"Funny if we both got it wrong, eh? Funny if I did the good thing and you did the bad one, eh?"

Прекрасен ден, не можеше да се намери по-добър.
Мракът и влагата се бяха просмукали в святата обител, през цветните мозаични прозорци едва-едва нахлуваше слънчев лъч. Кроули подскачаше от крак на крак и потъркваше нервно ръце, потънал в умопомрачаващото чувство за дежа вю. Демонските му очи ту пробягваха през мъждукащите малки светлинки на свещите, ту се стрелкаха рязко към смъртоносната светена вода наблизо. Как можеха да я оставят тук, дори без охрана? Това беше много опасно, ама много!
Докато се движеше като в импровизиран степ, Кроули се присети, че всъщност наистина е бил тук и преди.  Ами да, онзи път, в който спаси наивния Азирафел от германските агенти. Така добре го бяха преметнали, че сърце не му даваше да го види как се излага. Не беше лесно да влезе в тази църква. Свято място, подът пареше като загрян тиган със съскащо олио. Не му се мислеше как щеше да усети светената вода, преди да го умъртви. Вероятно като лава от току-що изригнал вулкан. Разтърси глава и сви по стълбите нагоре към кулата. Оттам се чуваше драскането на писалка и прелистването на стара хартия. Последният път демонът бе пренасочил една нищо и никаква ракетка към това място и се предполагаше то да е завинаги заличено от Земята, но...  ето че някой го беше възстановил. Не че се вързваше, сградата имаше същия аромат на старо и излъчваше същата ужасяваща святост, натрупана с години молитви на заблудени люде, които смятаха, че Господ ще си спаси от страданията им.  Пак му се догади и за миг изплези език.
Стълбите, водещи нагоре към килията на свещеника обаче въобще не пареха. Дори ти даваха приятното гъделичкащо усещане, че летиш. Това беше явен знак, че оттук са минавали само грешници. При това отявлени такива. Подсмихна се лукаво на иронията и поизтупа черното си сакенце. Мразеше да му се полепва всичкият  този свещен прахоляк. Току-виж му се отключила някоя кофти астма. В интерес на истината, дори не бе сигурен защо е тук.  Защо въобще иска да намери проклетия ангел с вечните му патетични слова за това кое е редно и кое не е.
Спомни си как се пошегува с него при първата им среща. Когато той изпълни мисията си и подари познанието на първите хора, пък Азирафел взе , че им подари пламтящия си меч. Шегата му всъщност не беше смешна, защото нямаше по-кофти сценарий от този демон да прави каквото е редно, а ангел – каквото не е редно. Хилядолетното им приятелство обаче ги подтикна баш към този сценарий. А Кроули го беше изтърсил като на шега.
Гордостта му никога не би го оставила да си признае, че го заболя от последните думи на ангела. Когато захвърли ей така приятелството им и реши да се върне към порядъчните си задължения на ангел. Нима наистина си мислеше, че ще му мине номера? Явно не знаеше с кого се е забъркал. Кроули бе готов да се самосаботира, само и само да му го върне. Както и беше сторил. Сега и Рая и Ада знаеха за дългогодишното им тайно партньорство.
За демона всичко се случи много бързо. Погледнаха го с поглед „Ще е твърде лесно да ти убием със светена вода“ и просто го прокудиха официално на Земята, отнемайки му всичко, което имаше. Ранг, име, май дори и демонските способности. Каква смехория, сякаш вече не беше „падал“ и преди. Нали някога много отдавна, преди сътворението, беше ангел. Хързулването надолу си му беше в гена. Само не знаеше какво наказание е сполетяло бившата му дружка. Пък ако бе осъзнал, че именно Кроули го бе нахендрил така, надали щеше да иска да го види повече, камо ли сега в момента. Но кой ли го питаше? Кроули си беше демон и като такъв разполагаше с достатъчно наглост и безхаберие, особено вече изгубил всичко.
И какво като спряха Армагедон? Искаше му се светът да се свърши преди приятелството му с бялото пернато създание. Така му допадаше да му подхвърля по някое камъче към кривия път. Наистина му липсваха тези златни времена.
- Я, какво си имаме тук? – измърмори с импровизирана нотка на изненада, когато откри Азирафел да се разправя с купищата бумащина, която повече от всичко мразеше да върши. Това ли бе наказанието му? Ама и този Гавраил бе лишен от всякакво въображение. Кроули повдигна вежда срещу не-вдигащия-поглед ангел. Сигурно се бе досетил кой е виновникът за положението им. Страшничко колко лесно беше. Само трябваше да извърши някое чудо в присъствието на дружките си от Ада и да подхвърли, че Азирафел пък върши понякога по някоя пакост от негово име. Клюките се разчуват бързо не само в човешкия свят, в който и двамата обичаха да пребивават повече.  Но пък безценното изражение на Хастур си струваше, нищо че вече бе новия любимец на Сатаната.  Имаше и вероятност нищо от това да не беше заради ангела, а по-скоро Кроули да го бе сторил заради себе си. Защото му беше писнало от всички очаквания, които имаха към него. И от всички глупости, които го караха да върши. Не че имаше лошо да вършиш глупости, стига да са твоите си глупости.
- Хей, Азирафел. Зарежи тези глупости. – въздъхна демона с отегчение, подпрял се на твърдата хладна стена. Защо трябваше все да подгазува на онези горе? Толкова ли се боеше да стане паднал, като него? Като гледаше усърдието му чак получаваше стомашни киселини. А може би беше заради този свят въздух наоколо. -  Какво ще кажеш да отидем някъде? Хъм, още ли обичаш палачинки?

Изправи се, окрилен от някаква бясно проправяща си път през съзнанието му мисъл. Сякаш изведнъж съществуването му беше придобило смисъл. Плесна звучно с ръце и адски стресира гълъбите на парапета. Те изгукаха подплашено, нацвъкаха прозореца и отлетяха. Заобикаляйки в широк обхват огромното бюро част от дългата му бяла роба се плъзна по последните две купчини с бумаги и ги разпиля из цялото помещение. Късовете хартия прошумоляха за кратко и после шльопнаха на пода. Навярно нов вирус на лудостта вирееше в него. Ухили се-преентусиазирано като малко дете за първи път отиващо в лунапарка.
- Каква страхотна идея ми хрумна - размаха дивашки ръце, сякаш се опитваше да обезглави пространството пред себе си и театрално се подсмихна. - Ще зарежа тези глупости - продължи да говори сам на себе си. - Внезапно ми се приядоха палачинки - замисли се за миг и наклони главата си на една страна. - Защо да се тормозя тук, като така или иначе не съм виновен. Шефовете ще направят разследване и ще открият истината. Трябва само да оцелея дотогава.

***

Седеше в малко китно кафене и дояждаше втората си палачинка гарнирана с маскарпоне и ягодово сладко. Естествено, както всеки път щом ядеше нещо, с което може да се омаже, се бе омазал. Знаеше, че има и в двата ъгъла на устата си, но не му пукаше. Извади мобилния си телефон.
- Я, това е новата игра, която очаквах с такова нетърпение. Наистина е много пристрастяващо. Боже, мога да прекарам цял ден тук с тази джаджа. Уф, не споменавай името Господне без причина - присети се той. Бързо трясна телефона в масата, вдигна ръце и се извини за неправомерното си изказване.

Зацъка онази ми ти джаджа, запиука, а той се движеше в такт с героя от играта крайно превъзбуден, къде от емоции, къде от многото захар. По едно време обаче се депресна и пак извади от бумагите, за да си попише. После ги остави и си поръча нова палачинка. После пак се заби в телефона си. Нещо не му даваше мира. Ставаше все по-смъртен с всяка изминала минута. Беше изгубил голяма част от силите си. В него се бореха непукизмът и тревогата. Сега оставаше да спре да вижда и останалите от света на ангелите и демоните и съвсем щеше да се сдуха. Настроението му се менеше на всеки две минути. Толкова... човешко. Ужас!

Замъкна се към тоалетната. Как се мъкнеше един прясно бивш ангел към тоалетната ли? Учудващо с достойнство, но без обичайната лекота и стил. Тъкмо пускаше една вода стремейки се да уцели едно петънце в писоара, когато нещо погъделичка отвратително гадно ухото му. Килна ухото си наляво, за да го скрие в рамото си. Усети гъдел отдясно, после пак отляво. Ма направо опика целия под, ти казвам, опитвайки се да спре невероятното дразнение. Нужно ли е да се споменава, че когато си смъртен имаш пол и нужди. Не, нали? Подразбира се. Но никой не те научава как се използва въпросното оборудване без да ти създава проблеми. Ръката му беше опикана. Бррръх! Упорито триеше ръцете си с хартия, за да успее да закопчае панталона си. Внезапно застина втрещен от образа появил се за миг отсреща. Само за един-единствен миг го зърна, но му се стори странно познат. Отстъпи шашнато назад, уплашен от озъбеното изражение пулещо се на няколко сантиметра от него и после всичко стана много бърво. Да кажем, че се хързулна грациозно на опиканото. Шамароса си кратуната в пода и припадна. Въх, какъв ден само. А беше едва първият от наказанието.

Имаше нещо гнило в Дания!
Определено имаше такива подозрения още откакто влезе и не бе удостоен дори с поглед. Знаеше, че Азирафел не е някой, който би те игнорирал току-така. Но какво получаваше той сега? Тотален игнор.
- Какво по дяволите...Ехо ли има тук? – измънка в недоумение, когато чу ангела почти да му повтаря думите. Трябваше му време да загрее какво въобще се случва, нали не беше толкова интелигентен, а по-скоро руски реотан.
Хиляди прашни листи полетяха в пространството и Кроули размаха ръце в див ужас. Необуздана кихавица, примесена с кашлица го облада като демон – вярваща девственица. Почти не осъзна, че е изпуснал дружката си и хукна към изхода от това проклето свещено място. Почти се търкаляше като кълбо прежда по стълбището, но някак си оцеля и слънцето стовари изпепеляващите си лъчи отгоре му.
- Ква е тая жега?! – изпръхтя като кон, току-що прекосил пустинята Гоби. Изведнъж се усети, че сетивата му ставаха все по-лабилни и..човешки. И това не му харесваше. Ама изобщо. Отново опита да извърши някой трик, но щракането с пръсти не показа никаква реакция. Освен тази, че го заболяха кокалчетата.
И таз добра, къде се беше дянал този Азирафел, ако въобще беше той.
Кроули открехна вратата на любимата му сладкарница. Сигурен бе , че ще дойде тук да яде любимите си палачинки. Познаваше го толкова добре, но не се усещаше колко е нездравословно това за един демон.  Камбанка закънтя в ушите му и както казваха хората „това му изкара ангелите“. Смехория беше този израз, но си пасваше на ситуацията.
- Каква е тая дандания, бе?! – възропта срещу отвратителния шум, който външност отдавна бе спрял навсякъде, но не и в главата му. Накрая вдигна брадичка и фокусира закачената камбанка на вратата на заведението. Присви очи и откачи това проклето малко нещо, което му се присмиваше отгоре. Изхвърли го през стъкления прозорец, който по пътя на физиката сериозно пострада.
Спусна се стремглав напред, пращайки грацията си по дяволите. Или по-скоро тялото му не го слушаше както преди. А уж си беше същото полу-смъртно тяло. Честно казано не искаше да гадае какво му има. Преди време бе склонил Азирафел да му даде малко безопасно съхранена светена вода като застраховка, ако се разчуе за тяхната връзка и ги погнат. Да, за Кроули беше фасулско да сложи край на живота си. Просто трябваше да се добере до сейфа си, където пазеше термоса със светената вода.
Но първо искаше да разбере дали онзи е още жив. Забеляза масата, на която беше седял. Останалия пълнеж от палачинките, омацан върху чинията. Само чревоугодника не се виждаше. След като поседя за минутка на същата маса, потропвайки нервно с пръсти, демонът се присети за едно възможно местоположение, макар и да не виждаше логика да го открие точно там.
- Там ще е! – каза под нос като се изправи и събори нещо от бързане. Крайниците му все повече се инатяха на заръките му. Единствено демонския му нюх все още се държеше. Откри Азирафел точно в тоалетната.  Е, първо влезе в женската, защото все пак нямаше идея коя си е избрал приятеля му, но след като бе прогонен доста грубо с писъци и остри женски обувки, се укри в мъжката тоалетна, където откри съратника си.
- Ехо! Азирафел! Земята вика... – блещеше се насреща му, почти крещейки ту в едното ту в другото ухо на ангела, но по всичко личеше, че беше невидим за полезрението му. В същата минута по-голямо притеснение  и от това го разтресе като разгонена маймуна - круша.
Отражението му в огледалото се беше променило. В миг заряза опитите да получи внимание и се доближи до мивката, където огромното огледало го бе отразило с шоколадови очи, в които сякаш се лутаха кехлибарени пламъчета. Яркожълтите му змийски очи ги нямаше. Очевидно бе загубил и гените си на студенокръвно. Боже опази! Нима...се превръщаше в човек? В тези съвсем крехки и жалки смъртни твари... Всъщност имаше хора, които адмирираше за постиженията им и всичко, което бяха. Но малките изключения като Фреди Меркюри и Брус Лий не можеха да изтрият моментния шок от ума му. Не бе предполагал в какво всъщност се корени наказанието за това да се сдружиш с ангел...да спасиш ангел... Сдоби се с комплект „пълно преебаване“ на промоционална цена.
След като сърцето го заболя да се звери в променения си напълно човешки облик, извърна печално фигура и се блъсна в Азирафел, който бе зает да се мъчи по малка нужда. Катастрофата завърши с картинка, чието описание деликатно ще пропуснем.
- Мамка му, Азирафел! – задави се в опит да въздъхне драматично. – Защо не ме спря да извърша тая глупост?! Дейба...
Продължи да мърмори. Къде да мърмори, къде да ругае и ония горе и ония долу, че и тежикя като кит Азирафел, който едва домъкна до апартамента си в покрайнините на града. Адските изчадия му бяха конфискували дори готината кола, а това си беше просто земно возило, което нямаше нищо общо с издънките му. Но ето че всяка глупост взима и невинните си жертви.
В този ден хората се нагледаха на вонящ на телесни течности припаднал човек, почти носен от неуравновесен червенокос мъж, дето не можеше да върже 1 изречение на един и същи език. Нещо в мозъка му даваше на късо и оттук насетне всяко изречение бе смесица от каквито се сетиш човешки и извънземни езици. Разбира се, в неговата си глава той сляпо вярваше, че говори напълно разбираем и чист английски. Поне накрая май човеците в метрото го сметнаха за турист, който го е сполетяло някакво нещастие, докато пътува с другаря си.
***
Не че нямаше представа как се действа по човешки му, но реши че ще е интересно да изпробва нещата, които беше гледал по филмите. Ангелът се превърна в опитното му зайче. Но така или иначе все трябваше да го събуди, нали? Или да го приспи завинаги. Бог знае как щеше да му подейства ледената вода, под която го пъхна преди секунди...

Азирафел го гледа близо пет минути. Разучава го, все едно за първи път вижда уникално красива орхидея. Приближи се леко залитайки, присви очи, за да се концентрира и се зарея в лицето му. После се понадигна и дразнещо бавно вдигна ръце нагоре, сякаш щеше да отдава почит на някое божество. Пръстите му потрепваха при мисълта, че ще го докоснат. Постави хладните си ръце на лицето му. Не можеше да повярва, че Кроули се е материализирал пред него след толкова време. Този шанс не биваше да се изпуска.
- Значи сега мога да те ударя - Азирафел замахна и стовари изнежената си ръчица върху нищо неподозиращата буза на Кроули. Плесницата отекна греховно в пространството, а мястото подпухна и се зачерви веднага - Грешка! - мигом поклати глава съжалително - Не се получи правилно. Това трябваше да е юмрук - Азирафел загледа изучаващо ръката си и сви пръсти подготвяйки се. - Нека опитам отново... моля те...

***
- Не, не, не, това е глупаво. Всъщност аз съм си за бой. Заслужавам як пердах, задето се съгласих да участвам в нещо подобно - продължаваше да се вайка той. - Хайде, удари ме! За да сме квит - изпъна дебелото си вратле напред, затвори очи и се подготви да посрещне съдбата си.

***
Чувстваше се много зле от удара случил се във ВЦ-то на сладкарницата. Вероятно беше получил леко мозъчно сътресение. Когато пристигнаха, непрекъснато му се повдигаше. Веднъж обаче след като повърна, се почувства доста по-добре и живна значително.
- Колко време не сме се виждали? Два месеца, десет години, три века? - разхождаше се из помещението заключил пръсти зад гърба си. - Знаеш ли какво представлява еднодневното наказание? - поредицата му от риторични въпроси продължаваше. - Този първи ден се повтаря отново и отново. Знаеш ли колко пъти умрях през това време, в което не сме се виждали? Тцъ... А ти едва сега си станал смъртен. Едва сега! И идваш и ме каниш на палачинки - продължаваше да недоумява. - В кой момент точно трябваше да ти се зарадвам, че не разбрах? И кога трябваше да заподскачам и да те приветствам? Знаеш ли колко пъти умрях в този първи ден? Знаеш ли как усещат хората болката? Никога не съм можел да си представя. Никога не съм вярвал, че боли така. Никога не съм предполагал, че е възможно да ти се прииска сам да сложиш края. Ето това е вярата. Тя осъжда онези, които са решили сами да сложат край, а едновременно с това ти дава такова усещане за страдание, което да не си способен да понесеш. Забавен парадокс, не мислиш ли? Още нещо забавно е, че всичко в този свят се опитва да те убие. Върху мен падна полилей, удари ме ток във ваната, подхлъзнах се на бананова обелка. Най-голямото клише - усмихна се горчиво. - И всеки път се събуждах в моргата. Знаеш ли колко трудно се излиза от прокле... от ши... от тъпото малко хладилно шкафче? - въздъхна. - Наистина не мога повече - изрева той мелодраматично и падна на колене насред стаята. Три минути стоя така преди Кроули да му предложи да му даде други дрехи, за да се преоблече.
- Ъъъ, не отваряй там! - Азирафел се втурна с учудващ живец за прясно разстроен човек.
Разтваряйки вратичката на вградения си гардероб Кроули направи по-страшна физиономия и от онази от срещата им в тоалетната.
- Може малко да съм повърнал там. Какво, не е много. Половината изядени палачинки са си още в мен - оправда се той. - Не знаех, къде е тоалетната - извини се с поглед на изгубено кученце. - Е, какво ще правим сега? Имам предвид с положението ни, а не с гардероба ти. С него нищо не може да се направи. Имаш ужасен вкус за дрехи. Освен това дрехите ти миришат странно и има някакви кофти неща по тях прилични на полуразложени парченца от палачинка. Хей, - хрумна му идея - искаш ли да ти помогна да си избереш нови дрехи? Добър съм в това. Виж! - завъртя се около себе си, за да се покаже в целия си блясък. - Не искаш ли да притежаваш това? Стил, класа... - ново шест секундно, но много наситено мълчание. - Не! Добре. Е, какво ще правим по въпроса с наказанието ни? Мисля, че... - продължи да боботи той.

Боже, да го убиеш ли това шашавото, да го прегърнеш ли? Азирафел сега го гледаше с онази останала ангелска кроткост, след която ти оставаше само да завиеш от безсилие.

Беше се изпънал на кожения диван с привичната си респектираща грация и потъркваше мълчаливо бузата си. Още усещаше подобието на плесница, но сега бе останало само някак приятно парещо усещане. Масажирането на бузата му всъщност бе опит да се концентрира и да разбере нещо от това, което му говори Азирафел. Всъщност през повечето време само успешно симулираше изслушване. Мака ри да не изпусна нито една от думите му, съзнанието му продължи да блуждае някъде другаде. Всичко се бе случило като на сън. Едва сега осъзна, че най-сетне успя да го намери. След всичкото това влудяващо лутане.
Преглътна тежко няколко реторични въпроси, зад които прозираха явни обвинения. Не че Кроули с нещо му беше длъжен. Всичко, което бе сторил, бе заради приятелството им. И хубавите работи, и глупостите. Защото се случваше да му прищрака и да върши глупости. Нямаше да му прости, задето си помисли, че най-ужасното нещо може да бъде неговото наказание. Идея нямаше как си бяха играли с Кроули в дълбините на Ада, докато откликнат на желанието му да намери ангела и го пуснат на Земята. Не че им се беше молил. Просто им писна да го слушат, пък и разбраха, че той няма да се пречупи никога. Не и пред тях, нямаше намерение да им достави такова удоволствие.
- Обелка от банан... Класика! – отвърна със странно далечен и същевременно изчистен глас, сетне стрелна с поглед драматичния си приятел. Ама наистина все едно изпълняваше пиеса на Шекспир.
Интересно наистина какво ли си мислеше Азирафел, че е правил той през всичкото това време? Че е лежал край басейн с харем прислужници, които са му веели с паунови пера и са му поднасяли коктейли „Секс на плажа“? Наивен както винаги.
Сега, в тази напрегната пауза на драмата, сякаш беше време Кроули да си изплаче мъките. За да е всичко точно. Направо да запее някоя котешка опера, че да скрие шапката на Шекспир? Как пък не! Да не е луд, че да си признае истината. Тази, че през цялото време беше търсил него. Това дразнещо пернато, което вече не бе пернато и чак аурата му бе различна. Сега си обясни защо му бе отнело толкова време да го открие, когато се измъкна то Ада. Накрая от яд и отчаяние спря да брои дните. Имаше толкова непоносими моменти на безсилие, че тръшкаше тялото си в пода докато не направи голяма дупка. После пък щтракваше с пръсти, дупката изчезваше и той повторно се тръшваше с цялата си тежест и натрупан гняв. Всеки път, в който погледнеше тъмната и празна яма в пода, сякаш виждаше ренгенова снимка на сърцето си в момента. Сега, когато стана човек и успя да открие Азирафел, внезапно почувства в себе си да се пробужда непознато досега могъщество и сила. Осъзна, че точно защото стана човек, можа да открие другия. Нещо, в което всичките му демонски трикове не струваха. Но имаше и друго. Нищо от това не бе случайно.
- Азирафел... – промълви името му като че призовава Бог да го чуе. Надяваше се другия да се отърси от личната си драма за момент и да го чуе. – Знам някой, който знае как можем да премахнем наказанието си. – прозвуча сигурен в малко нелепото си изказване, но тембърът му бе нетипично сериозен и леката дрезгавост заплашително намекваше, че няма да бъде лесно да се стигне до отговора. В друга ситуация Кроули просто би потупал приятелски рамото на ангела и би му рекъл, че всичко ще е наред и ще се измъкнат от ситуацията, щом са заедно. Но сега дори не благоволи да се помръдне от глупавия си фотьойл. Винаги се чувстваше обиден за неща, които сам си беше изпросил в крайна сметка.
- Прочети това. – поде отново Кроули и въпреки човешкото си тяло, в момента излъчваше демонично присъствие. Или по-скоро такова на бомба със закъснител. Но сега нямаше време да се фокусира нито върху драмата на Азирафел, нито върху факта, че иска да му крещи по същия начин преди да го удуши. Поне вече беше тук, за да сложи край на живота му ако го помоли. Нямаше нужда от никакви бананови обелки, никакви полилей. Кроули бе предостатъчен.
Изправи се, за да му подаде малък къс хартия, леко пожълтяла от времето. Върху нея с прилежен стил нечие мастилено перо бе изписало кратко предсказание. Кроули наскоро бе открил стара кутия с купища запазени предсказания, които смяташе за безполезни хартийки до днес. Първото се сбъдна точно както бе. Макар и изреченията често да изглеждаха несвързано подредени и първоначално всичко да ти звучеше като някое странно хайку, когато се сбъдне, осъзнаваш какво е.
- Това е от предсказанията на Агнес Нътър. Последната вещица, която е била изгорена в Англия. Не смятах, че са оригинални, докато първото, което си изтеглих, не се сбъдна днес. Пише, че ще те намеря тогава, когато се отделя от „змийската си кожа“, това ще да е значело, че ще открия, щом се превърна в човек, като теб.
Изражението му в момента не криеше, че всичката тази гнила работа не му харесва. Ама никак. Тази проклета вещица от какъв ли зор беше писала за предсказания за тях? Точно пък за тях двамата. Не му се нравеше някой да го поставя пред свършен факт. Но сега като че ли това бе най-доброто решение. Да надникнат в „бъдещето“. Нюхът му подсказваше, че следващото, което ще изтеглят, ще им подскаже какво да правят. Как да с измъкнат от тази каша. Дори тогава ангелът да не е доволен и да продължи да мрънкалясва, Кроули навярно пак нямаше да го остави. Не можеше да си отговори защо. Може би точно защото единствено от него никога нямаше да чуе онова, което иска, а ще чуе само истината.
Огледа се за миг така, сякаш подозира, че стената може да слухти какво си говорят. Някакъв вид човешка параноя го погна и запрати пълзящи топли тръпки по дългия му гръбнак. Без да добави друго, демонът посочи на другия една леко отворена кутия, под чийто дървен похлупак се подаваше пожълтяла хартия. побутна ангела в нейната посока, за да си дръпне едно листче. Все пак беше негов ред, нали имаше зор да развали омагьосания си кръг.

Кроули не го удари. Не каза нищо. Не реагира. Седеше в креслото, но от лекотата, с която разполагаше преди не беше останало нищо. В миналото щеше да изглежда все едно е върху облак. Нямаше да се появи ни една гънчица върху ръба на костюма му. Нямаше да се поти. Да му никне брада. Да се усеща фината миризма, която излъчва тялото му. Значи правилно беше предположил. И на другарчето не му е било лесно през изминалото време. Кроули не беше от онези, които не отвръщат. Той винаги имаше какво да каже и направи.
Колко странно. Азирафел беше започнал да обръща голямо внимание на детайлите. Това беше в резултат на многото пъти, в които бе умирал. Част от комплекта развити качества нужни му, за да оцелее. Сигурно и на Кроули не му е никак приятно в човешката форма.
- Укриваше ли се досега? Предполагам и теб са те погнали по едно и също време заедно с мен - Азирафел приседна на облегалката на креслото. Малките капчици вода от косата му започнаха дразнещо шумно да тупкат по кожената облицовка в разрез с успокоителния му глас. Трябва да се отбележи фактът, че косата и голяма част от робата на ангела в немилост бяха мокри, защото Кроули още с пристигането го беше завлякал в банята и хубаво му беше омокрил кратуната, за да го освести. При други обстоятелства Азирафел би се осъмнил, че се опитва и да го удави, а не само да задържи главата му, за да не шава. - Предлагам да се напием със светена вода - трябваше да вземе мерки, за да извади Кроули от ступора. - Какво? Не ме гледай така изтрещяло. Не се опитвам да те убия, може би - доде малко несигурно, но после пак си върна увереността: - Сега си човек. А и да те убие, просто денят ще почне отначало. Не ти ли се е искало да я опиташ? Поне веднъж? - Азирафел погледна малката колбичка закачена на врата му. - Винаги ми е било интересно, каква е на вкус - размечта се.

***
Кроули го извади от унеса му. Взе подадения му къс хартия и съсредоточено срича десет мъчителни минути.
- Нали знаеш, че не съм по техничната част. Нищо не разчитам от това. Само дето събуди мигрената ми и сега главата ми ужасно се върти - ангелът в немилост извъртя очи на всички възможни посоки, преди все пак да съумее да се пльосне на все още топличкото място оставено от Кроули. Хвана се стабилно за главата, сякаш го беше страх, че ще я загуби. От усилието, от удара ли, но наистина много го болеше. Изпъшка раздразнено, но реши да не се оплаква повече.
- Какво, по дяво... ъхъм... кхъм... хммм... кхъъъм... трябва да значи това: ''Дорде не затворите кръга и не слеете небето и земята, не ще откриете вии пътя си обратно. Смъртта все тъй ще си ви навестява и болката ще бъде посестримата неизменна ваша'' - хлъцна изненадано, защото всъщност беше разкодирал текста и то при положение, че беше написан вероятно на старопатагонски и липсваше порядъчно парче от хартията отдолу. - Триста дяволи! - Вече не му пукаше, че приказва против святата вяра. - Какво става тук?

***
- Някакви идеи? - Азирафел се беше изправил и неистово обикаляше напред-назад в изблик на стрес. Не се знаеше как на него не му ставаше лошо от това бясно препускане, но на всеки страничен наблюдател би му се догадило. - Трябва да тръгваме - внезапно обяви той. - Забелязал съм, че ако се застоя за по-дълго на едно място, се случва инцидент. ''Първия ден'' също си има лимит. Ако прекалим, може да се наложи накрая да изживеем целия си живот като смъртни. Не, че нещо, но с теб едва ли някой друг би ни изтърпял тук на Земята.

Погледна го с една невероятно повдигната вежда.
- Че ти никога ли не си пил светена вода? – попита го с липса на любопитство. – Да, за какво ли ти е... – добави след малко. Навярно ангелите просто имаха задача да пазят тая глупава вода и да добавят святост, която е способна да умъртви един демон за милисекунди.
- Е, предполагам няма какво да губя... – промърмори след като видя странния ентусиазъм на ангела. Никога не би си и помислил да пие това..нещо. Но сега се усети крайно предизвикан. Не го беше шубе, никак даже. Поне опита да си повярва, преди да пъхне глътка от водата в устната си кухина. Небцето му за миг изтръпна от шока. В следващия момент Кроули подаде термоса на Азирафел и не успя да го задържи повече в себе си. Как се очакваше да преглътне това с мисълта, че е благословено? За него беше като да изпие доброволно хиляди микроби и бактерии, нещо крайно мръсно и отвратително. Вкусът на езика му бе нетърпим и вместо да преглътне, демонът изхвърли като вулкан светената вода, част от която се озова върху лицето на Азирафел.
- Да си призная... предпочитам балканска ракия!
***
Загледал се бе в обикалящия като махало на часовник Азирафел, като първоначално неистово го дразнеше, но внезапно и неочаквано това го накара да изпразни мислите си и да намери онова парченце, което търсеше досега. Спомни си нещо важно от много дни, в които бе отскачал задълго до Земята. Бяха 40-те на 20 век. По това време беше изключително нашумяло учението „Телем“, което според църквата бе нищо повече от поредния култ към Дявола. Основателя му беше Алистър Кроули, фамилия му адаш, нищо че демона нямаше фамилия. Трябваше да си признае, че му бе голям почитател и по едно време се бе присъединил към неговия култ. И си спомни, че беше чел в неговата „Книгата на закона“ за някакво сливане на небето и земята.
- Чакай малко... Сливане... – измрънка почти под носа си, сякаш имаше истинско прозрение в зародиш. Но изведнъж го удари неочаквано отрицание. Ей така от нищото, щом срещна погледа на ангела, очакващ да си състави мисълта, реши да се откаже от тази налудничава идея. Как се предполагаше да е това, никакъв шанс! Беше твърде налудничаво Пък и Азирафел нямаше идея в какви окултни организации се беше подвизавал Кроули, та по-добре никога да не разбираше. – Не, не, нищо! Фалшива тревога! Да излезем на въздух! На открито мисля по-добре! – засвири като аларма и се стрелна навън.
Никога не се беше чувствал по-човек. Лично той смяташе, че объркването бе присъщо точно на хората, затова сега можеше да се определи като един от тях. Но неговото объркване идваше от усещания и емоции, които не му бяха присъщи досега. Като срама например. Какво го беше прихванало преди малко, че не сподели за пикантните си наблюдения от „содомията“ на 40-те? Хората винаги му бяха били интересно явление, но сега, когато беше..каквото беше, имаше и друго различно. Спомените отпреди малко бяха породили странни усещания във физическото му тяло, но демонът хич и не се усещаше за какво точно иде реч. Навярно щеше да си обикаля цял ден с обезпокоително стърчащ чатал на панталона.
Още първите простосмъртни, с които засече погледи, забелязаха въпросната подутина и останаха на мястото си дълго време. Как му се искаше сега да има кола. Искаше му се старото му скъпо бентли да се върне при него! Несъзнателно дори приложи метода на пречупването на съдбата чрез волята си, който също бе научил от „Талем“.
Чу се еднократен поздрав на клаксон и какво да види, щом отвори очи – неговото ретро бентли, точно както го помнеше отпреди, сега стоеше паркирано на ъгъла.
- Не може да бъде! – едва прошепна и усмивка разтрепери устните му. После се превърна досущ в онази негова демонска усмивка на задоволство. Това чудо, или каквото там беше, за миг му върна увереността и той закрачи с носталгия към любимото си земно возило. Ръката му докосна бавно превозното средство, както често ставаше по филмите след дълга раздяла. Щеше му се този миг да продължи вечно. Вече минувачите щяха да си мислят че се възбужда от колата си. Можеше и да е по-зле.
Качи се в старата си любима и запали. Тази красавица си имаше трик, който само той знаеше. Това я правеше дори по-специална. Беше преживял толкова неща с нея и бе убеден, че и Азирафел я помни. Надали бе забравил шока, който му беше докарал с ненормалното си шофиране с превишена скорост. Нищо, че тогава бяха безсмъртни.
- Ти искаше да отидем някъде. Идваш ли? – подвикна на Азирафел. В тази кола щяха да са в безопасност. Просто го знаеше. Бентлито не го бе подвело нито веднъж през дългото му съществуване. – О, страхотно! – възкликна Кроули, като отвори жабката и видя старите си рок дискове. Какво щастие! Това наистина си беше неговата кола.
- Та какво беше...предсказанието? – поде отново належащата тема, някак разсеяно. Вече честно казано не му пукаше чак толкова. Или бе отново в етап „вдетиняване“. – Да слеем небето и земята, ама че простотия. – поклати глава, натискайки педала за газта. На Азирафел май не му се нравеше той да кара, явно си спомняше стреса от последния път. – Добре..Дори да кажем, че небето е Рая.. пак не виждам логика. Земята си е земя, няма как да значи нещо друго...нали? И какъв е този пусти кръг...Кръг, кръг, кръг.. Смешна дума, „кръг“. – продължи да фъфли, игнорирайки неудобството, което му причиняваше тази нестихваща човешка ерекция.

Откакто Кроули откри своята Дяволица, така Азирафел наричаше автомобила му, той не беше на себе си. Или не беше на себе си откакто пи от светената вода. Или май никога не е бил особено на себе си. Изглежда това беше най-точното. Както и да е. В момента Кроули му докарваше завидно количество нежелан адреналин.
- Внимавай! - Азирафел залитна и се хвана за бедрото на Кроули. Впи неистово пръсти там и след като се почувства добре, че му причинява същия вид притеснения, каквито и той на него, реши, че ще докопа и другата си ръка в бедрото му, за по-голяма сигурност. И без това беше изтърбушил вече седалката от стискане. Естествено в действията му нямаше нищо безопасно за живота. Напротив, бяха лишени от всякаква логика.

Колите се разминаваха с тях с бясно профучаване, звук от спирачки и луди квичения от клаксони. Сърцето на Азирафел се беше качило в гърлото. Ако вече не беше ходил до тоалетната и не беше и повърнал после, сега би го направил. Опс, не биваше да избързва със заключенията. Усещаше как пак му се додрайфа. Вдигна с усилие изпотеното си лице леко нагоре и с нисък гърлен глас изграца:
- Ако веднага не спреш, адово творение такова, ще се издрайфам в скута ти! - Реакцията беше по-бърза от предполагаемото. Автомобилът толкова рязко наби спирачки, че главата на ангела в немилост просто се забоде в чатала на Кроули. Той поседя известно време така, защото ръцете му все не успяваха да намерят изгубената си опора. Най-сетне изсумтя едно гневно: - Благодаря ти - след, което все пак повърна. Горките му палачинки!

***
И двамата чистеха остатъците от злополучните палачинки край пътя. Лицето на Кроули изразяваше: ''Не можа ли да изтраеш още три секунди? Точно бяхме пристигнали на мястото''. Азирафел не изчака още укорителни волности. Тръгна да влиза в сградата.
Тъкмо се обърна, за да повика Кроули, когато другият се извиси над него и ангела в немилост усети дъха му на врата си, но другото, което усети го притесни повече. Кроули не бе успял да предвиди, че Азирафел ще спре така непринудено и едва ли не се беше качил върху него в бързината. Азирафел погледна нагоре, пусна най-очарователната си усмивка и процеди през искрящо белите си зъби:
- Няма ли най-накрая да вземеш мерки за тази ерекция? Аз свърших тази работа още докато бяхме у вас. Да кажем, че в дрешника ти вече има още един вид моя телесна течност - завъртя очи непукистично. - Какво? Не ме гледай така! И без това нямаше повече да използваш тоя дрешник - поправи робата си и я поизтръска. - Буквално ми изкърти ченето напреди - размести челюсти и беше напълно сериозен. - Явно е страничен ефект от светената вода. Колко време мислиш, че можеш да издържиш така? - Раздразнението му растеше. Продължаваше да сменя настроението си през две минути, просто защото беше човек. - Ако не решиш въпроса в близките пет минути, вярвай ми, аз ще се заема, и ако те докопам, ще го откъсна. - Азирафел подкрепи думите си като вмъкна ръцете зад гърба си между двамата и пръстите му енергично зашаваха, показвайки какво биха му сторили. Естествено през цялото време той се стараеше да не привлича вниманието на случайните хора наоколо.

***
Даваше му кураж:
- Защо се отказа от идеята, която изказа в апартамента? Несигурен си. Никога не си бил такъв преди. Не започвай сега - шепнеше Азирафел застанал в полутъмнината до вратичката на тоалетната. Всякаква съобразителност му беше чужда, когато не ставаше въпрос за него самия.

Не разбираше едно. Какъв му беше проблема с чуждата ерекция? Нали не беше негова, беше си лично на Кроули, следователно той си отговаряше дали иска да си я задържи или пък не! Сега какво?! Не притежаваше права и над собственото си смъртно тяло ли? Прииска му се първо да го опознае по-детайлно, преди да предприеме каквото и да било действие. Или пък имаше вариант, в който просто изчакваше да стигнат до мястото, което все пак реши да покаже на Азирафел.
По последни данни култът от 40те все още намираше своите съвременни последователи, макар и практиките сега да се различаваха с едно или друго нещо. Може би детайлите нямаха никакво значение, може би отговорът беше тук? Силно се надяваше проверката да си заслужава, защото нямаше представа как ще реагира ангела на всичко това. За Кроули беше като пищно празненство на плътта и освобождаване на всички човешки страсти. Разрушаване на оковите на предразсъдъците, насадени от вярата в един бог. За демона всичко си беше в реда на нещата и той подкрепяше всичко извратено на тази планета. Или поне почти всичко, стига да намира някаква логика в него и изрично да не е свято. „Талем“ му беше като втори дом и макар времената да се меняха, едва ли сега щеше да му се стори различно.  
***
Лапите на досадния ангел го принудиха да намери място, където да свърши работа, за която побратима му беше по-загрижен от самия него. Изрично му забрани да говори и наднича, но уви, сякаш си го каза на оня работа. Ерекцията му пък очевидно не подлежеше на смъртната логика, защото тази проклетия отказваше да се подчини на волята му и си стоеше гордо вдигната като ръката на Статуята на Свободата в Америка.
За момент си помисли, че му се вижда края, но в същата тази секунда Азирафел реши да си отвори плювалника. Ама как искаше да го зашлеви зад русата тиква. И всъщност го направи, нищо че в съзнанието си вложи повече сила и го запрати чак обратно в Небесата.
- Казвал ли съм ти, че си много, ама много зле?! – изтръгна се като тихо съскане измежду зъбите му. Нищо, че бе изгубил змийските си характеристики. Все още можеше да съска, било то не дотам правдоподобно.
- По въпроса.. – зачекна, като си обу обратно панталона и излезе от кабинката, тръшвайки вратата в муцуната на пернатия. - Не съм се отказал, но идеята ми е малко дълга за обяснение, така че... – направи своенравна пауза, повдигайки вежди в съмнение. – Реших направо да ти покажа. Затова и те доведох тук. Но първо ще трябва да стигнем до 12-тия етаж. – показалецът му се стрелна нагоре.
В асансьора използва възможността да го просветли за някои неща. Като това, че щеше да се сблъска с нещо като магьоснически култ, който почита някакъв бог-земя и богинята-небе Нуит - великата майка, източникът на всичко.  Тъй като човекът е създаден след Небето и Земята, според тях всеки един човек е ключ, който носи в себе си даден елемент от двете половини и за да се освободи от тялото си и да намери своя дух, той трябва да се слее с подходящата си половина. На това място, „Талем“ се търси въпросното „освобождаване“, пътя до духа и отвъд видимото. За Кроули просто игнорират нещата, които  им крещи разума и вникват в нещата, които им шепне сърцето. Полудяват по този начин, за да не полудеят по „другия“. Не че и двата начина не биха ги вкарали в лудницата, но този поне им позволяваше да водят скъпия си двойнствен живот – да са все така ползотворни в работата си, в брака си и прочие неща, дори да ги мразят. Желанието да намериш себе си и да принадлежиш някъде според Кроули достатъчно оправдаваха всичко, което се откри пред очите им на дванадесетия етаж.
Скоро след като пристъпи и каза някакви кодовия поздрав „Любовта е законът“, „портиерът“ ги пусна и той си се почувства като у дома. Бяха сварили доста развратен ритуал, но не мислеше, че ангела има нужда някой да му закрие очите.
- Ако очите ти запарят, може да ги завържа с това. – рече с пиперлива усмивчица, като вдигна една дантелена панделка от земята и я размаха демонстративно пред зейналата уста на Азирафел. Често се ползваха за ритуалите. За да блокират ненужните сетива и да отприщят силата на невидимите усещания.
- Та..Теорията ми беше, ако изобщо има връзка с „Талем“... – започна да се обяснява демона, но току-така бе прекъснат от висшия жрец. Не помнеше дали го познава отпреди, или просто другия дочу, че бе запознат с нещата тук. Затова и реши да го прекъсне.
- Дошъл си тук с причина. –рече му спокойно, запазвайки налудничаво потайния си вид.
- Разбира се. Кой би дошъл без такава? Тъкмо щях да я обясня на приятеля ми...
- Не е тази причина. Силата е в теб и чака да бъде освободена! – и казвайки това със спокойствието на йога инструктор, ръцете на  жрецът се разгърнаха от двете страни на еректиралия му член, описвайки невидим кръг.
- И ти ли? Казах, че ще почака още малко... – смотолеви Кроули и опита да се върне към обяснението за прочетеното в „Книгата на закона“.
- Ти стоиш пред пропастта, но докато не се изправиш пред източника на срама си, ще останеш затворник. – продължи да го прекъсва жреца и очевидно нямаше да спре, докато не го включи в някой частен ритуал за освобождение.
Защо днес всеки така се вълнуваше от ерекцията му? Сякаш всички на тази планета щяха да свършат заедно с него.
- Добре, нека изясним нещо! Това не е източникът на срама ми, ясно?! –  изви вежда в очакване на малко разбиране или принудително съгласяване. Бог знае в каква оргия щеше да се озове след малко. Може би единствения му страх бе, че ще му хареса. Какво правим тогава? Не искаше да му хареса това чуждо тяло с тези чужди усещания и накрая да не може и да не иска да се върне обратно към себе си. Той бе наблюдател и изкусител. Работата на един демон като бе да тласка хората към този и друг вид освободени антибиблейски действия, а не да участва в тях. Но и се бе убедил, че ерекцията му нямаше ад изчезне само с негова помощ, а далеч не искаше да доверя новата си придобивка в ръцете на Азирафел. Дилемата му беше твърде тежка, за да я обмисля.

Залисан от жреца, на Кроули му трябваше доста време, за да осъзнае, че от Азирафел няма и перо даже. Ни бял косъм. Нада. Всъщност ангелът в немилост беше повлечен в тълпа преминаващи старлетки почти веднага. После беше набутан в неизвестно нему помещение и принуден да изпие чаша абсент. За човек, който никога не беше пил каквото и да е, натъртвам на думата човек, откри, че също и не носи на алкохол. Определено първият му път, щеше да е и последен. За сметка на това пиянството му го правеше непоносимо развратен към женското внимание. В замъгленото му съзнание обаче все още се мяркаше нещо свързано с това, че има по-важна мисия в момента от тази да губи девствеността си. И щом усети няколко ръце насочили се към най-свидното му, той изквича в мрака, свлече се от стола и запълзя в тъмното, дирейки стена и изход.

Кроули! Намери го също така пълзешком в голямата зала. Просто му се виеше свят. Няколко пъти му настъпаха ръцете, докато се провлачваше и оглеждаше краката на всички присъстващи, за да го познае по обувките. Стигайки до тях само дето не ги разцелува от радост. Пипна ги за кадем и бавно и славно започна да се набира нагоре. Почти успя да изхлузи гащите на демона в немилост. Мина покрай въпросната ерекция събрала елита на сектата, заобиколи ръцете на жреца и гушна Кроули през кръста все едно е годеницата му. Нямаше кофти намерение, просто трябваше да се задържи някак прав, а краката му се огъваха. Затова трябваше да се лепне за него и да не пуска.

Усети топлината в тялото му да се покачва. Ужас, и от тази дрога ли човек се възбуждаше? Или хората постоянно си ходеха натопорчени? Или само мъжете? Изпъшка ядно:
- Въпреки, че изпразних пълнителя наскоро от всичкия този мед наоколо, махалцето ми започва пак да става палаво - в тишината разразила се с казуса на Кроули ще я бъде ли тази ерекция или не, думите на Азирафел отекнаха като сватбена камбана. Азирафел изцъка с език, събра малко вътък в краката си и извади своята походка тип денди, за която не беше предполагал, че съществува. Под липсата на всякакъв съпровод наоколо, разхвърля страстоубийствени флиртуващи вибрации, опитвайки се да замаже изцепката си от преди малко. - Начи - отвори той уста във възхита, - може спокойно после да ме оставиш тук. Нямам нищо против да бъда покварен малко тази вечер в случай, че не успеем да си върнем ранговете - облиза се. - Всичко, което стане в момент, в който сме в немилост, не се брои - в думите му имаше логика. Смахната логика, но логика. Докато другите решаваха съдбата на Кроули, той щеше да пийне още едно. За кураж. Все пак нещата бяха важни и имаше нужда от смелост.

***
Ако някога преди някой беше казал на ангела, че ще се държи като отявлен женкар, само щеше да му се изсмее. Нещата обаче наистина се променяха, когато станеш човек. Азирафел беше впил тлъстите си пръстчета в ръба на бара, беше награбил загадъчна брюнетка в яркочервена рокля и отказваше да мръдне, докато Кроули не го извлече декламирайки, че частната сбирка, на която отиват е още по-интригуваща. Азирафел с нежелание се изтръгна от ближещата ключицата му красавица и се остави на шепнещия в ухото му като обсебен Кроули да го отведе. Все пак погледът му неминуемо показваше, че напуска с голяма неугода, пометен от мощната енергия на Кроули. Тъмната страна беше взела превес. Пфу.

***
- Можеш да се гордееш с мен. Не позволих на никой да ми посегне трайно. А така ми се искаше - ухили се глуповато. - Знам как да се отбранявам. Три пъти започвах курса по самозащита. Мога да викам, ако се наложи и да падам безопасно - продължи да бръщолеви. - Тялото ми реагираше, но някак не приемах това за редно. Хората имат някакъв инстинкт, който ги кара да искат да усещат телата си - въздъхна дълбоко. - Странно е, но единственото тяло, което искам да усещам в момента, е твоето - беше хванал Кроули отзад за гайките на панталона и се влачеше след него по коридора, залепен като дъвка за съпротивляващата се фигура. След похотта, която го беше заляла, сега беше ред на това да бъде лигав и обичлив до степен да го нариташ. Беше му приятно да усеща топлината на Кроули и опората на широкия му гръб. Хубаво е да имаш приятели. - Не знам каква е тази работа с въпросната половинка и бла-бла, за които ми плещеше на идване, но да не вземеш да ми се разнежваш. Достатъчно е, че един от нас в момента е такъв. Да знаеш, че не участвам в ник'ви сливания ни на дух, ни на тяло. Ахъъ - размаха ръце. Получи настръхване по целия гръбнак, дори само при представата. Азирафел никога нямаше да си признае, но той уважаваше Кроули. Възхищаваше му се за несломимия дух. Често му се искаше да притежава твърдостта на характера му, въпреки че за неговата работа той не би бил подходящ. Но изправен пред реалната ситуация да може да се почувства за миг на мястото му, той се изплаши от властта, която би му се предоставила. От свободата да изследва себе си, имайки почти неограничени възможности. Продължи да се защитава. - Може да съм пиян и май надрусан, но съм убеден, че не мо'е това да е начинът. Баси, езикът ми започна да изтръпва. Шега пъф шъфшем за'очнах да фъфля. Ама к'фо е т'фа?

С Азирафел никога не можеше да ти е скучно. Привличаше неприятностите като с магнит. Ех!