Whisper me your story
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.
Вход
Latest topics
КАПКА ЖИВОТПет Дек 10, 2021 5:59 pmИн
Превъзпитаване на опърничавияСъб Окт 02, 2021 8:26 amDesiSkorm
Събуди се, АрлекинНед Авг 22, 2021 6:35 amDesiSkorm
Let me be your hero~Пет Юли 02, 2021 5:46 amИн
And then we will conquer the worldСря Дек 23, 2020 8:52 pmJimmie Logan
InnuendoВто Окт 27, 2020 10:59 amleonid
The Spiderman is having you for dinner tonight~Съб Окт 17, 2020 11:00 amno name
To greet the present is to part with the past and future.Пон Сеп 07, 2020 2:43 pmJimmie Logan
Март 2024
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
    123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

Календар

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 6 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 6 Гости

Нула


Go down
Адам Фолкфлиър
Адам Фолкфлиър
The Master
The Master
Местожителство : Земята, в отчаяно търсене на своята половинка, за да се отърве най-сетне от магическата си дарба.

Шизеншики и Земята - Page 2 Empty Re: Шизеншики и Земята

Съб Окт 17, 2015 9:15 pm
Почеса се разсеяно по наболата брада. Усети как лепне от пот и издивя от кофти усещането. Дрехите, обувките му не бяха подходящи за дългото пътуване, но нямаше време да се занимае с тях преди да отпътуват. Красавецът-звяр не се бе оказал никак словоохотлив. Явно след като се натъпка до козирката с шоколад, му дойде резкият ентусиазъм да го повлече след себе си без да иска да чуе и гък от Адам. Бе чувал, че някои от горските създания усещат магнитните промени. Дали и с него бе така или просто се прибираше у дома? Което и да бе, засега Адам го устройваше. Вървяха в правилната посока, но ако се отклоняха от пътя, ако спътникът му откажеше да продължи, какво щеше да стане тогава? Наказанието за неспазване на магичния дълг имаше прекалено висока цена, която не желаеше да плаща. Не му се разделяше с живота все още, само защото се беше паднал с някого, с когото имаха различни разбирания за света. Дали, ако се опиташе да го разбере щеше да…
Светът бавно избледня под тежестта на клепачите му.
Вървеше по пътека обсипана с цветя. Хората се изправяха от скамейките и ръкопляскаха. Поздравяваха го, че най-сетне е развалил проклятието. Усмивките им топло го приветстваха. Сърцето му пърхаше в гърдите като гълъб. Застана пред олтара и се обърна, за да види фигурата в бяло пристъпяща леко към него. Намираха се в стара английска църква и към него идваше жената на неговия живот. Винаги си бе представял, че когато се ожени ще се чувства някак по-мъжествено, но и романтиката и сладките моменти не му пречеха особено. И най-важното, вече никога, никога, ама никога нямаше да му се наложи да е маг на бойното поле. Церемонията вече бе към своя край и свещеникът го прикани да скрепи новосъздадения съюз с целувка. Приближи се и бавно отмахна булото навеждайки се напред. Притвори очи и се отдаде на мига. Устните отсреща бяха топли и меки, но определено не бяха на съпругата му или поне не на тази, която си бе представял.
- О, Боже! - изкрещя Адам рязко прекъснал съня си и се изпъна като струна. Фокусирайки в чии обятия се намира и фиксирайки същите устни като от съня при това леко влажни и все така сочни, а после и осъзнавайки, че те скъсяваха дистанцията си към него до нищожни сантиметри Адам закрещя с цяло гърло и задрапа като подивяла котка. Той не искаше това да се случи отново. Беше интересна гледка в опита си да се измъкне от упорито държащия го и нищо неподозиращ Нервак, който се чудеше какво точно става и как да помогне. - Пусни ме, пусни ме ти казах! - изнервено като сирена пиукаше магът - Няма ли най-сетне да ме пуснеш! - замахна и в мига, в който усети допира с бузата на спътника си и видя деругата, която остави там, мигом съжали. Нервака инстинктивно се отдръпна, при което естествено Адам се оказа захвърлен в прахоляка като торба с кокали. ‘Е, заслужих си го’. Срещна очите отсреща и не прочете нищо благоприятно за хороскопа си днес. Прошумоляване в близките храсти прекрати по-нататъшните разправии. Спътникът му се шмугна в съответните храсти и изчезна от погледа на Адам за десетина минути. Естествено не беше отишъл далеч, но явно не мислеше и да се връща. Адам разбра този факт, когато рязкото опъване на нишката по някое време не го срещна отблизо с дървото отсреща, при това от много близо. - И това си заслужих - проплака Адам и потърка ожуленото си чело, препъвайки се из пущинака.
Чувстваше се виновен. Не знаеше кое точно беше част от съня му и кое истина, но впечатленията и от двете си бяха обезпокоителни. Усети как се изчервява от неудобство. Беше глупаво, но се чувстваше като малко момче вдигнало полата на приятелката си. Знаеше, че не е редно, и че трябва да се извини, но му беше дяволски трудно да изрече думите. Сякаш, ако повдигнеше темата го чакаше ново наказание. Препъна се в един корен и аха да се размаже, но Нервака го подхвана за лакътя и го издърпа обратно до себе си. Усети пръстите му чак до костта, толкова сила имаше в тях. При по-силен натиск навярно би могъл и да счупи ръката му, но той просто до задържа.
- Съжалявам - усмихна се неуверено. Така и не стана ясно, дали се извинява за невниманието си сега или за грубостта си напреди. Бе доста по-мълчалив напоследък, но за сметка на това мислите задръстваха съзнанието му. Вгледа се в очите отсреща и се опита да разчете, дали Нервака му е още ядосан. Погледът бе неразгадаем.
Каква бе тази миризма? Ароматът, който навлезе в ноздрите му бе някак сладникав. Той отнемаше волята му. Ръката, която искаше да протегне в знак за примирие тя не помръдваше. Какво ставаше? За миг усети смущения в енергията, но вредата вече беше нанесена. Усещаше, че това с което си имаха работа е далеч над нивото им. Не знаеше каква беше отровата засегнала Нервака, но съдържанието й бързо замайваше съзнанието на мага. Бе прекалено силна за неговия организъм. Дори само миризмата му действаше парализиращо. Само, ако можеше да използва телепортация, но спътникът му не се поддаваше на тази функция. За нещастие нищо от силите му не действаше нормално. Всички те бяха в някакъв отчайващ дисбаланс. Не можеше да направи нищо. Земята под краката му сякаш изсмукваше целия живот от него. При втората атака всичко, което успя да направи е просто да затвори очи.
Знаеше, че дори и да не беше изпаднал в транс състояние при нормалните сили и възможности на едно човешко тяло не би могъл да се спаси от магичното създание, което ги нападна. Какво трябваше да направи сега? Атаката е най-добрата защита. Тогава атака! Мисловните атаки бяха най-трудни за изпълнение, може би и затова най-мъчно се овладяваха. Изискваха невероятен контрол, но и оставаха най-незасегнати от външни фактори. И за разлика от магията със заклинания те бяха нещо, което не можеш да контролираш никога докрай. И както често се случва, може да претърпиш провал. Случва се и трябва да го приемеш, но когато животът ти и не само твоя, но и на онзи спасил те вече два пъти подред висят на косъм, е много трудно да приемеш, че си се провалил, по дяволите! Парализата му пречеше да се движи. За разлика от него спътникът му имаше и повече физическа сила, която явно да преодолява съпротивлението. Почувства се жалък в последните си мигове, в плановете си за бъдещето, в пропуснатите шансове от миналото и в начина, по който щеше да допусне да умрат. Някъде в тъмнината проблесна лъч. Умът му се напрегна и взриви в заслепяваща светлина. Свърза се с целия животински свят наоколо и получи техния поглед върху ситуацията. Сякаш техните съзнания се сливаха с неговото. Дотолкова се концентрира, че почти забрави за опасността. Навярно част от способностите на горското създание се бяха прехвърлили на него. Не знаеше как да използва тази несвойствена сила, но само с нея разполагаше. В момента Нервака най-добре можеше да парира набезите с физиката си, но понасяше и нелеки поражения. За Адам неспособността да се движи бе събудила друга част от техните умения. Адреналинът понякога изваждаше хубави и неподозирани умения станеше ли твърде напечено. Адам се примоли на всички богове и се присети за 10-те божии наказания. Обеща, че ще ходи дори и на църква само и само да успеят да се спасят сега.
- ''Ята скакалци'' - крещеше съзнанието му. - ''Ята скакалци. Веднага!''
Въпреки, че бе затворил очи усети как под клепачите му притъмнява още повече. Дочу специфично бръмчене и после зловеща тишина. Бавно отвори очи и огледа света, в който едва се бе завърнал. Не знаеше колко време бе минало, но от нападателя им нямаше и следа. Усмихна се накриво. Каква жестока ирония. Докато на спътника му отровата действаше до строполяване на Адам действаше застопоряващо. Бяха отчайваща двойка ентусиасти за оцеляване. Отново затвори очи и опита да взаимодейства. Вече мислеше, че буквално ще умре прав, когато от гората се появиха животинките пантофки. Защо ли винаги ходеха по три на брой Адам така и не си обясни. Върху бодлите им се мъдреха някакви мъхести плодове с оранжев цвят, чиято миризма магът усещаше сигурно от поне 3 километра. Да не беше взел и обонянието на Нервака, че усещаше вонята така силно. Не би хапнал от тях дори и да умираше, както навярно беше, но явно спътникът му нямаше проблем с това. Още при първата хапка, до която успя да се докопа Косматко нишката преметната пред едно дърво се опъна и Адам заплашително се наклони напред, а после също толкова заплашително шльопна по очи на земята право върху един от плодовете. Устата му се изпълни с нещо, което се разля по рецепторите му и ги подпали като реактивни двигатели. В следващите няколко минути той остана вцепенен крещейки: ‘вода, вода’. В крайна сметка се метна като същински акробат на дървото, откачи се от там и излетя топуркайки до близката река. Не се спря докато не изпи поне пет литра от нея.
Доприпка носейки в шепи малко вода и я поднесе на спътника си.
- Добре ли си? - съблече горната си дреха и я нагъна на четири. Повдигна главата му и я сложи отдолу. После се изправи и стъпи на гърдите му с единия си крак. Нужна му бе опора, за да премахне стрелата. - Знаеш, че трябва да я извадя, нали? Няма да те лъжа, определено ще боли.
Беше запалил огън, промил и наложил на раните нужните билки подпомогнат отново от знанията на горските животни. Наблюдаваше го сигурно от час. Наклони се толкова напред, за да може да го съзерцава, че в следващия момент се намери на земята, налапал шепа прахоляк. Позабърса си устата с ръкава, усмихна се глупаво и припряно се поизтупа, преди тромаво да седне на мястото си до огъня. Какво му ставаше? Откакто бе получил пристъпа си и сънува онзи сън, не можеше да се почувства същия както преди и причината седеше насреща му и го гледаше пренебрежително. Ех, защо по дяволите проклятието над него да е свързано точно с… Тръсна глава.Тряваше да мисли за нещо друго не толкова фрапиращо.
Ваденето на стрели не беше сред специалностите му, но някак усети сила в себе си, а също и увереност да го направи, сякаш бе нещо рутинно. Нервака го бе защитил, бе показал кое държание заслужава уважение. Адам не мислеше да изостава. Трябваше да му бъде достоен партньор, пък бил той и досаден и затова сега, като гледаше затопления и завит с част от смокинга му звяр, реши да поднови своето досадно присъствие.
- Обясни ми, какво беше усещането докато спях? - Видя отегченото въртенето на очи отсреща. - Хайде де, знам, че можеш да приказваш. Твоето говорене би намалило правопропорционално моето говорене, което хич не е опция за изпускане. Знаеш ли, понякога имам чувството, че когато затворя очи целият свят се обича, а когато ги отворя целият свят мрази мен. Някак не е честно, мам*а му! И има някаква извратена ирония в това да съм маг тип Купидон и да съм такъв карък в опита си да задържа някого да себе си - Адам подсмръкна драматично. - Сякаш раздавам цялата любов на другите и за мен не остава нищо. Ти как се справяш в това отношение? - задаваше сума ти въпроси, а не изчакваше нито един отговор. Театрално продължи с монолога си. - Някак тъпо е да си все сам. Единственият, който все още не е побегнал през глава си ти и то навярно, защото през повечето време ме игнорираш и не ме слушаш. А и всичко е просто, защото сме свързани от нещо, което и двамата не желаем. Не искам това. Бог ми е свидетел, че не го искам, но щом така и така сме свързани, защо да не… Добре де, добре, разбрах. Няма нужда да прибягваш до такива крайни мерки - издърпа сакото си надвесено над огъня и пренебрегна гневното гъргорене. След малко се приближи въпреки агресивните звукови сигнали отсреща и му подаде рибите свалени преди малко от огъня, като взе една и за себе си. Добре, че се беше сетил да вземе някакви хранителни запаси преди да тръгнат. Другарчето му довърши своята порция, но категорично отказа да докосне зеленчуците. Къркоренето заглуши пукането на огъня и доказа, че храната далеч не му е била достатъчна. Адам, който тъкмо нагло се бе наместил без позволение до него и се канеше да отхапе от рибата си, го осени брилянтна идея. Сръга Нервака рязко в ребрата и получи обичайното изръмжаване и замахване с лапа към лицето. Може би трябваше да му смени името. Вече бе свикнал със смяната на настроенията му, но горското чедо отвъд грубата си външност и липсата на обноски бе някак човешки топло. Да, точно това беше! Недодялан, неумеещ да си служи с думите, но интелигентен. Значи, за да го разбира по-добре трябваше просто да намери друг начин да общува с него.
- Дявол го взел! – Адам го изгледа на кръв. Изръмжа също силно, но за сметка на това все едно го колят и почти напъха ръцете си под носа на Топчо. Топчо-на галено от топка козина, можеше ли да го кръсти така? Не, някак не му отиваше. Трябваше му име със скрито значение. Нещо, което да изразява отношение към спътника му. Та, поднесе под носа на раздразнения си другар своята печена риба. Зъбите му бяха оголени, а ноздрите му потрепваха и не, това не беше Нервака, а наш Адам търсещ нови начини за общуване. Все още издаваше ниски гърлени звуци подобни на задавен акумулатор на автомобил и чакаше ответната реакция.
Адам невинаги, не, всъщност винаги беше досаден, но не знаеше защо се получава така. Всъщност вътре в себе си той се опитваше да помогне и опознае всички, да се разбира с тях и да им се хареса, но старанието му често се възприемаше погрешно от останалите като досадност, а опитът му да даде съвет от своя собствен опит, като някакво самоизтъкване и егоцентризъм, затова той се научи да не разчита на чуждата оценка и да не доверява себе си на другите. Научи се, че хората преминаваха през живота му един след друг и винаги оставяха следи след себе си, а той каквото и да правеше не оставяше следа в техния. Биваше винаги забравян, обезличен, избледняващ като остаряло мастило, засегнато от влагата. Оставаше само размазано лилаво петно, което хората не помнеха какво е било, но ги дразнеше дори и сега с наразгадаемите си контури.
Научи се, че през живота му преминават много хора, но той не можеше да задържи нито един от тях, и че когато те пожелаеха трябваше да ги остави да си отидат независимо колко щяха да му липсват. Научи се да намаля болката, като я контролира. Научи се да се примирява с факта, че още щом се запознаеше с някого вече виждаше как ще го загуби. Всичко беше с предизвестен край. И когато тези моменти идваха, просто с примирение осъзнаваше, че са неизбежни. Защо тогава пак го болеше, защо се връщаше назад в спомените си и сантиментално се заравяше в миналото щастие? Защо просто не можеше да погледне напред и да дочака новия човек в живота си? Може би вече се бе обезсърчил от това, защото този човек щеше да бъде просто поредният, който щеше да дойде и да си отиде и все пак той неизменно го дочакваше и посрещаше готов да го изпрати отново със сълзи скрити в сърцето му. Хората, които го напускаха така и не разбираха какво са значили за него и колко тъгува по тях, защото той скриваше от света тъгата си зад своята уверена, мила усмивка и разбира се зад неизменното си досадно поведение. И Адам реши, че след като така или иначе беше досаден на всички и всички го изоставяха въпреки изцяло добрите му и приятелски намерения, тогава нямаше смисъл да опитва да бъде някой друг, за да го харесат, защото и в двата случая щеше да е нещастен накрая. Затова просто си беше досаден без да му пука особено: оплакваше се като същинско мрънкало, ядосваше се когато си искаше, отчайваше си се най-открито, говореше колкото си искаше и по някакъв начин връщаше всичко предварително на другите за болката и това че щяха да го изоставят. Беше своего рода неговото безобидно отмъщение към тях за в момента, в който щяха да му кажат, че вече нямат време за него, че са си намерили други по-готини приятели, или вече са семейни или пък изобщо щяха да изчезнат без нищо да му кажат. И все едни такива причини, които Адам не разбираше с какво биха могли да променят връзката с близките на сърцето му хора. Независимо как се изменяше неговият живот той бе готов във всеки момент да намери време за приятелите си, защото държеше на тях. За съжаление не получаваше същата взаимност и това го огнетяваше и му позволяваше да прави неща, които иначе не му бяха присъщи. Можеше да си позволи да бъде егоист сега, защото те щяха да бъдат егоисти после. Щяха да вземат обичта, вниманието му, всичко от което имат нужда и щяха да го изоставят.
Но сега имаше някой, който нямаше да изчезне. Нямаше да изчезне, защото беше свързан с него. Съвсем буквално вързан към него и нямаше физическа сила, която са съумее да ги раздели. И имаше реалната вероятност този някой да се превърне в най-дълго присъствалият човек в живота му, дори и това да ставаше против волята и на двамата.
Нервака
Нервака
Авторски герой
Авторски герой
Местожителство : Шизеншики

Шизеншики и Земята - Page 2 Empty Re: Шизеншики и Земята

Чет Ное 26, 2015 7:46 am
Не успя да усети кога бяха изминали последните няколко значителни минути, след края на битката. Единственото, което кръжеше в съзнанието му, бе мисълта за несправедливата битка и онази проклета триумфална усмивка, която секунди по-късно се скри под огромния връх на капелата и изчезна от погледа му. Извитите нагоре връхчета на яркочервените устни оставиха силно чувство на гняв у дългокосия индивид, което остатъчно продължаваше да го разяжда отвътре. Вече разбираше що значи то това омраза. Непонятното до този миг, отвратително чувство, се бе запечатало в мъртвата страна на гърдите му, където не биеше сърце, под образа на онази жена, сорра кори. Нямаше начин да я забрави, защото вече чувстваше, че е предсказал битката на живота си. Тя щеше да се състои доста скоро и съперникът му вече бе предопределен. За съжаление съзнаваше, че и партньорът му в тази сурова битка също бе съвсем налице, ала това някак си не му се нравеше. Защо точно този човек? Защо точно Адам? За първи път му се случваше да мисли за него, изричайки името му мислено. Бе някак странно и твърде уважително за неговия стил, но ако трябваше да е честен, през последните няколко минути бе започнал да открива различни страни на мага, с когото бе свързан. Да, той бе все така нескопосан и досаден, все така ненормален, но и някак... Някак странно защо бе изключително добър в краденето на доверие. Дали умишлено или съвсем несъзнателно добронамерено, но странният маг успяваше да породи интересни чувства у дивака. Никога досега не бе виждал такъв представител на цивилизацията. Досега всеки на негово място би избягал, или би предпочел да се самоубие, отколкото да тръпне от неведение кога точно ще стане храна за другаря си. И най-основното, кой би помогнал на един звяр? Дори само веднъж? Цивилизацията се бои от дивото и се пази от него, стои настрана, осмисля всяка своя стъпка, калкулира и пресмята, защото и една малка грешка може да им струва живота... Но не. Някак си нищо от това, което важеше за повечето хора, не важеше и за Адам. Не можеше да го обясни с прости думи, а само с такива беше свикнал да обмисля и преценява субекти и обекти от околния свят. Ето защо му бе изключително трудно да каже какво точно същество бе досадникът, но някак започваше да свиква с компанията му. Дори и да бе някой, който никога не би се доверил на никого, просто нещо неизвестно го караше да е напълно убеден, че Адам не представлява никаква опасност за него, или себеподобните му, а дори би помогнал, ако може да е полезен с нещо. Той бе просто един добродушен, но уви лишен от късмет, представител на хомо сапиенс. Някакво силно чувство се бе зародило от другата страна на гърдите му, точно там, където биеше дивашкото му сърце. Вяра. Вярваше на своя спътник, просто му вярваше. Вярваше силно, че няма да бъде изоставен, предаден, унижен, стъпкан и повален... Не и от него. Все още го изумяваше фактът, че съществуват подобни създания, живеещи в порочния хорски свят, сред всичката царяща там жестокост, която обагряше дори въздуха и го караше да натежава, веднъж попаднал в дробовете. Нима тази тъжна и тягостна атмосфера не пречеше на Адам? Може би си бе създал свой идеалистичен мироглед и гледаше заобикалящото го през сладки розови очила, следвайки простичките си цели в живота. Неща, които иска да свърши, преди да си отиде. Вече ги бе научил. Искаше да се ожени, да създаде семейство, да възпита потомците си и да се отърве веднъж завинаги от магьосническите си способности, а накрая спокойно да седи в мекото си кресло, потънал в сладка семейна идилия. Да, всичко това бяха обикновени човешки мечти. И вероятно вече можеше да е изпълнил поне първото, ако не бе лошият му късмет да попадне точно на Нервака, и то да се окаже принуден да го следва по петите за неопределен период от време.
Въздишка искаше да се изтръгне между устните му, но вместо това се чу възмутено изсумтяване от страна на вълчо, който махна вяло с ръка, отказвайки да изяде скромния дял на мага, който бе предложен на него. От една страна бе трогнат от милия жест, но ако му изядеше вечерята, която без друго не представляваше особено много, другият по някое време може би щеше да припадне от глад и пак да трябва да го носи на конче като някое бебе. Стигаха му странните му пристъпи, придружени от доволни мляскания и неразбираемо мърморене насън.
- Не е нужно да ме имитираш! – изрече с висок, но интелигентно човешки тон, след което отправи пронизващо сините си ириси към отсрещните. – Знаеш, че искам или не, отлично те разбирам. – добави, а сетне просто грабна хищнически рибата от ръцете му и я напъха в полуотворената уста на мага. Сети се как ще го нарича вече. Тъкмо нямаше да забравя за факта, че бе орисан да го спохождат беди и несполуки. За миг поразмърда тялото си, сякаш за да провери дали всичко си е на мястото. Беше си. Вече я нямаше парализиращата болка, билките, които другият му бе поставил, доста бързо поеха и неутрализираха всичко. Вече в организма му нямаше почти следа от отровата. Ето, че все пак оцеля. Не че някой би се усъмнил в това, щом говорим за такова хибридно създание. И все пак не биваше да се възгордява заради издържливостта си, трябваше да се присети къде се намира все още...
- Побързай с яденето, нямаме време да се мотаем. Все още се намираме в неутралната зона, което значи, че не може да ползваме силите си. – изправяйки масивното си тяло, той се протегна напред и взе една съчка, с която бързо начерта нещо, наподобяващо карта.
- Това е пътят към Шизеншики, ще трябва да стигнем до два часа. Наоколо е опасно, не бива да оставаме задълго. – точно изрече думата „опасно“ и мозъчните му сензори регистрираха приближаваща жива форма на живот, все още с неизяснен произход. В миг сетивата му се изостриха, мускулчетата се стегнаха и цялата му система от органи зае готовност за атака, макар и привидно въобще да не бе помръднал от мястото си. След още няколко секунди време, някое близко дърво прошумоля и издаде местоположението на новопристигналия. През ноздрите на Нервака се изпусна значително количество пара, щом разбра кой бе въпросният индивид. Изправи се бавно, заемайки готовност за защита. Може би скоро щеше да му потрябва и тази опция.
- Ха! Хмфп! – нещо странно излезе под формата на звуци, произнесени с мъжки тембър и малко по-късно, вече усетил, че скривалището му е разкрито, една висока стройна фигура се приземи плавно и в перфектен унисон на земята. Вековното дърво издаде лек тътен и се разтрепери чак в горната част на короната си. Известно време единствено вятърът раздухваше тишината и я прогонваше, заедно с есенните листа, покрили тревата. Два субекта се бяха фокусирали един върху друг и както при всяка своя среща, не правеха изключение за това начало. Винаги стояха поне минута с неразгадаеми погледи и се зяпаха многозначително. Бе от части плашещо и зловещо, от части такъв бе най-нормалният и любезен поздрав за „Добре дошли/завърнали се“ в Шизеншики.
- Геоги. – произнесе името му с равен тон, изпреварвайки кривата иронична усмивка на съседа си. Да, по някакво злощастно обстоятелство, освен себеподобен, този индивид му се водеше и нещо като съсед, тъй като постоянно се вреше при него и обитаваше неговото дърво и територия. От цяла гора не можа да си хареса друго, а някак странно защо, при дуел между двамата, винаги както и да го измисляха, все завършваха наравно. Никой от двамата не искаше да умира, инатеше се и накрая се стигаше до вид устно примирие, състоящо се в непримиримо ръмжене всеки път, щом двамата се засичаха „вкъщи“. Но за Нервака това бе нещо абсурдно, тъй като той пръв си бе намерил това дърво и бе очертал ясно територията си. Този тип обаче твърдеше, че той първи си заплюл мястото, но си забравил нещо-си-там, тъй нареченото от него „късметлийско въгленче”, за да го обозначи като свое обитание. Както да е, врели некипели бабени геогини... Вече на никой от двамата не му се занимаваше да търси някакво решение на този проблем, или изобщо да го обсъжда. Защото започнеше ли се, спорът щеше да продължи до края на вечността.
- Същият. – отвърна вяло, подсмихвайки се, но след миг всяка следа от усмивка по лицето му се изпари и той запристъпва към Адам, който автоматично се бе намерил зад Нервака.
- Точно това е името ми, но... това? Този... човек? Защо си довел човек тук? – попита озадачено, демонстративно подушвайки въздуха около почти закрития маг. Просто не можеше да се доближи достатъчно, но ако такава възможност съществуваше, то Купидон вече да се е простил с някоя част от тялото си. Дам, ей така, като едното нищо. Може и без причина.
- Възможно ли е да си решил най-сетне да поделиш плячка с мен? – внезапно ентусиазиран запита Геоги, повдигайки вежди към леко ръмжащия си съсед.
- Той е гост и е с мен. – отвърна кратко и ясно полувълкът, правейки крачка напред, за да ограничи повече действията на опонента си.
- С теб значи... Следователно не мога да го изям??? – поде с изумление и нотка на остро разочарование.
- Правилно разсъждаваш. Докато е тук няма дори да си позволяваш да го доближаваш. – открои се и ясна заповедническа нотка, която не бе там случайно. Близко бе до логиката, че щом си имахме два звяра, делящи една територия, единият все пак трябваше да се налага повече и да доминира над другия, карайки го да спазва някакви неписани правила. В противен случай досега единият от тях отдавна щеше да е мъртъв. Всъщност би следвало да е мъртъв, но както споменахме всяка битка завършваше без труп, което бе от части възхитително, но от друга страна си бе нещо като проклятие. Стигнеше ли се до разпра, Нервака и Геоги започваха да се бият, двигайки всичкия прахоляк в гората и така напразно минаваше целият им ден – битката продължаваше, докато и двамата не се изтощят напълно и не се пльоснат едновременно на прашната земя. Чудно защо силите им свършваха точно по едно и също време, което неимоверно много вбесяваше и двамата, или поне Нервака. И така се взе неизреченото решение да обитават една и съща територия, като се стараят всячески да не се засичат по едно и също време, за да не им се налага да си хабят времето и силите за едното нищо.
Геоги, чието име значеше „смърдящ корен“ на техния език, бе получовек – полускункс, което заедно с магическия му ранг „цъфтящ живот“ го правеха шики: един типичен обитател на измерението, от което Нервака идваше. Дарбата на Геоги носеше такова интересно име, тъй като се състоеше главно в това, че той можеше да вдъхва живот на разни неща, най-вече на растенията и камъните, и изобщо всичко горско наоколо. Татусът му бе на цвете, което се разпростираше от лявата част на гърдите му, стигайки чак до задната част на врата му. В сравнение с фигурата на безименния дивак, неговата бе по-изтънена и слаба, а костите му леки и същевременно много здрави, което му позволяваше да си се катери с лекота където си поиска. Косата му бе черна като катран и някак вързана малко под раменете, а надолу се разпростираше подобно на паунови пера. В средата на чотурата му се открояваше една права бяла линия, която се явяваше част от присъщата за един скункс краска. Черно-белите уши и опашка се появяваха само по време на битка, когато бе силно разстроен от нещо, или при усещане за потенциална опасност. И почти накрая, но не на последно място бе факта, че името му напълно му подхождаше, но трябваше да се отбележи, че Геоги си имаше безброен набор от миризми, с които можеше да задуши, нокаутира, или дори убие противника си. Обаче интересното бе, че досега която и да използва, при полувълка не действаше така силно и го нямаше желания ефект, говорим за последния от изброените.
- Не разбирам. – каза с равен и привидно спокоен тембър, в който нямаше следа от въпросителност и недоумение. Бе просто едно съобщително изречение, но всъщност скунксът имаше леко странен говор и понякога дори самият той не се разбираше съвсем. Сега сякаш му бе нужно да асимилира какво му бе заповядано току-що, или по-скоро защо трябваше да го спази. Причината като че ли му бе убегнала съвсем и той след няколко секунди наклони глава със същото странно изражение, втренчено в малката част от човешка фигура, която успяваше да види иззад Нервака. Тъй като бе малко по-височък, успяваше да фокусира двата кестена, които го гледаха с прикрит страх. В неговите тъмни маслини пък проблясваха искри на презрение. Дори нямаше причина да се примирява или съгласява с нещо, защото искането на съседа му, му се струваше адски нелепо и невъзприемчиво.
- Не разбирам... – повтори той, извисявайки леко по принцип тихия си глас, правейки крачка към другия шики. – Откъде-накъде ще водиш този... човек тук, в Шизеншики?! Да не си ял конска слама? Обикновено от нея започваш да приказваш глупости... – сега вече недоумението му бе очевадно за присъстващите, а след като бе безцеремонно прекъснат, изскърца със зъби.
- Нямам причина да ти давам обяснения. Не съм дошъл, за да ти искам позволение за каквото и да било. Само те предупредих да не се доближаваш до този маг.
- Откога започна да се сприятеляваш с...хората? Нима това нещо може да е друго, освен храна? Знаеш добре, че дори аз да не го изям, ще го стори някой друг...
- Разкарай се, няма да ти давам обяснения! Нито да повтарям! – изръмжа насреща му, оголвайки острите си зъби – нещото, което най-много разстройваше Геоги. Сякаш го направи нарочно, съвсем умишлено. От двете страни на катранената му грива изникнаха две уши. Муцуната му се намуси и той гневно се извърна, размахвайки нервно рунтавата си черно-бяла опашка, която тежко потупваше земята, шибайки изпопадалите пожълтели листа. Извървя някъде около 5 метра и внезапно от ръката му полетя каменно острие, което стигайки до Нервака, го заобиколи и се отправи към човека зад него. За щастие този ход бе предвиден от съседа му и той улови острието, което бе съживено от Геоги и започна да се инати в ръцете му, докато притежателят му не го спря от страх да не нарани когото не трябва.
- Защо си такъв, какво ти става?! Нима забрави какво ни сториха тези твари? Съществата от цивилизацията... Веднъж вече опитаха да унищожат расата ни, изтребиха хиляди от нас и останахме наполовина! – почти изпищя, но гласът му си оставаше все така немощен и неспособен да разколебае мислите на другия шики. Знаеше отлично, че бе напълно безполезно дори да опитва и това правеше опитите му още по-жалки и неефективни. Другият от своя страна бе сигурен във всяко свое начинание и винаги следваше преценката си.
- Той не е от тези хора, не може да нарани и мухичка. И не е само това... Аз му вярвам! Вярвам, че няма никаква причина да действа срещу нас, това не би му донесло нищо хубаво и той е съвсем наясно с този факт.
- Вече започна да вярваш на човеците? Това е грешно, това е част от плана им! Да им повярваш! Няма изключения! Всички от цивилизацията са ни врагове и не бива да им вярваме! – Геоги бе сбръчил вежди и вече някои думи се изплъзваха директно измежду зъбите му. Сега вече не можеше да се примири. Бе готов да тръгне като разярен бик към отсрещния индивид, защото бе уверен, че това е за благото и безопасността на Шизеншики и обитателите му. Точно сега, това бе моментът Нервака да действа. Не му се нравеше, че трябва да прибегне до това, но нямаше друг начин да усмири „съквартиранта си“. Това щеше да го заболи, но бе за доброто на всички.
- Няма изключения? Забрави ли чий прадядо издаде всичките ни скривалища на хората? Той бе един от нас, нали? Бе като нас, но ни предаде. – щом завърши стисна зъби и хвърли сребърното острие, което се заби в дървото до Геоги, съвсем застинал на мястото си след отекването на тези думи. Да, в изречението ставаше въпрос за неговия прадядо, който се бе съюзил с хората и бе изменил на собствената си раса и дом. Никой и досега не бе наясно с причините за това, ала в Шизеншики едно нещо се наказваше най-жестоко и това бе предателството. Само това бе единственото табу тук, поради което да бъдеш потомък на предател означаваше да живееш като пропъден и прокажен. Означаваше да носиш нечия чужда вина до края на дните си. Дивакът знаеше колко тежък живот бе имал Гегои. Можеше правилно да предположи, без да му е разказвал нищо за това. Слуховете се разнасяха от уста на уста и преди години бе дочул, че с баща му били прокудени от родния им хълм, сетне баща му се разболял от душевна болест – най-лошата възможна болест при шикитата, тъй като повечето от тях са чувствителни същества и да ги отделят от родното място е като да се чувстват съвсем нежелани и непринадлежащи никъде. Не знаеше кога точно Геоги се бе простил с баща си – вероятно единствения му останал роднина и единствения човек, който бе имал до себе си, но след като дойде при него видя тъгата в очите му и реши да я прогони по своя си начин. Затова вечно го провокираше, реално това бе главната причина да го предизвиква на битки. Някак искаше да се научи сам как да бъде силен и да не разчита на никого. Трябваше да свикне, че никой нямаше да го обикне, само защото прадядо му е предал расата им. Да, това не беше честно, но той бе длъжен да свикне с тази мисъл, че животът бе точно такъв – безкрайно несправедлив и безмилостен. Никой нямаше да го потупа по рамото и да го съжали, задето няма вина за нещо, случило се преди много години. Просто трябваше да бъде силен, но Нервакът го познаваше твърде добре, за да каже, че все още не е събрал нужната сила у себе си, която да му помага занапред да преодолее дори онова, с което не може да се примири. И ставащото сега щеше да докаже теорията му.
- Това... Това... – едва поде Геоги, шарейки със замъглен и празен поглед в пространството. Не му отне много да заплаче като малко дете. – Аз... Зная... Знам това... Но защо... Аз... не съм, не бих...– изхлипваше едва-едва, но думите му почти се давеха в реките от сълзи, които сякаш никога нямаше да престанат. Момчето закри лицето си и продължи да плаче неудържимо. Краката отдавна го бяха стоварили на земята, а опашката му се бе сдобила с пръст и шепа разпокъсани листа. Полувълкът бавно се доближи до ревльото и прокара ръка през клюмналите му уши, показващи колко бе разстроен. Наистина съжаляваше, че му бе причинил това. Все някога другият щеше да му го върне тъпкано, така че... да кажем, че двамата винаги бяха квит.
- Спокойно, всичко е наред. Знаеш, че не го казах, заради това. Просто исках да разбереш, че има изключения. Аз не те виня за нищо. – произнесе с по-мек и внимателен тембър, а свободната му ръка сне неговата от лицето му и премахна сълзите с едно движение. – Не плачи повече, изглеждаш нелепо и знаеш, че съм прав. – леко шеговито го скастри и му се оплези, забелязвайки червенината по бузите му. Знаеше, че галенето между ушите бе най-бързият и ефективен начин да успокоиш някое шики, дори и обикновено животинче.
Геоги започна да хълцути, както ставаше винаги, когато нещо му подейства изненадващо. Вероятно се дължеше на внезапното успокоение, или пък на жеста от страна Нервака, който преди никога не се бе случвал. Може би всичко го бе изненадало.
- Чакай! – каза рязко момчето, с все още малко хленчещ глас, като задържа ръката на съседа си. – Да вървим заедно! Тук е опасно...
Полувълкът издърпа ръката си, при което другият се изправи от земята и тръгна по стъпките му, сякаш бе теглен с каишка. За щастие Адам вървеше от другата страна на своя спътник, така че бе на безопасно разстояние от враждебно настроения към него Геоги. Вървяха известно време и Нервака реши да сподели съмненията си. Не му даваха мира откакто огледа неутралната зона, която все още не бяха напуснали.
- Геоги. – рече той без да отклонява поглед от пътя пред себе си.
- Да?!
- Забелязваш ли нещо странно? – попита го, сякаш отговорът не бе очевиден. Всеки, който познаваше измерението Шизеншики можеше да каже какво не е наред в момента.
- Говориш за неутралната зона, нали? Днес научих, че шикитата, които винаги охраняваха това място, са изчезнали безследно. Затова реших да проверя какво става и дойдох тук... Не намерих и следа от тях, дори признаци да са били тук, като миризма например...
- Сякаш душите им да били погълнати... – някак замислено довърши безименния и за миг забави крачка, оглеждайки се.
- Да, сякаш някой е изтрил съществуването им, необяснимо е с думи, но знам само едно създание, което би могло да направи подобно нещо... – Геоги несигурно прекрати мислите си, преди да ги доизкаже и поклати глава в знак на невярване.
- Сорра кори. – Нервака отново довърши изречението му, а другият подскочи при споменаването на магьосническия ранг. Загледа невярващо съседа си и едва не го изпи с поглед.
- Невъзможно! Имаше само една сорра кори, която съществуваше някога и тя бе убита от нашия вожд.
- Очевидно не си запознат с това кой единствено може да заличи сорра кори напълно. Да, нашият вожд я уби, но не задълго. Едно от нещата, които я правят всемогъща, е безсмъртието.
- Искаш да кажеш, че е възкръснала ли?! – недоумяваше момчето, а опашката му шаваше неспокойно зад него, все още отказвайки да изчезне.
- По-скоро никога не умирала. Не е по силите на никой от нашата раса да я убие. Може би само да я приспи за дълъг период от време, но не и завинаги. Има само един начин да бъде унищожена и това е главната й дарба да й бъде отнета, неутрализирана. Дарбата й да поглъща души. Това й дава нужната сила, за да просъществува.
- Нима трябва да се съюзяваме с гмерите за тази цел...?! – възкликна безрадостно, гризейки някакъв корен, който бе изтръгнал по пътя. Геоги вечно повтаряше колко са полезни някои корени, които растат в неутралната зона и колко укрепват зъбите и останалите физически органи.
- Не, те не могат да откраднат тази дарба, а и вероятно са именно нейни слуги. Единственият, който би могъл да неутрализира дарбата на сорра кори, това е маг Купидон. Той е тук затова. – най-сетне разкри липсващото хикс в уравнението, което накара Геоги да изгуби целия си речник, който без друго не бе особено богат, и единствено да изсумти, стрелвайки с поглед човешкия маг, вървящ тихичко до Нервака. Очевидно никак не го харесваше, но като че ли причината не се криеше в расовата му принадлежност, поне не главната причина...
- Трябва да побързаме, имам лошо предчувствие. Далеч съм от мисълта, че стражите на това място ще са единствените изчезнали жители. – дивакът забърза крачка, но държеше под око действията на малкия скункс, тъй като не искаше да се прости със спътника си. Засега смяташе, че версията му добре е замазала положението. Ала знаеше, че Геоги бе умен, въпреки глуповатите си изказвания, и скоро щеше да разбере, че това за сорра кори бе само легенда. Нямаше много време за действие. И все пак... имаше някакво смътно чувство, че у всяка легенда се криеше истина, а и вече не му се вярваше случайно да е свързан по подобен начин с Адам. Трябваше да има причина, винаги имаше и тя бе само на една лапа разстояние. Бе нужно само да се концентрира и да забрави неизказаните си опасения. Опасенията си, че във всичко това бе замесен и някой от техните... Някой, който бе един от тях.
Адам Фолкфлиър
Адам Фолкфлиър
The Master
The Master
Местожителство : Земята, в отчаяно търсене на своята половинка, за да се отърве най-сетне от магическата си дарба.

Шизеншики и Земята - Page 2 Empty Re: Шизеншики и Земята

Пет Ное 09, 2018 8:22 pm
Дали харесваше дарбата си? Не, мразеше я от дъното на душата си. Някак усещаше, че тя е причината за това животът му да е такъв, а именно никакъв, объркан и сив. Обаче желанието му да се ожени никога не е било породено само от егоистична представа да се отърве от задълженията си на маг. По-скоро би било нещо като допълнително облекчение.
Какво са мечтите? Мястото, където човек винаги е щастлив. Те са скритите желания или копнежи. Онова, което още не е достигнато или е можело да бъде. Те са очарователни в своята необятна същност. Човек може да се връща в тях отново и отново, и всеки път те ще му носят онова нереално усещане за щастие и пълнота. Мечтите са прекрасни. Мечтите са примамлива химера. Да мечтаеш за онзи когото обичаш нощ след нощ, макар никога да не сте били заедно, да продължаваш да го обичаш. За теб времето спира. Не броиш колко от него е минало, а просто мечтаеш за мига, в който ще сте заедно. Тогава изминалото време няма да значи нищо, защото то ще тръгне за теб от този миг, а дотогава ти имаш мечтите си, а там сте завинаги заедно, отново, ден след ден. Мечтите, дори и на 90 умиращ в леглото си, припомняйки си как си пуснал любовта на живота ти да си отиде, защото и двамата сте имали семейства, в онзи последен миг ще те направят щастлив, че някога си обичал, че си открил любовта, защото в мечтите ти, с последния ти взор, с последния си дъх ти ще си с любимия, и така ще е до вечността. Мечтите винаги са розови, приятно гъделичкат душата и галят ума ти. В тях няма грешки, няма недоумици. Те просто се плъзват в съзнанието ти, а въображението ги прави съвършени в простотата си. И няма сиви, скучни и тъжни мечти. Те нямат край и начало. Те са вечни и неразрушими. Хващаш се за тях и никога не потъваш, не си сам, не си нещастен. Там имаш всичко от което се нуждаеш. Там си такъв какъвто искаш, с когото искаш. Там няма болести, обиди и отритване, няма глад и подигравки. Няма насилие и расизъм, злоба и завист. Няма пороци като гняв, ревност, лицемерие и лъжи, няма убийства. В тях светът не се опитва да се самоунищожи. Никой не ти подлага крак, за да се препънеш. Там няма сълзи, няма мрак. Това е мястото, където се намира Раят.
Семейство. Каква беше дефиницията за семейство? Кръвни роднини: майка, баща, братя, сестри, баби, дядовци, лели, вуйчовци, браточеди и т.н. Адам нямаше такива. Нямаше хора, с които да споделя волите и неволите си. Не бе усетил подкрепата им, грижите им, не бе чул смеха им, не бе попивал сълзите им. Майка му не го бе завивала вечер, не се бе сгушвал в прегръдките й. Не беше играл с баща си, не бе ходил на риболов с него. Не бе правил бели с братята и сестрите си. Не можеше дори да визуализира как биха изглеждали всички те, но усещаше почти физически липсата им. Тази част от сърцето му стоеше празна година след година и при положение, че никога не бе имал това, бе странно, че безпогрешно знаеше, че именно то му липсва. Искаше да създаде дом за децата си и здраво семейство. Такива, каквито той никога не беше имал. Искаше да намери своята половинка с все по-нарастващо отчаяние, но усещаше, че колкото повече се опитва, толкова повече се отдалечава от това си желание. Проклятието още действаше с пълна сила и изтръгваше от пръстите му всичко, което се доближи до него. Всичко, освен едно. Вгледа се в широкия черен гръб на Нервака и заби лице в него.
- О, животът е толкова несправедлив понякога - изхълца драматично. Какво? Спътниците му бяха така забързани вървейки напред, че буквално го влачеха подире си, а оставен сам Адам бе склонен да изпада в депресии. Той нямаше късмета да знае дори кои са родителите му, обаче откакто се помнеше, се стремеше да има точно това, което така и не бе успял да опита.
Краят на неговите сили щеше да бъде по-скоро като бонус. Истинската причина така отчаяно да иска този брак, се криеше в определението семейство. Някой, който е с теб въпреки всичко. Някого, когото да обичаш безрезервно. Някой, който ти принадлежи и на когото отдаваш сърцето си. Преди Адам прекарваше по-голямата част от времето в болницата, където се свестяваше след поредния си пристъп. Сигурно затова и къщата му бе заприличала на сметище. Дори вече не бе сигурен, дали семейната книга изобщо бе там или дали вече не бе претърсил къщата. Спомените му се губеха или се появяваха в разбъркан ред като някакъв бъг в системата. Стараеше се да не мисли за това. Преди съня често го спохождаше след поредния провал на любовния фронт, докато не се научи да контролира стреса. Непринуденото му и безкрайно внимателно държание направо побъркваха асистентите му, точно както в момента действията му влияеха и на Геоги. Какво да направи като не беше запознат с етикецията на тези горски дзверове. Опита се да се сприятели, но усилията му завършиха малко противоречиво. Определено постигна физически контакт с тях, но не по начина, по който желаеше да получи емоционална близост от отсрещните. Всичко започна с това, че му се пикаеше. Няколко пъти подръпна камитсу нишката, за да привлече внимание към напъващата го физическа нужда, но получи само гневно ръмжене от Нервака и срещна агресивно набръчканата муцуна на Геоги. Постара се отново да се съсредоточи в размишления, но носа му внезапно се удари в твърдия, широк гръб на Нервака повторно и този път не беше умишлено. Заболя го. Първата му реакция беше да разпери ръце, за да се задържи. Пръстите му се протегнаха във въздуха и в следващия миг се усети, че е забил лице между плешките на сърдитото приятелче. Пръстите му естествено бяха докопали бицепсите му или каквото там имаха създания като него, но се изплъзваха заради боята по кожата и не можеха да удържат тежестта от тялото на мага. Посегна пак и хвана косматата топка за гърдите, а после свличайки се достигна до корема му, като междувременно се бе разкикерчил, като че ще прави шпагат. За нула време ошари цялото тяло пред себе си шляпайки по опъната кожа като по барабан. Сега мислейки си точно коя част от тялото му усилено приближаваха сключените му ръце, предпочете да не разбира дали горските същества носят бельо. Просто се пусна и цопна по задник в целия си блясък.
- Свещена краво, мисля, че си натъртих опашката. Опашката ми, оух - и докато Адам недоволно разтриваше ожуленото с едната си ръка, пръстът на другата започна да описва феерични кръгове, а погледът му заблестя със странни отнесени пламъчета. - И като заговорихме за опашки... - миг по-късно блажено спеше в нов пристъп.
***
Няколко часа по-късно, събуждайки се, Адам беше все така крайно развълнуван:
- Кажи, кажи, какво точно беше това? Изглеждаше като от аниме. Вярно, че сме магични същества, но... някак нереално е. - Геоги мяташе такива погледи изпълнени с кървави намерения, че беше сигурно, че в момента, в който докопа Адам, него нищо добро не го очакваше. Нервакът беше стиснал устни в права линия и вървеше целеустрeмено напред обгърнат от тъмна аура. - Страхотно! А как се отключва този момент? Хайде де, кажи нещо, Нервак! От половин час те разпитвам - Адам го осени идея. - Ами, ако е както беше в аниметата? - Бе попадал един-единствен път на такова аниме. Никога нямаше да забрави този момент, когато си сърфираше посред нощите една вечер и случайно попадна на него. Косите му буквално се изправиха и всичко мъжко в него каза: ''Никога повече яой''! - Кое отключи там преобразяването? Беше някаква емоция. - Последното, което си спомняше Адам бяха неговите ръце по голото тяло на... - Възбуда?! - Адам млъкна и в следващите няколко часа не обели и дума. Езикът така притискаше гърлото му, че мислеше, че ще се задуши.
Sponsored content

Шизеншики и Земята - Page 2 Empty Re: Шизеншики и Земята

Върнете се в началото
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите