дънков джоб, където винаги успяваше да потъне. Едва след секунда-две, оглеждайки се наоколо, мъжът установи ,че автобусът всъщност вече се движи. Той леко извърна глава към девойката до себе си, в която до сега бе намирал временно отопление и се усмихна, кимайки леко. Това може би бе някакъв знак на благодарност, просто заместващ обикновеното действие, което бе впити в другия индивид очи и изричане на вълшебната думичка „Благодаря“. Да, всъщност, трябваше да значи именно благодарност, тъй като все пак никой не го знаеше по-добре от един Такизава.