Домът на Чои

Дали ако това не бе Чои, а всеки друг…Шинджи щеше да е способен да си тръгне? Дали…
В момента можеше да се каже, че около него витаеха няколко чувства…и при това така объркани, че бе почти неспособно да се разграничат едно от друго. Най-ясно се открояваше обаче собственото му изумление от това колко бе подвластен в този момент…Никога, това никога не се случвало, не и с него. Нима..нима и той нямаше правото да се оплаче? Не бе никак честно! Не смяташе че е. Ала нито нейните думи..нейните крясъци или юмруците, които се удряха в гърдите му…нищо не му причини толкова болка, колкото това, което видя в очите й. Да, бе успял. Наистина бе успял, тя бе права. Бе я наранил непростимо много, непростимо..това бе неоспорим факт. Но нима трябваше да съжалява, че й бе казал истината? Нима щеше да е по-добре да продължи да бъде перфектният мъж, да продължава всичко това, поддържайки наивните й фантазии? Нима така щеше да я направи щастлива ,без да я нарани никога по този начин? Нима нямаше все някога някак да узнае кой е всъщност..и всичко отново да се обърне в тази, а може би дваж по-лоша насока? Е, беше ли сгрешил? Не знаеше, все още нищо не му даваше да разбере нищо…Хаосът в съзнанието му не му даваше нищо повече от производното главоболие, каращо всеки крясък на Чои да разтърсва всяка гънка на мозъка му като ехо от удари на камбана. Какво ставаше с него, наистина? Трябваше да се стегне, все пак независимо от всичко си оставаше…той. Добре, никак не му бе лесно да помни кой е всъщност…след всичките пъти,в които бе приемал фалшивия приказен образ на Шинзо Накаяма. Всъщност…почти всяко неправилно нещо на Шинджи често пъти му звучеше правилно, затова реакциите му и всичко останало бяха толкова странни, както сега например.
Сякаш бе потънал в пълно моментно забвение и не бе разбрал нищо от съвсем логичната реакция на Чои, тъмнокосият японец мигновено накара разстоянието между двамата ад отпадне, след което просто обви с ръце чуждото тяло..подобно на начина, по който малко дете прегръщаше така желаното си огромно плюшено мече. Не, все едно. Не го интересуваше нищо. Колкото и егоистично да звучеше, а то нямаше начин да е другояче...не го интересуваше колко му бе ядосана тя в момента. Защото и той изпитваше болката й. И двамата в момента страдаха…но не толкова заради истината, витаеща тягостно из пространството, а защото въпреки всичко случващо се те знаеха, че имат нужда един от друг…и че това нямаше да се промени. Или поне нямаше такива признаци. Защото на първо място, те бяха един мъж и една жена, чийто сърца някак се допълваха въпреки странностите и различията. Те бяха две части, които заедно образуваха нещо цяло, нещо неразделимо, нещо истинско… Да, има и ад, има и мъка, но в мъката има и любов. Болката не подминаваше дори най-щастливият, но всеки можеше да я превърне не в болезнен, а дори в щастлив спомен, стига само да поискаше..стига да откриеше най-ценното и да знаеше как да го запази.
- Искам да остана. – спокоен и тих шепот, добре познат на тъмнокосата девойка в обятията му, сякаш освежи въздуха наоколо, прогонвайки поне част от тежестта му. Стана една идея по-лесно и за двамата да си поемат въздух, а те бяха така близо един до друг, че спокойно чуваха и ритмичното биене на совите сърца, сякаш едното туптеше, за да тупти и другото..
- Искам да остана до теб…но като себе си. Искам да остава не защото трябва, а защото го искам..Аз…просто искам да остана и да те защитя. – думите му продължаваха да се сливат с невидимото пространство, но първо нежно достигаха до нейните уши, в близост до които, Такизава отново бе почти заровил лице в копринено меки коси. Остана така замълчан, някъде около минута. Сякаш през това време всичко бавно започваше да се прояснява. Облаците бавно се отдръпваха, откривайки един красив звезден небосклон. Да, на това небе грееха толкова много звезди..как биха могли всички да угаснат? Това не само, че бе против природните закони, но и щеше да е прекалено тъжно. Никой не би позволил да се случи. Защото никой не обичаше толкова тъжни неща. Точно така.
- С което и име да ме наричаш..независимо кое от тях е истинското..Дори да нямам име..чувствата ми няма да се променят. Искам да остана. Но сега, когато знаеш истината за мен, вече мога да те защитя. За да не те видя отново наранена, както сега…никога повече. Разбираш ли? Заради тези чувства…повече не мога да крия нищо от теб. – японецът се бе отдръпнал и се бе вгледал в очите й, докато в неговите се четеше смирение и реалната жажда да я защити, да остане с нея. Нищо повече. Дори вече, с думите си, той не се опитваше да я убеди в нещо..Просто…просто разумът бе прогонен, само сърцето говореше. Сега бе малко по-лесно..макар и все още някои нейни думи да карах сърцето му да се свива до размерите на малка точица…някъде там, в гърдите му. Нямаше смисъл да си ги припомня, защото знаеше, че тя е права…Знаеше го, но това не променяше нищо, освен факта, че дух изход нямаше. Само истината водеше до нещо, останалото само объркваше повече и повече, замаскирайки с фалшива жизнерадост, докато не се окажеш заклещен в един лабиринт без изход, лабиринт изтъкан от лъжи. Шинджи не искаше такъв завършек. Макар и разумът му да крещеше, че чувствата му са забранени, че като член на НТС един от каноните бе да си откажеш от почти всякакви чувства…Да, разумът можеше да казва много неща. Можеше да му повтаря, че е лудост да рискува всичко, да рискува себе си и останалите..за да защити едно момиче…Но разумът можеше да говори каквото си иска. Без друго никой не го слушаше. Това бе да речем нещо, като защитна реакция до която Шинзо не бе прибягвал до сега, но някак му харесваше. Налагало му се бе да игнорира често пъти онова, що му диктува сърцето, за да може да върви по стъпките на разума..но ето че сега пък бе точно обратното – изоставяше проклетия разум, за да върши онуй, що му диктуваше сърцето. И така бе добре. Сега бе добре. Вече бе добре. Тъмнокосият някак можеше да почувства, че това бе правилно, можеше да усети кака всичко се подреждаше, макар и бавно…И нямаше повече място за преструвки, за страдания или разруха. Това беше. Да, всичко щеше да е наред. Дори да не беше, здраве му кажи.
И макар все още да имаше две неща, които трябваше да изясни на Чои, японецът просто стоеше, обгърнал раменете й с шепи, гледайки я в очите..Да, вече можеше да го направи. Просо искаше да изчака..да почака мигът,в който тя бе достатъчно готова. Тогава беше да зададе совите въпроси. А сетне Такизава щеше да й даде отговорите. И отново…за сетен път…Нямаше да е толкова лесно. Не и за нея. Но Той бе тук, беше ясно заявил, че ще я защити, а това значеше, че нямаше да й позволи да плаче отново…защото искаше да види усмивката й. Ах, колко му липсваше онази нейна усмивка. Наистина искаше да я види. Скоро. Как копнееше да я види усмихната. Нейната усмивка…

Чои беше глупачка.
Тя бе глупачка или защото се бе оставила да повярва отново, или защото бе реагирала така лабилно на случилото се. Най-вероятно... не, според нея вторият вариант бе по-възможен. Най-вероятно цялото онова напрежение, включващо не само думите на Шинзо, но и сцената с родителите й, напрежението, на което тя никога не бе подлагана през живота си...Може би то бе станало причина за слабостта, която проявяваше. Както и за глупостта, която чувстваше.
Но някак... всичко това нямаше особено значение. Нямаше никакво значение - каква бе причината за това, защо се чувстваше така глупаво... Не. По някакъв начин това бе останало на заден план. Защото Чои, все пак, се оказа права. Онази надежда, която гореше в нея постоянно, не се бе оказала съвсем напразна. Той наистина го бе направил. Независимо от името си или от друго... той бе направил онова, за което тя копнееше. Което правеше винаги. Успяваше да я успокои. Успяваше да я накара да му вярва, само че... този път наистина. И, колкото и странна и нереална да звучеше тази истина, сякаш с нея бе далеч по-лесно. Само фактът, че във въздуха не витаеха никакви лъжи, правеше нещата малко по-спокойни. Независимо от тежестта на истината, въздухът се чувстваше далеч по-лек. Благодарение на Него.
Хах - колко бе странно всичко. Очевидно, независимо от фактите, случките и здравия разум, Чои винаги достигаше да един и същ извод. Че му вярва. И че никога не бе преставала, без значение какво. За нея той се бе превърнал в човекът, който щеше винаги да й донесе спокойствие. Щастие. И на когото винаги щеше да има доверие, колкото и странни истини да научаваше. Нямаше представа, никаква логична представа, дали това бе нещо добро или пък не, но бе сигурна, както и да го мислеше, че няма да престане. Очевидно просто бе невъзможно за нея - да се откаже от това. От Шин... от Шинджи... Такизава. Новото... не, истинското му име дори й харесваше повече. Гласчето в съзнанието на Чои не пропусна да отбележи, че всъщност двете негови имена, които знаеше, доста си приличаха. Което, според същото това гласче, значително омаловажаваше лъжата. Тя дори не искаше да си помисля за онази част от себе си, която пък твърдеше, че такова нещо, като лъжа, не бе съществувало. Разбира се, че той си имаше своите причини...
Всички тези мисли, които звучаха изненадващо подредено, се бяха заформили в момента, в който тя бе почувствала чуждите ръце около себе си, придърпвайки я. Точно по същия начин. Точно както бе желала. Онзи познат аромат, онова познато спокойствие, сякаш мигновено се разляха около нея, карайки като с магия всички отровни мисли да се изпарят. Помагайки й да си поеме въздух, въпреки липсата на дистанция (което всъщност бе едно от хубавите неща, които й помогнаха да диша спокойно). Карайки я да затвори очи и да се вслуша в гласа, така близо до нея. Имаше чувството, че можеше просто да се отпусне и да стои там вечно. Между тези две ръце, където... Където чувстваше, че вече принадлежи. Да, надеждата й не беше била напразна. Той... той продължаваше да твърди, че иска да остане. Продължаваше да говори с такава искреност, че на Чои й се доплака. Ха - не. Нямаше начин да го направи отново! По-скоро би застанала на ръце, отколкото да се разплаче за пореден път. Пък и... нямаше причина. Макар все още да беше объркана, тя нямаше причина за сълзи. Имаше него, имаше своя Шинджи, който стоеше до нея, без значение какво се случва. Това бе... това бе причината тя да се чувства така щастлива в този момент, макар че щастието й надали бе на място. Може би бе последното, което се очакваше от нея да чувства. Но, както винаги, госпожица Чои-Хи правеше всичко или в неподходящото време, или на неподходящото място.
Тя имаше чувството, че нещата, които й бе наговорил, бяха някакви преходни, минаващи покрай двамата, факти. Всичко й изглеждаше така маловажно на фона на тишината и неговия шепот, неговото сърце, което биеше топло когато тя отпуснеше глава на гърдите му.
А те не бяха. Това бяха важни, наистина важни факти, които звучаха... плашещо. Чои-Хи едва бе осъзнала смисъла на това, което бе чула, но думи като "тероризъм", "агент", и изрази като "у теб има нещо важно" и "можеш да бъдеш в опасност", звучаха достатъчно страшно. Макар че съвсем не бе наясно какво, за Бога, трябваше да означава всичко това. "Ен Ти..." Какво? НТС? Тя... самата Ким Чои Хи... Наистина ли бе забъркана в нещо толкова мащабно... без дори да разбере? Това доближаваше ли се до глупост?
- Шинджи... - промълви тя, след като прочисти гърло и опита да звучи далеч по-спокойно. Може би малко по малко се получаваше. - Съжалявам, но... Не разбирам. Знам, че току-що ми каза... Но не мога да разбера. Защо мен? Какво мога да имам... аз?
Тя наистина не вярваше, не вярваше, че толкова обикновен човек като нея можеше да се окаже в средата на нещо... подобно. Шинджи... Той беше... агент? Антитероризъм? Това... това не беше ли опасно? Това ли бе работел през всичките тези месеци? А най-вероятно и години... Това? Та това не беше шега. Беше опасно, много опасно. Господи, Шинджи... Нейния Шинджи? Мисълта, макар че никак не бе на място, не я оставяше намира. Не искаше той да върши нещо толкова опасно, не искаше той да... Дори не можеше да го каже.
- Какво... Как така мога да съм в опасност, та аз не притежавам нищо - тя поклати глава и огледа помещението, сякаш за да потвърди това, че, като скромен собственик на този апартамент, тя нямаше нищо кой знае колко специално. - И това... това какво общо има.. с родителите ми?
Това изникна на свой ред в съзнанието й, очаквайки да бъде разплетено като поредната странна и неочаквано пръкнала се загадка. Всъщност, всички бе започнало с тях. И Шинзо бе избрал точно този момент да й каже... всичко това. Тя... колкото и глупава да се чувстваше, смяташе, че може да забележи подобни съвпадения.
Японеца отклони погледа си за миг, сякаш отлагаше поредния отговор с няколко мъчителни момента повече.
- Какво общо има? Къде... Къде са родителите ми в момента? Какво са им сторили...
Навярно бе станала някаква грешка, нали? Онези хора... се бяха объркали. Бяха сгрешили и родителите й скоро щяха да се върнат. Нали? Но какво ако... Един ужасен сценарий мина през главата на Чои, карайки изражението й да става все по-тревожно.
Ами ако те бяха... Ако самите те бяха... отвлечени? Бе чула достатъчно от Шинджи, достатъчно за да я накара да си мисли подобни неща. Ами ако тя наистина имаше нещо? Ако използваха родителите й? Господи, дано не беше това. Дано не им се случеше нещо и дано... дано неведението на Чои не ставаше причина за всичко това.
О, за Бога, имаше прекалено много факти, прекалено объркана истина и прекалено много чудати сцени, преминаващи през съзнанието на тъмнокоската. Ужасна, ужасна комбинация. Такава, каквато Чои все още не успяваше да асимилира напълно. Но трябваше да опита. Ако не за себе си, то поне за Шинджи... Да, той бе единственото нещо, което сякаш щеше да я спаси наистина, ако не успееше да се задържи на повърхността. Или поне в това вярваше. Искаше и имаше нужда да вярва. Защото всичко бе толкова по-красиво, толкова по-леко и безболезнено, ако вярваше в нещо. В някого.
В него.