Бронкс

Бе началото на юли. Температурите продължаваха да се покачват с всеки изминал ден, правейки дори нощите неумолимо задушни и топли. Тази нощ обаче, макар и да бе една от поредните ясни и спокойни нощи, огрявани от ярка необезпокоявана луна, все пак от време на време подухваше сравнително силен ветрец без точно определена температура. Той донасяше ту хладни, ту топли усещания, а това правеше дори тихата и безлюдна атмосфера на уличката да изглежда някак потайна и вълнуваща. Всъщност наоколо, та дори и в периферията на погледа ти, не се простираше нищо ново..Тук-таме се мяркаха прозяващи се бездомници, гонещи търкалящите се по алеята вестници, с които сетне да се завият; безделничещите младежи, чоплещи семки на близките пейки; и шепа хора с отегчени лица, потънали в мисли как да избягат от купищата си досадни задължения, които ги очакваха веднага щом се приберат вкъщи. Все още не бе достатъчно късно, че съвсем да не се мяркат други индивиди, освен патрулиращите всяка нощ крадци. Да, не бе достатъчно късно, за да може бродещият г-н Фокс да остане насаме със себе си и своите мисли..отново. Това ставаше всяка нощ и скоро цялото съществуване на Ли се бе превърнало в една зациклила пералня машина, която не спира да центрофугира и центрофугира..Но можеше ли да престане да броди все така по улиците, пропилявайки празното си свободно време в размисли, при положение, че се чувстваше така? Всичко наоколо му се струваше странно и необяснимо всеки път, сякаш преминаваше по различна улица, и същевременно нещо, което не можеше да види наоколо , му се струваше крайно познато и го караше да се самоизмъчва подсъзнателно, за да го открие. Мозъкът му вероятно бе прегрял до степен на развален акумулатор, който макар вече непотребен за нищо, продължаваше да работи в опити реално да извършва функциите, за които е бил създаден. Но това, което не му даваше мира, всъщност бе свързано не с улицата, по която всяка нощ обикаляше като глух бездомник, а с него самият, с неговото недалечно минало..или кой знае, може би не бе съвсем неговото? Може би имаше някаква малка вероятност, някъде сред хилядите възможности и съществуващи реалности, да има и друг Брадли Фокс, чието минало някак да е достигнало до него и сега да го вкарва в пълна обърквация.
Само от време на време пред погледа му проблясваше кратко и неясно видение, което младежът по никакъв начин не можеше да свърже със себе си – такъв, какъвто бе сега. Както си вървеше по улицата, ставаща все по-пуста и по-хладна с напредването на нощта..той ту виждаше някъде напред в пейзажа Биг Бен или някоя нереална сграда, носеща архитектурата на място, наречено Лондон. Но за него Фокс знаеше само, че се намираше далеч от тук, дори в друг континент. Не разбираше защо ли тези призрачни сгради го преследваха така упорито, но те не бяха единствени. Понякога, в далечината се появяваха и неясни, бледи, призрачни силуети, един от които доста му бе заприличал на самият него, но в по-различен вариант. И някак си това бе не само странно, но и доста плашещо. Мисълта, че колкото повече нощи минаваха, онези два недостижими и мъгляви силуети, ставаха все по-ясни и близки, подстрекаваха гумихото да прекарва вечерите си в пълна безсъница, разхождайки се, самият той като призрак, из тихата и неприветлива мрачна уличка. Просто усещаше, че може би се доближава до истината, или изобщо до онова, което щеше да разсея безпокойството, обвило немилата му лисича душа, да му даде отговори на многото незададени въпроси, да го остави намира да продължи тайното си съществуване. Защото вяска нощ младежът се излагаше на открит риск да бъде заловен, бе му ясно, че.. че едно гумихо не биваше да се разхожда свободно в света на хората, както правеше той, сякаш съвсем необезпокоявано. Но хаосът и неясният причинител на безпорядък в душата му, бяха загнездили в него чувството, че нищо никога нямаше да си дойде на мястото и че той вечно ще обикаля в този безнадежден лабиринт от чужди спомени, неспособен да открие себе си сред всичко останало. Така че можеше да се каже, че спокойствието си бе отишло от него под всяка една съществуваща форма. Нямаше я вече и добре познатата жизнерадост, породена от все още присъстващата непохватност и неориентираност, която притежаваше Брадли. Но той вече не бе сигурен в нищо, както не бе сигурен какво ставаше с него. И макар да не тънеше в цялостно неведение, ситуацията бе противно объркваща със всяко следващо прокрадване на поредния злокобен призрачен силует, или нереален шал с гладка, ефирна материя и щампована котка, така че всеки на негово място не би могъл да знае какво да мисли. Всичко това пораждаше и чувство на страх в самотната душа, който бе пропит от повече тъга по изгубената жизнерадост, по изгубените собствени спомени, които му принадлежаха някога. Вече отдавна нищо не му принадлежеше и той го усещаше. Макар и сянката на объркване и безредица, която хвърляха върху него безкрайните бледни и мрачни видения…той ги чувстваше като напълно, изцяло чужди. Никога нямаше да повярва, че това биха били неговите спомени, защото бе убеден, че не бяха. Нищо от това не бе свързано с него, но въпросът бе..защо тогава го преследваше? В това липсваше логика, но Брадли продължи да я следва и тя го доведе до тук..Затова продължаваше да броди нощем, оставяйки се на безрадостните и хладни нощи, изпълнени с нереални и неотчетливи образи, да го завладеят напълно в търсене на избавление.
Не стана ясно кога, по-скоро той не успя да забележи навреме, как един истински шал, довян някак магически от лекия ветрец навън, бе кацнал на неговото рамо. Той продължаваше да стои спокойно небрежно, сякаш в пълна идилия от факта, че бе намерил такова широко и удобно рамо, на което да прекара изминаващите минути, докато най-сетне не бе регистриран от тъмните, замислени очи, обградени от черни кръгове - безмилостен резултат от дългите нощи, прекарани в пълна безсъница. За миг по бледното и гладко лице на лисичия младеж се прокрадна гримаса на ужас, поредният за вечерта, преди да осъзнае, че шалът, който държи в ръцете си бе истински. За първи път Ли бе докоснат от реалността, а не от виденията, които очакваше и които щяха да породят ново и неприятно, режещо объркване в съзнанието му. Но сега..цялото му същество някак потръпна от усещането на меката ефирна материя, отпусната между дългите му пръсти.Това..също бе нещо стряскащо и неочаквано. В следващият момент Ли положи усилие да потуши внезапното вълнение, което го бе обзело, за да успее да се вгледа в детайлите на шала. След около минута, той усети как онова отдавна жадувано облекчение го завладява и дори отпуска заключените му гъсти вежди, изглаждайки голямото му чело. Това бе вероятно най-безобидния шал сред..всички съществуващи шалове. Това трябваше да значи, че това парче невинен плат нямаше нищо общо със зловещите му призрачни видения, следователно облекчението му можеше да постои още известно време..Хм, това чувство бе наистина приятно.
Докато държеше плата в ръцете си, гумихото забеляза в единия му край, една грозна кръпка, която предвещаваше скорошната смърт на този моден аксесоар. Да, точно на това неприятно място, на което бе намерил да се скъса.. Всъщност, от къде ли бе долетяло това? Този въпрос, който би могъл да бъде зададен отдавна, изникна чак сега в лисичото съзнание, отново прогонвайки част от идиличното облекчение и погледа на Фокс отново стана леко напрегнат. Какво ли бе довело невинният шал точно при най-объркания сред най-обърканите персони на тази уличка? А дали това безрадостно и смъртоносно ранено парче плат всъщност си имаше собственик? Дали притежателят му бе някъде наоколо и щеше да си го потърси? Хм?
- Спокойно, ще си добре… - тих и успокояващ шепот се откъсна от умълчалите устни на Ли, който сякаш говореше хем на себе си, хем на плата в ръцете си. Така и така кратката му реч би била напълно подходяща и за двамата.
Не бе успяла да измине още една пълна минута и изтормозените очи, несигурни в какво да вярват вече, успяха да регистрират нов реален силует на извънредно близко разстояние. Но още преди да анализира новопоявилия се насреща индивид, той закрачи към него, придружаван от тихият и зловещ полъх на листата на дърветата, а това успя да хвърли нова тръпка по тялото на Брадли. Той бе на ръба да изпадне в пристъп на страх или нова паника. А дилемата му, кое от двете да избере нарасна двукратно, след като успя похвално да асоциира приближаващия се непознат с един от призрачните силуети, които го преследваха. Ли инстинктивно заотстъпва назад, като крачките му бяха мудни и плахи, а в очите му бушуваха толкова едновременни емоции, че никой в този миг не знаеше как да ги разчете. Времето сякаш течеше на обратно броене, засилвайки напрежението в хладния, дори леко студен въздух. Нощта бе станала по-сурова за сезона лято, а луната сега не се виждаше ясно – като че ли сама бе побягнала и се бе скрила зад мълчаливите облаци, наблюдаващи равнодушно земята от мрачното небе. Не знаеше имена, само образи. И така вероятно бе достатъчно объркващо, предостатъчно. Дилемата внезапно бе прекъсната, когато Брадли се усети опрян в кората на дърво. Рамената му от само себе си изтръпнаха, а след грубия и неосъзнат сблъсък от липата изпопадаха малки боклучета, досадно намирайки си място в тъмно кестенявата и дълга коса на младежа. Той нямаше накъде да върви вече. Нямаше и смисъл да отстъпва назад повече..не само защото нямаше назад, а и защото беше нелогично. От какво толкова се плашеше? От какво, след като виденията все още ги нямаше? Тази нощ просто му бе писано да опознае малко реалността. Беше странно, но почти бе на път да забрави за нейното съществуване, също както бе на път да изгуби своето собствено.Това трябваше да се промени все някога..
С едно бавно е неосъзнато движение, деветоопашатата лисица протегна изгубената вещ към отсрещния странник, опитвайки да види реакцията му. Той всъщност не изглеждаше никак като някой, който би се заел да плаши лисици, правейки се на призрачно видение, което също от части го оневиняване, но пък…нищо не се знаеше все още. За миг дългокоското долови изпитателния поглед на непознатия тъмнокос младеж, сякаш отправен към него….но сетне бързо бе сменен с неразгадаем или твърде неутрален такъв, последван от рязко взимане на шала и увиването му около врата на притежателя, където по начало му бе мястото. Вероятно. Някак си Ли не се и съмняваше, че именно той бе собственик на това изстрадало парче плат. Все пак му отиваха такива модни аксесоари.
След справедливата кауза, която Брадли извърши, а именно – да върне инцидентно изгубена вещ на нейния законен притежател..асоциирания с видението му индивид просто реши, че е време да продължи по пътя си, какъвто и да бе той…Но в секундата, в която се обърна и понечи да изпълни това, нещо още по-странно от неопределен инстинкт жегна Брадли и го накара да улови невинния тъмнокос непознат за тънката му и бяла, наистина нежна китка. Сега, като се вгледаше по-отблизо, можеше бързо да забележи онази омайна женствена изтънченост, която младежите от тук не притежаваха. Не му убягна може би единствено това…и все пак не успя да се почувства глупаво от постъпката си. А отсрещното лице все още очаквателно оглеждаше високия дългокоско, вероятно питайки се кога ли ще може да продължи пътя си.
- Ами…Искаш ли да ти купя нов шал? – изтърси като в отговор на питащите тъмни и приятно хладни очи, чието влияние бе наистина силно и някак го гъделичкаше с ново и непонятно чувство, плюс нарастващо лисиче любопитство. А любопитството на една лисица можеше да е наистина безгранично..Фокс дори не можеше да осъзнае истинската си глупост в този момент, както и факта, че в интерес на истината влиянието на този тъмнокос непознат с красиво лице и хладни очи..беше далеч по-силно от очакваното, тъй като бе изкарало наяве всичките му девет опашки, при това без той да разбере…
Луната отново се бе показала напълно цяла, обляна в магическия си блясък, а във въздуха се носеше благоуханието на липа, благодарение на тихия и тайнствен нощен ветрец навън.

Топло, студено. Топло, студено... Топло, студено. Топло... студено.
Червеникавата топлина озаряваше ту едната, ту другата му длан съвсем незабележимо. Не че някой обръщаше внимание. Треперещия въздух около кожата му се нагорещяваше силно, след което рязко изчезваше, отстъпвайки място на хладния нощен въздух. Какво облекчение - тази нощ бе наистина... сравнително хладна за лятна такава. Човек можеше спокойно да си отдъхне от задушаващата мараня през деня. Е, не беше като да бе студено или нещо такова... Просто беше приятно. И достатъчно предразполагащо за Канда да използва... "дарбата" си. Наистина, лятото бе един отвратителен сезон, особено за някой като него. Не стигаше горещината, която сам си създаваше в повечето от случаите, ами и температурата на въздуха трябваше да е така висока и влудяващо... лепкава. Абсолютно лепкава... да, тази вечер поне можеше да си поиграе. Топло, студено...
Ахх... това започваше да му омръзва. Преди му беше наистина забавно. Пламък тук, пламък там, от студено ставаше топло. Но вече започваше да се отегчава от собствените си забавления. Продължаваше да си играе с огъня - което в неговия случай си беше съвсем буквално - само защото нямаше какво друго да измисли. Ах, наистина, не смяташе, че ежедневието може да става така скучно. Не че винаги бе било така. Да, не е като да се е оплаквал от скука през... цялото си време, просто... сега бе един от тези моменти. Защо ли нямаше какво толкова да се прави. Или с какво да се разсее... Наистина беше ужасно когато човек нямаше работа. Кога ли щеше да е следващия път когато той и момчетата щяха да вършат нещо смислено? Бе минало значително дълго време от последното им... "представление". И сега безделничеха. Е, поне Шинобу безделничеше. За него това си беше първо и най-задължително занимание. Разбира се, винаги можеше да се оправдае със сезона. Не само за него, за всички той беше една огромна и досадна напаст, пречеща им да правят... каквото там правеха. Шинобу се чувстваше като микровълнова фурна; Кайто и Нао се подвизаваха като Каин и Авел, а Танака... Е, нямаше никаква представа какво прави Танака, както през по-голямата част от времето. Това че бяха заедно доста често си беше съвсем друг въпрос. Като че ли единствено на Юки му беше добре - него сякаш не го касаеше нито температурата, нито каквото и да било. Но най-големия проблем си оставаше безделниченето на Шинобу. Поне беше проблем за останалите, за него бе по-скоро мъчение. Собственият му мързел го мъчеше като някоя лятна болест, която те кара да се потиш въпреки жегите. Макар че му бе едно от любимите занимания /безделниченето, де, не болестите/, той се чувстваше наистина некомфортно от липсата на смислена работа за вършене.
Да, Канада си бе една напълно нелогично противоречащ си личност. Което не го притесняваше никак, тъй като считаше своите чувства за свещени и за неподлежащи на промяна. Според себе си той имаше правото да мисли и чувства каквото си поиска и не биваше да се правят опити от когото и да било за "насилствена" промяна над това. И макар собствената му нагласа да му пречеше да извършва най-обикновени действия или да взима най-обикновени решения, той следваше плътно философията си. Това определено бе една от причините за честата непоносимост на хората към Шинобу. Или по-скоро... алергия? Както и да е, този факт определено бе сред най-маловажните в очите на магьосника. Важна бе неговата свещена позиция спрямо нещата.
А позицията му в този момент беше, че внезапния вятър определено бе развалил идилията му. И под "идилия" разбирайте прическа. И, явно, в този случай - аксесоари. Що за... наглост? И като как един нищо и никакъв вятър бе успял да отвее... целия му шал? Навярно той сам си бе виновен. Шинобу, а не шалът. Имаше навика да носи всичките си аксесоари наистина небрежно, понякога дори намятайки някои от тях по начин, създаващ истинска невъзможност за нещата да се задържат на тялото му. Но пък това, според него, бе по-хубаво. Красотата бе над удобството и това го знаеха всички. Но това бе любимият му шал и сега... бе спасен? О, небеса, той бе наред! Шалът му бе в безопасност. Който и да бе този така добър човек, който да задържи плата в ръцете си, Канда щеше да му благодари, че поне не го остави да падне на земята или да го стъпче... Ъх, това би било немислимо и щеше да доведе Шинобу до поне няколко-дневна мъка по изгубения въпросен шал.
Само че друг бе въпроса, че в момента, в който Шино се запъти към мрачния силует, държащ парчето му плат, той... заотстъпва. Като изключеше странния му поглед, втренчен изплашено в мага, сякаш той идваше за да отхапе някоя негова част, а не да вземе собствената си дреха, мъжката фигура бе започнала да отстъпва стремглаво назад. Къде... къде, по дяволите, си мислеше че отива? С неговия шал? Нямаше да се разберат така. Сякаш по някаква команда на съдбата, непознатият мъж скоро срещна първата си трудност в опита си за "бягство". Което бе наистина забавно - Шинобу за пръв път виждаше някой да бяга, вървейки назад. От какво ли толкова се бе изплашил? Слава на дървото, което бе попречило на мъжа да отиде по-далеч с шала на Канда. Който, между другото, все още стоеше в ръцете на непознатия, сякаш си бе негов. Шинобу се приближи до дървото, гледайки ту аксесоара си, ту странното изражение на мъжа.
- Изключително благодаря - изказа се японеца, след като най-сетне получи вещта си обратно от ръцете на непознатия. Обичайните объркващи или пък странно звучащи словосъчетания, които използваше, не липсваха дори в една обикновена благодарност. Дали беше заради факта, че не говореше родния си език, или пък просто странността му се бе просмукала дори в начина, по който се изразяваше, не бе ясно. Той уви шала около врата си, този път малко по-сигурно. Все още го носеше, въпреки пораженията, които му бе нанесъл собственоръчно /и които бе опитал да поправи също толкова изобретателно/. Е, инцидента с шала не бе нарочен - нека кажем, че бе просто силна доза невнимание, съчетана с екзалтацията от измислянето на "новия огнен номер"... Да, картинката бе ясна.
- Е... Чао - каза накрая той, след като разбра, че няма какво повече да направи, освен да благодари и... да си продължи по пътя. Усмивката му бе половинчата, тъй като все още се чудеше на странната реакция на мъжа срещу себе си. Е, не че почти всички хора тук не бяха по-странни и от това. Предполагаше, че повечето американци си бяха такива по рождение...
И тогава, извръщайки се, Шинобу усети нещо наистина странно. И не знаеше дали бе породено от факта, че чуждата длан бе хванала китката му... Хм, наистина, наистина странно... Дори... любопитно странно. Магът се извърна обратно към непознатия мъж, вперил въпросителен поглед към чуждото лице. Какво ли бе онова чувство? Или не, по-скоро това чувство, а не "онова". То все още си бе там. Самото усещане бе непознато, но това, което чувстваше бе... познатост. Наистина не можеше да измисли дума. А пък речникът му си бе достатъчно богат.
- Ами... искаш ли да ти купя нов шал? - бяха думите на непознатия, които наистина озадачиха японеца. Странни хора, наистина... Че какво, по дяволите, му бе на шала? Беше си чудесен и покупката на нов бе най-излишното нещо в момента. Хората не разбираха усета на Канда и това нямаше да се промени...
- Няма нужда, готин, шалът ми си е... - Шинобу спря точно когато ги видя. Светли и... сияещи. О... значи това... наистина изглеждаше така? Те наистина бяха... Само бе чувал за нещо подобно. Това бе първия път, в който ги виждаше наистина. Върху някого. Точно пред себе си, толкова близо. Опашките. Цели... девет. -... напълно наред...
Шинобу не можеше да свали погледа си от гледката пред себе си. Очите му бяха любопитно разширени и той дори не направи опит да измъкне ръката си от чуждата длан. Бяха... наистина интересно нещо. Опашките, разбира се, не очите на японеца. И бяха красиви. О, толкова интересно красиви, че заслужаваха пълното любопитство на Шино.
- Значи... това е така - промълви накрая той с благоговение, без да има понятие дали мъжът изобщо разбира брътвежите му. - Наистина... интересно...
Японецът се приближи до непознатия, без дори да обръща внимание какво неудобство му създава или пък до каква степен нарушава личното му пространство, та чак се завъртя така, че да получи възможност за по-близко наблюдение. Да, в крайна сметка, странният магьосник се бе почти надвесил над така любопитния за него мъж, изучавайки необичайната му анатомия.
- Не мислех, че съществува толкова истинско - кривата и леко плашеща усмивка цъфна на устните му и тъмните му очи проследиха едната от опашките по цялата й дължина. Тя дори... мърдаше. Хах, бе наистина забавно. Сияещата /Шинобу вече си бе харесал това определение и надали някой можеше да го накара да спре да го използва/ опашка трептеше във въздуха, сякаш се страхуваше, че някой може да я нарани и сякаш се срамуваше. Ако опашка можеше да се срамува, това бе тя.
Връщайки погледа си върху чуждия такъв, Шинобу забеляза любопитството в очите на деветоопашатия. Той пък какво толова любопитстваше. Заинтересованият в случая трябваше да е Шино, какво толкова бе привлякло вниманието на непознатия? Чуждото любопитство обаче, не можеше да прикрие чак толкова умело плашливостта на собственика си. Шино бе обърнал внимание и на това още в момента, в който другият първоначално бе започнал да отстъпва пред приближаването на мага.
- Спокойно - думата бе изречена с лека въпросителна нотка, тъй като Канада не виждаше защо трябваше да казва това на един достатъчно голям мъж. При това този мъж изглеждаше в пъти по-интересен от останалите наоколо. - Нищо няма да ти направя.
Казвайки това, обаче, самият той усети как, повлияно от любопитството и странното въодушевено чувство, тялото му бе накарало въздуха наоколо да се нажежи малко повече от обичайния за една хладна лятна нощ. Странно как това усещане го бе накарало да спре да внимава така. Не че някой от... тук щеше да обърне внимание на просто още една странна гледка сред странните гледки, царящи наоколо. Или пък разни аномалии с температурите... ами да, нищо работа. Вниманието на японеца бе прекалено заето в момента. То цялото бе отдадено на изключително интересното откритие, решило само да се открие пред него. А му беше така скучно до преди малко! Какъв приятен обрат на събитията.
- Сам ли си? - попита изневиделица Шино, пускайки отново един от своите странни въпроси, които обикновено наистина трудно се разгадаваха от хората наоколо. Не толкова самите въпроси, отколкото целта или изобщо причината за тях. Може би в момента непознатият нямаше ни най-малка идея какво по-точно го пита Канда, но... все пак, важното бе, че самият той си знаеше. И всичко, което искаше, бе един просто отговор.
Не след дълго време, прекарано във взиране с неумолимия си поглед в любопитния чужд, Шинобу получи своят така чакан отговор, изразяващ се в едно единично кимане от страна на деветоопашатия.
- Хм... китсуне... - промърмори японеца под носа си, изказващ ненужно гласно приликата между индивида пред себе си и названието на японското необикновено същество, представляващо човек-лисица. Японска лисица... човек. С точно толкова опашки... или бяха друг брой... Идеята му изглеждаше толкова забавна и интересно възбуждаща любопитството му, че обичайната му странна усмивка се разшири, а той втренчи поглед още по-... втренчено в непознатия.
- Вземи ме с теб - рече набързо той, настоятелно и, едновременно с това, примамващо. Винаги правеше така за да постигне своето - започваше да флиртува с което и да е същество по неговия си, омайващо мрачен и странен начин. До колкото бе забелязал, това действаше доста успешно върху всички, с изключение на по-плашливите същества. Надяваше се любопитния непознат пред него да не е сред плашливите, независимо от трептенето на опашките му. Надяваше се и чуждото необяснимо любопитство да надделее...
- Хайде, няма да ти се пречкам много - той наклони глава на една страна, побутвайки ръката си, все още държана от чуждата длан, към тялото на непознатия. Или по-скоро му напомняше, че не бе той първият, който бе започнал... това. Каквото и да бе това. - Сам си, вземи ме със себе си... къде отиваш?
Макар думите му да бяха объркващи, Шинобу се надяваше да не е единствения, който се разбира. Това щеше да бъде наистина жалко. Но, ако трябваше да сме честни, Канада далеч не бе единственото странно или необикновено нещо наоколо, така че нямаше причина мъжът пред него да предявява претенции за по-нормално отношение. Очевидно бе ново и наистина интересно и за двамата. Макар... да не виждаше причина да е такова за другия мъж. Все пак... не Шино бе този, който бе дръпнал непознат до дърво, предлагайки му нов шал. И не той бе този, който без никаква свян бе показал деветте си опашки на същия този непознат.

Луната сияеше в цялата си прелест, нямайки и най-малкото намерение в скоро време да отстъпи величествения си трон на слънцето. Всеки, който можеше в този миг да зърне омайния й блясък, оставаше с впечатлението , че нощта сякаш щеше да е безкрайна, както и нейната магия. И наистина…макар часовниците току що да бяха оповестили, че минава три сутринта, времето сякаш магически бе спряло. Не че една точно определена деветоопашата лисица някога се бе влияла от времето по един или друг начин. Не, тя дори не зачиташе тази досадна и твърде формална величина, не й бе по вкуса. И най-радостното бе, че изглежда бе намерила някого, за когото това също не бе от значение. И този някой в момента беше…мда, доста дълга история.
Но..това бе наистина приятно..и гъделичкащо.
- Ммм, само малко…малко по-надолу..ако може? – измоли в захлас и благоговение Ли, докато се наслаждаваше на ставащото. Все пак..не винаги се намираше кой да ти измие опашките и да си поиграе с тях, при това доброволно. Ах, това беше…толкова…не знаеше дори как да го нарече. Но единственият минус беше може би факта, че в подобни ситуации бе съвсем логично за Фокс да изгуби всичкото си внимание и лисича предпазливост които го държаха винаги нащрек, в случай че го грозеше опасност. В този миг обаче той бе извънредно зает да изпитва една съвсем нова и несравнима наслада, която му се предоставяше по толкова приказен начин, че дългокосият гумихо съвсем бе изключил онази малка,но все пак съществуваща вероятност…нещо наоколо да започне да бъде опасно за него. Малко или много, все пак си имаше животинска същност, а тя сама по себе си имаше огромната слабост да се разнежва до краен предел при подобни приятни събития.
Въпреки лекото противене на лисичите опашки, те сякаш искрено се радваха на допира на чуждите пръсти и онази наистина пухкава пияна, и нейното глобално разпространение из цялата баня.Точно на ръба на ваната, в която се ширеше опашатата персона, стоеше и удостояващият я с важност тъмнокос младеж, който незнайно защо не се бе учудил на странността на Фокс,а дори сякаш я харесваше и й се любуваше, показвайки странно почитанията си към нея. Като цяло и двата индивида в мокрото и плаващо в пияна помещение май си бяха достатъчно странни, че за крайно нищожен период от време да се намерят в подобна ситуация. Не че й имаше нещо странно на ситуацията, щом имаше странници в самата нея..Но все пак беше любопитно как бяха стигнали до тази интересна сценка…
---
Лекият и приятен нощен ветрец отново премина през тях, оставяйки следа от нова тръпка по ръката на Ли, която и до този момент бе като че ли неразделно свързана с тази на тъмнокосия. Той обаче без капка притеснение започна да гледа на Брадли като на някой уникален и невиждан до сега феномен, а в хладните му очи се бе родила съвсем противоречаща цвета им искрица, която не просто си искреше, ами направо прогаряше дългокоското и му влизаше под кожата. За миг бе стъписан..може би от внезапната и съвсем неочаквана проява на любопитство и какъвто и да е вид интерес от страна на другото лице; може би от части заради близостта, която бе установена с него и която доста рядко се случваше, тъй като едно такова мистично създание изключително рядко влизаше с какъвто и да е контакт с други индивиди…но все пак се случи. И докато бе изминало достатъчно време, нужно за системата на Ли да промени положението си и да продължи с трудния мисловен процес, неговият събеседник вее бе казал немалко неща, които се предполагаше и деветте му опашки да са чули. Ала това не бе така, за жалост, и както всеки път гумихото стоеше като препарирана пеперуда, окачена на нечия стена, без да пророни и дума. За щастие, непознатият младеж някак разбра, че е наложително да направи едно кратко и ясно резюме на казаното до тук, за което Фокс му бе крайно благодарен. Преди да отговори обаче, с периферното си зрение, Ли фокусира една от деветте размахващи се опашки..Неговите девет опашки..Неговите опаш….О! Т-те?! Как бе възможно? Сами ли се бяха показали? Кога, в името на всички лисици, успяха да се появяват така спокойно, излагайки на показ цялата същност на Брадли? О, това може би трябваше да е нещо катастрофално…ала реално лисицата го прие по особено различен и спокоен начин. Всъщност бе..забележително? Мда, забележително…тъй като се случваше за първи път и дори самият притежател на опашките си нямаше и на представа, че е възможно…те да се покажат на някой съвсем доброволно, без негово знание, сякаш бяха девет съвсем отделни личности. И не само това, а в този момент, дългокосия младеж дори не се чувстваше някак зле или некомфортно „гол“, както ставаше когато бе показвал опашките си пред другиго. Мда, определено можеше да подуши..усети разликата. Но любопитството го караше да иска да разбере повече за всичко това…Какво ли означаваше? Дали беше безопасно и по някакъв начин дори хубаво? Да, любопитството щеше да надделее, независимо какви щяха да бъдат последствията на късен етап. Сега. Имаше само едно „сега“, което с цялото си съществуване озаряваше ярко съзнанието на озадаченото гумихо, досущ като Вега.
- Къде отивам..ли? Хмм..всъщност нямам представа. – Ли се усмихна вяло и сви рамене с все още леко разсеян от бушуващите му емоции поглед. Отговорът му, му се стори твърде предсказуемо обикновен и той реши все пак да каже нещо по-логично и точно, следвайки своята собствено проблематика на нещата. Примерно, ако не дадеше отговор, който да е задоволителен, може би на красавеца щеше да му хрумне да повече лисицата в непозната и негостоприемна посока, а това не биваше да се случва. Естествено, този пример също може би нямаше намерението да се случва, но пък подсъзнателно гумихото постоянно бе нащрек и вземаше странни и необяснимо безполезни „мерки за сигурност“, чиято ползва се свеждаше единствено до самовтълпяване, че ако сам избере посоката поне ще е в безопасност.
- Натам! – рязко изстреля дългокосото създание, отправяйки пръста си към една съвсем произволна посока. – Отивам натам. „Отиваме“ – поправи се за втори път, провокирайки краката си да се задвижат в своеволната посока, като дори за миг не отхлаби хватката, с която все така държеше в плен приятно меката и бяла китка на чернокосия младеж. Някъде на пътя, който двамата тъкмо пресичаха, за да преминат в другия край на улицата, се мярнаха неколцина джебчии, които изплашени от гледката, решиха бързо да побягнат в противоположната посока, като скоро след това се бяха изпарили зад близките храсти..
Мирисът на липа, сливащ се с благоуханния аромат на хладинка от дъждовен порив, все още следваше неотлъчно и двамата вървящи нанякъде странници, намерили се случайно един-друг преди броени минути, макар далеч да не изглеждаха толкова броени…Случайността понякога се явяваше единственото решение за някакъв интересен развой на събития в нечие ежедневие. А за Брадли се явяваше дори спасение, въпреки че той все още не знаеше…Все някога обаче щеше да разбере, че след появата на таи случайност, която го бе срещнала с един изстрадал шал и един тъмнокос красавец, всякакви мити призрачни видения бяха напълно изчезнали, а споменът за тях – уталожен някъде в малко кътче на съзнанието му, където се пази безрадостното минало.
Докато вървяха неясно накъде, погледът на ли странно защо изразяваше нелогична концентрация и целенасоченост, сякаш реално знаеше къде и защо отива или пък имаше някаква цел, която трябваше да достигне. И макар нито едното,нито другото да съществуваше като вярна опция, чертите на гумихото бяха наистина леко стегнато, а очите му- съсредоточени върху бетонния път пред тях. Дългите му кафеникави кичури коса се шляеха накъдето ги отвее вятърът, дори това на моменти да означаваше да премрежват нагло лисичия поглед. Лисицата, вглъбена в начини за овладяване на своето любопитство, опитваше сякаш да открие самичка отговорите на онези въпроси, които просто можеше да зададе на очарователния странник, който влечеше заедно със себе си. Мда, в мълчаливите му действия отново не се долавяше нищо смислено или особено нужно. Ала внезапно, едно определено чувство, което напоследък често надделяваше у животинската му същност, зае челна позиция и накара деветоопашатия да спре на място, последват от деветте си опашки и омагьосаната им компания. Това бе…
- Опасност. Наближава. – промълви с по-тънък от обикновено глас, като на опъната струна, след което за част от секундата връхчетата па опашките му покриха дългата му гъста грива, а щом се отдръпната над главата на Брадли стърчаха две сравнително големи лисичи уши, сякаш взети от някоя разчленена и маркова плюшена играчка. „Марка Фокс – само най-доброто!“
Заплененият от любопитство чернокос младеж дори не успя да отвърне нищо на догадката на другия, тъй като нямаше нужното време за това, и защото, докато се осъзнае, двамата вече стояха върху един приятно зелен клон на възможно най-високото дърво в близката горичка до шосето, до което бяха стигнали с вървене. И без да обясни на своя придружител за какво идеше реч, лисицата просто опитваше да издава възможно най-минимално количество звучи, включително дишане и подобни такива. Тя знаеше, че ще бъде чута, или просто усетена…от ловеца. Да, това беше ловец, нямаше съмнение, само тях можеше да усеща от толкова далеч. Затова в момента бе взела не особено доброто решение да се покатери заедно с младежа на някакво си проклето дърво, което..дори не бе подходящо за техните размери. Все забравяше, че е голяма лисица…С не толкова голям, но все пак съществуващ придружител, който допълнително утежняваше положението. Мда, клонът нямаше да издържи вечно…пардон – дълго. За щастие точно преди да се случи неизбежното..потенциалният застрашаващ нечие съществуване индивид вече го нямаше…бе подминал шосето, без дори да заподозре какво се криеше наблизо. Ловците всъщност не бяха нищо повече от хора, които обаче имаха скритата същност да се превърнат в убийци на гумихо, без изобщо да осъзнават този факт. Всички те се считаха за уж нормални представители на човешкият род и общество, с тази разлика, че щом пред тях изникнеше гумихо те просто тръгваха подире му докато не го убият, а след това нямаха и капка помен от злодеянието си. Поради причината, че имаше ловци на земята, тя бе възможно най-неподходящото измерение за такива мистични същества, като Ли, затова и видът му на тази планета бе крайно ограничен. Но това бе отделна тема и неподходящо мрачна за случая. Трябваше да се върнем към неизбежното падане на две персони от някакво си там дърво…Мда.
- О..съжалявам. – измърмори тихо Фокс, а клюмналите му ушици издадоха отчаяното му чувство на безполезност и пълна непохватност в следствие на липсващото му стратегическо планиране на нещата. Мда, кой друг умник бе избрал да се покатери на клон, неспособен да удържи и него самия? Отделен въпрос беше, че независимо от удивителната си животинска идентичност, Ли изобщо не бе добър в падането. За него всяко падане завършваше най-малкото с навехнат крайник или някакво друго поражение, от които най-голямо бе психическото. За останалите си себеподобни знаеше, че без проблем се приземяват на крака – подобно на котките, без да им няма нищо, само че защо ли при Брадли това някак не действаше никога? Нито веднъж…
- О,Лисици! – ахна гумихото, веднага щом се отдръпна достатъчно от жертвения по стечение на обстоятелствата, тъмнокос придружител, и съзря ранения му глезен. Не изглеждаше добре..никак. Достатъчно свидетелство затова бе алената кръв, току що бликнала от бялата му и очевидно наистина крехка кожа. И това…всичко това..беше заради него. Заради Брадли. Той, както много пъти му бяха казвали, нараняваше всичко до което се докосне. И очевидно този странен непознат не се явяваше изключение. Но няма пък, Ли отдавна бе решил, че вече нямаше да се примирява с това нечестно отношение на съдбата към него и…ами на пук на всичко, което го мразеше, той щеше да се защитава. А сега щеше да спаси своя придружител. Макар и „спаси“ да бе леко силно казано, едно гумихо винаги обичаше да преувеличава нещата, а в случая нанесените върху тъмнокосия щети бяха наистина огромни и тежки.
- Наистина…съжалявам. – изхленчи за последен път Фокс, изправяйки се на крака и взел в ръцете си пострадалия младеж. Той го гледаше непреодолимо странно, но това не направи особено впечатление на гумихото, тъй като посмъртно не би му позволил да ходи в това състояние, а пози от вида на „конче“ щяха са леко неудобни при наличието на девет опашки отзад, затова…май това бе единственият най-удобен вариант и за двамата. И така, Ли понесе „своята принцеса“ към..най-близкото „кралство“ където щеше да има възможност да се погрижи за раната й. И съвсем скоро двата кални силуета се изгубиха между криволичещата тясна пътечка, заобиколна от тънки и дебели стволове на дървета.
---
В „близкото кралство“ не ги посрещнаха както подобаваше, но им бе простено, все пак бяха хора, а хората са глупави и нещо неразбиращи създания. С тази мисъл наум, Фокс напълно успя да игнорира непонятния поглед и изскачащите очни ябълки на пиколото, който им даде ключ за деветнадесети апартамент. Вероятно за тези нисши служители бе нещо необичайно да посрещат клиенти с изключително мръсни и кални дрехи. Чудеше се как ли щеше да реагира, ако не бе скрил животинските си белези, които го оприличаваха на деветоопашата лисица. Но все едно, сега най-малко значение имаше обсъждането на хорското поведение –в края на краищата то бе винаги едно и също. Важно бе единствено да се погрижи за пострадалия вместо него младеж, който въпреки че не издаваше особено признаци на болка, продължаваше да има онази ужасна рана на левия си глезен, а това докарваше до лудост гумихото.
Влизайки в наречения апартамент, пред погледа на окаляните индивиди се откри приятно пищна, но същевременно красиво семпла гледка. Явно бяха попаднали на нещо поне тризвездно, съдейки по педантичната подредба и съчетание на мебелировката. С наистина бавни крачки, Ли запристъпва към един от големите дивани в средата на широкото помещение, покрит с нещо на външен вид наистина меко и примамващо. По наистина бавното движение на дългокосия господин, можеше да се съди за това колко внимателно подхождаше към случая, но някой може да обърка това с просто желание да подържи още малко красивия очарователен младеж в ръцете си. Не че и такова липсваше напълно…но по-важното беше да внимава със своята непохватност, защото не искаше отново да сгафи и това да причини още болка на..невинния му придружител. Всъщност, от части не бе съвсем невинен, поради факта, че и сам си пожела да бъде повлечен с един съмнителен деветоопашат тип, ала жестоката истина се свеждаше до факта, че дори да нямаше подобно желание, вероятно пак щеше да се озове в сегашната ситуация, а именно – в доста здравите, но не много обещавани ръце на Фокс. И..докато превързваше чуждия глезен, осланяйки се на малкото опит, който бе придобил от разни неприятни филми с неприятни инциденти…непохватността си позираше, независимо колко внимателно и усърдно бе действието на тъмнокосия Ли. Чудно как ли не успя да омота и деветте си опашки с наистина дългата ролка бинт, а само една от тях стана жертва на „пробните“ му опити да превърже нещо живо и мърдащо се. В крайна сметка с малко помощ от страна на ранения бе свел оказването на мощ до необходимото равнище и целта се водеше изпълнена. Бялото парче бинт бе увито плътно около раненото място и макар Брадли да се спомогна много да това, все пак се радваше, че безполезността му не е чак толкоз очевидна, както в повечето случаи.
- К..Какво има? Защо ме гледаш така? – запита плахо Ли, виждайки странното намусено изражение на отсрещния индивид, поради което глуповатата му усмивка започна бавно да се топи, изместена от притеснителна такава. Но вместо да получи отговор, деветоопашатият тип просто бе избутан в посока банята, след което бе заставен да се настани в широката вана, в която имаше място поне за трима души, а сетне видя как водата бързо и яростно изпълваше бялото корито и започна да го обзема страх..Гумихо и вода…Не,всъщност, той се страхуваше най-вече от големите водни басейни, като например морета, езера..но само начинът, по който силната струя въздействаше на крехкото му съзнание бе предостатъчно да накара опашките му да се въртят немирно във всякакви посоки, протестирайки и искайки от притежателя им да излезе от там незабавно.
- Аз …- едва изрече той, все така втренчен в негостоприемната и дебела струя вода, обвил някак предпазно ръце около колената си, като някое малко хлапе. Но в мига, в който дочу думите…гласа на своя придружител..сякаш като магия, заклинание, цялото му безпокойство мигом изчезна. Просто се изпари във въздуха. Що за…магически бе този глас, наистина? Що за заклинание бяха думите, изречени от непознатия? На вид съвсем обикновени, успокояващи словосъчетания, като „Спокойно, не се плаши“ и прочее..но ефектът им бе така силен, необяснимо въздействаш върху деветоопашатата персона. Нима и това бе също толкова голяма случайност, колкото случайно бе запознанството им?
- Хей..Защо не влезнеш и ти вътре? Има много място.. – изведнъж запита гумихото, проследявайки си периферния си поглед продължителната игра на красавеца с опашките му. Ли бе останал с впечатлението, че за непознатия, те бяха единственото впечатляващо у особата му и това леко го натъжи, карайки ушите му да си останат клюмнали, сякаш бяха част от някаква странна плюшена шапка. Докато обмисляше дали въпросът му въобще бе наложителен, или уместен за непознатия, дългокосият се заигра с едно малко жълто гумено патенце, което бе оставено до ваната от неговата страна. Сега бе спокоен…даже твърде спокоен…и можеше да поразмишлява над доста неща, едно от които това странно и все пак вълнуващо ново запознанство, което дори изглеждаше леко налудничаво и доверчиво…ала бе…бе така успокояващо. Дори самото присъствие на чернокоското с красиво лице бе наистина много успокояващо.
- Между другото…Аз съм Ли. – представи се той накратко, осъзнавайки, че дори не си знаеха имената, но това принципно не означаваше нищо за едно гумихо…макар и за хората да значеше. Не че бе убеден дали компанията му бе с човешки произход, но все пак…

Нека погледнем картинката от нещо като... общ план. Нищо и никакъв хотел насред Бронкс и една сравнително голяма хотелска стая. Единствените звуци, чуващи се отвън от сградата, бяха обичайните клаксони или сирени на полицейски коли, наред с лая на кучетата от време-на време. Един бог знаеше колко ли бе часът в момента и колко ли време оставаше до пукването на зората. Но прозорците на тази хотелска стая светеха. Макар и не така ярко, бе повече от очевидно, че временните й обитатели все още бяха будни. И то колко, колко много будни бяха те.
Минавайки се през помещението, което първо се откриваше от входната врата и което бе приютило в себе си едно сравнително голямо легло, изтерзан килим, нощни шкафчета и тем подобни обичайни за хотел неща, можеше да се забележи доста завидна неразбория. Тя, от своя страна, се изявяваше в кални стъпки по пода, случайно и незнайно от къде разпилени дребни клонки или пък листа, както и, за още по-голямо объркване на някого незапознат със ставащото, разпиляна аптечка и няколко откъснати парчета бинт, очевидно изстрадали доста от лежащата до тях ножица. Продължавайки нататък, можеше да се забележи широко отворената врата на друго помещение, играещо ролята на баня, а близо до самата врата - разхвърляните връхни дрехи, успяващи да допринесат за неразборията, сътворена реално в изминалия половин час. Да, за толкова малко време тази хотелска стая бе успяла да се превърне в личното леговище на двамата странни индивиди, отговорни за вида й. Които, сякаш съвсем в "реда" на нещата, се намираха малко по-нататък в картинката, а именно - в неприкосновена близост с ваната. Допълващият се със цялата ситуация разговор между двете същества, очевидно, съвсем пасваше както на тях, така и на цялостната картина. А те също бяха част от общия план, от който биваше разглеждана засега. И, сами по себе си, представляваха една доста интересна отделна картинка. А именно - един висок и определено по-големия от двамата мъж, с коса, спускаща се по раменете му и необичайно плашливо, но пък страшно любопитно изражение в очите му. С допълнението от чифт напълно истински лисичи уши, подаващи се от главата му, и цели девет, невероятно пухкави и сияещи големи опашки, мърдащи се из ваната и, от време-на време, пръскайки капки вода из помещението. Защото, да, той беше във ваната, бавно, но сигурно мокрейки се от силната струя на водата. А до него - друг, също толкова странен индивид, с разрошена от последните събития цветна коса и спокойно, но благоговейно заинтригувано изражение на лицето си. Седящ на ръба на ваната и метнал сакото, заедно с любимия си позакърпен шал, на пода, той полюшваше нетърпеливо превързания си глезен. И без да пропуснем да отбележим - едната му ръка намираше удобното си място върху една от опашките на наскоро представилата му се лисича компания, докато другата се разхождаше из водата във ваната, затопляйки я несъзнателно, но съвсем леко. Може би бе прекалено несериозен и твърде лесно се разсейваше, задето едва успяваше да се сдържи да не подпали всичко наоколо, щом се въодушевеше малко. Както и задето дори се въодушевяваше от нещо подобно, но... нямаше дори смисъл да се изтъкват подобни факти, след като въпросния разсеян маг не правеше ни най-малкото усилие да им обърне внимание. Разбира се, той никога не би. За него, както всички знаеха, най-важно бе какво чувства и какво му харесва. И ако можеше да се наслади на тези неща, нямаше нищо, което да го убеди в правенето на противното. Както бе в момента. Погледнато вече детайлно, не толкова в общ план. Бе толкова интересно. И ново, и интересно, и вълнуващо... Просто нямаше как да не се впусне в подобно нещо. За това, разбира се, бе изцяло виновна природата на Шинобу, която не само го караше да изпада в подобни необичайни ситуации, но и не му позволяваше нито да се отдръпне, нито да не хареса собствения си избор, независимо какъв бе той. Все пак, собственото му мнение бе закон за него. А неговите закони бяха прекалено приятни за да се нарушават.
Шинобу беше очарован. И почти напълно омагьосан. Освен че всичко, което знаеше за подобни същества, бе чуто и не напълно сигурно, докато не го видя с очите си, той бе свикнал да чува, с подобни неща трябва да се внимава. Всъщност, по думите на останалите, с всички останали същества трябваше да се внимава. Особено с рядко срещани и притежаващи незнайно какви качества, точно както гумихото срещу него. Защото никога не се знаеше кое същество щеше да се окаже далеч по-силно от него самия и кога щеше да реши, че е добра идея да го нападне и да си създаде собствена... печка, например, в случая с Шино. Но какво опасно, по дяволите, имаше в същество като този... Ли? Какво плашещо имаше в собствения му изплашен поглед? Или поне... бе такъв до преди няколко минути. Всъщност, сменяше се доста често. И това също завладяваше интереса на Шинобу. Канда определено не усещаше нещо притеснително около странната ситуация, започнала още с инцидента с онзи шал. Той, навярно, дори не я смяташе за толкова странна, за колкото я би сметнал един нормален човек. Всичко това му се струваше повече от въодушевяващо и бе готов да продължи с това, което правеше и мислеше... докогато му бе наредено. Игнорирайки не дотам приятните усещания, като ранения му глезен - за който той не смяташе, че друг, освен дървото, имаше вина - Шинобу искрено се забавляваше и се наслаждаваше на развоя на събитията. От една скучна вечер, нощта се бе превърнала в най-вълнуващата такава от много време насам.
А това, което правеше... му харесваше повече от необходимото. Дали това не бе една от способностите на тези хора... лисици? Да те карат да се чувстваш така щом ги докоснеш? Е, не че имаше значение, дори да бе така, това нямаше да повлияе ни най-малко на мнението на Шинобу за това същество. Чиито уши изглеждаха така очарователно любопитно наострени, че сякаш имаха свое мнение, различно от това на собственика им. И чиито опашки, дали доволно или пък не, се мърдаха ефирно и неспокойно дори между пръстите на Канада... Хипнотизиращо.
- Шинобу - промърмори доволно той, намествайки се почти изцяло във ваната, сякаш неотлъчно следвайки инструкциите на Ли. Не че първоначално смяташе това за добра идея - бинта на крака му със сигурност щеше да се развали, а имайки предвид колко внимателно го бе увил другия индивид, не му се щеше да го разочарова. Бе прекалено размекнат и омилостивен от подобен неочакван жест. Пък и... дори не забелязвайки как водата бавно се сгряваше под дланта му, имаше голяма вероятност и скоро да започне да ври. До което, обаче, надали щеше да се стигне, тъй като... ами, тъй като Шинобу не желаеше. Какво имаше правото да се случва от негово име без желанието му? Нищо. Но пък... слушайки думите на компанията си, той някак си не можеше да не се подчини, въпреки че това бе доста далеч от заповед или дори нещо подобно. Просто чувстваше, че иска да направи каквото му се каже. Беше странно. И необяснимо, но... на кого бяха нужни обяснения? Колкото и необичайно да беше, Шинобу просто усещаше, че иска да слуша това същество и да му помага. Да му помага да се чувства така, както показваше, че се чувства. Защото тази лисица... или нямаше намерението да го прави, или не можеше да скрие усещанията, които минаваха през ума му. Харесваше му. И това бе чудесно, тъй като и Канда се чувстваше не по-различно от него.
- Може... - продължи Шино, отговаряйки на молбата, като гласът му звучеше все така ниско и лениво-съблазнително. Харесваше му всичко това и не се притесняваше особено от факта, че не познава така добре съществото пред себе си, нито пък от този, че навярно това, което правеха бе налудничаво. Не, той не бе способен да изпитва подобни чувства. Насладата бе едно от най-важните неща и не смяташе, че съществува прекалено налудничав метод тя да се постигне. Всичко бе прекалено приятно, за да е грешно. Ръката му се спусна още по-надолу по опашката, върху която се бе спряла, угаждайки на желанията на собственика й. - Може и повече...
Изпитваше нуждата да угажда. На всичко. На точно този индивид. И бе така вълнуващо, че изобщо не смяташе да се отказва от тази своя възможност. Дори, ако възможност не съществуваше, той щеше да си я вземе. Да угажда и да върши всичко, което другият поискаше. Кого го интересуваха подробности като един наранен глезен? Това дори не бе нараняване. Съмняваше се, че има нещо, което да го изплаши или откаже от желанията му.
- Това… харесва ти – продължи да мърмори Шинобу, като по някаква странна причина успяваше да прикове вниманието на Ли точно толкова, колкото и собственото си. Не разбираше какво толкова бе намерила лисичата му компания в него, та го гледаше с такъв интерес, но пък нямаше нищо против. Това само го улесняваше в изпълняването на желанията и на двама им. – Наистина приятно е… Ли…
Той спря водата, течаща така главоломно към ваната, забелязвайки все още шарещия поглед на отсрещния индивид. Не отричаше, че бе далеч по-спокоен от преди малко, но също така забелязваше и другия елемент от усещанията на мъжа. Разбира се, от почти безпогрешния усет на Шинобу не можеше да бъде скрито нито едно чувство, минаващо през съзнанието на дългокосия. Всичко… разчиташе се така лесно. Бе наистина интересна комбинацията от чувства на Шино. Както и повечето противоречащи си неща относно него, така и сега нуждата да угажда и удовлетворява всяко желание на това непознато същество, без да протестира, се срещаше със способността му да влияе и разчита безпогрешно чуждите емоции. Доминиращата му природа се сблъскваше по някакъв изключително очарователен и приятен за него начин с желанието му да робува на един деветоопашат дългокоско. И нито едно от тези две неща не надделяваше. Бе наистина… вълнуваща комбинация и това докарваше любопитството на Канада до връхната му точка.
___________________________
Ръба на ваната не бе по-удобен от самата вана. Но пък изглежда на никой не му пукаше особено. Не и докато и двамата индивиди се бяха настанили на него и не обръщаха внимание на друго, освен на себе си. Дори онзи прословут шал лежеше почти забравен на пода на банята. Дългокосият мъж седеше сякаш послушно, но все още изглеждайки по-авторитетно, върху мраморната вана, докато все още разрошената коса на японеца се подаваше зад гърба му. Шино се бе наместил удобно зад своята така интересна компания и почти собственически попиваше всяко място, което бе успяло да се намокри, с голямата, бяла кърпа, намерена в помещението. Не бързаше, дори лениво прокарваше кърпата по чуждата коса или пък по врата на другия мъж. Все пак, опитваше да разбере кое по-точно му се харесваше и кое бе така завладяващото за другия, че да го накара все още да стои там, не обръщайки внимание на странната ситуация, в която бяха изпаднали. Разбира се, Канда обръщаше далеч по-малко внимание на подобни неща, но му бе доста интересно какво подклаждаше чуждия интерес. Защото наистина бе повече от завладяващо това… ново усещане, което се бе зародило още на онази улица и показваше своето намерение да се разгърне напълно, при това скоро. Магьосникът се извърна така, че лицето му да може да гледа към чуждото такова, след което поредната ленива, но примамваща усмивка си намери място там. Интересен бе факта, че чуждите така очарователни опашки все още се чувстваха повече от удобно, обградени от вниманието на японеца, и не бяха решили нито за миг да се скрият.
- От какво се боиш... – измърмори Шинобу, галейки сияещия пух под пръстите си и вперил тъмните си, неотстъпващи очи право в чуждите. – От водата? От… мен?
Той попи водата, намокрила едното от чуждите уши, внимателно. Веднага след това усети как една от опашките потръпна достатъчно силно, че да докосне съвсем леко тялото на Шинобу. О, това беше... на прав път. Той беше на прав път. Бе наистина омайващо това чувство – че може да вижда чуждите емоции и да им влия толкова необяснимо.
- Много интересно… - усмихна се Канда, след което отново прокара ръката си по чуждото ухо, спирайки пръстите си чак когато стигнаха средата на лицето му. – И това ти харесва. Да... колко хубаво
Шинобу играеше по свое му, кара че, както винаги, той нямаше представа какво можеше да се случи. Макар да имаше контрол над себе си /а контрол бе доста смешна и неподходяща дума за случая, но друга нямаше/, той нямаше ни най-малка идея какво предстоеше. Чувствата на другия може и да му бяха ясни, но не и действията му. Не знаеше нито какви могат да бъдат реакциите му, нито пък думите му. Но за някой като Шинобу, в подобни случаи, тези неща биваха нагло омаловажавани и потъпквани като възможна опасност. Защото нещо му подсказваше, че каквото и да направеше лисичата му компания, нямаше да има голямо значение за действията на самия Шинобу. И същото нещо му подсказваше, че дори Ли да протестираше, Шино нямаше как да се разубеди в преценката си. Щеше да продължава да отгатва чуждите усещания и, ако се наложеше, щеше и сам да поеме инициативата за онова, което се харесваше и на двамата. Дори и да беше наслаждаването на само едно... така де, девет опашки.