Офисът на главния шеф

Нечии стъпки отразиха живото и леко напрегнато присъствие в коридора, а може би секунди по-късно вратата на офиса на главния шеф се оказа широко отворена. И наистина, директор Ча съвсем демонстративно я бе отворил до максималната й възможна степен, сякаш за да привлече от раз вниманието на „шефа“. Винаги си слагаше думата „шеф“ в мислени кавички, тъй като наскоро започна да му се струва, че това е ранг, който човекът на отсрещният стол не заслужава. Директорът доби подходящото официално-делово изражение и с подобаващо сериозни крачки се запъти към свободния малък диван с леко дразнеща кожена тапицерия. Да, в момента умишлено изпускаше възможно най-важните действия, точно за да раздразни „шефа“ си. Всъщност Чун-Уо отлично знаеше, че двамата с него имаха еднакви права, с тази разлика че заповедите, които „шефа“ възлагаше бяха необратими и имаха малко повече тежест. За сега. Да, за сега. не бе особено ясно колко още щеше да се задържи на сегашния си пост, тъй като директорът мислеше да направи всичко възможно да го разобличи. Не бе глупак, знаеше, че в NTS става нещо странно. Или по-точно с шеф Лий бе станало нещо странно, нямаше начин подобна пронизваща въздуха промяна, да не бъде забелязана..Поне не и от Хуанг. Проницателният поглед на директор Ча мигом след настаняването му в седнало положение, се бе насочил към лицето на неговия „шеф“. Още от първата секунда предпоследната фаза на раздразнение се отрази в ирисите му и това накара Хуанг-Джин да се подсмихне почти незабележимо. Винаги действаше. Умишлено оставената широко отворена врата, както и липсата на обикновеното логично глухо почукване...Сетне липсата на лек поклон - отново рутинно задължение, влизащо в ролята на поздрав... Всички тези фактори бяха нарушили внезапно, спокойствието на „шефа“ и прекъснали течението на мисълта му, да не говорим, че нелюбезността на директор Ча всеки път го изкарваше почти от релси. Да, това беше крайно нездравословно за възрастта му, но той сам си го просеше от където и да го погледнеш. Директорът не съжаляваше за непристойното си поведение към въпросния шеф, тъй като по този начин чисто и просто демонстрираше, че няма да се откаже, докато не разбере какво, по дяволите, става с него и..с коя важна част не е запознат директор Ча.
- Страхувах се ,че работното ви време е свършило и ще стига прекалено късно до вас, но... явно днес съм голям късметлия. Радвам се, че ме приехте, „шефе“. - прелестната му лека усмивка разцъфва върху лицето на Хуанг, но наред с онези подигравателно-иронична нотка спокойно можеше да докара един бърз инфаркт на главния шеф. Всъщност, за него присъствието на директор Ча никога не бе нещо приятно, а разговорите - добре дошли. Но каквото и да ставаше той, като шеф на NTS бе длъжен достойно да изтърпи проблемната личност, до нейното излизане от офиса. Директорът обаче нямаше скорошното намерение да си тръгва, дори не го интересуваше, че „шефа“ му вече от седмица се бе изолирал в проклетия си офис и не приемаше никого. Е, за него щеше да направи изключение.
- Всъщност...Очаквах още преди седмица да ми кажеше решението си относно важния проблем, който трябва да бъде разрешен.. Но тъй като не благоволихте да го направите, сега съм тук да разбера какво смятате да предприемете? - подигравателната нотка и иронията мигом бяха заменени с равен делови тон, който подсказваше, че директор Ча няма да напусне помещението, докато не получи задоволителен отговор на своя въпрос.
- Не мислите ли, че ставате твърде самоуверен, директоре? Ще ви кажа това, което мисля - това за което сте дошли не ви засяга. въпросът ще бъде разрешен както подобава, истината ще бъде скрита от цялото общество на Корея. Дори правителството няма да знае за случилото се. Надявам се бях достатъчно ясен. А сега ,моля ви, върнете се към задълженията си и забравете за този незначителен случай. - всичко, абсолютно всичко, което произнесе „шефът“, караше кръвта на Хуанг да закипи. Не, определено не проумяваше кака може един шеф на организация за борба с тероризма, да говори по този начин. „Ще ви кажа това, което мисля..„ ? Той шегуваше ли се? Нима точно сега? „Не ви засяга“? Значи нищо не го засягаше, така ли? нещата ставаха все по-нелепи, а границата на допустимото бе отдавна забравена и това не просто разстройваше директор Ча, а нещо повече.. Сякаш, сякаш наистина всичко излизаше извън контрола дори на главния шеф, а това би довело единствено до катастрофа и то...глобална.
Хуанг-Джин охлаби леко вратовръзката си, която бе подарък от съпругата му, след което примигна веднъж, надявайки се умът му да се проясни.
- Не ме интересува това, което мислите...може би защото аз отлично знам кои са задълженията ми...и точно, заради това съм тук. Сегашната ситуация е незначителна? Така ли мислите? Нима реално ви се струва, че смъртта на президента на Република Корея е равносилно на това улична котка да бъде прегазена на гара Инчеон? Не знам дали сте наясно кой и защо уби президента, но...няма да си тръгна , преди да получа отговор КАК смятате да действате сега? NTS се намира в безизходица и вие го знаете. Както и причината да го отричате, не е ли така?

Стъклените ириси насреща, сякаш отразяваха всяко негово движение, регистрирайки го, като част от базата данни. Но нямаше какво толкова да се види. Шефът Лий изглеждаше като някоя леко недодялана каменна скулптура: изражението му си оставаше все така хладнокръвно, сякаш наистина нищо на този свят не би могло да го трогне. Погледът му беше празен, докато мислите препускаха, като ураганен вятър в пустиня. Да, той не мислеше трезво. Истина. Но и не можеше да си го позволи, не и сега. Бе наистина притиснат, дори не бе сигурен в това какво искат от него. Друга истина. Знаеше само, че смъртта би могла да е избавление от всичко ставащо, че тя би била най-желания подарък в момента. Някъде наистина дълбоко в себе си, където дори умът не можеше да достигне, се криеха тези и много други истини. На същото онова място шефът разбираше, че той е на път да се превърне в нищо повече от една марионетка, обърната към грешната страна...И разбира се, не на последно място в Нещо, достойно за съжаление. Логично бе, че никой не иска подобна съдба за себе си. тогава..Тогава къде, за бога, бяха останали неговата Справедливост, неговите дълбоки и философски принципи? Назад...Някъде много назад. Защо? Заради проклетата му ахилесова пета. Синът, който вече дори не му говореше, освен когато не бе изпълнен с още гняв и ирония. Жена му, чието местоположение дори не ме потвърдено, но...дори да бе за добро, ако справедливостта и принципите се върнеха, тя щеше да пострада. Защо ли хората бяха изтъкани от страх в такива моменти? В моментите, когато биват притиснати, заради слабото си място? Да, логично бе, че никой не иска да изгуби семейството си. Както и онова, което е градил с години. Всъщност нищо не бе така просто. Определените взаимоотношения се градят с години, а човешките такива са по-сложни и често пъти по-дълготрайни от това да се построи една сграда. А в момента липсата на избор би довела всекиго до отчаяние, освен ако не остави добрите си страни назад..много назад. Това не трябваше да означава, че Чун-Уо допуска грешка. Да, той бе изправен пред избор...дали да защити своето, в замяна на душата си..Или да спаси душата си, в замяна на своето. Не бе готов да реши кое е правилното. Не бе взел категоричното решение, затова му бе нужно време...Но надали някога щеше ад има достатъчно. В момента дори имаше много по-важни проблеми от неговите собствени, които трябваше да реши незабавно, а той не бе способен да направи нищо повече от това да се изолира в собствения си кабинет, чакайки поредния жесток ден да отмине. И отново..Защо? Защо трябваше да стига до това низко положение? В интерес на истината, не знаеше дали червената азалия бяха виновни за смъртта на президента, но нещо му подсказваше, че отговорът е друг. Сякаш бе близо до него. Да, ако не бе тъжното положение, в което се намираше, шефът Лий щеше наистина да последва себе си...но онзи страх, онова колебание, което не трябваше да изпитва...го бяха завладели, така че не можеше да се довери на самия себе си, нито шестото си чувство. А веднага след влизането на директор Ча, опита да замени тревогата с раздразнение, за да спре всяка мисъл в тази насока. Умишлените действия на упорития директор не успяха да ум убягнат дори сега..Липсата на поздрав винаги го обиждаше, защото бе с намек, че трябва да го приема лично. А сега тази отворена врата... Добре че всяка имаше вграден механизъм да се затваря сама, секунди след отварянето й.
шефът си пое дълбоко въздух, облягайки се бавно на облегалката на високия черен стол. Опита да фокусира мислите си върху въпроса на инатливия индивид пред себе си, но без да изпита непреодолимото желание да каже нещо в негов стил. Не трябваше да бъде справедлив, въобще не трябваше да бъде себе си. това бе цената ,която трябваше да плати, в замяна на своето. Да изгуби себе си.
- нима казах „незначителна“? Просто груба грешка на езика. Исках просто да завява, че всичко е под контрол. И, да..въпреки, че изглежда, че сме в безизходица, не е така. Не се безпокой, аз ще оправя нещата с президента. Ти може би не знаеш, но той има брат близнак. След точно три дни, когато се пада пресконференцията на президента, ще се яви брат му. Дали сме му точни указания как да инсценира смъртта на президент Мьонг. Ще получи инсулт по време на пресконференцията и така президентът ще умре пред очите на всички жители на република Корея. След което ще има нови избори за управляващ. - това бе дори по-подробно обяснение, от онова, което директор Ча вероятно очакваше да получи. Истината бе, че решението не бе на шеф Лий,но той като такъв бе отново задължен да го съобщи на всички. Не искаше да го прави, докато не разбере какво целят да правят Червената азалия след това, но..нямаше друг избор. Директорът не му бе оставил друга опция. Каквото и да ставаше от тук нататък, изглежда нямаше никакво връщане назад.
Само миг по-късно, подозрителните очи се отправиха повторно към шефа, съдържащи още въпроси. Разбира се, въпросите никога не свършваха.
- Нима това е единственото възможно решение? Няма ли да е странно президентът да умре от инсулт, при положение, че през три седмици бе заявил отличното си здраве пред цяла Корея? А и решението ви ми се струна странно...
- Но е единствената опция, която ще бъде предприета. какво друго можем да сторим на този етап? нищо друго не би отшумяло по-бързо с по-малко слухове и репортерски проучвания. Трябва да изберем онази опция, която най-малко да привлече пресата и това е крайния избор. Не се опитвай да го променяш. - шеф Лий бе прекъснал директора, доизяснявайки му положението и че друг избор дори да има, нещата няма как да станат по-цветущи. Въпреки че всичко бе твърде мъгляво за самия Чун-Уо, той бе запазил завидното си хладнокръвие, което само доказваше ,че вече бе започнал да губи същността си.
- А братът на президент Мьонг... - директор Ча бе отново прекъснат, преди да зададе онзи въпрос, на който шефът не можеше да отговори.
- Директоре, мисля, че трябва да разберете нещо...В днешно време почти никой не се интересува от политика. Колкото и тъжно да звучи, дори хората на или над нашата възраст предпочитат да гледат сълзливи драми пред новини. Това е факт, не мислиш ли? сам видя статистиките за последната година, които синята къща ни предостави...Броят на хората, които гласуват изобщо се занимават с политика е осезаемо спаднал. Ако трябва да бъдем честни, дори тези въпросни драми се предпочитат през екшъните, но..не искам да се вглъбявам в тази тема. Въпросът е, че трябва да превъзмогнеш проблема си, който главно се състои в това, че си прекалено импулсивен. Понякога е нужно да се замислиш малко и да разбереш, че хората умират непрекъснато и че с ничия смърт няма да дойде края на Република Корея. - не можеше само да повярва, че изрича тези думи..но така бе. Връщане назад нямаше.
- Освен това...нашата организация се бори с тероризма, а това убийства„о не ми се струва дело на терорист. И тук просто загатвам, че вместо да се държиш като незрял мъж в зряла възраст, би могъл да обърнеш повече внимание на членовете на NTS. тома ми напомня, че скоро ще поискам доклад от всеки отдел, за това как изпълняват задълженията си. Ето... - шефът сякаш за миг възвърна от части своето си „аз“ , което го накара да изложи възгледите си и съмненията си пред директор Ча. Той отключи малкото чекмедже и извади от там малък плик за улики, в който се намираха двата куршума, с които бе прострелян президента. Лий подаде пликчето на директора и той го огледа внимателно.
- Е, какво мислиш сега?

- Това...Приличат на северно корейски...
След дългото, мълчаливо и наистина стриктно оглеждане на съдържанието в малкото прозрачно пликче, директор Ча устремени върна поглед върху главния шеф, отново фиксирайки го. Да, наистина се запита какво, по дяволите беше това, но...сега нямаше време за такива глупави въпроси, защото случаят с президента ставаше все по-оплетено кълбо от данни, а сега и доказателства... Защо за бога? Защо... Всичко сочеше към Северна Корея. Всъщност, имаше ли период, през който това не бе така? Вероятността това да не е дело на Севера, както винаги, така и в този случай, още от началото бе 1 към 100.
И наистина всички имаха пълното право да подозират него за извършител, това бе нещо напълно нормално...
Само че сега, виждайки тези куршуми, нещо сякаш опитваше да дращи право върху сърцето на Хуанг. И вероятно той имаше късмет, че сърцето му беше силно, при това не само от физическа гледна точка.
- Не просто северно корейски. Ти знаеш... Канг Чул Хьон сам си призна, когато реши да стане част от NTS, че той и останалите северно корейски агенти при нас, години наред са произвеждали оръжия за северно корейския флот. Точно тези оръжия убиха много от нашите. Вярвам, че не можеш да сгрешиш, дори с просто око се вижда специфичната изработка, нали? - шефът изглежда бе решил да обърка тотално мислите на господин Директора, сякаш по този начин мислеше, че ще успее да избегне втренчените му напористи погледи. Да, Ча си оставаше на мнението, че шефът Лий криеше нещо важно и нямаше да го остави намира, докато не го разбере, но..в момента наистина мислите му тръгнаха в другата посока, благодарение на странните методи, които Чун-Уо едва ли не прилагаше върху Хуанг, като че ли бе едно беззащитно опитно мишленце в бяла клетчица.
Ах че подтискащо бе това в представите му...
- Естествено, че за нищо на света не бих сбъркал севернокорейските FMJ. - побърза да отбележи директора, осъзнавайки, че всяка секунда от неговото безмълвие, прибавя по една точка за шеф Лий. Не биваше така, не биваше.
Хуанг-Джин разтърси леко глава, за да се избави от патологичните си представи, които точно сега никак не се писваха в ситуацията, а и беше факт, че само те му липсваха в съзнанието. Не бе забавно. Никак забавно. Всъщност, дори преди да влезе, може би настроението му не бе дори ближно със сегашното и...Наистина е два ли някой, съзерцавайки Директор Ча в момента, би казал, че това е същият този директор, когото всички познаваха. Защо ли бе така безмълвен? Кое ли бе накарало съществото му да гледа в една единствена и напълно неопределена точка в помещението? Какво ли го правеше така потънал в мълчание, така приличащ на главния шеф, че чак страх да те хване...? Какво...Коя бе причината, поради която целият пакет от подбраните речникови думи за всяка ситуация, бе изчезнал почти безследно? Не, не можеше така...
„Директор на NTS“. Да заемаш подобен пост, в подобна организация не бе никак лека задача. При това не заради многото пълномощия и мнима власт, а поради факта, че отговорностите нямаха край, нито очертани граници, които поне да те напътстват в дадени критични моменти. Нищо. На хората, заемащи такива постове твърде често им се налагаше да изключат поне за миг съзнанието си, отново пренатоварено от грижата за хиляда и един въпроса и разрешаването на двойно повее проблеми, чиито правилни подходи са все така неизвестни. Реално погледнато обаче...все някой трябваше да предприеме нещо и това беше факт. А в интерес на истината, ако директорът и дори главният шеф на подобна организация не бяха напълно наясно какво става и кое е правилното решение, най-благоприятният път към изхода от безизходицата...то тогава кой ли щеше да бъде и щеше да може да предприеме нещо срещу това царящо за момента безсилие? Ха, безтегловност...Сякаш съществуваше още едно понятие на тази дума. Безтегловност, която е създадена специално за случая и която продължаваше да дърпа Хуанг и неговите разпилени мисли към черната дупка с възможно най-голяма притегателна сила.
- Това е добре. Поне не мога да съжаля, че именно Ти заемаш поста „Директор“ тук. Сега обаче мисля, че имаш нужда да останеш сам и да помислиш за докладите, които очаквам в срок от една седмица. Казах ти всичко, което можех да ти кажа, от тук нататък случаят е в твоите ръце. Давам ти и пълна свобода на действията! Само този път...ще те оставя да решиш дали ще проведеш преследване на заподозрените или не, както и дали то ще присъства в докладите или не.
__________________________________________________________________________________
Четири бели папки стояха подредени една до друга върху бюрото в кабинета на директор Ча, а той бе вперил поглед в тях, отброявайки всяка изтекла секунда. Стоеше така от около ти минути, но имаше чувството, че бяха изминали поне няколко часа. Защо ли бе толкова трудно? Нищо на този свят не бе лесно, особено да предадеш родината си, отричайки се от нея, за да помагаш на врага й. Да, за Хуанг-Джин и неговите възгледи това изглеждаше наистина невъобразимо трудно начинание, но....точно сега не разбираше какво става. Или по-точно, не разбираше защо някой, който бе взел под крилото си, на кого бе дал закрилата си..би могъл да се отнесе по подобен начин с всичко? Да те приемат в организация като тази, не бе нито ига с огъна, нито фасулска работа...или просто някаква шега. Разбира се, всеки би бил достатъчно умен, че да го знае..просто да го знае. Но в такъв случай защо ли ставаха подобни „недоразумения“? Нека да ги наречен така, тъй като Хуанг дори не желаеше да ги нарича по друг начин, нито да избързва да си мисли каквото и да било. Колкото и нелогично да беше, колкото и неправилно да изглеждаше...той все още не можеше даже да започне да подозира някого в тази организация. Просто не можеше, нещо не му го позволяваше. Ето защо директорът продължаваше да стои почти неподвижно на мекия тъмен стол, докато единствено неспокойните му черни ириси шаваха неуморимо по всяко от досиетата, наредени пред него.
Канг Чул Хьон, Уон Джи Хо, Ким Сън Хуа, Айа Рин... нима наистина бяха замесени в убийството на президента на Република Корея? Това бе основният въпрос, породен от основното доказателство, сочещо право към тях. Но това в никакъв случай не признаваше стопроцентовата им вина за въпросното убийство...И същевременно с това обаче, те все пак си оставаха потенциални извършители и главни заподозрени. Бе твърде сложно, въпреки очакването, че ще е такова.
Наистина...Сега наистина ли трябваше да ги разследва? Това ли бе правилното решение? А имаше ли избор? В крайна сметка онази фраза, че директор Ча има „пълна свобода на действията“ всъщност беше някак крайно безполезна и дори невярна. Защото ако бе реалност, то нямаше да има толкова много въпроси и недосмислици в съзнанието на един толкова отговорен човек, заемащ толкова отговорна длъжност...