You gotta get high before you taste the lows

Политиката се изменяше, също както времената. Ставаше все по-агресивна и все повече пионки се подхлъзваха и пропадаха извън игралното поле. Време беше правилата на цялата игра да се променят. В Братва започваше да се прокрадва заплахата от прекалено голяма анархия, което предвещаваше нейната гибел. Когато нещо започваше да гние отвътре навън, трябваше да се разполови и да се изкорени гнилото в зародиш.  Трябваше нещо, което внезапно да разтърси всички, но и да  достатъчно хитро обмислено, за да има само положителни последствия...поне за инициаторът. Владимир отдавна бе сетил, че някой ден ще му се наложи той да е единствения, който ще дърпа конците и чиито заповеди ще се слушат в Братва. Единствено той бе в състояние да променя правилата на играта, а играта отчаяно се нуждаеше от нови правила, преди абсолютно всички да го загазят. Бракът му с Анастасия всъщност бе един дълго обмислян ход, но бе само началото. Оттук нататък останалите членове щяха да осъзнават, че с взаимните си шпионажи, предателства и кланета нямаше да я докарат до никъде. Владимир бе единствения, който не взимаше ничия страна, освен своята собствена изгода, което го правеше единствения кадърен да управлява. И отй щеше да управлява. В името на това да запази поне малкото, което е останало цяло и да го възроди в нещо много по-велико от предишната остаряла версия. Още когато тепърва му изникна прякорът Жътваря, той предусещаше, че частичната анархия един ден ще запълзи към пълна и това ще бъде като апокалипсис за Братва. Беше крайно време да действа, не защото всичко това имаше сантиментално значение за него и му беше скъпо, а защото го беше правил цял живот и нямаше да допусне вложеното му време да отиде на вятъра.  
Днес предстоеше важна сбирка на важните членове в Братва. Много малко от тях бяха запазили здравия си разум, но дори тези, опитващи да повлекат всички в играта към пропастта, щяха в крайна сметка или да умрат тази вечер, или да последват Владимир Торшин в неговата мисия. Среден вариант за тях просто нямаше. И колкото хубаво да звучеше вечерта да мине с обичайните провокации и скрити заплахи, Влад се съмняваше в такъв идиличен и спокоен завършек.
Хвърли поглед към часовника си и запали лулата си. Имаше още три часа, които да убие, но поради някаква причина вече се бе издокарал с костюма, който Ана му избра. Естествено, Владимир си имаше свой вариант, но знаеше, че поне за вратовръзки и стил може да й се довери напълно. Макар и зла в същността си, тя бе изтънчена жена и се вълнуваше от това да чете модни списания преди да си накупи всичко от тях. Торшин бяха достатъчно червиви с пари и никой не можеше да забележи някаква липса на нещо. На Владимир обаче всички тези вещи, с което жена му се затрупваше, му се струваха еднакви, също както дрехите, които поръчваше и за него. Не знаеше дали трябва да се радва на престорената й грижа, или да се притеснява за нея, което беше трудно осъществимо. И все пак понякога се чудеше дали тя нямаше нужда от нещо, което опитваше да замести с безполезните си лъскави и скъпи лимитирани дрънкулки. Може би щеше да разбере, но не искаше. Казваха, че жените спират да са интересни, ако опитваш да ги разбереш. Затова той едва ли щеше да опитва. Някои неща беше по-добре да си останат мистерия.
Усети присъствието й в стаята по силния парфюм, който често го задушаваше. Ако трябваше да бъде честен, препрочиташе нейния собствен аромат и дори възнамеряваше да й го каже. И двамата рядко си мълчаха за тези неща. Но когато тя си позволеше да се намеси в личните му дела прекалено, резултатът не беше положителен и играта на котка и мишка излизаше от контрол.
- Е, доволна ли си? – попита вяло, посочвайки себе си в костюма, който му беше избрала за тази вечер. И това не мина без тиха словесна война, но беше забавно, когато Влад без да иска скъса любимата й перлена огърлица, а в следващия момент се подхлъзна и двамата се оказаха на пода в интересна поза. Може би затова тя отказваше да му говори от обяд насам. Нямаше какво да направи, освен да изпробва изпитаните методи за стопяване на женския гняв. Усмихна се на лошия й поглед и бръкна във вътрешния джоб на новото си сако. Трябваше да си признае, че изглеждаше неотразим в това облекло. Толкова неотразим, че чак му се гадеше и не можеше да се познае. Но и в това имаше нещо извратено вълнуващо.
- Знам, че държеше на онази перлена огърлица, но мисля, че имам нещо, което да я компенсира. – каза, отваряйки черната лъскава кутийка, под която се разкри в пъти по-лъскаво и нежно бижу. Беше колие от бяло злато с диамант „Сърцето на вечността“, който бе почти 30 карата и струваше цели 16 милиона. С други думи „бебчето“ на жените. Имаше хиляди имитации, но оригинала се намираше изключително трудно. Владимир си колекционираше такива редки и скъпи нещица в личния си сейф точно за подобни моменти.
Без да каже нищо повече, Торшин се приближи до Анастасия и постави изящното произведение на изкуството на бялата й шия. Пръстите му чевръсто закопчаха бижуто без ад бъдат насочвани от пронизващите му сини очи, които в този миг бяха заети да се взират в нейните.

Познавах мъжете като него! Работех с някои от най - непредвидимите хора в света, хора, които могат да те накарат да се чувстваш истински неловко и неудобно. Но никой от тях не бе успял да ме огъне, пред никого от тези хора, от които се страхуваше целият бизнес свят, а и не само, не бях загубвала контрол, но с Владимир Торшин нещата стояха по съвсем различен начин. С него винаги трябваше да внимавам какво казвам и как подреждам думите в изречението. Особено когато става дума за нещо... деликатно и важно. Това започваше да ме изморява. И най - лошото от всичко бе, че можех да виня единствено и само себе си за решенията и изборите, които бях направила. Защото в някакъв момент бях подценила този мъж. Бях подценила брака си с него! Не подозирах.. не осъзнавах сякаш, колко бързо ще се озова в окото на бурята, нито колко от личната си свобода, която бе всичко за мен, ще се наложи да пожертвам в името на този съюз. Не, не казвам, че избора ми бе лековерен или пък неосъзнат, но на моменти тежестта бе прекалено голяма и за първи път в живота си чувствах, че се огъвам. Нямах сили, а странно защо повечето хора намираха живота ми за идеален. Но прекалено подредения ми живот, работата ми, където всичко вървеше по план и беше предсказуемо до втръсване, брака ми, напълно лишен от любов… Всичко това, взето заедно, само в рамките на няколко месеца, ме беше изтощило до краен предел, а бях едва на 24 и се чувствах точно като умираща звезда. Без гориво да се захраня, собствената ми гравитация ме дърпаше навътре и ме смазваше. Винаги бях смятала себе си за прекалено целеустремена, насочена в някаква конкретна посока. Не и днес.
Целия ден се тресях от нерви, мислите ми тичаха от една крайност към друга, а той изглеждаше толкова спокоен. Толкова уверен! И поради някаква необяснима за мен причина, бе решил да си остане вкъщи... през цялото време. Не трябваше ли да е някъде? Тази вечер му предстоеше нещо важно, голямо. Нима предпочиташе да е около мен? Колко рядко (освен когато бяхме пред хора и трябваше) се случваше това? И двамата избягвахме компанията си. Избягвахме всичко, което може да правим заедно. Не се и налагаше, защото бяхме уточнили тези неща, още преди сватбата и той намираше всичко онова, което не бях готова да му дам - навън. Там можеше да граби с пълни шепи – каквото може, колкото може. И после си идваше при мен, за да взриви деня ми с някоя словесна престрелка, като онази от преди няколко часа...
Пръстите ми се движеха светкавично по повърхността на телефона, когато влязох в стаята. В първия момент не забелязах Владимир, което беше странно. Обикновено присъствието му не бе нещо, което си в състояние да подминеш. Имаше нещо в този мъж, което не ти позволяваше да погледнеш встрани, когато е наоколо. Бях се омъжила за човек, който маршируваше през живота без страх, а начинът, по който правеше всичко, просто изискваше уважение и цялото ти внимание. За него бе повече от лесно да си играе игричките, да се… закача. Нали си седеше горе, на върха на света. Именно това бе най - изморителното от всичко. Вдигнах поглед от екрана само за миг, който бе достатъчен за да регистрирам чифт луксозни черни обувки, над които падаха крачолите на черен официален панталон. Не довърших съобщението. Вниманието ми вече бе концентрирано изцяло върху него, защото шитият по поръчка костюм от три части задейства голяма част от сензорите ми за сексапил, но онова, което правеше гледката истински пир за очите, бе високото стройно и силно тяло в костюма. Такова тяло трябва да се обходи, да се изучава с ръце, но предположих, че жените, които извадят тоя късмет, ще трябва да си отделят поне няколко пълнолуния за целта. Човекът просто бе роден, за да носи костюм и вратовръзка, но всъщност, изглеждаше доста удивително и мило и полугол, но точно сега го намирах за изключително привлекателен и облечен, което ме накара да се поздравя за избора, който бях направила по - рано и най - вече за това, че бях настояла да се съобрази с моето виждане по въпроса. Очевидно бе правилният избор и това, че бе направил компромис с огромното си его, извикваше усмивка на самодоволство върху лицето ми. Все пак си бе победа. Първата във войната ми с Владимир Торшин. Разбира се, че бях доволна! Нещо повече - бях горда. Но осъзнавах, че да се радвам на нещо подобно изглеждаше жалко, дори и в моите очи, затова потиснах усмивката си още в зародиш и се съсредоточих върху това да го мразя. В крайна сметка ми се отдаваше повече от това да му се харесам.
Оценяващият ми поглед най сетне стигна до лицето му. По това време вече бях прехапала устни, все едно се готвех да обезвреждам бомба. Улових го да ме гледа. Изучаваше ме, имах чувството, че погледът му притиска лицето ми, огъва го, че иска да счупи изражението ми. Може би очакваше да кажа нещо по въпроса, но докато търсех точните думи, съзнанието ми вече се бе изпразнило. Не се сещах какво се казва в... общия случай. Владимир се приближи. Не бях в състояние да откъсна очите си от неговите. Същите тези очи сега бяха леко присвити, макар лицето му да бе застинало в онази негова заучена невъзмутимост. Веднага почувствах топлината на огромното му тяло, сякаш беше печка. Пулсът ми галопираше, кожата ми пламна. Даже не разбрах какво сложи на врата ми. Очевидно бе някакво бижу, достатъчно тежко, за да го усетя и не достатъчно впечатляващо, за да се отърся от усещането за пръстите му, които неволно се допираха до кожата ми. Докосването му бе като токов удар, електричеството се стрелна надолу по гръбнака ми и чак косъмчетата по тила ми настръхнаха. В продължение на няколко секунди той не помръдна, а между арогантно очертаните му вежди се вряза бръчка. Пак ли се очакваше да кажа нещо? Какво? Да му благодаря? Владимир бе адски добър във всичко, с което се захванеше. Той можеше да се овладее във всяка ситуация, да контролира себе си и всичко. Но сериозно ли си мислеше, че може да диктува настроението ми със скъпи дрънкулки? Не! Щеше да е обида и за него и за мен, ако допуснех, че е толкова наивен, затова предпочетох да приема подаръка като неговия начин да каже, онези думи, които едва ли щеше да се пречупи и изрече на глас. "Съжалявам" - това означаваше греховно скъпото бижу, с което се бях сдобила току що.
Прокарах пръсти по ревера му, за да оправя някаква несъществуваща гънка, а после въздъхнах и поклатих глава. Най-вече да я проясня от ефекта на близостта ни.
- Изглеждаш добре.
Погледите ни пак се срещнаха, а неговия ме гледаше с такава невинност. И му отиваше между другото. Сякаш сега пробваше нова маска и й се радваше. Невинното му изражение изглаждаше и омекотяваше чертите на лицето му. Но очите му! Там нямаше и грам невинност, което ме подсети, че това качество липсва и в тялото му. Не беше просто красив. Всъщност красив изобщо не бе подходяща дума, когато говорим за Владимир. Той беше… омагьосващ. По онзи изискващ и свиреп начин. Бе от онези мъже, които карат жената да гори от желание да разкъса ризата им и да наблюдава как копчетата се разпиляват – заедно със собствените й задръжки. И не защото бе красив. Прекалено примитивно ми се струваше, за да се чувствам привлечена от красивото му лице. Търсех нещо повече от това и не знам защо, но вярвах, че той го притежава, затова и докато го гледах, облечен в този изискан, цивилизован, безумно скъп костюм, си мислех за грубо, първично чукане, което оставя чаршафите събрани на топка. А може би оргазмите със някой друг ми липсваха, повече отколкото предполагах. Да, по - вероятно бе второто, защото първото би означавало, че съм си загубила ума.
- Напрегнат ли си? - "Защото мога да ти помогна за това", но да слезем на земята!
Предстоеше нещо важно довечера, което бе след няколко часа, а той бе вече готов. Не бе напускал къщата през целия ден и аз със сигурност се чувствах разтревожена... за него. Той бе моя жребец в състезанието. Бях вложила прекалено много и бях готова на всичко, за да финишира победоносно. Все пак от това което щеше да се случи тази вечер зависеше и моя живот. Не исках да се окаже, че съм заложила на куцо магаре.

Слънцето тепърва се спускаше към другото земно полукълбо и зад кулисите се готвеше да пропълзи нощта. Страстна и греховна, нашепваща на ушенце за всичките ти скрити копнежи, от които никой човек не можеше да бяга дълго, дори да иска. Загадъчното було на лунната светлина пък сякаш разбуждаше първичното в теб, като че те зовеше да го призовеш, да го оставиш да вземе превес над съзнанието ти.
Всичко преминаваше като на забавен кадър пред пронизващите му очи. Бавните движения на пръстите й по ревера му, ефирния танц на косите й, отклоняването на погледа й, преди да му е подсказал нещо, за което дори нямаше да съжалява... Струваше му се, че е застинал в един момент с нея. Анастасия. Бе изричал това име само в съзнанието си, опитвайки да реши какво мисли за лицето зад него. За първи път задачката го затрудняваше толкова, макар и нищо в държанието или хладните му черти да не го издаваше.
Определено не го беше страх. Защото се познаваше и бе наясно със себе си. Той се бе превърнал в някой, който не може да обича и никога не би се научил какво е любовта. За него съществуваше само първичния свят на желанията и грозната битка да запази живота и положението си, там, където често се налагаше да закопаеш, за да не бъдеш закопан ти. Любовта просто нямаше място в света на Владимир Торшин, тя бе смехотворна утопия, но той знаеше, че не може да отнеме чуждото право на такава. Това бе единственото, което не можеше да отнеме някому. Глупостта да чувства.
Но желанието... то беше нещо различно. Нещо като зараза. Нещо като сладък опиат, който през цялото време е пред очите ти и ти нашепва да го опиташ. Това беше и Анастасия всъщност. Жена, за която всеки един мъж би мечтал. Всеки, който е достатъчно смел да я има. Защото тя не беше за всеки. Мъжете предпочитаха леки жени, неангажирани с особено сиво вещество и собствени планове за живота си. Такива, които лесно да паднат в прегръдките им и да разчитат само на тяхната милост. А Ана бе всичко друго, освен това. Тя бе изградила личност в себе си, на която държеше и чиито принципи отстояваше. Тя бе самостоятелна и умна, а това бяха все качества, от които повечето мъже бягаха далеч. Защото колкото и да си говорим, такава жена не можеше да бъде манипулирана, не можеше да си я дресираш да изпълнява единствено твоите желания и да живее единствено за твоята милост. Това бе една съществена разлика.
За Владимир този брак можеше да се окаже като нож с две остриета. И може би именно заради скрития риск се бе решил на тази стъпка, която за децата му бе истинска лудост. Надали някога щяха да му простят за това му решение, но той нямаше и намерение да ги моли за прошка. Не му трябваше такава. Тази вечер щеше да даде и на останалите важни фигури в Братва да разберат, че и на тях не дължеше нищо, а дори напротив – длъжниците бяха те. Те дължаха всяка прашинка успех на него. Всеки път, в който името „Братва“ караше някой да настръхва, бе защото зад това име стоеше Владимир Торшин и хората веднага го асоциираха с онова зло, което на всяка цена трябва да избегнат, ако им е мил животът.
Владимир не притежаваше меко сърце, ако можеше да се каже въобще, че има някакво. Но невинаги бе бил такъв, не и до такава степен, че да му харесва чудовището, което вижда в огледалото. Харесваше му дори когато се оглеждаше и виждаше същото в чуждите очи. Обичаше надмощието си, което всички смятаха, че е наследил от някой, а всъщност го бе дялкал непрестанно през годините. Не бе пристрастен към това надмощие, то просто бе една неизменна част от него. То го съставяше и наставляваше. Никой и нищо около него не можеше да избяга от подобно надмощие.
Харесваше му как Анастасия опитваше да бъде първата, която ще успее да избяга. Но това бе един безкраен лабиринт. Един омагьосан кръг, в който тя бавно щеше да изгуби трезвата си мисъл, както и целта на лутането си. Щеше да забрави, че търси изхода, пътя за бягство и щеше да остане завинаги там. Заклещена между женската си гордост и греховното надмощие на мъжа си. И докато тя не пожелаеше друго, Владимир не възнамеряваше да я просветли за възможността да избяга.  И двамата всъщност отлично знаеха, че единственият начин това да се случи, бе ако тези нейни пръсти разкъсат копчетата на прекрасния му костюм и се забият в горещата му плът. Владимир не отричаше, че този развой би му харесал. В интерес на истината си го представяше все по-често. Не го беше страх, за да крие желанието си да я има по всеки възможен начин. Но разликата беше, че не намираше Ана за поредната вещ, която би използвал, би върнал на мястото й и после не би я погледнал отново. Той я уважаваше като личност, защото двамата всъщност си приличаха. Не и на пръв поглед, но знаеха какво искат и как могат да го получат без чужда помощ. Всичко това го караше да запази сладките си фантазии за себе си. Тя самата навярно бе разбрала, че заслужава повече и го търсеше някъде другаде. Но по жестовете й, по приглаждането на несъществуващи несъвършенства по дрехите му, Влад усещаше колко го желае. Да, тя бе в плен на онова надмощие, което нямаше как да избегне.
Изпълваше го изключително извратено чувство на удоволствие да вижда как тя го желае, без да отвръща на намеците й. Мъничките й понякога неосъзнати подсказки да впие устни в нейните и дъхът на мента и тютюн да прогори гърлото й, а зъбите му да захапят езика й страстно, докато силните му ръце, отнели милион животи, обхождат тялото й, за да я дарят с неизпитано никога удоволствие. Тя отлично знаеше, че никой друг мъж на света не би могъл да й даде онова, което Владимир я караше да иска само с присъствието и близостта си.
Въпреки че около нея у Торшин се пробуждаше неописуемо желание, въпреки че в съзнанието му  изникваха кадри от всичко, което искаше да й направи, той бе поставил граница. И то граница, която Анастасия сама бе пожелала преди да сключат този брак. Сега колкото и да я искаше, уважаваше решението й. Но онова, което караше дори егото му да се възбужда, бе усещането как жена му сама попадна в своя капан. Не знаеше какво точно си представя тя, когато бе около него, но бе убеден в едно – не беше нищо прилично и определено бе извън границите, които бе пожелала да спазват. Но женската й гордост не позволяваше да се предаде първа. Затова отчаяно преглъщаше всяка негова близост, през която дълбоко в себе си се надяваше той пръв да наруши думата си. Така би било перфектно. Сценарий, в който той просто играе себе си. Освобождава невъзмутимото си първичното желание, прави я своя, люби я до припадък и след това тя спокойно му прехвърля вината за всичко.  Щеше му се да се засмее с глас, но контролът му бе неразрушим. Искаше да види докога точно щяха да играят тази игра. Повярвайте, ако имаше добър играч, то това бе Владимир Торшин. Би било самохвалство, ако не бе чистата истина.
Освен всичко, по някакъв странен начин му харесваше да я желае. И да вярва, че не може да я има когато поиска. Точно защото от нея лъхаше повече сила, отколкото от останалите, чиито колене омекваха още при първите им срещи с него. Харесваше му да желае нещо, правещо се на недостъпно и опитващо да му покаже, че не може да го има. Пък и нямаше как да знае дали би било така забавно, ако я направи своя. Дали след това отново би изпитвал желанието, което изпитваше сега... И дали то би било така силно и приятно прогарящо вътрешността му, както сега.
- Може би... – изведнъж се изтръгна от устните му и лека невинна въздишка почти погали лицето на Ана. – Просто тези срещи никога не минават по план. – довърши, след което бавно разхлаби вратовръзката си, оставяйки я небрежно спускаща се по фината материя на ризата му. Яката също се отпусна, разкривайки ключиците му и съвсем малка част от нагорещената му гръд. В гласа му не се бе прокраднала и капка емоция от рода на притеснение. – Единствено казвам, че има вероятност нещата да станат грозни. – нямаше как да не я предупреди за този съвсем възможен развой. Не че Владимир нямаше да излезе победител дори от подобен завършек. Просто тя все още не бе виждала на какво е способен и защо всъщност славата на Братва се крепи на него. Не му се щеше да вижда кръвожадния му поглед, нито как убива без да му трепне окото. Но ако се наложеше, тя трябваше да се подготви и за това. – Спокойно, обещавам, че нищо няма да ти се случи. – в дълбокия му властен глас се прокрадна неприлично нежна нотка, а пръстите му своеволно се заиграха с кичур коса, който галантно прибраха зад ухото й. – Ако усетя, че нещата са напът да загрубеят, ще ти дам знак да напуснеш сградата. Охраната и шофьорът ще са в готовност да те върнат безопасно тук.
Обърна се, отмествайки пронизващите си ириси от нейните и отново захапа лулата си. Вкусът на ментовия тютюн се примеси с изгарящата го възбуда, която така изкусно контролираше. Свободната му ръка се спусна незабелязано по ризата му, а в мига, в който я пъхна в джоба на панталона си, нещо издрънча глухо на пода.
- По дяволите! – позволи си да изпсува, насочвайки погледа си към малкото копче, което се изхлузи от мястото си и вече там нямаше какво да играе ролята му. Под ризата зейна още по-приканваща гледка, подобно на някое стриптийз шоу, само дето аудиторията не предполагаше, че нещо от това бе планирано.

Някои хора смятаха, че в началото на сътворението мъжете и жените не били такива, каквито са днес - съществувало само едно същество, което било само с едно тяло и един врат, но главата му била с две лица, всяко от които гледало в различна посока. Все едно, че две същества от различен пол с четири крака и четири ръце се били сраснали откъм гърба. Когато бях малка, майка ми обичаше да разказва тази история. Гръцките богове били недоволни. Забелязали, че съществото с четири ръце работело повече, двете лица му позволявали да бъде постоянно нащрек и не било възможно да бъде нападнато в гръб, а четирите му крака го правели по - издръжливо. Било си самодостатъчно, не се нуждаело от никого, за да се възпроизвежда.
Тогава върховният господар на Олимп, Зевс (за да е качествена една история, трябваше да има и злодей), казал: „Измислих какво да направя, за да загубят тези простосмъртни силата си.“ Планът му бил простичък - с една гръмотевица разсякъл съществото на две. Така се появили мъжа и жената. По - слаби от преди, объркани и изгубени, те трябвало да открият онази част - половина която да ги направи отново цели, за да си възвърнат някогашната сила и способността да предвиждат всяко предателство и наближаваща опасност.
Когато бях дете, тази история разказана още по - описателно от устата на майка ми, звучеше... вълнуващо и също така плашещо. Щях ли да открия своята изгубена половина? Бях прекарала седмици в съставянето на план, който се предполагаше, че ще ми помогне в търсенето, без да знам от какво всъщност ще имам нужда, години по - късно. Онзи глупав списък, сега най вероятно събираше прах в някой от кашоните с мои вещи, които се намираха на тавана в дома на родителите ми. Ако трябва да съм съвсем откровена, вече не си спомнях какво точно бе съдържанието на така ценния ми списък по онова време. Предполагам защото сега бях друга. И го разбрах докато слушах същата тази история от устата на майка ми, докато вдигаше тост в сватбения ми ден. Тогава се замислих отново, че имаше едно нещо, което със сигурност не се бе променило - и тогава и сега вярвах, че когато открия изтръгнатото от мен, сетивата ми, разумът ми, цялото ми същество ще го познае, щях да знам, че това е той. Всъщност вече знаех!
Знаех, че той е моята най-голямата грешка и най-правилният път.
Защото Той беше Одисей. Беше Тезей, който слизаше от небето. Беше нашественик, който нахлуваше в най-сигурния град на света и най - пазената крепост на земята. Пред него не съществуваха затворени врати. Отваряше ги всички, до една, със замах присъщ само на боговете.
Владимир Торшин! Той носеше разруха. Преобръщаше - живота, представите и усещането ми за... всичко, защото Той бе онези очи, който бях изгубила. Ръцете и краката, които липсваха, но ме правеха по - издръжлива и силна. Онази тъмна, мрачна и закътана част от мен, която още не познавах, но усещах, че нося. Той виждаше душата ми, страховете ми, уязвимостта ми, неспособността ми да се боря с един свят, за който не знаех нищо, но над който се преструвах, че властвам. Свят който му принадлежеше. Неговият... Моят... Нашия свят! Така прекрасен в несъвършенството си!
И не, не беше любов. Тя бе за простосмъртните. Копнежа от друга страна беше волно чувство, носещо се свободно в пространството, трептящо, даващо воля дори и на боговете. А това беше достатъчно - тази воля даваше тласък на всичко, разрушаваше планини, навлажняваше влагалището ми!
Бях разтърсена, напълно извадена от равновесие и подобни мисли се въртяха в главата ми, когато той отдръпна ръката си. Почувствах се странно, сякаш бях ограбена. Какво не ми беше наред? Ясно бе, че това ще продължи. Не можех да го избягвам всеки път, когато го видя, а и защо да го правя? Ако исках да свикна да реагирам нормално на... вибрациите, които тялото му изпращаше към моето, трябваше да го срещам достатъчно често, че да започна да го възприемам като част от мебелировката. Иначе тези дълги месеци на самоконтрол от моя страна, цялото напрежение, душевни трусове и вулканът в душата ми щяха да изригнат, и в мига, когато това се случеше, аз нямаше да мога да контролира повече чувствата си. Не исках това. Изобщо даже не го исках, но имах чувството, че всяка клетка на тялото ми се стреми към него, когато е наблизо. И за да му устоя, трябваше да впрегна ужасно много енергия, а това изтощаваше.
Когато Владимир ме пусна изцяло, аз се олюлях на високите си токчета. Коленете ми бяха омекнали от наелектризиращият допир на телата ни. И беше адски трудно да се съвзема от миговете, които прекарах почти залепена за този сексуален свръхпроводник, облечен в костюм, който сега се отдалечаваше от мен. Начинът, по който се движеше - с животинска грация и надменна пестеливост - направо ме побъркваше. Сигурна бях, че в леглото е адски добър, че е агресивен и готов да вземе всичко, което поиска, при това така, че жената да гори от желание да му го даде.
- Сигурна съм, че нищо няма да ми се случи. - Гласът ми прозвуча някак странно - леко изтънял и малко дрезгав - сякаш не беше моя, но поех дълбока глътка въздух и продължих, малко повече като себе си - делово.
- Освен това намирам за наложително да отхвърля предложението ти. - Което даже не беше предложение. Хвърлих поглед към него, опитвайки да го разчета, но макар да ме гледаше, лицето му не изразяваше нищо.
- Не смятам да си тръгвам преди срещата да е приключила. - Категоричността в тона ми, щеше да му подскаже, че съм твърдо решена да остана до края, каквото и да се случеше довечера. Не бях някоя глупачка. Знаех. Бях подготвена, за това което предстои и това, че той очакваше нещо различно от мен, почти бе на ръба да ме обиди. Но предполагам просто трябваше да му покажа... да му докажа, че не съм малко и беззащитно момиченце, което има нужда от покровител. И че съм готова да се сблъскам челно с всяко предизвикателство по пътя. В крайна сметка нали за това ме искаше там? Или не?
- Каквото и да става... - Довърших запътила се към бара с алкохола.
Чувствах, че се нуждая от нещо... силно. Нещо което ще възстанови баланса в мен и ще прогони нездравословните копнежи на тялото ми. Налях си малко количество скоч, което секунда по - късно излях между пресъхналите си устни. Алкохола опари гърлото и стомаха ми, вля се в кръвта ми и я изпълни със смелост. За миг се почувствах опиянена и сякаш усетих как кехлибарената на цвят течност, леко започва да затопля стомаха ми и да отпуска кълбото от нерви, заплетено в него... Или поне докато не чух гласът му. В началото не реагирах. Изминаха още няколко секунди и вече бе не само нелепо, а и практически невъзможно да се опитвам да пренебрегна тази ругатня.
Обърнах се. Огледах го. Не открих нищо нередно. Просто не гледах на правилното място, а когато иначе наблюдателния ми поглед откри "проблема", стомахът ми се сви точно както когато господин Странстващ Пенис ме бе докоснал. Отново изпитах онова необяснимо привличане, сякаш той безмълвно изричаше някакво настоятелно искане, а аз инстинктивно бях готова да се подчиня, нищо че нищо такова не се бе случило. Той не бе поискал нищо, но аз сякаш не можех да слагам повече спирачки на желанията, които имах. Пък и защо трябваше да се концентрирам само върху своите желания. Очевидно и той имаше такива. На челото му буквално бе закачена табела с надпис „Високо напрежение!“ Трябваше да се погрижа, нали? За да не би случайно цялото това натрупало се напрежение да се прояви по - късно, в най - неудачния момент, когато преди всичко трябваше да се довери на здравия си разум и да се увери, че всичките му сетива работят правилно.
Не знам как. Нямах никакъв спомен, как бях прекосила стаята и какво си мислех, докато вървях към него. Знаех само, че трябва да съм там. До него. Отново лице в лице, се вгледах внимателно в него, изучавайки всяка подробност. За нещастие, огледът на детайлите по никакъв начин не промени намеренията ми. Вече подозирах, че ще е ужасно трудно да превъзмогна въздействието, което този мъж имаше върху мен. Но се успокоявах с мисълта, че не бях единствената. Случвало се бе да виждам как се държат и другите жени около него. На всичкото отгоре бе безобразно богат, а парите правеха привлекателни дори дъртите плешиви мъже с шкембета. Нищо чудно, че Владимир бе свикнал, щом щракне с пръсти, да получава оргазъм.
Не за това обаче бях тук. Не, за да му доставя удоволствие. Не, за да облекча напрежението. Бях тук, за да поема контрол! Над него и най - вече над самата себе си. И не се сещах за по... категоричен начин от този, за да възвърна самообладанието, което ми се изплъзваше напоследък. Само още крачка и бях на сантиметри. Вдигнах ръка. Протегнах я към гърдите му. Можех да почувствам забързания ритъм на сърцето му. Не свалях поглед от неговия. Гледах го с широко отворени очи, обявявайки му война. Бях тук за това. Да завладявам... Унищожавам... Подчинявам! Ръката ми се спусна надолу, докато не стигна целта си.
Кълбо от нажежен въздух изсвистя между зъбите му. Беше нещо средно между стон и животинско ръмжене. Това бе най-еротичният звук, който бях чувала, и в отговор плътта между краката ми се стегна яростно... подобно на пръстите ми, които вече държаха ключа към всички врати и всички въпроси...

Човек рядко отдаваше значение на малките детайли. Онези съвсем дребни нещица, на които някой рядко отдаваше значение. Но те си бяха там и отсъствието им понякога водеше до немислими обрати. Както едно липсващо болтче на самолет можеше да предизвика разрушителна катастрофа, така и едно липсващо копче би могло грандиозно незабележимо да те тикне в собствения ти капан. Резултатът от разни малки липсващи неща в повечето случаи не водеше до особено добри последици за някои. Но разрушението беше нещо, на което Владимир се наслаждаваше по необикновен начин. Сякаш не беше причинителя му, а просто страничния зрител. Защото той не просто пораждаше разрушение. Не, така би било прекалено скучно. Той винаги намираше начин да подтикне своята жертва към това върховно престъпление. И да наблюдава цялата власт и сила, която я оставяше да мисли, че притежава. Онзи контрол над разрушението, който всъщност нямаше.
Липсващото копче бе изиграло последния ход в една от многото битки, които Владимир щеше да печели. Ако някой някога би могъл да го опознае поне частично, да прозре поне частично в мрачните дълбини на душата му, то щеше да потвърди, че този човек бе всъщност същинския дявол в човешка обвивка. Той безшумно се прокрадваше и безгласно ти нашепваше какво да извършиш, поставяйки те в ситуация, в която всяко друго решение не беше достатъчно добър вариант. Манипулативността му не само върху хората, но и върху ситуацията, върху околната среда, това неговото майсторство. Изкуството, което владееше до самото съвършенство. А един истински майстор не биваше да е забелязван в творенията си. Те трябваше да изглеждат напълно естествени, спонтанни, възникнали изцяло по стечение на обстоятелствата. Невидимият творец бе истинският творец.
И оставяше нещата да си мислят, че имаха някакъв контрол над всичко случващо се. Така щеше да е по-забавно, когато ги убеди в противното без особени усилия.
В първия момент се направи, че не забеляза Ана, че не чу как токчетата й се затракаха настойчиво по пода в негова посока. Тя бе като платната на кораб, а Владимир невидимия бурен вятър, който ги насочваше в желаната посока. По всяко време би могъл да накара корабът да се обърне.
Знаеше какво ще направи преди дори да си го е помислила. Но му харесваше как въпреки всичко тя опитваше да се превърне във вихрушка, също като него. Опитваше се да се пребори с надмощието му, показвайки му своето собствено. Използваше добре познатото женско оръжие, вярвайки сляпо, че той ще падне напълно подвластен на желанието да я има тук и сега.  От  гърдите му се изтръгна сладострастен стон на възбуда и удоволствие, но не точно заради местоположението на пръстите й. Това бе скрит знак, че му харесваше колко смела беше Анастасия. Сама да падне в капана си без да изгуби женското си достойнство. Тя вярваше в себе си и в контрола си. И наистина притежаваше такъв.  Единствената грешка в изчисленията й бе, че нейната вихрушка бе предизвикана от неговите ветрове и пак единствен той би могъл да я насочи в правилната посока. Иначе тя щеше да се лута сама в нищото, да се завърта с разрушителната си сила, помитайки всичко по пътя си в отчаяна нужда да намери своя компас.
Обяви му война прекалено рано. Смяташе, че веднъж надървил се след допира й, го държеше в ръцете си и победата беше нейна. Владимир Торшин реално се пръскаше по шевовете от сексуалност, но той далеч не бе изцяло подвластен на силния женски чар или първичните си желания. Самоконтролът му беше толкова силен, че той сам си играеше с него както пожелае. Спираше го и си го връщаше на секундата. Защото ако бе единствено воден от дивото в себе си, досега отдавна да е умрял в коварните обятия на някоя жена, изпратена му от вражески лагер. Бе преживял и такива случаи в миналото, но той почти веднага надушваше, когато има нещо гнило в Дания. И никога не оставяше длъжен никому, но доста го биваше да втълпи на някого, че му дължи още, или че иска да получи още от него.
Лъскавите кожени обувки правеха бавни крачки напред, подтиквайки токчетата да следват ритъма им. Не откъсваше и за миг поглед от нейния. Пронизващият студен вихър в очите му улавяше и развихряше все повече вихрушката на желанието в Анастасия. Дъхът му на мента и тютюн пролазваше по лицето й с невинна кръвожадност. Както когато хищникът подушваше внимателно жертвата си, преди да забие зъби в безпомощната й плът. Стъпките му ставаха все по-бързи и накрая разруши ритъма им, карайки краката на жена си да се оплетат и да залитне назад, потъвайки в мекия дюшек на леглото, покрит със сатенени чаршафи. Владимир се надвеси над нея и остави необезпокоявано лулата си някъде отстрани, за да особи и двете си ръце. С едната затегна китките над главата й, отнемайки й грубо контрола, който си бе въобразила, че има. Беше я оставил да прави каквото си поиска, докато пристъпваше бавно към леглото, заблуждавайки я , че е готов да се предаде. Но тепърва сега следваше кулминацията. Виждаше в очите й точно това, което искаше да вижда и това извика непринудена усмивка на устните му. Мустакът му живо се размърда по шията й, но тези негови устни, нашепващи милион греховни неща, така и не докоснаха истински настръхналата кожа на милиметри под тях. Пръстите на другата му ръка се плъзнаха бавно по сгъвките зад колената, изкачвайки се към вътрешността на бедрата. Като изкусен художник, който не пропускаше и един контур с четката си, Влад не пропускаше да погали всяко нервно окончание, подклаждайки възбудата на Анастасия главоломно. Нямаше как да не чуе какво се изтръгваше и между нейните устни. Изненадващото бе, че перфектните му познания по мъжката и женска анатомия се дължаха отново на нуждата ефективно да елиминира пречките си. Разбира се, един умен човек би използвал познанията си навсякъде, където те бяха добре приложими. Показалецът и средния му пръст безцеремонно игнорираха бикините на пътя им и изкусно се промушиха отдолу. Всяко едно местенце беше ключово. Всеки един нерв, всяка една точка можеше да ти причини неописуема болка, или неописуемо удоволствие, така че трябва да си наясно точно къде да докосваш, точно къде да навлизаш. Опитната грация на Владимир нямаше как да остане непохвалена. Защото той винаги избираше най-смелия път. Да причини лека болка, примесена с двойно повече удоволствие. Само ръцете на истински демон биха могли да дарят една жена с подобно удоволствие, което иначе съществуваше единствено в сънищата и фантазиите им. Казваха, че демоните са най-добрите приятели на жените. Но никоя от тях не вярваше, че те могат да съществуват в материална форма.
Тя може би не осъзна кога играта свърши. Беше я докарал до такава огромна възбуда, че усещаше как тялото й опитва да откликне и да се вкопчи с всичката си насъбрана страст в неговото. Искаше да го почувства много повече и с всечи следващ момент това я изпълваше, напълвайки мозъка й с вреден кислород, наситен с усещанията, които Владимир й беше подарил. Когато спря и се изправи, отново взе лулата си, наслаждавайки се още секунда на кръвта, нахлула в лицето отсреща. Така, безпомощно възбудена, впила нокти в завивките и прехапала долната си сочна устна... Така я харесваше още повече. И желаеше още повече. Но тя трябваше да си научи урока, защото бе лошо момиче. За Владимир не беше проблем да отстъпва властта, дори напротив. Пък и не му пречеше да си я върне във всеки един момент. Ала Ана си просеше едно такова наказание и не му бе оставила голям избор. Трябваше да осъзнае, че никога няма да притежава власт над него, освен ако той не й я предостави.
Свободната му ръка се уви около кръста й и той с лекотата на надмощието си я придърпа собственически към себе си, като император - наложницата си.  След като я изправи обратно на краката й, връщайки я в реалността, погледът отново прикова нейния и без да й позволи да разчупи очния контакт, езикът му бавно се подаде изпод дългите му извити мустаци и попи вкусът от онези два пръста, които допреди малко бяха в нея. Изрази удоволствието си, но там имаше и нещо много повече. Нещо като неизказана подкана, че той иска да заслужи наградата си. И че това ще е нещото, което ще го мотивира тази вечер. Реално беше по-добрия вариант да свали напрежението му когато всичко приключи. Едното от нещата, които все още не знаеше за мъжа си бе това колко ефективно всъщност работеше той под напрежение. Така беше нащрек за всичко и можеше да предвиди всяка ситуация толкова рано, че да има времето да я предотврати.
Щом попи вкуса на нектара й, отново постави лулата между зъбите си, излизайки от помещението със своето сладко зло обаяние на демон, отнел нечия душа. Беше интересен факт колко по-възбуждащ и незабравим може да е един кратък момент на наслада.

Когато бях малка, баща ми обичаше да казва: "Покажи какво можеш и не се притеснявай докъде ще стигнеш. Кажи им, че ще работиш безплатно и един ден никой няма да може да плати цената ти!" Така бях стигнала до тук. В този мъжки свят, където конкуренцията бе убийствена, бях успяла да си извоювам място сред най - добрите, защото знаех към какво се стремя. Знаех къде искам да бъда. Знаех коя съм и какво мога. Знаех прекрасно колко струвам!
Затова когато тръгнах към него вярвах с цялото си същество, че мога да го... опитомя. Защото това правех - винаги, с всеки един от мъжете, които бях пускала между краката си и с онези, с които заставахме от двете страни на масата за преговори? Защото без значение колко различен бе всеки един от тях, те бяха просто мъже а аз владеех до съвършенство изкуството да се адаптирам и променям в зависимост от това какво търсят. Понякога това означаваше да бъда наивно момиченце, което гледа мъжа срещу нея с възхищение и се преструва, че е впечатлено от неговите истории за власт и слава. Друг път обекта на желанията ми се чувстваше привлечен от умението ми да атакувам открито. Вземах нещата в свои ръце и това го караше да се отпусне, тъй като вече нямаше за какво да се тревожи, държах под контрол всичко. Давах съвети и изслушвах - с вид на човек, който всичко разбира.
Владимир Торшин бе друга порода мъж. Още в началото бях заподозряла, че не е като всички останали, с които се бях сблъсквала до момента. Не искаше наивно момиченце, не се поддаваше на обаянието, което една фатална жена му предлага и не търсеше съвети от отзивчивата майка. Той бе като мен! Изследваше - прецизно! Адаптираше се - бързо! И накрая - покоряваше! Така правеше. Защото той бе създал тази игра. Играехме по неговите правила. И той беше много добър в това, с което се бяхме захванали. Водеше ме с поне няколко обиколки, защото изкуството на съблазняването очевидно беше една от насладите в живота му. Можех да го видя в очите му, да го почувствам във всяка глътка въздух, която си поема. Знаех какво ще последва. С всяка крачка, която правех... всяка крачка към която ТОЙ ме тласкаше, усещах силата му... Сила на която не бях в състояние да противодействам. Искаше ми се да викам, да крещя, да го нараня, да предизвикам гнева му, така както той правеше с мен, но нямах достатъчно сили. Ставаше все по-трудно да проявя волята си, защото започвах да осъзнавам че, не мога да бягам по-бързо. Не можех вечно да се състезавам с него. А по времето, в което вече бях повалена по гръб, силно се съмнявах, че го искам.
Имаше нещо плашещо в очите му, от което цялото ми тяло потрепери. Усещах топлината на голямото му, здраво тяло и мъжествения аромат, който излъчваше. Лулата му също беше някъде на близо. Носеше екзотичен мирис на мента и тютюн, а цялата тази комбинация буквално ме довърши. Бях като пияна от... него, от самото осъзнаване на факта, че най - накрая ще ме докосне. Всеки мускул в тялото ми се скова, а вътрешностите ми - точно обратното - втечниха се. Какво, по дяволите, правеше? Мозъкът ми пищеше да избутам ръката му, да му кажа да не ме докосва никога, по никакъв начин, но вече беше късно за това. Битката бе загубена, защото му бях позволила да изтрие като с гума всяка рационална мисъл, да влезе в ума ми... да го вземе... буквално... и да го скрие на място, където едва ли щях да го намеря, докато той не пожелае...
Ръката му се плъзна между бедрата ми, а те се разтвориха безсрамно, бях толкова възбудена. Кожата ми бе като подпалена. Май не ми стигаше и въздух. Треперех когато погали дантелата на бикините ми. Целият свят около мен изчезна. Съществувах единствено за него, за това, което правеше... щеше да направи с мен. За хладният въздух по кожата ми, насеченото му дишане, горещите му устни, които отказваше да ми даде и мисълта за него... Болката между краката ми стана непоносима! И едва сега си дадох сметка, че желанието може и да боли. Извих гръб, готова да го посрещна, да го почувствам още по - осезаемо. Владимир не ме накара да чакам повече...
Светът се завъртя с бясна скорост. Пръстите му се изгубиха в мен и издадох най-жалкия и
смехотворен звук на облекчение в историята на човечеството. Сетивата ми се изостриха до краен предел. Можех да реагирам всеки поглед, всеки допир, всеки звук. Обожавах и мразех това, което ми причиняваше. Извих се още повече. Исках да го усетя колкото е възможно по-дълбоко, да го... погълна даже. Никога през живота си не бях изпитвала подобно зверско чувство. Толкова силна нужда от нечии пръсти... Имах чувството, че ще експлодирам, ако съвсем скоро не ме накараше да свърша.
- По дяволите! - В този момент той ме притежаваше. Чувствах се като предмет, обикновен инструмент и колкото и странно да беше, това... притежание ми даваше усещането за пълна свобода. Вече не бях учителката, не бях тази, която обучава, утешава, слуша изповеди, възбужда; бях просто жена, намираща се под огромната власт на един мъж. Тук, с него бях всичко, за което някога бях мечтала. И бях готова да направя всичко, което пожелае, за да получа така бленуваното облекчение. Може би и затова когато Владимир осъзна, че съм само на крачка от Рая, отдръпна ръката си. Не би било победа, ако ме оставеше да стигна до там. Без оргазъм енергията се разпръскваше, стигаше до мозъка, не ти позволяваше да мислиш за нищо друго, освен как да стигнеш до края. Той искаше точно това - да спре, да спре по средата, удоволствието да обхване цялото ми тяло, да се разпростре до мозъка ми, да живее във вените ми. Да ми покаже, че му принадлежа.
Изправи ме на крака. Погледите ни се преплетоха. Имах чувството, че минаха минути, докато изучавахме нюансите на очите си. И точно когато очаквах да ме хване пак за ръката, да я стисне леко, да направи нещо друго, нещо... човешко, за да задържи мига, или поне да признае, че този миг се случва, че става нещо различно, той премигна, откъсна очи от мен, обърна се и напусна стаята, все едно за него не се бе случило нищо специално. Все едно бях луда да си мисля, че това е бил най - еротичния миг живота ни...

...

Малко по - късно...
Тръгнах към него с огромни усилия. Вървях като котка и се спрях на около метър. Усещах как топлината от камината ближе кожата ми и я загрява. Докато Владимир оглеждаше всеки милиметър от тялото ми, зърната ми се втвърдиха болезнено, за разлика от мястото между краката, където всичко бе омекнало. С всяко придвижване на очите му върху една или друга извивка на тяло ми, слабините ми пулсираха болезнено, молеха за допир.
- Ще тръгваме ли? - Изражението му бе най - мистериозното нещо на света. Не ми отговори. Просто се приближи. Отново бе захапал между зъбите си противната лула и ме гледаше невъзмутимо. Не ми позволяваше да надникна в съзнанието му. Дори не знаех дали му харесва, това което вижда. Сложи ръка на кръста ми и излязохме навън. Мрачното следобедно небе се бе избистрило, но все още миришеше на приближаваща буря.
Колата вече ни чакаше. Заех мястото си грациозно и просто защото знаех, че това ще му подейства, кръстосах крака, така че роклята ми да се вдигне малко по-нагоре от... приличното, едва когато той зае своето място срещу мен в огромната лимузина. Ароматът на тялото му изпълваше колата. Той бе... навсякъде около мен.
- Сдобих се с нещо, което вероятно ще ти се стори интересно. - Казах най - вече за да прогоня от главата си всички нездравословни копнежи, пък и защото смятах, че е важно. Всъщност знаех, че е важно. Информацията, която се намираше в дясно от мен, можеше да даде по - ясна представа на Владимир, за това с което щеше да се сблъска след малко. Вдигнах папката от седалката, но това бе цялото усилие на което бях готова. Не се пресегнах, за да му я подам.
В папката имаше любопитна информация за един от... партньорите му, но ако онова което щеше да прочете не бе достатъчно, вярвах че снимките с висши членове на полицията ще са достатъчни да заинтригуват Владимир. Освен това вярвах, че тази вечер, на тази среща някой от хората, които работеха с мъжа ми, щяха да доведат гости с униформи. Можеше и да греша, но се опасявах, че случая не е такъв.

Владимир Торшин закрачи смело напред в цялата си прелест. Лимузината стоеше в очакване още преди половин час, но имаше достатъчно време да стигнат до мястото на заветната вечеря. Какво щастие, че имаше достатъчно време да даде ризата си за поправка. Знаеше, че в случая жена му беше права и трябваше да изглежда изрядно, както и се чувстваше отвътре. Чудовищната му същност все още пируваше с остатъчното усещане за победа от по-рано. И ако имаше някакви съмнения и притеснения преди да усети трепещото тяло на Анастасия, умоляващо да бъде само негово, то след този малък момент наслада всичко подобно бе изтрито от съществуване. Всяка една наченка на несигурност, всяка една напрегната мисъл. Торшин се усещаше ясно на върха на величието си и скоро щеше да го покаже на всичките си другари. Който бе заложил против него, нямаше да види изгряващото слънце.
Всеки знаеше добре, че това събитие нямаше да бъде просто някаква си вечеря. Нито обикновена сбирка на членовете от Братва. Щеше да бъде клане. И то не заради друго, а поради факта, че от години организацията се самоизяждаше отвътре. Гниеше като труп, страдайки от липсата на един единствен абсолютен водач. Ето че всяка нещо имаше нужда от лидер. И за тази позиция нямаше къде да се намери по-подходяща фигура от тази на Жътваря.
Щеше да ги преобрази в глутница вълци, следващи го навсякъде и във всичко. В момента бяха сбирщина смешни мечоци без трезва мисъл. Веднъж по време на лов бе наблюдавал поведението на мечките. Ловуваха сами. Никой от тях не обичаше да дели плячката си. Наблюдаваше как глутница от вълци доближиха плячката на мечока, за да я отмъкнат. Един вълк наистина не можеше да се мери с една мечка. Но една цяла глутница беше много по-хитра и чевръста от тромавото животно. Ситуацията стана още по-интересна, когато  втора мечка дойде като подкрепление, но очевидно беше за малко. Единствено заради изгодата от потенциалния дял, който щеше да получи. Но и това не беше достатъчно добър план и в края на играта глутницата вълци ловко отмъкнаха плячката на мечока. Да си отборен играч криеше своите рискове, но ако всички в отбора съзнаваха колко ефективна е тази стратегия, те щяха да останат в отборна позиция до самия край.
Тази вечер Владимир щеше да подбере своя отбор, своята вярна глутница. А останалите щяха да послужат като урок на всеки, който застанеше зад идеята, че в Братва трябва да цари досегашната анархия.
Погледът му пропълзя по Анастасия. Гледката му хареса и бе доволен от великолепието, което излъчваше. Щеше да допълва подобаващо неговото собствено великолепие. Трябваше да признае, че двамата си подхождаха прекалено много. Сигурно на емотата чак би им се догадило.
Умишлено не откъсна пронизващите си очи от нея почти през цялото пътуване. В лимузината им бе така просторно, че вътре преспокойно можеше да се спретне цяла оргия. Небето бе обсипано с буреносни облаци, незабележими през черните стъкла.
- Колко предвидливо. – отвърна с почти престорено възхищение, преди да се пресегне към папката, която Ана бе подготвила за него. Торшин винаги се подсигуряваше за всяка ситуация и бе добре осведомен за нужното, но все пак не пречеше да хвърли един поглед. Знаеше колко връзки има и жена му, както и че без особени усилия може да извади кирливите ризи на всеки един индивид. Ако не бяха уменията й, нямаше да се ожени за нея. Колкото и красива и чаровна да  една жена, не е ли умна, нямаше да ти бъде от полза за друго, освен секс. Децата му все още не разбираха този брак, защото не си правиха труда да опознаят Анастасия извън рамките на красивата й сладка обвивка от ванилия и пияна вишна. Виняха го, че е глупак, защото спокойно може да вкара която жена поиска в леглото си, пък тръгнал да се жени. Не знаеха, че това е начинът му да промени правилата на играта за всички. И той го правеше, защото можеше.
Нямаше кой да го спре.
Както и очакваше, всички се бяха разделили на партийки. Дружките се надушваха най-вече по общото минало и общите си издънки, които прикриваха взаимно. До един бяха така прозрачни в очите на стария Торшин. Знаеше схемите, по които вършеха всичко. Онези, които взаимно си знаеха издънките и ги прикриваха за да запазят жалкото си положение и още по-жалкия си живот, се събираха заедно в престорен съюз. Всъщност всичко беше чисто взаимно изнудване. Принципът „Ако аз затъна и ти ще затънеш заедно с мен!“ звучеше малко като в детската градина „Ако ти ме изкажеш и аз ще те изкажа!“, но явно това бяха малоумните навици на всички в Братва.
Владимир никога не би допуснал друг да узнае за неговите мръсни тайни и да доживее, за да разкаже някому за тях. Това беше немислима глупост, на която не бе способен. Ето защо дълбоко в себе си всички го мразеха също толкова, колкото го уважаваха и завиждаха на острия му ум. В сравнение с него останалите изглеждаха като прасета, които се въргалят в топлата си кал, затънали до ушите в нея. Някои, които веднага разпозна, вече бяха с единия крак в гроба и дори не им трябваше побутване, за да изгорят от играта.
След като огледа добре всички присъстващи и гордо представи жена си на почти всеки поотделно, следваше началото на вечерта. Сладкото затишие пред буря. Танците.
Засвири жива музика и мъжете поведоха евтините си любовнички към центъра на залата. Тук беше първата стъпка да им покаже с какво още ги превъзхожда в момента. Тук беше времето Анастасия да демонстрира разликата между евтина курва и истинска жена.
- Ще ми окажеш ли честта? – попита както изискваше официалния етикет, който иначе рядко спазваше. В гърдите му се надигна приятно вълнение, защото отдавна не беше танцувал, макар да помнеше наизуст всички стъпки. Едната му ръка се уви около кръста на Ана без да дочака отговора й.

Владимир изскочи бързо и ловко навън, закопча палтото си и секунда по - късно се обърна за мен. Протегна ръка и ми помогна да сляза от лимузината. Силният порив на вятъра изплющя в лицето ми. А безумно скъпото ми палто от норка, което трябваше да ме предпази от ледената виелица навън, не оправда очакванията ми. Хиляди иглички се забиха по повърхността на кожата ми и проникнаха навътре, чак до костите, сковавайки ме. Погледнах с недоверие огромното имение пред което се намирахме. Такива стари сгради се отопляваха трудно и се надявах хората, които се грижеха за това да са си свършили добре работата, защото се бе наложило да сменя тоалета си в последния момент. Роклята ми сега, бе далеч по - ефирна и разголена от първоначално заплануваното, но тези промени в последната минута бяха наложени от неочаквания подарък на съпруга ми.
Малко по - рано Владимир ме бе изненадал с невероятна огърлица, която смятах за задължително да сложа тази вечер - не защото бе компенсация за унищоженото перлено колие или защото беше подарък от него, а поради простата причина, че това бе най - изумителният, разкошен и рядък диамант, който бях виждала в живота си. Нямах представа колко струва, нито как мъжа ми се е сдобил с подобно бижу, но бях напълно убедена, че това е ако не оригинал, то поне дяволски добро копие на „Сърцето на вечността“. И трябваше да го нося. Тази вечер! Неудобството което промените създаваха, бе малка цена, която трябваше да платя и аз бях готова да я платя цялата.
След неволното потреперване на тялото ми, ръката на Владимир ме улови за лакътя, плъзна се по гърба ми и се спря на ханша. Не знам как, но усетих горещия му дъх по лицето си. Това бе единственият източник на топлина в момента. Странни тръпки пропълзяха по гръбнака ми и се събраха в долната му част. Отново бе прекалено близо... прекалено скоро. И през ума ми мина, че този мъж наистина е в състояние да накара сърцето ми да спре. Но това, за което трябваше наистина да се тревожа в момента бе как по - бързо да стигнем до масивната сграда пред нас от която ни деляха не малко на брой стъпала. Косата ми - прибрана в изряден и стилен кок на тила (отново заради колието, върху което исках да акцентирам) - нямаше да издържи дълго на силните пориви, затова просто се противопоставих на силата, с която вятъра се опитваше да ме изтласка обратно и закрачих уверено нагоре по стълбите, готова за битка. Вътре нямаше да бъде по - различно, затова се добре да се настроя още от сега за предстоящото разчистване на сметки.
Икономът, който ни посрещна и пусна да влезем, ни отведе до масивните двойни врати на имението и едва тогава взе палтата ни. Преди да хване дръжките на врата и да ни въведе имах време само да пригладя с ръка роклята и косата си. Поех си дълбока глътка въздух и си напомних, че сега е времето да вляза в ролята на красива вещ, закачена за ревера на мъж, който не познаваше силата си. И това ме дразнеше по всевъзможни начини, но какъв друг избор имах? Това бе единствения начин да вляза зад тези врати... закачена за него, подсилваща неговия собствен блясък...
Усмихнах се. Искрящо белите ми зъби се подадоха иззад яркочервените ми устни, които в допълнение с силно опушения тъмен грим на очите, ми придаваше онази физиономия... сякаш горя в пламъци. Караше ме да се чувствам безстрашна, уверена и напълно способна да се справя с чудовищата които щях да срещна тази нощ... Вече се бях изправяла срещу най - голямото от тях и все още бях тук, цяла... Вярно, бе успял да се промъкне между кулите, които издигах около себе си и бе прокопал дупка там. И, да, вече притежаваше своя си частичка от мен, която щеше да остане негова завинаги. Но това не означаваше, че ме е победил. Все още бях на крака ( между които още усещах ръката му, която отдавна вече не бе там), а той не подозираше колко добра съм в дългите разстояния. Защото нека си го кажем, тази игра на котка и мишка щеше да продължи още дълго.
Край нас мина мъж с табла и ни предложи шампанско. Владимир смъкна две чаши от розовата пенлива течност и едната подаде на мен, другата задържа. Обходих само с поглед огромната бална зала, която бе побрала поне стотина души. Всички бяха облечени в перфектни вечерни тоалети и носеха питиета. Повечето от жените бяха на моите години, което ми се стори не чак толкова странно, колко факта, че нито една от тях не носеше пръстен, какъвто аз имах и чийто диамант спокойно можеше да бъде засечен от сателит в космоса. Знаех прекрасно за отношението на Братва към браковете, но бях останала с впечатлението, че тя важи само за най - висшите й членове. Не вярвах всеки един от тези тук, да е толкова значим и важен за организацията, колкото съпруга ми, но нямаше как да не отбележа, че имаше ужасно много лица, които не бях виждала никога преди и не можех нито да твърдя, нито да отрека приноса им, просто защото не знаех нищо за тях. Това бе наистина странно и дори малко плашещо усещане, защото още от дете, бях свикнала да съм най - подготвената по всеки въпрос. Неизвестното ме... напрягаше.
Владимир ме поведе през тълпата от хора. Чак тогава осъзнах на какво се дължи онова странно усещане, че нещо не е наред. Освен всички непознати лица и имена, липсваше и преса. Около нас нямаше нито един човек хванал фотоапарат, за да запечата всеки смущаващ детайл от вечерта, който още на сутринта модните критици и всякакви други знайни и незнайни екземпляри щяха да разнищват. Бях попаднала на непознато място. Инстинктите ми за опасност се активираха. Бях в сърцето на Братва! Намирах се в една стая с някой от най - опасните мъже и жени в света... И това бе колкото плашещо, толкова и вълнуващо!
Долавях разговори на какви ли не теми - за екзотични екскурзии, кой кой е в Холивуд, за последните филми, коя корпорация какво била направила. Буквално се давех в това море от информация. Владимир не пропусна да ме представи на нито един по - важен човек на вечерята. Мъжете излъчваха смесени сигнали. Определено харесваха начина по който изглеждам, но всичко останало което представлявам - мразеха откровено. Разбира се бях се сблъсквала с подобно неодобрение и преди. Децата на Торшин, дори не криеха чувствата си към мен, дори и в присъствието на баща си. Тези тук бяха доста по - обрани и присъствието на някой като Владимир ги респектираше. Не можеха да си позволят да говорят открито за несъгласието си с този брак, затова просто си мълчаха и преглъщаха горчивия вкус от съществуването ми с огромни количества алкохол.
Владимир се обръщаше към мен и слагаше длан на гърба ми. Допирът му до голата ми кожа ми подействаше като електрическа искра и всеки път ми напомняше, че цялата ми рокля е изрязана отзад, като изключим двете едва забележими презрамки, които се кръстосваха върху плешките ми. Всичката ми останала плът чак до кръста беше на показ. Ръката му гореше върху кожата ми, нажежаваше я до червено, докато пръстите му рисуваха малки кръгчета по нея. Предполагам просто беше част от театралното ни представление, което изнасяхме от няколко месеца вече, но доста често се оказвах привлечена и залепена за него, без да ме е карал или искал нещо такова от мен.
Владимир притежаваше дарбата да чете мислите, да наднича във вътрешния свят на човека. Очевидно я бе придобил в предишни животи. Моя талант в разгадаването на хората все още не бе достигнал такива висоти, може би заради не чак толкова богатия ми опит, но пък ужасно се зарадвах, че той бе усетил колко изморена вече бях от запознанствата. Предложението му да танцуваме дойде на време и бе прошепнато, в опасна близост до шията ми, което предизвика низ от изумителни усещания по цялото ми тяло. Кожата ми сякаш бе обхваната в пламъци, бе като полята с киселина, стичаща се по мен. Едната му ръка се уви като змия около тънката ми талия, а другата се протегна към моята. Вдигна ръката ми към устата си и целуна кокалчетата ми.Небесно сините му очи бяха развеселени и леко помътнели, а веждите му се размърдаха палаво, преди да отмъкне чашата ми с шампанско и да я завещае на един от преминаващите келнери. После ме поведе към мястото отреден за подобен вид дейности.
Спряхме се някъде в центъра. Владимир се обърна към мен и само с едно рязко движение ме дръпна. Олюлях се на високите си обувки и паднах право в ръцете му.Това беше жест, недвусмислено деклариращ право на собственост и ако сега носех бельо, то със сигурност щеше да е подгизнало от разтопените ми вътрешности. Музиката засвири. Владимир ме поведе под звуците на живо изпълнение на пияно и чело. Можех да уловя всяка вибрация на тялото му, усещах всеки негов дъх, чувах как сърцето му бие. Ароматът на тялото му изпълваше съзнанието ми, опъваше нервните ми окончания и вече не помнех защо и кога бях решила да му устоя. Не ме бе докосвал мъж от... откровено казано... поне половин година. Мислех си, че мога да живея като монахиня, стига вибраторът да ми е под ръка. Пък и тези две ръце предлагаха огромно разнообразие. Но сега, изправена лице в лице с този мъж, не бях убедена, че да загърбя сексуалния живот, бе умно решение. На този етап бях готова да съборя господин Тъмен и Опасен на земята и да си взема онова, което ми бе отказал по - рано.
Надникнах в магнетичните му очи и се изгубих. Устните му бяха огрени от огромните полилеи над нас, кичур от перфектно оформения му перчем бе паднал на челото му. Не знам дали вятъра бе този, който трябваше да виня или се бе случило по късно, но изпитах силно желание да вдигна ръка и да поправя това съвършено несъвършенство. Не го направих! Защото все още не можех да избягам от усещането, че ми е отнел нещо. Усещането, че съм ценна, че означавам нещо за него... През последните шест месеца се справях добре в жестоката суша и чак сега, когато той ми даваше глътка вода, си спомнях, че искам да пия. Копнеех за много повече от глътка. И го мразех заради това! Мразех го за дето предизвикваше всички тези чувства и замъгляваше трезвата ми мисъл. А днес повече от всякога имах нужда да се концентрирам върху нещо различно от самодоволната му усмивка, която сваляше гащи от разстояние.
- Говори ли със сина си? - Попитах изведнъж.
Сред всички лица днес, това на Борис липсваше и адски силно ми се щеше причината за отсъствието му да е Владимир. Щях да го мразя една идея по - малко, ако бе намерил начин да се справи с темпераментния си наследник, който ми бе обявил открита война. Най - малко неговото присъствие исках тук, пък и бях дочула слухове за това, че някой от хората в Братва се обединяват около идеята именно това момченце да замени баща си на трона... и то преждевременно. Подобен сценарии ми се струваше невъзможен, затова и не го бях споменала до сега пред Торшин, но си имах достатъчно много причини, за да не харесвам децата му и още една нямаше да наклони везните особено много. И все пак, ако нещо подобно наистина се случваше, може би неприязънтта ми към поколението на мъжа ми бе съвсем основателна и Владимир беше в много по - голяма опасност, отколкото си мислех. Аз бях в много по - голяма опасност. Бях приела този брак, само защото вярвах, че Торшин ще удържи на думата си и ще ме предпази от всички опасности, но ако тази вечер цялата власт, която имаше му бъде измъкната изпод носа, може би нямаше да доживея утрото. Кръвожадните хиени около мен, бяха готови да ме изядат жива, но не и да ме пуснат да си тръгна...
- Не ми се ще да се появи и да създаде проблеми. - Би изглеждало ужасно ако онзи недорасъл идиот се появеше и открито покажеше омразата си към мен. Владимир щеше да изглежда слаб и тогава като нищо хиените щяха да захапят и него. Те подушваха мъртвата тъкан. Силно се съмнявах, че Борис осъзнава това... Затова и не го исках тук.

За Братва един такъв пищен банкет беше пълно разочарование, ако не отровеха или не убиеха някого. Но вечерта тепърва бе в разгара си. След бурните танци, в които единствено Владимир бе оставил без дъх партньорката си, следваше скромната встъпителна реч на Торшин, който без свян се самопровъзгласи за лидер, излагайки всички свои доводи защо Братва има смешната нужда от един водач и защо той трябва да има перфектното амплоа за пред света. Влад отлично съзнаваше, че никой не вземаше думите на сериозно, затова бе готов да ги подкрепи с действия. Особено, след като се появи единствения му възможен опонент – Сергей Гришин. Този трън в задника от години се бе учил от него. Бе най-хитрата лисица в организацията и винаги намираше начин да се измъкне измежду капките. И ако половината зала бяха лоялни на Торшин, то другата половина заставаха уверено зад Мишока Гришин, защото той ги държеше в ръцете си. Умът му реално бе остър като бръснач и се възползваше точно от моментите, в които би могъл лесно да притисне към ъгъла конкуренцията си. Тази вечер беше пределно ясно, че ще опита да извлече максимална полза от омразния брак, който Торшин беше сключил с един от най-големите им сътрудници. Силното му ръкопляскане след речта на Владимир бе придружено със снизходителна лукава усмивка, която не напусна лицето му и след като се самопокани на голямата маса, на която бяха бъдещият лидер и жена му.
- Виж ти... – започна играта си с прекалено мазна усмивчица. Още в този миг Влад предусети накъде отиваха нещата. - ... Много по красива сте, отколкото си представях. – думите му излизаха някак предупредително и продължиха в същия дух, намекващи за скритите нападки, които трябваше да стреснат по някакъв начин Владимир.
Между грациозните дръпки от лулата си и играта на втренчено гледане със Сергей, той си припомняше за едно приятно събитие, положило началото на изкачването му към върха. Всъщност това събитие направо си го изстреля в орбитата и не много дълго след това той неофициално оглави Братва. А беше само на 25. Събитието беше едно грандиозно наказание на един общ враг и предател и беше най-публичното такова, което Владимир някога бе изпълнявал в Русия. Бяха оставили на него да прецени кое наказание да избере за бившия член на Братва и той бе решил да извърши разчленяване на петстотин части, едно от най-сложните методи да убиеш човек. В това наказание имаше хиляди тънкости, защото човекът трябваше да остане жив до самия край и да умре едва, след като резнеш последното парче номер 500 от него. Още си спомняше колко много политици и членове от Братва присъстваха тогава, повече от триста души. Беше истинско шоу за тях. И той бе убеден, че никой то тук присъстващите не го бе забравил. Нямаше и да успее, докато диша.
След като се видя, че Жътварят остава непоклатим като скала и отвръща на всеки словесен удар твърде добре, на Сергей не му оставаше друго, освен да бъде истинското си аз – безочлив задник, който си подписва смъртната присъда. Кривите му потни пръсти се насочиха към Анастасия и в следващия момент презрамката на роклята й беше скъсана. Едно беше да намекне бегло, че е поредната курва, но съвсем друго да я унижи пред всички, докосвайки я с мръсните си лапи. Това наистина му гарантираше дуела, който така отчаяно опитваше да предизвика от вече близо половин час.
- Ако сега имах ръкавица, щеше да те зашлеви болезнено през лицето. – въпреки видимото си възмущение и гневно събиране на рижавите си вежди, гласът на Влад остана съвършено гладък, не трепна от никаква временна емоция. Всичко това защото бе наясно какво цели Сергей Гришин и нямаше най-малко намерение да му достави това удоволствие да го види пречупен. През години бе научил, че запазвайки хладнокръвието си каквото и да се случи, може да попречи на другите да го прочетат и да предвидят ходовете му. Защото дори секундна загуба на самообладание би довела до пролука и би допуснала някого в съзнанието ти.
- Кому са нужни тези формалности? Приемам, че ще защитиш достойнството на жена си, щом твърдиш, че има такова! – уверено натърти на същия намек, че Владимир си беше взел просто поредната уличница за жена. Поетът Николай Гумильов казвал: „За какво да се бием, ако не за жени и стихове”. Това бе красива предпоставка за предстоящото шоу и за първи и последен път Владимир Торшин бе съгласен с него.
- Няма нужда да го твърдя! Донеси каквото си ми подготвил! – отвърна без да отдели поглед от глупака пред себе си. Всичко изглеждаше така, сякаш безразсъдно смелия е стария Торшин, но нямаха представа колко грешат. Нека веднъж за винаги се разбереше кой всъщност е достойния от двамата. Мръсните игрички на Сергей можеше и да го бяха извели до момент, в който бе конкурент за лидерското място, но през повечето време точно той бе истинската заплаха за Братва. Винаги имаше кой да му оправя кашите, но Влад смяташе, че е крайно време да разкрие какъв хилав страхливец стоеше зад маската на чаровно безочие и манипулативни трикове, с които се служеше Гришин. Другият коз на Жътваря бе малкия брат – Алексей Гришин, който мразеше батко си в червата, тъй като от години му разчистваше терена и разширяваше бизнеса, а по-големия Гришин обираше всеки кредит за добре свършената му работа.
Двамата мъже се бяха изправили един срещу друг, но вместо едновремешните дуели, погубили не един руски класик, сега щяха да играят типичната руска рулетка. Беше по-подходяща игра за затворено помещение с ограничени мащаби.
Всеки от двамата получи по един револвер Бъфало с дълга позлатена цев – един от най-красивите револвери, които дори притежаваха колекционерска стойност. Всички останали гости се бяха скупчили и оформили огромен кръг около тях. Анастасия стоеше някъде най-отпред в ляво. Владимир можеше да усети мириса на парфюма й. Замисли се, че тази вечер щеше да я направи своя и да  накара да изрича името му многократно. Макар да не правеше всичко това заради нея, погледнато отстрани това бе най-огромния възможен жест, който един истински мъж би могъл да извърши за жена си.
- Нека спечели по-добрият мъж! – викна безпристрастно един младеж, намиращ се някъде по средата на тълпата в най-предния ред. Очевидно беше нов в редиците им, защото очите му за миг се срещнаха с тези на Владимир и невинната самонадеяност в тях веднага се смени с непресторен уплах.
- Съгласен съм! – Сергей потвърди думите на новия член на Братва, без да отделя поглед от този на Торшин.
- Той каза „мъж“! – отсече някак вяло, което добави още повече акцент върху откритата нападка на Влад, която успя достатъчно да злепостави стоящия пред него червей. Разбира се, каза го така, че да прозвучи в кръга на шегата, защото този ефект щеше дори повече да подразни опонента му. Видя го как стисна зъби и присви устни в гримаса на прикрита ярост. Опитваше се да бъде мъж на честта като него, но никога не би могъл да достигне подобна висота. Имаше само едно място там горе. Върхът беше само един и старият Торшин вече отдавна го бе завоювал за себе си. Със собствени усилия. Разлика, която винаги накланяше везните в негова полза. Фактът, че всъщност не дължи нищо на никого заслужаваше признание.
Без да сваля поглед към ръцете си, рижавокосият сръчно изкара празния барабан на позлатения револвер с дълга цев и постави вътре един от патроните. За пореден път предизвикваше късмета си и бе убеден, че той няма да го подведе и сега. Този негов късмет бе може би единствения му истински приятел и единственото, в което Торшин вярваше. Той бе възможно най-големия атеист на планетата и все пак вярваше в своя късмет. Силата на неговата мисъл можеше да удиви всеки в тази зала в този момент. Чу как всички наведнъж затаиха дъх в очакване на заветното първо изщракване. Показалецът на Владимир бе точно на спусъка и го натисна хладнокръвно, без окото му да трепне. Защото бе сигурен, че ще чуе, ако куршумът влезе в цевта. Сега там имаше само празнина. Възползва се, за да покаже на всички, че не се шегува с нищо. Че самият той никога не бива да бъде възприеман като шега. Нито той, нито друг с фамилията му, нито решенията му. Особено волята му. Тя бе нещото, което скоро всички тук или щяха да последват, или да умрат като улични кучета.
Беше ред на Сергей, който нямаше как да скрие от опонента си очевидната измама. Колкото и висока позиция в Братва да си бе изградил, колкото и добре да манипулираше хората и колкото и да минаваха преструвките му... имаше един човек, когото просто никога не успяваше да заблуди. И това бе именно Владимир Торшин. Двамата от край време бяха в тиха война, но Сергей досега бе избягвал пряк сблъсък с него, защото усещаше как това би означавало да тръгне към собствената си гибел. Днес най-сетне бе решил да направи тази стъпка, защото падна в капана на Жътваря без дори за подозира. Осланяше се изцяло на „грешката“ на съперника си за де ожени и смяташе, че това бе достатъчно, за да излезе победител като унижи публично жена му. Така всъщност опитваше да пробие непробиваемата крепост на Торшин, но дали беше толкова лесно?
Торшин никога не би се оставил на мижитурка като него. Никога не би допуснал да бъде поразен чрез измама. Дори нещо повече. В момента другия несъзнателно му правеше услуга. С този си ход не просто подписваше смъртната си присъда. Щеше да му окаже честта пръв да покаже на останалите какво се случва с онези, които смятат да не се подчинят на Владимир като лидер на Братва. След представлението, което щеше да им изнесе, не просто щяха щяха да го нарекат свой лидер, а и доста бързо щяха да го приемат като такъв. И все пак имаха избор. Да живеят като достойни членове на Братва, или да измрат като миризливи мухи.
Обратът се случи в началото на третия кръг. До този момент всички станаха свидетели на безочливото хладнокръвие на Владимир, изправен пред смъртта без предпазна жилетка, както и на самонадеяната мазна усмивка на Сергей, който очевидно знаеше, че няма как да загуби. И то само защото смяташе, че до края щяха да играят неговата игра. Нима някой би бил така глупав да влезе сам в такъв очевиден капан? Може би половината хора в тази зала щях да загинат по този нелеп начин, но Жътварят бе замесен от друго тесто. Надали имаше много хора по света, замесени от същото тесто, които биха могли да го надхитрят и те, за щастие, не бяха сред членовете на Братва.
- Какво по... – едва успя да изрече Сергей, когато внезапно видя как ръката на Торшин смени позицията си и вече дулото на револвера му не бе насочено към неговия череп, а към този на опонента му. Можеше да се обзаложи, че е напът да си подмокри гащите от настоящия развой. – Какво стана, трябва да играеш до края, ще се откажеш като някой страхливец, а?! – изведнъж завъртя шокирането си в същото онова престорено самообладание и раздухване, за да си спечели време. Но такива не минаваха при Торшин.
- Нищо подобно! – умишлено не издаде намеренията си в този момент. Очакваше следващата реплика, която щеше да му поднесе победата на тепсия.
- Сука блять! – избухна в отчаян опит за самозащита. - Долен страхливец! Заслужаваш да ти пръсна мозъка!
- Давай, сцената е твоя! – рязко го предизвика, а тонът му се повиши с една октава. Тълпата бе притаила дъх още в мига, в който Влад насочи оръжието си към Сергей. Той чу, че куршумът този път влезе в цевта и не беше толкова глупав да се застреля, следвайки глупавия план на „другаря си“. – Напълно си прав. Според правилата, сега трябва да ми пръснеш мозъка! Но ме съмнява да успееш с оръжието, което държиш в ръката си.
Тук следваше кулминацията. Всички загряха какво намекваше, нямаше нужда да  бъде по-ясен. Вече прозрели измамата, разкрита от бъдещия им лидер, един от тълпата се осмели да пристъпи към двамата мъже. Почти всеки го познаваше, той бе най-големият разбирач и снабдяваше над 20 държави с нелегални оръжия. Можеше да сглоби снайпер за секунди. След като се доближи, безцеремонно грабна револвера на Серегй Гришин и го разглоби, за да инспектира вътрешността. И наистина, на това оръжие бе прибавено малко допълнително вътрешно пространство, където на топло се беше сгушил куршумът.
- Гледайте! – извика познавача, обръщайки се към тълпата. Той демонстрира как след като в барабана на револвера се постави един куршум, при завъртането му той така и не отива в цевта, а отива в малкото вътрешно отворче  под нея и остава заклещен там, докато някой не го изкара. Това нямаше как да се види без да се разглоби оръжието, но един опитен убиец, какъвто несъмнено бе Владимир Торшин, можеше да се закълне за едва чуваемата разлика между звукът от изщракването на неговия спусък и този на Сергей. – Това е измама!!!
Тълпата за миг застина. Никой не се осмеляваше да изрече или извика нищо. Бяха чудна гледка. Почти като препарирани динозаври в музей. В този миг всеки един изграждаше сценарий в главата си за това, което щеше да сполети горкия Сергей Гришин. А онези, които бяха застанали зад него днес, вече бършеха потта от челото си и се молеха да се отърват целенички от най-кошмарното падение в живота си.
За жалост молитвите за бърза смърт на Гришин не се оправдаха и след като измамата му вече бе потвърдена, Владимир свали револвера и го постави внимателно на масичката до него. Деликатните му и премерени движения наподобяваха тези на майстор-диригент, който се готви да поведе оркестъра и още с първия замах да омае публиката.
Само с поглед хората му изпълниха заръката и донесоха професионалния нож за месо, притежаващ най-финото и наточено острие, която някой някога беше виждал. И косъм да паднеше върху му, щеше да се раздели на две перфектни половинки.
- Смятам тази вечер за добър повод да напомня на всеки един от вас... – започна спокойно без нищо да смути равния му дълбок тембър. Усещаше как всеки звук, откъснал се от устните му, изпраща хиляди иглички по кожата на присъстващите. И най-големите смелчаги тук - хора с железни нерви - дори те не можеха да отрекат пред себе си, че се боят от Владимир Торшин. И да можеха да го скрият, да го сподавят вътре в себе си и да задържат буцата в гърбото си невидима... страхът ги бе завладял до един. Съзнанието им в този миг не можеше да се откъсне от спомените за Жътваря и наказанията, които изпълняваше още от младини. Повечето тук бяха присъствали поне на едно такова представление и никой не успяваше да гледа съсредоточено до края, без да извърне поглед от покъртителното зрелище. - ...какво се случва с хората, които опитват да ме измамят... – натъртваше на всяка дума с кръвожадността на звяр и изисканата грация на ловуващ леопард. Силният му юмрук без предупреждение се заби в гърдите на Сергей, който бе разсъблечен и подхванат от двете страни, заставен да стои мирно. Тъй като не можеше да се свие от болка, просто подбели очи, едва сдържайки болезнения си стон. Юмрукът бе задължително начало, ако искаш да кълцаш някого и той да не умре от скучна кръвозагуба.  След тежкия удар сърцето се бе свило и сега кръвта в чуждото тяло циркулираше много по-бавно. Непосредствено след удара последва ловко замахване с ножа и парче от дясната гърда на Гришин се отдели от тялото му. На мястото на дебелата кожа и тъмното му зърното се изниза струйка прясна кръв. Повечето жени започнаха да извръщат лица и да повръщат още в този момент.
Влад набучи парчето кожа на ножа си и го вдигна във въздуха. Малко от кръвта се бе спуснала чак до навитите му до лактите ръкави и в този момент съжали за усилията, които жена му бе вложила в избора на костюм за тази вечер. И все пак не можеше да те си изцапаш ръцете. Това за Торшин не беше нищо срамно или смущаващо. Кръвта се измиваше лесно. Тези негови ръце бяха така привикнали с нея, че тя почти се оттичаше от пръстите му като ваксирани ски, плъзгащи се по снежната писта.
Привидно небрежно махна с ръка и все още треперещата плът на ножа му изхвърча и се пльосна върху главата на един от публиката. Той изквича и започна да тресе туловището си бясно. Макар да изглеждаше случайно, всъщност Жътваря се целеше именно в онези, които бяха от отбора на Гришин. Това шоу бе по-специално за тях, защото тази вечер или щяха да последват съдбата на дружката си, или щяха да склонят глави пред надмощието на Торшин.
- ...които решават да ме предадат... – продължи необезпокоявано, докато ножът му се насочи към лявата гърда на Сергей и отряза второ късче. Този път викът на измамника прониза празното пространство в центъра на залата, където се извършваше наказанието му. Владимир далеч нямаше намерение да си играе цял ден с това мишле, защото времето му бе прекалено ценно и предпочиташе да прекара остатъка от вечерта между гладките крачета на жена си. Затова почти веднага след втория срез захвърли парчето към следващия почетен гост. То тупна точно на лицето му, закривайки устата му. Човечецът не издържа и припадна, събаряйки неколцина, стърчащи зад него.  
Двете зейнали рани на Серегй бяха ужасяващо красиви в перфектната си симетрия и доволен от сръчността си, Владимир продължи със следващите пет среза. С тях оголи ребрата му, зад които прозираше тънка лигава ципа. Сърцето, което се бе свило почти на топка, тупкаше бясно като подплашено зайче в малката си несигурна хралупка. Писъците на мъченика се редуваха с тези на ужасените свидетели, върху които се стоварваше по някой от късовете кървава плът. По план артериите се бяха затворили и Владимир можеше да си играе колкото време поиска, можеше спокойно да направи пълното наказание с 500 среза като по учебник. Само дето на самия него му призляваше от идеята да отдели такова незаслужено внимание на който и да е „смелчага“ от Братва. След като цялата слава и успех на тези мизерници се дължеше на него, той щеше да получи официалното си признание със или без изричното съгласие на всички. Под влияние на страха им или не, те щяха да го нарекат свой единствен лидер. Не го вълнуваха други стремежи и амбиции, освен неговите. Само той имаше истинско значение насред тази сбирщина от аматьори, които се смятаха за велики, а изправени пред един посланик на смъртта, бяха все един и същи цвилещи магарета.
- И какво ще стане с хората, които откажат да ме следват... – добави направо малко преди да поеме новия нож, който помощникът му донесе. Тонът му ставаше все по-леден и сериозен. Бе бе като горещо течно злато, леещо се върху главите на всички, допреди малко имащи съмнения относно някоя дума на Жътваря. Всяка мисъл за неодобрение изчезваше с всеки следващ срез плът, който майсторските ръце на Торшин извайваха като че бе нещо така невинно и просто като дялкане на дърво.
Когато публиката не вярваше, че може да стане свидетел на по-голям ужас от настоящия, Владимир бързо коригира тази вяра. Безчувственият му поглед се отправи надолу към мвъжкото достойнство на Серегй Гришин. Повечето мъже по очевидни причини биха предпочели да им отсекат главите, вместо оная работа. И не, не беше заради някаква по-силна физическа болка, а бе изцяло на психическа основа. Там долу бе събрана цялата мъжка чест и его и лишаването от тези две неща водеше един мъж до най-големия му възможен душевен ужас. Предусещайки какво следва, Сергей веднага опита да си глътне езика, но Жътваря натъпка в устата му една смачкана на топка платнена салфетка. Последва първия от трите последователни среза, след който увисналия спаружен член на мишока си замина. Търкулна се на пода и едно от изгладнелите кучета на гостите веднага подуши гощавката. Немската овчарка притича набързо изгубилото ценността си съкровище и го захапа, сетне се изпари като призрак. Възмущения и истеричен смях проехтяха из залата. Вече имаше толкова изтрещели от зрелището, че не можеха да реагират особено адекватно. А може би някои искрено се забавляваха, забравили че по всяко време могат да изпитат страданията на събрата си. С още едно поредно съвършено кръцване си отиде и единия тестис на Сергей. Ако устата му бе отпушена, тези негови викове биха оставили траен отпечатък върху присъстващите. Да научиш как майсторски да убиеш някого далеч не беше лесна работа. Занаятът на палачите бе вероятно най-трудния за усвояване в света. Те не просто трябваше да познават перфектно човешката анатомия и тънкостите на инструментите и движенията. Те нямаха право да виждат нещо друго пред себе си, освен чувал от плът, кръв и кокали. Владимир се бе научил да не вижда човек пред себе си в тези мигове и така се бе родил Жътваря. Това бе сърцевината на историята му.  Наложеше ли се, човекът и личността му биваха изтрити от съществуване и на тяхно място беше само едно празно тяло, една дишаща ларва.
Когато си замина и втория тестис, ококорените очи на големия Гришин внезапно се предадоха под окончателното сражение на безвъзвратно опетнената чест. Ожесточения и непримирим поглед се изпари, главата клюмна, а клепачите тежко се спуснаха над изцъклените очни ябълки. Жаждата за живот в тези две сиви очи почти напълно угасна и всички станаха свидетели на женските сълзи, които се стекоха като две реки надолу по пребледнелите бузи. Тялото почти изцяло остави тежестта си върху мъжете, които го държаха и дори върху въжетата, стягащи котките и глезените му.
Последният единадесети срез беше за сърцето. Бездушното попарено от кръвта острие, чиято душа бе едно цяло с тази на Владимир, се промъкна ловко през препятствията и гребна изискано малко парченце от мекия мускулест орган, който едва-едва креташе в несигурното си скривалище. По ножът се стече черна кръв и засъска като пенливо вино. От вонята дори на Торшин за момент му се догади и червата му поискаха да напуснат местоположението си, а сетивата да се самоизключат. Ръцете му вече смъдяха от лепкавата субстанция, но по лицето му и една гънка не бе напрегната. Всичко идваше то думата професионализъм. Нещо, което в днешно време липсваше на повечето хора, самопровъзгласили се за професионалисти.
Щом показа на всички месестото парче от умиращото сърце, то сякаш продължи да трепери, блестейки заедно с острието. Жътваря най-сетне напусна позицията си и закрачи към една от масите. Спря се на няма и метър от малкия брат на Гришин, който бе сред малкото хора дето не се бяха изправили да гледат отблизо. Той стоеше в пълно безмълвие на кръглата маса и следеше зрелището измежду пролуките на лашкащите си и припадащи тела. Владимир Торшин го погледна еднозначно и пусна късчето сърце в чашата шампанско, която Алексей държеше между тънките си пръсти. Месцето изсъска зловещо и заплашително, потъвайки в дъното на изисканата стъклена чаша. Това бе единствената покана, която Владимир щеше да направи на малкия Гришин. Единственият път, в който му даваше избор. Да напусне сега като аутсайдер и да спи с едно отворено око до края на живота си, или  да поеме по нов път, който ще му гарантира доста повече уважение, отколкото бе получи лот омразния си брат. Истината беше, че в могъщата сянка на Владимир Торшин всеки един лоялен член на Братва щеше да блести в пъти повече, отколкото някога би могъл да засияе сам. Да, истината бе, че през всички тези години Жътваря дърпаше конците на всички победи, но все се намираше някой, който да му препише и кредитите за малоумни грешки и големи загуби, а той не искаше това. Беше крайно време официално се разбере кой е всъщност Владимир Торшин и колко трябва да се внимава с него и търпението му.
- За Владимир Торшин, единственият лидер на Братва! – извика твърдо Алексей, насъбрал всичките си сили, за да вдигне чашата и да изпие на екс. Влад наблюдаваше триумфалното си ново завръщане на сцената с все същото хладнокръвие, но съществото му вече се стопли и заплува в океана на заслуженото признание. С удовлетворение догледа геройския екс на младия Гришин, който преглътна отвращението и достойнството си заедно с късчето от братското сърце. Тълпата викна в един глас след него и думата „лидер“ заехтя нестихващо на фона на все още гърчещия се труп, който бе подритнат немалко пъти от силата на официалната йерархия.

- Не е нужно да оставате за това, което ще последва, госпожо Торшин. - В гласът на Алексей се долавяше някакъв вид загриженост, която не можех да разбера. Нима след стоицизма, който бях демонстрирала - докато мъжа ми бе с опрян в слепоочията револвер - все още имаше съмнения за устойчивостта ми?!
- Мога да Ви изведа от тук още сега! - Предложението му бе отхвърлено с демонстрация на високомерно и пренебрежително повдигане на брадичката от моя страна.
- Мисля да поостана още малко. - Поднесох кристалната чаша към устните си и поех пенливата течност на един дъх. Някой ден щях да пия бавно и щях да се наслаждавам на всяка глътка. Щях да усетя всеки нюанс от вкуса и да го оценя, но не и днес. Не сега! Сега имах нужда от течен кураж, за да се изправя пред това, което щеше да последва. И докато си го мислех, даже не подозирах, колко голяма ще бъде тази нужда, само няколко минути по - късно...
В моите представи, Владимир решаваше проблема с един изстрел в областта на челото. Съсипаната ми рокля - срещу живота на Гришин. Струваше ми се достатъчна компенсация за неудобството, което ми бе създал, макар да вярвах, че Владимир е в състояние да измисли още по - добро наказание от това. Вече бях наясно, колко изобретателен може да бъде, но предвид факта къде се намираме и по какъв повод, бях убедена, че ще предпочете бърз и ефективен начин, по който да защити поставеното ми под съмнение достойнство. Колко глупава всъщност бях, за да вярвам в това? Явно много, защото до този момент вече трябваше да съм разбрала... Трябваше да знам. Трябваше... да се събудя! Веднага! На мига. Това не беше просто някакво коктейлно парти, на което съпругът ми щеше да получи повишение и всички ще го аплодират. Не биваше да се заблуждавам по скъпите дрехи на гостите, които взети заедно, вероятно струваха, толкова колкото бе годишния бюджет на една страна от третия свят. Нито пък да вярвам, че спазваха същите правила като мен. Те бяха различни - варвари, диваци. Всички до един, в това число и съпругът ми - може би той най - вече. Не познаваха друг различен начин за решаване на проблеми - освен използването на груба, свирепа сила. И ако все още не го бях разбрала - толкова по - зле за мен, нали?!
Обаче една част от мен знаеше. Подозираше, че когато прекрача прага на това имение с безумно скъпите си обувки, всичко ще се промени. Знаеше, че когато се върна, ако се върна изобщо, няма да съм същата жена, която прави тези крачки сега. Цялото преживяване щеше да ме промени непоправимо, безвъзвратно - точно както когато някой ти отнеме девствеността. Не можеш да бъдеш същата отново. Една част от теб липсва, завинаги. Няма как да си я върнеш обратно дори и да ти се иска. Нещо подобно се случваше и сега, само дето чувствах, че някой... че Владимир е този, който... краде... реже от мен... от безценната ми душа, от малкото светлина, която бях успяла да съхраня през годините. И болеше, точно толкова, колкото би боляло да се разделиш с част от плътта си. Това, че не крещях и не плачех, както правеше Гришин не значеше, че съм по - малко... засегната. Точно обратното, чувствах се употребена... унизена... уплашена...
Сърцето ми блъскаше лудо. Вените ми изпомпваха страх вместо кръв, който се опитваше да прекърши гръбнака ми. В буквалния и преносен смисъл на думата. Отвращението разцепваше гърба ми на две. Всеки сантиметър от кожата ми бе настръхнал. Вече не просто си представях, а бях свидетел на жестокостта на Владимир с цялата палитра от цветовете на бруталността му й и стомахът ми се обръщаше. А ако се съдеше по пулса ми, можех смело да заявя, че ще умра от сърдечен удар и това още по - силно ме караше да искам да избягам. Да се махна от тук. Да отида някъде далеч от това място... Далеч от него!... Защото вече знаех, че той е всичко онова, което бях чувала за него. Той е онова шибано чудовище, с което плашат децата. За него само се шепти потайно, никога не се говори на светло, дори в големи компании, защото сякаш самото споменаване на името му ще предизвика появата му. А никой не иска това да се случи.
Вече знаех защо!
Знаех, че е способен на всяко зловещо нещо, което съм чувала за него. И можеше да направи повече от това да ме унижи. Пък и какво знаех аз за унижението? Не знаех шибания смисъл на думата! Сега разбирах, че онова в спалнята бе една малка част, от необятното значение на това понятие. Този мъж до такава степен бе свикнал да получава всичко, което пожелае, че и за миг не бе очаквал друго освен пълно подчинение и изпълнение на заповедите му. Категорични и наложени по този начин.
Е, предполагам точно това получаваш, когато направиш сделка с Дявола!
Ще си казваш, че не го искаш, че го мразиш и всичко се случва против волята ти. Но имаше нещо в него... Беше се просмукал в мозъка ми. Обръщаше тялото ми срещу разума, самата мен срещу мен. Караше ме да го искам! Да остана... До края...
Не помръднах от мястото си. Може би просто защото бях вцепенена от ужас. Не издадох нито звук. Стоях изправена като статуя и не свалях очи от него. Не извърнах поглед нито за миг. Имах нужда да видя, да... го разбера. Само така щях да го победя. Не днес... Може би не и утре... Но някой ден...
- Няма ли да го изнесат? - Гласът ми звучеше различен, сякаш не бе моя, а този на някой друг.
- Не мисля... - Най - сетне извърнах поглед от Гришин и го вдигнах с въпрос към Алексей. - Той трябваше да послужи за пример. - Обясни по неговия си прост и обикновен начин. - Ще го изнесат, последен... - В този момент разбрах защо съм тук. Потърсих Владимир с очи. Беше заобиколен от хора, някой от които вече бяха готови да целуват земята под краката му. Погледите ни се срещнаха измежду тълпата и сякаш потънах в тази необятни, съсредоточени очи. Все едно буквално гледах в очите на Дявола. Единствения въпрос, който ми хрумна бе как един толкова жесток мъж може да бъде така брутално красив? Нямам представа. Но трябваше да призная, че днес бе изиграл картите си повече от добре. Тази вечер ме бе... употребил... без да се усетя...
Урок първи: Научен!