Библиотеката

Стол от масивно дърво, покрит с луксозна, но не толкова груба тапицерия, колкото изглеждаше на пръв поглед. Столът бе удобен. Да, наистина удобен. Всъщност, в цялата библиотека имаше още около пет такива стола, но само един от тях бе приютил господин Оливера и всичките му прелести. Всъщност, той от доста време не се бе чувствал така добре. Истината беше, че този незнаен земен магьосник, всъщност не бе достатъчно стъпил на земята, поне в повечето случаи на пълно уединение. какво да се прави, Оливера обичаше да не мисли за нищо. поне когато е сам, не искаше да го прави. Не че толкова пазеше добре развитите си мозъчни клетки за друго, а просто му харесваше чувството, когато всичко сякаш просто изчезва.. Да, точно това чувство. Реално главата му бе съвсем празна, откъм странични мисли, а вниманието му ме изцяло фокусирано върху книгата с дебела корица, сигурно заклещена между палеца и останалите четири пръста на дясната му ръка. Беше велико. Сякаш цялото му съзнание бе изпълнено единствено с красивите образи на девойката в средновековна дълга рокля и „принцът на бял кон“, само че в образа на добре изглеждащ човек от простолюдието...Да, колкото и странно да звучи, една от дълбоко прикритите тайни на Виторио бе факта, че обожаваше да чете любовни романи. Особено такива за невъзможна любов. Понятие, почти изчезнало с времето. Удовлетворението, щом се принесеше отново в миналите векове, когато някои хора наистина за вярвали в любовта ,дори са били готови да умрат, за да я запазят жива....винаги го завладяваше изцяло, както в момента. И ето в съзнанието му сякаш танцуваха живи образи, в момента бягащи от света, в името на своята любов.
Една голяма и продължителна мъжка въздишка отекна в празното обширно помещение, пълно с прашни книги и италианецът жадно още от аромата на старата хартия, с който бе изпълнен въздухът.