Сляпата точка

Светло..Все още беше светло. Последните лъчи на слънцето някак лениво се прокрадваха измежду сенките, създавайки реална граница помежду им. От някъде се чуваше звук на пиано. Песента всъщност звучеше само в нечие мудно съзнание. Мелодията сякаш съдържаше компилация от емоции и чувства, от които сами по себе си произлизаха много объркани и напрегнати мисли. Част от звученето му беше някак познато..От къде ли бе? Някоя известна композиция?
Фигурата, задаваща си тези въпроси, вече от около половин час не бе помръднала от мястото си - едно от мини диванчетата, разположени от едната страна на Сляпата точка. Какво ли толкова правеше там? Странно защо, от една страна бе очевидно, че сякаш чакаше някого, а от друго...От друга сякаш целеше да изгуби малко време в безцелни и несериозни мисли, свързани с мелодията, звучаща в момента в ушите му. Да, въпреки че изглеждаше безсмислено да се опитва да разгадае композицията, която му бе така позната...всъщност по този начин мъжът опитваше да подреди мислите си...малко по малко. Бавно, без да бърза. А това изглежда пи него бе възможно само и единствено с помощта на ненатоварващи странични данни и въпроси..Точно, като тези относно несъществуваща мелодия, събираща моментните му чувства и емоции, и пораждаща малко ред в съзнанието му. Това му беше доста нужно...в този миг. Макар да си губеше времето, стоейки неподвижно и гледайки с празен поглед в една точка от Сляпата точка...реално той отчаяно се опитваше да го спечели. Да спечели времето, нужно му, за да се сбогува със света. Този свят, неговия. Все още беше малък, но...там имаше поне двама души, които бяха наистина важни за него и с които наистина не искаше да се разделя.
Но...се налагаше. От утре трябваше да забравя за тях, да забрави дори за себе си..защото нямаше да съществува...от утре. И дори нямаше право на въпроси. Защо точно той? Дори не беше полеви агент. Защо шеф Ли така внезапно го извика и му сервира точно такава задача? Защо се довери точно за него и му разкара за терористична организация, за която дори никой друг не подозира? Защо? Защо нямаше правото да зададе нито един от въпросите си гласно? Беше ужасно...ужасно объркан. Но къде ли бе чувал тази композиция? Сигурен бе, че е известна...Нещо, което вече спомена. Не, не, не..И това не помагаше. Искаше му се..Много му се искаше да си отговори на въпросите, които има...поне на тези въпроси. Знаеше, че все пак бе част от НТС и всяка заповед от главния шеф трябваше да се върши дословно, без въпроси, ако те лишат от правото да питаш, както бе сторил и шефът Лий. Но..това вече бе жестоко. Как искаше от него така изведнъж да изчезне? Трябваше да направи толкова много неща преди това...Поне..поне да види онези важни за него хора, поне да осмисли как трябва да действа. Не...Нямаше време за нищо такова. Нямаше никакво време. До 24 часа Ю-Со трябваше да е изчезнал. До тогава трябваше да запомни добре фалшивата си самоличност и да забрави истинската...както и всичко свързано с нея. Защото вероятно след тези 24 часа...вече щеше да може да види собствената си надгробна плоча на някой хълм в покрайнините на Сеул. Хм, не звучеше ли доста нелепо? Дори абсурдно. Беше странно как всички агенти утре щяха да се съберат с печални лица на мнимото му погребение...А причината? Как ли щеше да "умре"? Катастрофа? Случаен инцидент? Някакво проучване, довело до неочакван резултата? А работата му? Това, което бе правил до сега? Харесваше отдела, за който работи, както и началника си. Наистина не искаше да напуска това място. Настина...
- Сънбе! - внезапно нечий напевен глас успя да прекъсне отново напрегнатите мисли и въпроси, останали без отговори. Неговият притежател бе Пак Шин Е. Тя бе най-младият полеви агент в НТС, което обясняваше самоинициативността й да хуква съвсем сама нанякъде. Да, това бе най-смелото момиче, което Ю познаваше. Дали затова толкова бързо се бе озовала в сърцето му? Всичко бе започнало като нещо съвсем малко..Съвсем дребна информация, която той бе занесъл на Шин-Е, но докато се усети..сетне се бе превърна в нейния доверен информатор. Това дори не бе по правилата на НТС...Но пък правилата бяха за да се нарушават, нали така? Наистина в началото изглеждаше толкова добре..Толкова хубаво, лесно..Всичко беше по-лесно. Сега...Всъщност желанието на Юсо беше просто да се върне отново в това време. В началото, където беше лесно за всички. Тогава нямаше да и ма нужда да се сбогува безмълвно с хората, на които държи..Нямаше да има нужда да ги забавя, да забравя и времето, прекарано с тях.. Да забравя всички хубави спомени, дружната работа рамо до рамо с колегите си...Себе си. Ала вероятно колкото и да искаше, да се върне назад, онова време вече бе отминало. Нищо не можеше да го върне там отново. Нищо, освен спомените..А когато и те бъдат заличени по принуда? Какво ли щеше да му остане? Само една фалшива самоличност, един камуфлаж...Едно празно сърце и празен поглед. А сега шоколадовите му очи можеха да гледат само нея..Шин Е. Какво облекчение че бе за малко пред тях..а той от своя страна можеше да се изгуби напълно в нейните. Просто я съзерцаваше, сякаш наистина щеше да я види за последен път..Но може би това реално бе поседната им среща? Последната..
Младата девойка тъкмо отвори уста, за да каже нещо...Но Ю я изпревари, изваждайки нещо от джоба си.
- Нося я.. - отбеляза той, но някак собствения му глас изглеждаше заглушен и далечен за самия него. Сякаш наистина бе започнал да изчезва..Бавно, но сигурно. Свеждайки поглед, той постави черната флашка на странната бяла гъбеста масичка пред себе си. Сетне я погледна отново. Не мислеше, че може, а и е бе добра идея да се сбогува с нея, или Те-Мин. Но поне можеше да ги види, това сякаш му стигаше. нима имаше правото да иска нещо повече?
- Но..Шин-Е-а..Мисля, че това е последният път, в който мога да ти предложа помощта си. - трябваше да го каже..Това бе единственото, което можеше да напротив за нея.
- Сънбе...Какви ги приказваш? - гласът й си оставаше все така напевен, като птича песен, а тонът й както вигвани бе не особено съсредоточен над смисъла и сериозен.
- Сериозен съм... - промълви на своя ред Со и за миг очите му го издадоха.Това беше подло! Точно в този миг и Шин-Е погледна към тях..о секунда по-късно изражението й става съмнително. Това беше то. Трябваше да си тръгне, преди да е събудил истинското й подозрение, защото тогава..нямаше да може лесно да се отърве от нея и въпросите й. Все пак разполагаше единствено с 24 часа, за да изчезне и...ами времето го притискаше все повече, колкото и да се опитваше да не мисли за него.
- Но съм сигурен..Сигурен съм, че ще се справиш добре и без мен, нали? - побърза да се усмихне, за да не изглежда твърде сериозен, след което сатна от мястото си и взе флашакта от масичката. Приближавайки се до Шин-Е, той взе ръката й в своята и постави вътре носителя на данни, който се предполагаше, че ще й е от полза за мафиотския бос, пристигнал скоро от Тайланд.
- Ето..Успех! - каза, опитвайки се звучи възможно най-жизнерадостно и позитивно, а щом пусна ръката й, неговата за миг се бе озовала на едното й рамо, малко преди да го потупа и да си тръгне..Скоро бе напуснал сляпата точка...и последния спомен от досегашния си живот.