(e)motionless. (незавършено)

Donghun Lee написа:

Бяха минали дни. А може би седмици. Или пък бяха месеци. Донгхун нямаше ни най-малка представа за това колко курса часовникът бе направил, отмервайки отровното време, считано от момента, в който кракът му за пръв път бе стъпил в това мизерно таванско помещение, където единствената му компания бяха изгладнелите плъхове, биещи се до смърт за всяка трошичка сух хляб, останала от минималната дневна дажба на корееца. Беше тъмно като в рог, което обикновено не му беше проблем, ала бе прекарал на това място, лишено от светлина, толкова пагубни часове, че вероятно ако някога онзи полицай го освободеше, очите му щяха да изгорят - ако естествено не залинеят дотогава. Въздухът в помещението бе застоял, което причиняваше болка на белите му дробове, а никотиновата му зависимост изгаряше цялото му тяло, блъскаше се във всяка негова клетка, викаше, риташе и крещеше да бъде утолена. Устните му бяха напукани и изсъхнали, а кожата му - мръсна, суха и толкова чужда нему, сякаш бе облякъл дреха, която далеч не му беше по мярка. Стягаше го, заплашвайки го да го задуши, да го остави да изгние в това забравено от боговете проклето място, да изпие от него всякакво подобие на живот, което бе останало. Духът му се беше пренесъл някъде далеч от мизерния плавателен съд, който Хуни наричаше свое тяло, а мозъкът му щеше да експлодира всеки момент, да изостави собственика си до момента, в който щеше да се побърка по всеки възможен параграф. Гърлото му гореше, сякаш стотици нажежени кинжали бяха опрени в него и прорязваха всяка част от гръкляна му, късаха гласните му струни и всеки крясък, който прокурорът желаеше да наддаде, се превръщаше в просто изтерзан шепот, ако изобщо успееше да се изтръгне от дробовете му, в които всяка алвеола се пукаше като мъничко мехурче, докоснато от остра карфица. Сърцето му беше като стиснато в безмилостен юмрук, който не щадеше силата си; разкъсваше се и се разпиляваше, съхнеше като цвете, имащо нещастната съдба да бъде изложено пряко на жежкото лятно пустинно слънце и да бъде лишено от всякаква милост и благодат. Точно това се случваше и с цялото съществуване на И Донгхун - бавно вехнеше под натиска на малкото похищение, скроено му от съюзника на Триадите, за когото идеята да го превърне в своя секс роб звучеше милион пъти по-примамлива от това просто да го погуби. Явно бавното мъчение беше най-сладко и изпълваше клетките му със задоволство и лично удовлетворение от това, което постигаше и начина, по който сръчните му ръце рисуваха тази красива трагедия, в която И бе нещастно потопен.
Но не можеше да скрие, че в цялата история имаше нещо красиво, което караше изнемогващото му сърце да трепка от вълнение всеки път, когато голямата метална врата се открехнеше, а през нея влетеше онзи негов порок, върху чийто гръден кош кореецът желаеше да постави ръка, ала грозните ръждиви вериги го спираха. Желаеше поне веднъж да бъде този, чиито ръце да се спускат по нежните извивки на насилника, затворил го в катранената клетка, чиито граници може би никога нямаше да бъдат престъпени. Ала нещо в него някак искаше да се върне тук отново, когато неговият съдбовен миг настъпи, а металният ключ, отговорен за неговото пагубно робство, го освободи от стягащите ръцете и краката му белезници. Дори да искаше да вика, да рита и да потроши всичко в това място; да иска всяка празна или пълна стъклена бутилка от алкохол да бъде разбита в сивата прашна стена, а стъклените парченца яростно да се забият в кожата му и да издълбаят в нея спомена за изживяното на това място, И Донгхун не можеше да отрече, че досега не се бе чувствал толкова жив. Беше твърде инертен за самия себе си. Твърде капсулиран в своето малко Утре, забравяйки, че истинският миг всъщност е Днес. Че не може да предначертае бъдещето си, ако най-напред не оправи глупавото си, оперирано откъм тръпки настояще, за което той далеч не се грижеше, а по-скоро се носеше по течението като пълен глупак - без да мърда пръста си, а просто надявайки се парите, които трупаше, да му изградят живота такъв, какъвто той сам не желаеше да го направи. Ала тези проклети хартийки не означаваха нищо. Нищо не можеше да му помогне, ако той сам не си помогне. Не можеше да очаква някакви проклети мръсни йени да му скицират картата на съществуването, ако той не решеше да се възползва от тях умело. Както не правеше. Защото беше неосъзнат. Защото не правеше нищо, за да подобри това, за което копнее; да изгради със собствените си ръце такъв свой вътрешен свят, за който да разказва на внуците си след години. Не се вълнуваше от нищо, сякаш всяка негова емоция индивидуално бе изтръгната от своето място, изхвърлена в далечна вселена, до която Донгхун никога нямаше да я докопа. А тази негова апатия подкопаваше вълненията, за които умът му така копнееше.
Затова всяка малка мистерия, всяка непредвидима изненада, която Си криеше в дланта си, караше леденостудени тръпки да се спуснат по полуголото хладно тяло на прокурора, изпивайки го жадно и карайки всеки хладен пламък под кожата му смирено да гасне, оставяйки след себе си само дим и скръб. Побъркваше се. Ако можеше да сложи ръка на сърцето си, щеше да се закълне, че демоните в главата му жестоко се преплитат един в друг, формирайки диамантена спирала, която се отърваваше с лекота от всичко, позволило се да се изпречи пред нея. Всяко стъкълце в ума му се разбиваше, а устните му, жадни за вода, с нетърпение очакваха поредното грубо докосване, което в предполагаемия край на деня можеше и да получат, ако господарят му беше в настроение за своя малък жалък роб, влачещ се в краката му и надяващ се на мъничка капка от поредната непозната нему емоция, с която да гости тялото му.
Сякаш преди не беше виждал живот, а в смъртта и прахта намираше своята златна монета, която като луд бе преследвал, задъхан и отчаян. Без да знае, че всичко всъщност е толкова близко и просто, а в същото време - толкова сложно и далечно
Металната порта се отвори, а течението, което се разнесе из помещението, накара някога скъпата, ала сега изпокъсана, негодна дори да бъде наречена парцал, риза на Хуни да се развее. Тъмният му поглед се стрелна към силуета, проправящ си път към средата на стаята като сянка. Крайчецът на напуканите му, някога меки и розови, устни едва забележимо се изви в някаква пародия на усмивка, а безброй много иглички убождаха кожата му на всички места, до които китаецът бе имал достъп. Забиваха се все по-надълбоко, което накара измъчен глух шепот да се изтръгне от дробовете на И, чиито очи внимателно проследяваха всяка стъпка на похитителя му.
- Значи все пак... се сети... за мен. - каза може би щастливо. Беше му трудно да разграничи емоцията, надигаща се под стомаха му. Гласът му беше съвсем тих, сякаш похитеният беше изгубил своя трейнинг да говори. Дори не знаеше дали ироничните му, ала в същото време болезнено искрени думи бяха достигнали до Фън, или бяха намерили удобно място някъде около босите крака на корееца. Пулсът му се ускори рязко, а нещо в ума му отново се надяваше кукловодът да дръпне всяка сребърна нишка на своята малка парцалива марионетка, която не можеше да направи много неща, освен да поиска още и още от динамичните движения, които можеше да направи под въздействието на командите, раздавани от полицая и на които той трескаво се молеше сам на себе си да се подчинява.

Xi Feng написа:Стъпките му отекваха глухо по дългия тъмен коридор. Изправената му стройна фигура като че се движеше като призрачно привидение, с изящната лекота на човек без съвест. Поредният скучен работен ден. Поредните наркотици, липсващи от хранилището за доказателства. Поредният уволнен полицай, подло натопен от Си. Сам не помнеше кога се превърна в това чудовище. Бяха изминали години, в които немотията и противната мизерия в крайните квартали на  Хонг Конг го бе задушила и принудила на открие друг изход. Единственият възможен тогава. Съжаляваше, че бе похарчил последните пари на покойните си родители за да учи в полицейската академия. И за какво? За да спира движението и да сваля котки то дърветата по цял ден? За да не може дори да измъкне брат си от решетките, нито да си позволи месо. Единственото, което полицията имаше на своя страна, бе законът. И то закон, който не означаваше нищо в този престъпен град. Закон, който така или иначе бе потъпкван. Естествено, че щеше да избере парите и свободата да прави каквото пожелае с тях.  Подозираше също и че това така ще го заслепи, че ще забрави за обещанието към брат си. Така и стана. Вече нищо, освен насладата от манипулирането, не му носеше удоволствие. Мамеше всичко и всеки и бе изгубил онази истинска част от себе си, чието изражение излъчва някаква истинска емоция. Погреба всичко заради проклетите пари, но и с тях не можеше да бъде щастлив. Трябваше му тръпка. Затова и не спираше да я търси. Жадуваше за нещо само свое. Нещо над което да властва не чрез парите си. Нещо, което сам да пречупи, сам да накара да се подчини на волята му. И усещането в онзи дъждовен ден не го подведе. Точно когато бе напът да сведе мисията си до край и да пръсне крехкия череп на И Донгхун, пръста му трепна от вълнение и той го свали от спусъка.  Взира се в това лице няколко минути и още тогава в представите му се заформи фантазията, която по-късно щеше да превърне в реалност. Същата вечер причака корееца пред дома му и го притисна марля, напоена с хлороформ към устата му.  Другият се събуди в таванското помещение на Си, намиращо се в тайния му апартамент в Хонг Конг, който бе наел с фалшиво име. Всъщност целият му живот бе един фалш. Си Фън отдавна не съществуваше, но му вършеше работа пред света. Всички го познаваха  като миролюбивия, справедлив и решителен лейтенант Си Фън, който скоро щеше да бъде повишен в капитан. Актьорските му заложби му позволяваха с лекота да бъде какъвто другите пожелаят. Беше като илюзионист, който караше публиката си да вижда това, което той реши. Беше хитър и прикриваше всяка следа към себе си, всичко, което би го уличило в нещо лошо или би го свързало с престъпния свят. Той бе перфектния пример за корумпирано ченге, което никога няма да бъде изобличено. Хонг Конг беше пълен с такива като него, но никой не достигаше неговата висота. Останалите корумпирани като него никога не биха отгатнали, че именно Си Фън е в същия бранш и действа за Триадите. Сякаш някакъв вътрешен инстинкт му шептеше всичко. Кога та се усмихне. Кога да заплаче. Кога да остане равнодушен. Кога да говори и кога да замълчи. Познаваше хората така добре, че винаги бе една крачка пред тях. Знаеше, че точно онзи полицай ще отчете дрогата в хранилището за улики и знаеше точния момент малка част от нея за се озове в дома му, а останалото да бъде продадено то дилър на Триадите. Прецизността му м бе дара това ново име – Уей Ин, Орела (букв.Прецизния орел). Това име скоро звучеше престижно дори за главата на Триадите, който все по-често му доверяваше важните задачи. За Уей Ин нямаше незначителна работа, имаше само незначителни хора. Точно като това крехко мишле, чийто жалък живот бе решил да пощади. В замяна другия щеше да утолява глада му с всяко свое стенание, с всяко пречупване на волята, с всяко изтезание, което Си щеше да му причини. Щеше да бъде само негов. Нещо негово, което сам щеше да извая чрез инструментите на болката.
- О, добър вечер лейтенант Си! Тежка ли беше смяната? – посрещна го баба Мин, която живееше в съседство. Старицата неотдавна бе изгубила единствения си внук и бе останала сама. Оттогава винаги чакаше Си Фън да се прибере и да му даде шише от домашното си мляко и палачинки с овесени ядки, които сутрин продаваше на една малка сергийка. – Вземи, момчето ми, ще ти трябват сили за утре! Вие полицаите сигурно нямате време да се храните добре. Вземи!
- Благодаря, г-жо. Много сте мила. – пое торбичката от изнемощелите ръце на старицата със смирена усмивка.
- Не, не, аз ти благодаря! Благодарна съм, че дойде толкова бързо онзи ден и прогони лошия крадец от вкъщи, този нехранимайко!
- Просто си вършех работата. – отвърна с топла усмивка, в която се четеше плашещо реалистична искреност.
- Не бъди скромен! Хайде, прибирай се да хапнеш. Трябва да събереш сили за още добри дела!
- Ще го направя. Благодаря отново за млякото и палачинките. Няма по-хубави! – целуна ръцете на старата дама, която остана още малко на прага, впила сърдечен и радостен поглед в него. Амплоато му на доброто и справедливо ченге изгледаше така реалистично, че никой не би се усъмнил. Скромността и топлотата, която излъчваше пред останалите, понякога сам не съзнаваше как го прави, след като нищо то това не беше истинско, нито му беше присъщо. Похапвайки сладко-сладко от палачинките, в съзнанието му гореше споменът за новата му придобивка. Бяха изминали около два дена, откакто не се бе качвал горе. Имаше твърде много задачи, а и нямаше да навреди да остави играчката си да се запита дали ще има честта да го зърне отново. Подсмихна се едва забележимо, отпивайки от подсладеното с мед домашно мляко. Погледа вечерните новини, където се разнасяха новините за достойната проява на лейтенант Си Фън, разкрил корумпирано ченге, откраднало дрога от хранилището за улики. Самият Си Фън бе отказал да даде изявление по телевизията и с това рейтингът му на скромното и добро ченге бе скочил стократно. Той реално не ламтеше нито за парите, нито за славата. Просто се радваше на чуждото нещастие. Това го караше да се почувства жив. Радваше се на свободата си, докато отнемаше чуждата. Само така можеше да я усети и оцени подобаващо. Загаси телевизора и този път се качи по стълбите нагоре с полицейската си униформа. Без друго утре щеше да получи нова. Винаги можеше да оправдае, че е трябвало да я изпере и не е изсъхнала навреме. Преди да отключи тежката звукоизолираща врата, свали шапката си и прокара дълги пръсти през косата ти, изглаждайки я назад. Така нищо нямаше да се пречка през очите му, докато попива всеки чужд трепет. Върна обратно шапката си, допълваща полицейската униформа, която подчертаваше високата му стройна фигура с изящната си изработка. Двата позлатени медала за храброст присмехулно красяха лявата част на гърдите му.
Пое дълбоко въздух, сякаш за да изпълни дробовете си с мириса на отчаяние и страх. Това таванско помещение бе сякаш отвъд времето и пространството. Тук не важаха онези смешни хартийки, които навън можеха да ти осигурят охолен живот и всичко, което пожелаеш. Не. Тук бе студеното и мрачно владение на Уей Ин и само той единствен бе негов господар. Чуваше се само неговата дума. Изпълняваха се само неговите заповеди. Тук той можеше да даде воля на въображението си, да бъде чудовището, което се усещаше отвътре. Тук оставяше звяра, дремещ в него, да се вихри на воля. Да поеме мириса на трепереща крехка плът, да прекърши чуждия дъх и да го изсмуче. Да обладае чуждото тяло и чуждата душа, жигосвайки ги със своя тъмен отпечатък.  Днес дори остави вратата след себе си леко открехната, за да поради на мъченика си сладката малка надежда. Илюзията за потенциално бягство, която щеше да засили по-късно.  
- Не е само това. – промълви с лека ехидна усмивка, привеждайки се към играчката си. – Днес е специална вечер. - Остави плътните си устни да шептят на сантиметри то неговите, докато повдигаше с показалец брадичката му. Усети как другия веднага настръхна и поиска отново да чуе стоновете му, виковете му да спре, да го остави, а сетне молбите му го да продължи и да го накара да свърши. Първият път горкото прокурорче не издържа и десет минути, но постепенно методите на Си Фън му позволяваха да изпитва тази жажда много по-дълго време, докато накрая сам не започнеше да се моли на своя поробител да го освободи. Хората всички до един бяха покварени и омърсени в същността си. И всички те имаха нужда от някой, който да им покаже колко могат да пропаднат. Сега Си Фън отваряше вратите на Ада пред тази невинна душа и щеше да й разкрие нейната истинска същност. Подпря до стената едно голямо огледало, в което щеше да накара своя Донгхун да види собственото си изражение. Когато му се замоли за още, когато запъхтяното му потно тяло, напълно завладяно от страстта, се замоли на своя господар да го свърши. Искаше сам да го види, за да разбере.
Запали цигара, отново изправяйки фигурата си. Веднага отрази реакцията на окования. Той протегна шия с парещ в гърлото копнеж да вкуси същата тази цигара. Да я постави между пресъхналите си устни, да дръпне с все сила никотина в дробовете си. Погледът му стана молещ и готов ан всичко за една единствена дръпка. Китаецът се усмихна, не както преди. Плашещо топла грижовна усмивка озари лицето му и подчинения му застина в тих ужас. Да, той нямаше право да иска нищо от него, а само смирено да очаква да му се даде. И едва когато получи нещо, едва когато му бъде заръчано, тогава да се моли за още.
- Помниш ли... – прошепна, сетне отново се приведе към измъченото лице насреща. - ...как трябва да ме наричаш? – разтвори устните му и издиша в устата му задържания никотинов дим от последната си дръпка. Другия почти се задави но видимо опита да потърси дъха му за още. Насилникът му се отдръпна навреме и го погледна осъдително, разхлабвайки вратовръзката на униформата си. – Забрави ли вече...? – попита, вменявайки му вина. – Не трябва да забравяш това!
Пое дълбока дръпка от цигарата и отново вкара дима в чуждата устна кухина, но този път стегна врътовръзката си около тънката шия на Донгхун. Димът се заклещи болезнено в гърлото му, задушавайки го с краен недостиг на кислород. Видя как очите му почервеняха от шока и тогава прошепна в ухото му „Господарю“. Когато разхлаби хватката си и другия се преви на две от кашлица, Си Фън му даде на пие глътка вода от шепата му. Точно като някое малко улично кутре, оставено на произвола.
- Няма ли да ми кажеш нещо сега? - попита със същия миловиден поглед от преди малко, в който все пак проблясваше режещата искрица лудост и жажда за доминиране. От почти голите гърди на неговия роб, осеяни с отпечатъци от зъбите му,  се изтръгва заветното „Благодаря, господарю!“
- Добро момче! – потупа го поощрително по главичката, захлупвайки я с полицейската си шапка. – Днес може би ще те пусна да си вървиш. – каза сякаш между другото, сетне като от нищото отключи едната окова, стягаща вече седем дни китката на похитения. Уей Ин изглеждаше, като че наистина обмисляше подобен вариант като освобождение. Това би било чисто самоубийство на полицая, при положение, че всички от Триадата вече смятаха този индивид за бита карта благодарение на него. Единственият потенциален начин за мишлето на якудза да излезе живо оттук, бе да стане друг човек, изцяло да се промени, подчинявайки живота и съществото си на Си Фън.

Donghun Lee написа:

И Донгхун се молеше. Беше толкова жалък. Толкова смешен, толкова трагичен, толкова патетичен. Държеше се като настъпена хлебарка, която бе изпълзяла от нечия канализация, преди да се срещне с подметката на неприветливия домакин, който я бе смачкал до смърт, а сега клетата буболечка се мъчеше отново да изпълзи по тръбите, от които се беше пръкнала. Единствената разлика беше, че кореецът не беше попаднал в призрачния палат на високия господин до себе си по свое желание, а беше замъкнат там насила; завлечен, без да има възможност нито да се възпротиви, нито да откаже изкусителната оферта да се превърне в нечий слуга, ако изобщо можеше дори да се нарече така. Беше паднал много по-ниско от онези роби, които бяха нареждани един зад друг, оковавани с дълги вериги и продавани на цели пазари, а собствениците им получаваха жълти стотинки за животите, които можеха да бъдат отнети само с едно леко помахване на ръката на този, който бе платил нищожната сума за тях и си позволяваше да ги експлоатира така, както сметне за добре и както му хареса. Но прокурорът дори нямаше цена за главата си, с която да се похвали пред света. Беше просто едно нищо - някаква съвсем обикновена изгнила дървена летва, която псевдо полицаят бе намерил на улицата и взел за колекцията си от стари безполезни пособия и вехтории, складирани на тавана.
Продължаваше и продължаваше да превива гръб болезнено и да проси всяка животоспасяваща глътка въздух, принижавайки се на нивото на уличен пес и напълно загърбвайки манталитета си и статута в обществото, който имаше извън антиутопията на Си. Това прашно място, декорирано единствено със стъклените бутилки, хаотично захвърлени из всеки ъгъл, и прашния овехтял дюшек, проснат на сантиметри от босите глезени на прокурора, сякаш оставен там само и единствено с цел да го дразни и да го блазни, карайки го да желае дори за секунда да се отпусне в удобната прегръдка на дунапрена, освобождавайки се от всички болки в гърба и ставите си. Беше готов на всичко, за да прекара дори само момент, удобно излегнал се върху пепелявата повърхност, намирайки жадувана почивка за всяка своя кост, която сякаш напираше да прободе кожата му, ако продължаваше да отслабва така главоломно. Превръщаше се в един статичен скелет, подобно на тези, които в училище им бяха показвали в часовете по анатомия. Но единствената разлика беше, че скелетът, който някога бе подчинен на Якудза и близък доверен на самия лидер, все още дишаше, а тънък пласт кожа покриваше броящите се негови кости, които освен че го изтезаваха много повече, отколкото правеше другият азиатец, напираха и да се счупят всеки момент, ако кореецът си позволеше да направи едно движение накриво. Което, разбира се, беше трудно, защото беше увързан от всяка страна, почти като разпнат, ала пироните му липсваха. Поне до докато идеята Хуни да свърши наистина закован върху няколко дървени дъсчици не преминеше през болния ум на похитителя му. Пардон, на Господаря.
Думата звучеше толкова мръсно, изтръгната от устните на Донгхун, който бе почти напълно лишен от живот. Звучеше толкова смешно, гарнирана с молитвите, които отправяше към него, сякаш беше просяк, който се надяваше на пукнат грош от страна на тези, които имаха монети в излишък. Звучеше толкова забавно, че караше самия кореец да се присмее на самия себе си. Звучеше толкова тъжно, сякаш обръщението беше малкото парченце спокойствие, което да се засели в изнемогващото, измъчено тяло на юридическото лице. Звучеше толкова грубо, сякаш словото беше сътворено в един друг, напълно различен свят от този, в който двамата бяха закотвени да живеят - свят, където нежността беше напълно изгубена, подобно на малката вътрешна вселена, обгръщаща русокосия в хладната си прегръдка, придърпвайки го към себе си все по-близо и по, близо до момента, в който щеше да го абсорбира напълно и да го накара да изчезне...
В същото време обаче имаше някаква извратена, изкривена красота в цялата плачевна ситуация, в която И беше закопан жив. Странно как можеше да бъде открита красота във всичко, което на пръв поглед изглеждаше толкова противно и мръсно, толкова чуждо, толкова нередно, толкова мъчително. Някаква невидима сила, струяща отвътре нему, го теглеше все повече и повече към всяка неприятност, която можеше да си навлече в съдбовните моменти. Всичко беше толкова непредвидимо, вълнуващо, всепоглъщащо, подобно на безкраен океан, в чиито дебри прокурорът беше хвърлен със завързана за кръста котва. Не знаеше какво го очаква там на дъното, защото потъваше бавно, но с напълно достатъчно висока скорост, за да почувства как всичко се случваше наведнъж, без да има време да си поеме глътка въздух свободно. А секунди след това нещо го тласкаше отново над повърхността, ала все така увързан и отчаян, какъвто си беше, докато потъва. В този момент той докосваше звездите на небето, позволявайки си да свали някоя от тях за свое лично удовлетворение и да я занесе там, където така или иначе щеше да падне. И естествено веднага щом хубавият миг там горе приключеше, съзнанието му се сещаше, че всъщност израненият му труп принадлежи в дълбините, от които не биваше да се измъкне никога, за нищо на света. А тъмносинята солена вода вместо да отмие всеки един грях, изрисуван с тънкописец върху кожата на Донгхун, само правеше очертанията им още по-ясни и видни, каквито щяха да останат завинаги, напомняйки на клетата му душа къде и на кого принадлежеше в действителност.  Защото в момента наистина принадлежеше на някого. Всеки трепет на вече забавеното му сърце, всеки ограничен жест на изсъхналите му кокалести ръце, всяко блокирано движение на окованите му крака, всяко леко помръдване на гърдите му при поемането на кислород, изпълващ дробовете му със самосъжаление, а в същото време с такъв бленуван комфорт, до който той никога нямаше да се докосне на друго място.
Не можеше да откъсне поглед от този на китаеца, стоящ на броени милиметри от него. Близостта им беше отровна, токсична. Беше като наркотик, който се прокрадваше ловко навсякъде из тялото на юридическото лице, което в момента не можеше да мине за нещо повече от просто канален плъх, нагостен с горчива отрова, която парализираше всеки фрагмент от тялото му. Превръщаше се в карикатура, чието изкривяване можеше да бъде контролирано само от Си. В момента животът му беше на карта пред него, а той беше единственият, способен да хвърли съдбовния зар, който да предначертае злощастното покварено бъдеще на Донгхун. Ако Донгхун изобщо имаше бъдеще.
Думите се забиваха като кинжали в ушите на прокурора, който вече почти се беше отучил да слуша шумове, по-различни от църкането на мишките, шарещи из цялото помещение и пазещи му компания в хладните нощи, които напълно бяха изместили дните от тяхното почетно място във въртящата се сфера на денонощието. Ала все още не беше ударил дъното, че да започне да си говори с тях, за да не забрави човешката реч, която евентуално успяваше да чуе веднъж на няколко дни. А и не можеше да се похвали с особено ниво на сила, че да говори постоянно. Винаги бе бил обран откъм думи, просто слухтеше и се оглеждаше внимателно наляво и надясно, събирайки сведения и знания и складирайки ги в ума си, от където не изчезваха никога, ала сега изпитваше нуждата да говори. Нямаше какво да анализира, нямаше нещо, което да накара ума му да функционира правилно, започваше да се проваля в мисията си на човешко същество, отговорността за която му бе изтръгната от Господаря.
- Въпросът е... дали аз не искам да... остана тук. - говореше насечено, поемаше си дълбоко въздух след почти всяка дума. На пребледнялото му, почти посивяло лице играеше усмивка, която караше скулите му да изкривят и променят още повече образа, който някога е бил красив и перфектно изваян като порцеланова кукла, която обаче бе имала интересния късмет да падне от сребърното рафтче и да се счупи на хиляди парченца, които сега бяха нескопосано залепени, закрепени едно за друго и формираха пародията на човешко същество, гледката на което се разкриваше пред искрящите очи на китаеца.
- Ами ако тук... ми харесва?..
С нежелание зададе реторичния си въпрос, който щеше да погали така или иначе щедро угоеното его на похитителя му, но не можеше да го отрече нито пред него, нито пред себе си. Изпитваше странно извратено удоволствие от това да бъде просто пионка в нечия игра, да бъде просто парцалена кукла, която да бъде подмятана в ръцете на този, който си има всичко, след което да я запрати в някой ъгъл и да я остави там, недокосната, поне до следващия момент, в който преценеше, че има нужда от това да я прехвърля между пръстите си, разкъсвайки нескопосаните конци, скалъпили парчетата стар ненужен плат, разрушавайки така или иначе противния образ на скучната играчка.
Челюстта му сякаш му тежеше в този миг, докато неприветливото изкривяване на устните му продължаваше да играе своята изпепеляваща игричка върху изсъхналите му черти. Всичко му се струваше далечно, напълно забравено, непознато; нещо, от което той отдавна нямаше нужда, защото сега новата му необходимост беше да остане тук - в точно тази точка на света, на точно това място. Искаше да бъде окован вечно, ако е необходимо, ако това ще направи проклетия му живот интересен и забавен дори. Нямаше нищо против да се влачи като плужек по Господаря си, ако това ще внесе емоция в иначе изпитото му скучно ежедневие, ако това щеше да го държи откъснат от всички онези схеми, които вече дори не го блазнеха. Дори най-рискованите и опасните операции, които извършваше за мафията, на която служеше вярно, не можеха да го развълнуват или трогнат. Отдавна вече този негов начин на живот, който сам си бе построил тухла по тухла, не го удовлетворяваше, въпреки че си имаше всичко. Имаше достатъчно натрупани капитали, а немалко пъти беше получавал отличия за добре свършената си работа. Но беше повторил тези вече познати му стъпки толкова пъти, че напълно да се откъсне от магията, която преди има-няма десетина години му носеха в първите дни, когато постъпи да работи при Якудза. Сега това, което го беше откъснало от еднотипната реалност, която Донгхун в момента кълнеше, беше неговият похитител, а той ни най-малко не съжаляваше за това, както може би повечето хора на негово място биха правили. Нямаше да се оплаква, нямаше да търси помощ. Нямаше и да избяга.
Защото И Донгхун не си позволяваше да избяга от нещата, които наистина желаеше да му се случат.

Xi Feng написа:- Нима...
Ъгълчетата на устните му се извиха в тънка лукава усмивка. Полускрития му в сумрака силует изглеждаше като плътското превъплъщение на сатаната. Ритуалът бе напът да бъде завършен. Малкото животинче вече бе готово да прекрачи портите на Ада, който Си Фън бе изградил само за него. Бе готов да се превърне в негов верен роб. Но беше още рано, разбира се. Трябваше да му се докаже. Трябваше да покаже какво бе научил за тези седем дни в мрачната си клетка. Само така би заслужил живота си, това бе единственият път за него и Уей Ин щеше да му даде да го осъзнае.
За сетен път се снижи на нивото на жалката мишчица и килна глава на една страна.
- Докажи го! – сладострастният му шепот се разля по отсрещните хладни бузи, карайки ги да се изпълнят с кръв. С три кратки щраквания останалите вериги, стягащи крайниците на Донгхун издрънчаха шумно на студения цимент. Така или иначе играчката му нямаше как да избяга от него, а и не искаше да я убива, или изтощава до безсъзнание. Така не беше забавно. Не. Трябваше да може да си играе максимално дълго с нея. За тази цел се искаше и да я полива от време на време. Да й дава малко светлинка. Преди да изпита удоволствието от това да я прекърши отново.
 Още щом го освободи от оковите му, но не и от онези, които бе стегнал около душата, другия се свлече право в ръцете му, още по-беззащитен и от преди. Си Фън хвана тънките му китки и ги изпъна грубо зад гърба му, извивайки назад тялото като глина, която можеше да оформя по свой вкус. Пръстите на свободната му длан се спуснаха по изнемощялото тяло и се спря на врата му – едно от любимите му местенца. Накара бъдещия си подчинен да го погледне в очите. Трябваше да види там неговата непреклонност и своята безизходица. Трябваше да види, че ако иска да спечели благоразположението му, имаше нужда да поработи върху себе си и държанието си.
- Научи се да завършваш всяко изречение с „господарю“. – доближи се до ухото му и добави – Сега си напълно непотребен, сега си никой. Донгхун умря преди седмица. Помисли върху това.
Остави кървави дири с пръстите си, след което захвърли тялото му на също толкова непотребния стар матрак. Отдалечи се с няколко сантиметра и изкара от вътрешния джоб на униформата си едно досие. Това беше досието на И Донгхун, чието бегло изкривено отражение от счупено огледало сега стоеше пред него. Си Фън демонстративно извади запалката си и я насочи към единственото, останало от оригинала Донгхун. Скоро парченцата хартия започнаха също да се стопяват бавно, неумолимо огъвайки се под желанието на огъня да ги погълне и остави само пепел след себе си. Уей Ин бе именно това олицетворение на огъня. Той правеше абсолютно същото със своят пленник.  Сега ясно му подсказа това.
- Когато си готов да ми се докажеш, слез долу. – заповедта излезе хладно, но звънко измежду устните му, преди да затръшне вратата след себе си. По всичко личеше, че последната дума щеше отново да бъде неговата. Но трябваше да стане ясно, че нищо не идваше без отговорности, дори ролята на един роб. Той трябваше да угажда на господаря си, да му предоставя сам себе си по всяко време и смирено да чака вниманието, за което копнееше. Ако придобивката му се провалеше дори в това, то доказано нямаше смисъл от съществуването му. Защото не би могъл да с завърне към живота на И Донгхун, никога. Единственият му път бе посоченият от Орела. Той от своя страна вече си бе поиграл достатъчно, бе оставил достатъчно изгарящи и кървави следи по пленника си, беше го прекършвал десетки пъти. И дори да кажем, че все още не му беше съвсем омръзнало, искаше много повече то това. Другия сам да му се отдаде. Да събере в треперещите си шепи останалите малки парченца от себе си и да му ги принесе в жертва подобно на жалък смъртен, смирено пренасящ жертва на своето божество в знак на стархопочитание и надежда да бъде откликнато на молбите му.

Donghun Lee написа:

Съзнанието на И Донгхун си играеше игри със самото себе си, завъртайки се под гротескния такт на всички крясъци, които издаваше, ала които и не можеше да затъпи, заглуши, изтръгне от сърцевината на вече угасващия си ум. Престоят на това място беше истински геноцид за мозъчните клетки на корееца, който така жестоко се бе трудил, за да ги развие и научи да следват всяка команда, която той искаше те да изпълняват. Беше прокурор, по дяволите. Искаше се от него да може да се справя с рискови ситуации, без да дава превес на истинската си същност да пробие кожата му и да излезе наяве, поставяйки ръце пред очите му и запушвайки устата му и напълно изземвайки функциите, които самообладанието трябва да извършва уж с лекота.
Но ключовата дума в цялото прочувствено излияние е беше. От самоуверения прокурор, закърмен в сребърната люлка и завиван с копринено одеялце, нямаше и следа. Беше мъртъв, погребан в собственото си тяло, унищожен от собствения си ум, за което средата перфектно бе помогнала. На това прашно старо място, където човешки крак не бе стъпвал от сигурно поне четвърт век, имаше идеалната почва за Донгхун да се доведе до гибелното самоунищожение, което обаче му се струваше тъй сладко. Мечтите му се изкривяваха, а ценностите - развращаваха с всяка изминала секунда, която прекарваше в тази дупка, в която вероятно никога не би се заточил, ако си беше онзи, същият, старият И, свикнал на кристалните лъжички и скъпото вино всяка вечер, на което се наслаждаваше във ваната на собствения си апартамент - или иначе казано неговата малка златна клетка, която сам си бе изковал и в която сам се бе поставил, подобно на героите в онези класически произведения, които се криеха зад вещите си, за да почувстват комфорта на несъществуващата си същност, и се превръщаха в тях до момента, в който хората не се превърнеха в предмети, а предметите - в хора. Така се движеше и механизма на корееца, ала нищо от това не му правеше особено впечатление до момента, в който не го бяха заточили на това тъмно изгнило място. Тогава започваше да си дава отчет сам на себе си, че дори златна, клетката винаги ще си остане клетка, а песента на малкото птиче, затворено в нея, никога няма да бъде щастлива; никога няма да бъде нещо повече от зов за помощ, който никой не разбира и на който никой не откликва...
Дрънченето на металните ръждясали окови накара цялото му тяло да потрепне при шума, а след това и при свободата, която можеше да усети. Всеки нормален на негово място просто би размърдал китките и ходилата си, за да почувства, че наистина е освободен; за да премахне всякакви съмнения, че все още има нещо, което да държи тялото му оковано, но най-вече за да си припомни истинския вкус на свободата. Но И Донгхун не предприе тази стъпка. Не му беше нужно. Не му трябваше свобода. Не му беше нужно да свалят тези окови от крайниците му, не чувстваше необходимост от това нежната ласка на волността да го удостои с лигавата си ласка. Неограничеността беше надценена стока - твърдение, в което кореецът се убеждаваше все повече и повече с всяка изминала секунда на това място, а сега, когато тежкият метал бе премахнат от меката му кожа, все повече затвърждаваше мнението си за това.
Всяко докосване от страна на полицая караше кожата му да настръхва, температурата му да се нажежава, а мозъкът му отчаяно да крещи за това колко силно желае още и още от изгарящите му пръсти, които караха всичко в него да се преобръща наопаки. Допирът на топлия му дъх върху измръзналата посивяла кожа на И му се струваше нереален, вълшебен, райски. Дори само секунда от това усещане можеше да го накара напълно да забрави всичко, което някога е знаел; да го накара да пожелае да загърби всичко, което някога е имал; да заплати с цената на всичко дори само за един единствен миг от блаженото усещане, което мъртвото му тяло получаваше. Чувстваше се истински жив всеки път, когато Си беше по-близо и по-близо до него; беше развил токсична зависимост към своя Господар, от когото не желаеше да се откъсва и само за момент. Желаеше да остане все така слаб в ръцете му, докато нотките на живот преминаваха през всяка пора и изпълваха дробовете му с въздух, а в съзнанието му не оставаше нищо освен мисълта за този, чиято дума беше закон за него. Сърцето му трепереше като лист хартия, полюшнат от вятъра, нахлул през прозореца в дъждовния есенен ден. У него се събуждаше емоция - отдавна забравена; толкова далечна, сякаш никога досега не я бе изпитвал. Чувстваше се зависим; вече не разчиташе само и единствено на себе си и на собствената си сила, с която отдавна вече се беше простил, но не желаеше и да си я връща. Натоварваше го, убиваше тръпката от всичко случващо се. Ако беше силен, свободен и непоклатим, нямаше да се чувства така, както се чувстваше в момента. Щеше да съжалява, че е изпуснал единственото вълнуващо нещо, способно да му се случи някога.
Усети топлите му пръсти върху пулсиращия си врат, след което притвори очи за секунда, отпускайки се. Чувстваше се като в безтегловност, а желанието да се докосне до следващата извратена идея на Господаря му го накара да потрепери. Погледът му - толкова близо до него, способен да го разруши само с едно леко смигване, накара дишането на И да се затрудни, сякаш някой бе завързал въже стегнато за врата му. Може би Донгхун щеше да се усмихне, ако беше способен на това, въпреки че вътрешно ликуваше и желаеше да остане така вечно; да се взира в тъмните му студени очи, докато не изгуби и последната си частица цялост, след което просто да се раздроби на части и да се остави да бъде потъпкан в името на извратената радост, която (само)унищожението можеше да му донесе. Грубостта от ноктите на Си, впити в кожата на корееца, накара устните му отново да потръпнат, но нямаше достатъчно време да се наслади на малкото изтезание, защото следващото нещо, което почувства, бе необичайната мекота на прашния матрак, а торнадо от прах се уви около него за секунди. Горещият танц, който пламъчетата играеха по свидетелството, пронизваше съзнанието му като стрела милиони пъти, с всяко потрепване на хартията. Примигваше объркано, вдишваше големи глътки въздух през устните си, преди да остане напълно сам в помещението. Трябваше да отиде там. При него. Само на това място, където не желаеше да стъпва, щеше да получи всички бурни емоции, които желаеше. Нямаше избор.
Не, всъщност имаше. Можеше да остане на това място и да изгние сам при мишките, които впоследствие да изядат горчивия му труп, а можеше и да последва Господаря си и да умре там, забавлявайки го с всеки свой гърч, изтерзан писък и отчаяна молитва. Което му звучеше напълно разумно в този момент.
Прехапа езика си, след което се изправи. Жизнените му сили го напускаха постепенно, душата му се изпаряваше, а на място на някога гордия прокурор оставаше единствено грозната черупка, която той някога бе наричал свое тяло. Този негов плавателен съд, имащ за цел да приюти душата му и да я спаси от необятния свят, вече не ставаше за нищо; дори за декор на филм на ужасите. Но от своя страна беше най-красивата версия на себе си, която И Донгхун някога е имал.
Залитна. Отново и отново. Краката не можеха да издържат цялата му тежест, или по-скоро цялата му лекота, затова се принуди да се подпре на стената, преди картината пред очите му да стане напълно черна и той да изгуби съзнание окончателно. С трепереща ръка посегна към бравата, със затруднение отвори и се изниза от малкия си затвор, след което се пресегна до парапета, виещ се около мраморните стълби. Стискаше здраво дървената му повърхност, сякаш беше спасителен прът, за който удавникът Хуни се бе хванал, отчаяно опитващ се да се измъкне от плаващите пясъци, засмукали тялото му и теглещи го все по-навътре към тинята.
Внимателно слизаше по стълбите, за да не му се налага да пълзи поне по тях, след което с малкото си останали сили потропа на дървената врата, водеща към коридора на къщата. Открехна я леко и прошепна:
- Тук съм... Господарю...

Xi Feng написа:Имаше хора, които можеха да се задоволят с малко. Но те бяха рядкост на този свят. У човека бе заложена една определена вечна жажда за...повече. Винаги искаше и се стремеше към нещо, независимо дали този стремеж щеше да го издигне по стълбицата на обществото или да го погуби, запращайки го в най- необитаемия и мръсен канал на вселената.
Полицаят стоеше облегнат на твърдата стена в коридора и изглеждаше замислен. Всъщност в този момент никой наистина не искаше да проникне в дебрите на съзнанието му, защото там имаше единствено всепоглъщащ мрак. Едната му ръка си играеше с капачето на желязната запалка, а другата отмерваше дръпките на поредното вредно вдишване от силната цигара. Димът се разнасяше бавно и пълзеше ефирно като летяща змия надолу по коридора. Знаеше че това ще ориентира достатъчно добре пленникът му, който от седмица не беше близвал никотиновото изкушение.
Странна жажда се надигаше в гърлото му, всеки път, в който чуеше гласа на жалкия бивш прокурор. Това беше глас на мъртвец, нещо изгубило смисъла си и живеца си. Нещо, отчаяно молещо за нов смисъл на съществуването си. Жертва, готова доброволно да се превърне в нечия играчка за забавление. Но не. Нищо не идваше даром. Дори това.
Приближи се до него, притискайки го в стената. Безсърдечният му поглед го простреля право в сърцето. Беше му ядосан за нещо, за което никога нямаше да се досети. Може би щеше да свикне. Ако оцелееше, щеше. Очите му безмълвно крещяха упорито „Не е достатъчно!“ и когато се отдръпна въздишка, примесена с лунатичен смях, се изтръгна от гърдите му.
-  Последвай ме! – заповяда, тръгвайки към банята без да му пука дали другия все още можеш да върви сам. Скоро щеше да го улесни и в това отношение. Но кой ли щеше да улесни него? Да си нечий господар не било лесна работа. Противните играчки искали повече внимание, отколкото някой можеше да си помисли.
По пътя към банята Си Фън беше взел отнякъде една верига с леко ръждив обръч в края и докато крачеше напред подрънкваше сякаш конкретна мелодия от хорър, която изпращаше ледени тръпки по гърба ти. Когато спря и подир него пленникът му замръзна на мястото си, той го притегли към себе си като всевластен монарх и го застави да гледа отражението си в огледалото. Достави му удоволствие да му демонстрира колко по-жалък щеше да стане тепърва в ръцете му.
- От този миг нататък, името ти е Ну! – прошепна твърдо в ухото му, докато без да отделя поглед от отражението му в огледалото, постави и закопча с властна нежност железния обръч на врата му. Сетне пръстите му чевръсто се спуснаха към здравата тежка верига и я дръпнаха рязко, при което пленникът му се стовари немощно в ръцете му. Цялото му същество вече знаеше на чия милост бе оставено неговото съществуване.
Ну на китайски означаваше роб, но звучеше така красиво и звучно, особено по начинът, по който устните на Си Фън го изписваха. Знаеше, че това име ще се хареса на бившия невзрачен прокурор. Всъщност китаецът бе наясно, че всичко, което той правеше с него, цялото унижение, на което го подлагаше, всичко от А до Я се харесваше на Ну. А сега с кратка добавка към изречението си, Си Фън беше да го притежава по-доброволно от когато и да било. – Вече си моят Ну!
Устните му се разтегнаха в сладка мила усмивка, зад която не се криеше нищо сладко и невинно. Беше нещо далеч от това, далеч от всякакви възможни описания.
С едно придърпване на веригата изправи Ну на своето ниво, а пръстите на другата му ръка отделиха цигарата, заседнала между устните на Си Фън. Китаецът я допря до бялата гръд на своята играчка и я смачка пред погледа му, оставяйки му поредния белег. Поредният знак, че може да прави каквото си поиска с него и щеше. Чу жалното му изскимтяване и защипа брадичката му с палеца и показалеца си.
- Съблечи си противните дрипи и се изкъпи. – нареди му с високомерния си поглед, прилагайки нотка на отвращение. Другият трябваше да свиква с идея, че е низше и непотребно същество. Защото очевидно нямаше да му докаже обратното. Въпреки че го гледаше и дори му се виждаше така жалък, че чак не бе достоен и за съжаление, Орелът все пак намираше играта с него за някак забавна и разпускаща. Желанията му бързо се сменяха и топката се прехвърляше от идеята да го убие мъчително до копнежа да го направи свой и да го накара да моли за още, за милостта му. Мръснишкият му рефлекс отново надделя и той добави:
- Аз ще гледам, за да не пропуснеш някое място... -  прошепна, захапвайки силно ухото му, като че се канеше да го отхапе всеки миг. Това не трябваше да е игра за друг, освен за китаеца и се надяваше другия да го проумее, преди да го накара с лошо.  След последните си думи ръката му се стрелна напред, бутвайки Ну към прозрачната душ кабина в банята. След като стана свидетел на строполяването му, пусна ледената вода да го свести хубавичко, сетне се отдалечи леко и скръсти ръце пред гърдите си, облягайки се на  стената, обсипана с красиви черни плочки.