Зелените околности

- По миризливите демони, къде са тези мизерници?! - сбръчи муцуната си и въздъхна с досада. Изминали бяха два дена, през които сякаш периодично се повтаряше едно и също. Започваше да заприличва на някакъв демоничен цикъл. Ритуалът всеки път бе един и същ - щателно претърсване на лагера и близката гора, и всеки божи път завършваше по един начин - никак. Нищо, просто нищо, нима не стана достатъчно ясно? Нямаше ги, онези проклети безделници ги нямаше никъде. Сякаш бяха потънали в някое блато, обаче и това не бе възможно, тъй като Аликс ги бе потърсил дори там (не питайте какво му бе коствало)! Обаче ни следа, дори парче дреха, прясна кръв, или някакъв друг остатък от присъствието им. Наоколо не бе останало нищичко, което да напомня за тях. Сякаш... Точно сякаш никога не са съществували. Чакай... Нима бе възможно това?!
Погледна с отчаян отблясък в очите към новия си другар, за да се отчая още повече. Видя същото онова изражение - той въобще не му вярваше. Тоест, не вярваше на приказките му, че дружината му е изчезнала нейде си. Не вярваше, че изобщо момчето си имаше дружина. Всичко му било звучало като измислица, но не... Аликс отказваше и отказваше да приеме, че Черна луна бе измислица! Естествено, че не бе така! Защото.. Защото ги помнеше ясно! Е, като се замислеше, колкото повече опитваше да си спомни нещо определено, толкова по-смътно и бледо успяваше да го визуализира, а тази сутрин пък депресията му беше двойна, защото дори не можеше ги види... Двата яки силуета на братленцата, те просто..вече не бяха там, в съзнанието му. Нещо бавно, но сигурно ги изтриваше от паметта му. Да, това бе конспирация, демоничен цикъл! Трябваше да стори нещо, по миризливите демони!
- Какво остана!? А, сетих се! Дали не са във външната тоалетна? Вратата често заяжда, трябва да проверя! - забърза крачка, пускайки тлъстия преден крайник на огромния кортос* (животно, подобно на глиган, но двадесет пъти по-голямо по размер). Депресиите караха хората несъзнателно да се трудят доста по-усърдно от обикновено и за двата пъти претърсване на гората, Джин Кун бе уловил доста апетитен дивеч за него и скитника.
- Външната тоалетна ли каза? Вече провери там 45 пъти. - извърна се отново в посока на скитника, който вече изглеждаше почти съвсем оздравял. Раните му се затваряха завидно бързо, но въпреки това, все още чакаше всичко на готово. Вероятно се възползваше от ситуацията на Аликс - момчето бе объркано и твърде залисано от належащия си проблем, че не можеше да осъзнае къде си пилееше цялата енергия. А именно - в прислужване на златния скитник. Нищо чудно да беше спасил някой изпечен мошеник, непознатия наистина му приличаше на такъв. Бе се разположил на дървения пън, на който винаги стоеше братлето Де, похапваше печено месо от кортос, а сега даваше напътствия на младежа. Кой, по всичко миризливо, беше той?!
- Това беше вчера. Днес не съм проверявал там. - каза с почти безжизнен глас и се запъти към външната тоалетна, залитайки като махало на часовник. Случващото се не му се отразяваше добре. Почти не бе мигнал, за пръв път през живота си нямаше грам апетит, а бе домъкнал и втори кортос, пък сърцето му се беше свило на топче и не му позволяваше да мисли за нищо друго. За първи път усещаше, че дори за миг да отстрани вниманието си към нещо друго, ще забрави за това. Ще забрави за тях и съществуването им. Колко странно бе това, страхът винаги бе обитател в душата му, но бе забравил какво е това чувство. Скоро не бе опитвал от него. Е, не беше хубаво и не му харесваше. Усещаше себе си, притиснат в задушаваща хватка, принуден да се бори за надмощие и за контрол над самия себе си. Как успяваше Страхът да те манипулира по този начин? Колкото повече усилия правеше да не забрави, толкова повече му се искаше да потъне в блажен сън, съзнанието му да се изпразни от всичко и събуждайки се, да ги види отново пред себе си. Да види своите братлета.
- Ако така и така ще ходиш пак, може да оправиш вратата, снощи трябваше да я разбия, за да изляза.
Подвикването достигна до ушите му като кънтящо ехо, точно когато бе на три метра от външната тоалетна. Погледът му остана за дълго втренчен в огромната празнина от липсата на врата. Но нито това, нито аромата на естествени природни отпадъци успя да събуди момчето от хипнозата му.
"Сигурен ли си, че имаш дружина? Ние, ловците на роби сме индивидуалисти, по принцип не се движим заедно. Просто думите ти ми звучат странно. За какво са ти помощници в лова? Нима си разделяте плячката?"
Да, странникът беше донякъде прав. Всичко, което казваше, имаше доза истина и мъдрост. Нямаше логика да разделяш подобна плячка с някого. А и битките на ловците на роби бяха винаги един на един. Те можеха да се грижат сами за себе си, затова и ловуваха сами за себе си. Тогава защо...
Тъмнокосият се върна назад и приседна на ниското, изкълвано отстрани пънче, което една птица обитаваше нощем, сетне отново се обърна към скитника.
- Кажи ми, скитнико... Какво е Черна луна?
- Нямам представа. Колко пъти ще ме питаш за това? Да не си си ударил главата някъде?
- Дали? Няма да се учудя...
- Между другото, вече изядохме този кортос, може да донесеш и другия.
Като по команда, зададена на програмирана машина, тялото на Аликс се изправи и се понесе към огромното туловище на мъртвия кортос, оставен на малката полянка.
Де Шин и Таюн. Вече си спомняше само това...
***
2 дена по-рано
***
Снегът се сипеше на огромни парцали с размера на човешка длан. Сините им и красиви отенъци, както и тези на небето, хвърляха магическа пелерина на земята и даряваха странна призрачност на всичко наоколо. По време на този така продължителен сезон денят не се отличаваше особено от нощта, а сякаш двете се срещаха и дори преплитаха в едно, красящи цялото денонощие заедно в своята контрастна едновременност. Въпреки заблудата, в която бе обгърнато заобикалящото го, Аликс знаеше, че е още рано сутринта. Имаше някаква представа за времето, защото тази нощ така и не бе мигнал. Отново и отново го преследваха едни и същи кошмари, а виновникът за касапското клане на семейството му така и не можеше да съзре. Сред всичката кръв и трупове... просто не го виждаше. Не можеше да го види, сякаш бе пред него, ала бе прикрил лицето си. Този долен и хитър... демон. Трябваше да е демон, кое друго същество ще се занимава да избива семейството му? И баща му и майка му, както и братята му бяха ловци на роби. Заради това.. заради това ги бяха избили до крак. Или поне в тази версия вярваше хлапето.  Версията на ловците, които го бяха намерили и спасили от сигурна смърт. Но защо ли с течение на времето, и колкото повече порастваше Кун, толкова повече се съмняваше във всичко около него. Нормално ли бе това? Защо е започнал да се съмнява дори в проклетото си минало? А не помнеше нищо друго, освен краткият откъс, повтарящ се в кошмарите му, който го бе накарал да изгуби съзнание тогава, в онази крехка възраст. После се бе оказал върху гърба на Де Шин, като по чудо все още жив.
Приглушеното хрупкане на мекия сняг под краката му го избави за миг от настоящите мисли, пренесли го толкова далеч във времето. Оглеждайки се наоколо, установи, че несъзнателно се бе отдалечил доста от лагера. Е, така или иначе бе решил да се разходи. Щеше да се разхожда, докато не изпадне в пълно безсъзнание, където дори кошмарите нямаше да достигнат съзнанието му. Въздъхна тежко, сякаш собствената му упоритост го изтощаваше, след което надигна малко платнената си връхна дреха. Видя дългия белег, все така ясно очертан върху ситните плочки на корема му. Белегът, увековечил онзи ден, в който бе останал кръгъл сирак, а също така увековечил началото на силната и неразривна връзка, която бе създал с братлетата си.
- Гърбът на Де бе така топличък... - промълви под нос, спомняйки си приятната топлина, която бе почувствал в онзи съдбовен миг на отчаяние. - Накъде ли да тръгна? - запита се, пускайки парчето плат отново да закрие белега му. Въпреки че уж се чудеше за посоката, щом раздвижи краката си, просто се запъти по лявото разклонение на пътеката, изкачваща се към съседния хълм.
През цялото време са улисваше с това да събира мекия като коприна синкав сняг от себе си и да си играе с него, оформяйки различни фигурки. Изведнъж някакъв шум от размятане на мечове го изтръгна от страничното занимание и ловецът наостри уши. Все пак си бе ловец по природа, за него това бе призванието и същността му. Направи точно шест крачки и внимателно си направи малка пролука в един храсталак. Сънливостта от очите му мигом се изпари, а на нейно място засвятка адреналина от гледката. Това бе битка! И то не каква да е битка... Последното просто го усети. Рядко ставаше страничен свидетел на истински битки. Последният път беше битка между един кортос и братлето Де, но естествено победителят беше ясен. А това тук изглеждаше доста по-вълнуващо. От пръв поглед не успя да определи чии сили ще вземат надмощие.
- Значи са изпратили теб? Не биваше да ме преследваш дотук... - промълви високият и едър мъж, чиято горна дреха бе доста изпомачкана и разпокъсана. Не изглеждаше всичко да й се е случило преди малко, а като че ли бе страдала дълго време върху огромния гръб на тъмнокосия скитник. Какво? Приличаше му точно на скитник- някакъв странник, пътувал адски много време без да си смени и дрехите.
- Казах ти, че някой ден ще те победя! Ти реши този ден да е днес! Бий се с мен най-после! - малкият силует, облечен в много тъмнокафява дълга дреха се затича към високия мъж, в атакуваща позиция. Другият обаче просто се защити. С една и съща позиция отново и отново той отблъскваше атаките на съперника си, който очевидно познаваше доста добре. Като че директно предвиждаше ходовете му, всяко едно движение. Отблъскваше атаките му с лекота, докато у другия все повече се пробуждаше гневът от пропуските, които правеше.
- Престани! Стига! Не се защитавай! Искам да ме атакуваш! - изричаше всяка дума рязко и заповеднически, а някъде иззад кичурите житено златиста коса се очертаваше онзи така познат поглед... Желанието да победиш своя учител. Желанието да победиш онзи някой, заради който си оцелял, и заради който продължаваш да усъвършенстваш уменията си. Това е мечтата на всеки ученик. Да надвие учителя си в честна битка. Това би се превърнало в битката на живота му. Щеше ли този ученик да постигне непостижимото?
- Няма да се бия с теб, имаш още да учиш. - каза, избутвайки меча от ръката му. Парчето желязо се стовари тежко върху земята, но слабата фигура на дългокосото момче побърза да го изтръгне от земята, покрита със синя снежна пелерина.
- Млъкни! Винаги казваш едно и също! Какво, да не те е страх, че аз ще победя?! - развя дългата си дреха и отново втренчи поглед в съперника си.
- За мен си оставаш неравностоен противник. Никога няма да те възприема другояче, ти си само и единствено онзи хлапак, който спасих навремето. Съжалявам, но нямам работа с теб. - след тези си думи скитникът обърна гръб на малкото момче и понечи да продължи по пътя си. Наблюдавайки потенциалната развръзка Джун сам усети гнева да бушува из вените му и стисна дланта си в здрав юмрук. Така му се искаше да причака този тип, който се смяташе за голямата работа, и да му разкаже играта, но изведнъж нещо го спря. Да, ясно. Това не беше неговият противник. Нямаше смисъл да се намесва. Точно когато реши, че всичко е свършило по този разочароващ начин, долови режещия звук на желязното острие. Замръзна на място точно след като чу и думите, чието ехо като че успя да разцепи сърдитите сини облачета, покрили небето.
- АЗ НЕ СЪМ ХЛАПАК!
Съзнанието му отново се понесе из спомените. Вървеше светкавично бързо през милионите разпилени парченца, докато не достигна онова, което търсеше. Думите на момчето в разиграващата се пред него битка, го пренесоха отново назад в миналото му, когато смяташе, че е вече готов. Готов да бъде ловец. Истински такъв, какъвто бе неговият учител. Братлето, което го научи на всичко.
- Моля те! Моля те, вземи ме с теб, бате! - малките му и все още нежни ръчички дърпаха неуморно парчето плат, което се явяваше крачолът на Де Шин. Тогава разликата между Де и Аликс беше поне шест глави, но тъжното е, че досега се бе смъкнала само с почти незначителните три.
- Изключено да взема такъв фъстък като теб на лов. Оставаш тук! Това е последната ми дума! - обърна му гръб, успявайки да откъсне детската ръка от себе си, докато Джун отново не я сграбчи, разбира се.
- Вече съм достатъчно голям, за да се бия! Ще дойда с теб и батко Юн! - заинати се, изтропвайки с крак в знак на непримирие.
- Притрябвал ни е изтърсак като теб! Само ще се пречкаш...
- Няма! Аз... Обещавам! Обещавам, че ще стана добър ловец и няма да съм само бреме!
- Не давай глупави обещания, бебо! - след тези думи малкият Кун просто избухна.
- За последен път ти казвам... АЗ НЕ СЪМ БЕБЕ! - изкрещя го колкото му глас държеше и стремглаво се затича напред, отблъсквайки се с крака от коравата почерняла земя. Мрачното небе хвърляше гъсти сенки долу, покривайки всичко с тъга. Този мрачен фон обаче бе колкото тъжен, толкова и гневно обсебен от предизвикателството да се пребори с тъмнината, за да може слънцето отново да се усмихне гордо.
Юмручето, летящо към стройната фигура на Дешин се сблъска със здравата му длан. Сякаш имаше крепостна стена насреща. Това накара малкото момче да се приземи болезнено на земята, наранявайки коляното си. Естествено че това не го спря. Въпреки че скоро тънката струйка кръв потече надолу, стигайки почти до глезена му, Кун отново размаха юмруци в жалки опити поне веднъж да улучи мишената си.  
- Ей, мъник, не ти ли писна вече? Просто се откажи!
- Няма пък! Ще те победя!
- Тсс, чуй се само к'ви ги плещиш! Никога няма да ме победиш, далеч си от тая възможност, така че си я избий от главицата.
- Не! Един ден ще те победя наистина! Ще видиш, ще стана по-силен от теб! Ще стана... - след като Де прекъсна думите му, спъвайки го отново, момчето остана на твърдата грозна земя и очите му се изпълниха с влага, въпреки опитите му да удържи тази детинска реакция, присъща само на момичетата. Не искаше да плаче! Никога, поне не и пред Де. Не искаше да го мисли за някаква ревла, а точно това получи накрая. След всичкото си упорство...
- Да не съм луд да взема със себе си някакво хленчещо сукалче! - той бе извадил една зелена ферия (плод, подоен на ябълка) от вътрешността на дрехата си, която потърка малко и след като отхапа, метна към малкото момченце. - Е, ако продължаваш в същия дух, догодина може да си помисля дали да не те взема...
- Наистина? Наистина, наистина, наистина ли?! - Ал бе уловил ябълката и посърналото му лице се сдоби с огромна палава усмивка, излъчваща присъщата за едно дете радост.
Помнеше всеки един детайл от онзи ден - един от най-прекрасните в живота му. Братлето дори му смигна и му помаха другарски, както се поздравяваха ловците на роби. Още тогава бе решил, че следващата година ще го вземе със себе си. Така и стана. Оттогава бяха съвсем напълно неразделни, все се движеха заедно. Разбира се, дори това идилично ежедневие понякога се променяше. Особено в последните години. Аликс все по-често започваше да се изнизва изпод носовете на братлетата и да ги дразни с това, че е доста добър именно в изчезването. Реши ли се изпаряваше като дим в ясно небе. Беше му малко кофти да си признае, но наистина си бе създал доста връзки извън Черна луна, но същевременно бе верен на дружината си и се надяваше другите също още да вярват в него. Да, последното бе леко наивна мисъл, пък и не можеше да изисква нещо подобно от никого във Вселената, но все пак...
- Остави се... Отново се остави да те победя! Ти си предател... МРАЗЯ ТЕ!!! - острият писък се понесе в пространството, при което Аликс внезапно се сепна и се върна в реалността. За Боговете, какво се случваше? Или по-точно - какво се беше случило, докато съзнанието му отново се рееше из спомените. Докато се осъзнаеше напълно и възприемеше нагледно ситуацията, онова малко момченце вече се бе изпарило в нищото, а онзи странник не се виждаше никъде. Поне докато Джун не пристъпи напред в полето. Тогава видя вече съвсем полуголия мъж проснат на земята с няколко прободни рани. Ауч, малкия си го биваше, признаваше му постижението. Нима бе възможно да е толкова бърз? Ал можеше да се закълне, че споменът му не бе траял повече от една минутка. Мамицата му, още не бе станал достатъчно добър боец! Хлапето можа да му нанесе толкова удари за  няколко милисекунди, на което Джун не смяташе,че бе способен на този етап. Трябваше да измоли онзи неприветлив старец от планината да му бъде партньор. Знаеше, че няма начин да се съгласи лесно, или въобще мисълта да се съгласи не му бе присъща, но той щеше да намери начин. Щеше да намери! Трябваше да победи своя учител!
Един ден щеше да го победи. Знаеше го, бе убеден, че щеше да го надвие, да е по-силен от него. Но вече се бе научил на търпение, достатъчно, за да си направи сметка кога е усъвършенствал достатъчно уменията си, както и знанията си за това как да ги използва.
- Хей, как си? - попита съвсем нормално Аликс, даже се опитваше да е любезен, по свои собствени странични наблюдения. Раненият обаче не показа същите намеци на любезност, за сметка на намеците, гласящи "разкарай се, не ти влизам в гащите" (за ловците "гащи" бе равно на "работа", така че ще си разтълкувате сами посланието). Непознатият просто извъртя глава в посока към някакъв камък, явно опитвайки се да не мисли за изгарящата го болка, или за неканения пред него.
- Ха, правиш се на готин, а? Т'ва няма да те избави от мъките, скитнико! - понечи да подмине непознатия, сякаш не го бе виждал никога, докато не се спъна в нещо, появило се изневиделица. Проклятие, стохилядни богове! Защо всички големи мъжаги имаха толкова дълги крака?! Само той ли бе ощетен в тази област?! Да му се не види...
- Ти!!! - изръмжа насреща му, след като се изправи на крака и видя как скитникът отпива от неговата манерка с вода. - Току-що ми сви водата, тъй ли?
- Жаден съм. - отвърна кратко в своя защита, но не направи опит да се възпротиви, щом Джун го метна на гърба си и потегли към малкия лагер, устроен в съседния хълм. Очевидно някои от раните бяха доста дълбоки, даже му се струваше, че онова острие бе отровно. Имаше специфична отрова, която демоните използваха и Аликс бе вече едва ли не спец в този област.
- Бил си се с демон, нали? Проклетии такива... - другият не му отвърна нищо, през целият път към лагера му дори и не зададе логичния въпрос къде отиват. Да не би да си бе глътнал езика? Но пък тогава щеше да гътне... Хмм, запита се как ли изглаждаше Оня свят, дали имаше разни ангелоподобни същества, изтрещели богове или други сакрални елементи? Дали животът там бе по-малко трагичен и  една идея по-идиличен от този тук? Сигурно щеше да разбере някой ден, Де се оказа прав за това, че понякога мислеше твърде много.
- Батенца! - извика няколко пъти своите дърти дружки, току-виж някой се показал от някъде с изперен нож и тревожно изражение, както ставаше винаги, щом Аликс се появяваше след дълго отсъствие и не бе оставил никаква успокоителна бележка на чичковците си. За негово странно учудване обаче, импровизираният малък лагер, в който временно пребиваваха, изглеждаше съмнително пуст. Отникъде не се долавяше друго, освен стъпките на самия Джун и изнемощелия непознат, когото едвам-едвам влачеше през полето насам. Тези хитруши да не му готвеха някакъв номер, целящ да му изкара ангелчетата? Не, та той ги познаваше вече толкова години, знаеше как мразеха детинщините.
- Ехо, къде изчезнахте? - провикна се, но с различна интонация. След като остави ранения полугол мъж на сламената покривка в своята стаичка, той заоглежда изпод вежди наоколо. В стремежа си да разбере защо братлетата липсваха, не се сети за един наистина очевиден факт. Че имаше възможност да са отишли да го търсят? Не, по-скоро бе точно така.
- Мамка му! Как може да не се сетя за толкова очевидно нещо! - скръсти ръце, ядосвайки се на себе си. Напълно бе изключил днес, че и двамата отново ще му тръгнат след задника, само и само да не ги забърка в нова каша. Защото забърквайки себе си, де факто ще забърка и тях. Изглежда си бяха решили този път да вземат някакви превантивни мерки по наболелия проблем.
- Е, когато дойдат ще им кажа за скитника. - сви раменца и побърза да намери нужните билки, защото не му се нравеше идеята полуголият странник да ритне камбанката още преди да му се е изплатил. Все пак го спъна и на всичкото отгоре му изпи водата! Всички в Бариелата вярваха в поверието, че не бива да носиш дългове със себе си в отвъдното.