Индекс
Последни снимки
Търсене
Регистрирайте се
Вход
Jimmie Logan
Never try to outstubborn a cat
Пон Мар 18, 2019 10:11 pm
If cats looked like frogs we'd realize what nasty, cruel little bastards they are. Style. That's what people remember.
Главни герои:
Hitoshi Ren, 23 години, Лик:
Второстепенни герои:
coming soon
Главни герои:
Hitoshi Ren, 23 години, Лик:
Второстепенни герои:
coming soon
Hitoshi Ren
Re: Never try to outstubborn a cat
Съб Апр 13, 2019 11:52 am
В първият момент усети болка, която като вълна се разливаше бавно по цялото му тяло. И точно така, както си спеше, изведнъж всеки един мускул от тялото му започна да се свива болезнено. Леглото изскърца пронизващо под въртящото се тяло над него. Опита се да се свие на топка, но нищо не се случи. Не можеше да помръдне дори малкото пръстче на крака си. Притисна силно клепачи, опитвайки се да се върне към съня си. Но сами разбирате, че на този етап това бе невъзможно. Не и когато цялото му същество бе залято неистова болка.
Нямаше никаква идея колко време бе минало. Може би, минута или пък няколко секунди. Зъбите му изкърцаха от напрежението, което се спотайваше из крайниците му. Несъзнателно прехапа устните си, опитвайки се да прикрие страданеието си. Да скрие, че не може да издържи повече. Опитваше се да не извика, да запази ледената маска, която си бе сложил, откакто бе загубил семейството си.
Но както не бе успял да победи смъртта, така и бавно, но сигурно губеше и тази битка. Накрая от гърлото му се изниза вик. Първоначално тих и едва доловим. Но с всяка следваща секунда, звукът ставаше все по-силен. Докато накрая разкъса перфектната тишина на нощта и точно като банши предрече идващата агония.
А тя бе тук. Като всеки път, когато тялото му решеше, че трябва да се преобрази. Но същото като и предните пъти нищо не се случващо. Съзнанието му бе празно и липсата на леопарда му бе осезаема. Но разбира се, като шифтър, биологията му в крайна сметка си искаше своето. Върви ѝ обясни, че в момента бе неспособен да достигне до животното си и да направи това просто действие.
Да, тяло му не помнеше загубата. Но Рен бе подчинен на болката.
Тя продължаваше деликатно да се разнася из всяка частица от същността му. Накрая дори скова мозъкът му, карайки накъсаните спомени от онази вечер да се завърнат, неканени и нежелани. Макар и илюзия, всичко бе толкова истинско. Миризмата на кръв, разкъсаните тела, виковете…
Сърцето му туптеше като подивяло в гърдите му. Усети нечий чужди ръце да се обвиват около китките му, повдигайки го нагоре. Опита се да се бори, но вече бе прекалено обсебен от случващото се. Нямаше глас да окаже съпротива.
Опита се да си поеме въздух, но всяка следващо вдишване ставаше все по-трудно. Почувства ледения допир на водата, обливащ кожата му. Дочу нечий глас, но все още всичко бе прекалено далечно и чуждо. Но този глас продължаваше да му шепти и приканва да се върне към действителността.
Сетивата му бавно започнаха да се пробуждат. Светът около него започна да придобива форма и към първоначалната болка се присъедини вледеняващия студ. С усилие успя да надигне уморените си клепани. Ярката светлина бе прекалено много. Тревогата се засили, когато пред размазания му поглед изникнаха чифт съвсем познати сини очи.
След като премигна няколко пъти разпозна движещия се около него силует. Успя да доволи и тревогата и съжалението в очите му.
По дяволите.
Рен лежеше на пода на банята и водата от душа се стичаше върху лицето му, леденостудена.
- Ня..ня. – преглътна болезнено и се опита отново да изкара няколко думи от пресъхналото си гърло. – Нямаше нужда да идваш.
Вместо отговор Лео коленичи до него и съвсем леко му помогна да седне, за да бутне две секунди по-късно чаша със студена вода до устните му.
-Разбира се, че нямаше нужда. – чуждият глас бе все така мек и спокоен. Но Рен знаеше мнението на приятеля му за всичко това. Можеше да предусети приближаващата се лекция за смисъла на живота и себеоткриването.
Преглътна няколко пъти, оставяйки на студената вода да овлажни устните му. А след това си пое глътка свеж въздух. Изстиналите му мускули сякаш бяха лишени от живот. Те отказваха да се подчинят на командите му и да се изправят. Затова просто избра да подпре главата си на рамото на другия мъж.
Остана така, докато успя да открие сили в себе си и да се надигне.
- Ще ми кажеш ли какво се случи, или ще ме оставиш да предположа. – Лео не изчака да стигнат до леглото му преди да започне. – Всъщност не говори, просто слушай.
Кимна смутено. Не защото не можеше да възрази. Ако бе на себе си, много лесно щеше да намери изход от разговора. Просто в момента бе не само емоционално изтощен, но и всичко го болеше. Можеше да се закълне, че дори ноктите на ръцете му пулсираха.
- Не можеш да продължаваш така. Трябва да откриеш отново центъра си и да се свържеш с животното си.
Тук успя сили да надигне леко глава и да срещне очите на най-добрия си приятел. По омекналия му поглед, можеше да предположи какво вижда.
Все още бяха лилави.
Очите му.
- Не искам да ходя повече на йога. – с разтреперен глас възрази Рен. – Не ми хареса. Изнервящо е и всички мацки ме гледаха така все едно съм паднал от луната. А онази дребничката мадама, ме попита дали съм някакъв странен пънк-метал маниак, че нося лилави лещи.
- Щом имаш сили да спориш с мен, си по-добре. Радвам се, че се възстановяваш. – тих смях се разнесе в стаята, а чужди пръсти преминаха през косата му. – Няма да е йога този път. Имам една приятелка, която е психолог или пък може да те пратим на садо-мазо клуб. Чувал съм, че перверзния секс помага на хората да се отпуснат.
- Не!
- Ще говорим на сутринта!
--
Бяха минали по-малко от два дни, когато тъмнокосият се откри по пътя за „срещата” му с новия специалист. Знаеше, че Лео се опитва да му помогне, но някак си вече му писваше. Всички срещи с шамани, знахарки, лечители, вуду специалисти и психолози му идваха в повече. Да, хорицата си разбираха от работата и бяха симпатични. Дори бе сладко, че се опитваха да му помогнат. Но нито един не бе успял да му помогне да събере душата му в едно.
Вместо това, момчето бе принудено да изтърпи всички досадни сеанси. Можеше да се закълне, че ако още веднъж го окъпят с миризмата на тамян ще убие някой.
Въздъхна, когато стигна бизнес сградата.
Провлачи крака до рецепцията и се прокашля, за да привлече вниманието на служителката.
- Имам среща с Мис…Х? или нещо такова. – смутено погледна настрани, надявайки се това да не е поредния абсурден сеанс.
- Да, изчакайте за малко.
Не се въздържа и изръмжа гърлено.
Е, поне колкото по-бързо приключеше, толкова по-бързо щеше да може да се скрие отново под завивките на леглото си.
Нямаше никаква идея колко време бе минало. Може би, минута или пък няколко секунди. Зъбите му изкърцаха от напрежението, което се спотайваше из крайниците му. Несъзнателно прехапа устните си, опитвайки се да прикрие страданеието си. Да скрие, че не може да издържи повече. Опитваше се да не извика, да запази ледената маска, която си бе сложил, откакто бе загубил семейството си.
Но както не бе успял да победи смъртта, така и бавно, но сигурно губеше и тази битка. Накрая от гърлото му се изниза вик. Първоначално тих и едва доловим. Но с всяка следваща секунда, звукът ставаше все по-силен. Докато накрая разкъса перфектната тишина на нощта и точно като банши предрече идващата агония.
А тя бе тук. Като всеки път, когато тялото му решеше, че трябва да се преобрази. Но същото като и предните пъти нищо не се случващо. Съзнанието му бе празно и липсата на леопарда му бе осезаема. Но разбира се, като шифтър, биологията му в крайна сметка си искаше своето. Върви ѝ обясни, че в момента бе неспособен да достигне до животното си и да направи това просто действие.
Да, тяло му не помнеше загубата. Но Рен бе подчинен на болката.
Тя продължаваше деликатно да се разнася из всяка частица от същността му. Накрая дори скова мозъкът му, карайки накъсаните спомени от онази вечер да се завърнат, неканени и нежелани. Макар и илюзия, всичко бе толкова истинско. Миризмата на кръв, разкъсаните тела, виковете…
Сърцето му туптеше като подивяло в гърдите му. Усети нечий чужди ръце да се обвиват около китките му, повдигайки го нагоре. Опита се да се бори, но вече бе прекалено обсебен от случващото се. Нямаше глас да окаже съпротива.
Опита се да си поеме въздух, но всяка следващо вдишване ставаше все по-трудно. Почувства ледения допир на водата, обливащ кожата му. Дочу нечий глас, но все още всичко бе прекалено далечно и чуждо. Но този глас продължаваше да му шепти и приканва да се върне към действителността.
Сетивата му бавно започнаха да се пробуждат. Светът около него започна да придобива форма и към първоначалната болка се присъедини вледеняващия студ. С усилие успя да надигне уморените си клепани. Ярката светлина бе прекалено много. Тревогата се засили, когато пред размазания му поглед изникнаха чифт съвсем познати сини очи.
След като премигна няколко пъти разпозна движещия се около него силует. Успя да доволи и тревогата и съжалението в очите му.
По дяволите.
Рен лежеше на пода на банята и водата от душа се стичаше върху лицето му, леденостудена.
- Ня..ня. – преглътна болезнено и се опита отново да изкара няколко думи от пресъхналото си гърло. – Нямаше нужда да идваш.
Вместо отговор Лео коленичи до него и съвсем леко му помогна да седне, за да бутне две секунди по-късно чаша със студена вода до устните му.
-Разбира се, че нямаше нужда. – чуждият глас бе все така мек и спокоен. Но Рен знаеше мнението на приятеля му за всичко това. Можеше да предусети приближаващата се лекция за смисъла на живота и себеоткриването.
Преглътна няколко пъти, оставяйки на студената вода да овлажни устните му. А след това си пое глътка свеж въздух. Изстиналите му мускули сякаш бяха лишени от живот. Те отказваха да се подчинят на командите му и да се изправят. Затова просто избра да подпре главата си на рамото на другия мъж.
Остана така, докато успя да открие сили в себе си и да се надигне.
- Ще ми кажеш ли какво се случи, или ще ме оставиш да предположа. – Лео не изчака да стигнат до леглото му преди да започне. – Всъщност не говори, просто слушай.
Кимна смутено. Не защото не можеше да възрази. Ако бе на себе си, много лесно щеше да намери изход от разговора. Просто в момента бе не само емоционално изтощен, но и всичко го болеше. Можеше да се закълне, че дори ноктите на ръцете му пулсираха.
- Не можеш да продължаваш така. Трябва да откриеш отново центъра си и да се свържеш с животното си.
Тук успя сили да надигне леко глава и да срещне очите на най-добрия си приятел. По омекналия му поглед, можеше да предположи какво вижда.
Все още бяха лилави.
Очите му.
- Не искам да ходя повече на йога. – с разтреперен глас възрази Рен. – Не ми хареса. Изнервящо е и всички мацки ме гледаха така все едно съм паднал от луната. А онази дребничката мадама, ме попита дали съм някакъв странен пънк-метал маниак, че нося лилави лещи.
- Щом имаш сили да спориш с мен, си по-добре. Радвам се, че се възстановяваш. – тих смях се разнесе в стаята, а чужди пръсти преминаха през косата му. – Няма да е йога този път. Имам една приятелка, която е психолог или пък може да те пратим на садо-мазо клуб. Чувал съм, че перверзния секс помага на хората да се отпуснат.
- Не!
- Ще говорим на сутринта!
--
Бяха минали по-малко от два дни, когато тъмнокосият се откри по пътя за „срещата” му с новия специалист. Знаеше, че Лео се опитва да му помогне, но някак си вече му писваше. Всички срещи с шамани, знахарки, лечители, вуду специалисти и психолози му идваха в повече. Да, хорицата си разбираха от работата и бяха симпатични. Дори бе сладко, че се опитваха да му помогнат. Но нито един не бе успял да му помогне да събере душата му в едно.
Вместо това, момчето бе принудено да изтърпи всички досадни сеанси. Можеше да се закълне, че ако още веднъж го окъпят с миризмата на тамян ще убие някой.
Въздъхна, когато стигна бизнес сградата.
Провлачи крака до рецепцията и се прокашля, за да привлече вниманието на служителката.
- Имам среща с Мис…Х? или нещо такова. – смутено погледна настрани, надявайки се това да не е поредния абсурден сеанс.
- Да, изчакайте за малко.
Не се въздържа и изръмжа гърлено.
Е, поне колкото по-бързо приключеше, толкова по-бързо щеше да може да се скрие отново под завивките на леглото си.
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|